Сара Шепард
Лукс и грях (2)

1.
Портокали, праскови и лемони

— Някой най-накрая е купил къщата на Дилорентис — каза майката на Емили Фийлдс. Беше събота следобед и госпожа Фийлдс седеше на кухненската маса, потънала в седмичните сметки. Очилата с бифокални стъкла бяха кацнали на върха на носа й.

Емили усети, че ваниловата кола, която пиеше, се качва към носа й.

— Май се е нанесло момиче на твоята възраст — продължи майка й. — Мислех да намина да й оставя една кошница с лакомства за добре дошла, но може би ти ще ме заместиш? — Тя кимна към обвитата в целофан планина от сладкиши на кухненския плот.

— Боже, мамо, моля те! Не искам — сбърчи вежди Емили. Откак се пенсионира като начална учителка, госпожа Фийлдс се бе превърнала в неофициалната посрещачка на новопристигналите в Роузууд, Пенсилвания. Събираше милион дреболийки — сладки, изсушени плодове, уплътнители за буркани, керамични пилета (те й бяха мания), пътеводители и какво ли още не — и ги слагаше в огромна кошница. Беше си типичната жителка на предградията, като изключим лъскавите коли. Мислеше, че са кичозни и харчат много, затова бе предпочела практично Волво.

Госпожа Фийлдс се надигна и прокара ръка по изтощената от боядисване коса на дъщеря си.

— Много ли ще се разстроиш да отидеш там, съкровище? Да пратя ли Каролин вместо теб?

Емили хвърли поглед към сестра си Каролин, една година по-голяма от нея, която удобно се беше изтегнала на дивана и зяпаше шоуто на д-р Фил. Поклати глава:

— Карай. Аз ще отида.

Наистина, Емили мрънкаше от време на време, понякога въртеше очи. Но истината бе, че щом майка й я помолеше, тя вършеше всичко, което се иска от нея. Беше почти пълна отличничка, четирикратна шампионка на щата по бътерфлай и свръхпослушна дъщеря. Спазването на правилата не й тежеше.

Плюс това, дълбоко в себе си Емили искаше да намери причина отново да види къщата на Алисън. Докато, както изглежда, останалата част от Роузууд продължаваше напред след изчезването на Али преди три години, два месеца и дванайсет дни, Емили не можеше да твърди същото. Дори днес тя не можеше да погледне годишника от седми клас, без да усети възел в стомаха. Понякога, в дъждовно време, Емили препрочиташе старите бележки от Али, които пазеше в една кутия от маратонки „Адидас“ под леглото си. Чифт джинси, които Алисън някога й беше дала назаем, все още висяха на дървена закачалка в гардероба й, въпреки че й бяха много омалели. Емили бе прекарала последните самотни години в Роузууд, мечтаейки за друга приятелка като Али, но такава сигурно нямаше да се появи. Макар и да не беше безупречен другар, Алисън си оставаше незаменима.

Емили се изправи и взе ключовете от Волвото от гвоздея, на който висяха до телефона.

— Скоро се връщам — извика тя, докато затваряше входната врата зад себе си.

* * *

Първото, което зърна, щом спря пред старата викторианска сграда на края на зелената улица, където бе живяла Алисън, беше голяма купчина боклук на тротоара и надпис с големи букви — БЕЗПЛАТНО! Присвивайки очи, Емили установи, че голяма част от боклука се състоеше от вещите на изчезналата й приятелка — разпозна стария бял стол с кадифена тапицерия, който седеше в спалнята й. Семейство Дилорентис се бяха преместили преди почти девет месеца. Явно не бяха отнесли всичко със себе си.

Паркира зад огромен ван и излезе от колата.

— Еха — прошепна Емили, като се опитваше да спре треперенето на долната си устна. Под стола се въргаляха няколко мърляви купчини с книги. Тя се наведе и заразглежда гръбчетата им. „Братята с лъвски сърца“. „Принцът и просякът“. Спомни си, че ги четяха в часовете по английски при господин Пиърс и говореха за символизъм, метафори и развръзки. Отдолу имаше още книги, включително такива с вид на стари тетрадки. Край тях се виждаха разхвърляни кутии, надписани ДРЕХИТЕ НА АЛИСЪН или СТАРИ СЪЧИНЕНИЯ НА АЛИСЪН. От една щайга надничаше синьо-розова панделка. Емили леко я дръпна. Беше медалът по плуване за шести клас, който бе оставила в дома на Алисън, когато измислиха играта „Олимпийска богиня на секса“.

— Искаш ли го?

Тя подскочи. Зад нея стоеше високо кльощаво момиче с мургава кожа и диви черни къдрици. Носеше жълто потниче, чиято презрамка се бе смъкнала от рамото й и разкриваше част от сутиен в зелено и оранжево. Емили не беше сигурна, но си помисли, че и тя има такъв. Беше от „Викториа’с сикрет“ и чашките бяха целите обсипани с малки портокали, праскови и лимони.

Медалът се изплъзна от ръцете й и изтрака на земята.

— Хмм, не — смотолеви Емили и се наведе да го вдигне.

— Можеш да вземеш каквото искаш. Нали видя табелката?

— Не, наистина, не искам.

Момичето протегна ръка.

— Мая Сенжермен. Току-що се нанесох.

— Аз… — думите не искаха да излязат от гърлото й. — Аз съм Емили — успя да каже най-после и разтърси ръката на Мая. Ръкостискането й се видя твърде официално — май не помнеше друг път да се е ръкувала с момиче. Почувства се малко замаяна. Може би не беше яла достатъчно корнфлейкс с мед на закуска?

Мая посочи с глава купчината на земята.

— Можеш ли да си представиш, целият този боклук беше в новата ми стая! Наложи се да изнеса всичко сама. Гадна работа.

— Това са нещата на Алисън — прошепна Емили.

Мая се наведе, за да види отблизо някои от хартиените пликове. После оправи презрамката си.

— Приятелка ли ти е?

Емили замълча. Е? Може би Мая не знаеше, че Али е изчезнала?

— Амиии, беше. Отдавна. Тя и още няколко момичета, които живееха наблизо — обясни тя, като пропусна частта за отвличането, убийството или каквото се бе случило на Алисън. — В седми клас. Сега ще бъда в единайсети клас на „Роузууд Дей“. — От началото на учебната година ги делеше само този уикенд.

И от есенната практика по плуване, което означаваше, че всеки ден я очакват по три часа плуване. На Емили направо не й се мислеше.

— И аз ще уча там! — усмихна се Мая широко. Отпусна се върху кадифения стол на Али и пружините изскърцаха. — Родителите ми за нищо друго не говориха през целия полет насам — само ми повтаряха каква късметлийка съм, че ще уча в Роузууд и колко по-различно ще бъде от старото ми училище в Калифорния. Примерно, вие нямате мексиканска храна, нали? Или поне истински вкусна мексиканска храна, калифорнийско-мексиканска. При нас се продаваше на лавката и беше, ммм, страхотна. Ще ми трябва време да свикна с „Тако Бел“. От техните gorditas ми се повдига.

— О — усмихна се Емили. Момичето определено беше приказливо. — Ами да, храната наистина е малко кофти.

Мая скочи от стола.

— Молбата ми може да е малко странна, понеже току-що се запознахме, но би ли ми помогнала да отнеса останалите кутии в стаята ми? — И тя кимна към няколко кашона, които се виждаха в отворения багажник на вана.

Очите на Емили се разшириха. Да влезе в стаята на Алисън? Но пък щеше да е доста грубо да откаже, нали?

— А, да, разбира се — кимна тя неуверено.

Антрето все още миришеше на сапун „Дав“ и сушени листенца от роза — точно както някога, когато това беше домът на семейство Дилорентис. Емили се спря на вратата и зачака Мая да я ориентира, въпреки че знаеше, че стаята на Али се намира в дъното на коридора до стълбището. Кашоните бяха навсякъде, а от кухнята се разлаяха две изящни италиански хрътки.

— Не им обръщай внимание — каза Мая, докато изкачваше стълбите към стаята си, след което отвори вратата с един ритник на стройния си крак.

Боже, изглежда досущ като едно време, помисли си Емили, когато я последва. Но всъщност не беше същото: Мая бе сложила огромното си легло в другия ъгъл, на бюрото й имаше компютър с голям плосък монитор, а стените бяха облепени с постери, които скриваха рисувания с цветя тапет на Алисън. И все пак нещо бе останало непроменено, сякаш присъствието на Али продължаваше да витае в спалнята. Емили почувства слабост в коленете и се облегна безсилно на стената.

— Остави го, където намериш място — подвикна й Мая.

Емили се окопити, сложи кашона до леглото и се огледа наоколо.

— Готини плакати. — Бяха предимно снимки на групи и певци: „M.I.A.“, „Блек Айд Пийз“, Гуен Стефани в костюм на мажоретка. — Обожавам Гуен.

— А, да — откликна Мая. — Гаджето ми направо е обсебен от нея. Казва се Джъстин. От Сан Франциско, като мен.

— И аз имам гадже — кимна Емили. — Бен.

Мая се метна на леглото.

— И как е?

Емили се опита да си представи Бен, момчето, с което ходеше от четири месеца. Беше го видяла преди два дни — гледаха DVD в нейната къща. Майката на Емили естествено беше в съседната стая и от време на време подаваше глава през вратата да ги попита дали нямат нужда от нещо. Преди да тръгнат бяха приятели покрай отбора по плуване. Всичките им съотборници бяха отсъдили, че си подхождат и трябва да станат гаджета, така че те просто ги послушаха.

— Готин е.

— Защо вече не сте приятелки с момичето, което е живяло тук?

Емили приглади червеникаво-русата си коса зад ушите. Уау. Значи Мая наистина не знаеше за Алисън. Ако сега започнеше да й разправя историята, се боеше, че ще се разреве, а това щеше да е неловко. Най-малкото, едва познаваше тази Мая.

— Отдалечих се с всичките си приятелки от седми клас. Доста се променихме, предполагам.

Твърде слабо казано. Спенсър бе станала още по-перфектна, ако това въобще бе възможно; семейството на Ариа неочаквано се премести в Исландия есента, след като Али изчезна; а задръстенячката, но сладка Хана, се беше превърнала в тотално незадръстена и несладка кучка. Тя и настоящата й най-добра приятелка, Мона Вандерваал, буквално се бяха трансформирали през лятото между осми и девети клас. Майката на Емили наскоро я беше видяла в Уауа, близкото магазинче, и бе казала, че „Хана изглежда по-голяма уличница и от Парис Хилтън“. Емили никога не беше чувала майка си да използва думата уличница.

— Разбирам за какво говориш — кимна Мая, а леглото под нея пружинираше, докато тя се нагласяше по-удобно. — Също като мен и приятеля ми. Толкова го е страх, че ще го зарежа, че все едно сме на различни планети. Голямо бебе е.

— Ние с гаджето ми сме заедно в отбора по плуване, така че се виждаме постоянно — отвърна Емили и се огледа за място, където да седне на свой ред. Може би твърде постоянно, мина й през ума.

— Ти плуваш? — Мая я измери с поглед от глава до пети, от което Емили се почувства леко некомфортно. — Сигурно си адски добра. С такива рамене…

— Е, не знам. — Емили се изчерви и се облегна на бялото дървено бюро.

— Напротив! — усмихна се другото момиче. — Само че… щом си такава шампионка, ще ме убиеш ли, ако си запаля трева?

— Какво, сега ли? — Очите на Емили се разшириха. — Ами вашите?

— Те са на пазар. А брат ми — той е някъде тук, но с него няма проблем. — Мая бръкна под дюшека и извади една тенекиена кутийка. Отвори прозореца, който беше точно до леглото й, и си запали цигара. Димът се накъдри и изви над двора, след което образува малко облаче над големия дъб.

Мая върна джойнта в стаята.

— Искаш ли да си дръпнеш?

Емили не беше опитвала трева никога в живота си — винаги бе вярвала, че родителите й някак просто ще знаят, ако го направи — ще усетят мириса на косата й или ще я накарат да пишка в чашка, нещо такова. Но когато Мая изящно всмукваше дима с искрящо вишневите си устни, изглеждаше секси. На Емили също й се щеше да изглежда така.

— Ами добре…

Емили се приближи до Мая и взе марихуаната. Ръцете им се докоснаха, очите им се срещнаха. Тези на Мая бяха зелени с малко жълто, като котешки. Ръката на Емили трепереше. Беше нервна, но пъхна цигарата между устните си и дръпна леко, все едно отпиваше ванилова кола през сламка.

Но вкусът нямаше нищо общо с ваниловата кола. Все едно беше нагълтала цял буркан с мухлясали подправки. Тя се закашля високо.

— Еха! — вдигна вежди другото момиче, докато си взимаше обратно джойнта. — За пръв път ли ти е?

Емили не можеше да диша и само поклати глава, давейки се. Изхриптя, докато се бореше да вкара въздух в дробовете си. Най-сетне успя да вдиша. Мая поднесе цигарата към устата си и Емили видя дълъг бял белег по дължината на китката й. Изглеждаше като змия-албинос върху мургавата й кожа. Боже, сигурно тревата вече си казваше думата.

Внезапно се чу силен трясък. Тя подскочи. Звукът проехтя отново.

— Какво е това? — попита Емили дрезгаво.

Другото момиче дръпна отново от цигарата и поклати глава.

— Работниците. От един ден сме тук, но нашите вече започнаха с ремонта. — Тя се ухили. — Ти пък как си изкара акъла, все едно ченгетата са нахълтали да ни арестуват! Да не са те хващали преди?

— Не! — Емили избухна в смях. Идеята й се видя толкова абсурдна.

Мая се усмихна и издиша дима.

— Трябва да тръгвам — прокашля се Емили.

— О, защо? Недей!

Тя се надигна от леглото и сви рамене.

— Казах на майка ми, че ще мина само за минутка. Но ще се видим на училище във вторник.

— Супер. Ще ме поразведеш ли наоколо?

Емили се усмихна.

— Много ясно.

Мая се ухили и й помаха за довиждане с трите си свободни пръста.

— Ще намериш ли вратата?

— Мисля, че да. — Емили хвърли последен поглед на стаята на Али — пардон, на Мая, след което се обърна и заслиза по добре познатите стълби.

Чак след като излезе на свеж въздух, разтърси глава, подмина вещите на Алисън на тротоара и се качи в колата на родителите си, видя кошницата с джунджуриите на задната седалка. Майната й, помисли си Емили, докато я пъхаше между стария стол на Али и кутиите с книги. На кого му трябва пътеводител за Роузууд, тъй или иначе? Мая вече живее тук.

И Емили изведнъж се зарадва на това.