Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (9)

Девета глава
Цигари и алкохол

Събота, 15 юли 1995

Уолтъмстоу и Сохо

„Портрет в пурпурно

Роман

от Ема Н. Уайлд

Първа глава

Криминален инспектор Пени Еди-коя си е виждала много местопрестъпления, но никога като… като това.

— Местихте ли тялото? — отсече тя.“

Думите сияеха отровнозелени върху екрана — плодовете на цяла сутрин работа. Седнала пред миниатюрното бюро в миниатюрната тъмна стаичка в миниатюрния нов апартамент, тя прочете написаното, после го препрочете, а зад гърба й вентилационната тръба загъргори присмехулно.

През почивните дни или вечер, ако събереше сили, Ема пишеше. Беше подхванала два романа (единият се развиваше в Гулаг, другият — в постапокалиптичното бъдеще), детска илюстрована книжка (със собствени илюстрации) за жираф с къса шия, язвителна, гневна телевизионна драма за объркания емоционален живот на прехвърлилите двайсетте, авангардна новела за тийнейджъри и зли учители роботи, радиопиеса в стил „поток на съзнанието“ за суфражетка пред прага на смъртта, комичен монолог и сонет. Всички бяха недовършени, дори четиринайсетте стиха на сонета.

Думите върху екрана слагаха началото на нов проект — опит за поредица комерсиални, дискретно феминистки криминални романи. На единайсет беше изчела Агата Кристи от кора до кора, по-късно й попаднаха Реймънд Чандлър и Джеймс М. Кейн. Защо да не опита нещо по средата? За пореден път обаче откриваше, че четенето и писането не са едно и също — не можеш просто да напоиш гъбата и след това да я изстискаш. Не успяваше да измисли дори имена детектива си, камо ли смислен и оригинален сюжет. Дори псевдонимът й звучеше ужасно. Ема Н. Уайлд? Почуди се дали ще се окаже от онези хора, които цял живот опитват нещо? Опита се да сформира музикална група, да пише пиеси и детски книги, опита да е актриса и да постъпи в издателство. Криминалната проза навярно щеше да е поредният проект, добавен към цирковото изкуство, будизма и испанския. Преброи думите. Трийсет и пет, включително заглавието и отвратителния псевдоним. Простена, спусна хидравличния лост на стола и потъна към килима.

Някой похлопа по талашитената врата.

— Как е положението в стаичката на Ан Франк?

Отново същата реплика. За Йън шегите не бяха за еднократна употреба — използваш ги неумолимо, докато се разпаднат в ръцете ти като евтин чадър. Когато започнаха да излизат, приблизително деветдесет процента от всичко изречено от Йън, попадаше в категорията „хумористично“ — каламбур, смешна интонация, анекдот. Надяваше се с времето да ги сведе докъм четирийсет на сто — поносим дял — но почти две години по-късно процентът не падаше под седемдесет и пет и съжителството им продължаваше под шапката на комичното. Кой е способен да се весели две години? Отърва се от черните му чаршафи и бирените подложки, тайно бракува бельото му, сведе до минимум „летните печива“, но явно достигаше границите, до които е възможно да преобразиш един мъж.

— Чаша хубав чай за дамата? — попита той с кокни акцент.

— Не, благодаря, скъпи.

— Препечена филийка с яйце? — с шотландски акцент. — Яйчице и филийка за сладуранката?

„Сладуранка“ беше ново изобретение. Подтикна го да се обоснове и той й обясни, че е много, ужасно, ужасно сладка. Предложи й да отвърне на жеста с обръщението „сладурко“; сладуранка и сладурко, сладурко и сладуранка, но тя отказа.

— … тъничка филийка? Да си подплатиш стомаха за довечера?

Довечера. Това било значи. Йън често пускаше в ход диалектите си, когато в ума му се завърти нещо, което не може да изрече с нормален глас.

— Голяма вечер! Ще покорявате града с Телевизионера!

Реши да не обръща внимание на забележката, но той не я улесни. Облегнал брадичка върху главата и, зачете думите върху екрана.

— „Портрет в пурпурно“…

Тя закри екрана с длан.

— Не надничай над рамото ми, моля.

— Ема Н. Уайлд. Коя е Ема Н. Уайлд?

— Псевдонимът ми, Йън…

— Какво означава „Н“?

— Нетърпима.

— Ненадмината. Неустоима.

— Непоносима.

— Ако ти се прииска да го прочета…

— Защо да ми се прииска да го прочетеш? Глупаво е.

— Ти не пишеш глупости.

— Е, този път съм написала.

Тя отметна глава, изключи монитора и без да се обръща, разбра, че я той гледа като нахокано пале. Прекалено често й се случваше с Йън — да се люшка между раздразнение и разкаяние.

— Съжалявам! — каза, сплете пръсти в неговите и разлюля ръката му.

Той я целуна по темето, после проговори в косата й.

— Знаеш ли какво според мен означава „Н“? „Н“ като „Наистина Невероятна“. Ема Н. Н. Уайлд.

При тези думи той излезе от стаята — класическа техника, правиш комплимент и побягваш. За да не се огъне веднага, Ема захлопна вратата, включи отново монитора, прочете написаното, потрепери видимо, затвори папката и я прати в кошчето за отпадъци. Електронен звук на смачкана хартия. Музиката на творчеството.

Пищенето на пожарната аларма оповести, че Йън готви. Тя стана и последва миризмата на прегоряло масло по коридора към кухнята трапезария; не точно отделно помещение, просто най-мръсната четвърт от дневната на апартамента, който бяха купили заедно. Ема се колебаеше, приличаше й на място, където честичко викат полицията, но Йън я обори — било лудост да живеят под наем, и без това повечето нощи прекарвали заедно, било близо до училището й, първото стъпало към съвместния живот и прочее, и прочее. И така те събраха вноската и купиха няколко книги за обзавеждане; едната даваше съвети как да боядисаш талашита така, че да заприлича на италиански мрамор. Обсъждаха вдъхновено дали да не инсталират камина, къде да сложат полички и вградени шкафове, какво да им служи като килер. И паркетът! Йън предложи да наеме дърводелец да изглади и излъска дъските, както си му е редът. През една дъждовна февруарска събота те вдигнаха килима, огледаха унило изпотрошените греди, изронения цимент и старите вестници и гузно върнаха килима на мястото му, сякаш прикриват труп. Стремежът им да създадат домашен уют изглеждаше мимолетен и неубедителен, сякаш бяха деца, устроили си скривалище. Въпреки пребоядисването, репродукциите по стените и новите мебели апартаментът запазваше занемареното си излъчване на нещо нетрайно.

Сега Йън стоеше в кухнята сред ореол от задимена слънчева светлина, извърнал широкия си гръб към нея. Ема го огледа от прага — познатата стара окъсана сива тениска, няколко сантиметра от бельото, подаващи се над ластика на анцуга. Под кафявите косми на гърба му се четеше етикетът „Келвин Клайн“ и изведнъж й хрумна, че Келвин Клайн изобщо не е имал предвид това.

Проговори, за да наруши мълчанието.

— Не е ли попрегоряло?

— Не е. Хрупкаво е.

— Аз казвам „изгоряло“, ти казваш „хрупкаво“.

— Да спуснем завесата!

Мълчание.

— Виждам ти гащите.

— Да. Нарочно е. — Проточен, възтънък гласец. — Нарича се „мода“, скъпа.

— Е, несъмнено е много провокативно.

Нищо. Само цвърчене на прегоряла храна.

Този път обаче беше ред на Йън да се огъне.

— Е? Къде ще те води алфа-мъжкарят тази вечер? — попита, без да се обръща.

— Някъде в Сохо. Не знам.

Знаеше всъщност, но името на ресторанта напоследък се бе превърнало в синоним на изтънчено столично заведение и тя не искаше да влошава положението.

— Йън, ако ти е неприятно…

— Не, върви, забавлявай се…

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Какво? Хари, Сал и моя милост? О, не, не мисля.

— Ще се радвам, ако дойдеш.

— Двамата ще си бърборите през цялото време, сякаш ме няма…

— Не си спомням да се е случвало.

— Последния път се случи!

— Не е вярно.

— Сигурна ли си, че не искаш пържена филийка с яйце?

— Да!

— И между другото, тази вечер изнасям програма. Забрави ли? „Домът на Ха-Ха“ в Пътни.

— Платена програма?

— Да, платена! — отсече той. — Така че благодаря много, но съм зает.

Започна да рови шумно из шкафа. Накрая извади някакъв кафеникав сос.

— Не се безпокой за мен.

Ема въздъхна раздразнено.

— Ако не ти е приятно да ходя, просто го кажи.

— Ем, не сме сиамски близнаци. Върви, щом искаш. Забавлявай се. — Шишето със соса изсъска болестотворно. — Само не скачай в леглото му.

— Е, това е малко вероятно, нали?

— Да, все това повтаряш.

— Той излиза със Суки Медоус.

— Но ако не беше с нея?

— Ако не беше, нямаше да има никакво значение, защото те обичам.

Това обаче не беше достатъчно. Йън не каза нищо И Ема въздъхна, прекоси кухнята, затъвайки на всяка крачка в линолеума, и го прегърна през кръста. Усети го как се отпуска, опря лице в гърба му, вдиша познатия топъл аромат на тялото му, целуна го по тениската и измърмори:

— Не изглупявай.

Постояха малко така, докато стана ясно, че Йън предвкусва с нетърпение закуската.

— Добре. Ще трябва да се залавям с есетата — каза тя и се отдръпна.

Двайсет и осем зашеметяващи изложения за гледната точка в „Да убиеш присмехулник“.

— Ем? — обади се той, когато тя стигна вратата. — Какво ще правиш после? След около хиляда и седемстотин часа?

— Ще съм на смъртно ложе. Защо?

Той се настани пред кухненския плот с чинията в скута.

— Рекох си, че можем да си полегнем… така де… за малко следобедни наслади.

„Привързана съм към него — помисли си тя, — но не съм влюбена и не го обичам. Опитах се, постарах се с всички сили да го заобичам, но не мога. Живея с мъж, когото не обичам, и не знам какво да правя“.

— Може би — отвърна тя от прага. — Може би.

Издаде устни като за целувка, усмихна се и затвори вратата.

* * *

Вече нямаше сутрини. Само след сутрини.

С туптящо сърце, плувнал в пот, Декстър се събуди малко след пладне от мъжки крясък. Стори му се, че долита от улицата, но се оказа водещият на „Столичани“. Пак бе заспал пред телевизора и сега го подканваха да потърси героя в себе си.

Съботите след „Късно нощем“ винаги протичаха така — в задушната стая с плътно затворени щори, през които не прониква нито лъч светлина. Ако беше жива, майка му щеше да му извика да се събужда, да оползотвори деня си, но той седеше върху черното канапе, надянал вчерашните боксерки, пушеше, играеше „Ultimate Doom“ на плейстейшъна и се стараеше да не си мърда главата.

В ранния следобед усети как го обзема меланхолията на почивните дни и реши да поупражнява диджейските си умения. Макар и аматьор, Декстър разполагаше с цяла стена дискове и редки плочи, подредени по чамови рафтове, изработени по поръчка, две двойни гнезда за дискове и микрофон — всичките приспаднати от данъците му. Прекарваше часове наред в музикалните магазини в Сохо, надянал огромни слушалки като разполовени кокосови орехи. Все още по боксерки, нехайно редуваше дисковете в чисто новата си уредба, подготвяйки следващото домашно парти с приятели. Нещо обаче не се получаваше и той скоро се отказа.

— Дисковете не са плочи — обяви и едва след малко осъзна, че го е казал на съвсем празната стая.

Меланхолията пак пропълзя, той въздъхна и тръгна към кухнята бавно като пациент след операция. Огромният хладилник беше пълен до пръсване със забележителна нова марка изискан сайдер. Освен като водещ на шоуто („Катастрофална телевизия“, така го наричаха, явно похвално) напоследък започна да се изявява в реклами. Бил хамелеон, казваха — явно също похвала — образец на новата порода британски мъже: столичанин, богат, мъжкар с неприкрит сексуален апетит, страстен почитател на скъпите коли, огромните титанови часовници и лъскавите стоманени джунджурии. Досега бе участвал в рекламата на въпросния първокласен сайдер, пригодена да привлече вниманието на младежите, облечени от главата до петите в „Тед Бейкър“, и на нова марка мъжки самобръсначки — невероятен високотехнологичен предмет с множество ножчета и овлажняваща лента, която оставяше слузеста следа като размазан сопол.

Опипа почвата дори в света на модните подиуми — отколешна мечта, която не смееше да оповести, и която омаловажаваше като „дребно забавление“. Този месец участва във фотосесия за мъжко списание на тема „гангстерски шик“ и в протежение на девет страници дъвка пури или лежа надупчен от куршуми в няколко маркови двуредни костюма. Броеве от списанието бяха небрежно разпръснати из целия апартамент, за да привличат вниманието на гостите. Имаше дори в тоалетната и понякога той се взираше в снимката си — мъртъв, но красиво облечен, проснат върху капака на „Ягуар“.

Да си водещ в катастрофална телевизия не беше чак толкова зле, но колко пъти може да катастрофира една кола? По някое време в неопределеното бъдеше щеше да се наложи да направи нещо добро като компенсация за всичко „толкова-лошо-че-чак-ти-харесва“. В стремежа си да извоюва престиж бе основал собствена продуцентска компания — „Мейхем Ти Ви“. В момента „Мейхем“ съществуваше само като стилно лого върху скъпа хартия, но това несъмнено щеше да се промени. Налагаше се. Както казваше агентът му Арън: „Ти си страхотен водещ на младежки предавания, Декси. Проблемът е, че не си младеж“. За какво друго го биваше, предвид въпросното ограничено актьорство? Познаваше много актьори — и професионално, и социално — играеше покер с някои и честно казано, щом тях ги биваше…

Да, професионално и социално последните няколко години бяха време на златни възможности, на страхотни нови приятели, партита и премиери, разходки с хеликоптери и безкрайни разговори за футбол. Не липсваха и спадове, разбира се — усещане за тревога и всеобхватен ужас, един-два случая на публично повръщане. Мернеше ли се в бар или клуб, нещо в присъствието му предизвикваше другите мъже да го нападат с ругатни и дори с юмруци, а наскоро го повалиха на сцената с бутилка, докато подгряваше публиката за концерта на „Кула Шейкър“. Не беше забавно. В наскоро появилата се рубрика „Кое е хит и кое — не“ беше в позорния списък. Тази не-хитовост му повлия тежко, но той се опита да я омаловажи като завист. Завистта е данъкът, който плащаш за известността.

Наложи се да направи и други жертви. За жалост бе принуден да загърби неколцина стари приятели от университета, защото все пак вече не беше 1988-а. Бившият му съквартирант Калъм, онзи, с когото възнамеряваха да започнат общ бизнес, продължаваше да изпраща все по-саркастични съобщения, но Декстър се надяваше скоро да усети накъде духа вятърът. Какво очакваха, всички да живеят в огромна къща до края на дните си? Не, приятелствата са като дрехите — вършат работа, но в крайна сметка се износват и ги израстваш. Предвид това той бе възприел политика „трима постъпват, един напуска“. Бе заместил загърбените стари приятели с трийсет, четирийсет, петдесет по-преуспели и по-представителни. Количественият прираст бе неоспорим факт, макар Декстър да не беше съвсем сигурен, че всички са му присърце. Беше известен, не, прославен с коктейлите си, с безумната си щедрост, с диджейството и партитата, които организираше след шоуто в апартамента си. Събуждайки се сутрин сред задимените руини, неведнъж бе откривал, че портмонето му липсва.

Няма значение. Беше случил най-доброто време да е млад, преуспял британец. Лондон вреше и кипеше и Декстър оставаше с усещането, че някак си той е отговорен за това. Мъж с модем, минидискова музикална уредба, знаменита приятелка и десетки копчета за ръкавели, с хладилник, пълен с първокласен сайдер, и баня, пълна със самобръсначки с мултифункционални ножчета, какво повече би могъл да желае от живота! Добре си беше тук, спуснал щорите в средата на деня, в средата на годината, в средата на десетилетието, в центъра на най-вълнуващия град на планетата.

Следобедът се стелеше пред него. Не след дълго трябваше да се обади на дилъра си. В огромното имение край Ладброук Гроув тази нощ организираха парти. Първо щеше да вечеря с Ема, но до единайсет все някак щеше да се отърве от нея.

* * *

Ема лежеше във ваната с дъх на авокадо. Чу как вратата се захлопва и Йън поема на дългото пътешествие към „Дома на Ха-Ха“ в Пътни за програмата си — петнайсет безрадостни минути за разликата между котките и кучетата. Пресегна се към чашата с вино на пода в банята, вдигна я с две ръце и изгледа смръщено кранчетата за водата. Странно колко бързо се беше изпарила радостта да притежаваш свой дом, колко незначителни и окаяни изглеждаха общите им вещи в малкия апартамент с тънките му стени и чуждите килими. Не че беше мръсно — всяко ъгълче бе излъскано — но навсякъде витаеше усещане за отчайваща лепкавост и упорит мирис на мухлясал кашон. През първата им нощ тук, когато затвориха вратата и наляха шампанското, я обзе непреодолимо желание да се разплаче. „Трябва ни време, за да го почувстваме като свой дом“, каза й Йън, прегърнал я в леглото, „и поне сме изкачили първото стъпало“. Но представата как изкачват цялото стълбище заедно, крачка по крачка, година след година, я изпълваше с ужасяващо униние. И какво я очакваше най-горе?

Достатъчно. Тази нощ трябваше да бъде по-специална, празнична. Ема излезе от ваната, изми и си почисти зъбите с конец, докато венците я заболяха, намаза се обилно с освежителен лосион „Горски цвят“, претършува оскъдния си гардероб за дреха, с която няма да изглежда като госпожица Морли, учителка по английски, за срещата с известния си приятел. Спря се на възтесни обувки и къса черна коктейлна рокля, която беше купила пияна от „Карън Милън“.

Погледна си часовника и пусна телевизора, за да запълни времето. В повсеместно търсене на „Най-талантливия домашен любимец“, Суки Медоус се намираше на скарбърското крайбрежие и представяше на зрителите куче, което бие барабани. Застанало пред миниатюрно дайре, кучето размахаше палки, залепени с тиксо за лапите му. Вместо да се смути от гледката, Суки Медоус се смееше, бърбореше и се вълнуваше и за миг на Ема й се прииска да се обади на Декстър, да измисли някакво извинение и да се върне в леглото. Защото, наистина, нима имаше смисъл?

Не заради жизнерадостната приятелка. Всъщност напоследък Ем и Декс не се разбираха особено добре. Той често отменяше срещите им в последната минута, а когато се виждаха, изглеждаше разсеян, неспокоен. Разговаряха със странни, сподавени гласове и бяха изгубили умението да се разсмиват; вместо това си разменяха злостни, хапливи реплики. Приятелството им заприличваше на увяхнал букет, който тя продължаваше да полива на инат. Защо да не го остави да умре? Нереалистично беше да очаква приятелствата да траят вечно. А и имаше много други приятели — старата задруга от колежа, бившите съученици и Йън, разбира се. Но на кого би могла да се довери за Йън? Не на Декс, вече не. Кучето размахваше палките, Суки Медоус се заливаше от смях и Ема изключи телевизора.

Застана пред огледалото в коридора. Надяваше се да излъчва дискретна изисканост, но се чувстваше недодялана. Напоследък поглъщаше невъобразимо количество пеперони и резултатът беше видим — малко кръгло шкембенце. Ако беше тук, Йън щеше да й каже, че е красива, но тя забелязваше само издутия под черната коприна корем. Закри го с ръка, затвори входната врата и пое на дългото пътешествие от бившия общински апартамент на Е17 Фрит Стрийт.

 

 

— ПРИВЕЕЕТ!

В горещата лятна нощ на Фрит Стрийт той разговаряше по телефона със Суки.

— ВИДЯ ЛИ ГО?

— Кое?

— КУЧЕТО БАРАБАНИСТ! БЕШЕ УДИВИТЕЛНО!

Декстър стоеше пред „Бар Италия“, изтънчен и матовочерен в риза и костюм и с филцова шапка, килната към темето. Отдръпна телефона на педя от ухото си. Имаше чувството, че дори да затвори, пак ще я чува.

— … С МАЛКИ ПАЛКИ В МАЛКИТЕ МУ ЛАПИ!

— Беше невероятно — каза той, макар всъщност да не бе събрал сили да гледа предаването.

Завистта не беше утешително чувство за Декстър, но той дочуваше слуховете — че Суки е истинският талант, че тя го изстрелва нагоре — но се успокояваше с идеята, че популярността на Суки и високата й заплата са нещо като артистичен компромис: Най-талантливият домашен любимец? Не би се продал така за нищо на света. Дори да го молят.

— ДЕВЕТ МИЛИОНА ЗРИТЕЛИ ТАЗИ СЕДМИЦА ДЕСЕТ ДОРИ…

— Суки, нека ти припомня едно свойство на телефона. Не се налага да крещиш в него. Телефонът върши тази работа вместо теб…

Тя изсумтя обидено и прекъсна връзката. На отсрещния тротоар Ема спря и видя как Декстър изруга телефона в ръката си. Все още изглеждаше великолепно в костюм. Шапката помрачаваше ефекта, но поне не носеше нелепите огромни слушалки. Лицето му грейна, когато я забеляза, и у нея се надигна вълна от нежност и приятно предвкусваме.

— Наистина трябва да се отървеш от това — кимна тя към телефона.

Той го пъхна в джоба си и я целуна по бузата.

— Е, така имаш избор — да ми се обадиш, лично на мен, или да набереш сграда, в която в момента може и да ме няма.

— Да набера сграда…

— А ако пропусна обаждането?

— Боже опази да пропуснеш обаждане!

— Вече не е 1988-а, Ем…

— Знам…

— Шест месеца, давам ти шест месеца да се огънеш…

— Никога…

— Да се обзаложим?

— Добре. Ако някога, някога си купя мобилен телефон, ще те почерпя една вечеря.

— Е, какво облекчение.

— Освен това увреждат мозъка…

— Нищо подобно…

— Откъде знаеш?

Замълчаха, и двамата обзети от смътно усещане, че срещата им не започна добре.

— Не мога да повярвам, че вече ме кастриш — нацупи се той.

— Е, това ми е работата. — Тя му се усмихна и го прегърна, допряла буза в неговата. — Не те кастря. Съжалявам. Съжалявам.

Дланта му докосваше голия й врат.

— Не сме се виждали от цяла вечност.

— Наистина цяла вечност.

Той отстъпи назад.

— Красива си, между другото.

— Благодаря. Ти също.

— Е, не точно красив…

— Представителен тогава…

— Благодаря. — Улови я за ръцете и ги разпери настрани. — Трябва по-често да носиш рокли. Изглеждаш почти женствено.

— Харесвам шапката. А сега я свали, моля.

— И обувките!

Тя извъртя глезен към него.

— Първите ортопедични обувки с високи токчета на света.

Запроправяха си път през множеството към Уордър Стрийт. Ема го хвана за ръката, после потърка с палец и показалец странната мъхава материя на костюма му.

— Какво е това, между другото? Кадифе? Велур?

— Молескин.

— Навремето имах такъв анцуг.

— Страхотна двойка сме, нали? Декс и Ем…

— Ем и Декс. Като Роджърс и Астер…

— Бъртън и Тейлър…

— Мария и Йосиф…

Декстър се засмя, улови я за ръката и скоро стигнаха ресторанта.

„Посейдон“ беше огромен бункер, изкопан сред руините на подземен паркинг. Влизаше се по огромно театрално стълбище, надвиснало като по магия над главната зала, за да привлича непрестанно погледите на клиентите, които през цялото време оценяваха красотата и известността на новопристигналите. С чувството, че не е нито красива, нито известна, Ема се спускаше предпазливо надолу, стиснала с една ръка парапета, а с другата — закрила корема си. Накрая Декстър я улови за тази ръка и огледа залата като собствен архитектурен шедьовър.

— Е? Как ти се струва?

— Клуб „Тропикана“ — каза тя.

Интериорът трябваше да излъчва романтиката на луксозен лайнер от 20-те — кадифени сепарета, сервитьори в ливреи, понесли подноси с коктейли, декоративни люкове, откриващи гледка към нищото, а липсата на естествена светлина придаваше на залата подводен вид, сякаш вече са се сблъскали с айсберга и са поели към дъното. Шумотевицата и претрупаната показност подкопаваха допълнително ефекта на следвоенна елегантност и в крайна сметка преобладаваше атмосфера на младост, секс, пари и фритюрници. Цялото бургундско кадифе и колосан прасковен лен на света не биха могли да заглушат врявата откъм откритата кухня — царство на безупречна белота и неръждаема стомана. „Е — помисли си Ема, — върнахме се най-сетне в 80-те“.

— Сигурен ли си, че няма проблем? Изглежда много скъпо.

— Казах ти. Аз черпя.

Той прибра щръкналия етикет на роклята й, след като прочете марката, улови я за ръката и я преведе през последните стъпала с бодра стъпка а ла Фред Астер право в сърцето на коктейла от пари, секс и младост.

Угоднически усмихнат красавец с абсурдни военноморски еполети им съобщи, че масата им ще се освободи след десет минути, и те се запътиха към бара, където друг мним моряк жонглираше с бутилки.

— Какво искаш, Ем?

— Джин и тоник?

Декстър зацъка с език.

— Не си в „Мандела Бар“. Поръчай си нещо стилно. Две мартинита „Бомбайски сапфир“, много сухи, с резен лимон. — Ема понечи да заговори, но той вдигна властно пръст — Довери ми се. Най-доброто мартини в Лондон.

Тя замълча и покорно възнагради с ахкане и охкане представлението на бармана, придружено от коментара на Декстър.

— Номерът е всичко да е много, много студено, преди да започнеш. Ледена вода в чашата, джинът да е от фризера.

— Откъде знаеш?

— Мама ме научи, когато бях на… колко?… На девет. — Чукнаха чаши в мълчалив тост за Алисън и двамата отново се обнадеждиха — за вечерта и за приятелството си. Ема надигна мартинито към устните си.

— Не съм опитвала досега.

Първата глътка беше вкусна, леденостудена и опияняваща и тя се постара разтреперените й пръсти да не разлеят течността. Накани се да му благодари, когато той й връчи чашата си, вече наполовина празна.

— Отивам до тоалетните, невероятни са. Най-добрите в Цял Лондон.

— Очаквам с нетърпение мига! — отвърна Ема, но той беше изчезнал и тя остана сама с две питиета в ръцете, стараейки се де излъчва самоувереност и изисканост, за да не я помислят за сервитьорка.

Изневиделица пред нея застана висока жена в леопардов корсет и чорапи с жартиери. Появи се толкова ненадейно, че Ема извика тихо, а мартинито се разля по китката й.

— Цигари? — Жената беше необикновено красива, чувствена и полугола като излязла от рекламен плакат. Гърдите и се издигаха над голям поднос с цигари и пури. — Желаете ли нещо? — повтори тя, усмихната през дебелия слой пудра, и намести с една ръка черното кадифено колие около врата си.

— О, аз не пуша — каза Ема, сякаш възнамерява в най-скоро време да поправи този недостатък, но жената вече бе насочила усмивка някъде над рамото й, пърхайки енергично с дебела дантела възчерни клепки.

— Цигари, сър?

Декстър се усмихна, извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото и огледа изложената под гърдите й стока. С размаха на ценител избра пакет „Марлборо Лайтс“. Цигареното момиче кимна, сякаш „сър“ е направил отличен избор.

Декстър й подаде банкнота от пет лири, сгъната по дължина.

— Задръж рестото — усмихна се той.

Има ли по-могъща фраза от „задръж рестото“? Навремето я произнасяше притеснено, но вече не. Тя го възнагради със забележителна афродизиакална усмивка и в един жесток миг на Декстър му се прииска да е дошъл на вечеря с Цигареното момиче, не с Ема.

„Колко трогателно“, рече си Ема, забелязала самодоволството, което пробяга по лицето му. Някога, не толкова отдавна, момчетата искаха да бъдат Че Гевара. Сега всички мечтаеха да са Хю Хефнър. С конзола за плейстейшън. Цигареното момиче се запровира из множеството, а Декстър го изпрати с поглед, пламнал от желание да го потупа по задника.

— По молескина ти капят лиги.

— Моля?

— Какво е това?

— Цигарено момиче — сви рамене той и пъхна неотворения пакет в джоба си. — Част от славата на ресторанта. Придава блясък, театралност.

— Защо тогава е облечена като проститутка?

— Не знам, Ем, може би широките й черни панталони са за пране. — Той взе мартинито си и го пресуши. — Постфеминизъм, а?

Ема го изгледа скептично.

— О, така ли го наричаме вече?

Декстър кимна към задника на Цигареното момиче.

— И ти би могла да изглеждаш така, стига да поискаш.

— Никой не пропуска подтекста по–сполучливо от теб, Декстър.

— Искам да кажа, че е въпрос на избор. Придобиваш власт…

— И ум като бръснач…

— Щом иска да се облича така, има право да се облича така!

— Но ако откаже, ще я уволнят.

— Същото важи и за сервитьорите. А може би й харесва, може би е забавно, може би се чувства сексапилна. Това е феминизъм, нали?

— Е, не точно речниковата дефиниция.

— Не ме изкарвай шовинист, Ема. Аз също съм феминист! — Ема се обърна и прибели очи и той си спомни колко досадна и нравоучителна е понякога. — Наистина! Феминист съм!

— … а аз ще се боря до смърт, до смърт, за правото на жената да показва циците си в името на бакшиша!

Сега беше негов ред да прибели очи и да се засмее снизходително.

— Не е 1988-а, Ем.

— Какво значи това? Непрекъснато го повтаряш, но не разбирам смисъла.

— Означава, че не бива да водиш обречени на провал битки. Феминисткото движение трябва да се бори за равностойно заплащане, равни възможности и граждански права, а не да решава какво да носят и какво не жените в събота вечер.

Ема зяпна възмутено.

— Нямах предвид…

— Както и да е! Извел съм те на вечеря. Не ми трий сол на главата.

В такива моменти й се налагаше да си напомня колко го обича или колко го обичаше някога, много отдавна. Бяха на път да подхванат дълъг безсмислен спор, който тя усещаше, че ще спечели, но ще обрече вечерта на пълен крах. Затова скри лице в питието си, заби зъби в стъклото и започна да брои бавно. Накрая каза:

— Да сменим темата.

Но той не я слушаше. Надничаше над рамото й към салонния управител, който им махаше.

— Хайде. Уредил съм цял банкет.

Настаниха се в сепарето от пурпурно кадифе и разгледаха мълчаливо менюто. Ема очакваше нещо изискано, френско, но се оказа, че ресторантът предлага просто скъпи аламинути — рибен кейк, овчарски пай, бургери; „Посейдон“ беше от местата, където поднасят кетчуп в сребърни канички.

— Това е модерна Великобритания — търпеливо обясни Декстър, сякаш да плащаш безбожни суми за наденички и миш-маш е много модерно, много Британско.

— Аз ще си поръчам стриди — каза Декстър. — От местните.

— Дружелюбни ли са? — тихо попита Ема.

— Какво?

— Местните — дружелюбни ли са? — упорито повтори тя и си помисли: „Божичко, заприличвам на Йън“.

Декстър се намръщи недоумяващо и се вгледа отново в менюто.

— Не те са просто по-сладки, по-перлено фини от скалните стриди, по-деликатни. Ще си взема дванайсет.

— Оказваш се неподозиран експерт.

— Обичам гастрономията. Винаги съм обичал храната и виното.

— Помня как веднъж ми сготви пържена риба тон от консерва. Още я усещам в дълбините на гърлото си. Амоняк…

— Не готвенето, а ресторантите. Напоследък почти не се храня у дома. Всъщност ме поканиха да поддържам неделна рубрика.

— За ресторанти?

— За коктейл барове. Седмична рубрика, озаглавена „Пред бара“, нещо като светска колонка.

— И ще и пишеш лично?

— Разбира се! — отвърна той, макар да го увериха, че рубриката ще бъде старателно редактирана.

— Че каква им е философията на коктейлите?

— Ще останеш изненадана. Коктейлите са много модерни. Излъчват ретро блясък. Всъщност… — Той опря уста в празната чаша. — Аз самият съм нещо като миксолог.

— Сексолог?

— Миксолог.

— Съжалявам, стори ми се, че чух „сексолог“.

— Попитай ме как се прави коктейл… какъвто си избереш.

Тя опря показалец на брадичката си.

— Добре… хмм… светло пиво!

— Сериозно, Ем. Изисква истинско умение.

— Кое?

— Миксологията. Организират специални курсове.

— Защо не се дипломира в тази област тогава?

— Определено щеше да е по-полезно, по дяволите!

Забележката прозвуча толкова войнствено и горчиво, че Ема трепна видимо. Декстър сякаш също се стъписа леко и скри лице зад менюто с вината.

— Какво предпочиташ — чернено или бяло? Аз ще си поръчам още едно мартини, после ще започнем с хубаво розово „Мускаде“ със стридите и накрая ще минем, да речем, на „Марго“. Как ти се струва?

Той поръча и пак се запъти към тоалетните, понесъл второто си мартини, което на Ема й се стори малко необичайно и смътно обезпокоително. Минутите се разтегнаха. Тя прочете етикета на виното, препречете го, взря се невиждащо в пространството и се почуди кога ли той се беше превърнал в такъв изпечен… миксолог! И защо тя е толкова рязка, подла и мрачна? Всъщност не я интересуваше как е облечено Цигареното момиче, не толкова, защо тогава се държеше пуритански и осъдително? Зарече се да се отпусне и да се забавлява. Това беше Декстър все пак, най-добрият й приятел, когото искрено обича. Нали?

В най-удивителната лондонска тоалетна, Декстър се протегна към казанчето и си помисли почти същото. Обичаше Ема Морли, предполагаше, че я обича, но все повече го отблъскваха морализаторският й тон, класовата й докачливост, анахронизмът й. Изглеждаше като… като държавна чиновничка. Съвсем нелепо на място, аранжирано като свърталище на тайни агенти. След мрачния идеологически Гулаг на образователната система от средата на 80-те, чувството за вина и болшевишката политика, най-сетне му беше позволено да се позабавлява, а нима е престъпно да пийнеш коктейл, да изпушиш цигара, да пофлиртуваш със симпатично момиче?

И шегите; защо винаги се заяждаше с него, припомняше му несполуките. Той не ги беше забравил. Всички язвителни забележки за излишния „шик“, за възширокия й ханш, за ортопедичните обувки с високи токчета… безкрайно… бездънно самоунижение. „Пази Боже от комедианти — помисли си той, — с техните иронични подмятания, с остроумните им забележки, несигурността и себеомразата им“. Толкова ли е трудно да бъде изискана, благосклонна и самоуверена, вместо през цялото време да се държи като раздразнителна второстепенна актриса?

И класа! Къде е класата? Води я в елегантен ресторант за своя сметка и тя надява работническата униформа. Суетата и самомнението, стаени в ролята на герой на отруденото съсловие, го подлудяваха. Защо продължава да натяква, че е учила в общинска гимназия, никога не е прекарвала ваканции в чужбина, никога не е вкусвала стрида? Вече е почти на трийсет, всичко това е далечно минало, време е да поеме отговорност за живота си. Подаде лира на нигериеца, който му връчи хавлията за ръце, върна се в ресторанта, видя как Ема върти разсеяно приборите в погребалната си рокли и отново го обзе раздразнение. В бара вляво видя Цигареното момиче. Тя беше сама и също го забеляза, усмихна му се и той предприе обиколна маневра.

— Пакет „Марлборо Лайтс“, моля.

— Пак ли? — засмя се тя и го докосна по китката.

— Какво да кажа? Аз съм като досаден пудел.

Тя се засмя отново и той си я представи в сепарето до него и как ръката му гали под масата бедрото й над жартиерите. Пресегна се да извади портфейла.

— Всъщност по-късно вечерта ще ходя на парти у старо приятелче от колежа… — „Старо приятелче, добре прозвуча“, помисли си — … и не искам да остана без цигари.

Стисна между показалеца и средния си пръст спретнато сгънатата по дължина банкнота от пет лири и й я подаде.

— Задръж рестото.

Тя се усмихна и той забеляза дребно петънце рубинено червило върху белия й преден зъб. Прииска му се неудържимо да я улови за брадичката и да го изтрие с палец.

— Имаш червило…

— Къде?

Той протегна ръка, докато пръстът му застана на сантиметри от устата й.

— Ето. Тук.

— Ама че съм! — Тя прокара върха на розовия си език напред-назад по зъба. — По-добре ли е? — усмихна се широко.

— Много по-добре — ухили й се той и отстъпи назад.

После се обърна отново към нея.

— Само от любопитство — каза. — По кое време свършваш тук?

 

 

Стридите бяха пристигнали и лежаха лъскави и извънземни върху леглото си от топящ се лед. Ема запълваше времето с упорито пиене, залепила си усмивка на човек, на когото му е безразлично, че са го оставили сам. Най-сетне го видя да се олюлява към нея. Строполи се в сепарето.

— Помислих, че си паднал в дупката!

Така казваше баба й. Заимстваше бабешки фрази.

— Съжалявам — отвърна той, но нищо повече. Подхванаха стридите. — Слушай, тази вечер има парти. У приятелчето ми Оливър, с когото играем покер. Разказвал съм ти за него. — Той пъхна стридата в устата си. — Барон е.

Ема усети как морската вода се стича по китката й.

— И какво значение има това?

— Моля?

— Че е барон.

— Просто споменавам. Симпатяга е. Искаш ли лимон?

— Не, благодаря. — Тя преглътна нещото, мъчейки се да проумее дали я канят на партито, или просто я информират за събитието. — И къде ще празнувате?

— В Холанд Парк. Огромно имение.

— О, добре.

Все още се колебаеше. Кани ли я, или се извинява, че ще бърза да тръгва? Изяде още една стрида.

— Чувствай се добре дошла — обади се Декстър най-сетне и се пресегна за соса.

— Наистина?

— Абсолютно — отвърна той. Тя го изгледа как отваря лепкавата капачка на соса с острието на вилицата си. — Само че не познаваш никого.

Определено не беше поканена.

— Познавам теб — тихо каза.

— Да, предполагам… И Суки! Суки също ще дойде.

— Не снима ли в Скарбъро?

— Тази вечер ще я докарат.

— Суки жъне успехи, нали?

— Да. И двамата жънем успехи — додаде той бързо и прекалено високо.

Тя реши да не се задълбочава.

— Да. Това имах предвид. И двамата сте добри. — Взе стрида, после я остави. — Суки ми харесва — добави, макар да я беше виждала само веднъж, на грандиозно тематично парти в частен клуб в Хокстън. И наистина я хареса, макар да я глождеше усещането, че Суки я възприема като странна птица — невзрачна, старомодна приятелка на Декстър, — поканена на партито като награда от телефонно състезание.

Декстър преглътна поредната стрида.

— Страхотна е, нали? Суки?

— Да. Как вървят нещата помежду ви?

— О, добре. Но е трудно, знаеш… през цялото време да си в полезрението на обществеността.

— Аз ли не зная! — възкликна Ема, но той сякаш не я чу.

— И понякога имам чувството, че излизам с публичния регистър, но е страхотно. Наистина. Знаеш ли кое е най-хубавото?

— Не.

— Тя разбира как е. Да си в телевизията. Наясно е.

— Декстър, ти си непоправим романтик!

„Ето ги пак — помисли си той, — хапливите забележчици“.

— Е, поне съм искрен — сви рамене и реши, че плати ли сметката, срещата им приключва. И добави, сякаш току-що му хрумва. — Та за това парти… Притеснявам се как ще се прибереш вкъщи.

— Уолтъмстоу не е Марс, Декс, намира се в североизточен Лондон. Обитаема планета.

— Знам!

— На Виктория Лейн!

— Но с градския транспорт е дълъг път, а партито започва едва в полунощ. Ще пристигнем и ще трябва да си тръгваш. Освен ако не ти дам пари за такси…

— Имам пари. Получавам заплата.

— От Холанд Парк до Уолтъмстоу?

— Ако не е редно да идвам…

— Нищо подобно! Не е нередно. Искам да дойдеш. Да решим по-късно, става ли?

И без да се извини, той пак тръгна към тоалетните, отнасяйки чашата си, сякаш там е резервирал друга маса. Ема седеше, пиеше ли, пиеше вино и продължаваше да кипи, докато накрая се превърна във врящ казан.

И удоволствието се изпари напълно. Той се върна точно когато сервираха основните ястия. Ема огледа панираната си в бирено тесто треска с грахово пюре. Дебелите бледи картофи бяха машинно нарязани на съвършени овали и подредени като тухлена стена, върху която панираната риба се олюляваше нестабилно на десет сантиметра над чинията, като че ли се кани да скочи в гъстото зелено блато долу. Що за игричка? Дървена колибка с рибен покрив? Тя изтегли внимателно едно картофено кръгче от върха на купчината. Твърдо и студено отвътре.

— Как е Краля на комедията?

Откакто се върна от тоалетната, гласът на Декстър звучеше още по-предизвикателно и провокативно.

Обзе я предателско настроение. Навярно сега й се удаваше случай да довери някому бъркотията, настанала във връзката й, да сподели колебанието какво да предприеме. Но не можеше да твори с Декс, не сега. Преглътна суровия картоф.

— Йън е страхотен — отвърна категорично.

— Добре ли съжителствате? Как е апартаментът?

— Фантастично. Още не си го виждал, нали? Трябва да ни дойдеш на гости!

Поканата прозвуча неубедително и в отговор Декстър измърмори необвързващо „Хмм“, все едно подозира, че отвъд централната градска зона всякакво забавление е невъзможно. Възцари се тишина и те се върнаха към чиниите.

— Как е стейкът ти? — попита накрая тя.

Декстър очевидно бе изгубил апетит. Режеше кървавото месо, без да го яде.

— Великолепен. Как е рибата?

— Студена.

— Така ли? — Той надникна в чинията й, после поклати вразумително глава. — Прозрачна е, Ем. Рибата се приготвя, така, че да запази прозрачния си цвят.

— Декстър… — Гласът й прозвуча строго и остро. — Прозрачна е, защото е дълбоко замразена. Не се е размразила.

— Нима? — Той мушна ядосано пръст под панировката. — Е, ще я върнем тогава!

— Няма проблем. Ще изям само картофите.

— Не, майната им! Върни им рибата! Няма да плащам за проклета замразена риба! Да не би да сме в „Биджамс“^[1]? Ще ти вземем друго.

Той махна на сервитьора и самоуверено заобяснява, че рибата е зле приготвена, в менюто пише прясна риба, отказва да я плати и държи да го възмездят с основно ястие за сметка на заведението. Ема се опита да вметне, че вече не е гладна, но Декстър на свой ред настоя да си избере нещо, защото е безплатно. Не й остана друг избор, освен да се вторачи отново в менюто под втренчените погледи на сервитьора и на Декстър, чийто стейк си стоеше в чинията, нарязан, но недокоснат, докато най-сетне разрешиха проблема, тя си поръча безплатна зелена салата и отново останаха сами.

Седяха мълчаливо сред руините на вечерта пред две чинии нежелана храна и Ема се уплаши, че ще заплаче.

— Е. Всичко е наред — каза Декстър и постла салфетката си върху коленете.

Прииска й се да си е у дома. Реши да пропусне десерта, да забрави за партито — той и без това не искаше да отиде с него — и да се прибере у дома. Може би Йън ще се е върнал, мил и загрижен и влюбен в нея; ще седнат, ще си поговорят или просто ще се сгушат пред телевизора.

— Е? — Очите му блуждаеха из залата. — Как е училището?

— Добре е, Декстър — намръщи се тя.

— Какво? Какво сбърках? — раздразнено попита той и рязко впи очи в нея.

— Ако не те интересува, не питай — равно отвърна тя.

— Интересува ме! Просто… — Той си наля още вино. — Мислех, че пишеш някаква книга или нещо такова.

— Пиша някаква книга или нещо такова, но трябва и да си изкарвам прехраната. И още повече, Декстър, харесвам работата си и съм много добър учител, по дяволите!

— Не се съмнявам! Просто… знаеш сентенцията… Онези, които могат…

Ема зяпна. Не губи самообладание…

— Не, не съм я чувала, Декстър. Кажи ми. Каква сентенция?

— Е…

— Сериозно, Декстър, кажи ми я.

— Не е важно.

Той очевидно се смути.

— Настоявам, Декстър. Довърши изречението. „Онези, които могат…“?

Той въздъхна, стисна чашата с вино и проговори с равен тон:

— Онези, които могат, го правят, а които не могат, преподават…

— И онези, които преподават, ти казват върви на майната си — просъска тя.

И чашата с вино полетя към скута му, когато Ема блъсна масата, скочи, грабна си чантата, събаряйки бутилки и чинии, и излетя от сепарето и от това омразно, омразно място. Всички се бяха вторачили в нея, но какво от това? Тя искаше просто да се махне оттук. „Не плачи, не плачи“, повтаряше си. Надзърна през рамо към Декстър, който попиваше яростно скута си, успокояваше сервитьора и се канеше да я последва. Тя се обърна, побягна и пред нея се изпречи Цигареното момиче. Слизаше по стълбите с дълги крака на високи токчета, разтворила в усмивка алени устни. Ема усети как против волята й горещи сълзи на унижение напират в очите и, усети как се препъва с глупавите, глупави токчета и чу как публиката в ресторанта ахна дружно, когато се строполи на колене. Цигареното момиче се озова до нея и я улови за лакътя с изражение на влудяваща искрена загриженост.

— Добре ли си?

— Да, благодаря, нищо ми няма…

Сега и Декстър застана до нея, понечи да й помогне да се изправи. Тя отблъсна решително ръката му.

— Пусни ме, Декстър!

— Не крещи! Успокой се!

— Няма да се успокоя…

— Добре… съжалявам, съжалявам, съжалявам. С каквото и да съм те обидил, съжалявам!

Тя се обърна към него с пламнали очи.

— Какво? Нима не знаеш?

— Не! Върни се на масата и ми обясни!

Но тя се запрепъва нагоре и профуча през летящите врати. Блъсна ги силно зад гърба си и металният ръб го удари по коляното. Той закуцука след нея.

— Глупава работа… И двамата сме пийнали… Това е.

— Не, ти си пиян! Ти си винаги пиян или не си на себе си заради нещо си всеки път, когато се срещаме. Съзнаваш ли, че не съм те виждала трезвен — буквално — от колко? От три години? Забравих как изглеждаш, когато не си пил. Мислиш само за себе си, за новите си приятелчета или тичаш до тоалетните през десет минути. Не знам дали си пипнал дизентерия или прекаляваш с коката, но все едно — адски грубо е и най-вече отегчително. Дори когато си говорим, непрекъснато гледаш над рамото ми, да не би да изскочи по-добра възможност…

— Не е вярно!

— Вярно е, Декстър! Е, майната ти! Ти си телевизионен водещ, Декс. Не си изобретил пеницилина. Работиш в телевизия, при това долнопробна телевизия. Е, стига! Писна ми!

Крачеха през множеството на Уордър Стрийт в помръкващия летен ден.

— Да отидем някъде да го обсъдим.

— Не искам нищо да обсъждам, искам да се прибера у дома.

— Ема, моля те?

— Остави ме на мира, Декстър.

— Държиш се истерично. Ела тук…

Той я улови отново за ръката и се опита — колко идиотски — да я прегърне. Тя го отблъсна, но той не я пусна. Хората ги зяпаха — поредната двойка кавгаджии в Сохо в съботната вечер — и Ема най-сетне отстъпи и му позволи да я издърпа в страничната уличка.

Мълчаха. Декстър се отдръпна настрани и я погледна. Тя стоеше с гръб към него и бършеше очи с длан. Внезапно го заля гореща вълна от срам.

Накрая Ема проговори тихо, с лице към стената.

— Защо си такъв, Декстър?

— Какъв?

— Знаеш какъв.

— Аз съм си аз!

Тя се обърна към него.

— Не, не си. Знам какъв си и това не си ти. Сега си ужасен. Противен си, Декстър. Искам да кажа… винаги си бил малко противен от време на време, малко самовлюбен, но беше и забавен, и мил понякога. Интересуваше се и от другите, не само от себе си. Сега нямаш мярка… с алкохола, с дрогата…

— Просто се забавлявам!

Тя изсумтя веднъж и го погледна с очи, обрамчени от размазани черни петна.

— И понякога избухвам, това е. Ако не ме кореше през цялото време…

— Укорявам ли те? Не мисля. Старая се да не го правя. Просто… — тя млъкна и поклати глава. — Знам, че преживя много през последните години. Опитвах се да проявявам разбиране… заради майка ти… Но…

— Да?

— Не смятам, че си човекът, когото познавах. Вече не си ми приятел. Това е.

Той не можа да измисли отговор и те постояха смълчани, докато накрая Ема протегна длан, улови го за пръстите и ги притисна.

— Може би… може би… това е всичко — каза. — Няма смисъл да продължаваме.

— Няма смисъл? Кое няма смисъл?

— Ние. Ти и аз. Приятелството ни. Исках да поговоря с теб, Декс. За Йън и за мен. Ако ми беше приятел, щях да ти разкажа, но не мога, а щом не мога да споделям с теб, е, какъв е смисълът? От нас?

— Не разбирам…

— Ти самият твърдеше, че хората се променят, не бива да го приемаме сантиментално. Продължават напред, срещат други хора.

— Да, но нямах предвид нас…

— Защо?

— Защото ние… сме си ние. Декс и Ем. Нали?

Ема сви рамене.

— Може би сме се раздалечили.

Той помълча малко, после проговори:

— Ти ли си се отдалечила от мен или аз от теб?

Тя избърса нос с опакото на дланта си.

— Мисля, че ти ме смяташ за… досадна. Мислиш, че ти развалям стила. Вече не съм ти интересна.

— Ем, не те смятам за досадна.

— Нито пък аз! Нито пък аз! Смятам, че съм прекрасна, стига да можеш да го забележиш. Смятам, че някога го забелязваше! Но щом не е така и щом ме приемаш за даденост, добре… Аз просто не искам повече да търпя да се отнасяш така с мен.

— Как се отнасям?

Тя въздъхна и помълча. После отговори:

— Сякаш винаги искаш да си другаде, с другиго.

Понечи да отрече, но Цигареното момиче чакаше в ресторанта, пъхнало номера на телефона му в жартиерата си. По-късно щеше да се пита какво би могъл да каже. Да се пошегува например? Но сега не му хрумваше нищо и Ема пусна ръката му.

— Е, това е — каза тя. — Върви на партито си. Отърва се от мен. Свободен си.

Декстър се опита да се засмее колебливо.

— Звучиш, сякаш скъсваш с мен!

Тя се усмихна тъжно.

— Така е. В известен смисъл. Ти не си някогашният Декстър. А аз много, наистина много го харесвах. Искам да се завърне, но междувременно, съжалявам, но недей да ми се обаждаш повече.

Тя се обърна и леко нестабилно тръгна по страничната уличка към Лестър Скуеър.

За миг в ума на Декстър изплува мимолетен, но ярък спомен от погребението на майка му — лежи свит на пода в банята, а Ема го прегръща и го гали по косата. Но той някак си бе успял да обезсмисли, да захвърли нехайно това. Тръгна след нея.

— Хайде, Ем… Още сме приятели, нали? Знам, че съм малко странен, но… — Тя спря за малко, но остана с гръб към него и той разбра, че плаче. — Ема?

Тя се обърна бързо, дойде при него и приведе лицето му към своето. Усещаше топлата й влажна буза, чуваше забързаните тихи думи в ухото си и за кратко го озари мисълта, че ще му прости.

— Декстър, обичам те толкова много. Толкова, толкова много и навярно винаги ще те обичам. — Устните и го докоснаха по скулата. — Просто вече не те харесвам. Съжалявам.

И тя си тръгна, а той остана сам на глухата уличка, мъчейки се да си представи какво ще прави сега.

 

 

Йън се връща точно преди полунощ и вижда Ема, сгушена на канапето, да гледа някакъв стар филм.

— Рано си се прибрала. Как е Златното момче?

— Ужасно — измърморва тя.

Ако и да изпитва злорадство, Йън не го издава.

— Защо? Какво стана?

— Не искам да го обсъждам. Не тази вечер.

— Защо не? Хайде, Ема! Какво ти каза? Скарахте ли се?

— Йън, моля те. Не тази вечер. Просто ела тук.

Тя се надига, за да му направи място на канапето, и той забелязва роклята, която никога не е обличала за него.

— Така ли отиде на срещата?

Ема стисва ръба на роклята с палец и показалец.

— Беше грешка.

— Красива си.

Тя се сгушва до него и обляга глава върху рамото му.

— Как мина шоуто?

— Не много добре.

— Онзи скеч за котките и кучетата ли изигра?

— Аха.

— Дюдюкаха ли?

— Малко.

— Може би не е най-добрият ти спектакъл.

— И ме освиркаха.

— Това е част от играта, нали? Случва се на всеки, нали?

— Предполагам. Но понякога се тревожа…

— Че?

— Че не съм особено забавен.

— Йън? — проговаря тя в гърдите му.

— Да?

— Ти си много, много забавен.

— Благодаря, Ем.

Той обляга глава върху нейната и си представя малката пурпурна кутийка с годежния пръстен. От две седмици е пъхната в чифт сгънати на топка чорапи и чака да настъпи мигът. Не точно сега. След три седмици ще бъдат на брега в Корфу. Представя си ресторант с изглед към морето, пълнолуние и Ема в лятна рокля, смугла и усмихната. Може би и купа калмари на масата. Представя си как шеговито и връчва пръстена. От няколко седмици съчинява наум романтично-комични сценарии. Дали да не го пусне в чашата й с вино, докато е в тоалетната? Или да го пъхне в устата на печената риба и да се оплаче на сервитьора? Дали да не го скрие между калмарите? Това може би е вариант. Или пък просто да й го даде. Изрича негласно думите: „Омъжи се за мен, Ема Морли. Омъжи се за мен“.

— Обичам те много, Ем — казва.

— И аз те обичам — казва Ема. — И аз.

 

 

Цигареното момиче седи пред бара по време на двайсетминутната си почивка: наметнало сако върху униформата си, отпива от чашата с уиски и слуша как този мъж говори ли, говори за приятелката си, горкото симпатично момиче, което падна по стълбите. Очевидно се бяха скарали. Цигареното момиче току се изключва от монолога на мъжа, кима от време на време и тайничко си поглежда часовника. Остават пет минути до полунощ и тя наистина трябва да се залавя пак за работа. Най-големи бакшиши получава около дванайсет — кулминацията на похотта и глупостта на мъжката клиентела. Още пет минути и тръгва. Клетникът и без това едва се държи на краката си.

Разпознава лицето му от онази идиотска телевизионна програма — не излиза ли със Суки Медоус? — но не си спомня името му. Гледа ли изобщо някой шоуто му? Костюмът му е лекьосан, джобовете — издути от пакети неизпушени цигари, носът му е мазен, дъхът — лош. И на всичкото отгоре още не си е направил труда да я попита за истинското й име.

Цигареното момиче се казва Черил Томсън. Всъщност е медицинска сестра — изтощителна работа — но от време на време взема по някоя смяна тук, защото е съученичка на управителя и бакшишите са невероятни, ако си готов да пофлиртуваш малко. У дома, в апартамента й в Килбърн, я очаква годеникът й. Мило, италианец, метър и деветдесет, бивш футболист, а понастоящем — неин колега. Много красив. Ще се женят през септември.

Би могла да разкаже всичко това на мъжа, ако я беше попитал, но той не я попита. Затова две минути преди полунощ в деня на свети Суидин тя се извинява — трябва да поработя, не, не мога да дойда на партито, да, запазих телефона ти, надявам се да се сдобрите с приятелката ти — и оставя мъжа сам пред бара, а той си поръчва ново питие.