Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (6)

Шеста глава
Химия

Част Първа — Историята на Декстър

Четвъртък, 15 юли 1993

Брикстън, Ърлс Корт и Оксфордшър

Тези дни вечерите и утрините проявяват склонност да преливат едни в други. Старомодните идеи за ден и нощ са се превърнали в отживелица и Декстър вижда повече изгреви отпреди.

На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 часа. Декстър го наблюдава от задната седалка на очукано минитакси, прибирайки се у дома от апартамента на един непознат в Брикстън. Не точно непознат, а чисто нов приятел — един от многото напоследък. Този път — графичен дизайнер на име Гибс или Гибси или може би Бигси, и приятелката му — смахнатата Тара, миниатюрно като птичка създание с натежали клепачи и широка алена уста, която не говори много, защото притежателката й предпочита да общува посредством масажи.

Първо срещна Тара — малко след два в нощния клуб под железопътните мостове. Цяла вечер я бе наблюдавал на дансинга как с широка усмивка по пакостливото си лице изскача зад някой непознат и започва да му разтрива раменете или гърба. Най-сетне идва ред на Декстър, той кима, усмихва се и изчаква дългия миг на прозрението. Момичето, естествено, сбърчва чело, насочва показалец към върха на носа му и казва, както казват всички напоследък:

— Ти си известен!

— А ти коя си? — надвиква той музиката, стисва двете й ръце и ги задържа, сякаш поздравява отдавна изгубен приятел.

— Аз съм Тара!

— Тара! Тара! Здравей, Тара!

— Ти си известен? С какво си известен? Кажи ми!

— Работя в телевизията. Водя „с размах“. Интервюирам поп звезди.

— Знаех си! Наистина си известен! — изкрещява очаровано тя, надига се на пръсти и го целува по бузата и го прави толкова мило, че той трогнато надвиква музиката: — Прекрасна си, Тара!

— Прекрасна съм! — крещи тя в отговор. — Прекрасна съм, но не съм известна.

— А заслужаваш! — напряга гърло Декстър и я прегръща през кръста. — Според мен всички трябва да са известни!

Забележката е необмислена и безсмислена, но Тара явно се трогва, защото отвръща:

— Ааааа! — Изправя се на пръсти и обляга дребничката си елфическа глава на рамото му. — Мисля, че си прекрасен — изкрещяна в ухото му и той не възразява.

— И ти си прекрасна — казва и те се плъзват в безкрайната спирала на „прекрасен си“.

Танцуват, смучат се по бузите и се хилят и за кой ли път Декстър се удивява колко леко вървят разговорите, когато никой не е с ума си. В прастари времена, когато хората разчитаха само на алкохола, събеседването с момиче изискваше размяна на погледи, купуване на питиета, тягостно обсъждане на книги и филми, родители и сродници. Днес е възможно да прескочиш почти незабавно от „как се казваш“ на „покажи ми татуировката си“, да речем, или на „какво бельо носиш“ и това определено беше напредък.

— Прекрасна си — изкрещява той, когато тя потърква слабини в бедрата му. — Мъничка си като птичка!

— Но съм силна като вол — извиква тя и показва спретнат бицепс с размера на мандарина. Такъв великолепен бицепс, че той се изкушава да го целуне.

— Красив си. Тооолкова красив.

— И ти си красива — изстрелва той в отговор и си мисли: „Божичко, невероятно добре се получава. Подаваме си репликите толкова гладко“.

Малка и миловидна, тя му напомня на миниатюрно колибри, но той не успява да произнесе думата „колибри“, вместо това я улавя за ръцете, придърпва я към себе си и изкрещява в ухото й:

— Как се казваше птичката, която се вмества в кибритена кутийка?

— Какво?

— ПТИЧКА, КОЯТО МОЖЕШ ДА СЛОЖИШ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА СЪВСЕМ ДРЕБНА ПТИЧКА ТИ СИ КАТО МАЛКА ПТИЧКА НЕ СЕ СЕЩАМ КАК Й БЕШЕ ИМЕТО. — Той доближава палец и показалец. — МАЛКА ПТИЧКА. ТИ СИ КАТО НЕЯ.

Тя кима — или в знак на съгласие, или в ритъма на музиката. Натежалите й клепки пърхат, зениците блуждаят, прибелва очи като куклите на сестра му и Декстър забравя за какво говори, за миг изгубва напълно нишката и когато Тара го улавя за ръцете, стиска ги и повтаря пак колко с прекрасен и как трябва да го запознае с приятелите си, понеже и те са прекрасни, Декстър не отказва.

Озърта се за Калъм О’Нийл — някогашния си съквартирант в университета — и вижда, че той си облича сакото. Навремето най-заклетият мързеливец в Единбург, сега Калъм е преуспял бизнесмен, едър мъж в скъпи костюми, забогатял от поддръжка на компютри. Но с успеха бе дошло отрезвяването — никакви наркотици, по малко алкохол само в почивни дни. Изглежда не на място тук, на тръни. Декстър застава до него и го улавя за двете ръце.

— Къде отиваш, приятелю?

— У дома! Два след полунощ е. Чака ме работа.

— Ела с мен. Искам да те запозная с Тара.

— Декс, не искам да се запознавам с Тара. Трябва да вървя.

— Знаеш ли какво си? Лека категория!

— Пиян ли си? Давай, прави каквото щеш. Ще ти се обадя утре.

Декстър прегръща Калъм и му казва колко е велик, но Тара го дърпа за ръката, той се обръща и се оставя да го поведе през тълпата към едно от сепаретата за отдих.

Клубът е скъп и изискан — поне така се предполага — макар че напоследък Декстър рядко плаща за каквото и да било. Освен това е малко тихо за четвъртък вечер, но поне са спестили страховитата техномузика; няма ги и страховитите хлапета с костеливи бръснати глави, които си свалят ризите и се завират похотливо в лицето ти с оголени зъби и измъкнали челюсти. В клуба тази нощ преобладават приятни, привлекателни двайсетинагодишни от средната класа — сродни души като приятелите на Тара, пушещи, разговарящи и дъвчещи дъвка, излегнати по канапетата. Декстър се запознава с Гибси — или Бигси? — Прекрасната Тара и приятеля й Стю Стюпот, и с Очи, който носи очила, и с приятеля му Марк, когото за жалост явно наричат просто Марк, и всички му предлагат пакетчетата си с дъвка, шишетата си с минерална вода и пакетите си „Марлборо Лайтс“. Хората издигат в култ приятелството, но тук то наистина изглежда невероятно лесно и скоро той си представя как всичките се натоварват на каравана и поемат на излет или пекат барбекю на плажа по залез. А и те очевидно го харесват, разпитват го как е в телевизията, какви други знаменитости познава, а той им разказва пикантни клюки и през цялото време Тара стои зад него и масажира врата и раменете му с миниатюрните си тънки пръстчета, които го карат да потръпна от възторг, докато внезапно и необяснимо разговорът стихва — навярно пет секунди тишина — но достатъчно за мимолетно отрезвяване, което изненадващо му припомня какво му предстои утре, не, не утре, днес, за бога, по-късно днес, и усеща първия нощен пристъп на паника и ужас.

Но няма проблем, всичко е наред, понеже Тара му предлага да потанцуват, преди да е станало късно, и всички стават и се скупчват около парапетите над релсите с лице към диджея и светлините и танцуват по сухия лед, усмихват се, кимат и се мръщят загадъчно един на друг със сбърчени вежди. Кимането и хиленето обаче сега произтичат не толкова от въодушевление, колкото от необходимост от потвърждение, че наистина се забавляват, че ще се забавляват до безкрайност. Декстър се пита дали да си свали ризата, жестът помага понякога, но мигът отлита. Някой наблизо подвиква колебливо: „Всички заедно!“, но не убеждава никого. Врагът — трезвата съвест — ги завладява и Гибси или Бигси се предава пръв, заявява, че музиката не струва, и цялата компании застива като с магическа пръчка.

Декстър поема към изхода, представяйки си пътя до дома, заплашителната върволица нелегални таксита пред клуба, ирационалния страх да не го убият, празния апартамент в Белсайз Парк, безсънните часове под душа и пред грамофона, докато бумтенето в главата му престане и успее да заспи и да посрещне деня, и за пореден път го залива вълна от паника. Трябва му компания. Оглежда се за телефонен автомат. Би могъл да провери дали Калъм е буден, но сега не му е до мъжки разговори. Може да се обади на Наоми, но тя ще е с приятеля си, или на Йоланда, но тя е на снимки в Барселона, или на Страшната Ингрид, но тя му каза, че изпречи ли се още веднъж пред погледа й, ще му изтръгне сърцето с голи ръце. Или на Ема, да, Ема, не, не Ема, не и в това състояние, тя не разбира, не одобрява. Но все пак най-много иска да види Ема. Защо не е с него тази вечер? Иска да й зададе толкова въпроси — защо не са заедно? Заедно щяха да са страхотен екип, страхотна двойка. Декс и Ем, Ем и Декс, всички го казват. Изненадва го внезапният прилив на обич към Ема и решава да вземе такси до Ърлс Корт и да й каже колко е неотразима, колко много и истински я обича, колко е секси и защо да не опитат, просто да видят какво ще стане и дори да не проработи, дори само да поседят и да поговорят, поне ще е по-добре, отколкото да прекара самотно нощта. Не бива да остава сам. На всяка цена…

Държи слушалката, когато, слава Богу. Бигси или Гибси предлага всички да му гостуват, живеел наблизо, и те излизат от клуба — внушителна тълпа, която се отправя към Колдхарбър Лейн.

Апартаментът е просторно жилище над стара кръчма. Кухнята и дневната, спалнята и банята са без стени; единственият реверанс към уединението е полупрозрачната завеса за баня, която обгражда и тоалетната. Докато Бигси тършува из плочите си, всички се строполяват на купчина върху огромното легло, покрито с комични акрилни тигрови кожи и черни синтетични чаршафи. Над леглото има огледало и те се взират и него с натежали клепачи, възхищават се как са поронили глави в скутовете си, как ръцете им търсят ръцете на ближния, слушат музика, млади и дръзки, привлекателни, преуспели и в разцвета на силите си, и със замаяни глави си мислят колко великолепно изглеждат и какви добри приятели ще бъдат отсега нататък. Ще си организират пикници и дълги лениви недели по кръчмите и Декстър отново се радва на живота.

— Смятам, че си удивителен — казва някой на някого, но няма значение на кого, защото всички са наистина удивителни. Хората са удивителни.

Часовете незабелязано отминават. Някой заговаря за секс и всички се надпреварват с лични откровения, за които ще се разкайват на сутринта. Някои се целуват и Тара все още си играе с врата му, прокарва по гръбнака му твърдите си миниатюрни пръстчета, но действието на наркотика е отшумяло и доскоро приятният масаж сега се превръща в силно мушкане и ръгане и когато се взира в палавото личице на Тара, то изведнъж му се струва сгърчено и зловещо, с прекалено широка уста и твърде кръгли очи като на малък бозайник без козина. Забелязва също така, че е по-възрастна, отколкото си е мислел — за бога, нищо чудно да е на трийсет и осем — и между зъбите й има нещо като бяла паста, като циментов разтвор. Декстър вече не може да сдържа ужаса от деня, пълзящ по гръбнака му, ужас, страх и срам, изливащи се в лепкава химическа пот. Той се изправя рязко, потреперва и прокарва бавно длани надолу по лицето си, сякаш да изтрие нещо.

Навън просветлява. Косовете огласят Колдхарбър Лейн. Обзема го усещане — ярко като халюцинация — че е напълно, празен, празен като великденско яйце. Масажистката Тара е образувала огромен напрегнат възел между раменете му, музиката е спряла и някои от хората върху леглото иска чай и всички надигат глас за чай, чай, чай. Декстър се измъква от купчината тела и тръгва към огромния хладилник, същия модел като неговия — зловещ и индустриален, сякаш излязъл от генетична лаборатория. Отваря вратата и се взира празно вътре. Салата гние в пликче, найлонът е издут и всеки момент ще се пръсне. Очите му се въртят в орбитите, зрението му се замъглява, после се фокусира и той забелязва бутилка водка. Скрит зад вратата на хладилника пресушава пет сантиметра и ги полива с кисела глътка ябълков сок, който се пени гнусно върху езика му. Трепва, преглъща течността и дъвката заедно с нея. Някой пак настоява за чай. Той открива кутия мляко, разклаща я, хрумва му нещо.

— Няма мляко! — извиква.

— Трябва да има — изкрещява Гибси или Бигси.

— Не. Кутията е празна. Ще отида да купя. — Оставя пълната неотворена кутия в хладилника. — Връщам се след пет минути. Някой иска ли нещо? Цигари? Дъвка?

Новите му приятели не отговарят и той се измъква тихомълком, препъва се по стъпалата и излиза на улицата, профучавайки през вратата, сякаш се бори за глътка въздух, и продължава да тича, за да не види никога повече всички тези удивителни хора.

На Илектрик Авеню открива офис на минитаксита. На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 и Декстър Мейхю вече е в ада.

 

 

Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Напоследък спи по осем часа, събужда се лесно и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от ежедневните литър и половина — която отлива от чисто нова гарафа в комплект с чашата, която стои, озарена от свежите утринни лъчи, точно до топлото й, чисто двойно легло. Гарафа. Притежава гарафа. Още не й се вярва.

Притежава и мебели. На двайсет и седем е твърде остаряла да живее като студентка и си е купила легло — голямо, двойно, от ковано желязо и ракита, набавено от лятната разпродажба в магазина за мебели в колониален стил на Тотнъм Корт Роуд. Именувано „Таити“, то заема цялата спалня в апартамента й в съседство с Ърл Корт Роуд. Юрганът е с гъши пух, чаршафите — от египетски памук, най-добрият — както я информира продавачката — в целия свят. Всичко това символизира нова епоха на порядък, независимост и зрялост. В неделя сутринта тя се изляга върху „Таити“, сякаш е сал, и слуша „Порги и Бес“ и злокобно пращящата плоча със „Сюити за виолончело“ на Бах. Пие кафе и с най-хубавата си писалка записва наблюдения и идеи за разкази върху снежнобелите страници на скъпи бележници. Понякога, когато Музата я изостави, се пита дали не бърка любовта към писаното слово с най-обикновен фетиш към канцеларските принадлежности. Истинският писател, роденият писател, драска думи по смачкани листчета, по гърба на автобусни билети, по стените на килията. Ема изгубва нишката върху евтината хартия.

Друг път обаче пише щастливо часове наред, сякаш думите са си били там поначало, и се наслаждава на уединението в едностайния си апартамент. Не че е самотна, или поне не прекалено често. Излиза четири пъти седмично и би могла да увеличи дозата, ако пожелае. Среща се със старите приятели, а има и нови — колегите й от колежа по педагогика. През почивните дни изяжда с кориците светските списания — всичко без клубния раздел, където статиите сякаш са написани с руни и неразгадаеми фрази от сорта на „гъмжи от фенове без ризи“. Подозира, че никога, никога няма да танцува без сутиен в пълна с пяна зала, и това я устройва. Вместо това гледа независимо кино, посещава галерии с приятели, а понякога наемат хижи, разхождат се сред природата и се преструват, че живеят там. Околните й казват, че изглежда по-добре, по-уверена. Зарязала е кадифените диадеми, цигарите, закусвалните за бързо хранене. Притежава кафемашина и за пръв път, откакто се е родила, се замисля дали да не инвестира в ароматни потпури.

Радиочасовникът отброява минутите, но тя се излежава спокойно и слуша новините. Джон Смит е в конфликт с профсъюзите и тя се чувства раздвоена, понеже харесва Джон Смит, той излъчва порядъчност, самочувствие и мъдрост. Дори името му подсказва солиден, здравомислещ и принципен мъж. За пореден път си напомня да размисли дали да не стане член на Лейбъристката партия; може би така ще й поолекне на съвестта, че напусна Организацията за глобално разоръжаване. Не че не симпатизира на целите им, но да настояваш за многостранно разоръжаване вече й звучи леко наивно, все едно да се бориш за универсално благодушие.

На двайсет и седем, Ема се пита дали остарява. Навремето се гордееше с непоклатимите си убеждения, но напоследък все по-често приема, че спорните теми са по-многолики и сложни, отколкото е смятала някога. Определено няма изградено мнение по следващите две новини — Маастрихтския договор и войната в Югославия. Трябва ли да проучи въпроса, да вземе страна, да бойкотира нещо? Апартейдът поне не поставяше дилема. Сега в Европа бушува война и тя не е дала никакъв личен принос за нейното прекратяване. Заета е с пазаруване на мебели. Отмята неспокойно новия юрган и се плъзва в тясното пространство между стената и леглото. Придвижва се странично към коридора и в миниатюрната баня, за която никога не се налага да чака, защото живее сама. Хвърля тениската си в плетения кош за пране — ратанът навлезе широко в живота й след онази съдбовна разпродажба на Тотнъм Корт Роуд — слага си старите очила и изопнала рамене, се изправя гола пред огледалото. „И по-лошо може да бъде“, помисля си и застава под душа.

Закусва, взряна през прозореца. Апартаментът се намира на шестия етаж в червен тухлен блок, и гледката е към друг червен тухлен блок. Ърлс Корт Роуд не й е присърце — изглежда запусната и временна, все едно живее в резервната стая на Лондон. Наемът за едностайния апартамент също е безумен; сигурно ще си потърси нещо по-евтино, когато започне да учителства, но засега й е приятно тук, далеч от „Локо Калиенте“ и от безмилостния социалистически реализъм на стаята в Клаптън. Освободила се от Тили Килик след шестгодишно съжителство, тя се наслаждава, че в кухненската й мивка не плува сиво бельо и в чедъра й не личат следи от зъби.

Понеже вече не се срамува от това как живее, дори покани родителите си на гости — отстъпи на Джим и Сю „Таити“, а тя спа на канапето. Три потискащи дни те обсъждаха до безкрайност етническия коктейл в Лондон и цената на чаша чай и макар да не изразиха задоволство от новия й начин на живот, майка й поне не й предложи да се върне в Лийдс и да заработи в Газовото дружество.

— Браво, Еми — прошепна баща й, когато ги изпращаше на гара Кингс Крос, но браво за какво? Сигурно, че най-сетне е пораснала.

Все още няма приятел, разбира се, но това не й пречи. От време на време, много рядко, в четири часа следобед, да речем, в дъждовен неделен ден, я обзема паника и дъхът й почти секва от самота. Веднъж или дваж се случи да вдигне телефонната слушалка да провери дали не е повредена. Понякога си мисли колко хубаво би било да я събуди звън посред нощ: „Вземай веднага такси“ или „Искам да те видя, трябва да поговорим“. Но през повечето време се чувства като героиня от роман на Мюриъл Спарк — независима интелектуалка, с остър ум и потайно романтична. На двайсет и седем Ема Морли може да се похвали с отлична диплома по английски и история, с ново легло, едностаен апартамент на Ърлс Корт, много приятели и допълнителна квалификация по педагогика. Ако интервюто днес мине добре, ще започне да преподава английски и драматургия — теми, които познава и обича. На ръба е на нова кариера — на вдъхновяваща учителка — и най-сетне, най-сетне в живота й цари относителен порядък.

Има и среща.

Истинска, официална среща. Ще седи в ресторанта с мъж и ще го гледа как се храни и говори. Някой иска да се качи на палубата на „Таити“ и тази нощ тя ще реши дали да му позволи. Застава пред тостера, реже банана — първата от седемте порции плодове и зеленчуци за деня — и поглежда календара: 15 юли 1993-та, въпросителен и удивителен знак. Паметна дата.

 

 

Леглото на Декстър е вносно — италианско: ниска черна платформа в центъра на просторната празна стая като сцена или тепих. Всъщност случва се да изпълнява и двете функции. В девет и половина той лежи буден в него, обзет от ужас и себеомраза, съчетани със сексуално напрежение. Нервните му окончания са превъзбуден и в устата си усеща неприятен дъх, сякаш езикът му е намазан с гел за коса. Скача внезапно, заобикаля лъскавите черни табли и отива в шведската кухня. Във фризера на огромния индустриален хладилник открива бутилка водка и си налива два пръста в чашата, след което добавя портокалов сок. Окуражава се с мисълта, че тъй като още не е заспивал, това не е първото му питие за деня, а последното за предишната нощ. На всичкото отгоре табуто да не се пие през деня е преувеличено; в Европа не го спазват. Номерът е да се използва приповдигнатият духа ефект на алкохола срещу потискащия на наркотиците; напиваш се, за да си трезвен, което, като се замисли, звучи съвсем разумно. Насърчен от логиката си, той си налива още два пръста водка, пуска си музиката от филма „Глутница кучета“ и се олюлява към банята.

След половин час все още е там, питайки се какво да направи, та да спре да се поти. Два пъти си сменя ризата, изкъпа се със студена вода, но потта струи от гърба и челото му, мазна и лепкава като вода, каквато сигурно е. Поглежда си часовника. Вече е закъснял. Решава да кара с отворени прозорци.

Пакет с размерите на тухла — старателно увит в няколко пласта цветна хартия — стои до вратата, за да не го забрави. Вдига го, заключва апартамента и излиза на зелената улица, където го чака колата му — яркозелена „Мазда MRII“ със сгъваем покрив. Никакво място за пътници, никаква възможност за покривен багажник, в багажника едвам се вмества резервна гума, та камо ли бебешка количка — кола, която тръби младост, успех, ергенство. В багажника е скрита музикална уредба, сменяща пет диска — футуристично чудо от миниатюрни пружинки и матова черна пластмаса. Той избира пет диска (безплатни копия от звукозаписните компании — още една облага от работата) и пъха блестящите дискове в кутията, сякаш зарежда револвер с куршуми.

Слуша „Кранбърис“, прекосявайки широките жилищни улици на Сейнт Джонс Уд. Не е точно по вкуса му, но е важно да си стилен, щом оформяш музикалните пристрастия на хората. Часът пик е отминал и той стига М40 преди края на албума и поема на запад през именията и жилищните комплекси на града, където живее толкова успешно, толкова модерно. Не след дълго покрайнините отстъпват пред иглолистни плантации, минаващи за природа. По стереото звучат „Джамирокуай“ и той се чувства много, много по-добре, по момчешки дързък в малката спортна кола, и само лекичко му се повдига. Увеличава звука. Познава лично вокалиста на групата, интервюирал го е неколкократно и макар да не би го нарекъл приятел, се смята за близък с него, та възприе доста лично призива му да бдим над планетата Земя. Песента е ремикс — дълга, много дълга версия — и времето и пространството се разтягат и Декстър се отнася. Сякаш след много, много часове очите му се замъгляват и прибелват за последен път от останките от снощните наркотици във вените му, чува клаксон и осъзнава, че кара със сто и деветдесет километра в час точно по средата на двете платна.

Сепва се и се опитва да насочи колата обратно в средното платно, но открива, че е забравил как се управлява воланът, и лактите му отказват да се разгънат, докато се мъчи да изтръгне кормилото от някаква невидима сила. Внезапно скоростта пада до деветдесет и пет километра в час, краката му натискат едновременно спирачката и газта и прозвучава нов клаксон — от камион колкото къща, изникнал зад него. Вижда разкривеното лице на шофьора в огледалото — огромният брадат мъжага му крещи и сред черните огледални сенки лицето му прилича на череп с три дупки. Декстър извърта волана още веднъж, без дори да погледне към аварийното платно, и внезапно го обзема увереност, че ще умре тук и сега, в огнено кълбо на фона на дългия ремикс на „Джамирокуай“. Аварийната лента обаче е празна, слава Богу, и той издишва рязко през устата — веднъж, два пъти, три пъти, като боксьор. Изключва музиката и кара в тишина със сто и десет километра в час, докато стига отклонението.

Изтощен, свива в отбивка, паркира и сваля назад седалката, затваряйки очи с надеждата да подремне, но пред погледа му се мержелеят трите черни дупки в крещящото лице на шофьора на камиона. Навън слънцето е твърде ярко, колите по шосето бучат прекалено силно, а и това да се мяташ трескаво в елегантна кола в 11,45 в лятно утро, изглежда окаяно и нездравословно и той се изправя, изругава и подкарва, докато стига крайпътния ресторант, познат му от тийнейджърските години. „Белият лебед“ е верига, предлагаща закуски и невероятно евтини пържоли и пържени картофки. Той паркира отпред, взима опакования подарък от задната седалка и влиза в просторната позната зала, ухаеща на лак за мебели и застоял цигарен дим.

Обляга се свойски на бара и поръчва малка халба бира и двойна водка с тоник. Помни бармана от началото на 80-те, когато пиеше тук с приятели.

— Преди години се отбивах често тук — разговорливо заявява.

— Нима? — отговаря изпитият, невесел мъж.

Дори да го разпознава, барманът не си признава. Декстър тръгва да седне на някоя маса, стиснал по една чаша в ръка, и пие мълчаливо в компанията на пакета — разноцветно петно в мрачната зала. Озърта се наоколо и се замисля колко далеч е стигнал за десет години и колко с постигнал — известен телевизионен водещ, а още няма двайсет и девет. Понякога му се струва, че лечебните свойства на алкохола граничат с вълшебство, понеже след десет минути се връща сковано в колата и пуска отново музиката — „Би-лавд“ зачуруликват безгрижно и след още десет минути той свива в алеята пред къщата на родителите си — уединено просторно имение от 1920 година с фасада, обрамчена с дървени греди, придаващи му мнимо овехтял и мнимо недодялан вид. Удобен, уютен семеен дом в Чилтърнс. Декстър го оглежда с ужас.

Баща му вече стои на прага, сякаш не е мръдвал оттам с години. Навлечен е прекалено много за юли — краят на ризата му се подава под пуловера, стиска чаша чай. Навремето му се струваше като великан, а сега изглежда прегърбен и изнурен, с бледо, издължено лице, изпито и сбръчкано след шестте месеца, откакто състоянието на съпругата му се бе влошило. Вдига чаша за поздрав и за миг Декстър се вижда през бащините очи и потръпва засрамено от лъскавата си риза, от самодоволната си поза зад волана на спортната кола, от наглия шум, с който спира върху чакъла, от жизнерадостната музика на стереото.

Жизнерадостен.

Идиот.

Преситен.

Глупак.

Скроили са ти шапката.

Грознико.

Изключва музикалната уредба, сваля подвижното радио от таблото, после се взира в него. Спокойно, в Чилтърнс си, пее Стокуел. Баща ти няма да ти открадне стереото. Само се успокой. Баща му вдига пак чашата си, но не помръдва от прага, Декстър въздъхва, взима подаръка от седалката, мобилизира всичките си умствени способности и излиза от колата.

— Каква нелепа кола — промърморва неодобрително баща му.

— Е, не я караш ти, нали? — отвръща Декстър.

Успокоява го познатата рутина — бащата: строг и прагматичен, синът: безотговорен и безочлив.

— Не ми и трябва. Хлапашки играчки. Отдавна те чакаме.

— Как си, старче? — казва Декстър в прилив на привързаност към скъпия си стар баща и инстинктивно го прегръща, потупва го по гърба и после — каква ирония — го целува по бузата.

Застиват.

Декстър някак си е развил рефлекс за целуване. Беше мляснал звучно косматото ухо на баща си. Някаква подсъзнателна част от него си мисли, че все още е в клуба под железопътните мостове с Гибси, Тара и Очи. Усеща слюнката по устните си и вижда смайването по лицето на баща си, който го поглежда старозаветно. Син целува баща си — нарушава природен закон. Още преди да прекоси прага, илюзията за трезвеност се е изпарила. Баща му изсумтява през нос — или отвратено, или защото подушва дъха на сина си, и Декстър се чуди кое е по-зле.

— Майка ти е в градината. Цяла сутрин те чака.

— Как е? — пита Декстър.

Надява се да чуе: „Много по-добре“.

— Върви и виж. Аз ще сложа чайника.

Антрето е тъмно и хладно след яркото слънце. По-голямата му сестра Кейси влиза откъм задния двор, понесла поднос; лицето й излъчва вещина, благоразумие и благочестие. На трийсет и четири, тя се е въплътила в образа на строга болнична сестра и ролята й отива. Полуусмихнато, полусмръщено докосва с буза лицето му.

— Блудният син се завръща!

Умът на Декстър не е чак толкова размътен, та да не разпознае укора, но той пренебрегва забележката и поглежда към подноса. Купичка сивокафеникава пшенична каша, разтворена в мляко, с неизползвана лъжичка до нея.

— Как е тя? — пита с надежда да му отвърне: „Много по-добре“.

— Върви и разбери сам — отговаря Кейси, той се шмугва покрай нея и се чуди: „Защо никой не ми казва как е?“.

Наблюдава я от вратата. Седи в старомоден стол с високи облегалки, обърнат към полята и горите. Оксфорд — сиво мъгляво петно в далечината. От този ъгъл широкополата шапка и слънчевите очила крият лицето й — напоследък очите я болят от светлината — но по отслабналите ръце и начина, по който дланта й виси отпуснато върху подплатената облегалка, заключава, че се е променила много, откакто я видя за последно преди три седмици. Доплаква му се. Приисква му се да се сгуши като дете и да усети прегръдката и, приисква му се също да побегне тутакси оттук, но и двете му желания са неизпълними и той слиза по стълбите с пресилено жизнерадостни подскоци — изпечен водещ на шоупрограма.

— Здравееей!

Тя се усмихва, сякаш и усмивките вече изискват усилие. Той се привежда под периферията на шапката да я целуне. Кожата на бузата й му се струва смущаващо хладна, изопната и лъскава. Под шапката е вързан шал за коса да прикрие оплешивяването, но той се опитва да не се взира твърде отблизо в лицето й и придърпва набързо ръждясал градински стол. Шумно го приближава до нейния. Сега и двамата са обърнати към пейзажа, но той усеща погледа й.

— Потиш се — казва тя.

— Горещо е. — Тя не изглежда убедена.

Не се представя добре. Съсредоточи се. Не забравяй с кого разговаряш.

— Подгизнал си.

— Заради ризата. От изкуствена материя е.

Тя се протяга и докосна плата с опакото на дланта си. Сбърчва отвратено нос.

— Откъде е?

— „Прада“.

— Скъпо.

— Само най-доброто. — За да смени темата, той вдига пакета от стената на алпинеума. — Подарък за теб.

— Колко мило!

— Не е от мен. От Ема е.

— Личи си. По опаковката. — Тя развързва внимателно панделката. — Твоите са в залепени с тиксо торбички за отпадъци.

— Не е вярно… — усмихва се ведро той.

— … Ако изобщо ги има.

Трудно му е да задържи усмивката, но слава Богу, очите й са приковани в пакета, докато разопакова старателно хартията, разкривайки купчина книги с меки корици: Едит Уортън, Реймънд Чандлър, Ф. Скот Фицджералд.

— Колко мило от нейна страна. Ще й благодариш ли от мое име? Прекрасната Ема Морли. — Тя поглежда към корицата на Фицджералд. — „Красиви и прокълнати“. Това сме ти и аз.

— Кой, кой е обаче? — казва той, без да се замисли, но тя, слава Богу, явно не го чува, зачетена в картичката — черно-бял колаж от плакати от 82-ра: „Тачър вън!“. Засмива се.

— Толкова мило момиче. Толкова остроумно. — Взема романа и измерва дебелината му с палец и показалец. — Прекален оптимист може би. За в бъдеще я посъветвай да се насочи към разказите.

Декстър се усмихва и изсумтява покорно, но всъщност мрази черния хумор. Целта на този хумор е да покаже смелост, да повдигне духовете, но той го намира глупав и отегчителен. Би предпочел неизразимото да си остане неизразено.

— Как е Ема?

— Много добре, мисля. Вече е квалифициран учител. Утре ще се явява на интервю за работа.

— Ето това се казва професия. — Тя се обръща към него. — Не смяташе ли и ти да ставаш учител? Какво промени плановете ти?

Той забелязва сарказма.

— Не ми допадна.

— Не — отвръща пестеливо тя.

Възцарява се тишина и той пак усеща, че губи контрол над деня. Подведен от телевизията и филмите, Декстър смяташе за единствено предимство на болестите способността им да сближават хората, да пораждат естествено разбирателство помежду им. Но те открай време се чувстваха близки, открай време бяха откровени един с друг и неподправеното им разбирателство сега се бе превърнало в горчивина, омерзение и споделен гняв от случилото се. Вместо мили и успокоителни, срещите им се изродиха в препирни и обвинения. Преди осем часа споделяше с непознати най-дълбоките си тайни, а сега бе неспособен да разговаря с майка си. Нещо не е наред.

— Е, миналата седмица гледах шоуто ти — обажда се тя.

— Нима?

Тя мълчи и той се принуждава да попита:

— Как ти се стори?

— Смятам, че си много добър. Много естествен. Изглеждаш много добре пред камера. Както съм казвала и преди, самото предаване не ме впечатлява.

— Е, то не е предназначено за хора като теб.

Тя настръхва и вдига надменно глава.

— Какво искаш да кажеш?

Поруменял, той продължава:

— Искам да кажа, че е глуповато вечерно шоу, това е. За зрители, прибрали се от нощните заведения…

— Тоест — не съм била достатъчно пияна да му се насладя?

— Не…

— Не съм монахиня, вулгарното не ме отвращава, просто не разбирам защо е необходимо да унижаваш някого през цялото време.

— Не унижаваме никого, забавляваме се…

— Организирате състезания за най-грозната приятелка в Англия. Не смяташ ли, че е унизително?

— Не, не точно…

— Насърчавате мъжете да ви изпращат снимки на грозните си приятелки…

— Забавно е… смисълът е, че момчетата ги обичат, въпреки че… не отговарят на всеобщите критерии, това е Целта. Забавно е.

— Непрекъснато повтаряш „забавно“, „забавно“… Мен ли се опитваш да убедиш или себе си?

— Да не говорим за това, моля те.

— А смяташ ли, че те се забавляват, момичетата, „грозните патета“?

— Мамо, аз просто представям музикалните групи. Разпитвам поп звездите за вълнуващите им нови записи, това ми е работата. Средство и цел.

— Но каква цел, Декстър? Винаги сме те възпитавали да вярваш, че можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш. Просто не мислех, че ще пожелаеш това.

— Какво искаш да правя?

— Не знам. Нещо добро.

Тя рязко поставя лявата си длан върху гърдите и се обляга назад.

След миг той проговаря:

— Това е добро. По свой начин. — Тя изсумтява. — Глупава програма, само развлекателна, и разбира се, и на мен не ми допада изцяло, но е опит, ще ме отведе по-нататък. Всъщност мисля, че ми се удава. И ми доставя удоволствие.

Тя изчаква малко и казва:

— Е, тогава не трябва да се отказваш, предполагам. Работата трябва да доставя удоволствие. Знам, че с времето ще се заемеш с друго, но… — Тя го улавя за ръката, без да си довърши мисълта. После се засмива задъхано. — Все пак не разбирам защо говориш, сякаш си отрасъл в бедняшки квартал.

— Защото съм гласът на народа — отвръща той и тя се усмихва, едва забележима усмивка, но достатъчна.

— Не бива да спорим — отбелязва.

— Не спорим, обсъждаме — отговаря той, макар да му е ясно, че спорят.

Ръката й се вдига към главата.

— Взимам морфин. Понякога не знам какво говоря.

— Нищо нередно не си казала. Аз самият съм малко отегчен от себе си.

Слънцето отскача от плочките и той усеща как кожата на лицето и на ръцете му гори, пращи като на вампир. Залива го нова вълна пот. Повдига му се. „Запази спокойствие — окуражава се. — Не е от химикалите“.

— Безсънна нощ?

— Почти.

— Живееш с размах, а?

— Донякъде. — Той потърква слепоочия да подскаже главоболие и неволно казва: — Намира ли ти се малко излишен морфин?

Тя дори не си прави труда да го погледне. Времето тече. Напоследък забелязва, че се видиотява. Решимостта му да не губи разсъдък, да стъпва здраво по земята, се стопява и той констатира — съвсем обективно — че става все по-неразумен и егоистичен, а глупавите забележки зачестяват. Старае се да го надмогне, но усеща, че е неподвластен да промени положението — като наследствено оплешивяване. Защо не се предаде и просто да си бъде идиот? Да сложи край на терзанията. Времето тече и той забелязва как тревата и плевелите са си пробили път по тенис корта. Мястото вече се руши.

Най-сетне тя проговаря:

— Предупреждавам те, че баща ти готви обяд. Яхния от консерва. Бъди нащрек. Поне Кейси ще се върне за вечерята. Ще пренощуваш, нали?

Мисли си, че може да остане. Открива се възможност да поправи грешките.

— Всъщност не — отговаря.

Тя полуизвръща глава.

— Имам билети за „Джурасик Парк“. Премиера. Ще дойде и лейди Даяна! Не с мен, бързам да уточня. — И докато говори, гласът, който чува, е глас на презрян човек. — Не мога да пропусна, от работата ме задължават, отдавна е насрочено. — Очите на майка му се присвиват почти незабележимо и за да я умилостиви, той добавя припряно: — Ще водя Ема. Бих пропуснал, но тя очаква с нетърпение прожекцията.

— О. Добре.

И пак тишина.

— Животът, който водиш… — казва равно тя.

Тишина.

— Декстър, извини ме, но явно се изтощих. Ще трябва да се кача горе и да подремна.

— Добре.

— Трябва ми помощ.

Той се озърта трескаво за сестра си или за баща си, сякаш притежават квалификация, чужда нему, но тях ги няма. Ръцете на майка му стискат облегалката на стола, напряга се безрезултатно и той осъзнава, че трябва да го направи. Леко, неубедително я улавя под ръка и й помага да стане.

— Искаш ли да…?

— Не. Вътре се справям сама. Затрудняват ме само стълбите.

Прекосяват вътрешния двор; ръката му досяга предпазливо тъканта на синята лятна рокля, която виси от раменете й като болничен халат. Бавните й стъпки го влудяват като лична обида.

— Как е Кейси? — пита, за да запълни времето.

— О, добре. Харесва й да ме командва, но е много грижовна. Изяж това, изпий онова, поспи. Строга, но справедлива, такава е сестра ти. Отмъщава си, задето не й купи онова пони.

„Щом Кейси я бива толкова — чуди се той, — къде се е дянала точно когато имат нужда от нея?“ Вече са в къщата, пред стълбището. За пръв път забелязва колко много са стъпалата.

— Как…?

— Най-добре просто ме вдигни. Не съм тежка напоследък.

„Не умея. Негоден съм за това. Мислех си, че ще бъда, но не съм. Липсва ми нещо и не мога да го правя“.

— Боли ли те някъде? Искам да кажа… трябва ли да внимавам за…?

— Не се безпокой.

Тя сваля шапката и наглася шала. Той я стисва по-здраво под лопатките, пръстите му лягат в ямките между ребрата, после сгъва коляно, усеща сгъвките на краката й над лакътя си — гладки и хладни — и когато решава, че е готова, я вдига нагоре и тялото й се отпуска в ръцете му. Тя въздъхва силно и диханието й — сладко и горещо — погалва лицето му. Или е по-тежка, отколкото предполага, или той е по-слаб, отколкото си мисли — блъсва рамото й в парапета, наглася се наново, обръща се настрани и започва да се изкачва. Главата й е отпусната върху рамото му, шалът се плъзва по страните й. Наподобяват пародия на сватбена церемония.

— Младоженецът пренася невястата през прага — и няколко забавни реплики пробягват през ума му, но никоя не улеснява положението. Стигат площадката и тя проговаря първа:

— Моят герой.

Поглежда го и двамата се усмихват.

Той отвари с ритник вратата на тъмната стая и я оставя върху леглото.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не. Всичко е наред.

— Трябва ли да пиеш някакво лекарство?

— Не. Не.

— Сухо мартини с маслинка?

— О, да, моля.

— Искаш ли да те завия?

— Само с чаршаф.

— Да спусна завесите?

— Да, но не затваряй прозореца.

— Доскоро тогава.

— Довиждане, скъпи.

— Довиждане.

Той й се усмихва бегло, но тя вече се е извърнала на една страна и той излиза от стаята и притваря вратата. Някой ден, много скоро, навярно преди да измине година, ще излезе от стаята и никога повече няма да я види. Тази мисъл е толкова непонятна, че той я прогонва яростно, съсредоточавайки се върху себе си — върху махмурлука си, умората, която изпитва, бучащата в слепоочията му болка, докато слиза по стъпалата.

Просторната разхвърляна кухня е празна. Отваря хладилника, който също е полупразен. Увяхнал керевиз, пилешки скелет, отворени консерви и евтина шунка — всичко подсказва, че баща му е поел домакинските задължения. На вратата на хладилника открива отворена бутилка бяло вино.

Изважда я и отпива — пет глътки от сладката течност, пред, да чуе бащините стъпки в антрето. Оставя бутилката и избърсва уста с опакото на дланта си. Баща му влиза, понесъл две найлонови торби от местния супермаркет.

— Къде е майка ти?

— Измори се. Пренесох я горе да подремне.

Декстър иска да му покаже, че е смел и зрял, но баща му не изглежда впечатлен.

— Разбирам. Поговорихте ли си?

— Малко. За това-онова. — Гласът му звучи странно в собствената му глава — гръмко, провлечено и пресекливо. Пиянски глас. Пита се дали баща му разбира. — Ще поговорим пак, когато се събуди. — Отваря отново вратата на хладилника и се преструва, че за пръв път вижда виното. — Може ли? — Взема бутилката, изпразва останалото в чаша и се шмугва край баща си. — Ще отида за малко в стаята си.

— Защо? — намръщва се баща му.

— Да потърся нещо. Стари книги.

— Не искаш ли да обядваш? Нещо за ядене с виното?

Декстър поглежда към найлоновия плик в краката на баща си, издут под тежестта на консервените кутии.

— По-късно може би — казва, вече излязъл от стаята.

На площадката забелязва, че вратата на родителите му е зейнала широко и отново пристъпва тихо вътре. Летният бриз полюшва завесите и слънчевите лъчи падат и се отдръпват от спящата под стария чаршаф фигура, изпод който се подават мръсните й стъпала с извити навътре пръсти. Вместо уханието, което помни от детството — на скъпи лосиони и екзотични пудри — надушва зеленчукова смрад, което предпочита да забрави. Болничната миризма е превзела родния му дом. Затваря вратата и се препъва към банята.

Проверява аптечката — огромните таблетки на баща му издават нощни страхове; има и шишенце от стария валиум на майка му от 1989-а, отдавна заменен с по-силни лекарства. Той изважда по две таблетки от двете шишенца и ги пъха в джоба си: после си взима още един валиум, който преглъща с вода от чешмата — да уталожи напрежението.

Стаята му сега е превърната в склад и той си проправя път край старо канапе, шкаф и кашони. По стените висят няколко оръфани семейни снимки и неговият черно-бял колаж от мидени черупки и листа — килнат на една страна и избледнял. Като дете, изпратено в стаята си, тон ляга в двойното легло, скръстил ръце под главата. Винаги си беше представял как, да речем, на четирийсет и пет-петдесет ще разполага с нещо като емоционален и умствен арсенал, улесняващ го да преодолее загубата на родителите. Ако притежаваше такъв арсенал, всичко щеше да е наред. Щеше да се държи благородно и всеотдайно, мъдро и философски. Може би дори вече щеше да има свои деца, да е съзрял от бащинството, да е проумял живота като кръговрат.

Но той не е на четирийсет и пет, а на двайсет и осем. Майка му е на четирийсет и девет. Станала е ужасна грешка, събитията се развиват твърде скоротечно и как да надмогне това, как да приеме, че необикновената му майка чезне така? Не е справедливо на фона на всичко, с което трябва да жонглира. Той е зает млад човек на ръба на успешна кариера. Откровено казано, има много по-приятни неща. Усеща нов подтик да заплаче, но не е плакал от петнайсет години. Отдава желанието на химикалите и решава да подремне. Остави чашата върху куфара до леглото и се обръща на една страна. Да се представяш като достойно човешко същество изисква упорство и сили. Малко почивка и после ще й се извини и ще й покаже колко много я обича.

Събужда се стреснато и си поглежда часовника. После сверява отново — шест и половина следобед. Спал е шест часа, напълно невъзможно, но дръпва завесите и вижда как слънцето се спуска към хоризонта. Главата още го боли, очите му са като залепени с дъвка, в устата си усеща метален вкус и се чувства прежаднял и прегладнял повече от всякога. Чашата с вино излъчва топлина в ръката му. Отпива половината и сбърчва отвратено лице — тумбеста синя муха е паднала в течността и жужи пред устните му. Декстър изпуска чашата и разлива виното по ризата си и по леглото. Оправя се замаяно.

Наплисква си лицето в банята. Потта по ризата се е вмирисала на вкиснато — издайническа алкохолна воня. Леко замаяно той я намазва обилно с рол-он дезодоранта на баща си. Отдолу дочува тропане на тигани и тенджери и бръщолевене на радио — семейна шумотевица. Бъди ведър, излъчвай свежест, доволство и любезност и си тръгвай.

Но щом минава край стаята на майка си, я вижда в профил, седнала на ръба на леглото, вперила очи в полята, сякаш го очаква. Обръща бавно глава, но той се закопава на прага като дете.

— Проспа целия ден — казва тихо тя.

— Успах се.

— Разбирам. По-добре ли се чувстваш?

— Не.

— О, добре… Баща ти, боя се, е малко сърдит.

— Нищо ново значи. — Тя се усмихна снизходително и окуражен, той добавя: — В момента май всички са ми ядосани.

— Горкичкият Декстър — казва тя и той се чуди дали долавя сарказъм. — Ела и седни тук. — Тя се усмихва и отпуска ръка на леглото. — До мен. — Той влиза покорно в стаята и сяда. Бедрата им се докосват. Тя обляга глава на рамото му.

— Не сме на себе си, нали? Аз определено не съм на себе си. Никак. Ти също. Не мога да те позная. Не те помня такъв.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… да говоря ли откровено?

— Налага ли се?

— Мисля, че да. Полага ми се по право.

— Казвай тогава.

— Мисля… — Тя вдига глава от рамото му. — Мисля, че дълбоко в себе си имаш сили да си добър човек. Дори изключителен. Винаги съм го вярвала. Майките са длъжни да вярват, нали? Но не смятам, че си го постигнал. Не още. Трябва ти време. Това е.

— Разбирам.

— Не бива да се обиждаш, но понякога… — Тя го улавя за ръката и гали опакото на дланта му с палец. — Понякога се тревожа, че вече не си добър.

Помълчават малко. Накрая той се обажда:

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нещо.

— Сърдиш ли ми се?

— Малко. Но напоследък се сърдя на всички. На всички, които не са болни.

— Съжалявам, мамо. Много, много съжалявам.

Тя притиска ръката му с палец.

— Знам…

— Ще остана. Да пренощувам.

— Не, не тази вечер. Зает си. Ела пак и ще започнем на чисто.

Той става, улавя я леко за раменете, докосва лицето й с буза — усеща дъха й в ухото си — топъл, сладък дъх — и тръгва към вратата.

— Благодари на Ема от мое име — казва тя. — За книгите.

— Непременно.

— Изпрати й поздрави. Когато я видиш довечера.

— Довечера?

— Да. Нали каза, че ще излизате?

Той си спомня лъжата.

— Да, да. И съжалявам, че днес… днес не се държах добре.

— Да. Винаги има следващ път, предполагам — усмихва се тя.

Декстър слиза тичешком по стълбите, разчитайки инерцията да го отнесе надалеч, но баща му е в антрето. Чете местния вестник или се преструва, че чете. За пореден път остава с усещането, че го чакат — дежурен стражар, стиснал белезниците.

— Успах се — казва Декстър към гърба на баща си.

Той разгръща вестника на следващата страница.

— Да, знам.

— Защо не ме събуди, татко?

— Нямаше смисъл. Освен това не мисля, че е редно. — Обръща друга страница. — Не си на четиринайсет, Декстър.

— Но сега трябва да тръгвам!

— Е, щом трябва…

Изречението замира недовършено. Вижда Кейси в дневната; тя също се преструва, че чете, с укоризнено поруменяло фарисейско изражение. „Изчезвай веднага, незабавно, защото надвисва апокалипсис“. Той протяга ръка за ключовете си върху масичката в антрето, но не ги намира.

— Ключовете за колата?

— Скрих ги — казва баща му, без да отлепя очи от вестника.

Декстър се засмива.

— Не можеш да ми криеш ключовете!

— Е, очевидно мога. Искаш ли да ги потърсиш?

— И защо? — негодува Декстър.

Баща му вдига поглед от вестника и сякаш души въздуха.

— Защото си пиян.

Кейси става от дивана в дневната, отива до вратата и я захлопва.

Декстър се засмива неубедително.

— Не, не съм!

Баща му надниква над рамото му.

— Декстър, разбирам кога някой е пиян. Особено ти. От дванайсет години те виждам пиян, забрави ли?

— Но аз не съм пиян, само махмурлия, това е.

— Както и да е. Няма да шофираш.

Декстър отново се засмива присмехулно и прибелва възмутено очи, но от гърлото му не излиза нищо, освен немощно, пискливо:

— Татко, на двайсет и осем съм!

Баща му отговаря със заучена реплика:

— Без малко да ме заблудиш. — Бръква в джоба, изважда своите ключове, подхвърля ги във въздуха и ги улавя с престорена приветливост. — Хайде. Ще те закарам до гарата.

Декстър не се сбогува със сестра си.

 

 

„Понякога се тревожа, че не си много добър“. Баща му кара в мълчание, а Декстър пламти от срам в големия стар „Ягуар“. Когато тишината става непоносима, баща му проговаря тихо и сериозно, вперил очи в шосето:

— В събота ела и см вземи колата. Трезвен.

— И сега съм трезвен — отвръща Декстър, а гласът му пак прозвучава като капризен хленч. — За бога! — добавя напълно безсмислено.

— Няма да споря с теб, Декстър.

Той се смъква обидено в седалката, опрял чело и нос в стъклото, пред което се изнизват елегантните имения край пътя. Баща му винаги се е ужасявал от конфликтите и сега очевидно се гърчи в агония, пуска радиото да запълни тишината и те слушат класическа музика — банален и бомбастичен марш. Наближават гарата. Колата спира на паркинга, празен в почивния ден. Декстър отваря вратата и стъпва на чакъла, но баща му не понечва да се сбогува, просто седи и чака с включен двигател — безучастен като шофьор, заковал поглед в таблото, с пръсти, потупващи в такт с налудничавия марш.

Декстър разбира, че трябва да се примири с наказанието и да си тръгне, но гордостта не му позволява.

— Преди да си замина, искам да ти кажа, че реагираш твърде преувеличено…

Внезапно по лицето на баща му се изписва гняв; с оголени, плътно стиснати зъби и пресеклив глас той отвръща:

— Не смей да поставяш под съмнение моята преценка. И тази на майка си. Вече си мъж, не си дете.

Също толкова бързо гневът се стопява и баща му изглежда така, сякаш ще заплаче. Долната му устна трепери, той стиска волана с едната ръка, а дългите пръсти на другата закриват очите му като превръзка. Декстър припряно отстъпва от колата и понечва да се изправи и да затвори вратата. Баща му обаче изключва радиото и проговаря отново:

— Декстър…

Декстър се навежда и надзърта към него. С овлажнели очи, но твърд глас баща му казва:

— Декстър, майка ти те обича много. Аз също. Винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме. Мисля, че го знаеш. Но докато майка ти е жива… — Той замлъква и свежда поглед надолу, сякаш търси думите. После продължава: — Декстър, ако дойдеш пак при майка си в такова състояние, кълна се, че няма да те пусна в къщи. Няма да ти позволя да прекрачиш прага. Ще ти захлопна вратата в лицето. Не се шегувам.

Декстър зяпва, но от устата му не излизат никакви думи.

— А сега си тръгвай.

Декстър затваря вратата на колата, но тя не се заключва. Бутна я пак в същия момент, когато баща му потегля напред с почервеняло лице и после на заден ход излаза от паркинга. Декстър го проследява с поглед.

Гарата е пуста. Той се озърта по перона да открие телефонния автомат, добрия стар телефонен автомат, благодарение на който като тийнейджър организираше бягствата си. Часът е 6:59. Влакът за Лондон пристига след шест минути, но той трябва да се обади.

 

 

В 7:00 Ема се поглежда за последно в огледалото да се увери, че не личи да е полагала кой знае какви усилия. Огледалото е облегнато нестабилно на стената и тя знае, че скъсява отражението като в зала на смеха, но въпреки това цъка с език при вида на ханша и късите крака под дънковата пола. Твърде топло е, но тя не понася зачервените си колене и е обула чорапогащник. Косата й, току-що измита и с аромат на нещо, наречено „горски плодове“, пада надолу пригладена и уханна, сякаш специално фризирана, и Ема я разрошва с върховете на пръстите си, за да й придаде небрежен вид. С кутрето забърсва петънцата червило в ъгълчетата на устните си. Изглеждат много червени и тя се пита дали не прекалява. Все пак едва ли ще се случи нещо. Сигурно ще се прибере преди десет и половина. Пресушава последната глътка от голямата чаша водка с тоник, примижава от металическия вкус, който пастата за зъби придава на течността, взима си ключовете, слага ги в най-хубавата си дамска чанта и затваря вратата.

Телефонът иззвънява.

Пресякла е коридора до средата, но го чува. За миг се замисля дали да изтича да вдигне, но вече е закъсняла, а и сигурно са майка й или сестра й да питат как е минало интервюто. Чува да се отваря асансьорът в дъното на коридора. Хуква да не го изпусне и вратата му се затваря точно когато се включва телефонният й секретар.

… след сигнала оставете съобщение и аз ще ви се обадя по-късно.

Здрасти, Ема, Декстър е. Какво исках да кажа? Е, исках да кажа, че съм на гарата и тъкмо се прибирам от нашите… и се питах какао ще правиш тази вечер. Имам билети за премиерата на „Джурасик Парк“! Всъщност май сме я пропуснали, но пък партито след прожекцията? Ти и аз? Принцеса Даяна ще е там. Съжалявам, дрънкам глупости, в случай че си там. Вдигни телефона, Ема. Вдигни го, вдигни го, вдигни го. Не? Добре… ясно. Сега си спомних, че тази вечер си на среща, нали? Твоята СРЕЩА. Е — забавлявай се, обади ми се като се прибереш, ако се прибереш. Разкажи ми всичко. Сериозно. Обади ми се при първа възможност.

Гласът му пресекна, той си поема дъх и продължава:

Невероятно гаден ден, Ем — отново заеква. — Държах се ужасно, ужасно лошо. Трябва да приключва, но не иска. Иска да види Ема Морли, за да си признае греховете, но тя е на среща. Ухилва се и казва: Утре ще ти се обадя. Искам да науча всичко! Ах, ти, неустоима красавице! Затваря. „Неустоима красавице…“

Релсите трополят и той чува грохота на приближаващия влак, но не може да се качи, не и в това състояние. Ще почака следващия. Влакът за Лондон пристига и сякаш го подканва, пуфтейки учтиво, но Декстър остана зад прозрачната пластмаса на телефонната кабина, усеща как лицето му се сгърчва и дъхът му излита остро и насечено. Сълзите потичат и той си повтаря, че виновни са химикалите, химикалите, химикалите.