Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (11)

Единайсета глава
Две срещи

Вторник, 15 юли 1997

Сохо и Саут Банк

— Е, лошата новина е, че наистина свалят „Геймър“ от програмата.

— Нима? Наистина?

— Да.

— Добре. Ясно. Добре. Обясниха ли защо?

— Не, Декси, просто не смятат, че нощната аудитория се е запалила особено по пикантната романтика на компютърните игри. Мислят, че не са улучили подходящите съставки, и прекратяват програмата.

— Разбирам.

— И започват наново с друг водещ.

— И друго име?

— Не, името остава.

— Аха. Значи програмата ще е същата.

— С много съществени промени.

— Но продължава да се нарича „Геймър“?

— Да.

— Същото студио, същият формат и така нататък?

— Горе-долу.

— Но с друг водещ.

— Да. Друг водещ.

— Кой?

— Не знам. Но няма да си ти.

— Не ти ли казаха кой?

— Казаха „по-млад“. Някой по-млад, търсят младеж. Това е.

— С други думи… съм уволнен?

— Е, предполагам, че може да се тълкува и другояче, просто са решили да сменят посоката. Да се отдалечат от теб.

— Добре. Ясно. А каква е добрата новина?

— Моля?

— Нали каза „лошата новина е, че свалят «Геймър» от програмата“. Каква е добрата новина?

— Това е всичко. Нямам други новини.

 

 

Точно в същия момент, на по-малко от две мили от другата страна на Темза, Ема Морли стои в издигащия се асансьор със старата си приятелка Стефани Шоу.

— Ще се повторя, но не забравяй — главното е да не се уплашиш.

— Защо да се плаша?

— Тя е легенда, Ем, в издателската сфера. Прочута е.

— Прочута? С какво?

— Че… че е забележителна личност. — Макар да са сами в асансьора, Стефани Шоу снишава глас до едва доловим шепот. — Прекрасен редактор е, просто е малко… ексцентрична.

Изкачват останалите двайсет етажа в мълчание. Стефани Шоу изглежда елегантна и дребничка в колосана бяла блуза — не, не блуза, шемизета — плътно прилепналата черна пола и спретнат кок. Цяла вечност я дели от навъсеното готическо създание, което на лекциите седеше до нея, и Ема с изненада установява, че изпитва боязън от старите си познайница, от деловото й, сериозно изражение. Стефани Шоу сигурно бе уволнявала колеги. Сигурно нарежа например: „фотокопирай ми го, моля!“. Ако Ема кажеше нещо подобно в училището, щяха да й се изсмеят в лицето. Тя стои в асансьора, кръстосала ръце, и внезапно я напушва смях. Все едно играят на „Офиси“.

Вратите се отварят на трийсетия етаж — обширно пространство без преградни стени, с високи матови прозорци и изглед към Темза и Ламбърт. Когато пристигна в Лондон, Ема започна да пише оптимистични импровизирани писма до издатели. Представяше си как побелели секретарки с очила като полумесеци отварят пликовете с ножове за хартия от слонова кост в претрупани с овехтели мебели стари имения. Но тук атмосферата е модерна, светла и младежка, истински образец на съвременно работно място. Вдъхват и увереност само купчините книги, осеяли пода и масите, огромни надвиснали кули от книги, на пръв поглед разхвърляни съвсем безразборно. Стефани крачи напред, Ема я следва и над стените от книги надзъртат лица и оглеждат новодошлата, която се опитва да си свали сакото в движение.

— Е, не мога да гарантирам, че го е прочела докрай или че изобщо го е прочела, но поиска среща с теб, а това е страхотно, Ем, наистина страхотно.

— Оценявам го, Стефани.

— Довери ми се, Ем, написаното е добро. Ако не беше, нямаше да й го дам. Не е в мой интерес да й пробутвам безсмислици.

 

 

Беше училищна история, любовна всъщност, за по-големи деца. Действието се развиваше в гимназия в Лийдс. Реалистичният, неподправен сюжет се въртеше около училищна постановка на „Оливър“ и се водеше от името на Джули Крискол — безотговорно момиче с остър език, изпълняващо ролята на Хитреца. Към текста имаше и илюстрации — небрежни скици, карикатури и саркастични балончета с реплики като в дневник на гимназистка.

Беше изпратила двайсет хиляди думи и бе чакала търпеливо, докато получи откази от всички издатели — пълен комплект. „Неподходящо за нас, съжаляваме, че не сме полезни, надяваме се да успеете другаде“, и прочее. Единствено мъглявостта на всичките тези откази й вдъхваше оптимизъм — очевидно не четяха много внимателно ръкописа, отхвърляха го със стандартно писмо. От всичко написано и недописано, това беше първото, което не поиска да смачка, след като го прочете. Знаеше, че е успяла. Очевидно трябваше да прибегне до ходатайство.

Имаше влиятелни познайници от колежа, но се бе зарекла никога да не моли за услуги; да дърпа за ръкава по-преуспелите си връстници беше все едно да иска пари от приятел. Но вече бе напълнила цяла папка с откази и както майка й не спираше да й напомня, не ставаше по-млада. По време на една обедна почивка седна в празна класна стая, пое дълбоко дъх и се обади на Стефани Шоу. Не бяха се чували от три години, но поне се харесваха искрено и след като си побъбриха приятно, тя попита: „Ще прочетеш ли нещо? Аз го написах. Няколко глави и схематично представяне на глупава книжка за тийнейджъри. Става дума за училищен мюзикъл“.

 

 

И ето я сега, на истинска среща с издател, с истински издател. Ръцете й треперят от много кафе, призлява й от притеснение и положението й никак не се подобрява от факта, че се бе наложило да се измъкне от училището. Днес се провежда жизненоважно събрание, последното преди ваканцията. Като непослушен ученик тя се събуди тази сутрин, запуши си носа с пръсти, обади се на секретарката и с хриплив глас обясни, че е пипнала грип. В отговор телефонната линия излъчи категорично съмнение. Нямаше да й се размине и кавгата с господин Годалминг. Фил щеше да се разяри.

Сега обаче няма време за безпокойства, понеже са пред ъгловия офис — стъклен куб прескъпо търговско пространство, в който различава застанала гърбом, тънка като тръстика женска фигура, а отвъд нея — стъписваща панорама от катедралата „Свети Павел“ чак до Парламента.

Стефани посочва нисък стол до вратата.

— Почакай тук. После се отбий при мен. Да ми разкажеш как е минало. И помни — не се страхувай…

 

 

— Обясниха ли защо? Защо ме уволняват?

— Не.

— Хайде, Арън, кажи ми.

— Е, точният израз беше, точният израз беше, че си малко стил „1989“.

— Олеле. Олеле. Добре. Ясно. Майната им.

— Точно така. И аз това казах.

— Нима?

— Казах им, че ме съм останал много доволен.

— Е, и какво ново на хоризонта?

— Нищо.

— Нищо?

— Има едно предаване… Бой между роботи и някой представя роботите…

— Защо се бият роботите?

— Кой знае? Заложено е в природата им, предполагам. Агресивни роботи.

— Не мисля…

— Добре… Автомобилно шоу в „Хора и мотори“?

— Сателитният канал?

— Сателитните и кабелните телевизии са бъдещето, Декс.

— Ами ефирните?

— Там цари затишие.

— Не и за Суки Медоус, нито за Тоби Мъри. Включа ли телевизора, виждам все проклетия Тоби Мъри.

— Телевизията е мода, Декс. Той е на мода сега. Преди беше ти, сега е негов ред.

— Бях краткотрайна мода?

— Не си краткотрайна мода. Искам да кажа, че всеки преживява възходи и сривове. Смятам, че трябва да обмислиш смяна на посоката. Трябва да променим мнението на хората за теб. Репутацията ти.

— Чакай… чакай… каква репутация?

 

 

Ема седи в ниския кожен стол и чакали, чака, наблюдава офиса в действие и позорничко завижда на този корпоративен свят и на елегантните млади професионалисти, които го обитават. Лека ревност, това е. Този офис не се отличава с нищо специално или забележително, но сравнен с гимназията на Кромуел Роуд, определено е футуристичен — пълна противоположност на учителската стая с чаши с кафеникави петна, продрани мебели, начумерени дежурни и всеобща атмосфера на разочарование и недоволство. И разбира се, децата са страхотни, някои от тях — понякога, но сблъсъците напоследък стават по-чести и по-сериозни. За пръв път чува да й казват „Говори ми на шапката“ и намира това отношение за трудно оборимо. Или пък губи нишката, липсва и мотивация, енергия. Положението с директора също никак не я улеснява.

Ако животът й беше поел в друга посока? Ако бе упорствала с писмата до издатели, когато беше на двайсет и две? Дали тогава Ема, а не Стефани Шоу щеше да хапва вегетариански сандвичи в прилепнала пола? От известно време живее с убеждението, че назрява промяна, дори само защото трябва да настъпи промяна, и може би е това, може би тази среща е новото начало. Стомахът й се свива очаквателно за пореден път, когато личната асистентка оставя слушалката на телефона и приближава. Марша ще я приеме. Ема се изправя, приглажда си полата, защото така е виждала да правят по телевизията, и влиза в стъкления куб.

Марша — госпожица Франкоум? — е висока и импозантна, с остри черти, придаващи й вид на морски хищник. В началото на четирийсетте, с късо подстригана и вчесана напред в съветски стил коса, с дрезгав и властен глас. Тя става и протяга ръка.

— О, сигурно сте дванайсет и половина.

Ема отвръща треперливо, че „да, точно така, дванайсет и половина“, макар, строго погледнато, срещата да бе насрочена за дванайсет и четвърт.

— Selzen Sie, bille hin — казва Марша, незнайно защо. Немски? Откъде се взе? Е, както и да е, най-добре да се включи в играта.

— Danke — отговаря отново Ема с тъничък гласец, озърта се, сяда на канапето и оглежда стаята — награди по полиците, корици на книги в рамка, сувенири, свидетелстващи за блестяща кариера. Обзема я усещането, че не трябва да е тук, че мястото й не е тук, че губи времето на тази вдъхваща страхопочитание жена. Тя публикува книги, истински книги, които хората купуват и четат. Марша определено не я улеснява. В натежалата от тишина атмосфера тя спуска щорите и ги наглася така, че кабинетът потъна в полумрак. Седят в тъмнината и Ема се чувства като на разпит.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Невероятно заета съм, едва успях да ви вмъкна. Но не искам да прибързвам. В подобни случаи е належащо да се вземе правилното решение, нали!

— Жизненоважно. Абсолютно.

— Кажете ми откога работите с деца?

— Хмм… да видим… от 1993-та — около пет години.

Марша се привежда трескаво напред.

— А приятно ли ви е?

— Да. През повечето време поне. — Ема усеща, че се държи малко резервирано, твърде формално. — Когато не ме ядосват.

— Децата ви ядосват?

— Понякога са истински нехранимайковци. Честно!

— Нима?

— Да. Предизвикателни, подмолни…

Марша се наежва и сяда зад бюрото.

— И как въдворявате дисциплина?

— О, нищо особено — замерям ги със столове! Шегувам се! Обичайните мерки — карам ги да излязат от стаята и прочее.

— Разбирам, разбирам.

Марша не казва нищо повече, но излъчва дълбоко неодобрение. Очите й се стрелват към листовете върху бюрото й и Ема се пита кога най-сетне ще подхванат същинската тема.

— Е — обажда се Марша, — английският ви е по-добър, отколкото очаквах.

— Моля?

— Искам да кажа… говорите го съвсем свободно. Все едно цял живот сте прекарали в Англия.

— Е… така си е.

Марша я поглежда раздразнено.

— Не и според автобиографията ви.

— Моля?

— В биографията ви пише, че сте германка!

Ема се пита как да реагира? Да се престори на германка? Не става. Не владее немски.

— Не, аз определено съм англичанка.

И каква биография? Не е изпращала биография.

Марша клати глава.

— Съжалявам, явно е станала някаква грешка. Вие сте срещата ми в дванайсет и половина, нали?

— Да! Така мисля. Не съм ли?

— Бавачката? Кандидатствате за тази длъжност?

 

 

— Имам лоша репутация?

— Донякъде. В медийните среди.

— Каква по-точно?

— Че… си малко ненадежден, това е.

— Ненадежден?

— Непрофесионален.

— В какво отношение?

— В алкохолно отношение. Че се появяваш пиян в студиото.

— Хей, никога…

— И си арогантен. Хората те смятат за арогантен.

— Арогантен? Аз съм самоуверен, не съм арогантен.

— Хей, просто ти казвам какво мислят другите, Декс!

— Другите? Кои са тези „други“?

— Хората, с които си работил…

— Нима? Божичко…

— Ако смяташ, че имаш някакъв проблем…

— Какъвто нямам…

— … сега е моментът да го преодолееш.

— Но аз нямам проблем.

— Е, тогава всичко е наред. Междувременно те съветвам и да внимаваш колко харчиш. Поне за няколко месеца.

 

 

— Ема, толкова съжалявам…

Тя крачи към асансьора, смутена и със зачервени очи. Марша я следва плътно, а Стефани върви след Марша. От офисите надничат глави и оглеждат процесията. „Това ще й е за урок — мислят си сигурно, — да не лети из облаците“.

— Много съжалявам, че ви изгубих времето — казва любезно Марша. — Някой трябваше да се обади да отложи…

— Няма проблем… — промърморва Ема.

— Не ще и дума, че ще поискам обяснение от асистентката. Сигурна ли сте, че не сте получили съобщението? Мразя да отменям срещи, но просто не успях да прочета материала. Бих го прегледала и сега, но горката стара Хелга чака в съвещателната зала…

— Разбирам, разбирам…

— Стефани ме увери, че сте изключително талантлива. Очаквам с нетърпение да прочета работата ви…

Стигат до асансьора и Ема натиска бутона с все сили.

— Да, добре…

— Ако не друго, от това поне ще излезе забавна история.

Забавна история? Натиска отново бутона, все едно избожда око. Не иска забавни истории, иска промяна, прелом, не анекдоти. Животът й е изтъкан от анекдоти, безкрайна огърлица от противните копеленца, сега мечтае поне веднъж нищо да не се обърква. Иска успех или поне надежда за успех.

— Опасявам се, че следващата седмица е невъзможно, понеже излизам в отпуска. Тоест няма да уточняваме срещата отсега. Но обещавам да е преди края на лятото.

Преди крия на лятото? Месеците ще се нижат без никаква промяна. Натиска още веднъж бутона на асансьора и не отговаря нищо — обиден тийнейджър, който ги кара да страдат. Те чакат. Марша очевидно не се впечатлява и я оглежда с острите си сини очи.

— Кажи ми, Ема, с какво се занимаваш в момента?

— Преподавам английски. В гимназията в Лейтънстоун.

— Сигурно е много отговорно и изморително. Откъде намираш време за писане?

— Вечер. През почивните дни. Рано сутрин понякога.

Марша приспива очи.

— Явно влагаш много желание.

— Това е единственото нещо, което искам да правя.

Ема се изненадва. Не само от искрения си тон, но и от прозрението колко верен е отговорът. Асансьорът се отваря зад гърба й и тя поглежда през рамо вече с надежда да остане.

Марша протяга ръка.

— Е, довиждане, госпожице Морли. Очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Ема улавя дългите й пръсти.

— А аз се надявам да си намерите бавачка.

— И аз се надявам. Последната беше истинска психопатка. Не искате ли да опитате? Сигурно не, но предполагам, че ще ви се удава.

Марша се усмихва и Ема се усмихва в отговор, а зад Марша Стефани ту хапе долната си устна, ту оформя безмълвно „съжалявам, съжалявам“ и сочи миниатюрният телефон: „Обади се!“.

Вратите на асансьора се затварят и Ема се обляга на стената. Спускайки се трийсет етажа надолу, усеща как вълнението в стомаха и се превръща в буца горчиво разочарование. В три сутринта, неспособна да заспи, тя си представяше как новата й издателка я кани на импровизиран обяд. Представяше си как отпива резливо бяло вино в Оксо Тауър и омайва събеседничката си със забавни истории от училищния живот, но ето я сега — изхвърлена на Южния бряг след по-малко от двайсет и пет минути.

През май беше празнувала тук изборните резултати, но сега еуфорията е отшумяла. Понеже заяви, че е болна от грип, няма как да отиде на събранието. Чувства как и тук тлеят разпри, обвинения, подли забележки. За да си проясни ума, решава да се поразходи и тръгва към Тауър Бридж.

Но дори Темза не успява да я разведри. Тази част от Южния бряг е в процес на възобновяване — хаос от скелета и брезент, сред който Пауър Стейшън се издига сива и потискаща в летния ден. Ема е гладна, но няма къде и с кого да похапне. Телефонът й иззвънява, тя започва да тършува из чантата си с надеждата разговорът да я поразсее и твърде късно осъзнава кой се обажда.

— Така значи! Грип, а? — казва директорът.

Тя въздъхва.

— Да.

— И си на легло, предполагам… Всъщност не ми изглежда така, май по-скоро се наслаждаваш на слънцето.

— Фил, моля те, не ми създавай неприятности.

— О, не, госпожице Морли, не може така. Да прекратиш връзката ни и същевременно да очакваш снизходително отношение… — С този глас й говори от месеци, официозно, монотонно и злобно, и тя се разгневява при мисълта за капаните, които непрекъснато си поставя сама. — Щом искаш отношенията ни да са чисто професионални, така да бъде! И затова настоявам да ми обясниш защо пропускаш жизненоважното ни събрание днес?

— Недей, Фил. Не съм в настроение.

— Защото не ми се иска да налагам дисциплинарни наказания, Ема…

Тя отдалечава телефона от ухото си, за да заглуши сърдития глас на директора. Вече грамаден и старомоден, този телефон й е любовен подарък от него, за да „чува гласа й, когато му домъчнее“. За бога, дори правиха телефонен секс по него. Той поне правеше…

— Беше изрично уведомена, че събранието е задължително. Срокът още не е приключил…

В миг тя си представя колко приятно ще е усещането да захвърли проклетото нещо в Темза, да проследи как се забива във водата като тухла. Но първо трябва да извади СИМ картата, което някак си ще помрачи символиката, а и драматичните жестове са за филмите и телевизията. Освен това не може да си позволи да купи друг.

Не и сега, когато напуска работа.

— Фил?

— Да се придържаме към господин Годалминг, ако обичаш.

— Добре. Господин Годалминг?

— Да, госпожице Морли?

— Напускам.

Той се засмива с влудяващия си престорен смях. Вижда го като на длан как клати бавно глава.

— Ема, не можеш да напуснеш.

— Мога и го правя. И още нещо, господин Годалминг?

— Да, Ема?

Ругатнята се оформя върху устните й, но тя не успява да я изрече. Произнася безмълвно и с наслада думите, изключва телефона, пуска го в чантата си и зашеметена от въодушевление и страх за бъдещето, продължава на изток по брега на Темза.

 

 

— Съжалявам, че не мога да те заведа на обяд, но имам среща с друг клиент…

— Няма проблем, благодаря, Арън.

— Може би следващият път, Декси. Какво има? Звучиш потиснат, приятелю.

— Не, нищо. Просто съм малко разтревожен.

— Защо?

— Е, знаеш. За бъдещето… За кариерата ми. Не го очаквах.

— То винаги е неочаквано, нали? Бъдещето? Затова е и толкова ВЪЛНУВАЩО! Хей! Я чакай! Имам теория за теб, приятелю. Искаш ли да я чуеш?

— Казвай.

— Хората те обичат, Декс, наистина. Проблемът е, че те обичат цинично, иронично, „обичам-да-го-мразя“, нещо такова. Трябва да накараме някого да те заобича искрено…