Сара Шепард
Лукс и грях (24)

23.
Исландката Ариа получава каквото иска

— Финландке! Търсих те навсякъде!

Час след като бе дошла на купона, Ариа тъкмо излизаше от фото-павилиона. Ноъл Кан стоеше пред нея гол, като изключим мокрите боксерки на Калвин Клайн. Държеше жълта пластмасова чаша с бира и току-що проявени снимки. Тръсна мократа си коса и пръските попаднаха на новия й минижуп.

— Защо си целият подгизнал? — попита тя.

— Играхме водно поло.

Ариа погледна към езерото. Момчетата се удряха по главите с дълги розови балони. На брега момичетата с почти еднакви рокли на Алберта Ферари се бяха скупчили заедно и клюкарстваха. Край живия плет недалеч от тях забеляза брат си Майк. Беше дръпнал настрани миньонче, облечено по-скоро в колан, отколкото в пола и възкачено на внушителни платформи.

Ноъл проследи погледа й.

— Едно от момичетата от квакерското училище — каза той. — Тия мацки са луди.

Майк вдигна очи и видя Ариа и Ноъл заедно, при което кимна на сестра си одобрително.

Ноъл потупа снимките на Ариа с палец.

— Страшни са.

Ариа ги погледна. Отегчена до припадък се бе снимала в продължение на двайсет минути. Последния път бе нацупила устнички прелъстително.

Ех… Бе дошла, мислейки за Езра, възбудена и изгаряна от ревност едновременно, с абсурдната надежда, че той ще е тук и че… Но не, по дяволите, той бе учител, а учителите не идваха на ученически купони.

— Ноъл! — извика Джеймс Фрийд от другия край на поляната. — Бъчвата е пробита!

— Мамка му — промърмори Ноъл, след което дари Ариа с мокра целувка по бузата. — Тази бира е за теб. Не си тръгвай.

— Аха — рече тя апатично, докато го гледаше как се отдалечава, а боксерките му бавно се смъкнаха, разкривайки светлия му, оформен от тренировките задник.

— Той наистина много си пада по теб, да знаеш.

Ариа се обърна. Мона Вандерваал седеше на земята на няколко крачки. Русата й коса беше накъдрена на спирали, виещи се край лицето й, а големите тъмни очила с позлатени рамки се бяха смъкнали на върха на носа й. Братът на Ноъл Ерик бе положил глава в скута й.

Мона примигна бавно.

— Ноъл е страшен. Сигурно да ти е гадже е жестоко.

Ерик избухна в смях.

— Какво? — Мона се наведе към него. — К’во е толкова смешно?

— Така се е насвяткала… — каза Ерик на Ариа.

Докато Ариа си напъваше мозъка да измисли отговор, телефонът й изписка. Извади го от чантичката си и погледна номера. Езра. О, мили Боже!

— М-м, ало? — тихо произнесе тя в слушалката.

— Хей, Ариа, ъ-ъ-ъ, ти ли си?

— А, здравей. Какво има? — Тя се опита да звучи възможно най-хладно и под контрол.

— Нищо. Седя си вкъщи, пия скоч и мисля за теб.

Тя замълча, затвори очи и по тялото й премина тръпка.

— Така ли?

— Да. На големия купон ли си?

— Аха.

— Скучаеш ли?

Тя се засмя.

— Малко.

— Искаш ли да наминеш?

— Окей. — Езра започна да й дава указания как да стигне, но тя вече знаеше пътя. Беше проверила адреса с Гугъл Ърт, но, естествено, не вървеше да му го каже. — Супер — рече накрая. — Ще се видим след малко.

Върна телефона си обратно в чантата колкото се може по-спокойно, след което тропна с токчетата на ботушите си. Да!

— Ей, сетих се откъде те познавам.

Ариа погледна назад. Братът на Ноъл бе присвил очи и я зяпаше съсредоточено, докато Мона го целуваше по врата.

— Ти си приятелката на оная мацка, дето изчезна, нали?

Ариа се взря в него, след което отметна косата от очите си.

— Не знам за какво говориш — рече тя и се отдалечи.

* * *

По-голямата част от Роузууд представляваше заградени имения и ремонтирани конеферми от по двайсетина декара, но край колежа се виеха надупчени калдъръмени улички, край които се редяха полуразрушени къщи във Викториански стил. Сградите в „Олд Холинс“ бяха боядисани в шантави цветове — пурпурно, розово и тюркоазено, и обикновено бяха разделени на апартаменти, които се даваха под наем на студентите. Семейството на Ариа бе живяло в този квартал докато тя стана на пет — точно тогава баща й бе започнал да преподава в колежа.

Докато шофираше бавно по улицата на Езра, тя забеляза една къща с гръцки букви, изписани на калкана. В клоните на дърветата в двора се бе заплела тоалетна хартия и висеше като дрипа. Върху друга къща имаше недовършена рисунка на статив в предния двор.

Тя спря пред дома на Езра. След като паркира, се покатери по каменното предно стълбище и натисна звънеца. Вратата се отвори моментално и — ето го.

— Уау! — възкликна той. — Здрасти. — Устните му се извиха в усмивка.

— Здравей. — Тя му се усмихна по същия начин.

Той се засмя.

— Аз… хм, ти си тук. Уау.

— Вече каза „уау“ — подразни го Ариа.

Влязоха в антрето. Пред нея се виеше скърцащо стълбище с различна шарка на пътеката на всяко стъпало. Отдясно имаше отворена врата.

— Това е апартаментът ми.

Ариа пристъпи навътре и забеляза вана на крачета в средата на дневната. Посочи я с недоумение.

— Твърде тежка е, за да я местя — сви той рамене извинително. — Затова си държа книгите в нея.

— Яко. — Ариа се озърна наоколо, попивайки с очи огромните прозорци, прашните вградени полици и дивана, тапициран в намачкано жълто кадифе. Носеше се лек мирис на макарони и сирене. От тавана висеше кристален полилей, камината бе украсена с мозайка, а вътре наистина горяха дърва. Това импонираше на стила й милиард пъти повече от езерото за милион долара и двайсет и седем–стайното имение на Кан.

— Иска ми се да живея тук — рече тя гласно.

— Не мога да спра да мисля за теб — каза Езра в същото време.

Тя го погледна през рамо.

— Наистина ли?

Той се приближи зад нея и постави ръце на кръста й. Ариа леко се облегна в него. Стояха така известно време, после тя се обърна. Взря се в гладко избръснатото му лице, в линията на носа му, в зелените пръски на ирисите му. Докосна бенката на ухото му и усети как по тялото му преминава тръпка.

— Просто… не мога да те игнорирам по време на часовете — прошепна Езра. — Истинско мъчение е. Докато изнасяше онзи доклад…

— Днес докосна ръката ми — подразни го Ариа. — Искаше да надникнеш в тетрадката ми.

— Ти целуна Ноъл — каза той на свой ред. — Изпитах такава ревност!

— Значи е подействало — промълви тя.

Езра въздъхна и обви ръце около нея. Устните им се срещнаха в трескава целувка, ръцете им пълзяха по гърба на другия. Отдръпнаха се за миг, взирайки се един в друг без дъх.

— Да не говорим повече за училище — рече Езра.

— Дадено.

Той я поведе към малката спалня, по чийто под бяха разхвърляни купища дрехи. На нощното шкафче имаше отворено пликче „Лейс“^[1]. Седнаха на леглото. Дюшекът беше малко по-голям от рамката, и макар покривката да бе от твърд деним и да имаше трошички от чипс, насъбрани в гънките, Ариа никога не бе чувствала такова блаженство в живота си.

* * *

Ариа все още бе в леглото, взряна в една пукнатина на тавана. Уличните светлини хвърляха дълги сенки върху предметите, превръщайки голата й кожа в бродерия със странен оттенък на розовото. Полъх на леден ветрец от отворения прозорец угаси свещта с дъх на сандалово дърво край кревата. Чу Езра да пуска чешмата в банята.

Уау. Уау, уау, уау!

Чувстваше се жива. Двамата с Езра почти бяха правили секс — но после, абсолютно едновременно, се бяха разбрали да почакат. Тогава се сгушиха голи и започнаха да разговарят. Езра й разказа за времето, когато бил на шест и направил скулптурка на катеричка от глина, а брат му я строшил. За това как пушел много трева след развода на родителите си. За случая, когато се наложило да заведе семейния фокстериер на ветеринар, който да го приспи завинаги. Ариа му каза как, когато беше малка, пазеше половин кутия с грахова супа на име Грахчо вместо домашен любимец и как бе плакала, когато майка й сготви Грахчо за вечеря. Разправи му за навика си да плете като луда и обеща да му направи пуловер.

Беше лесно да се говори с Езра — толкова лесно, че тя си представяше как ще продължи завинаги. Можеше да пътуват заедно до далечни места. Бразилия би била изумителен избор… Можеше да спят на дърво, да ядат само банани и да пишат пиеси до края на дните си…

Телефонът й изписка. Уф. Сигурно беше Ноъл, който се чудеше какво се е случило с нея. Тя прегърна една от възглавниците на Езра — м-м-м, миришеше точно като него — и зачака той да се върне от банята и да я целува пак.

В този момент проклетото нещо иззвъня отново. И отново, и отново.

— Боже — изпъшка Ариа и протегна голото си тяло над леглото, за да го вземе от чантата си. Седем нови съобщения. И продължаваха да се получават още.

Тя отвори пощенската си кутия и се намръщи. Всички съобщения носеха едно и също заглавие: Ученико-учителска консултация! Стомахът й се обърна, щом отвори първото.

„Ариа,

Това сигурно носи допълнителни точки в бележника!

Обичкам те.

А.

ПП: Чудя се какво би си помислила майка ти, ако разбере за сладката малка, хм, ученичка на татко ти… и че ти си знаела!“

Ариа прочете следващото съобщение, а после следващото и следващото. Всички съдържаха един и същи текст. Тя изпусна телефона на пода. Трябваше да седне.

Не. Трябваше да се махне оттук.

— Езра? — Френетично занадзърта през прозореца. Дали тя я наблюдаваше в този момент? Какво искаше? Наистина ли бе тя? — Езра, трябва да вървя. Спешно е.

— Какво? — извика той от банята. — Нима си тръгваш?

И на Ариа не й се вярваше съвсем. Тя нахлузи блузата си презглава.

— Ще ти се обадя, окей? Просто се налага да свърша нещо.

— Почакай! Какво…? — попита той и отвори вратата.

Ариа грабна чантата си и изхвърча навън.

Трябваше да се махне. Сега.