Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (23)

Двайсет и трета глава
Трета годишнина
Миналото лято

Неделя, 15 юли

2007 Единбург

— Дзън-дзън. Дзън-дзън.

Събужда го показалецът на дъщеря му, притиснал носа му, сякаш с входен звънец.

— Дзън-дзън. Дзън-дзън. Кой звъни? Джасмин звъни!

— Какво правиш. Джаз?

— Будя те. Дзън-дзън. — Показалецът й сега му повдига клепача. — Ставай, мързелане!

— Колко е часът?

— Ден е!

До него и хотелското легло Мади се пресяга за часовника си.

— Шест и половина — простенва тя във възглавницата и Джасмин се засмива злокобно. Декстър отваря и двете си очи и вижда лицето й на възглавницата до него, носа й — на сантиметри от неговия. — Нямаш ли книги да почетеш или кукли да си поиграеш?

— Не.

— Върни да оцветяваш нещо тогава.

— Гладна съм. Ще се обадим ли на румсървис? В колко отварят басейна?

Единбургският хотел е елегантен, класически и внушителен, с дъбови ламперии и порцеланови вани. Родителите му бяха отседнали тук веднъж, за дипломирането му, и хотелът е малко по-старомоден и по-скъп, отколкото му се нрави, но реши, че ако ще го правят, трябва да е стилно. Тук са за две нощи — Декстър, Мади и Джасмин. После ще наемат кола и ще отидат вън вила край Лох Ломон. Глазгоу е по-близо, разбира се, но Декстър не е идвал в Единбург от петнайсет години — откакто през един развратен уикенд снимаха телевизионно шоу, посветено на фестивала. Сякаш е било преди цяла вечност, в друг живот. Днес го води бащинското желание да покаже града на дъщеря си. Заради датата Мади реши да не ги придружава.

— Сигурна ли си, че няма проблем? — пита я той насаме в банята.

— Да, разбира се. Ще отида в галерията да разгледам изложбата.

— Просто искам да й покажа няколко места. Улица „Споменна“. Няма смисъл и ти да страдаш.

— Както казах, няма проблем.

Той я поглежда съсредоточено.

— И не смяташ, че съм луд?

Тя му се усмихва леко.

— Не, не смятам, че си луд.

— И не мислиш, че е вампирско и призрачно?

— Никак. — Дори да се чувства обидена, тя не го показва. Той я целува нежно по врата.

— Трябва да направиш каквото искаш — казва тя.

Някога идеята, че може да вали четирийсет поредни дни му се струваше преувеличена, но не и тази година. В цялата страна дъждът се лее седмици наред, улиците изчезват под потоци вода и лятото изглежда толкова странно, сякаш е нов сезон. Мусонен сезон, но когато излизат навън, денят все още е слънчев, с високи бели облаци и сух, поне засега. Уговарят се да обядват заедно и тръгват в различни посоки.

Хотелът е в Стария град, точно до Ройъл Майл, и Декстър повежда Джасмин на стандартна живописна обиколка по алеи и тайни стълби, докато се озовават на Никълсън Стрийт и тръгват на юг от центъра на града. Помни, че улицата е оживена и мъглива от автобусни изпарения, но в неделното утро тя е тиха и малко тъжна, а Джасмин изглежда неспокойна и отегчена, откакто напуснаха туристическия маршрут. Ръката й натежава в неговата, но Декстър не спира. Открил е стария адрес върху едно от писмата от Ема и скоро забелязва табелата. „Ранкейлър Стрийт“. Свиват в тихата улица с жилищни блокове.

— Къде отиваме?

— Търся едно място. Номер седемнайсет.

Вече са пред него. Декстър вдига поглед към прозореца на третия стаж — завесите са спуснати, сградата изглежда запусната и невзрачна.

— Виждаш ли онзи апартамент? Там живееше Ема, когато учехме заедно в университета. Всъщност, кажи-речи, се запознахме тук.

Джасмин поглежда послушно, но нищо не отличава постройката от съседните и Декстър се усъмнява в целесъобразността на експедицията. Подбудите му са егоистични, мрачни и сантиментални; какво всъщност очаква да открие? Тук няма нищо, което помни, а приятният трепет на носталгията е блед и безплоден. За момент се пита дали да не се откаже, да се обади на Мади и да си уговорят по-ранна среща, но Джасмин сочи към края на улицата, към гранитния склон, извисил се несъвместимо над сградите долу.

— Какво е това?

— Сейлсбърските скали. Водят към Трона на Артур.

— Там има хора!

— Искаш ли да се изкачим? Не е трудно. Как мислиш? Да опитаме ли? Ще се справиш ли?

Тръгват към Холируд Парк. За негово разочарование седем и половина годишната му дъщеря се катери по планинската пътека по-енергично от баща си и току спира да се обърне и да му се присмее, докато той се задъхва и се поти зад нея.

— Защото обувките ми нямат грайфери — оправдава се той и те продължават нагоре. Напускат главната пътека и се катерят по скалите. Накрая стигат ръждивокафявото плато на върха на Трона на Артур. Там откриват каменната колона, която бележи най-високата точка. Обзема го бледа надежда да намери инициалите си върху нея. „Не на фашизма!“, „Алекс М 5/5/07“, „Фиона завинаги“.

За да отклони вниманието на Джасмин от по-пошлите графити, той я вдига и я слага върху колоната, обгръща я с една ръка през кръста и й показва забележителностите.

— Това е замъкът до хотела. Това е гарата. Това е Фърт Ъв Форт, която стига до Северно море. Норвегия е някъде натам. А това е Новият град, където живеех аз. Преди двайсет години. Джаз. Миналият век. Ей там, с кулата, е Калтън Хил. И там можем да се изкачим, ако поискаш. Следобед.

— Не си ли много изморен? — язвително пита тя.

— Аз ли? Майтапиш се! Аз съм роден атлет! — Джасмин го имитира как се задъхва, стиснала се с ръка за гърдите. — Комедиантка!

Декстър я сваля от колоната, пъхнал длани под мишниците й, и се преструва, че ще я хвърли през скалите; тя пищи и се залива от смях и той я оставя на земята.

Отдалечават се от върха и откриват естествена падина с изглед към града. Той ляга, скръстил ръце зад главата, а Джасмин сяда до него, яде солени картофки и отпива със съсредоточено изражение от кутийката си със сок. Слънцето сгрява лицето му, но ранното събуждане започва да си казва думата и след малко той усеща, че го наляга дрямка.

— Ема идвала ли е тук? — пита Джасмин.

Декстър отваря очи и се вдига на лакти.

— Да. Идвали сме заедно. Вкъщи имам снимка. Ще ти я покажа. От времето, когато татко беше кльощав.

Джасмин издува бузи срещу него, после започва да ближе солта от пръстите си.

— Липсва ли ти?

— Кой? Ема? Разбира се. Всеки ден. Тя беше най-добрата ми приятелка. — Той я сръгва с лакът. — Защо? На теб липсва ли ти?

Джасмин се намръщва, за да си припомни.

— Мисля, че да. Бях на четири, не си я спомням много добре. Само като я видя на снимките. Помня сватбата. Но беше мила, нали?

— Много.

— А кой ти е най-добрият приятел сега?

Той поставя длан върху тила й и гали с палец вдлъбнатината на вратлето й.

— Ти, разбира се. А твоят?

Челото й се сбръчква в задълбочен размисъл.

— Може би Фийби — казва тя и смуче от почти празната кутийка, гъргорейки неприлично.

— Понякога си отблъскваща, знаеш ли? — казва той, а тя се засмива, стиснала сламката със зъби.

— Ела тук — изръмжава той и я дръпва да легне върху ръката му, облегнала глава върху рамото му. Тя се укротява и Декстър затваря отново очи и усеща топлината на утринното слънце върху клепачите си.

— Прекрасен ден — промърморва. — Никакъв дъжд. Засега.

И отново го наляга дрямка. Косата на Джасмин мирише на хотелски шампоан, дъхът й върху врата му с е аромат на сол, бавен и равномерен, и той се унася в сън.

След приблизително две минути кокалестият й лакът се забива в ребрата му.

— Татко? Скучни ми е. Хайде да тръгваме.

 

 

Целия следобед Ема и Декстър останаха на хълма, смееха се и разговаряха, разказваха си любими историйки, разказваха и за себе си — за родителите си, за сестрите си. После, сякаш по даден знак, и двамата заспаха, легнали целомъдрено успоредно един до друг. В пет Декстър се събуди стреснато, събраха празните бутилки и остатъците от пикника и заслизаха сънено по хълма към града и към вкъщи.

Когато наближиха изхода на паркинга, Ема се сети, че скоро ще се сбогуват и може би никога повече няма да се срещнат. Щяха да се събират на партита може би, но те се движеха в различни среди, а и той скоро щеше да отпътува. Дори да се видеха, щеше да е за кратко и официално и той бързо щеше да забрави всичко, случило се призори в тясната й студентска стаичка. Докато се спускаха по хълма съжалението и нежеланието да се разделят я завладяваха все по-силно. Втора нощ. Искаше поне още една нощ, за да довършат започнатото. Как да го каже? Не може, разбира се. Слабохарактерна както винаги, бе пропуснала момента. Зарече се в бъдеще да е по-смела. Зарече се занапред да не крие мислите си, да ги изрича ясно, страстно. Вече приближаваха портите на парка, мястото, където вероятно трябваше да се сбогуват.

Тя подритна чакъла по пешеходната алея и почеса глава.

— Е, май е най-добре…

Декстър я улови за ръката.

— Слушай! Защо не наминеш да пийнем по чаша.

Тя се постара чертите й да не изразяват доволство.

— Сега ли?

— Или поне ела с мен.

— Не чакаш ли родителите си?

— Чак вечерта. Сега е пет и половина.

Той потъркваше с палец кокалчето на показалеца й. Тя се престори, че размисля.

— Добре — сви равнодушно рамене, а той пусна ръката й и тръгна.

Докато пресичаха релсите по Норт Бридж и навлизаха в Новия град, в ума му се оформяше план. Ще се прибере преди шест, ще се обади веднага на родителите си в хотела и ще се уговорят да се срещнат в ресторанта в осем вместо в апартамента в шест и половина. Така ще спечели цели два часа. Калъм ще е излязъл с приятелката си, ще разполагат с апартамента цели два часа и той ще може да я целуне отново. Белите стаи с високи тавани бяха празни, ако не броим куфарите му и малко мебели, матрака в спалнята му и стария шезлонг. Една-две найлонови покривки и мястото заприличваше на декор от руска пиеса. Познаваше достатъчно Ема и знаеше, че ще остане очарована и със сигурност ще успее да я целуне дори трезва. Каквото и да ги очакваше в бъдеще, каквито и кавги и обвинения да се задаваха на хоризонта, той изгаряше от желание да я целуне пак. Още петнайсет минути ходене. Усещаше, че се задъхва. Трябваше да вземат такси.

Може би я беше озарила същата идея, защото сега вървяха много бързо по стръмната Дъндас Стрийт, а размаханите им ръце се докосваха пътьом. Пред тях се мержелееше Форт. След толкова години виещата се между красивите къщи в георгиански стил стоманеносиня река все още я запленяваше.

— Трябваше да се досетя, че живееш тук — каза тя неодобрително, но завистливо, и когато проговори, усети, че е останала без дъх. Отиваше в богаташкия му апартамент, щяха да го направят и тя смутено почувства как вратът й почервенява от трепета на предвкусването. Прокара език по зъбите си в напразен опит да ги почисти. Трябва ли да си ги измие? Шампанското винаги оставя лош дъх в устата й. Дали да не спрат да купят дъвка? Или презервативи, дали Декстър има презервативи? Има, разбира се, все едно да се чуди носи ли обувки. Но дали да си измие зъбите, или да се хвърли на врата му още щом затворят входната врата? Помъчи се да си спомни какво бельо си е сложила. Сети се, че е със специалните си планинарски бикини. Твърде късно да се тревожи, вече свиваха във Фетс Роу.

— Близо сме — усмихна се той и тя също се усмихна и го улови за ръката, показвайки, че приема предстоящото.

Вече почти тичаха. Той каза, че живее на номер трийсет и пет и тя започна да отброява наум — седемдесет и пет, седемдесет и три, седемдесет и едно. Почти стигнаха. Гърдите я присвиваха, зави й се свят. Четирийсет и седем, четирийсет и пет, четирийсет и три. Нещо я тласна, усети как върховете на пръстите й се наелектризират, той я дръпна напред и те усмихнати се втурнаха в бяг. Изсвири клаксон. Не му обръщай внимание, продължавай, каквото и да става, недей да спираш.

Но женски глас извика:

— Декстър! Декстър!

И всичките й надежди рухнаха. Все едно се блъсна в стена.

Ягуарът на бащата на Декстър беше паркиран срещу номер трийсет и пет, а майка му излизаше от колата и му махаше. Удиви се от разочарованието, което го обзе при вида на родителите му.

— Ето те най-сетне! Чакахме те!

Ема забеляза как Декстър пусна ръката й, почти я хвърли настрани и пресече улицата да прегърне майка си. С още по-голямо раздразнение установи, че госпожа Мейхю е изключително красива и стилно облечена, бащата — не толкова, висок, сериозен, пораздърпан мъж, очевидно недоволен, че са го накарали да чака. Майката срещна очите на Ема над рамото на сина си и й се усмихна снизходително, успокоително, сякаш разбира всичко. Поглед на дукеса, сварила блудния си син да целува камериерката.

След това събитията се развиха по-бързо, отколкото на Декстър му се искаше. Припомнил си мнимия телефонен разговор, той осъзна, че ще го уличат в лъжа, ако не ги прибере светкавично в апартамента, но баща му разпитваше къде да паркира, майка му питаше къде е бил цял ден и защо не се е обадил, а Ема стоеше встрани, все още в ролята на камериерката — смирена и непотребна — чудейки се кога да развее бял флаг и да си тръгне.

— Нали ти казахме, че ще дойдем в шест…

— В шест и половина.

— Тази сутрин оставих съобщение на телефонния ти секретар…

— Мамо, татко — това е приятелката ми Ема!

— Сигурен ли си, че е позволено да паркирам тук? — каза баща му.

— Приятно ми е, Ема. Алисън. Слънцето ви е хванало. Къде бяхте цял ден?

— Защото ако ме глобят, Декстър…

Декстър се обърна към Ема с извинителен поглед:

— Искаш ли да се качиш да пийнем по чаша?

— Или да дойдеш с нас на вечеря? — обади се Алисън. — Ела с нас на вечеря.

Ема стрелна с очи Декстър, който й се стори уплашен и шокиран от предложението. Или пък очите му искряха насърчително? Както и да е, реши да откаже. Родителите му изглеждаха приятни хора, но не искаше да се натрапва на семейния им празник. Сигурно бяха избрали елегантен ресторант, а тя приличаше на кибритопродавачка и освен това, наистина, какъв беше смисълът? Ще зяпа Декстър, а те ще я разпитват какво работят майка й и баща й и в кое училище е учила. Вече се чувства сломена от неприкритата самоувереност на това семейство, от показната им привързаност, от парите, стила и елегантността им. Щеше да се засрами, или по-лошото, да се напие, а нито едното, нито другото няма да й е от полза. Най-добре да се откаже. Насили се да се усмихне.

— Предпочитам да тръгвам.

— Сигурна ли си? — попита Декстър, сбърчил чело.

— Да, чака ме работа… Ще се видим пак, може би…

— Добре — разочаровано отвърна той.

Можеше да дойде, стига да бе пожелала, но ще се видим пак, може би. Почуди се дали всъщност не й е наистина безразличен. Настана тишина. Баща му отиде да погледне за последно колонката за паркиране.

Ема вдигна ръка.

— Чао тогава.

— Довиждане.

Тя се обърна към Алисън:

— Радвам се, че се запознахме.

— И аз, Емили.

— Ема.

— Разбира се. Ема. Довиждане, Ема.

— И… — Тя сви рамене към Декстър под зоркия поглед на майка му. — Пожелавам ти прекрасен живот.

— И аз ти го желая.

Тя си тръгна. Семейство Мейхю я изпратиха с погледи.

— Декстър, съжалявам, попречихме ли?

— Не. Никак. Ема е просто приятелка.

Тайничко развеселена, Алисън Мейхю изгледа съсредоточено красивия си син, после протегна ръка и намести сакото върху раменете му.

— Декстър, не беше ли с този костюм вчера?

* * *

И така, Ема Морли пое към вкъщи, влачейки разочарованието си като шлейф. Денят захладняваше и тя потрепери, усетила нещо във въздуха, неочаквано смразяваща тръпка пролази по гръбнака й, толкова силна, че тя се закова за миг на място. Страх от бъдещето, помисли си. Намираше се на оживеното кръстовище на Джордж Стрийт и Хановер Стрийт и около нея хората бързаха да се приберат у дома след работа или да се срещнат с приятели и любовници, всички крачеха целеустремено и решително. А тя — на двайсет и две, крачи объркано към окаяния си апартамент и за кой ли път усеща вкуса на поражението.

— Какво ще правиш с живота си?

По един или друг начин всички около нея й задаваха този въпрос сякаш от цяла вечност; учителите, родителите й, приятелите в три сутринта. За пръв път въпросът й изглеждаше толкова неотложен, но отговорът беше все така забулен в неизвестност. Бъдещето се извиси пред нея — поредица от празни дни, всеки следващ по-ужасяващ и неясен от предишния. Как ще запълни тези дни?

Тръгна отново на юг към хълма. „Живей всеки ден, сякаш ти е последен“, гласеше традиционният съвет, но кой всъщност има сили да го осъществи? Ами ако вали или те присвива стомахът? Не звучи практично. Най-добре засега да се постарае да бъде добра и смела и решителна и да внесе промяна. Да промени не целия свят, но поне този около себе си. Въоръжена с плам и с електрическата си пишеща машина, да се залови с… нещо. Да променя живота на хората чрез изкуство, може би. Да цени приятелите си, да остава вярна на принципите си, да живее страстно, пълноценно и добре. Да се впуска в непознати преживявания. Да обича и да я обичат, ако й се удаде случай.

Това беше в общи линии теорията, макар да не започна много сполучливо. Нехайно присвивайки рамене, се беше сбогувала с някого, когото наистина харесваше, първото момче, към което изпитваше истински чувства, и сега трябваше да преглътне възможността никога повече да не го види. Нямаше телефонния му номер, нито адреса, а и дори да ги имаше, какъв беше смисълът? И той не помоли за нейния номер, а гордостта не би й позволила да се превърне в поредното заслепено момиче, оставящо нежелани съобщения. „Желая ти прекрасен живот“, беше последната й реплика. Не успя ли да измисли нещо по-добро?

Продължи напред. Замъкът тъкмо изплува пред погледа й, когато чу стъпките, подметки на елегантни обувки шляпаха забързано по паважа и дори преди да чуе името си и да се обърне, тя се усмихна, защото знаеше, че е той.

— Реших, че съм те изгубил! — каза й, забавяйки крачка, със зачервено лице и задъхан, стараейки се да си придаде нехаен вид.

— Не, не си.

— Съжалявам.

— Няма проблем.

Той се наведе и се подпря на коленете си да си поеме дъх.

— Трябваше да пристигнат по-късно. Появиха се изневиделица, разсеях се и изведнъж осъзнах… представи си… осъзнах, че не знам как да се свържа с теб.

— О, да.

— Виж сега. Нямам химикалка. Ти имаш ли? Трябва да имаш.

Тя затършува из раницата си между останките от пикника. Намери химикалка, моля те, намери химикалка, трябва да има някъде…

— Ура! Химикалка!

Ура? Извика „ура“, глупачке! Успокой се. Не се проваляй точно сега.

Изрови от портмонето си касовата бележка от супермаркета и му я подаде, после си издиктува телефонния номер, телефонния номер на родителите си в Лийдс, адреса им, своя адрес в Единбург, изрично повтаряйки два пъти точния пощенски код. Той също й написа своя.

— Ето ме. — Подаде й скъпоценното късче хартия. — Обади ми се или аз ще ти се обадя, но някой от двамата ще се обади, нали? Искам да кажа… не е състезание. Не губи този, който се обади пръв.

— Разбирам.

— До август ще съм във Франция, но после се връщам и си рекох дали да не дойдеш при мен?

— При теб?

— Не завинаги. За ден-два. У дома. В къщата на родителите ми имам предвид. Само ако искаш.

— О, добре. Да. Да. Искам. Да.

— Е, трябва да се връщам. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? На вечеря?

— Мисля, че не бива.

— И аз мисля така. — По лицето му се изписа облекчение и тя отново се почувства оскърбена. „Защо не“, помисли си. Да не би да се срамува от нея?

— Ясно. И защо?

— Защото ще полудея. От напрежение имам предвид. Ти ще си там. Аз няма да мога да направя, каквото искам да направя.

— Така ли? Какво искаш да направиш? — попита тя, въпреки че знаеше отговора.

Той обгърна нежно врата й с ръка, а нейната се вдигна към кръста му и те се целунаха на улицата сред забързаните в лятната привечер хора и това бе най-сладката целувка, която щяха някога да познаят.

Така започва всичко. Всичко започва тук, днес.

И после… свърши.

— Е. Довиждане — каза той и се заотдалечава заднишком.

— Надявам се — усмихна се тя.

— И аз се надявам. Чао. Ем.

— Чао, Декс.

— Доскоро.

— Доскоро.