Сара Шепард
Лукс и грях (7)

6.
И Емили е французойка!

Във вторник следобед Емили стоеше пред своето металното зелено шкафче, след като последният звънец за деня беше бил. На вратичката му още стояха лепенките от миналата година — Плуване, САЩ; Лив Тайлър в ролята на елфа Арвен; магнит за хладилник. Гаджето й Бен се приближи към нея.

— Искаш ли да се отбием в Уауа? — попита той. Униформената риза висеше свободно върху стройното му мускулесто тяло, а русолявата му коса бе леко разбъркана.

— Не ми се ходи. — Тренировките им започваха в три и половина, затова плувците обикновено пращаха някого до магазина, за да си получат студените чайове, чипса и т.н., преди да са преплували един милион дължини.

Няколко момчета се спряха да кажат чао на Бен на път за паркинга. Спенсър Хейстингс, която миналата година беше в един и същи курс по история с Бен, помаха с ръка. Емили отговори на поздрава, преди да си даде сметка, че Спенсър не гледа нея. Трудно бе да повярва, че след всичко, през което бяха минали заедно и след всички тайни, които бяха споделили, сега се държаха като непознати.

Когато отново останаха сами, Бен се обърна към нея и сбърчи вежди.

— Облякла си си якето. Няма ли да тренираш?

— Хм. — Емили затвори шкафчето си и го заключи. — Нали се сещаш за момичето, което развеждах насам-натам днес? Ще я изпратя до тях, нали е тук за първи ден…

Той се подсмихна.

— Каква си ми сладурана! Родителите на кандидат-студентите плащат за разходките в университета, а ти го правиш безплатно.

— Стига де. — Емили се усмихна неловко. — Става дума за десетминутна разходка.

Бен я погледна и закима усърдно.

— Какво? Просто се опитвам да се държа добре!

— Супер — каза той и се усмихна. После отмести очи от нея, за да помаха на Кейси Киршнър, капитанът на мъжкия отбор по борба.

Мая се появи минутка, след като Бен бе се отправил към паркинга по страничните стълби. Носеше бяло дънково яке над униформата и беше обута с чехли на „Оукли“. Ноктите на краката й бяха лакирани.

— Ехо! — поздрави тя Емили с усмивка.

— Хей, ти вече си тук. — Емили се опита да прозвучи ведро, но вътрешно се чувстваше някак неудобно. Може би все пак трябваше да отиде на тренировката с Бен. Щеше ли да е странно да изпрати Мая до тях и после да се върне?

— Готови ли сме?

Момичетата поеха през училищния кампус, който всъщност представляваше няколко много стари тухлени сгради на една виеща се уличка. Имаше дори готическа часовникова кула, която звънко отброяваше часа. По-рано днес Емили бе показала на Мая стандартните за всяко частно училище неща наред с интересните, които обикновено откриваш сам — например опасната дамска тоалетна на първия етаж, която понякога изригваше като гейзер, тайното място на хълма, където учениците отиваха, когато бягаха от час по физическо (не че Емили би го направила) и единствената машина в училището, от която можеше да се купи ванилова кола — любимата й. Успяха дори да си създадат своя шега, само между тях двете, за строгата манекенка, която сякаш имаше трън в гащите, снимана на плакатите против тютюнопушенето пред кабинета на сестрата. Хубаво беше отново да се шегуваш така.

Сега, докато прекосяваха една неизползвана царевична нива, за да стигнат до къщата на Мая, Емили буквално поглъщаше всяка черта от лицето й, от чипото носле през кожата с цвят на кафе до начина, по който синджирчето не стоеше точно по врата й. Ръцете им постоянно се сблъскваха, докато крачеха отривисто.

— Тук е толкова различно — казваше Мая, душейки въздуха. — Мирише на боров ароматизатор! — Тя си свали якето и нави ръкавите на ризата си.

Емили си оправи косата, като тайно й се искаше да бе тъмна и вълниста като на Мая вместо изтощена, в някакъв зеленеещ оттенък на червеникаво русо. На всичкото отгоре се чувстваше леко виновна, че тялото й, макар силно и мускулесто, не беше така стройно както преди. Обикновено не усещаше недостатъците си толкова остро, дори когато бе облечена с костюма си за плуване, с който практически беше като гола.

— Всеки здравата се е задълбал в нещо — продължаваше Мая. — Като онова момиче Сара, което е в същия курс по физика като мен. Тя се опитва да създаде група и ме покани да участвам!

— Сериозно? На какво свириш?

— На китара. Татко ме научи. В интерес на истината, брат ми е много по-добър, ама карай.

— Леле! — възкликна Емили. — Много яко!

— Боже мой! — Мая сграбчи ръката й. Емили се стегна за секунда, но после се успокои. — И ти трябва да се присъединиш! Представяш ли си колко весело ще бъде? Сара каза, че ще репетираме три пъти седмично след часовете. Тя е на бас–китарата.

— Но аз мога само на флейта — смотолеви Емили и си даде сметка, че звучи като Йори от „Мечо Пух“.

— Флейтата ще е идеална! — Мая плесна с ръце. — И барабани!

Емили въздъхна.

— Наистина няма как. На плуване съм кажи–речи всеки ден.

— Хммм… Не можеш ли да пропуснеш някой път? Бас държа, че ще си страшна на барабаните.

— Нашите биха ме убили. — Тя наклони глава и се загледа в стария железопътен мост над тях. Влаковете вече не се движеха по него, затова сега той се бе превърнал в основно скривалище, където хлапетата ходеха да пият тайно от родителите си.

— Защо? Какво толкова?

Емили замълча. Какво трябваше да каже? Че родителите й очакват да продължи да плува, защото скаутите от Станфорд вече следят прогреса на Каролин? Че батко Джейк и кака Бет сега тренираха към Университета в Аризона? Че нещо по-малко от стипендия за плуване в някой колеж за генийчета ще се възприеме като семеен провал? Мая не се страхуваше да пуши трева, докато техните пазаруваха. Родителите на Емили обаче бяха прототип на стари, консервативни, властни обитатели на предградията от източното крайбрежие. Такива си бяха. Но все пак.

— Този път към къщи е по-кратък. — Емили махна към ливадата на голямата къща в колониален стил от отсрещната страна на улицата, през която тя и приятелките й минаваха зимно време, за да стигнат по-бързо до дома на Али.

Те нагазиха в тревата, отбягвайки умело пръскачката, която поливаше хортензиите. Докато се провираха между ниските листнати клони към задния двор на Мая, Емили изведнъж спря. От устните й се откъсна тих, гърлен стон.

Не бе стъпвала в този двор — стария двор на Али — от толкова отдавна. Там, в другия край на ливадата, се намираше тиковата маса, на която тя и Али бяха изиграли безброй игри на макао^[1]. Отсреща светлееше и мястото с утъпканата трева, където бяха включвали дискмена на Али на тонколонки и бяха организирали денс-партита. Вляво се извисяваше познатият възлест дъб. Дървената къщичка в клоните му я нямаше, но в кората на ствола все още се четяха инициалите ЕФ + АД — Емили Фийлдс и Алисън Дилорентис. Лицето й се обля в руменина. По онова време Емили и сама не знаеше защо дълбае имената им; просто бе искала да покаже на Али колко много се радва, че са приятелки.

Мая, която я бе задминала доста, я погледна през рамо.

— Ей, добре ли си?

Емили пъхна ръце в джобовете на якето си. За секунда й мина през ум да разкаже всичко за Али. Но едно колибри изпърха край нея и тя изведнъж загуби смелост.

— Нищо ми няма.

— Ще влезеш ли? — предложи Мая.

— Не… Аз… Аз трябва да се върна в училище — промълви Емили. — Тренировка по плуване.

— О! — Мая наклони глава. — Нямаше нужда да вървиш с мен дотук, глупаче.

— Знам, но не исках да се загубиш.

— Такава си ми сладурана! — Емили се зачуди какво точно има предвид Мая под сладурана. Може би беше типично обръщение в Калифорния? — Е, добре, приятно плуване тогава. И благодаря, че се разхождаш с мен цял ден.

— Няма проблеми. — Емили пристъпи напред и телата им се притиснаха в прегръдка.

— Ммм — въздъхна Мая и я притисна по-силно. Момичетата отстъпиха назад и се ухилиха. После Мая се наведе и целуна Емили по двете бузи. — Мляс, мляс! Като французойките!

— Ами тогава и аз ще съм французойка — засмя се Емили и забрави за Али за миг. — Мляс! — И целуна Мая по гладката лява буза.

Тогава Мая я целуна отново, по дясната буза, само че една идея по-близо до устата. И този път нямаше мляс.

Дъхът на Мая миришеше на бананова дъвка. Емили отскочи назад и хвана чантата с плувния си екип миг преди да се изплъзне от рамото й. Когато отново вдигна очи, Мая се усмихваше широко.

— Ще се видим — махна й тя. — Разбий ги!

* * *

След тренировката Емили грижливо сгъна кърпата си и я прибра в чантата. Целият следобед бе минал ужасно. След като Мая се прибра, Емили бе тичала към училище, като че ли това можеше да сложи ред в обърканите й чувства. Когато най-сетне се плъзна във водата и заплува дължина след дължина, пред очите й продължаваха да се мержелеят буквите, изрязани в кората на онова дърво. Когато треньорката изсвири пронизително и започнаха да упражняват старт и обръщане, тя подушваше дъвката на Мая и чуваше сърдечния й заразителен смях. Докато стоеше пред шкафчето, си даде сметка, че два пъти си е измила косата с шампоан. Повечето момичета обикновено престояваха в общата баня по-дълго, за да поклюкарстват, но Емили бе прекалено разсеяна, за да се присъедини към тях.

Пресегна се към тениската и дънките си, които седяха прилежно сгънати на етажерката в шкафчето й и някаква бележка изхвърча оттам. Името на Емили бе написано отгоре с прост, непознат почерк. Тя я вдигна от студения мокър под.

„Хей, Ем,

Хлип-хлип! Заменена съм! Ти си намери друга приятелка, която да целуваш!

А.“

Тя сви пръстите на краката си и сбръчка изтривалката под тях. За миг бе престанала да диша. Озърна се. Никой не гледаше към нея.

Истинско ли бе това?

Емили се вторачи в бележката и се опита да мисли рационално. Двете с Мая бяха на открито, но наоколо не бе имало жива душа.

А и… Заменена съм? Друга приятелка, която да целуваш? Ръцете й се разтрепериха. Отново погледна подписа. Смехът на другите момичета отекваше в стените.

Емили бе целувала само едно друго момиче. Случи се два дни преди да издълбае инициалите им в кората на онзи дъб и само седмица и половина преди края на седми клас.

Алисън.