Сара Шепард
Лукс и грях (8)

7.
Спенсър има стегнат делтовиден мускул

— Виж му задника!

— Млъквай! — Спенсър цапна приятелката си Кирстен Кулън по наколенката със стика си за хокей. Трябваше да упражняват техники на защита, но двете — както и целия отбор — бяха по-заети с това да оглеждат новия помощник-треньор. А той беше Йън Томас, ни повече, ни по-малко.

Кожата на Спенсър бе настръхнала от адреналина. И как иначе — помнеше, че Мелиса бе споменала, че се е преместил в Калифорния. Но от друга страна доста хора неочаквано се връщаха в Роузууд.

— Сестра ти е луда да скъса с него — поклати глава Кирстен. — Страшен е!

— Шшшт! — изхриптя Спенсър, кикотейки се.

— Плюс това, сестра ми не е късала с него. Той скъса с нея.

Прозвуча писъкът на треньорската свирка.

— Размърдайте се! — викна им Йън и се затича към тях. Тя се наведе да си завърже обувката, уж че не й пукаше. Усети погледа му върху себе си. — Спенсър? Спенсър Хейстингс?

Тя се изправи бавно.

— О… Йън, нали така?

Усмивката му бе толкова широка, че Спенсър почти се учуди, че бузите му не са се сцепили. Изражението му все още казваше „ще наследя компанията на татко на двайсет и пет“, но сега косата му бе малко по-дълга и разрошена.

— Много си пораснала! — възкликна той.

— Сигурно. — Тя сви рамене.

Йън се почеса по врата.

— Как е сестра ти?

— Хм, добре е. Взе две години за една и завърши по-рано. Сега ще ходи в „Уортън“.

Той наклони глава.

— Гаджетата й все още ли ти налитат?

Ченето на Спенсър увисна. Преди да успее да отговори, госпожа Кембъл, главният треньор, изсвири и махна на Йън да отиде при нея.

Кирстен я стисна за ръката в секундата, в която той се обърна.

— Забила си се с него, нали?

— Млъкни, ти казах! — сопна се Спенсър.

Докато тичаше към централното поле, Йън им хвърли поглед през рамо. Спенсър си пое въздух и се наведе да си провери наколенката. Не искаше той да разбере, че го е зяпала.

Докато стана време да се прибере от тренировката, всяка част от тялото я болеше — от задника до раменете, даже и пръстчетата на краката. Беше прекарала цялото лято в организиране на комитети, учене на думи за CAT^[1] и подготовка за ролите в три различни пиеси в Мюзли, местния театър — на Джийн в „Разцветът на мис Джийн Броуди“^[2], на Емили в „Нашият град“^[3] и на Офелия в „Хамлет“. Тази натоварена програма не й бе позволила да се поддържа в идеална форма за състезанията по хокей и сега този факт беше особено осезаем.

Единственото, за което мечтаеше в момента, бе да излази стълбите, да се тръшне на леглото и да не мисли за утре, за поредния свръхамбициозен ден, в който отново щеше да надскача себе си: закуска във френския клуб, прочит на сутрешните съобщения, пет курса за напреднали, репетиции с театралната трупа, бърза поява в комитета, отговарящ за годишника и поредната изтощителна хокейна тренировка с Йън.

Тя отключи пощенската кутия в дъното на алеята към къщата им с надеждата, че е получила вече резултатите от приемните изпити. Трябваше да пристигнат всеки момент, а Спенсър имаше добро предчувствие — всъщност даже по-добро, отколкото за всеки друг изпит досега. За жалост, там се въргаляха само няколко съобщения за изтичащи срокове за плащане на сметки и една брошура, адресирана до госпожица Спенсър Дж. (от Джил) Хейстингс от колежа Епълбъро в Ланкастър, Пенсилвания. Да бе, точно натам беше тръгнала!

Щом влезе вкъщи, тя остави пощата на облицования с мрамор кухненски плот, потри преумореното си рамо и си заповтаря като мантра: Гореща вана в задния двор. Релакс и почивка. О, да…

Поздрави Руфъс и Беатрис, двете семейни кучета и им подхвърли няколко играчки, за които да се посборичкат. После се затътри по плочника към съблекалнята към басейна. Застана на вратата, готова да вземе душ и да нахлузи банския, но се спря. За какво? Беше прекалено уморена да се преоблича, а и у дома нямаше никого. А и джакузито бе заобиколено от розови храсти. Докато вървеше нататък, то бълбукаше подканящо, сякаш очакваше появата й. Спенсър се съблече по сутиен, спортни бикини и високи чорапи за хокей, раздвижи рамене, за да разхлаби мускулите си и се покатери в димящата вана. Ето, това беше!

— О!

Тя се обърна. Рен стоеше край розите, гол до кръста и с най-секси боксерките, които беше виждала някога.

— Опа! — възкликна той и се уви в някаква кърпа.

— Съжалявам.

— Вас ви няма до утре — изпелтечи Спенсър, въпреки очевидността на обратното.

— Хм, да. Само че аз и сестра ти бяхме във „Фру“ — каза Рен и направи лека гримаса. „Фру“ беше един от онези снобарски магазини в съседното градче, където се продаваха калъфки за възглавници за по хиляда долара. — Мелиса трябваше да се погрижи за нещо друго, така че ме прати тук да се забавлявам саморъчно.

Спенсър се надяваше, че това е някакъв особен британски израз.

— Аха — каза тя неуверено.

— Ти сега ли се прибра?

— Бях на тренировка по хокей. Първата за тази година. — Спенсър се облегна назад и малко се отпусна. Загледа се в размазаните очертания на тялото си под водата. Боже господи, не беше си свалила чорапите. Ами тези гащи с висока талия, същински кюлоти! И потния спортен сутиен… Тя се прокле наум, за това, че не беше облякла шикозния жълт бански на „Ерес“, който си купи наскоро, но осъзна колко е нелепо.

— Е, аз тъкмо се канех да се понакисна, но ако предпочиташ да си сама, няма проблеми — каза Рен.

— Ще вляза вътре да погледам телевизия. — Той понечи да тръгне.

Спенсър усети леко бодване на разочарование.

— Мм, няма нужда.

Той се спря.

— Можеш да дойдеш, няма да ми пречиш. — Докато все още беше с гръб към нея, тя побърза да изхлузи чорапите си и ги метна в храстите. Те се приземиха със звучно пльокване.

— Щом казваш, Спенсър. — Харесваше й как произнася името й с британския си акцент — Спен-_саа_.

Той срамежливо се плъзна в джакузито. Тя не помръдваше в далечния край, присвивайки крака максимално близо до тялото си. Рен облегна глава на ръба и въздъхна. Спенсър направи същото, като се опитваше да не мисли колко се схващат краката й в тази неудобна поза. Протегна се колебливо и без да иска докосна перфектно оформения му прасец.

Тя веднага дръпна крака си като опарена.

— Извинявай.

— Няма проблеми — ведро каза той. — Хокей, а? Аз пък тренирах гребане в Оксфорд.

— Сериозно? — вдигна вежди тя, като се надяваше да не е прозвучала като екзалтирана фенка пред своя идол. Обожаваше да гледа гребане.

— Ами да — кимна Рен. — Голям кеф. Ти обичаш ли хокея?

— Честно казано, не. — Тя разпусна опашката си и разтърси коси, след което се запита дали той няма да възприеме жеста й като твърде предвзет и смешен. Сигурно си беше въобразила прехвърчащите между тях искри пред „Мошулу“.

Но пък от друга страна Рен беше дошъл в джакузито при нея.

— Щом не ти харесва, защо тогава играеш?

— Защото изглежда добре като част от кандидатстудентските документи.

Рен леко се поизправи и водата се накъдри.

— Наистина?

— Ами, да.

Спенсър се размърда и присви очи, защото някакво мускулче на врата й се схвана в болезнен възел.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — каза тя и почувства необясним пристъп на отчаяние. Беше едва първият учебен ден, а вече се чувстваше разбита. Връхлетяха я мисли за всички предстоящи домашни, за списъците, които се налагаше да направи, за всички онези неща, които трябваше да помни. Беше прекалено заета, за да откачи, но май само това я делеше от умопомрачението.

— Рамото ли те боли?

— Май да — каза Спенсър и се опита да го раздвижи. — В хокея човек е постоянно наведен и може да съм го разтегнала, или… не знам…

— Сигурен съм, че мога да те оправя.

Тя се взря в него. Внезапно изпита желание да прокара пръсти през непокорната му коса.

— Няма нужда. Но все пак мерси.

— Не, сериозно — вдигна вежди той. — Няма да те ухапя.

Тя мразеше този израз.

— Аз съм лекар — продължи Рен. — Предполагам, че е задният делтовиден.

— Веднага ми се изясни.

— Раменният ти мускул. — Той й махна да се доближи. — Ела тук. Трябва просто да го поразмекнем.

Спенсър се опита да не влага много мисъл в това предложение. Той беше лекар, все пак. Просто се държеше като такъв. Приближи се към него, а той притисна длани в средата на гърба й. Палците му закръжиха по мускулчетата около гръбнака й. Тя затвори очи.

— Боже, страхотно е — измърка Спенсър.

— Чисто и просто натрупване на течност — заяви той. После пъхна ръце под коланчето на сутиена й, за да натисне по-добре и тя преглътна мъчително.

Опита се да мисли за неща, които убиваха всякакви сексуални фантазии, като например космите в носа на чичо Дейниъл, спечената физиономия на майка й, докато яздеше кон, онзи случай, в който котката й Китън беше домъкнала умряла къртица от реката и я бе оставила в спалнята й. Той е лекар, повтаряше си Спенсър. Само си върши работата.

— Пекторалните ти мускули също са малко стегнати — каза Рен и, за неин ужас, плъзна ръце към предната част на тялото й. Пръстите му отново пропълзяха под сутиена, този път разтривайки я точно над гърдите. Изведнъж презрамката й се смъкна. Тя вдиша дълбоко, но той не отдръпна ръце. Лекарски преглед, напомни си Спенсър. След което осъзна, че Рен е учил медицина само една година. Ще бъде лекар, поправи се тя. Някой ден. След около десет години.

— Къде е сестра ми? — попита тя тихо.

— Мисля, че е в онзи магазин… Уауа?

— Уауа?! — Спенсър рязко се отдръпна от Рен и върна презрамката на рамото си. — Това е само на няколко километра оттук! Ако е там, значи просто си купува цигари или нещо от сорта и всеки момент ще се върне!

— Мислех, че не е пушачка. — Рен въпросително наклони глава.

— Знаеш какво имам предвид! — Спенсър се изправи в джакузито, пресегна се за кърпата „Ралф Лорен“ и бясно започна да подсушава косата си. Прилив на горещина обля тялото й. Кожата, костите й — дори вътрешностите и нервите — сякаш бяха потопени в лава. Тя прескочи стената на ваната и изтича към къщата, копнеейки за огромна чаша студена вода.

— Спенсър — извика Рен след нея. — Не исках да… Просто се опитвах да помогна.

Но тя не го слушаше. Изхвърча нагоре по стълбите към стаята си и се огледа. Нещата й все още стояха в кашони, готови за преместването й в плевнята. Внезапно й се прииска всичко да е в пълен ред. Кутията й за бижута трябваше да бъде подредена според скъпоценните камъни. Компютърът й бе задръстен със стари домашни по английски и макар да бе получила отлични оценки, сигурно бяха срамно бездарни и трябваше да се изтрият. Тя се взря в книгите, разпределени в кутии. Не биваше да се нареждат според автора, най-добре бе да ги преподреди според сюжета. Очевидно. Изпразни кутиите на пода и се зае, но когато стигна до Утопични, все още не бе се почувствала по-добре. Включи компютъра си и притисна безжичната мишка, която бе приятно хладна, към челото си.

Влезе в електронната си поща и забеляза непрочетено писмо със заглавие Думи за CAT. Спенсър кликна върху него с любопитство.

„Спенсър,

Ето една лесна — «жадувам». Когато човек жадува нещо, това значи, че го желае и копнее да го притежава. Обикновено става въпрос за нещо, което не може да получи. Но пък ти винаги си имала този проблем, нали така?

А.“

Стомахът й се сви. Тя се озърна наоколо.

Кой, по дяволите, би могъл да види?

Отвори най-големия прозорец, но кръговата алея на семейство Хейстингс бе празна. Спенсър се огледа. По улицата профучаха няколко коли. Градинарят на съседите подстригваше живия плет край главната порта. Кучетата се гонеха в страничния двор. Няколко гълъба хвръкнаха от земята и кацнаха на близкия електрически стълб.

В този момент нещо привлече погледа й към прозореца на втория етаж на съседната къща: лъскав отблясък от отметната руса коса. Но нали новите съседи бяха чернокожи? По гърба на Спенсър премина ледена тръпка. Това бе някогашният прозорец на Али.