Сара Шепард
Лукс и грях (4)

3.
Първият удар на Хана

— И явно са правили секс в спалнята на родителите на Бетани!

Хана Марин се вгледа в най-добрата си приятелка Мона Вандерваал на отсрещната страна на масата. Оставаха два дни до започването на училище и те седяха в кафенето във френски стил „Рив Гош“ в мола „Кинг Джеймс“. Пийваха червено вино, сравняваха „Вог“ с „Тийн Вог“ и клюкарстваха. Мона винаги знаеше най-добрите пикантерии за всички. Хана отпи нова глътка от виното си и забеляза някакъв тип около четиридесетте, който ги зяпаше мазно от съседната маса. Същински Хумберт Хумберт^[1], помисли си тя, но не го каза на глас. Мона нямаше да схване литературната отпратка, но това, че Хана беше най-популярното момиче в „Роузууд Дей“, не значеше, че стои над четенето на книгите в летния списък, особено пък когато се излежаваше край басейна и нямаше какво да прави. А и „Лолита“ обещаваше да бъде доволно мръсничка.

Мона се извърна да проследи погледа й и устните й се извиха в палава усмивка.

— Би трябвало да му дадем храна за въображението.

— На три? — Кехлибарените очи на Хана проблеснаха.

Мона кимна. Едно, две… На три момичетата бавно повдигнаха подгъвите на и без това невъзможно късите си полички, разкривайки бельото си. Очите на дъртия мераклия буквално се оцъклиха и той неволно блъсна чашата с пино ноар, която се разля точно на чатала на панталоните му в цвят каки.

— Мамка му! — изруга мъжът сподавено и хукна към тоалетната.

— Супер — прихна Мона. Хвърлиха салфетките си върху недоядените салати и станаха да си ходят.

Бяха се сприятелили през лятото между осми и девети клас, когато и двете ги отрязаха на кастингите за мажоретки. Заклеха се догодина да влязат в отбора и за тази цел решиха да смъкнат тонове от теглото си — за да бъдат и те сред сладураните, които момчетата подхвърлят във въздуха. Но щом станаха стройни и готини, решиха, че мажоретството е отживелица и че отборът е пълен с нещастници, така че никога вече не се напънаха да стават част от него.

Оттогава Хана и Мона споделяха всичко — е, почти всичко. Хана не бе казала на приятелката си как е отслабнала толкова бързо — беше прекалено гадно, за да го обсъжда. Докато спазването на зверски диети бе похвално и секси, то в изплюскването на сто кила мазни, пържени в стара лой, за предпочитане пълнени със сирене боклуци, и последващото повръщане на цялата гнусотия в тоалетната нямаше нищо, ама нищо, с което да се изфукаш. Но тя така или иначе беше преодоляла този дребен лош навик, така че нямаше значение.

— Абе, на онзи май му стана — прошепна Мона, докато събираше списанията в купчинка. — Какво ли би казал Шон за това?

— Би се изсмял.

— О, едва ли.

Хана сви рамене.

— Защо пък не?

Мона пусна крива усмивчица.

— Да бе, вярно, да си показваш гащите на непознати върви идеално с клетвата за целомъдрие.

Хана заби поглед в полупрозрачния си лилав клин на Майкъл Корс. Клетвата за целомъдрие. Нейното невероятно популярно, убийствено секси гадже Шон Акърд — момчето, по което бе луда още от седми клас — се държеше особено напоследък. Наистина, винаги се проявяваше като истински американски бойскаут — беше доброволец в старческия дом и сервираше пуйка на бездомниците в Деня на благодарността, — но миналата вечер, когато той, Хана, Мона и още десетина души се бяха събрали в избата на Джим Фрийд и тайно пиеха „Корона“^[2], Шон стигна още по-далеч. Гордо бе обявил пред всички, че е подписал „клетва“ за целомъдрие и се е зарекъл да не прави секс преди брака. Новината ги зашемети толкова, че не можаха да я изкоментират.

— Той не говори сериозно — заяви Хана уверено. А и как би могъл? Група хлапета се включили в някаква тъпа подписка; тя беше убедена, че това е просто моментна мода, като пластмасовите гривни или пилатес.

— Смяташ ли? — захили се Мона и отметна дългия бретон от очите си. — Ще видим как ще се развият нещата на купона на Ноъл другия петък.

Хана изскърца със зъби. Мона май й се подиграваше. Тя се изправи рязко и обяви:

— Ходи ми се на пазар.

— Какво ще кажеш за „Тифани“?

— Идеално.

* * *

Поеха през чисто новата луксозна част на мола, в която имаше бутици на „Бърбъри“, „Тифани“, „Гучи“ и „Коуч“, разнасяше се ароматът на последния парфюм на Майкъл Корс и бе пълно с момичета, придружени от красивите си майки. По време на един соло шопинг тур преди няколко седмици, Хана бе видяла някогашната си дружка Спенсър Хейстингс да влиза в новия „Кейт Спейд“ и си спомни как тя навремето правеше специални поръчки за по десетина найлонови чанти от Ню Йорк.

На Хана й бе странно да знае такива подробности за някой, с когото вече не е приятелка. И докато наблюдаваше как Спенсър се разхожда между рафтовете с кожени чанти, тя се запита дали и другото момиче си мисли същото като нея: че новото крило на мола адски би допаднало на Али. Хана често си мислеше за нещата, които Алисън бе пропуснала — миналогодишната празнична клада, караоке-партито на Лорън Райън по случай шестнайсетия й рожден ден в имението на техните, завръщането на модата на обувките с обли върхове, кожените държатели за айпод на „Шанел“… айподовете като цяло. И най-големият пропуск на Али! Преобразяването на Хана, естествено — това наистина беше страшно жалко. Понякога, когато се въртеше пред голямото огледало, си представяше, че Алисън седи зад нея и коментира дрехите й както едно време. Боже, бе пропиляла толкова години, в които беше дебела задръстенячка, но сега нещата бяха толкова различни!

Двете с Мона влязоха в „Тифани“; беше пълно с хром, стъкло и бели лампички, чиято светлина правеше безупречните диаманти още по-искрящи. Мона заразглежда витрините, след което вдигна вежди към Хана.

— Може би колие?

— Какво ще кажеш за гривничката?

— Перфектно.

Приближиха се и се втренчиха в сребърната гривна с висулки, чиято закопчалка бе с форма на сърце.

— Страхотна е — издиша Мона.

— Интересува ли ви? — попита една елегантна възрастна продавачка.

— Ох, не знам — каза Хана.

— Ще ви подхожда. — Жената отключи сандъчето и бръкна да извади бижуто. — По всички списания я рекламират.

Хана сръчка Мона в ребрата.

— Ти я пробвай.

Мона я закопча около китката си.

— Наистина е красива.

Продавачката се обърна към друг клиент и тя изхлузи гривната, плъзгайки я в джоба си. Просто така.

Хана стисна устни за миг и помаха на друга продавачка, медено русо момиче с коралово червило.

— Може ли да пробвам онази гривна с овалните висулки?

— Разбира се! — момичето отключи витрината. — Аз имам същата, страхотна е.

— А обиците от комплекта?

— Сега ще ви ги извадя.

Мона бе приближила към диамантите. Хана държеше гривната и обиците. Общо струваха $ 350. Изведнъж рояк от японки се скупчи около продавачката, всичките сочеха разни украшения. Хана огледа тавана за камери и вратите за детектори.

— О, Хана, ела да видиш! — повика я Мона.

Тя се спря. Времето затече по-бавно. Пъхна гривната на ръката си и придърпа ръкава си надолу. После пъхна обиците в портмонето си „Луи Вюитон“. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това беше най-хубавата част от краденето: чувстваше се цялата изпълнена с живот.

Мона тикна ръката си с диамантен пръстен под носа й.

— Не ми ли стои добре?

— Хайде. — Хана я стисна за рамото. — Дай да отидем в „Коуч“.

— Не искаш ли да пробваш? — Мона вечно се мотаеше, когато разбереше, че приятелката й е свършила работата.

— Тц. Новата колекция портмонета ни зове.

Усещаше приятната тежест на гривната. Трябваше да се махне оттук преди онези японки да са се дръпнали от витрините. Продавачката дори не бе погледнала в нейната посока.

— Добре де — въздъхна Мона драматично и връчи пръстена, държейки го за камъка — нещо, което дори Хана знаеше, че не бива да се прави — обратно на продавачката. — Тези диаманти са прекалено малки. Съжалявам.

— Имаме и други — направи опит жената.

— Тръгвай — каза Хана и я повлече за ръката.

Сърцето й биеше учестено, докато излизаха от „Тифани“. Висулките леко прозвънтяха на китката й, но тя продължи да дърпа ръкава си надолу. Беше вече стара пушка в „занаята“ — отначало започна със сладкиши от Уауа, после мина на дискове от музикалния магазин, а накрая — на блузки от „Ралф Лорън“. Всеки път се чувстваше все по-важна и все по-лошо момиче. Затвори очи докато прекрачваха прага, готова да чуе воя на алармите.

Но нищо не се случи. Бяха извън магазина.

Мона я стисна за ръката.

— И ти ли си взе?

— Много ясно. — Тя повдигна ръкава си. — И тях. — Откопча портмонето си и й показа обиците.

— Стига бе! — Очите на Мона се разшириха.

Хана се подсмихна. Понякога беше толкова приятно да надминеш най-добрата си приятелка. Не искаше задоволството й да бъде очевидно, затова побърза да се извърне. Отдалечи се от „Тифани“, като се ослушваше дали някой не е тръгнал да ги гони. Ала единственият шум бе бълбукането на фонтана и песента „Опа! Пак го направих“^[3].

О, да, направих го, помисли си Хана.