Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (3)

Трета глава
Тадж Махал

Неделя, 15 юли 1990

Бомбай и Камдън Таун

— Внимание, моля! Ще ми обърнете ли внимание? Малко тишина, ако обичате. Изслушайте ме! Не ме замеряйте, слушайте! Моля! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! Благодаря.

Скот Маккензи се настани върху високата табуретка пред бара и огледа осемчленния си екип — всички под двайсет и пет, всички облечени в бели джинси и еднакви бейзболни шапки, всичките отчаяно копнеещи да са някъде другаде, а не тук, на неделна обедна смяна в „Локо Калиенте“ — мексиканския ресторант на Кентиш Таун Роуд, където и храната, и въздухът бяха нажежени, нажежени до бяло.

— Преди да отворим врати за обяд, искам да преговорим днешните така наречени „специалитети“. Като за начало — обичайният рецидивист, царевична крем-супа. Основното ястие е много вкусно и сочно рибно бурито.

Скот подсвирна и зачака да престанат да стенат и да се преструват, че повръщат. Дребният блед мъж с розови очи и с диплома по стопанско управление от Лафбъро навремето се бе надявал да стане индустриален капитан. Някога си представяше как играе голф в конферентни центрове или се изкачва по стъпалата в частния си самолет, но тази сутрин изгреба от кухненския канал жълта свинска мас с размерите на човешка глава. С голи ръце. Още усещаше мазнината между пръстите си. Беше на трийсет и девет и не беше очаквал животът му да се стече така.

— Като цяло става дума за стандартното говеждо-тире-пилешко-тире-свинско бурито, но с цитирам, „вкусни сочни филенца от сьомга и треска“. Кой знае, може да попаднат и на някоя скарида.

— Ама че… ужасно! — засмя се Пади иззад бара, където режеше лайм на резенчета за гърлата на бирените бутилки.

— Северноатлантически повей в латиноамериканската кухня — заключи Ема Морли и докато си завързваше сервитьорската престилка, забеляза зад Скот да изниква новодошъл — едър, набит мъж, светла къдрава коса върху голяма цилиндрична глава. Новото момче. Персоналът го изгледа предпазливо, преценявайки го, сякаш е новобранец на подводница.

— За да разведрим атмосферата — продължи Скот, — искам да ви представя Йън Уайтхед, който се присъединява към щастливия ни екип от висококвалифицирани кадри.

Йън побутна бейзболната си шапка към темето и вдигна за поздрав ръка с широко разперени пръсти.

— Привет, народе! — каза с нещо като американски акцент.

— Привет, народе? Къде ги намира Скот? — изкикоти се Пади иззад бара точно толкова силно, че новодошлият непременно да го чуе.

Скот плясна Йън по рамото. Младежът се стресна.

— Предавам те на Ема — най-дългогодишния ни служител!

Ема се сгърчи при похвалата, после се усмихна извинително на Йън. Той й се усмихна в отговор с плътно стиснати устни а ла Стан Лоръл.

— Тя ще те запознае с основното и… това беше. Всички! Помнете! Рибни буритос! А сега — музика, моля!

Пади натисна бутона и от лепкавия касетофон зад бара гръмна музика — четирийсет и пет минутна влудяваща подборка от техно-мариачи песни, започваща съвсем уместно с „Ла Кукарача“ — хлебарката — която щяха да изслушат дванайсет пъти през осемчасовата смяна. Дванайсет мъти на смяна, двайсет и четири смени месечно, вече седем месеца.

Ема сведе поглед към бейзболната шапка в ръката си. Ресторантското лого — карикатурно магаре — се вторачи в нея изпод сомбрерото с пиянски, налудничаво ококорени очи. Тя си нахлупи шапката и се смъкна от табуретката пред бара, сякаш се спускаше в ледена вода. Новото момче стоеше очаквателно, широко ухилено, забило неловко пръсти в джобовете на искрящобелите си джинси. За кой ли път Ема се запита какво прави с живота си.

 

 

„Ема, Ема, Ема. Как си, Ема? И какво правиш точно в тази секунда? В Бомбай сме шест часа напред, та се надявам да си все още в леглото с неделен махмурлук. Ако е така, СЪБУДИ СЕ! ДЕКСТЪР Е!

Това писмо пристига при теб от хостел в центъра на Бомбай със страховити матраци и шумни австралийци. В пътеводителя ми пише, че се отличава със собствен стил — тоест гризачи, но в моята стая има също пластмасова масичка за пикник под прозореца и навън вали като из ведро, по-силно дори, отколкото в Единбург. Истинска пелена, Ем, толкова гръмогласна, че едва чувам касетата, която ми записа и която в крайна сметка ми хареса много, с изключение на дрънчащото инди, понеже все пак не съм МОМИЧЕ. Опитах се също да прочета книгите, които ми подари за Великден, но признавам, че «Хауърдс енд» ми се струва доста мудна. На двеста страници пият една и съща чаша чай и аз чакам ли чакам някой да извади нож или да ги нападнат извънземни, но май няма да дочакам, нали? Чудя се кога ще спреш да ме образоваш. Никога, надявам се.

Между другото, и случай че не си се досетила по изящната Проза и КРЯСЪЦИТЕ, пиша ти пиян. Бира по обед! Както виждаш, не ме бива да пиша писма, не съм като теб (последното ти писмо беше толкова забавно), но държа да отбележа, че Индия е невероятна. Оказва се, че забраната да преподавам английски на чужденци е най-хубавото нещо, случвало ми се някога (макар все още да смятам, че прекалиха — морално неподготвен? Аз? Та Туве беше на двайсет и една). Няма да те отегчавам с описания на изгрева над Хиндукуза, само ще ти кажа, че всички клишета се верни (бедност, колики и прочее). Богат и древна цивилизация и няма да ПОВЯРВАШ какво продават в аптеките без рецепта.

Видях удивителни неща и макар невинаги да е забавно, натрупвам ОПИТ и снемам — хиляди фотографии, които ще ти покажа много бавно, когато се върна. Ще се престориш на заинтригувана, нали? Аз все пак се престорих на заинтригуван, когато дърдореше за протестите срещу изборните такси, нали? Както и да е… показах няколко снимки на една телевизионна продуцентка, с която се запознах във влака, онзи ден — жена (не е каквато си мислиш, стара, минала трийсет и пет), и тя каза, че от мен ще излезе професионалист. Тук е, за да продуцира телевизионен пътепис за младежи, даде ми визитката си и ми заръча да й се обадя през август, когато ще се върнат, та кой знае, нищо чудно да започна да се снимам във филми?

Как се развива твоята кариера? Пишеш ли нова пиеса? Наистина, наистина харесах много постановката за Вирджиния-Улф-Емили-еди-коя си, когато бях в Лондон, и както казах, изглеждаше многообещаващо, което звучи като кравешки лайна, но не е. Смятам обаче, че с право си се отказала от актьорството — не защото не си добра, а защото ужасно ти личи, че го мразиш. Канди също беше приятна, доста по-приятна, отколкото я описваше. Изпрати й поздрави. Подготвяш ли още представления? Още ли живееш в онова стайче? Още ли мирише апартаментът на пържен лук? Тили Килик още ли си кисне огромния сив сутиен в мивката? Още ли работиш в «Мучо Локо» или както там се казваше? Последното ти писмо ме разсмя до полуда, Ем, но трябва да се омиташ оттам, защото макар да става за комедийни скечове, определено не приви услуга на душата ти. Не бива да жертваш години от живота си заради един смешен анекдот.

Което ми припомня причината да ти пиша. Готова ли си? Я по-добре поседни…“

* * *

— Та така, Йън, добре дошъл в гробницата на амбициите!

Ема бутна вратата на служебната стая и тутакси събори на пода водната чаша, където снощните фасове плуваха в светло пиво. Официалната обиколка ги доведе в тясната усойна стая за персонала с изглед към Кентиш Таун Роуд, гъмжаща вече от студенти и туристи на път за Камдън Маркет, откъдето да си купят големи кожени шапки и тениски с усмихнати личица.

— „Локо Калиенте“ означава „Луда жега“ — „жега“, понеже климатикът не работи, а „луда“, защото трябва да си луд, за да се храниш тук. Или да работиш тук, като стана дума много, много луд. Mucho loco. Ще ти покажа къде да си оставиш нещата. — Заедно заподритваха купчините стари вестници по пода, за да си проправят път до вехтия офис шкаф.

— Това ти е сейфът. Не се заключва. Не се изкушавай да си оставяш униформата тук, понеже някой ще ти я нареже. Не ме питай защо. Изгубиш ли си бейзболната шапка, следва строго наказание. Топят ти главата в леген с чили сос.

Иън се засмя — сърдечен, попресилен кикот — а Ема се обърна с въздишка към масата на персонала, все още осеяна с мръсни чинии от снощи.

— Обедът трае двайсет минути. Избираш си от менюто. Забранени са само кралските скариди, което според мен си с истинска благословия. Ако ти е мил животът, не докосвай кралските скариди. Като руска рулетка са — една от шест убива.

Тя започна да разчиства масата.

— Чакай, нека помогна… — обади се Йън и с връхчетата на пръстите си предпазливо вдигна обилно омазнена чиния.

„Новобранец, все още гнуслив“, помисли си Ема. Имаше приятно, едро, открито лице под меки сламени къдрици, гладки розови страни и полуразтворена уста. Не точно красив, но, е, излъчваше жизненост. По незнайни причини — и не съвсем любезно — лицето му й навяваше мисли за трактори.

Той ненадейно срещна погледа й и тя избъбри:

— Та какво, Иън, те доведе в мексиканската джунгла?

— О, обичайното. Трябва да плащам наема.

— И няма ли друго за вършене? Почасово? Защо не живееш с родителите си?

— Трябва да съм в Лондон и с гъвкаво работно време.

— Защо, какво ти е тирето?

— Тирето ми?

— Да. Всички тук си имат тире. Сервитьор-тире-художник, сервитьор-тире-актьор. Барманът Пади твърди, че е модел, но аз, честно казано, се съмнявам.

— Яяясно… — проточи Йън със северняшки акцент. — Аз предполагам, се водя комедиант!

Той се ухили, разпери ръце от двете страни на лицето си и размърда пръсти.

— Добре. Всички обичаме да се смеем. Скечове ли представяш?

— Предимно. А ти?

— Аз?

— Твоето тире? С какво друго се занимаваш?

Замисли се дали да каже „драматург“, но дори след три месеца унижението да бъде Емили Дикинсън пред празна зала все още не беше изтляло. Можеше да замени „драматург“ с „астронавт“ — и двете граничеха еднакво с истината.

— О, аз правя това… — Тя отлепи засъхналия кашкавал от едно мухлясало бурито. — Това.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? Обожавам го. Не съм от желязо все пак. — Избърса вчерашния кетчуп с използвана салфетка и тръгна към вратата. — А сега ще ти покажа тоалетните. Събери смелост…

 

 

„Откакто подхванах писмото, изпих (Изпивах? Бях изпил?) още две бири и вече съм готов. Ето, започвам. Ем, познаваме се от пет или шест години, но истински от две — като «приятели», да, което не е чак толкова дълго, но съм понаучил нещо за теб и смятам, че съм открил какъв е проблемът ти. Не забравяй, че по антропология имам тройка, та знам какво говоря. Ако теорията ми не те интересува, спри да четеш.

Добре. Да не губим време. Мисля, че се страхуваш от щастието, Ема. Смятам, че според теб естественият ход на нещата е животът ти да е мрачен, сив и скучен, да мразиш работата си, да мразиш дома си, да се проваляш, да нямаш пари и Боже опази, приятел (кратко отклонение — самокритичното напомняне колко си непривлекателна вече започва да ми омръзва, да знаеш). Всъщност ще отида по-далеч и ще кажа, че разочарованието и неуспехите те устройват, защото така е по-лесно, нали? Провалът и несполуките са по-лесни, понеже от тях се получават забавни историйки. Ядосах ли те? Обзалагам се, че те ядосах. Но едва започвам.

Ем, мразя да си те представям в онзи ужасен апартамент с противна воня и шумове и голи крушки или в обществената пералня. И между другото, няма смисъл в наши дни да използваш обществената пералня. Нито е авангардно, нито изтънчено, а само потискащо. Не знам, Ем, млада си, истински гений, и същевременно идеята ти за приятно прекарване е да се отбиеш в обществената пералня. Е, смятам, че заслужаваш повече. Умна си, забавна и мила (твърде мила, ако питат мен) и засега — най-интелигентният човек, когото познавам. И (отпивам пак от бирата, поемам дълбоко дъх) ти си Много Привлекателна Жена. И (още бира), да, имам предвид и «сексапилна», защото е ВЯРНО. Ослепителна си, стара вещице, и ако трябва да ти подаря едно-единствено нещо през целия ти живот, то ще е това — смелост. Ще ти подаря смелост. Или смелост, или благоуханна свещ.

От писмата ти, а и от срещата ни след пиесата разбирам, че в момента си малко объркана какво да правиш с живота си, изгубила си руля и веслата и посоката, но няма проблем, няма страшно, понеже е нормално на двайсет и четири да се чувстваш така. Четох статия по темата — причината е, че не сме ходили на война или че сме прекалявали с телевизията или нещо такова. Както и да е, хората, които стискат здраво веслата и руля, са непоправими досадници и сухари и кариеристи като Тили-мътните-я-взели-Кили или Калъм О’Нийл и компютрите му. Аз определено нямам разработен план… Знам, знам — мислиш си, че на мен всичко ми е уредено, но не е така. И аз се тревожа, само дето не ме е грижа за помощите при безработица, за загубите на наемодателите, за бъдещето на Лейбъристката партия, къде ще съм след двайсет години и как господин Мандела се приспособява към живота на свобода.

Време е за поредната глътка въздух преди следващия абзац, понеже едва започвам. Това писмо цели житейски прелом. Чудя се дали си готова.“

 

 

Някъде между служебните тоалетни и кухнята Йън Уайтхед започна да разиграва скеч.

— Представи си, че… хммм… си в супермаркет и си на касата за шест или по-малко продукта, а пред теб стои старица и тя си е купила… седем продукта. Чакаш си реда и ги броиш ли, броиш и си ужасно ядосана…

— Уф! Карамба! — измърмори Ема под нос, преди да отвори с ритник летящите врати към кухнята, където ги посрещна вълна нажежен въздух и разжари очите им, парлив и наситен с лют пипер и топла белина.

Очуканото радио бълваше шумен асид хаус, на чиито фон сомалиец, алжирец и бразилец отваряха големи буркани с продоволствие.

— Здравей, Беноа. Здрасти, Кемал. Привет, Хесус — поздрави Ема ведро и те се усмихнаха и кимнаха ведро в отговор.

Ема и Йън приближиха до дъската за паметни записки и Ема посочи ламинираната табелка, указваща как трябва да се действа, ако някой се задави с храната им, „което съвсем не е изключено“. До нея голям пергаментов лист с оръфани краища представяше тексаско-мексиканската граница. Ема почука с пръст по картата.

— Прилича на карта за съкровище. Е, не се обнадеждавай, защото всъщност е менюто. Няма злато тук, компадре, само четирийсет и осем предложения, всичките мутации на петте ключови тексаско-мексикански хранителни групи — кълцано говеждо и боб, кашкавал, пиле и гуакамоле. — Тя прокара пръст по картата. — Така… от изток на запад започваме с пиле върху фасул под кашкавал, кашкавал върху пиле под гуакамоле, гуакамоле върху кълцано месо върху пиле под кашкавал…

— Ясно, разбирам…

— От време на време за тръпка добавяме по малко ориз или суров лук, но най-вълнуващото е в какво го слагаме. На сцената се появяват пшеницата и царевицата.

— Пшеница и царевица, ясно…

— Такос са от царевица, буритос — от пшеница. Най-простичко — ако се троши и изгаря ръцете ти, значи е тако, ако се разплесква и те залива с червена мазнина, значи е бурито. Ето, нагледно… — Тя извади мека палачинка от пакет на едро с петдесет и я изтупа като мокра фланелка. — Това е бурито. Пълниш го, замразяваш го, разтапяш кашкавал отгоре — енчиладата е готова. Пълнена тортила е тако, а бурито, което сам си пълниш, е фахита.

— А какво е тостада?

— Ще стигнем и дотам. Не тичай, преди да си се научил да ходиш. Фахитас се сервират върху тези нажежени железни подноси. — Тя вдигна мазен набразден тиган, наподобяваш ковашки инструмент. — Внимавай, нямаш представа колко пъти се налага да обелваме клиентите от тях. Й се разминаваме с бакшиша. — Йън я гледаше втренчено с глуповата усмивка. Тя привлече вниманието му към кофата до краката си. — Това бяло вещество тук със заквасена сметана. Само дето не е нито заквасена, нито сметана, а хидрогенирана мазнина. Нещото, което остава, след като направят петрола. Полезно е, ако ти се разлепят подметките на обувките, но иначе…

— Искам да те питам нещо.

— Да?

— Какво правиш след работа?

Беноа, Хесус и Кемал застинаха, докато Ема се насилваше да се засмее. Най-сетне успя.

— Не си поплюваш, а, Йън?

Той си беше свалил шапката и я въртеше в ръце — истински театрален ухажор.

— Не те каня на среща или нещо такова. Ти и без това сигурно си имаш приятел. — Помълча секунда в очакване на отговор, но лицето на Ема не трепна. — Помислих си просто, че може да се заинтересуваш от моите — заговори по-носово — уникални комедийни програми. Тази вечер — кавички с пръстите — ще представям скечове в „Чортълс“ или „Жабокът и папагалът“ в Кокфостърс.

— „Чортълс“?

— В Кокфостърс. В Трета зона е, което, естествено, звучи като Марс в неделя вечер, но дори да се изложа, ще има и други класни актьори — Рони Бътчър, Стив Шелдън, Близнаците камикадзе… — Докато говореше, Ема долови истинския му акцент — леко, приятно западняшко мъркане, неизличено още от мегаполиса, и отново си представи трактори. — Тази вечер ще представям ново шоу — за различията между мъжете и жените…

Несъмнено я канеше на среща. Трябваше да отиде. Все пак не й се случваше много често, а и какво толкова?

— И храната не е лоша. Обичайното — бургери, спаначено руло, къдрави картофки…

— Звучи очарователно, Йън, особено къдравите картофки и прочее, но тази вечер не мога, съжалявам.

— Наистина ли?

— В седем съм на вечерна литургия.

— Не, наистина…

— Хубаво предложение, но след смяната съм изчерпана. Искам просто да се прибера у дома, да похапна за успокоение, да поплача. Така че, боя се, ще пропусна.

— Друг път тогава? В петък играя Кривия банан в „Чеширска котка“ в Балъм…

Над рамото му Ема виждаше как готвачите ги наблюдават. Беноа се смееше, закрил уста с длан.

— Може би — отговори тя мило, но категорично, и побърза да смени темата. — Сега виж това… — Побутна с крак друга кофа. — Това се нарича салца. Гледай да не ти капне върху кожата. Изгаря.

 

 

„Докато тичах към пансиона в дъжда, Ем, преди малко — дъждът тук е топъл, дори горещ понякога, не е като в Лондон — бях, както споменах, доста пиян и си мислех за теб и си мислех колко срамно е Ем да не е тук да види това, да го изживее… и ме осени прозрение. Ето какво.

Трябва да си тук с мен. В Индия.

Представям ти великата си идея; може да е безумна, но ще изпратя писмото, преди да си променя мнението. Следвай тези лесни инструкции:

1. Веднага напусни ужасната си работа. Нека си намерят друг да топи кашкавал върху чипс тортила за 2.20 на час. Пъхни бутилка текила в чантата си и излез през вратата. Представи си усещането, Ем. Излез незабавно. Просто го направи.

2. Напусни и онзи апартамент. Тили ти съдира кожата; взема ти сума пари за стая без прозорец. Не е стайче, а кашон. Изчезвай оттам и остави друг да изстисква огромния й сив сутиен в мивката. Когато се върна в така наречения действителен свят, ще си купя апартамент, защото съм привилегировано капиталистическо чудовище и ти си винаги добре дошла при мен — за кратко или за постоянно, ако пожелаеш, защото мисля, че ще се разбираме. А ти? Като, естествено, СЪКВАРТИРАНТИ. Стига да превъзмогнеш сексуалното си влечение към мен… ха-ха. Ако се случи най-лошото, нощем ще те заключвам в стаята ти. Както и да е… идва ред на най-грандиозното…

3. Щом прочетеш писмото, отиди в студентската пътническа агенция на Тотнъм Корт Роуд и си резервирай ЕДНОПОСОЧЕН билет до Делхи, за да пристигнеш около първи август — след две седмици — в случай че си забравила това е рожденият ми ден. Нощта преди първи август вземи влака до Агра и отседни в евтин мотел. На другата сутрин стани рано и отиди до Тадж Махал. Сигурно си чувала за него — голяма бяла сграда, кръстена на онзи индийски ресторант на Лотиън Роуд. Поогледай се и точно в дванайсет по пладне застани под центъра на купола с червена роза в едната ръка и «Никълъс Никълби» в другата и аз ще дойда и ще те намеря, Ем. Ще нося бяла роза и «Хауърдс Енд» и когато те видя, ще те замеря с нея по главата.

Чувала ли си по-чудесен план в живота си?

О, типичният Декстър, ще си кажеш, пак забравя нещо. Парите! Самолетните билети не растат по дърветата. Ами социалната осигуровка, професионалната етика? И прочее, и прочее. Е, не се безпокой, аз плащам. Да, аз плащам. Ще ти изпратя парите за билета с пощенски запис (отдавна мечтая за такава възможност) и ще плащам за всичко, докато си тук, което навярно звучи безочливо, но не е, защото в Индия е ДЯВОЛСКИ ЕВТИНО. Можем да живеем месеци наред тук. Ем, ти и аз, да обиколим Керала и Тайланд. Ще отидем на пълнолунно парти — представи си как будуваш цяла нощ не от грижи за бъдещето, а защото е ЗАБАВНО. (Помниш ли как будувахме цяла нощ след завършването, Ем? Както и да е. Продължаваме нататък.)

С триста чужди лири можеш да промениш живота си и не бива да се притесняваш, защото аз наистина имам пари, които не съм спечелил, а ти работиш много, но нямаш пари, значи говорим за социализъм в действие, нали? А ако държиш, можеш да платиш, когато станеш известен драматург или когато започнат да купуват книгите ти с поезия като топъл хляб или каквото там стане. Освен това е само за три месеца. Така или иначе ще се прибирам наесен. Както знаеш, мама не е добре. Твърди, че операцията е минала добре. Може и така да е, а може би не иска да ме тревожи. Няма значение. И крайна сметка трябва да се връщам. (Между другото, мама има теория за теб и мен и ако дойдеш на срещата пред Тадж Махал, ще ти разкажа всичко, но само ако дойдеш.)

Огромната богомолка на стената пред мен ме зяпа, сякаш иска да ми каже: «Млъквай!». Ще я послушам. Спря да вали и ще отида в бара да се видя с новите си приятели — три студентки по медицина от Амстердам, което ти казва всичко, което трябва да знаеш. Но по пътя ще намеря пощенска кутия и ще изпратя писмото, преди да се разколебая. Не защото смятам, че е зле да дойдеш тук — не е, чудесно е и непременно трябва да дойдеш — но понеже май се разбъбрих прекалено. Съжалявам, ако съм те ядосал. Главното е, че често мисля за теб, това е. Декс и Ем, Ем и Декс. Наречи ме сантиментален, но ти си единственият човек на този свят, когото искам да видя как пипва дизентерия.

Тадж Махал, първи август, 12 по пладне.

Ще те намеря!

С обич Д.“

 

 

… той се протегна и се почеса по главата, пресуши последната бира и вдигна листовете, изравни краищата и остави тържествено купчината пред себе си. Разтърси схванатата си ръка — единайсет страници, запълнени с висока скорост; не беше писал толкова от последните курсови работи в университета. Опъна ръце над главата си и си помисли доволно — това не е писмо, това е подарък.

Нахлузи си сандалите, стана, олюлявайки се леко. Мобилизира се за общите душове. Вече беше със силен загар — голямата му цел през последните две години — цветът бе проникнал дълбоко в кожата му като акварел в гъба. Уличен бръснар бе подстригал косата му ниско до черепа, беше отслабнал, но тайничко се наслаждаваше на новия си облик — героично изпит, сякаш спасен от пустинен остров. Предпазлива татуировка върху глезена му подсилваше впечатлението — необвързващо ин-ян, за което в Лондон навярно щеше да се разкайва. Но какво толкова. В Лондон щеше да носи чорапи.

Поизтрезнял от студения душ, той се върна в тясната стаичка и затършува из раницата си за дрехи, достойни за холандските студентки по медицина. Подушваше всяка и я оставяше върху влажната пъстра купчина на килима от лико. Спря се на най-безобидния вариант — ярка риза с къси ръкави и срязани до глезена джинси без бельо, с които се чувстваше като дързък авантюрист. Като откривател, пионер. В този момент зърна писмото. Шест сини листа, плътно изписани от двете страни. Впи очи в тях, сякаш ги е забравил неканен гостенин, и сега, на трезв ум, го обзе колебание. Вдигна ги внимателно, попрехвърли ги набързо и извърна поглед, стиснал плътно устни. Главни букви, удивителни знаци, ужасни шегички… Беше я нарекъл сексапилна, беше употребил „прозрение“ — неуместно. Звучеше като захласнат по поезията шестокласник, а не като пионер, авантюрист с обръсната глава, с татуировка и без боксерки под джинсите. „Ще те намеря, мисля за теб, Декс и Ем, Ем и Декс“. Какво го беше прихванало? Това, което преди час му изглеждаше неотменимо и трогателно, сега му се струваше сладникаво, нагло, а понякога откровено измамно. На стената нямаше богомолка, не слушаше касетата й, докато пишеше — изгуби си касетофона в Гоа. Очевидно писмото щеше да промени всичко. А необходимо ли беше? Наистина ли искаше Ема да дойде в Индия, да се присмива на татуировката му, да остроумничи? Ще трябва ли да я целуне на летището? В едно легло ли ще спят? Наистина ли иска да я вижда толкова често?

Да, реши той, наистина. Защото колкото и идиотско да изглеждаше, думите му излъчваха искрена привързаност, повече от привързаност. Зарече се да изпрати писмото още тази вечер. Ако Ема изпаднеше в истерия, винаги можеше да каже, че е бил пиян. Това поне беше вярно.

Той прибра решително листовете в плик за въздушна поща и го пъхна в „Хауърдс Енд“ до посвещението, което Ема му беше написала. После тръгна към бара за срещата с новите си приятели.

 

 

Малко след девет Декстър напусна бара с Рене ван Хутен — стажант-фармацевт от Ротердам с избледняла къна по дланите, шишенце с темазепам в джоба и грозна татуировка на Уди Кълвача над последния гръбначен прешлен. Докато се препъваше към изхода, птицата му се кривеше похотливо.

С новата си приятелка излязоха толкова припряно, че неволно блъснаха Хайди Шиндлер — двайсет и три годишна, студентка по химическо инженерство от Кьолн. Хайди изруга Декстър, но на немски и много тихо, та не я чуха. Тя си проправи път през претъпкания бар, смъкна огромната си раница и потърси къде да се строполи. Лицето й беше червеникаво и топчесто и създаваше впечатление за припокриващи се окръжност и — ефект, подсилен от кръглите очила, замъглени в горещия, влажен бар. В лошо настроение, подпухнала от лекарството против диария, разярена на приятелите си, които все й се изплъзваха, тя се стовари върху разнебитено ратаново канапе и реши, че е стигнала дъното на мизерията. Свали замъглените си очила, избърса ги в ръба на тениската си, облегна се на канапето и усети нещо твърдо да се забива в хълбока й. Отново изруга тихо.

Зад прокъсаните дунапренени възглавнички откри книга — „Хауърдс Енд“. Между корицата и първата страница беше пъхнато писмо. Макар да бе предназначено за другиго, тя потръпна очаквателно при вида на поръбения в бяло и червено плик за въздушна поща. Извади писмото, прочете го от край до край, после го препрочете.

Английският на Хайди беше посредствен и някои думи й бяха непознати — „прозрение“ например, но разбра достатъчно, та да й стане ясно, че писмото е важно; пожела си някой ден да получи такова писмо. Не точно любовно, но много, много близо. Представи си как тази „Ем“ го чете, препрочита го, пораздразнена, но и малко поласкана; представи си я как решава да действа — напуска ужасния си апартамент и ужасната си работа и променя живота си. Хайди си представяше как Ема Морли — момиче почти като нея — чака пред Тадж Махал, а към нея приближава красив рус мъж. Представи си целувката и се почувства малко по-щастлива. Реши, че Ема Морли трябва да получи писмото на всяка цена.

Но върху плика нямаше адрес, нямаше адрес и на подателя Декстър. Прегледа листовете за някакъв ориентир, името на ресторанта, в който работеше Ема например, но не откри нищо полезно. Зарече се да попита на рецепцията на пансиона нагоре по улицата. Повече от това не можеше да направи.

Сега Хайди Шиндлер е Хайди Клаус. На четирийсет и една, живее във франкфуртско предградие със съпруга си и четирите си деца. Сравнително щастлива е, значително по-щастлива, отколкото предвиждаше на двайсет и три. Изданието с меки корици на „Хауърдс Енд“ все още стои на рафта в стаята за гости, забравено и непрочетено, а писмото е пъхнато точно под корицата, до посвещението, написано старателно с дребни букви: „На скъпия Декстър. Велик роман за пътешествието ти. Пътувай без произшествия и без ТАТУИРОВКИ. Дръж се добре или поне възможно най-добре. По дяволите, ще ми липсваш. С обич — твоята приятелка Ема Морли, Клаптън, Лондон, април 1990“.