Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (8)

Осма глава
Шоубизнес

Петък, 15 юли 1994

Лейтънстоун и Кучешкият остров

Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Спи по осем часа, събужда се бързо и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от дневната доза от литър и половина, която си налива от гарафата, поставена в слънчевия сноп до двойното й легло.

Радиочасовникът се включва и тя се излежава, заслушана в новините. Лейбъристкият лидер Джон Смит е починал; излъчват репортаж за заупокойната служба в Уестминстърското абатство и цитират съболезнования от съмишленици и опоненти: „най-великия премиер, който не успяхме да излъчим“, както и деликатни хипотези кой ще го замести. За пореден път Ема си напомня да обмисли възможността да постъпи в Лейбъристката партия, след като членството й в Организацията за глобално разоръжаване отдавна е прекратено.

Последвалите безкрайни новини от Световното първенство по футбол я принуждават да отметне летните завивки, да скочи от леглото, да си сложи старите очила с дебели рамки и да се промуши в тясното пространство между леглото и стената. Запътва се към миниатюрната баня и отваря вратата.

— Минутка!

Захлопва вратата, но недостатъчно бързо, та да си спести гледката на превития одве над тоалетната чиния Йън Уайтхед.

— Защо не заключваш, Йън? — крещи през вратата.

— Съжалявам!

Ема се обръща, връща се в леглото и намусено изслушва прогнозата за времето и в далечината — бученето на тоалетното казанче, звучно издухване на нос, после още веднъж тоалетното казанче. Най-сетне Йън застава на прага със зачервено мъченическо лице. Без бельо и в черна тениска, която се спуска малко над хълбоците му. Няма човек на планетата, който би се въздържал да не зяпа, но все пак Ема полага усилие да не отлепя очи от лицето му, издишвайки бавно въздуха през устата си.

— Ох. Беше неповторимо преживяване.

— Не ти ли олекна?

Тя си сваля очилата — за да не се поддава на изкушението.

— Никак — издува устни той и си разтърква стомаха. — Сега ме заболя коремчето.

Говори тихо, почти стене и макар Ема да смята, че Йън е страхотен, нещо в думата „коремче“ я подтиква да си представи как му захлопва вратата в лицето.

— Казах ти, че този бекон е развален, но не ме послуша.

— Не е от него…

— О, не, беконът не се разваля. Трае вечно.

— Мисля, че съм пипнал вирус…

— Е, нищо чудно. Всички в училище се присвиват, може аз да съм ти го донесла.

Той не възразява.

— Цяла нощ не съм мигнал. Не съм на себе си.

— Знам, скъпи.

— Диария плюс повд…

— Незаменима комбинация. Като лунна пътека и музика.

— Мразя да се разболявам през лятото.

— Не си виновен — казва Ема и се изправя.

— Сигурно е гастроентерит — казва той, наслаждавайки се на сложната диагноза.

— Така изглежда.

— Чувствам се толкова… — Със стиснати юмруци търси точната дума, обобщаваща сполетялата го несправедливост.

— Като развалина. Не мога да отида на работа в този вид.

— Не ходи тогава.

— Но трябва…

— Тогава върви.

— Не мога. Как бих могъл? Имам чувството, че мозъкът ми се е разводнил — прокарва длан по челото си той. — Превърнал се е в мазна слуз.

— Е, този образ ще ме крепи през деня.

— Съжалявам, но така се чувствам.

Той се придвижва странично към своята страна от леглото и с още един мъченически стон се пъха под завивката.

Тя си вдъхва мислено кураж, преди да стане. Днес е голям ден за Ема Морли, монументален ден и не й е до неговите страдания. Днес е премиерата на спектакъла „Оливър“ с участието на учениците от Кромуелската гимназия и подводните камъни, вещаещи крах, са почти неизброими.

 

 

Днес е голям ден и за Декстър Мейхю. Той лежи сред възел от влажни чаршафи и си представя всичко, което може да се обърка. Тази нощ ще го излъчват на живо в националния ефир в собственото му телевизионно шоу. Поле за изява. Поле за изява на дарбите му и внезапно той се усъмнява, че притежава такива.

Предишната вечер си легна рано като пеленаче, сам и трезвен, още по светло, с надеждата тази сутрин да се събуди със свежо лице и остър ум. Но се мята буден седем — или девет? — часа и сега се чувства изтощен, замаян и изтерзан. Телефонът звъни, той се изправя рязко и телефонният секретар включва собствения му глас: „Е! Говори!“, нарежда самонадеяно гласът и той си мисли: „Идиот. Трябва да сменя съобщението“.

Машината изпиуква.

Е, добре. Здрасти, аз съм.

Разпознава гласа на Ема и го обзема обичайното облекчение. Посяга към слушалката, но се сеща, че са се скарали и той е сърдит.

Съжалявам, че се обаждам толкова рано и прочее, но някои хора работят по светло. Исках само да кажа, че не съм забравила колко важна е тази нощ, и ти пожелавам успех. Сериозно. Пожелавам ти го от сърце. Ще се справиш. И не само — ще пожънеш овации. Само се облечи прилично и не говори с онзи странен акцент. Знам, че си ми сърдит, задето няма да дойда, но ще те гледам по телевизията и ще те окуражавам с цяло гърло…

Той вече е станал от леглото, гол, и се взира в телефона. Размисля дали да вдигне.

Не знам кога ще се прибера, знаеш колко непредсказуеми са училищните пиеси. Врял и кипял си в този смахнат бизнес, наречен шоу. Ще се обадя по-късно. Успех, Декс! С много, много обич. И… между другото, непременно смени съобщението на телефонния секретар!

И тя затваря. Размисля дали да не й позвъни, но усеща, че тактически е по-добре да се посърди още малко. Пак се бяха скарали. Тя смята, че не харесва приятеля й, и въпреки пламенните му възражения той наистина никак не го харесва.

Постара се, наистина. Тримата ходиха на кино, в евтини ресторанти и мръсни стари кръчми. Декстър гледаше Ема в очите и се усмихваше одобрително, докато Йън я прегръщаше през рамо — млади влюбени, стиснали халбите. Седнали в тясната й кухня, в миниатюрния й апартамент на Ърлс Корт, играеха „Не се сърди човече“ толкова яростно, все едно си разменят крошета без боксови ръкавици. Дори посети „Лабораторията на смеха“ в Мортлейк и с приятелчетата от „Соникотроникс“ изгледаха представлението на Йън. Ема се усмихваше нервно и го ръгаше с лакът да не пропусне да се засмее.

Но при всичките му старания враждебността е очевидна и взаимна. Йън използва всяка възможност да намекне, че Декстър е позьор, понеже е в центъра на общественото внимание, че е сноб и конте, понеже предпочита такситата пред нощните автобуси, членските клубове пред общодостъпните барове, добрите ресторанти пред заведенията за бързо хранене. И най-лошото е, че Ема приглася на непрекъснатото омаловажаване, не пропуска да припомни провалите му. Нима не съзнават колко е трудно да запазиш здравия си разсъдък и почтеността си сред вихрушката от събития, в които се е превърнал животът му? Посегне ли към сметката след вечеря, предложи ли да плати такси вместо автобус, двамата мърморят и се цупят, сякаш ги обижда. Защо не се радват, че преуспява, защо не приемат признателно щедростта му? Чашата преля през последната мъчителна вечер — „видеопарти“ на разнебитено канапе, „Стар Трек: Гневът на Хана“, питиета в консервени кутийки и къри, стичащо се по панталоните му „Драйс ван Нотен“. Зарече се отсега нататък да вижда Ема само насаме, ако изобщо я вижда.

Изпитваше нелогична, необяснима… какво?… Ревност? Не, не ревност, но може би се чувстваше засегнат. Винаги бе очаквал Ема да е на разположение, готова да откликне при повикване като служба за спешна помощ. След катаклизма миналата Коледа, когато почина майка му, той започна да изпитва насъщна необходимост от нея точно в момента, когато тя се отдалечи най-много от него. Навремето му се обаждаше веднага щом я потърси, сега дните се нижат без нито думичка. Обяснява, че е „пътувала с Йън“, но къде? Какво правят двамата? Пазаруват мебели? Гледат „видео“? Или комедийни скечове по кръчмите? Йън дори се бе запознал с родителите на Ема — Джим и Сю. Тя казва, че им допада. Защо Декстър никога не се е срещал с Джим и Сю? Няма ли да го харесат повече?

Най-неприятното е, че Ема някак си се наслаждава на новооткритата независимост от Декстър. Той се чувства така, сякаш му дават урок, сякаш самодоволството й му зашлевява плесница.

— Нима очакваш хората да си организират живота около теб, Декстър? — злорадо отбеляза тя веднъж и сега пак се бяха скарали само защото не поиска да присъства в студиото, когато излъчват шоуто му.

— Какво искаш да направя? Да отменя „Оливър“, понеже ще те дават на живо по телевизията?

— Не можеш ли да дойдеш след това?

— Не! На другия край на града е!

— Ще изпратя кола!

— Трябва да разговарям с децата, с родителите…

— Защо?

— Декстър, вразуми се! Това ми е работата!

И той разбира, че се държи детински, но ще се чувства по-добре, ако Ема е сред публиката. Става по-добър човек, когато е край нея. А нали приятелите са за това — да те подкрепят, да те подтикват да надскачаш себе си? Ема е неговият талисман, медальонът, който му носи късмет, а сега няма да е там. И майка му няма да е там и той се пита не е ли безсмислено всичко.

След дългия душ му олеква донякъде, облича си лек кашмирен пуловер с остро деколте, който се носи без риза, бледи ленени панталони с шнур, които се носят без бельо, нахлузва чифт „Брикънстокс“ и отскача до вестникарската будка да прегледа телевизионните рубрики и да провери дали пресслужбата си е свършила работата. Както подобава, продавачът се усмихва на известния си клиент и Декстър се прибира у дома с цял наръч вестници. Вече е по-добре, обзет от тревога, но и от въодушевление, и докато машината за еспресо загрява, телефонът отново звъни.

Още преди да се включи телефонният секретар, нещо му казва, че е баща му и няма да приеме обаждането. Откакто почина майка му, обажданията станаха все по-чести и по-мъчителни — неловки, заобиколни и с дълги затишия. Баща му — издигналият се от нулата мъж — сега се оказва безпомощен пред най-нищожните задачи. Скръбта го е сразила и при редките посещения у дома Декстър го вижда как се взира колебливо в чайника, сякаш е извънземна технология.

„Е! Говори!“, нарежда идиотският глас.

Здравей, Декстър, баща ти е — използва безизразния си телефонен тон. — Обаждам се да ти пожелая успех в телевизионното шоу довечера. Ще те гледам. Много съм развълнуван. Алисън щеше да се гордее с теб — следва тишина. И двамата осъзнават, че последното сигурно не е вярно.

— Само това исках да кажа. И още… не обръщай внимание на вестниците. Просто се забавлявай. Дочуване. Дочуване…

Да не обръща внимание на какво? Декстър сграбчва слушалката.

Дочуване.

Баща му прекъсва връзката. Нагласил е часовниковия механизъм на експлозивите и оставя слушалката. Декстър се взира в купчината вестници, която сега му се струва заплашителна. Пристяга шнуровете на ленените панталони и разгръща на телевизионните рубрики.

 

 

Когато Ема излиза от банята, Йън разговаря по телефона и по кокетния му, угоднически глас тя веднага разбира, че отсреща е майка й. Приятелят й и майка й се впуснаха в подмолна афера още след първата им среща в Лийдс по Коледа: „Прекрасно брюкселско зеле, госпожо Морли!“, „Ах, каква сочна пуйка!“… Взаимното им обожание нажежава атмосферата и на Ема и баща й им остава само да цъкат и да прибелват очи.

Изчаква търпеливо Йън да приключи.

— Довиждане, госпожо Морли. Да, и аз се надявам. Нищо и никаква лятна настинка, ще се справя. Довиждане, госпожо Морли, довиждане.

Ема взима слушалката, а Йън — отново смъртно болен — се затътря обратно в леглото.

Майка й е опиянена от копнеж.

— Какво прекрасно момче! Нали?

— Да, мамо.

— Надявам се, че се грижиш добре за него.

— Тръгвам на работа, мамо.

— Защо всъщност се обадих…? Изскочи ми от ума…

Обаждаше се да поговори с Йън.

— Да ми пожелаеш успех може би?

— Успех за какво?

— За училищната пиеса.

— О, да, желая ти успех. Съжалявам, че няма да я гледаме, но в Лондон е толкова скъпо…

Ема прекратява разговора, преструвайки се, че тостерът е лумнал в пламъци, и отива да види пациента, завит през глава под завивките, мъчейки се да „отдели пот“. Част от нея смътно осъзнава, че се проваля като приятелка. Ролята й е непозната и понякога се улавя как плагиатства „влюбено поведение“ — хващане за ръка, гушкане пред телевизора и тем подобни. Йън я обича, казва й го, дори прекалено често, и тя смята, че може би също ще успее да го заобича, но й трябва малко практика. Категорично възнамерява да се постарае и сега, решена да прояви съчувствие, ляга до него и го прегръща.

— Ако мислиш, че няма да успееш да дойдеш на представлението довечера…

Той се изправя ужасено.

— Не! Не, не. Със сигурност ще дойда.

— Ще те разбера, ако…

— … дори да е с линейка.

— Нищо и никаква училища пиеса, колко ли неща ще се объркат…

— Ема! — Тя вдига глава да го погледне. — Това е голямата ти нощ! Не бих я пропуснал за нищо на света!

Тя се усмихва.

— Добре. Радвам се.

Привежда се и го целува антисептично със затворени устни, взима си чантата и излиза от апартамента, готова за големия ден.

 

 

Заглавието гласи: „Това ли е най-противният мъж в телевизията?“. За секунда Декстър решава, че е грешка, защото под заглавието случайно са поместили негова снимка, а под нея чете една-единствена дума: „Самохвалко“, сякаш Самохвалко му е презимето. Декстър Самохвалко.

Стиснал здраво миниатюрната чаша за кафе с показалец и палец, той продължава по-нататък:

Телевизията тази вечер

Има ли по-самодоволен и по-самонадеян хвалипръцко от Декстър Мейхю в днешната телевизия? При вида на наглото му хлапашко личице подсъзнателно ни се приисква да ритнем екрана. В училище си имахме израз за такива случаи — „този се мисли за ВЪРХА“. Странно, но някой в света на медиите явно го обича толкова, колкото той обича себе си, понеже след три години „с размах“ (не ви ли призлява от малките буквички? ама че отживелица) сега той представя собствено музикално шоу: „Късно нощем“. Та…

Насилва се да спре дотук, да затвори вестника, но с периферното си зрение вече е мернал една-две думи. Едната е „нелеп“. Продължава да чете:

Та ако наистина искате да видите гимназист, домогваш се до ранга „хубавец на випуска“, завалвайки думите и флиртувайки с „дамите“, мъчейки се да спечели хлапетата, които му се присмиват, тогава включвайте телевизора. Шоуто е на живо, така че може и да се насладите на нелепата му техника за събеседване или пък, ако предпочитате, да си изгладите лицето с парна ютия на степен „памук“. Копродуцент е „гръмогласната“ Суки Медоус, музика от „Шед Севън“, „Екобели“ и „Лемънхедс“. Не казвайте, че не сте предупредени.

Декстър има папка с изрезки в кутия от обувки „Патрик Кокс“ в дъното на гардероба, но решава да пропусне тази статия. С цената на огромна шумотевица и неразбория успява да си направи още едно еспресо.

„Синдром на поотрасналото кученце, това е, британски синдром — мисли си. — Преуспееш ли малко, им се приисква да те съборят, е, не ми пука, харесвам си работата, бива ме много; по-тежка е, отколкото смятат, стоманени топки, това се изисква, за да си телевизионен водещ, и ум като… като… е, най-малкото бърз ум и освен това не бива да го приемаш лично, критици… кому са нужни критици, кой мечтае да стане критик, предпочитам да изложа гърди на предната линия, отколкото да съм… да съм някакъв злобен евнух за броени грошове, а и никой не е издигнал паметник на критик и аз ще им покажа откъде изгрява слънцето, ще им покажа на всички“.

Вариации на този монолог прибягват през ума на Декстър през целия му голям ден; по пътя към продуцентския офис, докато го откарват с лимузината до студиото на Кучешкия остров, по време на следобедната генерална репетиция, на продуцентския съвет, докато го гримират и му правят прическа и така чак до момента, когато остава сам в гримьорната и най-сетне успява да отвори чантата си и да извади бутилката, която е пъхнал там сутринта, да си налее голяма чаша водка, да я допълни с топъл портокалов сок и да отпие.

 

 

— Удряй! Удряй! Удряй! Удряй! Удряй!

Четирийсет и пет минути преди да се вдигне завесата, този напев оглася цялото крило с кабинети по английски.

— Удряй! Удряй! Удряй!

Забързана по коридора, Ема вижда как госпожа Грейнджър излита от съблекалните, сякаш бяга от пожар.

— Опитах да ги спра! Не ме слушат!

— Благодаря, госпожо Грейнджър. Ще се оправя.

— Да доведа ли господин Годалминг?

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Вие отидете да порепетирате с оркестъра.

— Знаех си, че е грешка. — Госпожа Грейнджър се отдалечава бързо с длан върху гърдите. — Предупреждавах ви, че нищо няма да излезе.

Ема поема дълбоко дъх, влиза и вижда тълпата — трийсет тийнейджъри с цилиндри, кринолини и изкуствени бради викат и дюдюкат, докато Хитреца, опрял колене в ръцете на Оливър, притиска лицето му в прашния под.

— Какво става тук, хора?

Викторианската тълпа се извръща.

— Махнете я от мен, госпожице — изломотва Оливър в балатума.

— Бият се, госпожице — казва дванайсетгодишният Самир Чаудхри, дегизиран с бакенбарди колкото овнешки котлети.

— Виждам. Благодаря, Самир.

Пробива си път през тълпата да ги разтърве. Соня Ричардс — кльощавото чернокожо момиче в ролята на Хитреца, стиска рошавите руси кичури на Оливър. Ема я улавя за раменете и я поглежда втренчено.

— Пусни го, Соня. Пусни го. Хайде.

Най-сетне Соня разтваря пръсти и отстъпва назад; гневът се оттича и очите й овлажняват от накърнена гордост.

Мартин Досън — сирачето Оливър, изглежда зашеметен. Висок и едър, по-едър дори от господин Мамбъл, но месестото му лице се сгърчва, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Тя започна! — вика той с глас, колебаещ се между бас и сопрано, и избърсва мръсното си лице в опакото на дланта.

— Стига, Мартин…

— Да, затваряй си плювалника, Досън…

— Не се шегувам, Соня! Край!

Сега Ема е в центъра на тълпата, стиснала противниците за лактите като съдия на боксов мач. Разбира, че за да спаси шоуто, трябва да импровизира вдъхновяваща реч, един от многото моменти а ла Хенри V, съставляващи работния й ден.

— Погледнете се! Вижте колко чудесно изглеждате в костюмите! Вижте малкия Самир с огромните му бакенбарди! — Тълпата се засмива и Самир услужливо се почесва по изкуствените косми. — Приятелите и родителите ви са в залата, за да гледат страхотно, истинско представление! Или поне така смятах. — Тя скръства ръце и въздъхва. — Защото сега ми се струва, че трябва да отменим постановката…

Блъфира, разбира се, но ефектът е мигновен — всеобщ възглас на шумен протест.

— Но ние не сме направили нищо, госпожице — възразява Фейджин.

— Кой тогава крещеше: „Удряй! Удряй!“, а, Родни?

— Но тя побесня като горила, госпожице! — изчуруликва Мартин Досън и Соня се пресяга към него.

— О, Оливър, още ли искаш?

Чува се смях и Ема го парира с прастарата „опровергай недоброжелателите“ реч:

— Стига! Вие трябва да сте задружни другари, а не тълпа! Налага се да ви кажа, че в залата има хора, които не смятат, че ще успеете! Съмняват се, че сте способни, смятат, че е твърде сложно за вас. „Та това с Чарлс Дикенс, Ема! — така ми казват. — Те не са достатъчно умни, нито дисциплинирани да работят заедно. Няма да се справят с «Оливър». Дай им нещо мило и лесно“.

— Кой го казва, госпожице? — пита Самир, готов да надупчи гумите на виновника.

— Няма значение кой, важното е, че така мислят. И може би са прави! Може би трябва да отменим представлението! — За миг се замисля дали не прекалява, но тийнейджърският апетит за драматизъм е безкраен и множеството с бонета и цилиндри надава възмутен възглас. Дори да разбират, че преувеличава, те се наслаждават на предизвикателството. Тя замълчава за ефект. — Така… Със Соня и Мартин ще отидем да си поговорим. Искам вие да поседнете и да поразмишлявате над ролите си. После ще решим какво да правим по-нататък. Ясно? Разбрахте ли?

— Да, госпожице!

В съблекалнята настава затишие, докато тя извежда противниците навън, но в мига, щом затваря вратата, врявата се възобновява. Тя отвежда Оливър и Хитреца към дъното на коридора, покрай спортната зала, където госпожа Грейнджър дирижира оркестъра, изпълняваш оглушително нестройна версия на „Бъди разумен“, и Ема за пореден път се пита защо се подлага на това.

Първо се обръща към Соня.

— Е? Какво стана?

Вечерното слънце струи през големите прозорци с решетки в учебния кабинет и Соня се взира с престорено отегчение към крилото за природни науки.

— Посдърпахме се, това е.

Сяда на ръба на бюрото, разлюляла дълги крака в стари окъсани панталони и черни маратонки със станиолени катарами. По тясното й, упорито, симпатично лице е изписано строго изражение, сякаш да предупреди Ема да й спести словоизлиянията на тема „улови мига“. Другите деца се страхуват от Соня Ричардс и дори Ема понякога усеща как я полазват тръпки. От безизразния поглед, от стаената ярост.

— Няма да се извиня — отсича Соня.

— Защо не? И моля, не казвай: „Той започна“.

Лицето й се разкривява от негодувание.

— Но той наистина започна!

— Соня!

— Каза…

Тя млъква.

— Какво каза? Соня?

Соня размисля; претегля безчестието на издайника срещу чувството за справедливост.

— Каза, че играя добре ролята, понеже всъщност не играя, защото и в действителност съм си селячка.

— Селячка.

— Да.

— Така ли каза Мартин?

— Да. Затова го ударих.

— Хмм… — Ема въздъхва и се вторачва в пода. — Първо ще ти припомня, че каквото и да казва някой, не бива да го удряш. Никога.

Соня Ричардс й е любимка. Знае, че не бива да има протежета, но Соня е толкова очевидно умна, най-умната в класа й, но и агресивна — тънка като вейка фигурка, изтъкана от негодувание и накърнена гордост.

— Но той е такъв досадник, госпожице!

— Соня, моли те! — казва Ема, макар дълбоко в себе си да смята, че Соня е права. Мартин Досън се отнася с децата, с учителите и с цялата гимназиална система, сякаш е мисионер, благоволил да ги осени с присъствието си. Миналата вечер по време на генералната репетиция ронеше истински сълзи, пеейки „Къде е любовта?“. При високите тонове се напъваше, сякаш отделя бъбречни камъни, и Ема се запита мимоходом какво ли ще е усещането да се качи на сцената, да закрие с длан лицето му и да го блъсне силно назад. Забележката за „селячката“ е съвсем в стила му, но все пак…

— Ако е казал това…

— Каза го, госпожице…

— Ще говоря с него и ще разбера, но ако е истина, това издава само невежеството му. И твоето плиткоумие да се уловиш на въдицата му. — Запъна се на „плиткоумие“. „По-разговорно, по-непосредствено“, укорява се. — Но… ако не успеем да се справим с тази… каша, наистина ще се наложи да отменим представлението.

По лицето на Соня отново се спуска мрачен облак и Ема стъписано забелязва, че е на път да се разплаче.

— Няма да го направите!

— Възможно е да се наложи.

— Госпожице!

— Не можем да излезем на сцената, Соня!

— Можем!

— Нима? И ти ще зашлевиш Мартин, докато пеете в дует „Кой купува“? — Соня се усмихва неволно. — Умна си, Соня, толкова умна, но хората ти залагат капани и ти влизаш право в тях. — Соня въздъхва, придава си строго изражение и поглежда към малкия правоъгълник изсъхнала трева до природонаучното крило. — Справяш се прекрасно, не само с пиесата, но и в клас. Писмените ти работи този срок бяха наистина интелигентни, проницателни и обмислени. — Разколебана как да приеме похвалата, Соня изсумтява и се намръщва. — Следващият срок ще напреднеш още повече, но трябва да овладееш темперамента си, да покажеш на другите по-доброто си лице. — Изнася поредната реч. Понякога си мисли, че прахосва твърде много енергия за речи. Надява се тази да подейства вдъхновяващо, но погледът на Соня се отклонява над рамото й, към вратата на класната стая. — Соня, слушаш ли ме?

— Брадата пристигна.

Ема се обръща и вижда космато лице да се взира през стъклената врата като любопитна мечка.

— Не го наричай Брадата. Той е директор — казва на Соня и му маха да влезе.

Вярно е обаче. Първата — и втората — дума, която й хрумна, щом зърне господин Годалминг, е „брада“. Покрива целите му страни — не е рошава, ниско подрязана е, но много, много черна, като на конкистадор, със сини очи, надзъртащи изпод руното като дупки в килим. Затова е Брадата. Той влиза и Соня започва да се чеше по брадичката, а Ема разширява предупредително очи.

— Добър вечер — поздравява директорът с веселия си извънслужебен тон. — Как сте? Наред ли е всичко, Соня?

— Малко сме се понаежили, сър — отговаря Соня, — но мисля, че ще се оправим.

Ема изсумтява и господин Годалминг се обръща към нея.

— Всичко наред ли е, Ема?

— Със Соня тъкмо си повдигахме духа за спектакъла. Искаш ли да отидеш в съблекалнята да се подготвяш, Соня? — С облекчена усмивка момичето се смъква от бюрото и поема към вратата. — Кажи на Мартин, че ще се забавя малко.

Ема и господин Годалминг остават сами.

— Е! — усмихва се той.

— Е…

В пристъп на сърдечност господин Годалминг понечва да седне разкрачен върху стола, по средата на движението очевидно се разколебава, но накрая решава, че няма връщане назад.

— Трудно дете е Соня.

— О, само поза.

— Чух, че някой се сбил.

— Дребна работа. Сценична треска.

Яхнал стола, той несъмнено се чувства много неудобно.

— Чух, че протежето ти налагало бъдещия ни отговорник на випуска.

— Младежка избухливост. А и Мартин не е съвсем невинен.

— Дочух, че го зашлевила.

— Явно си добре информиран.

— Е, нали съм директор.

Господин Годалминг се усмихва през руното и Ема се пита дали ако се вгледа достатъчно дълго, ще забележи как косъмчетата порастват. Какво ли се случва под цялата тази растителност? Да не би там да се крие всъщност красиво лице? Той кима към вратата.

— Видях Мартин в коридора. Много е… разчувстван.

— Е, от шест седмици съпреживява ролята си. Вживява се е по-точната дума. Много професионално подхожда. Би се разболял от рахит, ако му беше по силите.

— Добър ли е?

— Божичко, не! Ужасен е. Мястото му е в сиропиталището. Запее ли „Къде е любовта?“, те съветвам да си запушиш ушите с навити на топчета хартийки от програмата. — Господин Годалминг се разсмива. — Соня обаче е ненадмината. — Директорът не изглежда убеден. — Ще видиш.

Той се размърдва неловко на стола.

— Какво да очаквам тази вечер, Ема?

— Нямам представа. Всичко е възможно.

— Аз лично бих предпочел „Нежно милосърдие“. Припомни ми? Защо не представихме „Нежно милосърдие“?

— Е, това е мюзикъл за проститутки и…

Господин Годалминг се разсмива отново. Често се смее с Ема и останалите също са го забелязали. В учителската стая се носят слухове, мрачни мълви за фаворизиране, и той несъмнено я изпива с поглед тази вечер. Минава минута и тя се озърта към вратата, където Мартин Досън наднича просълзен през стъклото.

— Най-добре да си поговоря с Едит Пиаф ей там, преди да излезе от релси.

— Разбира се, разбира се. — Господин Годалминг изглежда доволен да слезе от стола. — Успех с представлението! Със съпругата ми цяла седмица го очакваме с нетърпение.

— Не ми се вярва.

— Вярно е. Трябва да те запозная после с Фиона. Защо да не се почерпим четиримата с… годеника ти?

— Божичко, не! Само приятел. Йън…

— На партито след шоуто…

— Вода и разтворим сок?

— Готвачът напазарува от „Кеш&Кери“.

— Дочух слухове за миникексчета…

— Учителската кариера… хммм?

— Не била бляскава, казват…

— Много си красива, Ема, между другото.

Ема разперва ръце. Гримирала се е — малко червило в тон с роклята на цветя, тъмнорозова и навярно възтясна. Поглежда към роклята, сякаш е приятно изненадана, но по-скоро е стъписана от забележката.

— Как не! — отвръща, но той забелязва колебанието й.

След малко той се извръща към вратата.

— Да изпратя ли Мартин?

— Да, моля.

Тръгва към вратата, после спира и се обръща.

— Съжалявам, да не би да наруших някакъв личен етикет? Не мога ли да кажа на член от екипа си, че изглежда добре?

— Може, разбира се — отговаря тя, но и двамата знаят, че не е използвал думата „добре“. Казал е „красива“.

 

 

— Извинете, но търся най-противния мъж в телевизията? — подвиква Тоби Мъри от прага с характерния си пискливо-хленчещ гласец. Носи кариран костюм и е със сценичния грим; лъскавата му коса е пригладена на шеговит перчем и на Декстър му се приисква да го замери с бутилка.

— Скоро ще разбереш, смятам, че търсиш себе си, а не мен — отвръща Декстър, внезапно забравил какво е лаконичен изказ.

— Добър ответен удар, супермомче — казва вторият водещ. — Значи си видял рубриките?

— Не.

— Защото мога да ти го ксерокопирам…

— Просто някакъв неграмотен драскач, Тоби.

— Значи не си чел „Мирър“. Или „Експрес“, „Таймс“…

Декстър се преструва, че преглежда сценария.

— Никой не е издигнал паметник на критик.

— Вярно. Но и никой не е увековечил и телевизионен водещ.

— Майната ти, Тоби!

— Ах, le mot juste! Най-сетне намери думата!

— Защо си тук всъщност?

— Да ти пожелая успех!

Той приближава, обляга ръце върху раменете на Декстър и ги стиска. Закръглен и сприхав, в шоуто Тоби играе ролята на безочлив шут с остър език и Декстър го презира, презира това подгряващо парвеню и му завижда. На репетициите той се въртеше около Декстър, пускаше долнопробни шегички и го иронизираше, карайки го да се чувства като глуповато, плиткоумно хлапе с муден ум. Отблъсква ръцете на Тоби. Казват, че антагонизмът е сърцевината на голямата телевизия, но Декстър се чувства като параноик с мания за преследване. Приисква му се още една водка — да приповдигне духа му — но не може, не и пред бухалското лице на Тоби, хилещо му се в огледалото.

— Трябва да си събера мислите, ако не възразяваш.

— Разбирам. Съсредоточавай се на воля.

— Ще се видим по-късно?

— Да, красавецо. Успех! — Той затваря вратата и я отваря отново. — Не, наистина. Пожелавам ти успех!

Декстър се уверява, че е сам, налива си водка и се поглежда в огледалото. Яркочервена тениска под черно официално сако над избелели дънки над островърхи черни обувки, с късо подстригана коса — на пръв поглед олицетворение на млад лондончанин, но внезапно го обзема чувството, че е стар, изтощен и непреодолимо тъжен. Притиска с по два пръста очите си и се опитва да обори напиращата меланхолия, но рационалното мислене му убягва. Все едно някой е отлепил главата му от раменете и я е разтърсил. Думите се превръщат в каша и той не вижда начин да се съвземе. „Не се разпадай — казва си, не сега. Дръж се“.

Но на живо един час е невъзможно дълго телевизионно време и той решава, че му трябва помощ. На масичката в гримьорната има малка бутилка вода, Декстър я излива в мивката, надзърта към вратата, изважда пак шишето с водка от чекмеджето, сипва десет, не петнайсет сантиметра от прозрачната течност и затваря капачката. Поднася бутилката към светлината. Никой не би открил разликата и той, разбира се, няма да я пресуши цялата, но тя е там, в ръката му, за да му помогне да издържи. Измамата го въодушевява и го окуражава. Отново е готов да покаже на зрителите — и на Ема, и на баща си — на какво е способен. Той не е просто някакъв говорител, той е водещ.

Вратата се отваря.

— ПРИВЕЕЕТ! — казва Суки Медоус, която ще води предаването с него.

Суки е национална любимка, жена, за която енергичността е начин на живот, граничещ с пълен хаос. Тя навярно би подхванала и съболезнователно писмо с „Привеет!“ и Декстър щеше да намира тази безпощадна жизнерадост за изтощителна, ако Суки не бе толкова привлекателна, популярна и влюбена в него.

— КАК СИ, СКЪПИ? РАЖДАШ БАГЕРИ, ПРЕДПОЛАГАМ!

В това се състои другият голям талант на Суки като телевизионен водещ — да разговаря винаги, сякаш се обръща към огромна тълпа, събрала се в празничен ден край морския бряг.

— Малко съм нервен, признавам.

— ОООО! ЕЛА, ЕЛА ТУК!

Тя увива ръка около главата му и я стиска като футболна топка. Суки Медоус е симпатична, от типа жени, които наричат миньончета, и ври и кипи като вентилатор, изпуснат във вана. Напоследък помежду им прехвърчат искри, ако приплескването на главата му до гърдите й може да се определи като флирт. Двете звезди се сближиха трудно и от професионална, ако ли не от емоционална гледна точка, това изглежда логично. Тя притиска още по-силно главата му.

— ЩЕ НАДМИНЕШ СЕБЕ СИ! — После го дръпва ненадейно за ушите и извръща лицето му към своето. — ЧУЙ МЕ! ВЕЛИКОЛЕПЕН СИ! ЗНАЕШ ГО. ДВАМАТА ЩЕ СМЕ СТРАХОТЕН ЕКИП. ТИ И АЗ. МАМА Е ТУК ТАЗИ ВЕЧЕР И ИСКА ДА ВИ ЗАПОЗНАЯ СЛЕД ШОУТО. МЕЖДУ НАС ДА СИ ОСТАНЕ — СМЯТАМ, ЧЕ СИ ПАДА ПО ТЕБ. АЗ СИ ПАДАМ ПО ТЕБ, ЗНАЧИ И ТЯ ТРЯБВА ДА СИ ПАДА ПО ТЕБ. ИСКА ДА Й ДАДЕШ АВТОГРАФ. НО ТРЯБВА ДА МИ ОБЕЩАЕШ ДА НЕ СИ УГОВАРЯТЕ СРЕЩА!

— Ще се постарая, Суки.

— ИМАШ ЛИ РОДНИНИ В ЗАЛАТА?

— Не…

— ПРИЯТЕЛИ?

— Не…

— ХАРЕСВА ЛИ ТИ КАК СЪМ ОБЛЕЧЕНА?

Носи асиметрична блузка и миниатюрна поличка и стиска задължителната бутилка с вода.

— ВИЖДАШ ЛИ МИ ЗЪРНАТА?

Флиртува ли?

— Само ако се вгледам — отвръща механично той и се усмихва бегло.

Суки надушва нещо. Разтваря ръцете му встрани и интимно измучава:

— КАКВО ТИ Е, СКЪПИ?

Той свива рамене.

— Тоби намина. Вдигна ми кръвното…

Преди да успее да довърши, тя го изправя на крака, прегръща го през кръста, а ръцете й мачкат съчувствено ластика на боксерките му.

— НЕ МУ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ! РЕВНУВА. ЗАЩОТО СИ ПО-ДОБЪР ОТ НЕГО! — Вдига очи към лицето му и брадичката й се забива в гърдите му. — ТИ СИ ПРИРОДЕН ТАЛАНТ, ЗНАЕШ ГО.

Студийният мениджър застава на прага.

— Готови ли сте, приятелчета?

— СТРАХОТНИ СМЕ ЗАЕДНО, НАЛИ? ТИ И АЗ. СУКИ И ДЕКС. ДЕКС И СУКИ. ЩЕ ГИ УБИЕМ! — Тя го целува внезапно, много силно, сякаш подпечатва документ.

— СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ, ЗЛАТНО МОМЧЕ! — изкрещява в ухото му, взима си бутилката с вода и изтичва към студиото.

Декстър се поглежда за последно в огледалото. Златно момче. Въздъхва и притиска и десетте си пръста към черепа, опитвайки се да не мисли за майка си. „Дръж се, не се прецаквай. Бъди добър. Направи нещо добро“. Усмихва се с усмивката, която използва специално за телевизията, взима бутилката с „подсилена“ вода и тръгва към студиото.

Суки го чака пред огромния декор, улавя го за ръката и я стисва. Хората от екипа се щурат наоколо, потупват го мимоходом по рамото или го удрят приятелски с юмрук по ръката, а високо над главите им комични танцьорки по бикини и с каубойски ботуши протягат прасци през комичните си клетки. Тоби Мъри подгрява публиката, която, да не повярваш, се залива от смях, и Тоби ненадейно ги представя: „Аплодисменти за домакините ни тази вечер, Суки Медоус и Декстър Мейхю!“.

Той не иска да излиза. От тонколоните бумти музика: „Танцът започва“ на „Продиджи“, и той иска да остане зад завесите, но Суки го тегли за ръката и тутакси изскача пред ярките прожектори и надава гръмогласен вик:

— КАААААК СТЕЕЕ?

Декстър я следва по петите — уравновесената, изтънчена част от дуото. Както винаги, декорите включват множество скелета и те се изкачват по рампата, докато публиката остава под краката им. Суки не млъква през цялото време:

— ВЕЛИКОЛЕПНИ СТЕ! ГОТОВИ ЛИ СТЕ ЗА СТРАХОТНО ЗАБАВЛЕНИЕ? ХАЙДЕ! ДА ВИ ЧУЯ!

Декстър застава онемял на платформата до нея и стиснал безмълвния микрофон в ръката си, осъзнава, че е пиян. Големият му пробив на живо в национален ефир, а той е пропит с водка, зашеметен от водка. Платформата му се струва невъзможно висока, много по-висока, отколкото по време на репетициите. Приисква му се да легне, но направи ли го, два милиона зрители може да забележат, затова си придава решителен вид и измучава:

— Привееет на всичкииии добре лиии сее чувствате?

Един-единствен, кристално ясен мъжки глас долита до платформата:

— Хвалипръцко!

Декстър търси с поглед саботьора — кльощав ухилен подлец с напомадена коса. В залата обаче еква смях, гръмогласен смях. Дори операторите се смеят.

— Агентът ми, дами и господа — отвръща Декстър и го възнаграждават с дискретно веселие, но това е всичко. Явно са чели вестниците. Най-противният мъж в телевизията. „Божичко, вярно е — мисли се Декстър. — Наистина ме мразят“.

— Една минута! — изкрещява студийният мениджъри Декстър внезапно остава с усещането, че е на ешафод. Търси дружелюбно лице сред множеството, но не открива, и пак му се приисква Ема да е тук. Би могъл да блесне пред нея, да покаже най-доброто от себе си, ако Ема или майка му бяха тук, но те не са; залата е пълна със злобни, присмехулни лица на хора много по-млади от него. Трябва някак си да си приповдигне духа, да напипа настроението и желязната пиянска логика му подшушва, че алкохолът ще му помогне, защото… защо не? По-лошо от това няма накъде. Танцьорките застиват в клетките си, камерите се плъзват на позиция и той отвинтва капачката на контрабандната си бутилка, надига я, преглъща и трепва. Вода. Бутилката с вода съдържа вода. Някой е заменил водката с…

Суки е взела неговата бутилка.

Трийсет секунди и са в ефир. Сбъркала е бутилките. Държи я в ръка като малък стилен аксесоар.

Двайсет секунди. Тя отвинтва капачката.

— Как си? — крещи той.

— СТРАХОТНО Е, НАЛИ?

Тя пружинира на пръсти като професионален боксьор.

— Взел съм твоята бутилка.

— Е, И? ИЗТРИЙ ГЪРЛОТО!

Десет секунди и публиката започва да надава въодушевени възгласи, танцьорките се хващат за пръчките на клетките и започват да се въртят, а Суки надига бутилката.

Седем, шест, пет…

Той посяга към бутилката, но, смеейки се, тя отблъсва ръката му.

— МАХАЙ СЕ, ДЕКСТЪР, ИМАШ СИ ВОДА!

Четири, три, две…

— Но това не е вода — казва той.

Тя я изгълтва на един дъх.

Надписите текат на екрана.

Суки кашля, зачервена и запенена, през тонколоните екват китари и барабани, танцьорките извиват тела, а от високия таван се спуска камера като граблива птица, полита над главите на хората в залата, устремена към водещите, и на зрителите пред екраните се струва, че триста младежи ръкопляскат на привлекателна жена, която повръща на платформата.

Музиката стихва и се чува само кашлянето на Суки. Декстър е застинал като истукан. Онемял и в пиянски ступор, пилот, който всеки миг ще разбие самолета си. Машината се спуска стремглаво към земята, която се надига да го посрещне. „Кажи нещо, Декстър — прозвучава глас в слушалките му. — Ехо! Декстър! Кажи нещо!“. Ала мозъкът му отказва да работи, устата му отказва да се раздвижи и той стои там, окаменял във всяко отношение. Секундите се разтеглят.

Но слава Богу, Суки — истинска професионалистка — си избърсва устата с опакото на дланта.

— Е, ДОКАЗАХМЕ, ЧЕ СМЕ НА ЖИВО! — И откъм публиката долита облекчен смях. — ЗАСЕГА ВСИЧКО ВЪРВИ ПО МЕД И МАСЛО, НАЛИ, ДЕКС?

Тя го сръгва в ребрата с показалец и той оживява.

— Жалко за Суки… — казва. — В бутилката има водка! — И надига иронично палец и отмята китка да имитира потаен алкохолик. Публиката се засмива отново и той се чувства по-добре. Суки също се засмива, смушква го с лакът и вдига юмрук като вариететен клоун. Само той съзира искрицата презрение в очите й. Намира убежище в екрана, където текат помощните реплики.

— Добре дошли при нас! Аз съм Декстър Мейхю…

— … А АЗ СЪМ СУКИ МЕДОУС!

И течението ги подема. Представят петъчното шествие от страхотни комици и музиканти, Декс и Суки — обаятелни и привлекателни като двете най-популярни деца в гимназията.

— И така… без повече приказки… да чуя аплодисментите ви, моля! — Той махва с ръка назад като цирков водещ. — За „Шед Севън“!

Камерата се извръща от тях, сякаш й е доскучало, и сега върху музиката от оркестъра в ушите му се наслагват гласове. „Добре ли си, Суки?“, пита продуцентът. Декстър я поглежда умолително. Тя присвива очи. Дали ще им каже — Декстър е алкохолик, пиян е, не се владее, аматьор, не заслужава доверие.

— Да — отговаря тя. — Просто дребен инцидент…

— Ще пратим някого да ти оправи грима. Две минути, хора. И Декстър, дръж здраво юздите!

„Да, дръж здраво юздите“, повтаря си той, но мониторите му казват, че остават петдесет и шест минути и двайсети две секунди в ефир, и той наистина се съмнява, че ще успее.

* * *

Аплодисменти! Аплодисменти, каквито чува за пръв път в живота си, отекват от стените на спортната зала. И, да, оркестърът звучеше глухо, а певците — пискливо, не се разминаха и без технически проблеми — липсващи реквизити и срутени декори — и разбира се, не биха могли да мечтаят за по-благосклонна публика, но все пак пожънаха триумф. Смъртта на Нанси просълзи дори господин Рътлидж, химика, а преследването по лондонските покриви, представено с театър на сенките, се оказа неповторим похват, посрещнат с възклицания и ококорени очи като зрелищна заря. Соня Ричардс оправда очакванията и блесна на сцената, а на Мартин Досън му остана само да скърца ядно със зъби, докато тя обираше най-бурните аплодисменти. Следват овации, викат ги на бис, публиката трополи възторжено с крака по пода и Соня, която плаче — за бога, наистина плаче! — издърпва Ема на сцената, стиска й ръката и повтаря: „Браво, госпожице, чудесно, удивително, удивително!“. Училищно представление — най-дребният възможен успех — но сърцето на Ема ликува и усмивката не слиза от лицето й, докато оркестърът изпълнява какофонична версия на „Бъди разумен“ и тя се покланя ли, покланя, стиснала за ръцете четиринайсетгодишните актьори. Въодушевена от добре свършената работа, за пръв път от десет седмици нито веднъж не усеща порив да ритне Лайънъл Барт.

На почерпката след това кока-колата родно производство се лее като вино, а има и пет бутилки с искрящо пери^[1] за възрастните. Йън стои в ъгъла на спортната зала с поднос с миникексчета и пластмасова чаша с разтворими прахчета против разстройство, които си е донесъл специално за партито, и масажира синусите си, усмихва се и търпеливо очаква Ема да се наслади на славословията. „Достойно за Уест Енд!“, казва някой донякъде нереалистично и тя не скастря Родни Чанс, нейния Фейджин, когато, замаян от карамелизирани близалки, й казва, че е „твърде умна за учителка“. Господин Годалминг („наричай ме Фил, моля“) я поздравява, докато Фиона, червенобуза като фермерска съпруга, ги гледа втренчено, отегчена и раздразнителна.

— През септември трябва да поговорим с теб за бъдещето ти тук — казва Фил, навежда се и я целува за сбогом, а няколко хлапета и учители започват да подсвиркват.

За разлика от повечето партита в света на шоубизнеса, това приключва в десет без четвърт и вместо в огромна лимузина, Ема и Йън се качват в автобус номер 55, после в номер 19 и накрая в метрото и се прибират у дома.

— Толкова се гордея с теб — казва Йън, подпрял глава на нейната. — Но мисля, че вирусът се е загнездил в дробовете ми.

Още щом влизат в апартамента, усеща аромата на цветята. Огромният букет червени рози лежи килнат на една страна в глинената купа върху кухненската маса.

— О, божичко, Йън, прекрасни са!

— Не са от мен — промърморва той.

— О. От кого са тогава?

— От Златното момче, подозирам. Пристигнаха сутринта. Много помпозно, ако ме питаш. Ще си взема горещ душ да ми поолекне.

Тя си сваля мантото и отваря малката картичка. „Извинения за цупенето. Надявам се представлението да мине добре. С много обич — Декс“. Това е всичко. Прочита го два пъти, поглежда си часовника и бързо включва телевизора да гледа големия пробив на Декстър.

Четирийсет и пет минути по-късно, на фона на финалните надписи, тя се смръщва и се опитва да осмисли видяното. Не разбира много от телевизия, но е съвсем сигурна, че Декстър не е блеснал. Изглеждаше колеблив, дори уплашен понякога. Бъркаше репликите, гледаше в грешната камера, приличаше на неумел аматьор и сякаш усетили безпокойството му, музикантите, които интервюираше — рапърът на турне, четиримата нахакани млади манчестърци — реагираха презрително и саркастично. Хората в студиото също го наблюдаваха смръщено, скръстили ръце високо на гърдите като намусени тийнейджъри в пантомима. За пръв път, откакто го познава, той изглежда като риба на сухо. Да не би, да не би… да е пиян? Не знае много за медиите, но разбира кога колата полита към дерето. Когато последната група изпълнява песента си, Ема вече е закрила с длани лицето си. Знае достатъчно за телевизията, за да заключи, че Декстър не се е представил идеално. Тези дни иронията е на мода, но не чак дотам, че дюдюкането да изразява одобрение.

Изключва телевизора. Откъм банята долита звучно изсекване в хавлия. Тя затваря вратата и вдига телефона, оформяйки устните си в насърчителна усмивка, и в празния апартамент в Белсайз Парк проехтява телефонният секретар. „Е! Говори!“, казва Декстър и Ема подхваща речта си: „Здрасти, човече! Привет! Знам, че сега празнуваш, но исках да ти кажа… Е, първо ти благодаря за цветята. Толкова са красиви, Декс, но не биваше. Но най-важното: БРАВО. На теб! Беше фантастичен, непосредствен и забавен, хареса ми много. Великолепно, великолепно шоу, наистина.“ Тя се колебае. „Наистина“ беше излишно. Продължава: „Все още ме стъписва комбинацията тениска-сако и, да, танцьорките в клетки несъмнено са освежителна гледка, но, Декстър, като изключим това, беше превъзходно. Наистина. Наистина се гордея с теб, Декс. В случай че те интересува, «Оливър» също мина добре.“

Усеща, че представлението й започва да звучи неубедително и решава да приключва. „Та така. И двамата имаме повод за празник! Благодаря още веднъж за розите. Желая ти прекрасна вечер. Ще поговорим утре. И ще се видим във вторник, нали? Браво на теб! Сериозно. Браво. Чао.“

 

 

На партито след шоуто Декстър стои сам на бара, скръстил ръце, привел рамене. Хората наминават да го поздравят, но никой не се задържа дълго и потупването по гърба изглежда по-скоро утешително или в най-добрия случай: „Радвам се, че се измъкна сух“. Той продължава да пие целенасочено, но шампанското е безвкусно и нищо не разведрява усещането за разочарование, разруха и срам.

— Привет! — казва замислено Суки. Някогашната съзвезда, сега несъмнено звездата, сяда до него. — Защо си тъй мрачен?

— Здрасти, Суки.

— Е? Мина добре, нали?

Декстър не е убеден, но те все пак чукат чаши.

— Съжалявам за… алкохолния инцидент. Дължа ти извинение.

— Да.

— Сипах си го просто за да се отпусна.

— Ще го обсъдим. Но друг път.

— Добре.

— Защото втори път няма да изляза с пияница на сцената.

— Знам. Няма. Ще ти се реванширам.

Тя се обляга на него и опира брадичка върху рамото му.

— Другата седмица?

— Другата седмица?

— Ще ме заведеш на вечеря. Непременно в скъп ресторант. Във вторник.

Челото й докосва неговото, ръката й е върху бедрото му. Във вторник се бяха уговорили да вечерят с Ема, но знае, че винаги може да го отложи, тя няма да се обиди.

— Добре. Следващият вторник.

— Очаквам го с нетърпение — ощипва го Суки по бедрото. — Е? Ще се поразвеселиш ли сега?

— Ще пробвам.

Суки Медоус го целува по бузата, после доближава устни плътно, много плътно до ухото му:

— А сега ела и кажи „здрасти“ на маааа—ама!