Сара Шепард
Лукс и грях (10)

9.
Нетипичен разговор между учител и ученик

В сряда сутринта бащата на Ариа, Байрън, прокара пръсти през буйната си черна коса и сигнализира с ръка през прозореца на „Субару“-то си, че ще прави ляв завой. Мигачите бяха изгорели снощи, така че сега той караше Ариа и Майк към училище, а след това щеше да остави колата в сервиза.

— И какво, деца, радвате ли се, че се върнахме в Америка?

Майк, който седеше до сестра си на задната седалка, се ухили широко.

— Америка е номер едно. — След което продължи неистово да натиска бутоните на електронната си игра.

Баща им се усмихна и пое по моста, помахвайки за поздрав на един съсед, когото подминаха.

— Е, чудесно. И защо е номер едно?

— Защото тук се провеждат състезания по лакрос. А също и заради готините мацки. И заради „Свирките на пруския крал“^[1].

Ариа прихна. Сякаш пък Майк беше влизал там. Освен ако… Боже, беше ли?

Тя леко потрепери в наметката си от морскозелена ламска вълна и впери поглед в гъстата мъгла отвън. Една жена с червено горнище на анцуг с надпис „Майка на футболист“ се опитваше да спре немската си овчарка, която се дърпаше в опит да подгони през улицата една катерица. На ъгъла две блондинки с колички клюкарстваха.

Само един епитет описваше вчерашния час по английски — брутален. След като Езра бе възкликнал „По дяволите“, целият клас се бе обърнал към нея и я бе зяпнал. Хана Марин, която седеше на предния чин, я бе попитала с недостатъчно тих глас дали не е спала с учителя. За миг Ариа обмисли възможността Хана да е авторката на онова съобщение за Езра — тя бе един от малкото хора, които знаеха за Пигтуния. Но защо би й пукало?

Езра — т.е. господин Фиц — се бе измъкнал с най-некадърното извинение, което бе чувала. Бе заявил: „Една пчела се пъхна в панталоните ми и извиках от страх да не ме ужили!“.

Докато Езра обясняваше за съчиненията от по пет абзаца и за произведенията, включени в програмата, Ариа така и не успя да се концентрира. Тя беше пчелата в панталоните му. Не можеше да спре да зяпа вълчите му очи и сочните устни. Когато той й хвърли кос поглед, усети, че сърцето й ускорява ритъма си.

Езра беше точният мъж за нея, както и тя бе точно за него — Ариа просто го знаеше. Е, и какво като й бе преподавател? Просто трябваше да има начин нещата между тях да се получат.

Баща й спря пред каменните порти на входа. Ариа забеляза един пепелявосив „Фолксваген“, паркиран на едно от учителските места. Помнеше тази кола от „Снукърс“ — беше на Езра. Погледна часовника си. Оставаха петнайсет минути до началото на часа.

Майк изхвърча от колата. Ариа също отвори вратата, но баща й я задържа.

— Изчакай малко — каза той.

— Но аз трябва да… — Тя се загледа с копнеж към колата на Езра.

— Само за минутка. — Баща й намали звука на радиото. Тя се облегна назад в седалката си. — Изглеждаш ми малко… — Той махна с ръка несигурно. — Добре ли си?

Ариа сви рамене.

— В смисъл?

Той въздъхна.

— Ами не знам. Върнахме се тук… А и не сме говорили за… знаеш за какво… от известно време.

Ариа се засуети с ципа на якето си.

— Какво има да говорим?

Байрън тикна една цигара в устата си.

— Сигурно ти е било адски трудно. Да си мълчиш. Но те обичам. Знаеш го, нали?

Ариа отново хвърли поглед към паркинга.

— Да, знам. Сега трябва да тръгвам. Ще се видим в три.

Преди той да успее да й отговори, тя изскочи от колата, а кръвта свистеше в ушите й. Как се предполагаше, че ще бъде Исландската Ариа, която бе загърбила миналото, ако един от най-лошите й спомени от Роузууд постоянно я преследваше?

Беше се случило през май, когато беше в седми клас. Преди учителски съвети часовете свършваха рано, затова Ариа и Али тръгнаха към „Спероу“, музикалния магазин на кампуса. Докато вървяха по прекия път по една задна алея, Ариа забеляза познатата очукана „Хонда Сивик“ на баща си, спряна в самото дъно на паркинга. Двете момичета поеха към колата, за да оставят бележка, но в един момент осъзнаха, че вътре има някого. Всъщност бяха двама: Байрън и едно двайсетинагодишно момиче, което го целуваше по врата.

В този момент той вдигна очи и видя Ариа. Тя се обърна и избяга, преди да е видяла нещо повече и преди баща й да успее да я спре. Али я следваше по целия път към дома, но не се опита да я разубеди, когато Ариа каза, че иска да остане сама.

По-късно същата вечер Байрън се качи в стаята й, за да „се опита да обясни“. Не било това, което изглеждало, бе казал той. Но тя не беше глупава. Всяка година баща й канеше студентите си у тях на „опознавателни“ коктейли и Ариа беше видяла това момиче сред гостите. Казваше се Мередит — Ариа помнеше, тъй като момичето се бе напило и бе написало името си на хладилника с шарени магнитни буквички. Когато Мередит си тръгваше, вместо да стисне ръката на баща й като останалите, го бе целунала по бузата.

Байрън умоляваше Ариа да не казва на майка си. Обеща, че никога няма да се повтори. Тя реши да му повярва и запази тайната му. Смяташе, че Мередит е била причината баща й да си вземе сабатична година.

Ти обеща дори да не мислиш за това, каза си Ариа горчиво, хвърляйки поглед през рамо. Баща й тъкмо сигнализираше с ръка, че излиза от паркинга.

Тя влезе в тесния коридор на преподавателското крило. Кабинетът на Езра се намираше в дъното. Спря пред вратата и го загледа как набира нещо на компютъра си.

Най-накрая почука. Сините очи на Езра се разшириха, когато я видя. Изглеждаше невероятно в бялата си риза, синия блейзър, зелените рипсени панталони и черни мокасини. Ъгълчетата на устните му се извиха в едва забележима срамежлива усмивка.

— Хей — каза той.

Ариа остана на прага.

— Може ли да говоря с теб? — Гласът й прозвуча пискливо.

Езра се поколеба и отметна една къдрица от очите си. Ариа забеляза лепенка, на която беше нарисуван Снупи, на малкия му пръст.

— Разбира се — кимна той накрая. — Заповядай.

Тя влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Стаята беше празна, с изключение на едно голямо тежко дървено бюро, два сгъваеми стола и компютъра. Тя седна на свободното място.

— Е — започна Ариа, — здрасти.

— Здрасти пак — ухили се Езра. После сведе очи и отпи глътка кафе от чаша с емблемата на „Роузууд Дей“. — Виж — започна той.

— За вчера — каза тя в същото време. Двамата се засмяха.

— Първо дамите — усмихна се той.

Тя се почеса зад врата, един кичур от черната й коса се бе измъкнал от опашката и я гъделичкаше.

— Аз, ъ-ъ-ъ, исках да поговорим за… нас.

Езра кимна, но остана безмълвен.

Ариа продължи да си играе с косата си.

— Е, предполагам, че си шокиран, че съм… хммм, твоя ученичка, в смисъл, след… след „Снукърс“. Но ако за теб не е проблем, за мен също не е.

Езра взе чашата с две ръце. Тя се заслуша в цъкането на стенния часовник.

— Аз… не мисля, че е добра идея — каза той меко.

— Каза ми, че си по-голяма.

Ариа се засмя, несигурна доколко е сериозен.

— Никога не съм ти казвала на колко години съм.

— Тя сведе очи. — Явно си предположил грешно.

— Да, но ти не биваше да ме подвеждаш — вдигна вежди Езра.

— Всички лъжат за възрастта си — каза Ариа тихо.

Той прокара ръка през косата си.

— Но… ти си… — Срещна погледа й и въздъхна. — Виж, Ариа, мисля, че си страхотна. Наистина. Когато те срещнах в онзи бар, просто не можех да повярвам на очите си. Помислих си Коя е тази мацка? Не прилича на никое друго момиче, което съм срещал.

Тя заби поглед надолу. Чувстваше се едновременно поласкана и малко замаяна.

Езра са пресегна през бюрото и докосна ръката й — беше топъл и успокояващ жест, — но после бързо се отдръпна.

— Обаче не ни е писано да сме заедно, разбираш ли? Защото в крайна сметка си ми ученичка. Може да загазя здравата. А ти не искаш да ме вкараш в неприятности, нали?

— Никой няма да разбере — каза Ариа тихо, въпреки че не можеше да не си спомни странния есемес от вчера, наред с факта, че някой може би вече бе разбрал.

Езра дълго време не каза нищо. На Ариа й се струваше, че се опитва да вземе решение. Тя го погледна с надежда.

— Съжалявам, Ариа — промълви той накрая. — Мисля, че е време да си вървиш.

Ариа се изправи, бузите й горяха.

— Разбира се.

Тя стисна облегалката на стола. Чувстваше се сякаш вместо вътрешности има нагорещени въглени.

— Ще се видим в час — прошепна Езра.

Тя беззвучно затвори вратата зад гърба си. В коридора учителите я задминаваха, влизаха и излизаха от кабинетите си. Реши да стигне до шкафчето си през двора — нуждаеше се от малко чист въздух.

Щом излезе навън, Ариа чу познат момичешки смях. За секунда замръзна. Кога щеше да спре да си въобразява, че чува Алисън навсякъде? Тя се затътри не по криволичещата павирана пътека, както би трябвало, а направо през тревата. Сутрешната мъгла бе толкова гъста, че едва виждаше краката си. Следите от стъпките й в тревата изчезваха толкова бързо, колкото ги оставяше.

Чудесно. Моментът изглеждаше подходящ да изчезне напълно.