Сара Шепард
Лукс и грях (25)

24.
В гардероба на Спенсър има обувки, дънки… и още нещо

— Границата на х е… — мърмореше си Спенсър под нос. Облегна се върху лакът на леглото и се загледа в чисто новия си учебник по висша математика. Кръстът й все още пламтеше от „Айси Хот“.

Погледна си часовника — полунощ минаваше. Значеше ли, че е луда, щом залягаше над домашното си толкова настървено в първия петък вечер от началото на учебната година? Миналогодишната Спенсър щеше да влети в имението на Кан с Мерцедеса си, да пие бира и да се забие с Мийсън Байерс или някое друго популярно лошо момче. Но не и днешната Спенс. Тя бе Звездата, а Звездата имаше домашно. Утре Звездата щеше да обикаля магазините за домашен интериор с майка си, за да обзаведе новата си бърлога по най-добрия начин. Може би дори щеше да посети „Мейн Лейн Байкс“ с баща си следобеда — заедно бяха прегледали куп каталози за велосипеди след вечеря и той я питаше каква рамка предпочита. Преди никога не беше искал мнението й.

Тя наклони глава. Не чу ли тихо, колебливо почукване на вратата? Остави автоматичния си молив и се взря навън през големия прозорец. Луната бе сребриста и пълна, прозорците на главната къща светеха в топло жълто. Почукването долетя отново. Тя прекоси дървения под и открехна вратата.

— Хей — прошепна Рен. — Прекъсвам ли те?

— Не, разбира се. — Спенсър отвори по-широко. Рен беше бос, облечен в прилепнала бяла тениска с надпис „Медицински факултет на Пенсилванския университет“ и торбести шорти в цвят каки. Тя погледна надолу към детската си черната блузка „Френч Кънекшън“, сивите памучни боксерки на „Виланова“ и голите крака. Косата й бе прибрана в ниска небрежна опашка, край лицето й падаха няколко изплъзнали се кичура. Видът й бе диаметрално различен от ежедневния й — дънки „Ситизънс“ и раирано палто. Онзи вид казваше „Аз съм изискана и секси“, а този — „Уча… но пак съм секси“.

Е, добре, може би се бе подготвила за варианта това да се случи. Но този факт само идеше да покаже, че не бива просто така да изхвърляте бельото с висока талия и старата тениска с надпис „Аз сърчице персийски котки“.

— Как върви? — попита тя. Топъл полъх разпиля свободните кичури от косата й. От близкия бор падна шишарка и се приземи с тупване.

Рен стоеше нерешително на прага.

— Не би ли трябвало да си навън и да купонясваш? Чух, че някъде тук имало голямо парти на открито.

Спенсър сви рамене.

— Не си падам.

Той срещна очите й.

— Не?

Тя имаше чувството, че устата й е пълна с памук.

— Ъ-ъ-ъ… къде е Мелиса?

— Спи. Твърде много ремонтна дейност, предполагам. Затова си помислих, че може да те навия да ме разходиш из тази великолепна плевня, в която не успях да се настаня. Така и не я видях дори!

Спенсър сбърчи чело.

— Носиш ли ми подарък за нова къща?

Той пребледня леко.

О, аз…

— Шегувам се. — Тя отвори вратата. — Заповядай в плевнята на Спенсър Хейстингс.

Беше прекарала известно време, фантазирайки потенциални сценарии как остава сама с Рен, но нищо не можеше да се сравни с това той наистина да е тук, до нея.

Рен се плъзна към постера й на Том Йорк и сгъна ръце зад врата си.

— Харесваш „Рейдиохед“^[1]?

— Обожавам ги.

Лицето му светна.

— Гледал съм ги сигурно двайсет пъти в Лондон. С всеки концерт стават по-добри.

Тя приглади покривката на леглото.

— Късметлия. Никога не съм ги виждала на живо.

— Трябва да поправим тази грешка — рече той и се облегна на дивана й. — Ако дойдат във Филаделфия, отиваме задължително.

Спенсър направи пауза.

— Но аз не мисля, че… — После се спря. За малко да каже, Не мисля, че Мелиса ги харесва, но… може би Мелиса не беше поканена.

Поведе го към гардеробната.

— Това е моят… хм, гардероб — каза тя и без да иска се блъсна в касата на вратата. — Преди е било млеконадойна.

— Сериозно?

— Аха. Тук фермерите са стискали зърната на кравите или както там се казва.

Той се разсмя.

— Да нямаш предвид вимето?

— М-м, да. — Спенсър се изчерви. Опа. — Няма нужда да разглеждаш от учтивост. Имам предвид, знам, че обикновено гардеробите не са много вълнуващи за мъжката част.

— О, не. — Рен се ухили. — Бил съм целия път дотук; настоявам да видя какво си държи Спенсър Хейстингс в гардероба.

— Щом искаш. — Тя натисна ключа на лампата. Помещението миришеше на кожа, нафталин и „Клиник Хепи“^[2]. Беше сгънала и подредила всичкото бельо, сутиени, нощници и долни дрехи от екипа за хокей в ракитови кошници, а полите й висяха в спретнати редици, подредени според цвета.

Рен се подсмихна.

— Като в магазин е!

— Да — кимна тя стеснително и прокара ръка по една риза.

— Никога не бях чувал за гардероб с прозорец. — Той посочи отворения прозорец на отсрещната стена. — Изглежда ми странно.

— Бил е част от първоначалния вид на фермата — обясни Спенсър.

— Да не би да обичаш хората да те гледат гола?

— Има щори! — възкликна тя.

— Толкова по-зле — тихо каза Рен. — Изглеждаше толкова красива в банята… Надявах се да мога да те зърна… в този вид… отново.

Когато Спенсър се обърна бързо — какво каза той току-що? — Рен я гледаше настойчиво. Той потри между пръстите си маншета на един закачен панталон на „Джоузеф“. Тя вадеше и слагаше на пръста си пръстена на „Тифани Елза Перети“, боейки се да проговори. Рен направи крачка напред, после още една, докато не се озова до нея. Тя можеше да види светлите лунички, осеяли носа му. Добре възпитаната Спенсър от една паралелна вселена би се шмугнала край него и би го повела да разгледа останалата част от плевнята. Но той продължаваше да я гледа с големите си, великолепни кафяви очи. Тази Спенсър, която бе тук сега, потърка устни една в друга, без да продума, но умирайки да направи… нещо.

И накрая направи. Затвори очи, протегна се и го целуна право по устните.

Той не се поколеба. Отвърна на целувката й, после обхвана шията й и я целуна по-настойчиво. Устата му бе мека и имаше лек цигарен привкус.

Спенсър потъна назад в стената от ризи. Рен я последва. Няколко дрешки се изплъзнаха от закачалките, но на нея ни й пукаше.

Те се отпуснаха на застлания с мек килим под. Тя изрита настрана стика си за хокей. Рен се претърколи върху нея като стенеше сподавено. Спенсър сграбчи износената му тениска и я изхлузи през главата му. След това той свали нейната и прокара длани нагоре-надолу по краката й. Те отново се преобърнаха и сега тя беше върху него. Безумен, зашеметяващ порив на — всъщност не знаеше какво бе това — я заля. Но каквото и да беше, бе толкова интензивно, че дори не й хрумна да се чувства виновна. Тя се надвеси над него, останала без дъх.

Той се надигна и я целуна отново, после покри с целувки нослето и врата й. След това се надигна.

— Веднага се връщам.

— Но защо…

Той посочи с очи към банята й.

Когато го чу да затваря вратата, Спенсър отпусна глава на пода и замаяно се загледа в дрехите си. После изведнъж рипна и се огледа в тристенното огледало. Косата й се бе измъкнала от опашката и се стелеше по раменете. Голата й кожа сякаш сияеше, а лицето й бе леко поруменяло. Усмихна се широко на трите си образа в огледалото. Случваше се нещо невероятно!

Точно тогава отражението от екрана на компютъра привлече погледа й.

Той примигваше. Тя се обърна и присви очи. Сякаш бе получила стотици съобщения по месинджъра. Появи се още едно, този път изписано със 72-пунктов шрифт. Спенсър примигна.

„А А А А А А: Вече ти казах: да се целуваш с гаджето на сестра си е ГРЕШНО.“

Спенсър хукна към компютъра и прочете съобщението отново. Обърна се и погледна към банята. Изпод вратата блестеше тясна ивица светлина.

А определено не беше Андрю Кембъл.

Когато в седми клас бе целунала Йън, разказа на Алисън за това, като се надяваше на съвет. Али съсредоточено бе разгледала пръстите на краката си с френски маникюр, след което й отговори така: „Знаеш, че винаги съм била на твоя страна, когато става дума за Мелиса. Но това е различно. Смятам, че трябва да й кажеш.“

— Да й кажа? — сопна се Спенсър. — Няма начин. Тя ще ме убие.

— Какво, да не мислиш, че Йън ще започне да излиза с теб? — попита Али гадно.

— Не знам — каза Спенсър. — Защо не?

Али изсумтя подигравателно.

— Ако ти не й кажеш, може би ще го сторя аз.

— О, не, няма!

— Така ли мислиш?

— Ако кажеш на Мелиса — произнесе Спенсър след известна пауза, а сърцето й биеше лудо, — ще разкажа на всички за Случката с Джена.

Али се изсмя кратко.

— Ти си точно толкова виновна, колкото и аз.

Спенсър задържа очи върху нея дълго и настойчиво.

— Но мен никой не ме видя.

Али се обърна към Спенсър и я изгледа свирепо и изпепеляващо — най-страшният поглед, с който бе поглеждала някоя от тях дотогава.

— Знаеш, че се погрижих за това.

След това последва онова събиране в плевнята на последния ден от седми клас. Когато Али отбеляза колко са сладки Йън и Мелиса заедно, Спенсър осъзна, че приятелката й наистина е способна да я изкаже. В този момент, чудно защо, я изпълни усещане за лекота и свобода. Нека го направи, бе си помислила тя. Внезапно бе престанало да я интересува. И въпреки че сега звучеше ужасно, истината бе, че Спенсър желаеше да се освободи от Али, точно там и тогава.

Сега на Спенсър й призля. Чу как Рен пусна водата в тоалетната, след което излезе и застана на вратата на гардеробната.

— И така, докъде бяхме стигнали? — изгука той.

Но тя не можеше да откъсне очи от монитора.

Нещо върху него — един червен проблясък — току-що се бе поместило. Приличаше на… отражение.

— Какво има? — попита Рен.

— Ш-ш-шт — прошепна Спенсър. Очите й се фокусираха. Беше отражение. Тя се завъртя. Имаше някого на прозореца.

— Мамка му! — изруга тя, сграбчи тениската си и я притисна към голите си гърди.

— Какво става?

Спенсър отстъпи назад. Гърлото й бе пресъхнало.

— Ох — изграчи тя накрая.

— Ох — отекна и неговият глас.

Мелиса стоеше на прозореца, косата й бе разрошена като тази на Медуза, а лицето й бе съвършено безизразно. Между тънките й, обикновено нетрепващи пръсти, гореше цигара.

— Не подозирах, че пушиш — прошепна Спенсър накрая.

Сестра й не отговори. Вместо това дръпна от цигарата за последен път, хвърли фаса в мократа от росата трева и се обърна към главната къща.

— Идваш ли, Рен? — повика го Мелиса ледено през рамо.