Метаданни
Данни
- Серия
- Малки сладки лъжкини (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Luxe and Sin, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Доротея Райкова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Сара Шепард. Лукс и грях
Американска. Първо издание
ИК „Ергон“, София, 2009
ISBN: 978-954-9625-27-1
История
- — Добавяне
34.
Радвам се, че се срещаме тук
В понеделник сутринта, вместо да седи в час по биология, Емили се намираше с родителите си в Роузуудското абатство с неговите високи тавани и мраморни подови плочи. Подръпваше нервно черната плисирана — малко прекалено къса — пола от „Геп“, която бе изровила от дъното на гардероба си и се опитваше да се усмихне. На входа стоеше госпожа Дилорентис, облечена в черна рокля с поло–яка, високи токчета и наниз от дребни сладководни перли. Тя се отправи към Емили и я притисна в прегръдка.
— О, Емили — изхълца майката на Али.
— Толкова съжалявам — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи. Госпожа Дилорентис все още употребяваше същия парфюм — „Коко Шанел“. Ароматът мигновено събуди какви ли не спомени: как майката на Али ги води в мола с колата си, как се промъкват тайно в банята на госпожа Дилорентис, крадат соли за вана и експериментират със скъпите й маркови гримове, как се разхождат из огромната й гардеробна и пробват всички онези малки коктейлни рокли на „Диор“.
Връстниците на Емили от Роузууд минаваха край тях, търсейки си места на дървените скамейки с високи облегалки. Тя не знаеше какво да очаква от службата в памет на старата си приятелка. Абатството миришеше на тамян и дърво. Прости цилиндрични лампи висяха от тавана, а олтарът бе покрит със същински килим от бели лалета. Лалетата бяха любимите цветя на Алисън. Емили си спомняше как тя помагаше на майка си да ги сади в предния им двор всяка година.
Госпожа Дилорентис най-сетне се отдръпна и изтри очи.
— Искам да седнеш отпред заедно с останалите приятелки на Али. Нали няма проблем, Катлийн?
Майката на Емили кимна.
— Никакъв, разбира се.
Емили слушаше как токчетата на госпожа Дилорентис чаткат по плочите и как шляпат собствените й мокасини, докато вървяха между редовете. Внезапно отново осъзна защо бе тук. Али беше мъртва.
Емили стисна ръката на госпожа Дилорентис.
— Ох, Боже…
Притъмня й, ушите й писнаха — знак, че бе на път да припадне.
Майката на Али я задържа на крака.
— Всичко е наред. Хайде, седни тук.
Емили замаяно се отпусна на пейката.
— Сложи си главата между краката — чу тя познат глас.
После чу друг познат глас, който изсумтя:
— Кажи го по-високо, та да те чуят всички момчета.
Емили вдигна поглед. До нея седяха Ариа и Хана.
Ариа носеше рокля с деколте тип лодка на сини, лилави и цикламени райета, лилаво яке и каубойски ботуши. Беше толкова характерно за нея — тя беше точно човекът, който би се облякъл пъстро на погребение, за да празнува живота. Хана от своя страна бе изтупана в тясна черна рокля с V–образно деколте и черни чорапогащи.
— Би ли минала навътре, скъпа?
Над нея се бе надвесила госпожа Дилорентис заедно със Спенсър Хейстингс, която носеше тъмно графитен костюм и съвсем ниски обувки.
— Здравейте, момичета — поздрави ги Спенсър с онзи мек глас, който бе липсвал на Емили. После седна до нея.
— Е, отново се срещаме — каза Ариа и се усмихна.
Тишина. Емили крадешком ги изгледа подред.
Ариа си играеше със сребърния пръстен на палеца си, Хана ровеше в една малка чантичка, а Спенсър седеше неподвижно, с поглед, взрян в олтара.
— Бедничката Али — промълви Спенсър накрая.
Момичетата поседяха безмълвно няколко минути. Емили се мъчеше да измисли какво да каже. Ушите й пак се изпълниха с шум.
Тя се завъртя, за да зърне дали Мая беше сред тълпата, но очите й попаднаха право на Бен. Той седеше на предпоследния ред при останалите плувци. Емили кимна едва забележимо. При тези обстоятелства разправията им на партито й изглеждаше нелепа и далечна.
Но вместо да отвърне на поздрава, Бен я изгледа ядно. Тънките му устни се превърнаха в тънка упорита черта. После отмести поглед.
Е, добре.
Емили се завъртя на другата страна. Гневът забушува в нея. Някогашната ми най-добра приятелка току-що бе открита мъртва, искаше й се да изкрещи. И се намираме в църква, за Бога! Къде отиде прошката?
Тогава осъзна. Не искаше да се върне при него. Ни най-малко.
Ариа я докосна по крака.
— Добре ли си след събота сутринта? В смисъл, тогава още не си знаела, нали?
— Не, ставаше дума за друго, но всичко е наред — отвърна Емили, въпреки че не беше вярно.
— Спенсър. — Главата на Хана се вдигна рязко. — Аз, ъ-ъ-ъ, те видях наскоро в мола.
Спенсър я погледна.
— А?
— Ти… тъкмо влизаше в „Кейт Спейд“. — Хана сведе поглед. — Не знам… Щях да ти кажа здрасти, но… Както и да е, радвам се, че вече не се налага да поръчваш чанти от Ню Йорк. — Тя наведе глава и се изчерви, сякаш бе говорила твърде много.
Емили се изненада — не беше виждала това изражение по лицето й от години.
Челото на Спенсър се набръчка. После чертите й омекнаха в тъжен, почти нежен израз. Тя преглътна и също сведе глава.
— Мерси. — Раменете й се разтърсиха и тя стисна очи. Емили почувства, че и нейното гърло се стяга. Всъщност си даде сметка, че никога не бе виждала Спенсър да плаче.
Ариа положи ръка на рамото на Спенсър.
— Успокой се — кротко каза тя.
— Съжалявам — промълви Спенсър и избърса сълзите с ръкава си. — Аз просто… — Тя ги погледна една по една и се разплака още повече.
Емили я прегърна. Чувството беше малко неловко, но по начина, по който Спенсър стисна ръката й, разбра, че жестът й е оценен.
Когато отново се облегнаха назад, Хана извади малко сребърно шишенце от чантата си и се протегна над Емили да го подаде на Спенсър.
Без дори да го подуши или да попита какво е, Спенсър отпи голяма глътка. После присви очи, но кимна.
— Благодаря.
Върна бутилката на Хана, която отпи и я връчи на Емили. Течността опари гърлото й. Бутилката отиде у Ариа. Преди да пие, тя дръпна Спенсър за ръкава.
— Това също ще те накара да се почувстваш по-добре. — Ариа смъкна рамото на роклята си, разкривайки презрамката на бял плетен сутиен. Емили веднага го позна — Ариа бе изплела дебели вълнени сутиени за всяка от тях в седми клас. — Нося го в името на старите времена. Иначе адски сърби.
Спенсър потисна смеха си.
— Боже мой.
— Направо не си добре — захили се и Хана.
— Аз така и не облякох моя, помните ли? — намеси се Емили. — Майка ми смяташе, че е прекалено секси за училище!
— Така си е — закиска се Спенсър. — В случай, че това да си почесваш гърдите цял ден е секси.
Момичетата се разсмяха. Внезапно телефонът на Ариа избръмча. Тя бръкна в чантата си и погледна дисплея.
— Какво? — вдигна поглед Ариа, когато си даде сметка, че всички я гледат.
Хана опипа нервно гривната около китката си.
— Да не би, хм, да получи съобщение?
— Да. Е, и?
— От кого?
— От майка ми — отвърна Ариа бавно. — Защо?
Църквата се изпълни с тържествените звуци на орган. Хората зад тях се размърдаха и утихнаха. Спенсър неспокойно погледна към Емили. Сърцето на Емили заби тежко.
— Няма значение — рече Хана. — Извинявай, беше малко нахално от моя страна.
Ариа облиза устни.
— Не, наистина. Защо?
Хана преглътна.
— Аз… аз просто си помислих, че може би и на теб ти се случват странни неща.
Ариа зяпна.
— Странни е меко казано.
Емили стисна ръце.
— Момент. И вие ли, момичета? — прошепна Спенсър.
Хана кимна.
— Послания?
— Имейли — каза Спенсър.
— За… случки от седми клас? — изхриптя Ариа.
— Сериозно ли говорите? — Гласът на Емили прозвуча пискливо.
Приятелките се спогледаха с разширени очи. Но преди някоя от тях да каже нещо повече, мрачната мелодия на органа отекна в сводовете.
Емили се обърна. По централната алея бавно пристъпваха няколко души. Бяха родителите на Али, брат й, баба й и дядо й и още неколцина, сигурно роднини. Последни вървяха две рижи момчета; Емили позна в тях Сам и Ръсел, братовчедите на Алисън. Навремето идваха на гости всяко лято. Емили не ги бе виждала от години и се запита дали все още са толкова наивни, колкото бяха преди.
Семейството се настани на предната редица и зачака музиката да утихне.
Докато ги наблюдаваше, Емили усети раздвижване. Единият от пъпчивите червенокоси братовчеди се бе обърнал и ги зяпаше. Тя бе почти сигурна, че е Сам — беше по-задръстеният от двамата. Той ги огледа, след което бавно и изкусително повдигна вежда. Емили бързо сведе очи.
Усети как Хана я сръгва в ребрата.
— Не е истина.
Емили я погледна объркано, но Хана кимна към двете противни момчета.
Момичетата схванаха едновременно.
— Не е истина — казаха Емили, Спенсър и Ариа в един глас.
После всички се закискаха. После Емили спря и се замисли какво всъщност стоеше зад този израз. Никога не си бе давала сметка, но беше малко злобничко. Когато се огледа, забеляза, че приятелките й също са престанали да се смеят. Размениха си погледи.
— Май навремето това беше по-забавно — каза Хана тихо.
Емили се облегна назад. Може би Али не знаеше всичко. Да, това сигурно беше най-лошият ден в живота й и наистина бе съсипана заради смъртта й, а и получаваше параноя от А. Но за миг се почувства добре. Да седи тук със старите си приятелки бе като едно плахо начало на нещо ново.