Сара Шепард
Лукс и грях (5)

4.
Спенсър върви по ръба

— Миличка, не бива да ядеш мидите с ръце. Не е възпитано.

Спенсър Хейстингс погледна майка си Вероника, която нервно прокарваше ръце през пепеляво русата си коса с перфектно изсветлени кичури.

— Съжалявам. — Спенсър посегна към невъзможно миниатюрната виличка за миди.

— Наистина не смятам, че Мелиса трябва да живее в градската къща с целия онзи прахоляк — обърна се госпожа Хейстингс към съпруга си, игнорирайки извинението.

Питър Хейстингс раздвижи раменете и врата си. Когато не практикуваше право, баща й бясно караше велосипеда си из тесните улички на Роузууд, облечен с ярък колоездачески костюм, и гневно размахваше юмрук към бързо отминаващите коли. Това упражнение му бе спечелило хронично настинали рамене.

— А и шумотевицата! Въобще не си представям как ще учи — продължаваше госпожа Хейстингс.

Спенсър и родителите й се намираха в „Мошулу“ ресторант на борда на един клипер^[1] във филаделфийското пристанище, и чакаха сестра й Мелиса да се присъедини за вечеря. Щяха да празнуват — Мелиса бе завършила Ю Пен^[2] с една година по-рано и бе приета в бизнес-училище „Уортън“ към университета. Къщата в центъра на града беше в ремонт — подарък от родителите за Мелиса.

Само след два дни Спенсър щеше да започне единайсети клас в роузуудската гимназия и да се зарине в работа: предстояха й пет курса за напреднали, състезания, организиране на благотворителни събития, списване на годишника, репетиции за часовете по актьорско майсторство, тренировки по хокей и спешно разпращане на кандидатстудентските документи — всеизвестно беше, че най-лесният път за прием във висшите училища от Бръшляновата лига беше през летните лагери, които те организираха. Но имаше и едно нещо тази година, което Спенсър наистина чакаше с нетърпение: да се пренесе в бившата плевня зад семейното имение. Според техните това беше най-подходящото място за учебна подготовка — нали бе свършило прекрасна работа на Мелиса! Гр-р-р. Но все пак в този случай Спенсър се радваше, че ще поеме по стъпките на кака си, тъй като те водеха до спокойната, изпълнена със светлина къща за гости, където щеше да бъде далеч от родителите си и досадните им, вечно лаещи лабрадори.

Сестрите водеха тихо, но отдавнашно съперничество и Спенсър вечно бе губещата: в началното училище Спенсър четири пъти спечели наградата за най-добра физическа форма; Мелиса я беше печелила пет пъти. Спенсър се класира втора на викторината по география в седми клас; Мелиса бе станала първа. Спенсър беше част от колектива, който подготвяше годишника, участваше във всички училищни пиеси, а наред с това бе записала и пет курса за напреднали тази година; Мелиса бе направила всичко това една година по-рано, а в допълнение работеше в конефермата на майка им и тренираше за благотворителния филаделфийски маратон, средствата, от който щяха да отидат за изследвания за левкемия. Колкото и висок да беше успехът на Спенсър, с колкото и извънкласни занятия да препълваше програмата си, тя така и не успяваше да догони абсолютното съвършенство на Мелиса.

Спенсър взе поредната мида с пръсти и я тикна в устата си. Баща й обожаваше този ресторант с неговата ламперия от тъмно дърво, меки ориенталски килими и упойващата миризма на масло, червено вино и солен морски въздух. Седнал между мачтите и платната, човек се чувстваше готов да се метне през борда в изумрудените води на пристанището. Спенсър зарея поглед отвъд реката към големия аквариум в Кемдън, Ню Джърси. Една голяма празнична яхта, украсена с коледни лампички, грациозно ги задмина. Някой изстреля жълт фойерверк от предната палуба. На яхтата очевидно се веселяха далеч повече, отколкото тук.

— Как се казваше приятелят на Мелиса? — сбърчи вежди майка й.

— Мисля, че беше Рен — каза Спенсър. И добави наум, Подходящо име за някой чироз.

— Тя ми каза, че учел за лекар — примираше от възхита госпожа Хейстингс. — В Ю Пен!

— Естествено — напевно отвърна Спенсър. Захапа силно някаква мидена черупка и присви очи. Мелиса щеше да им доведе двумесечното си гадже. Семейството още не го познаваше, но на Спенсър й бе лесно да си го представи: всички приятели на Мелиса бяха едно към едно — красиви, сякаш правени по калъп за манекени, любезни, играеха голф. Сестра й не притежаваше грам креативност и очевидно търсеше същата предвидимост и у гаджетата си.

— Мамо! — прозвуча познат глас иззад Спенсър.

Мелиса заобиколи масата и дари родителите си с по една звучна целувка. Външността й не се бе променила от ученическите години: пепелнорусата й коса бе подстригана на педантична черта до брадичката, не носеше грим, ако не броим лекия фон дьо тен, и бе облечена в старомодна жълта рокля с квадратно деколте, бледорозова жилетка с перлени копчета и ниски обувки.

— Съкровище! — изчурулика майка им.

— Мамо, татко, това е Рен. — Мелиса побутна някого пред себе си.

Спенсър се постара ченето й да не увисне. В Рен нямаше нищо чирозообразно, манекенски красиво и скучновато. Беше висок и строен, и носеше страхотна риза на Томас Пинк. Черната му коса бе оформена в дълга, шикозно-небрежна прическа. Имаше красива кожа, високи скули и бадемовидни очи.

Рен се ръкува с родителите й и зае мястото си на масата. Мелиса попита майка им нещо относно сметката на водопроводчика, а Спенсър чакаше да я представят. Рен се преструваше на дълбоко заинтригуван от една голяма чаша за вино.

— Аз съм Спенсър — каза тя накрая. Чудеше се дали дъхът й мирише на миди. — Другата дъщеря. — Кимна към отсрещната страна на масата. — Онази, която крият в килера.

— О! — усмихна се той широко. — Приятно ми е.

Това британски акцент ли беше?

— Не е ли малко странно, че още не са те помолили да разкажеш нещо за себе си? — Спенсър махна с ръка към родителите си. В момента те и сестра й оживено разговаряха за доставчици и за най-подходящата дървесина за пода на дневната.

Рен сви рамене и промърмори:

— Има такъв момент. — После й намигна.

Внезапно Мелиса сграбчи ръката му.

— О, виждам, че сте се запознали — изгука тя.

— Да. — Той се усмихна. — Не ми каза, че имаш сестра.

Естествено, че не беше му казала.

— Е, Мелиса — поде госпожа Хейстингс. — Ние с татко ти обмисляхме къде да се настаниш, докато траят ремонтите. Току-що ми хрумна нещо. Защо не дойдеш в Роузууд да поживееш с нас няколко месеца? Ще хващаш влака до Пен; знаеш колко хора го правят.

Мелиса сбърчи нос. Кажи не, моля те кажи не, повтаряше Спенсър наум.

— Ами… — Мелиса оправи коланчето на жълтата си рокля. Колкото повече Спенсър я гледаше, толкова повече й се струваше, че цветът придава на сестра й болнав вид. Мелиса погледна Рен. — Работата е там, че… Ние с Рен смятаме да се преместим в къщата в града… заедно.

— О! — майка й се усмихна и на двамата. — Добре тогава… Предполагам, че Рен също може да остане с нас… Ти какво мислиш, Питър?

Спенсър трябваше да притисне гърди, за да не й изхвръкне сърцето. Нанасяха се заедно? Сестра й определено беше куражлийка. Можеше да си представи какво щеше да я сполети, ако тя пуснеше такава бомба! Майка й наистина щеше да я прати да живее в килера — или по-скоро в конюшнята.

— Според мен идеята е чудесна — заяви баща й. Невероятно! — Ще ви бъде тихо и спокойно. Майка ти по цял ден се занимава с конете, а Спенсър, естествено, е на училище.

— Учиш? — вдигна вежди Рен. — Къде?

— Тя е гимназистка — намеси се Мелинда. Измери Спенсър с дълъг поглед, сякаш я преценяваше: от прилепналата й рокля „Лакост“ в цвят екрю, през тъмнорусата й вълниста коса, та до обиците с двукаратови диаманти. — В същото училище, което посещавах и аз. Не съм те питала, Спенс — ти ли си отговорник на класа тази година?

— Заместник-отговорник — смотолеви Спенсър. Просто нямаше начин Мелиса да не знае отговора.

— О, сигурно си много щастлива, че така се е получило!

— Не — отвърна Спенсър с равен тон. Беше се състезавала за позицията миналата пролет, но не успя да спечели, така че се наложи да се задоволи с второто място. Мразеше да губи, независимо за какво ставаше дума.

Мелиса поклати глава.

— Не разбираш от какво си се отървала, Спенс — това е тооолкова много работа! Когато аз бях отговорник, почти не ми оставаше време за друго!

— И без това си доста натоварена, Спенсър — каза госпожа Хейстингс. — Годишника, хокея…

— Пък и, Спенс, може да наследиш отговорника… ако умре — намигна й Мелиса, сякаш си имаха някаква тяхна си шега, което не беше така.

Мелиса се обърна към техните.

— Мамо, току-що ме осени страхотна идея. Какво ще кажете аз и Рен да се настаним в плевнята? Така няма да ви дотежим.

Спенсър се почувства все едно някой я беше изритал в корема. Плевнята?

Госпожа Хейстингс потупа съвършено начервените си устни с дългия си показалец с френски маникюр.

— Хммм — започна тя и се обърна колебливо към по-малката си дъщеря. — Ще можеш ли да почакаш няколко месеца, скъпа? След това плевнята е изцяло твоя.

— О! — Мелиса остави вилицата си. — Не знаех, че ще се местиш там, Спенс! Не искам да създавам усложнения…

— Всичко е наред — прекъсна я Спенсър бързо и отпи яка глътка от чашата си с ледена вода. Не искаше да избухва пред родителите си и съвършената Мелиса. — Мога да почакам.

— Наистина? — попита сладко Мелиса. — Толкова си мила!

Майка им стисна ръката на Спенсър със своите хладни тънки пръсти и просия.

— Знаех си, че ще проявиш разбиране!

— Ще ме извините ли? — Спенсър замаяно бутна стола си назад и се изправи. — Веднага се връщам. — Тя закрачи по дървената палуба, спусна се по покритите с килим стъпала и излезе през главния вход. Имаше нужда да усети твърда земя под краката си.

Откъм крайбрежната алея хоризонтът блещукаше със стотици светлини. Спенсър се отпусна на една пейка и започна с йогийско дишане. После измъкна портмонето от чантата си и се зае да си подрежда парите. Сложи всички банкноти с холографската лента от една и съща страна и ги нареди в азбучен ред според дългите комбинации от букви и цифри, изписани със зелено по краищата. Това винаги я успокояваше. Когато свърши, тя вдигна поглед към палубата на кораба. Родителите й бяха седнали с лице към реката, тъй че нямаше как да я видят. Разрови се в чантата си за пакета „Марлборо“ за спешни случаи и запали цигара.

 

Дърпаше от фаса ожесточено и ядно. Да се натресе в плевнята вместо нея само по себе си беше адски долно, но да го направи толкова учтиво — е, да, това бе точно в стила на Мелиса, винаги любезна отвън, но отвратителна вътрешно. И никой не забелязваше, освен Спенсър!

Беше успяла да си отмъсти на сестра си само веднъж, няколко седмици преди да завърши седми клас. Една вечер Мелиса и гаджето й Йън Томас учеха за класно. Когато Йън си тръгна, Спенсър го причака край колата му, паркирана зад боровете. Бе искала просто да пофлиртува — грехота беше такова момче да хаби сексапила си по обикновената й, скучна сестра — затова леко го шляпна зад врата за довиждане. Но когато той я притисна към вратата на колата, не се отдръпна. Спряха да се целуват чак когато алармата му се разпищя.

Когато разказа на Алисън, тя заяви, че Спенсър е постъпила отвратително и че трябва да признае на Мелиса. Спенсър заподозря, че Али просто й завижда, понеже цяла година се бяха състезавали коя ще се забие с повече батковци, а целувката с Йън й даваше преднина.

Спенсър рязко си пое дъх. Мразеше да й се напомня за този период от живота й. Но някогашната къща на Дилорентис беше точно до тяхната, а един от прозорците на спалнята на Алисън гледаше към тази на Спенсър — беше все едно Али я преследваше денем и нощем. Само трябваше да погледне през стъклото и — ето я Али от седми клас, окачваща униформата си от младежкия отбор така, че Спенсър да може да я види, или клюкарстваща по мобилния си телефон.

На Спенсър й се щеше да вярва, че се е променила много за тези години. Четирите дружки се бяха държали толкова гадно — най-вече Алисън, но не само тя. А най-лошият от всички спомени беше за онова… онова с Джена. Само при мисълта Спенсър се почувства толкова ужасно, че за милиарден път пожела да го изтрие от съзнанието си, както бяха направили във филма „Блясъкът на чистия ум“^[3].

— Нали знаеш, че не е хубаво да пушиш.

Тя се обърна и видя Рен. Изгледа го изненадано.

— Какво… какво правиш тук?

— Ами, те… — Той сви и разпусна пръсти като държеше ръцете си една срещу друга, имитирайки зейнали усти. — Пък и имам съобщение. — Сякаш за доказателство извади пейджъра си.

— Ясно — кимна Спенсър. — Нещо от болницата ли? Чух, че си голям лекар.

— Всъщност не бих казал, едва в първи курс съм в медицинското училище — вдигна той рамене и посочи цигарата й. — Имаш ли нещо против да я споделим?

Спенсър сухо се усмихна.

— Не ми ли каза току-що да не пуша? — каза тя, докато му я подаваше.

— Така ли съм направил? — Рен всмука дълбоко. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Не се канеше да разисква въпроса с новоизлюпеното гадже на сестра си, което й бе откраднало плевнята изпод носа. — Та откъде каза, че си?

— Северен Лондон. Но баща ми е кореец. Преместил се в Англия, за да учи в Оксфорд и в крайна сметка останал. Всички ме питат за това.

— О, аз нямаше да те питам, — отвърна Спенсър, въпреки че й беше минало през ума. — Как се запознахте с кака?

— В кафе „Старбъкс“ — отвърна той. — Тя се редеше на опашката пред мен.

— О — промълви Спенсър. Колко изумително тъпо.

— Купуваше си лате — продължи Рен и подритна каменния паваж.

— Аха. — Спенсър въртеше в ръце кутията от цигарите.

— Случи се преди няколко месеца. — Той жадно дръпна от фаса, ръката му трепереше леко, а очите му се стрелкаха наоколо. — Харесах я още преди да й подарят къщата.

— Разбирам. — Помисли си, че изглежда малко нервен. Може би се притесняваше заради срещата с родителите й. А може би предстоящото преместване заедно с Мелиса го тревожеше? Ако Спенсър беше момче и й се налагаше да заживее с Мелиса, щеше да се хвърли от най-високата мачта на „Мошулу“ с вързани ръце и крака.

Той й върна цигарата.

— Надявам се, че не е проблем, че ще остана у вас.

— Хм, не. Все тая.

Рен облиза устни.

— Може да успея да ти помогна да се пребориш с пристрастеността към пушенето.

Спенсър се скова.

— Не съм пристрастена.

— Не си, как иначе — усмихна се той шеговито.

Спенсър решително тръсна глава.

— Наистина, никога не бих позволила да се случи! — И беше истина: Спенсър ненавиждаше да се чувства извън контрол.

Рен се усмихна.

— Определено звучиш като човек, който знае какво върши.

— Така е.

— Във всичко ли? — попита Рен, а очите му блестяха.

В лекия, закачлив маниер, с който го каза, имаше нещо, което накара Спенсър да се почувства особено. Нима… флиртуваха? Те размениха дълъг поглед, докато една шумна група, която слезе от празничната яхта, не прекъсна момента. Спенсър сведе очи.

— Е, смяташ ли, че стана време да се връщаме? — попита той.

Тя се поколеба и огледа улицата, пълна с таксита, които можеха да ги отведат, където пожелаят. Почти й се искаше да помоли Рен да се качат в някое от тях и да отидат на бейзболен мач в парка „Ситизънс Банк“, да ядат хотдог, да окуражават играчите с викове и заедно да броят колко страйкаута ще пропусне новият играч на „Филис“. Можеше да използват ложата на баща й. Беше сигурна, че ще му хареса. Защо да се връщат, когато семейството й щеше да продължи да ги игнорира? Едно такси спря на светофара само на няколко метра от тях. Тя го погледна, а после премести поглед върху Рен.

Но не, това щеше да е грешка. А и кой щеше да поеме поста на отговорника, ако той умреше, а тя бъдеше убита от собствената си сестричка?

— След теб — каза Спенсър и задържа вратата на ресторанта.