Сара Шепард
Лукс и грях (17)

16.
Никога не се отзовавай на покана без обратен адрес

— Какво реши, идваш ли довечера? — Хана премести джиесема на другото си ухо и зачака отговора на Шон.

Беше четвъртък след училище. Двете с Мона се бяха видели за по едно бързо капучино в кампуса, но Мона трябваше да си тръгне рано, защото тренираше за голф турнира за майки и дъщери, който предстоеше през уикенда. Сега Хана седеше на верандата, говореше с Шон и гледаше как шестгодишните близнаци на съседите рисуват удивително точни анатомически рисунки на голи момчета по алеята пред къщата им.

— Не мога — отвърна Шон, — наистина съжалявам.

— Но в четвъртък е време за „Дързост“, много добре знаеш!

Хана и Шон бяха се зарибили с реалити-шоуто „Дързост“, което заснемаше живота на четири двойки, които са се срещнали по интернет. Тазвечерният епизод беше особено важен, защото двамата им любимци, Нейт и Фиона, сигурно щяха да спят заедно. Хана се надяваше, че това би могло да бъде поне повод за разговор.

— Ами аз… тази вечер имам среща.

— Среща? С кого?

— Ъ-ъ-ъ… на Клуб Д.

Хана зяпна невярващо. Клуб Д? Д като Девственост?

— Не може ли да не ходиш?

Той замълча за минута.

— Няма как.

— Е добре, ще дойдеш ли поне у Ноъл утре?

Последва нова пауза.

— Не знам.

— Шон! Не може да не дойдеш! — Гласът прозвуча пискливо.

— Добре — отвърна той. — И без друго на Ноъл би му станало неприятно ако отсъствам.

— И на мен би ми станало неприятно — добави Хана.

— Знам. Ще се видим утре.

— Шон, почакай… — започна тя, но той вече бе затворил.

Хана отключи входната врата. Шон просто трябваше да дойде на купона. Бе скроила перфектен романтичен план: щеше да го заведе в гората към имението на Ноъл, двамата щяха да признаят един на друг любовта си, а после щяха да правят секс. Клуб Д не би имал нищо против секса, когато е съпътстван с истински чувства, нали така? А и горите на Кан бяха истинска легенда. Наричаха ги Горите на мъжествеността, понеже безброй момчета на безброй партита бяха изгубили в тях девствеността си. Говореше се, че дърветата нашепват любовни тайни на новобранците.

Тя се спря пред огледалото в антрето и вдигна блузката си, за да огледа стегнатите си коремни мускули. Завъртя се в профил да види малкото си, закръглено дупе. После се приведе по-близо, за да провери вида на кожата си. Петната от вчера ги нямаше. Тя оголи зъби. Един преден долен зъб бе леко изкривен към кучешкия. Така ли бяха и преди?

Хвърли чантичката си от златиста кожа на кухненската маса и отвори фризера. Майка й не бе купила „Бен & Джери“^[1], така че щеше да се наложи да се задоволи със сладоледените сандвичи с петдесет процента по-ниско съдържание на захар. Извади три от тях и алчно разкъса опаковката на първия. Щом захапа първата хапка, усети стария порив да яде още.

— Ето, Хана, вземи си още един профитерол — шепнешком я бе подканила Али при онази визита на таткото на Хана в Анаполис. После Алисън се бе обърнала към Кейт с думите: — Хана е такава късметлийка — може да похапва каквото си иска, без да качи и грам!

Това, разбира се, беше лъжа. Точно по тази причина бе толкова жестоко. Хана вече бе доста закръглена и сякаш наедряваше с всеки изминал ден. Кейт се бе изкикотила, а Али, която трябваше да е на страната на Хана, се бе разсмяла заедно с нея.

— Донесох ти нещо.

Тя подскочи на стола. Майка й стоеше до малката телефонна масичка по секси цикламен сутиен и черни шорти за йога.

— Така ли? — тихо промълви Хана.

Госпожа Марин плъзна по нея оценяващ поглед, който се спря на сладоледените сандвичи в ръцете й.

— Наистина ли ти трябват три?

Хана сведе поглед. Беше погълнала единия за по-малко от десет секунди, почти без да усети вкуса му, и вече бе разопаковала следващия.

Усмихна се слабо и бързо пъхна неизядения сладолед обратно в камерата. Когато отново се обърна към майка си, тя тъкмо оставяше син плик с логото на „Тифани“ върху масата. Хана я погледна въпросително.

— Това?

— Отвори я.

Вътре имаше малка синя кутийка, в която блестеше пълният комплект — гривната, обиците и колието — същите, които бе върнала на продавачката в участъка. Хана ги взе в ръце, любувайки се на блясъка им под светлината на лампата.

— Уау!

Госпожа Марин сви рамене.

— Няма защо. — После, за да покаже, че разговорът е приключен, се върна в кабинета, разгъна лилавата постелка и пусна дивидито с йога упражнения.

Объркана, Хана бавно върна обиците в кутийката. Майка й беше толкова странна. В този момент забеляза кремав квадратен плик на телефонната масичка. Името и адресът й бяха написани с главни букви. Тя се усмихна. Една покана за парти бе точно това, от което се нуждаеше, за да си оправи настроението.

Вдишайте през носа и издишайте през устата, прозвучаха успокоителните инструкции откъм кабинета. Госпожа Марин стоеше със спокойно отпуснати до тялото ръце. Дори не помръдна, когато телефонът й изчурулика, което означаваше, че е получила имейл. Това беше времето, което изцяло посвещаваше на себе си.

Хана грабна плика и се качи на горния етаж в стаята си. Седна на леглото, прокара ръце по луксозните си чаршафи и се усмихна на Дот, който кротко спеше на кучешкото си креватче.

— Ела тук, Дот — прошепна тя. Той се протегна и сънливо се покатери в скута й. Хана въздъхна. Може би беше просто предменструалният синдром и цялото това дразнещо, неспокойно усещане щеше да отшуми след няколко дни.

Разкъса плика с нокът и се намръщи. Не беше покана, а бележка, която нямаше особен смисъл.

„Хана,

Дори тати не те обича!

А.“

Какво трябваше да значи това? Но когато извади другия лист в плика, тя хлъцна.

Представляваше цветна разпечатка от онлайн-вестника на някакво частно училище. Хана се взря в познатите образи на снимката. Обяснението отдолу гласеше:

„Кейт Рандал от училище Барнбъри беше водещата на събитието. На снимката е с майка си Изабел Рандал и годеникът на госпожа Рандал, Том Марин.“

Хана запримига бързо. Баща й изглеждаше същият като последния път, когато го видя. И макар сърцето й да пропусна един удар, когато прочете думата годеник — кога се бе случило? — то видът на Кейт бе онова, от което кожата я засърбя. Кейт изглеждаше по-съвършена. Кожата й блестеше, косата беше безупречна. Беше прегърнала щастливо майка си и господин Марин.

Хана никога нямаше да забрави момента, когато за пръв път видя Кейт. Двете с Али току-що бяха слезли от влака в Анаполис и отначало тя забеляза само баща си, облегнат на капака на колата. Но тогава вратата се отвори и Кейт излезе навън. Дългата й кестенява коса бе права и блестяща, а стойката й беше на момиче, което ходеше на балет от двегодишно. Първият порив на Хана бе да се скрие някъде. Погледна изтърканите си дънки и развлечен кашмирен пуловер и направи усилие да не припадне. Ето защо татко ни напусна, помисли си тя. Той иска дъщеря, която няма да го излага.

— Боже мой — промълви Хана и потърси обратния адрес върху плика. Нищо. Изведнъж си даде сметка, че единственият човек, който знаеше за Кейт, беше Алисън. Очите й се спряха върху А-то на бележката.

Сладоледът избълбука в стомаха й. Тя се втурна към банята и грабна допълнителната четка за зъби от керамичната чаша до мивката. После коленичи, надвесена над тоалетната и зачака. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи. Не започвай отново, каза си тя и стисна здраво четката. Нямаш нужда от това.

Хана се изправи и се огледа в огледалото. Лицето й беше зачервено, косата разрошена, а очите — кървясали и подути. Бавно върна четката за зъби обратно в чашата.

— Аз съм Хана и съм страхотна — каза тя на отражението си.

Но не звучеше убедително. Изобщо.