Сара Шепард
Лукс и грях (12)

11.
Ако не друго, сладките картофи поне са богати на витамин А

— Тази. Определено тази — прошепна Хана, сочейки с пръст.

— Не-е. Прекалено са малки! — прошушна Мона в отговор.

— Ама виж как изпъкват отгоре! Абсолютно фалшиви! — контрира я Хана.

— Струва ми се, че и задникът й е минал под ножа.

— Отврат! — Тя сбърчи нос и прокара ръце по собственото си стегнато, перфектно закръглено дупе, за да се увери, че все още е толкова съвършено. Беше сряда, късния следобед, само два дни преди ежегодния купон на открито на Ноъл Кан, и двете приятелки разпускаха на откритата тераса в „Йъм“, скъпарското кафене към кънтри клуба на родителите на Мона. Под тях група роузуудски момчета правеха една бърза игра на голф преди вечеря, а Хана и Мона играеха друга игра: „Разпознай силиконовите цици“. Или каквото и да било друго дело на пластичните хирурзи, тъй като наоколо се разхождаше достатъчно илюстративен материал за техните умения в различни области на човешкото тяло.

— Аха… Като гледам, докторът си е оставил ръцете — изкоментира Мона. — Мисля, че майка ми играе тенис с нея. Ще я питам.

Хана отново премери с поглед трийсетинагодишната самодива на бара, чийто задник изглеждаше подозрително сочен на фона на останалата част от фигурата й на оса.

— По-скоро бих умряла, отколкото да се подложа на пластична операция.

Мона започна да си играе с висулките по гривната си от „Тифани“ — онази, която очевидно не й се бе наложило да върне.

— Мислиш ли, че Ариа Монтгомъри си е правила гърдите?

Хана стреснато вдигна очи.

— Защо?

— Слабичка е, а циците й са прекалено съвършени — каза Мона. — Нали живя във Финландия или там някъде? Чух, че в Европа операциите са направо без пари.

— Не мисля, че са силиконови.

— Откъде знаеш?

Хана задъвка сламката си. Гърдите на Ариа открай време бяха големи — тя и Алисън бяха единствените от приятелската им петорка, които носеха сутиен в седми клас. Али винаги се перчеше с бюста си, но единственият път, в който Ариа сякаш забеляза, че има гърди, беше когато една Коледа изплете сутиени като подаръци за всички и за себе си се наложи да направи в по-голям размер.

— Просто не ми изглежда такъв тип човек — отвърна тя. Да говори с Мона за старите си приятелки бе някак неловко. На Хана все още й ставаше неприятно от спомена как тя, Али и останалите тормозеха Мона в седми клас, но моментът никога не изглеждаше подходящ да обсъждат този период.

Мона се взря в нея.

— Добре ли си? Днес ми се виждаш различна.

Хана се сепна.

— Така ли? В какво отношение?

Приятелката й тънко се подсмихна.

— Уха! Някои хора се стряскат лесно!

— Не се стряскам — бързо каза Хана. Но не беше истина: след случката с участъка и онзи имейл от миналата вечер, започваше да откача. Даже тази сутрин очите й и се видяха по-убито зеленикаво кафяви, а ръцете й изглеждаха смущаващо пухкави. Имаше гадното чувство, че наистина ще метаморфозира обратно до състоянието, в което бе в седми клас.

Една руса сервитьорка с вид на жираф ги прекъсна.

— Избрахте ли си?

Мона погледна менюто.

— За мен азиатска пилешка салата без дресинг.

Хана прочисти гърло.

— Аз искам градинска салата с кълнове, без дресинг, и една порция големи пържени картофки. За вкъщи, ако обичате.

Докато жената отнасяше менютата им, Мона смъкна тъмните очила от очите си.

— Пържени картофи?

— За мама — каза Хана бързо. — От това живее.

Долу на голф игрището неколцина по-възрастни мъже и един млад симпатяга нагласяха топките за удар. Сладурът изглеждаше малко не на място с разпиляната си кестенява коса, износени панталони и… нима това бе… униформено поло с надпис „Роузуудска полиция“? О, не. Беше точно това.

Уилдън огледа терасата и кимна хладно, когато забеляза Хана. Тя се сви.

— Кой е това? — измърка Мона.

— Ъ-ъ-ъ — измънка Хана, вече полускрита под масата. Дарън Уилдън играеше голф? Стига бе. Едно време в училище той по-скоро би хвърлил запален кибрит по голф–отбора на Роузууд. Нима целият свят беше срещу нея?

Мона присви очи, за да го фокусира по-добре.

— Чакай, този не беше ли от нашето училище? — Тя се ухили. — О, Боже! Това е онзи, дето беше спал с целия плувен отбор. Ах ти, малка кучка! Откъде те познава?

— Ами той е… — Хана се запъна. Прокара нервно ръка по колана си. — Срещнах го на ивицата Марвин преди няколко сутрини, докато тичах. Спряхме за почивка на водопада едновременно.

— Яко! — възкликна Мона. — Някъде тук ли работи?

Хана отново направи пауза. Искрено й се щеше да прекрати тази тема.

— Хм, струва ми се, че спомена, че е ченге — заяви тя небрежно.

— Шегуваш се. — Приятелката й измъкна марков гланц за устни от синята си кожена чанта и леко потупа с четчицата долната си устна. — Този тип е достатъчно секси, за да се снима в полицейски календар. Вече си го представих — господин Април! Хайде да отидем да го питаме дали може да му видим палката!

— Ш-ш-шт! — просъска Хана.

Салатите им пристигнаха. Хана бутна стиропорената кутия с картофките настрана и набоде на вилицата си едно доматче.

Мона се приведе към нея.

— На бас, че можеш да се забиеш с него.

— С кого?

— С господин Април, естествено! С кой друг?

Хана изсумтя.

— Да бе.

— Абсолютно! Трябва да го доведеш на купона на Кан. Чух, че миналата година са дошли няколко ченгета. Затова не са имали проблеми с полицията.

Хана се облегна на стола си. Партито на Кан беше легендарна роузуудска традиция. Семейство Кан живееха на има-няма осемдесет декара земя и синовете — Ноъл беше по-малкият — вдигаха купон в началото на всяка учебна година. Тайфата поканени опустошаваше изключително богатите запаси от марков алкохол в избата и партито задължително се запомняше с някой скандален случай. Миналата година Ноъл бе стрелял право в голия задник на най-добрия си приятел Джеймс с ВВ пушка^[1], защото Джеймс се опитвал да сваля тогавашното му гадже Алиса Пенипекър. И двамата бяха толкова пияни, че се хилиха по целия път до спешното отделение и после не помнеха нито какво, нито защо се е случило.

— О, не. — Хана захапа ново доматче. — Смятам да отида с Шон.

Мона изкриви лице.

— Луда ли си? Защо ще пропилееш най-добрата нощ в годината с Шон? Той подписа клетва за целомъдрие! Сигурно няма дори да дойде.

— Подписването на тъпата клетва не означава автоматично, че човек се отказва и да купонясва. — Хана тикна в устата си голямо количество салата и заобръща сухите безвкусни зеленчуци в устата си.

— Е, щом ти не искаш да поканиш господин Април у Ноъл, тогава ще действам аз. — Мона се надигна.

Хана я сграбчи за ръката.

— Не!

— Защо? Хайде де, ще бъде забавно.

Тя впи нокти в кожата на приятелката си.

— Казах не.

Мона седна обратно и нацупи устни.

— Защо пък не?

Сърцето на Хана препускаше лудо.

— Е, добре, ще ти обясня. Но се закълни, че няма да казваш на никого. — Тя си пое дълбоко въздух. — Запознах се с него в полицейското управление. Бяха ме повикали на разпит заради онова в „Тифани“. Но не е голяма работа. Не успяха да ме уличат.

— Мили Боже! — възкликна Мона високо. Уилдън отново вдигна поглед към тях.

— Ш-ш-шт! — изсъска Хана.

— Господи, добре ли си? Какво стана? Разказвай всичко — прошепна Мона на свой ред.

— Няма много за разказване. — Хана хвърли салфетката върху купата от салатата си. — Заведоха ме в районното, майка ми дойде с мен, поседяхме известно време. Пуснаха ме с предупреждение. Както и да е… Цялата история отне двайсетина минути.

— Леле. — Мона я погледна безизразно; тя се почуди дали не прочете за секунда върху лицето й израз на съжаление.

— Не беше голяма драма — продължи Хана отбранително, гърлото й бе пресъхнало. — Не се случи нищо особено. Повечето ченгета говореха по телефона. Аз самата през цялото време писах съобщения. — Направи пауза, за да обмисли дали можеше да каже на приятелката си за странното послание, което бе получила от А, който и да се криеше зад тази буква. Но не, защо да изпада в подробности? Това съобщение в крайна сметка беше без значение, нали?

Мона отпи от своята „Перие“^[2].

— Не вярвах, че ще те хванат.

Хана преглътна с мъка.

— Е, да…

— Майка ти не те ли уби?

Тя отмести поглед. По пътя към вкъщи майка й я бе попитала дали нарочно е откраднала обиците и гривната. Когато Хана отрече, госпожа Марин бе отвърнала: „Добре. Тогава затваряме тази страница“. След което бе извадила мобилния си телефон, за да проведе поредния разговор.

Хана сви рамене и се изправи.

— Току-що си спомних — налага се да тръгвам, за да изведа Дот.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Мона. — Лицето ти изглежда някак на петна.

— Абсолютно съм сигурна. — Тя театрално целуна приятелката си по бузата и тръгна към вратата.

Премина през ресторанта с хладно неразгадаемо изражение, но в мига, когато се озова на паркинга, се затича. Метна се в своята „Тойота Приус“ — колата, която майка й си бе купила миналата година, но която наскоро бе преотстъпила на Хана, понеже й бе омръзнала — и внимателно огледа лицето си в огледалото за обратно виждане. По челото и бузите й пламтяха отвратителни алени петна.

След метаморфозата Хана с маниакално усърдие следеше не просто да изглежда готина и съвършена във всеки момент, но и наистина да е такава. Ужасяваше се при мисълта, че най-дребната грешка ще я запрати обратно по нещастната спирала към смотанячеството, затова не пропускаше нито един детайл — от малки неща като идеално подбрания прякор в чата и правилния микс от песни за радиото в колата, та до по-сериозните решения, например за подходящите хора, които да покани на парти или за избора на точното, перфектно гадже — което, за неин късмет, бе същото момче, в което бе влюбена от седми клас насам. Дали това, че я уличиха в кражба, допринасяше за блясъка на идеалната, свръхготина мацка Хана, която винаги държеше нещата под контрол? Не бе успяла да разчете онова изражение на Мона, когато приятелката й произнесе „Леле“. Какво казваше погледът й? Дали Леле! Но пък не е кой знае какво или Леле, колко си загубена?

Питаше се дали не е трябвало да разкаже всичко на Мона. Но пък… някой вече знаеше. А.

Знаеш ли какво ще каже Шон? Не е истина!

Хана усети, че погледът й се замъглява. Стисна волана за няколко секунди, после запали и от паркинга на кънтри клуба излезе на чакълестата отбивка няколко километра по-надолу. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й, докато изключваше двигателя и няколко пъти вдиша дълбоко. Вятърът носеше мирис на сено и току-що окосена трева.

Хана стисна здраво очи. Когато отново ги отвори, погледът й се закова на кутията с пържени картофи. Не го прави, помисли си тя. По главния път профуча кола.

Хана изтри изпотените си длани в дънките. Очите й отново се обърнаха към кутията. Картофките ухаеха апетитно. Недей, недей, недей.

Тя се пресегна и повдигна капака. Сладката топла миризма я лъхна в лицето. Преди да може да се спре, Хана загреба пълна шепа с картофки и я напъха в устата си, продължи да тъпче още и още. Бяха горещи и опариха езика й, но на нея не й пукаше.

Това бе такова облекчение; бе единственото нещо, което я караше да се чувства по-добре. Не спря докато не изяде всичко, дори облиза стените на кутията, за да обере последните кристалчета сол.

Отначало се почувства много, много по-спокойна. Но до момента, в който сви пред дома, познатото старо чувство на паника и срам вече се беше насъбрало в нея. Хана се изуми как, макар да бяха минали толкова години откак бе правила подобно нещо, усещането не се бе променило нито на йота. Стомахът я болеше, панталонът я стягаше и искаше само едно — да се освободи от това, което бе в нея.

Без да обръща внимание на екзалтирания лай на Дот от спалнята й, тя тичешком стигна до банята на втория етаж, тресна вратата и рухна на покрития с плочки под. Слава Богу, че майка й още не се беше върнала от работа. Поне нямаше опасност да чуе онова, което Хана се канеше да извърши.