Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (18)

Осемнайсета глава
Средната възраст

Четвъртък, 15 юли 2004

Белсайз Парк

Нещо странно се случваше с лицето на Декстър.

Груби черни косми бяха започнали да никнат нагоре по скулите му, сливайки се със самотните сиви, пълзящи от веждите му. И сякаш това не беше достатъчно — фин блед мъх опасваше отворите на ушите и долната част на ушните му миди; мъх, който растеше за една нощ като гъба и не изпълняваше никаква роля, освен да насочва вниманието към факта, че наближава средната възраст.

Забелязваше още и олисялото чело, особено видимо след баня — две паралелни магистрали, разширяващи се постепенно към темето му, където някой ден щяха да се срещнат и всичко щеше да приключи. Подсуши косата си с хавлията, после я приглади насам-натам с пръсти, за да прикрие магистралите.

Нещо странно се случваше с врата на Декстър. Под брадичката му се бе образувала отпусната торбичка — клеймото на срама — като обърната яка на поло блуза. Застанал гол пред огледалото в банята, той я натисна с длан, сякаш да я прибере на мястото й. Все едно живееше в рухваща къща — всяка сутрин се събуждаше и оглеждаше стените за нови пукнатини. Плътта му се смъкваше от скелета — типично телосложение на човек, отдавна забравил да посещава фитнеса. Беше започнал да пуска шкембенце и — най-гротескното — нещо се случваше със зърната на гърдите му. Вече не можеше да си позволи да носи тесни ризи и пуловери, защото те изпъкваха като мидички — женствени и противни. Също така изглеждаше абсурдно във всякакви дрехи с качулки и миналата седмица се улови как като хипнотизиран слуша „Време за градинарство“. След две седмици щеше да навърши четирийсет.

Поклати глава и си каза, че не е чак толкова катастрофално. Ако се обърнеше и се погледнеше ненадейно, извил глава по определен начин и глътнал корем, все още можеше да мине, да речем, за трийсет и седем годишен? Запазил част от някогашната суета, той съзнаваше, че все още е необичайно представителен мъж, но вече никой не го наричаше красив, а той винаги беше смятал, че ще остарява по-добре от това. Надяваше се да остарява като кинозвезда — жилест, с изострени черти и посивели слепоочия, помъдрял. Всъщност остаряваше като телевизионен водещ. Бивш телевизионен водещ. Бивш телевизионен водещ с два брака, който прекалява със сиренето.

Ема влезе гола от спалнята и той започна да си мие зъбите — друга мания; смяташе, че има старчески дъх и никога вече няма да усети свежест в устата си.

— Надебелявам — промърмори с пълна с пяна уста.

— Нищо подобно — отвърна тя не особено убедително.

— Напротив — виж.

— Яж по-малко сирене тогава.

— Не чух ли да казваш, че не съм напълнял?

— Ако се чувстваш напълнял, значи си напълнял.

— И не прекалявам със сиренето. Метаболизмът ми се забавя, това е.

— Тогава тренирай. Ходи на фитнес. Идвай да плуваш с мен.

— Нямам време. — Тя го изчака да извади четката за зъби от устата си и го целуна утешително. — Погледни! Противен съм!

— Казвала ли съм ти, скъпи, че имаш прекрасни гърди? — засмя се тя, боцна го по задника и застана под душа. Той се изжабурка, седна върху тоалетната чиния и се загледа в нея.

— Следобед трябва да отидем да видим онази къща.

Ема изсумтя през водните струи.

— Налага ли се?

— Е, не знам как иначе ще намерим…

— Добре. Добре! Ще отидем да я видим.

Тя се обърна с гръб към него под душа, а той стана и отиде да се облече в спалнята. Пак бяха потиснати и раздразнителни и той си го обясни с напрежението от търсенето на дом. Апартаментът вече беше продаден и голяма част от вещите им бяха дадени на склад, за да освободят място за тях двамата. Не откриеха ли нещо скоро, щеше да се наложи да заживеят под наем и всичко това създаваше напрежение и безпокойства.

Той долови обаче, че има и друго, и разбира се, докато чакаше чайника да заври и четеше вестника, Ема ненадейно каза:

— Месечният ми цикъл дойде.

— Кога? — попита Декстър.

— Току-що — отговори тя с преднамерено спокойствие.

— Усетих го.

— Е, добре — каза той и Ема продължи да вари кафето с гръб към него.

Той стана, прегърна я през кръста и я целуна нежно по врата, все още влажен от душа. Тя не вдигна поглед от вестника.

— Няма значение. Пак ще опитаме, нали? — каза Декстър облегнал брадичка върху рамото й — мила и неудобна поза и когато тя отгърна на следващата страница, той го прие като знак да се върне на масата.

Седяха и четяха; Ема — новините, Декстър — спортните рубрики, и двамата настръхнали от напрежение. Ема зацъка влудяващо с език и заклати глава. Вестниците отделяха основно внимание на причините за войната и той усети, че тя подготвя някакъв актуален политически коментар. Съсредоточи се върху новините около „Уимбълдън“, но…

— Странно, нали? Войната си тече, а никой не протестира. Не трябва ли да има митинги?

Тонът й го подразни. Помнеше го отпреди години — студентския й глас, надменен и назидателен. Измърмори сговорчиво — нито предизвикателно, нито одобрително — с надеждата да я усмири. Минутите се нижеха, страниците на вестника се разгръщаха една след друга.

— Редно е да очакваме движение като по време на Виетнамската война, но не. Само една демонстрация, после всички свиха рамене и се прибраха по домовете си. Дори студентите не протестират!

— Какво общо има войната със студентите? — попита той меко, според него.

— Традицията повелява студентите да са политически ангажирани. Ако ние бяхме студенти, щяхме да протестираме. — Тя насочи поглед отново към вестника. — Аз поне тях да участвам.

Предизвикваше го. Добре, щом иска.

— А защо не сега?

Тя го изгледа остро.

— Какво?

— Защо не протестираш? Щом си толкова възмутена.

— Точно това казвам. Може би трябва! Ако имаше организирано движение…

Той се взря във вестника, решен да мълчи, но неспособен да се въздържи.

— Или на хората им е все едно.

— Какво? — Тя се втренчи в него с присвити очи.

— Ако хората наистина негодуваха срещу войната, щяха да протестират, но може би се радват, че си е отишъл. Не знам дали си забелязала, Ем, но той не беше най-милият човек на света…

— Може да не одобряваш Саддам и пак да си срещу войната.

— Точно така. Сложно е.

— Значи смяташ, че войната е справедлива?

— Не аз. Хората.

— А ти? — Тя затвори вестника и у него се надигна безпокойство. — Ти как мислиш?

— Как мисля аз?

— Да.

Той въздъхна. Твърде късно, нямаше връщане назад.

— Странно ми е, че мнозина от левите възразяват срещу войната, след като Саддам е избивал точно онези, които те би трябвало да закрилят.

— Например?

— Профсъюзни дейци, феминисти, хомосексуални. — Да каже ли „кюрди“? Вярно ли беше? Реши да рискува: — Кюрди!

Ема изсумтя високомерно.

— О, смяташ, значи, че войната се води в защита на профсъюзите? Буш нахлу в Ирак от загриженост за участта на иракските жени? Или на гейовете?

— Казвам, че антивоенният митинг щеше да е по-обоснован морално, ако същите хора бяха протестирали срещу иракския режим! Протестираха срещу апартейда, защо не срещу Ирак?

— И Иран? И Китай, Русия и Северна Корея и Саудитска Арабия! Не може да протестираш срещу всички.

— Защо не! Ти го правеше!

— Това е извън темата.

— Така ли? Когато се запознахме, непрекъснато бойкотираше нещо. Един „Марс“ не изяждаше, без да изнесеш лекция за личната отговорност. Не съм виновен аз, че си станала равнодушна…

Той подсмихна самодоволно и се вгледа в нелепата си спортна рубрика, а лицето на Ема се обля в червенина.

— Не съм станала… Не сменяй темата! Абсурдно е да се твърди, че тази война е за човешки права, за женски права или нещо подобно. Тя е само за едно-единствено нещо и…

Той простена. Беше неизбежно. Думата „петрол“ беше на върха на езика й. Моля те, моля те, не казвай „петрол“…

— Няма нищо общо с човешките права. Единствената причина е петролът!

— И не е ли съществена причина? — каза той и се изправи, простъргвайки нарочно пода със стола. — Ти не използваш ли петрол, Ем?

Най-сетне думите излизат от устата му, аргументът му изглежда достатъчно изчерпателен, но е трудно да избегнеш спора в този ергенски апартамент, който внезапно му се стори тесен и душен. Ема несъмнено не възнамеряваше да остави ненаказана безумната му забележка. Последва го в антрето, но той я очакваше; обърна се към нея с яростно изражение, което притесни и двамата.

— Ще ти кажа какъв е проблемът. Ядосана си на месечния си цикъл и си го изкарваш на мен! Е, не ми е приятно да ми четат конско, докато закусвам!

— Не ти чета конско…

— Спориш тогава…

— Не спорим, просто обсъждаме…

— Така ли? Защото аз споря!

— Успокой се, Декс.

— Войната не е моя приумица, Ем! Не съм разпоредил нахлуването и съжалявам, но не съм възмутен колкото теб. Може би трябва, но не съм. Не знам защо, сигурно съм твърде глупав или…

Ема го изгледа стъписано.

— Това пък откъде се взе? Не съм казвала, че…

— Но се отнасяш така. Или съм фанатичен консерватор, понеже не предъвквам клишета за войната? Кълна се, ако на още едно вечерно парти някой изтърси „Всичко е заради петрола!“, ще… Може и така да е. Но какво от това? Или протестирай и спри да използваш петрол, или го приеми и си затваряй плювалника!

— Не смей да…

— Не говоря на теб, а на… О, стига!

Той се шмугна край проклетия й велосипед, задръстваш неговото антре, и влезе в спалнята. Щорите бяха още спуснати, леглото — неоправено, влажните хавлии се валяха по пода, стаята миришеше на нощните им тела. Заопипва за ключовете си в сумрака. Ема го гледаше от прага с онзи израз на влудяваща загриженост и той отбягваше очите й.

— Защо те смущават толкова разговорите за политика? — спокойно попита тя, сякаш Декстър е дете, изпаднало в гневен пристъп.

— Не се смущавам, просто… се отегчавам. — Ровеше в коша за пране; вадеше смачкани дрехи и проверяваше джобовете на панталоните. — Политиката ме отегчава. Е, казах го! Изплюх камъчето!

— Нима?

— Да.

— Дори в университета?

— Особено там! Само се преструвах на заинтригуван, защото такъв е обичаят. Седях в два сутринта, слушах Джони Мичъл, слушах поредния клоун да се пени за апартейда или за ядреното разоръжаване или за правата на жените и си мислех: „Мамка му! Каква досада! Не може ли да поговорим за семействата си, за музика, за секс, за хората, за…“.

— Но политиката е хората!

— Каква означава това, Ем? Безсмислен лозунг…

— Означава, че обсъждахме много теми!

— Така ли? От онези златни времена съм запомнил само как колегите ни, предимно мъжете, се преструват на заклети поддръжници на феминизма, за да вкарат някое момиче в леглото. Наслушал съм се на очевидното — колко велик е господин Мандела, колко отвратителна е ядрената война, колко гадно е, че някои хора гладуват…

— Не говорехме така!

— Сега е същото, само дето очевидното е друго — глобалното затопляне и какъв продажник е Блеър.

— Не си ли съгласен?

— Съгласен съм! Да! Но ми се иска поне веднъж да чуя, че Буш едва ли е толкова тъп и слава Богу, че някой се опълчи на този фашистки диктатор, и между другото, аз си харесвам голямата кола. Защото може и да не е правилно, но поне е различно. Поне няма да ги гледам как се потупват по раменете, как обсъждат правата на мюсюлманките и училищата и проклетите цени на имотите!

— Хей, и ти обсъждаш цените на имотите!

— Знам! Отегчавам се от себе си!

Крясъкът отекна от стената, която замери с вчерашните си дрехи, и двамата застинаха в сумрачната спалня със спуснатите щори и разхвърляното легло.

— Отегчавам ли те и аз? — тихо попита тя.

— Не изглупявай! Нямах това предвид.

Внезапно изтощен, той седна върху леглото.

— Отговори ми все пак.

— Не, не ме отегчаваш. Да сменим темата, моля те.

— За какво да поговорим?

Той приведе рамене, притисна лицето си с длани и издиша през пръстите си.

— Опитваме само от осемнайсет месеца, Ем.

— Две години.

— Добре, две години. Не знам… просто потръпвам от този твой поглед.

— Какъв поглед?

— Когато не се получи. Сякаш съм виновен.

— Нс те гледам така!

— Така ми се струва.

— Съжалявам. Извинявай. Само… само съм разочарована. Наистина го искам, това е.

— Аз също!

— Наистина ли?

Той я изгледа обидено.

— Разбира се!

— Защото отначало не искаше.

— Е, вече искам. Обичам те. Знаеш го.

Тя седна до него, улови го за ръка и двамата останаха за миг така, привели рамене.

— Ела… — каза тя, отпусна се върху леглото с провесени надолу крака и той я последва. През щорите се процеди блед сноп светлина.

— Съжалявам, че си го изкарах на теб — каза тя.

— Съжалявам, че… не знам за какво.

Тя вдигна ръката му и я притисна към устните си.

— Мисля, че трябва да отидем на преглед. В гинекологична клиника. И двамата.

— Няма ни нищо.

— Знам и затова ще го потвърдим.

— Две години не е много време. Защо да не почакаме още шест месеца?

— Просто усещам, че няма да издържа.

— Ама че нелепо!

— Следващият април навършвам трийсет и девет, Декс.

— След две седмици аз ставам на четирийсет!

— Именно.

Той издиша бавно: пред очите му изплуваха лабораторни шишенца. Потискащи кабинети, медицински сестри, надяващи гумени ръкавици. Списания.

— Добре. Ще се подложим на тестове. — Той се обърна към нея. — Ами списъците с чакащи?

Тя въздъхна.

— Не знам… може би трябва да отидем в частна клиника.

След миг той каза:

— За бога. Не съм го очаквал от теб!

— Аз също. Аз също.

 

 

След като възстановиха крехкото примирие, той се подготви за работа. Щеше да закъснее заради абсурдната кавга, но поне в „Белвил кафе“ нещата вървяха гладко. Беше наел интелигентна, благонадеждна управителка — Мади — с която поддържаха добри служебни отношения, примесени с безобидно флиртуване, и вече не се налагаше да отваря сутрин. Ема го придружи до долу и те излязоха заедно в мрачния, безличен ден.

— Къде се намира къщата?

— В Килбърн. Ще ти изпратя адреса. Изглежда приятна. На снимките.

— Всички изглеждат добре на снимките — промърмори тя и чу гласа си — недоволен и безрадостен. Декстър предпочете да не отговаря и едва след миг тя съумя да го прегърне през кръста и да се притисне към него. — Днес не сме в добра форма. Аз не съм. Съжалявам.

— Няма проблем. Довечера ще си останем вкъщи. Ти и аз. Ще ти сготвя нещо или ще отидем някъде. На кино може би. — Той притисна лице в косата й. — Обичам те. Всичко ще бъде наред, нали?

Ема замълча. Редно бе да му каже, че и тя го обича, но усещаше, че й се иска да се посърди още малко. Реши да се цупи до обяд, после да се реваншира вечерта. Ако небето се проясни, щяха да се разходят по Примроуз Хил както преди. Най-важното е, че той ще е при мен и всичко ще е наред.

— Трябва да тръгваш — промърмори в рамото му. — Ще закъснееш за Мади.

— Не започвай.

Тя се усмихна и го погледна.

— До довечера ще се разведря.

— Ще измислим нещо забавно.

— Забавно.

— Все още се забавляваме, нали?

— Разбира се — отвърна тя и го целуна за сбогом.

 

 

Забавляваха се наистина, но другояче. Копнежът, терзанията и страстта се бяха превърнали в равномерен ритъм от радост, задоволство и понякога раздразнение и промяната им се струваше приятна. В живота й имаше по-приповдигнати моменти, но никога не беше се наслаждавала на такова постоянство.

От време на време й липсваха поривите — не само на любовта им, но и на ранните дни на приятелството им. Помнеше как посред нощ съчиняваше дълги писма — безумни, страстни писма с едва прикрит сантиментален подтекст, възклицания и подчертани фрази. Известно време му пишеше картички в добавка към едночасовите телефонни разговори преди лягане. Помнеше как в апартамента в Далтън цяла нощ разговаряха и слушаха музика, докато слънцето изгря, как гостуваха на родителите му, как плуваха в реката в новогодишната нощ, как един следобед пиха абсент в тайния бар в Чайнатаун; всички тези мигове и още много, записани и складирани в бележници, писма и купища снимки, огромни купища снимки. В началото на деветдесетте влитаха във всяко крайпътно фотоателие, защото все още не приемаха присъствието на другия за гарантирано.

Но да гледаш някого, да седиш и да го гледаш и да си говорите, докато неусетно се зазори? Ала кой сега има желание и сили да будува по цели нощи? За какво ще си говорят? За цените на недвижимите имоти? Копнееше за онези среднощни обаждания; тези дни телефонът иззвъняваше нощем, за да извести злощастен случай, трябваха ли им нови снимки, след като познаваха тъй добре лицата си, след като цели кутии бяха пълни със снимките им, архив от цели двайсет години? Кой пише дълги писма тези дни и за какво да ги пише?

Понякога се питаше как ли би възприело двайсетгодишното и „аз“ днешната Ема Морли. Ще реши ли, че е егоцентрична? Твърде улегнала? Буржоазен продажник с апетити за нова къща, вкус към екскурзии в чужбина, дрехи от Париж и скъпи фризьори? Дали ще й се стори консервативна с новата си фамилия и стремежи непременно да роди дете? Може би, но двайсетгодишната Ема Морли също не беше образец за подражание — претенциозна, избухлива, мързелива, многослойна, осъдителна. Изтъкана от самосъжаление, самонадеяност и самолюбие, всички „само“ освен самоувереност, качеството, от което винаги се бе нуждала най-много.

Не, това беше истинският живот и ако някогашната й любознателност и някогашният й плам се бяха притъпили, това бе съвсем естествено. Би било нередно и неловко на трийсет и осем да завързва приятелства и да се влюбва със страстта и силата на двайсетгодишна. Да пише стихове, да плаче на поп песни? Да се снима непрекъснато, по цял ден да записва касети, да кани приятели в леглото си само за компания? Ако тези дни цитира пред някого Боб Дилън, Т. С. Елиът или не дай Боже, Брехт, той ще се усмихне любезно и ще отстъпи дискретно назад и кой би могъл да го вини? Абсурдно е на трийсет и осем да очакваш песен, книга или филм да променят живота ти. Не, всичко се е уталожило и избледняло и животът протича на фона на удобството, доволството и познатото. Няма ги вече раздиращите нервите възходи и сривове. Сегашните им приятели ще си останат техни приятели и след пет, десет, двайсет години. Не се предвиждаше нито да забогатеят, нито да обеднеят драматично: предвиждаше се още известно време да нямат здравословни проблеми. Бяха уседнали в средата — средна класа, средна възраст; щастливи, че не са прекалено щастливи.

Най-сетне обичаше някого и беше уверена и в неговите чувства. Ако някой попиташе Ема, както понякога се случваше на парти, как се е запознала със съпруга си, тя отговаряше:

— Пораснахме заедно.

 

 

И така, както обикновено, двамата се заловиха за работа. Ема седна пред компютъра си под прозореца с изглед към опасаната с дървета улица. Пишеше петия и последен роман за Джули Крискол, в който литературната и героиня по ирония на съдбата забременяваше и се изправяше пред дилемата — майчинство или университет. Не вървеше много добре; тонът бе твърде сериозен и съзерцателен, шегите не й се удаваха лесно. Бързаше да завърши книгата, но се колебаеше с какво да се заеме после или с какво е способна да се заеме. Книга за възрастни вероятно, нещо задълбочено и предварително проучено — за Испанската гражданска война или за близкото бъдеще, нещо смътно напомнящо Маргарет Атууд, нещо, което младото й „аз“ би уважило и одобрило. Такава поне беше идеята. Междувременно тя разтреби апартамента, свари чай, плати няколко сметки, боядиса си косата, прибра дисковете в обложките им, свари още чай и най-накрая включи компютъра и се взря заплашително в екрана.

В кафенето Декстър пофлиртува малко с Мади, после седна в тясната служебна стая, която миришеше остро на сирене, и се зае със счетоводния баланс за тримесечието. Но тягостното настроение и чувството за вина от сутрешното избухване все още го измъчваха и когато усети, че не успява да се съсредоточи, той посегна към телефона. Обикновено Ема се обаждаше помирително и изглаждаше нещата, но през осемте месеца след сватбата им те сякаш си размениха ролите и сега той бе неспособен да подхване нищо, ако тя се чувства нещастна. Набра номера; представи си я пред бюрото, как се взира в екрана на мобилния си телефон, вижда името му и го изключва. Така предпочиташе — по-лесно е да си сантиментален, когато няма никои насреща.

Е, аз съм в кафенето, занимавам се със счетоводство, мисля си за теб и ми се прииска да ти кажа да не се тревожиш. Уговорих да видим къщата в пет следобед. Ще ти изпратя адреса и… кой знае… Ще преценим. Съвременна къща, просторни стаи. Има и барплот. Знам, че открай време си мечтаеш за барплот. Това е. И още веднъж — обичам те и не се тревожи. За каквото и да се тревожиш, недей. Това е всичко. Ще се видим в пет. Обичам те. Доскоро.

Както повеляваше рутината, Ема работи до два, обядва, после отиде да плува. През юли понякога й беше приятно да се отбива в дамския басейн в Хампстед Хийт, но денят бе заплашително навъсен и облачен и тя се престраши да предпочете тийнейджърската компания на закрито. Двайсет минути слаломира нещастно между децата, които скачаха като бомби във водата, гмуркаха се и флиртуваха, наслаждаващи се с пълни шепи на свободата след края на учебната година. После седна в съблекалнята, изслуша съобщението на Декстър и се усмихна. Запомни адреса на къщата и му се обади.

Здрасти. Аз съм. Само да ти кажа, че тръгвам и изгарям от нетърпение да видя барплота. Може да закъснея пет минути. Благодаря ти за съобщението и… съжалявам, че днес бях толкова хаплива, съжалявам и за глупавия спор. Няма нищо общо с теб. Просто в момента съм малко наежена. Важното е, че те обичам много. Е? Това е. Късметлия си! Мисля, че казах всичко. Доскоро, моя любов. Доскоро.

Намръщените облаци над спортния център най-сетне избухнаха, сипейки едри, топли капки дъжд. Тя изруга времето и мократа седалка на велосипеда и пое през северен Лондон към Килбърн, импровизирайки маршрут през лабиринт от улици с жилищни блокове към Лексингтън Роуд.

Заваля по-силно — лепкави капки от кафява градска вода — и Ема забута педалите права, привела глава, различавайки съвсем смътно някакво движение откъм страничната улица вляво от нея. Усеща не толкова, че полита, а че я улавят и захвърлят, и когато се приземява на ръба на шосето с лице към мокрия цимент, инстинктивно понечва да се озърне за велосипеда, който някак си вече не е под нея. Опитва се да помръдне глава, но не успява. Посяга да си свали каската, защото хората я гледат, а каската я загрозява, но хората, приведени над нея, изглеждат уплашени и я питат пак и пак добре ли е, добре ли е. Единият плаче и тя за пръв път осъзнава, че не е добре. Примигва от дъждовните капки. Определено ще закъснее. Декстър я чака.

Представя си отчетливо две неща.

Първото е нейна снимка на девет години в червен бански костюм на плажа, не помни къде — Файли или Скарбъро може би. Майка й и баща й са до нея, побутват я към камерата с изгорели от слънцето, усмихнати лица. После си представя Декстър — как се крие от дъжда на стълбите на новата къща и си поглежда часовника. „Ще се чуди къде съм“, мисли си тя. Ще се разтревожи.

После Ема Морли умира и всичко, което е мислила или чувствала, се стопява и изчезва завинаги.