Сара Шепард
Лукс и грях (29)

28.
Брад и Анджелина всъщност са се запознали в Роуззудското полицейско управление

— Дами, открийте себе си!

Докато публиката на Опра ръкопляскаше въодушевено, Хана се отпусна във възглавничките с цвят на кафе, балансирайки с дистанционното върху голия си корем. Малко самоопознаване в тази хладна съботна утрин не би й дошло зле.

Миналата нощ беше доста неясна в спомените й — не бе носила контактните си лещи на партито — и главата й пулсираше. Нямаше ли някакво животно? Беше открила няколко празни опаковки от сладкиши в чантичката си. Дали ги беше изяла? Всичките? Все пак коремът я болеше, а и изглеждаше малко подут. И защо си спомняше толкова ясно някакъв камион за доставка на мляко с емблемата на Уауа? Все едно подреждаше пъзел, само дето тя бе прекалено нетърпелива за подобни неща — вечно се опитваше да притисне заедно парченца, които всъщност не пасваха.

На вратата се позвъни. Тя изстена, претърколи се от дивана и не си даде труд да оправи зелената блузка, която се беше усукала и практически оголваше едната й гърда. Отвори вратата и веднага я тресна обратно.

Уха. Беше онова ченге, господин Април. Така де, Дарън Уилдън.

— Отвори, Хана.

Тя го изгледа през шпионката. Стоеше с кръстосани ръце и изглеждаше съвсем делови, но косата му бе в безпорядък, а пистолетът не се виждаше никъде. А и кой полицай работеше в десет сутринта в безоблачен съботен ден?

Хана хвърли поглед на отражението си в овалното огледало на отсрещната стена. Мили Боже. Набръчкани следи по кожата от възглавницата? Да. Подпухнали очи, устни, които плачеха за гланц? Абсолютно. Тя бързо прокара ръце през лицето си, събра косата си в опашка и си сложи тъмните очила на „Шанел“. След това отвори вратата.

— Хей! — започна тя жизнерадостно. — Как сте?

— Майка ти вкъщи ли е? — попита той.

— Тц — каза тя и поклати глава изкусително. — Цяла сутрин ще е навън.

Уилдън стисна устни. Изглеждаше притеснен. Хана забеляза, че има малка лепенка точно над веждата.

— Какво, да не би гаджето да те е фраснало? — посочи тя.

— Не… — Уилдън докосна лейкопласта. — Ударих се в шкафа с лекарствата, докато си миех лицето. — Завъртя очи. — Сутрин не съм най-сръчният човек на света.

Хана се усмихна. Неусетно бе преминала на „ти“.

— На мен ли го казваш. Миналата нощ се изтърсих по задник. Беше толкова тъпо.

Благото изражение на Уилдън внезапно се помрачи.

— Кога се случи това, преди или след като открадна колата?

Хана направи крачка назад.

— Моля?

Защо я гледаше сякаш бе плод на любовта на извънземни?

— Получихме анонимно обаждане, че си откраднала кола — бавно произнесе той.

Ченето й увисна.

— Аз… какво?

— Едно черно БМВ? Собственост на господин Едуин Акард? Което си нацепила в един телефонен стълб? След като си обърнала една бутилка водка? Нещо от това да ти звучи познато?

Хана бутна очилата от носа си. Един момент, това ли бе станало?

— Не съм пила снощи — излъга тя.

— Намерихме празно шише на пода на колата на мястото на шофьора — заяви Уилдън. — Така че някой е бил пиян.

— Но… — започна Хана.

— Налага се да те отведа в участъка — прекъсна я той, а в гласа му се прокрадна разочарование.

— Не съм я откраднала — изписка Хана. — Шон — синът му — каза, че мога да я взема!

Полицаят изви вежда.

— Значи признаваш, че си я шофирала?

— Аз… — Майка му. Тя направи стъпка навътре в къщата. — Но майка ми дори не е тук. Няма да знае къде съм. — Смущаващо, очите й се напълниха със сълзи. Тя се извърна, опитвайки се да дойде на себе си.

Уилдън нервно запристъпва от крак на крак. Изглежда не знаеше какво да прави с ръцете си — първо ги пъхна в джобовете, после сякаш ги протегна към Хана, но накрая бързо сключи пръсти.

— Слушай какво, можем да позвъним на майка ти от участъка, нали така? — рече той. — И няма да ти слагам белезници. Можеш да седнеш отпред в колата до мен. — Отправи се към автомобила си и й отвори вратата за пасажерското място.

Час по-късно тя седеше на същите онези жълти пластмасови столове в полицейското управление и се взираше в същия плакат с надпис „Най-търсените престъпници на Честър Каунти“, опитвайки се да се пребори с порива да заплаче. Бяха й направили кръвен тест, за да проверят дали все още е пияна от снощи. Тя не беше сигурна — нима алкохолът се задържаше в тялото толкова дълго? Сега Уилдън се бе прегърбил над същото бюро със същите химикалки „Бик“ и металното кученце. Тя заби нокти в дланта си и преглътна.

За нещастие, събитията от миналата нощ бавно изплуваха в съзнанието й. Поршето, сърната, въздушната възглавница. Беше ли казал Шон, че може да вземе колата? Съмняваше се; последното, което си спомняше, бе малката му реч за самоуважението, преди да я зареже в гората.

— Ей, беше ли на състезанията на Суортмор^[1] вчера?

Един колежанин с ниско остригана глава и високо чело седна до нея. Носеше съдрана сърфистка риза, опръскани с боя дънки и никакви обувки. Ръцете му бяха в белезници.

— Ъ-ъ-ъ, не — каза Хана.

Той се наведе към нея и тя усети бирения му дъх.

— О, мислех, че съм те видял там. Аз ходих, пих прекалено много и подгоних нечии крави. Затова съм тук! За незаконно навлизане в чужда собственост!

— Браво на теб — отвърна тя ледено.

— Как се казваш? — Той издрънча с белезниците си.

— Хм, Анджелина. — Да бе, ей сега щеше да му каже истинското си име.

— О, Анджелина — каза той, — аз съм Брад!

Хана се усмихна на тъпия хумор в репликата.

Тъкмо в този момент вратата се отвори. Хана подскочи на стола си и бутна очилата по-нагоре на носа си. Страхотно. Беше майка й.

— Дойдох веднага щом разбрах — каза тя на Уилдън.

Тази сутрин госпожа Марин носеше семпла бяла блуза с деколте лодка, дънки с ниска талия, сандали от „Гучи“ и съвършено същите очила на „Шанел“, каквито имаше и Хана. Кожата й блестеше — бе прекарала цялата сутрин в спа процедури, — а червено-златистата й коса бе прибрана в конска опашка. Да не би да си беше натъпкала подплънки в сутиена? Гърдите й изглеждаха като чужди.

— Ще разговарям с нея — заяви госпожа Марин тихо. После се приближи до Хана. Миришеше на душ гел с водорасли. Хана, убедена, че вони на водка и вафли, се опита да потъне вдън земя.

— Съжалявам — смотолеви тя с тънко гласче.

— Взеха ли ти кръвна проба — просъска майка й.

Тя кимна нещастно.

— Какво още си им казала?

— Н-н-нищо.

Госпожа Марин събра поддържаните си пръсти, увенчани с френски маникюр.

— Добре. Аз ще се справя с това. Просто мълчи.

— Какво ще направиш? — прошепна тя. — Ще кажеш ли на бащата на Шон?

— Казах, ще се справя, Хана.

Майка й се надигна от пластмасовите столове и се опря на бюрото на полицая. Хана бясно започна да рови в чантата си за някое останало пакетче с бонбони. Щеше да си вземе само няколко, нямаше да го изяде цялото. Трябваше да е някъде тук.

Докато вадеше бонбоните, усети, че телефонът й вибрира. Поколеба се. Ами ако беше Шон, който я псуваше по гласовата поща? Или Мона? Къде, по дяволите, бе Мона? Бяха ли я пуснали на голф турнира? Тя не бе откраднала колата, но бе дошла с Хана. Това би трябвало да се вземе предвид.

Имаше няколко пропуснати повиквания. Шон… шест пъти. Мона два пъти, в осем сутринта и в осем и три минути. Имаше и съобщения — няколко от разни хора на купона, които нямаха връзка, и едно от непознат номер. Усети как стомаха й се стяга на възел.

„Хана, помниш ли зелената четка за зъби КЕЙТ? Така си и помислих!

А.“

Тя примигна. Студена лепкава пот потече по врата й. Чувстваше се замаяна. Четката за зъби Кейт?

— Я стига — каза си тя разтреперано и се опита да се засмее. Вдигна поглед към майка си, която още седеше надвесена над бюрото на Уилдън и говореше.

Когато беше в Анаполис, малко след като баща й бе заявил пред всички, кажи–речи, че е прасе, Хана скочи от масата и изтича в къщата. Пъхна се в банята, заключи вратата и седна върху тоалетната чиния.

Поемаше си дълбоко въздух, за да се успокои. Защо не можеше да е красива, изящна и съвършена като Али или Кейт? Защо трябваше да представлява това, което беше — пухкава и несръчна, пълен провал? Не бе сигурна на кого я е яд най-много — на баща й, на Кейт, на самата себе си, или… на Алисън.

Докато горещите гневни сълзи я задавяха, Хана забеляза три снимки в рамка на отсрещната стена. Всичките представляваха близки кадри на нечии очи. Тя мигновено разпозна присвитите изразителни очи на баща си. А ето ги и малките бадемовидни очи на Изабел. Последният чифт бяха големи и опияняващи. Изглеждаха като извадени право от реклама за спирала на „Шанел“. И очевидно принадлежаха на Кейт.

Всички я наблюдаваха.

Хана се взря в своя образ в огледалото. Горчив смях се изтръгна от гърдите й. Стомахът й сякаш щеше да експлодира след тоновете пуканки, които бе погълнала, докато околните я гледаха. Чувстваше се толкова гадно, че просто искаше всичко това да се махне от нея, но когато се надвеси над тоалетната, не се случи нищо. Сълзите продължаваха да браздят бузите й. Докато се пресягаше да ги попие с хартиена кърпичка, забеляза една зелена четка за зъби в малка порцеланова чашка. Тя й даде идея.

Отне й десет минути да се престраши да я пъхне в гърлото си и когато го направи, стана още по-зле — но същевременно и по-добре. Започна да плаче по-силно, но искаше да го направи пак. Докато плъзгаше дръжката обратно в устата си, вратата на банята рязко се отвори.

Беше Алисън. Очите й се плъзнаха по Хана, която бе коленичила на пода с четката в ръка.

— Еха — каза тя.

— Моля те, върви си — прошепна Хана.

Алисън направи стъпка навътре.

— Искаш ли да поговорим?

Хана я изгледа с отчаяние.

— Поне затвори вратата!

Али затвори вратата и седна на ръба на ваната.

— Откога го правиш?

Устната на Хана затрепери.

— Кое?

Али не каза нищо, само погледна изразително към четката. Очите й се разшириха. Хана също погледна натам. Не беше забелязала, но отстрани бе изписано КЕЙТ с малки бели буквички.

В полицейското управление един телефон се раззвъня шумно и Хана трепна. Помниш ли четката за зъби КЕЙТ? Може би и друг знаеше за проблема на Хана или пък я бяха видели да го прави в участъка, а може би някой дори знаеше за Кейт. Но зелената четка? Имаше само един човек, който знаеше за това.

Хана обичаше да си мисли, че Али е още жива — направо щеше да я разбие, сега, след като животът й бе толкова съвършен. Точно тази сцена постоянно разиграваше в ума си: как Али се впечатлява от малкия номер на дънките й; Али ахка при вида на блясъка й за устни „Шанел“; Али я поздравява за перфектно организираното парти край басейна.

С треперещи ръце, Хана изписа: Алисън ли е?

— Уилдън — кресна едно ченге. — Трябваш ни отзад.

Тя вдигна очи. Дарън Уилдън се изправи и се извини на майка й. След секунди цялото управление изпадна в трескава дейност. Полицейска кола изхвърча от паркинга с виещи сирени, последваха я още три. Телефоните звъняха лудо. Четири ченгета спринтираха през помещението.

— Изглежда е нещо голямо — отбеляза Брад, пияният нарушител до нея. Тя подскочи — беше забравила, че е там.

— Недостиг на понички? — вдигна вежди тя, опитвайки се да се засмее.

— По-голямо. — Той възбудено издрънча с белезниците си. — Нещо наистина много голямо.