Сара Шепард
Лукс и грях (31)

30.
Циркът се завръща в града

Емили бясно караше велосипеда си надалеч от къщата на Ариа и бе на косъм да се блъсне в някакъв човек, който бягаше край тротоара.

— Внимавай бе! — кресна той.

Докато подминаваше един съсед, който разхождаше две огромни кучета, тя взе решение. Трябваше да отиде при Мая. Това беше единственият отговор. Може би намеренията на Мая бяха добри, все едно връщаше на Емили бележката, за която й бе разказала. Може би Мая бе искала да спомене писмото снощи, но по някаква причина бе замълчала. Може би А всъщност беше М.

Освен това двете имаха да поговорят и за други неща. Например за всичко, което се бе случило на купона. Емили затвори очи и си припомни. Буквално усещаше мириса на банановата дъвка на Мая и меките контури на устата й. Когато отвори очи, свърна рязко, за да не се удари в бордюра.

Е, добре, определено трябваше да изяснят този въпрос. Но какво щеше да каже Емили?

Страшно ми хареса.

Не. Естествено, че нямаше да каже подобно нещо. Щеше да каже Трябва да бъдем само приятелки. В крайна сметка се връщаше при Бен. Ако той я искаше. Щеше й се да превърти времето назад, да бъде пак онази Емили, която бе доволна от живота си, и от която нейните родители бяха доволни. Емили, която се тревожеше само за обхвата на загребването си и за домашното по алгебра.

Тя подмина Майър Парк, където някога двете с Али бяха карали с часове. Опитваха се да въртят педалите едновременно и когато успееха, Али извикваше „Женени сме!“. След това завиваха и скачаха по едно и също време.

Ами ако не Мая бе сложила бележката на колелото? Когато попита Ариа дали Али е издала тайната й, Ариа бе отвърнала „Какво? Наскоро ли?“. Защо бе попитала това? Освен… Освен ако Ариа не знаеше нещо. Освен ако Али не се бе завърнала.

Възможно ли бе?

Емили подкара по чакъла. Не, това беше лудост. Майка й все още си разменяше коледни картички с госпожа Дилорентис — щеше да е чула нещо, ако Али се беше появила. Някога, когато изчезна, новините не спираха да коментират случая. А родителите на Емили обикновено пускаха Си Ен Ен по време на закуска. Ако Али се появеше, със сигурност отново щеше да бъде голяма новина.

Все пак беше вдъхновяващо да си го представя. Всяка нощ, откакто приятелката й изчезна, Емили бе питала своето магическо кристално кълбо дали Али ще се върне. И макар понякога то да й отговаряше Почакай и ще видиш, никога, нито веднъж не бе казало „не“. Тя се обзалагаше със себе си: Ако две деца, облечени в червено, се качат днес в училищния автобус, прошепваше Емили, Али е добре. Ако на обяд сервират пица, Али не е мъртва. Ако треньорката ни накара да упражняваме обръщания, Али ще се върне. В девет от десет случая според малките й суеверия излизаше, че Алисън е жива.

Може би беше права през цялото време.

Тя заизкачва един баир и направи рязък завой, като мина на косъм от знака, обозначаващ мемориала на битка от американската война за независимост. Ако Али се бе върнала, какво щеше да стане с приятелството й с Мая? Малко се съмняваше, че ще може да има две най-добри приятелки… и то две, към които изпитваше толкова близки по природа чувства. Питаше се как изобщо Али би възприела Мая. Ами ако се окажеше, че не могат да се понасят?

Страшно ми хареса.

Трябва да бъдем само приятелки.

Тя подминаваше красиви ферми, рушащи се каменни ханове и градинарски пикали, паркирани встрани от пътя. Точно оттук минаваше на път за къщата на Али — всъщност оттук бе минала за последен път преди целувката. Не беше планирала да я целува, преди да дойде, просто бе реагирала на момента. Никога нямаше да забрави колко меки бяха устните на Али, нито потресеното й изражение, след като се отдръпна. „Това пък защо беше?“, бе попитала Алисън.

Внезапно зад гърба й прозвуча вой на сирена. Емили едва успя да свие настрани, преди една линейка да профучи край нея. Надигна се вихрушка, която запрати прахоляк в лицето й. Емили изтри очи и проследи линейката с очи, докато се изкачваше по хълма, и после спря при пресечката с улицата на Али.

Сега тя зави по нея. Емили изведнъж се уплаши. Улицата на Али беше… улицата на Мая. Тя сграбчи гумените ръкохватки на колелото си.

При цялата тази лудост бе забравила тайната, която Мая бе споделила с нея снощи. Рязането. Болницата. Онзи голям назъбен белег. „Понякога просто чувствам, че трябва да го направя“, бе й казала тя.

— Боже мой — прошепна Емили.

Бясно завъртя педалите и зави на ъгъла._ Ако сирената на линейката спре, докато изляза иззад ъгъла, помисли си тя, значи Мая е добре._

Но в този момент линейката спря пред дома на Мая. Сирената продължаваше да пищи. Навсякъде имаше полицейски коли.

— Не — изхриптя Емили. Медиците в бели престилки вече слизаха и тичаха към къщата. В двора имаше огромна тълпа, някои носеха камери. Емили захвърли велосипеда си на тротоара и се втурна навътре.

— Емили!

Мая си проправи път през хората. Емили пое дълбоко дъх, след което се хвърли в обятията й, а по лицето й течаха сълзи.

— Ти си добре — хълцаше тя. — Боях се, че…

— Наред съм — каза Мая.

Но в гласа й определено имаше нещо, което не беше наред. Емили се отдръпна. Очите на приятелката й бяха мокри и зачервени. Ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу и потръпваха нервно.

— Какво има? — попита Емили. — Какво става?

Мая преглътна.

— Намериха приятелката ти.

— Какво? — Емили се взираше ту в нея, ту в гъмжилото от хора на ливадата. Всичко й се струваше зловещо познато: линейката, полицейските автомобили, тълпите, камерите. Над главите им кръжеше новинарски хеликоптер. Това беше същата сцена като при изчезването на Али преди години.

Емили се откъсна от прегръдката на Мая с широка невярваща усмивка. Наистина се бе оказала права!

— Знаех си!

Мая взе ръката й.

— Разкопаваха заради игрището ни за тенис. Майка ми беше там. Тя… я видяла. Чух я от спалнята си да крещи.

Емили пусна ръката на Мая.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш?

— Опитах се да ти се обадя…

Емили сбръчка чело и се втренчи в нея. После изгледа мощната група ченгета. Хлипащата госпожа Сенжермен встрани. Полицейската лента с надпис „Не преминавай“, опъната около задния двор. И накрая вана, паркиран на алеята. На него пишеше „Морга към Роузуудско полицейско управление“. Трябваше да го прочете шест пъти, преди да го осъзнае. Сърцето й заби лудо и изведнъж Емили не можеше да си поеме дъх.

— Не мога… да разбера — заекна тя и направи стъпка назад. — Кого са открили?

Мая я погледна съчувствено, очите й блестяха от сълзи.

— Твоята приятелка Алисън — прошепна тя накрая. — Току-що намериха тялото й.