Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (15)

Петнайсета глава
Жан Себерг

Неделя, 15 юли 2001

Белвил, Париж

Трябваше да пристигне от Ватерло в 15,55 на 15 юли.

Ема застана навреме пред входа за пристигащи на дю Нор и се сля с тълпата посрещачи — нетърпеливи любовници с букети, отегчени шофьори, потни под костюмите, стиснали табелки с имена. Дали да не напише „Декстър“ върху лист хартия. Да го напише с правописни грешки. Сигурно ще го развесели, но струва ли си усилието? Освен това влакът вече наближаваше, а множеството напираше към перона. След дълга пауза вратите се отвориха със съскане, пътниците се изсипаха навън и Ема се лашна напред с приятелите и роднините, любовниците и шофьорите, източили шии към лицата на новодошлите.

Тя си надяна усмивка. Последния път, когато го видя, си бяха казаха доста неща. Последния път, когато го видя, се беше случило нещо.

Декстър седеше в последния вагон на влака и чакаше другите пътници да слязат. Не носеше куфар, а само малка раница на съседната седалка. На масичката пред него лежеше книга с ярка обложка, а под карикатурното момичешко лице бе изписано заглавието — „Непобедимата Джули Крискол срещу целия широк свят“.

Дочете книгата точно когато влакът навлезе в парижките покрайнини. Първата книга, изчетена от край до край от няколко месеца насам; фактът, че е предвидена за единайсет-четиринайсетгодишни и съдържа илюстрации, помрачаваше донякъде задоволството от умствените му способности. Докато вагонът се изпразни, той погледна отново от вътрешната страна на задната корица, където бе поместена черно-бяла снимка на авторката. Взря се напрегнато в нея, сякаш да я запечата в паметта си. В скъпа на вид снежнобяла риза, тя седеше малко неловко на ръба на дървен стол, прикрила уста с ръка в мига преди да избухне в смях. Разпозна изражението и жеста, усмихна се, прибра книгата в раницата, вдигна я и тръгна след последните пътници, които се канеха да слязат на перона.

Последния път, когато я видя, си казаха доста неща. Случи се нещо. Какво ще й каже сега? Какво ще му отговори тя? Да или не?

 

 

Докато го чакаше, тя си подръпваше косата, сякаш да я удължи. Скоро след като пристигна в Париж, с речник в ръка, събра смелост да отиде на фризьор — un coiffeur — и да се подстриже. Макар да не посмя да го изрече гласно, искаше да заприлича на Жан Себерг, защото щом си решил да бъдеш белетрист, трябва да го направиш както подобава. Три седмици по-късно вече не й се доплакваше, когато се погледне и огледалото, но въпреки това ръцете й блуждаеха по главата, сякаш наместват перука. С усилие на волята насочи вниманието си върху копчетата на чисто новата си гълъбовосива риза, купена тази сутрин от магазин, не — от бутик — на Рю дьо Греней. Две разкопчани копчета — твърде консервативно, три — разкриваха триъгълника между гърдите й. Разкопча третото копче, цъкна с език и насочи очи към пътниците. Тълпата оредяваше и тя започна да се пита дали не е изпуснал плака. Най-после го видя.

Изглеждаше съсипан. Изпит и изтощен, с набола брала, която не му отиваше и му придаваше вид на затворник, и тя си припомни колко подводни камъни крие това гостуване. Но той я забеляза, усмихна се и забърза крачка. Тя също се усмихна и се смути, застанала пред входа, чудейки се къде да дене ръцете си, очите си. Разстоянието помежду им изглеждаше огромно; усмихваш се, придаваш си сериозно изражение, усмихваш се, придаваш си сериозно изражение цели петдесет и пет метра? Четирийсет и пет метра. Погледна надолу към пода, после нагоре към покрива. Четирийсет метра, обърна се пак към Декстър, пак към пода. Трийсет и пет метра…

Преодолявайки обширното пространство, той с изненада установи колко се е променила през осемте седмици, откакто не я беше виждал, двата месеца, откакто се случи всичко. Косата й бе подстригана много късо, с бретон над челото, а лицето й беше добило цвят — лятното лице, което помнеше добре. Беше облечена по-стилно — обувки с високи токчета, елегантна тъмна пола, бледосива риза, разкопчана смело на деколтето и разголваща кафявата кожа и триъгълника лунички под врата й. Все още не знаеше къде да дене ръцете си и накъде да гледа и той също се смути. Десет метра. Какво да каже и как да го каже? Дали ще е „да“ или „не“.

Той забърза към нея и най-сетне се прегърнаха.

— Не биваше да ме посрещаш.

— Трябваше, разбира се. Турист…

— Харесва ми. — Прокара палец по късия й бретон. — Има си специална дума, нали?

— Мъжкарана?

— Гамен. Приличаш на гамен.

— Не на мъжкарана?

— Ни най-малко.

— Да ме беше видял преди две седмици. Бях като атентатор. — Лицето му ме помръдна. — За пръв път отидох на парижки фризьор. Какъв ужас! Седнах на стола, повтаряйки си наум: „Arretez-vous, arretez-vous!“^[1]. Най-смешното е, че дори в Париж те питат добре ли прекарваш тук. А аз си въобразявах, че разговарят за съвременен балет и докъде се простира свободната воля на индивида. Но не! Чуваш само: „Que faites-vous de beeu pour les vacances? Vous sortez de soir?“^[2] — Лицето му си оставаше застинало. Насили се да се успокои, да не го засипва с думи, да не прекалява, да не оригиналничи. Arretez–vois.

Ръката му докосна късите косъмчета на тила й.

— Е, според мен ти отива.

— Не съм убедена, че е подходяща за чертите ми.

— Напротив, съвсем подходяща е. — Той я хвана за лактите и я огледа от главата до петите. — Все едно сме на бал с маски и ти си предрешена като изтънчена парижанка.

— Или момиче на повикване.

— Но от висока класа.

— Още по-добре. — Тя го докосна по брадичката и поглади наболите косъмчета. — А ти как си предрешен?

— Като прецакан разведен със суициден синдром. — Забележката прозвуча изтъркано и му се прииска да си вземе думите обратно. Започна да се проваля още на гарата.

— Е, поне не си жлъчен — каза тя, улавяйки се за първата безобидна забележка.

— Искаш ли да се кача пак на влака?

— Още не. — Тя го хвана за ръката. — Хайде, да вървим.

Излязоха от Гар дю Нор в жежкия задимен въздух; типичен парижки летен ден, задушен, с плътни сиви облаци, вещаещи дъжд.

— Мислех първо да пийнем кафе край канала. На петнайсет минути пеш е. Става ли? После още петнайсет минути до апартамента ми. Предупреждавам те обаче, че не е нищо особено. В случай че си представяш лъскав паркет и огромни прозорци с ефирни завеси или нещо такова. Просто две стаи с изглед към вътрешен двор.

— Мансарда.

— Точно така. Мансарда.

— Писателска мансарда.

Подготвяйки се за посрещането, Ема бе запаметила живописен маршрут, или възможно най-живописен срез прахоляка и шумните улици на североизточен Париж. „През лятото ще отседна в Париж, за да пиша“. През април идеята й се струваше смущаващо ексцентрична и невероятно отегчена до смърт от натякванията на семейните си приятели, че може да замине за Париж, когато й хрумне, тя реши наистина да го направи. Лондон се бе превърнал в огромни детски ясли. Защо да не избяга за малко от бебетата, да се впусне в приключение? Градът на Сартър и Дьо Бовоар, на Бекет и Пруст… И ето я тук, авторка на детска белетристика, макар и пожънала търговски успех. Единственият начин идеята й да не изглежда претенциозна бе да се установи възможно най-далеч от туристическия Париж — на границата между Белвил и Менилмонтан, в сграда от деветнайсети век в работнически квартал. Никакви туристически атракции, почти никакви забележителности.

— Но всъщност обстановката е ведра, мултинационална, евтино е и… Божичко, щях да кажа много „истинска“.

— Имаш предвид бандитска?

— Не, просто… истински Париж. Звуча като студентка във ваканция, нали? На трийсет и пет, в двустайна мансарда.

— Париж ти отива.

— Така е.

— Изглеждаш фантастично.

— Нима?

— Променила си се.

— Не съм. Никак.

— Променила си се. Красива си.

Ема сбърчи чело, вперила поглед напред. След малко изкачиха каменните стъпала към Канал Сен Мартен и малкото кафене край водата.

— Прилича на Амстердам — приветливо констатира той и дръпна стола.

— Всъщност е стара индустриална връзка към Сена. — За бога, зауча като екскурзовод. — Минава под Плас дьо ла Репюблик, под Бастилията и после се влива в реката. — Просто се успокой. Той ти е стар приятел, забрави ли? Просто стар приятел. Замълчаха, загледани във водата, и тя веднага съжали за преднамерено живописния избор на мястото. Държеше се като влюбена ученичка. Потърси как да наруши тишината.

— Е, вино ли ще си поръчаме? — каза накрая.

— По-добре не. Гледам да не пия.

— О? Нима? Откога?

— От месец и нещо. Не че съм абсолютен въздържател. Просто се старая да се ограничавам. — Той сви рамене. — И без това не ми помага. Не е кой знае какво.

— О. Добре. Кафе тогава?

— Да, само кафе.

Сервитьорката приближи — смугла, симпатична, дългокрака, но Декстър дори не вдигна поглед. „Положението явно е сериозно — помисли си Ема, — щом не зяпа сервитьорките“. Поръча на демонстративно разговорен френски, после се усмихна неловко, забелязала вдигнатите вежди на Декстър.

— Взимам уроци.

— Очевидно.

— Е, тя не разбра нито дума. Сигурно ще ни донесе печено пиле.

Нищо. Той седеше и побутваше с нокътя на палеца си кристалчетата захар по металния плот на масата. Тя опита пак. Нещо безобидно.

— Кога за последно беше в Париж?

— Преди три години. Със съпругата ми. За поредната ни прословута миниваканция. Четири нощи в „Жорж V“. Той хвърли кубче захар в канала. — Какво прахосничество!

Ема отвори уста и я затвори. Не знаеше какво да каже. Вече бе използвала репликата „поне не си жлъчен“.

Декстър обаче примигна, поклати глава и сръга ръката й с лакът.

— Ето как си представям следващите няколко дни — ти ми показваш забележителностите, а аз те сподирям унило и правя глупави забележки.

Тя се усмихна и го сръга в отговор.

— Не е изненадващо. Знам какво преживя, какво преживяваш — и покри ръката му с длан.

След миг той покри нейната, тя го последва и продължиха, по-бързо и по-бързо — като детска игра. Но също и като актьори, напрегнати и самовглъбени. Смутена, тя реши да се престори, че трябва да отиде до тоалетната.

В малката, душна кабинка се погледна смръщено в огледалото и си подръпна бретона, сякаш да изтегли още коса. Въздъхна и се зарече да се успокои. Събитието беше просто инцидент, случайност, нищо особено, той е просто стар, стар приятел. Пусна казанчето за правдоподобност и излезе в топлия сив следобед. На масата пред Декстър стоеше книгата й. Тя седна предпазливо и я побутна с показалец.

— Това пък откъде се взе?

— Купих я на гарата. Имаше огромни купчини. Навсякъде е, Ем.

— Прочете ли я?

— Не мога да помръдна от трета страница.

— Не е смешно, Декс.

— Ема, книгата е чудесна.

— Е, дреболия. Детска книжка.

— Не, наистина, гордея се с теб. Не че съм тийнейджърка, но ме разсмя. Прочетох я на един дъх. Говоря като човек, който петнайсет години чете „Хауърдс Уей“.

— „Хауърдс Енд“ искаш да кажеш.

— Както и да е. За пръв път прочитам нещо от край до край.

— Е, шрифтът е огромен.

— И това ми допадна най-много. Едрият шрифт. И илюстрациите. Забавни са, Ем. Нямах представа, че можеш рисуваш.

— Е, благодаря…

— Освен това историята е любопитна и весела. Гордея се с теб, Ем. Всъщност… — Той извади химикалка от джоба си — Искам посвещение.

— Не изглупявай!

— Не, настоявам. Ти си… — Той зачете от задната корица: — „Най-оригиналният детски белетрист след Роалд Дал“. — Казва деветгодишната племенничка на издателката. — Той я побутна с химикалката. — Не раздавам автографи, Декс.

— Хайде. Моля те. — Той се изправи, преструвайки се, че трябва да отиде до тоалетната. — Оставям я тук. Напиши нещо. Нещо лично, с днешна дата. В случай че станеш наистина известна и ми потрябват пари.

Декстър стоеше в тясната кабинка и се чудеше докога ще издържи. По някое време щеше да се наложи да поговорят, идиотско бе да заобикалят темата. Пусна казанчето за ефект, изми си ръцете и ги подсуши в косата, после излезе на тротоара, където Ема тъкмо затваряше книгата. Понечи да прочете посвещението, но тя сложи длан върху корицата.

— Не пред мен, моля те.

Той седна и прибра книгата в раницата, а тя се приведе над масата, сякаш се връща към деловата част.

— Е, как са нещата при теб?

— О, фантастично. Разводът приключва през септември, точно преди годишнината от сватбата. Почти две години семейно блаженство.

— Говорите ли си?

— Само в краен случай. Е, спряхме да си крещим и да хвърляме предмети, сега се придържаме към „да“, „не“, „здравей“, „чао“. С което се ограничавахме и докато бяхме женени впрочем. Чу ли, че вече живеят у Калъм? В нелепото му имение в Мъсуел Хил, където ходехме на вечерни партита?

— Да, чух.

Той я изгледа остро.

— От кого? От Калъм?

— Не, разбира се. Просто… от други хора.

— Които ме съжаляват.

— Не точно… Загрижени са. — Той сбърчи отвратено нос.

— Загрижеността не е обидно нещо, Декс. Говори ли с Калъм?

— Не. Той се опитва. Засипва ме със съобщения, все едно нищо не се е случило. „Е, приятелче! Обади ни се!“ Мисли, че трябва да излезем на по бира „да обсъдим положението“. Може би трябва да приема. Така или иначе ми дължи надницата за три седмици.

— Намери ли си работа?

— Още не. Даваме под наем проклетата къща в Ричмънд и апартамента и така се прехранвам. — Той допи утайката на кафето и се вгледа в канала. — Не знам, Ем. Преди осемнайсет месеца имах семейство, кариера — нищо особено, нова пак имах възможности, получавах предложения. Имах ван, спретната къща в Съри…

— Която мразеше.

— Не я мразех.

— Мразеше вана.

— Е, да, него го мразех, но поне беше мой. А сега внезапно се озовах в едностаен апартамент в Килбърн с моята половина от сватбените подаръци и нямам нищо. Само аз и купчина кашони. Животът ми на практика приключи.

— Знаеш ли какво трябва да направиш според мен?

— Какво?

— Защо… — Тя пое дълбоко дъх и го улови за ръката. — Защо не помолиш Калъм да те върне на работа? — Той я изгледа яростно и си дръпна ръката. — Шега! Шегичка — каза тя и се засмя.

— Е, радвам се, че руините на семейния ми живот те развеселяват, Ем.

— Не ме развеселяват, но смятам, че самосъжалението не помага.

— Не е самосъжаление, а действителността.

— „Животът ми на практика приключи“?

— Искам да кажа… Не знам. Просто… — Той погледна към канала и въздъхна театрално. — На младини всичко изглеждаше възможно. Сега всичко изглежда невъзможно.

Ема, за която важеше обратното, каза само:

— Не е чак толкова зле.

— Значи има светла страна? Когато съпругата ти е избягала при най-добрия ти приятел?

— Той не ти е „най-добрият“ приятел, не се бяхте виждали от години. Смятам само… Добре. Като начало — не е едностаен апартамент в Килбърн, а превъзходен двустаен в Уест Хампстед. Готова съм да убия човек за такова местенце. И си там само докато си върнеш апартамента.

— Навършвам трийсет и седем след две седмици! На средна възраст съм!

— Трийсет и седем все още се води средата на трийсетте. Приблизително. Вярно, нямаш работа в момента, но не живееш от подаяния. Имаш доход от наем, което си е жив късмет, ако ме питаш. Мнозина сменят посоката на по-зряла възраст. Ще потъгуваш малко, но ти не беше особено щастлив и когато беше женен, Декс. Знам, нали те изслушвах през цялото време. „Не разговаряме, не се забавляваме, не излизаме…“ Знам колко е трудно сега, но след време ще го приемеш като ново начало. Нова възможност. Можеш да се захванеш с какво ли не, просто трябва да решиш…

— Например?

— Не знам… Медиите? Защо не пробваш пак да водиш предаване? — Декстър простена. — Добре де, нещо зад кадър? Продуцент, режисьор? — Декстър се намръщи. — Или фотография! Непрекъснато говореше, че искаш да станеш фотограф! Или нещо гастрономическо, не знам… И ако удариш на камък навсякъде, можеш винаги да разчиташ на дипломата по антропология. Няма да вземаме под внимание тройките. — Тя го потупа по ръката за допълнителен ефект. — Винаги се търсят антрополози. — Той се усмихна, после си спомни, че не бива да се усмихва. — Здрав си, способен, финансово стабилен, сравнително привлекателен мъж в средата-към-края на трийсетте. Ти си… добре, Декс. Просто трябва да си възвърнеш самочувствието. Това е.

Той въздъхна и се вгледа в канала.

— Приключи ли с насърчителната реч?

— Да. Как ти се струва?

— Все още ми се иска да скоча в канала.

— Да вървим тогава. — Тя остави банкнота върху масата. — Апартаментът ми е на двайсетина минути в тази посока. Да се разходим или да извикаме такси?

Тя понечи да се изправи, но Декстър не помръдна.

— Най-лошото е, че ми липсва Джасмин. — Ема седна отново. — Това направо ме подлудява, а дори не бях добър татко или нещо такова.

— О, хайде…

— Не бях, Ем, бях безполезен, напълно. Мразех това, не исках да съм там. През цялото време се преструвахме, че сме съвършено семейство, а аз си мислех каква грешка съм допуснал, как изобщо не ставам за това. Мислех си колко прекрасно ще е да мога пак да спя, да излизам през почивните дни или просто да излизам, да не се прибирам до зори, да се забавлявам. Да бъда свободен, да не нося отговорност. И сега го имам, нищо не правя. Съзерцавам кашоните и ми е мъчно за Джасмин.

— Но ти я виждаш.

— През две седмици. За една мизерна нощ.

— Но би могъл да я виждаш по-често, да помолиш за повече време…

— Разбира се! Но забелязвам страха в очите й, когато майка й си тръгва: „Не ме оставяй с този смахнат, тъжен идиот!“. Обсипвам я с подаръци. Жалка картина! Всеки път, когато идва, намира цяла купчина, като на Коледа, защото ако не разопаковаме подаръци, не знам какво да правя с нея. Ако не разопаковаме подаръци, тя ще се разплаче и ще пита къде е мама, което означава — мама и онзи кучи син Калъм. Не знам дори какво да й купувам, защото всеки път е различна. Обърнеш си гърба за една седмица, за десет дни, и всичко се променя! Искам да кажа… тя проходи, за бога, а аз го пропуснах! Възможно ли е? Как е възможно да ме няма? Нали това ми е работата? Нищо лошо не съм направил и изведнъж… — Гласът му потрепери и той бързо смени тона, превключвайки на гняв. — И междувременно, естествено, този нещастник Калъм е с тях в огромното си нещастно имение!

Инерцията на яростта обаче не бе достатъчна да прикрие пресекващия му глас. Той млъкна рязко, притисна длани към носа си и разтвори широко очи, сякаш се опитва да възпре кихавица.

— Добре ли си? — попита тя и го потупа по коляното.

Той кимна.

— Няма да съм такъв през цялото време, обещавам.

— Няма проблем.

— Има… Унизително е. — Той стана припряно и си взе раницата. — Моля те, Ем. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми нещо. Разкажи ми за теб.

Тръгнаха покрай канала, заобикаляйки Плас дьо ла Репюблик, после свърнаха на изток по Рю дьо ла Фобур Сен Дени. Тя заразказва за работата си.

— Втората книга е продължение. Виждаш ли колко съм оригинална? Написала съм около три четвърти. Джули Крискол отива на училищна екскурзия до Париж и се влюбва във френско момче и преживява много приключения, изненада, изненада. Това е извинението ми да съм тук. „С изследователска цел“.

— И първата книга се продава добре?

— Така казват. И, достатъчно, за да ми платят за още две.

— Наистина ли? Още две продължения?

— Опасявам се. Джули Крискол е като верига за бързо хранене. Светкавична възвръщаемост на средства! Разговаряме и с телевизията. За шоу. Анимация за деца, базирана върху илюстрациите ми.

— Майтапиш се!

— Знам. Глупаво звучи, нали? Ще работя в медии! Ще бъда помощник-продуцент!

— Какво означава това?

— Нищичко. Искам да кажа, че не ме интересува. Харесва ми. Но някой ден ми се иска да напиша зряла книга. Винаги съм си мечтала за това — за страхотен, гневен, критичен роман, нещо необуздано и неподвластно на времето, разбулващо човешката душа, а не тийнейджърски любовни романси в дискотеките.

— Но ти не пишеш само това, нали?

— Може би не. А може би инерцията те подема. Мечтаеш да промениш света с помощта на езика, но в крайна сметка се задоволяваш да скалъпиш няколко смешни историйки. За бога, чуй ме само! Моят живот в изкуството!

Той я сръга с лакът.

— Какво?

— Радвам се за теб. — Прегърна я през рамо и я притиска към себе си. — Писател. Истински писател. Най-сетне правиш това, което винаги си искала да правиш.

Повървяха така, малко сконфузено и неловко: раницата го удряше по хълбока и накрая неудобството надделя и той отдръпна ръка.

Лека-полека настроението им се поразведри. Облачната пелена се разкъса и с напредването на вечерта Фобур Сен Дени се оживи. Многолика, хаотична, шумна и трескава, понякога почти нетърпима, и Ема току поглеждаше крадешком Декстър като разтревожен екскурзовод. Пресякоха широкия многолюден Булевар дьо Белвил и продължиха на изток по границата между XIX и XX век. Докато изкачваха хълма, Ема сочеше баровете, които харесва, разказваше за местната история, за Едит Пиаф и за Парижката комуна от 1871-ва, за местните китайски и северноафриканси общности и Декстър ту се заслушваше, ту се замисляше какво ще последва, когато най-сетне пристигнат в апартамента. „Виж, Ема, за онова, което се случи…“

— Нещо като парижкия Хокни… — казваше тя.

Декстър се усмихна с влудяващата си усмивка.

Тя го сръга.

— Какво?

— Отиваш в Париж и откриваш квартала, който напомня най-много на Хокни…

— Интересно е. Поне на мен ми е интересно.

Най-после свиха по тиха странична уличка и застанаха пред нещо като врата на гараж, където Ема набра някакъв код на таблото и натисна с рамо тежката порта. Влязоха в ограден двор, мръсен и занемарен, с очукани саксии с клюмнали цветя. В двора ехтяха съревноваващи се телевизори, викове на деца, играещи футбол с топка за тенис, и Декстър с усилие на волята потисна напиращото раздразнение. Репетирайки за случая, си бе представял засенчено от дървета площадче, сводести прозорци, изглед към „Нотър Дам“. Атмосферата беше приятна, дори шик, с урбанистични, индустриални оттенъци, но нещо по-романтично щеше да го улесни.

— Както споменах не е нищо впечатляващо. Петият етаж за съжаление.

Тя натисна ключа за входната лампа, която беше с таймер, и те се заизкачваха по стълбите от ковано желязо — тесни и стръмни и сякаш преднамерено отбягващи стената. Внезапно на Ема и хрумна, че очите на Декстър са точно на едно ниво с гърба й, и тя започна нервно да придърпва полата си, приглаждайки несъществуващи гънки. Когато стигнаха площадката на третия етаж, таймерът изключи лампата и те останаха на тъмно. Ема протегна слепешком ръка назад да му помогне и най-накрая застанаха пред вратата й. Усмихнаха се на мъждивата светлина, струяща откъм малкото прозорче на етажа.

— Пристигнахме! Chez moi^[3]!

Тя извади огромна връзка с ключове и започна да отключва ключалка след ключалка. Най-сетне вратата се отвори и разкри малък, но приятен апартамент с одраскани, боядисани в сиво дъсчени подове, голямо, меко канапе и бюро с изглед към вътрешния двор. По стените се редяха книги на френски със строги корици в еднакво бледожълто. Върху масата в тясната кухничка имаше свежи цветя и плодове, а през другата врата се виждаше спалнята. Още не бяха обсъждали пренощуването, но Декстър забеляза единственото легло — от ковано желязо, огромно и тежко като от старинна ферма. Една спалня, едно легло. През прозорците нахлуваше вечерна светлина, привличайки вниманието към този факт. Той погледна към канапето и установи, че не се разгъва. Не. Едно легло. Усети как кръвта забушува в гърдите му, мака всъщност причината да бе по-скоро в дългото изкачване.

Тя затвори вратата и настана тишина.

— Е! Пристигнахме.

— Чудесно е.

— Горе-долу. Кухнята е ей там.

Безпокойството и изкачването бяха изнервили Ема и тя се запъти към хладилника, отвори го и извади бутилка газирана вода. Заотпива на огромни глътки, когато ръката на Декстър се озова върху рамото й, после някак си той застана пред нея и я целуна. С уста, пълна с шипяща вода, тя стисна плътно устни, за да не плисне в лицето му като фонтан. Отдръпна се назад и посочи бузите си, издути като балони размаха ръце и издаде звук, наподобяващ „почакай малко“.

Декстър отстъпи кавалерски назад, за да й позволи да преглътне.

— Съжалявам.

— Няма проблем. Изненада ме. Това е.

Тя изтри уста в опакото на дланта си.

— Добре ли си вече?

— Да, но, Декстър, трябва да ти кажа нещо…

И той пак я целуна, тромаво и прекалено силно, и тя се облегна върху кухненската маса, която ненадейно се плъзна шумно по пода. Ема се извъртя бързо да улови вазата и фруктиерата.

— Олеле.

— Всъщност, Декс…

— Съжалявам, аз…

— Малко съм нервен…

— Срещнах някого.

Той отстъпи цяла крачка назад.

— Срещна някого?

— Мъж. Срещам се с него.

— Мъж? Аха, добре. И? Кой е той?

— Казва се Жан-Пиер. Жан-Пиер Дюсолие.

— Французин?

— Но всъщност…

— Не, Декс, уелсец…

— Е, просто съм изненадан.

— Изненадан, че е французин, или изненадан, че аз имам приятел?

— Не, само… е, малко бързо ми се струва. Искам да кажа… само от няколко седмици си тук. Първо си разопакова багажа или…

— Два месеца! Тук съм от два месеца и се запознах с Жан-Пиер преди месец.

— И къде по-точно?

— В малко бистро наблизо.

— Малко бистро? Аха… И как?

— Как?

— Как се запознахте?

— Е, хмм… вечерях сама, четях книга, той беше с приятели и ме попита какво чета… — Декстър простена и поклати глава, майстор, осмиващ творението на колега. Ема не му обърна внимание и закрачи из дневната. — Както и да е… разговорихме се…

Декстър тръгна след нея.

— Как? На френски?

— Да, на френски. И си допаднахме и сега… се виждаме! — Тя се отпусна върху канапето. — Е, вече знаеш!

— Ясно. Разбирам. — Вдигна вежди, после ги отпусна. Лицето му се разкриви от старание да се намръщи и да се усмихне едновременно. — Браво на теб, Ем, звучи прекрасно.

— Не се дръж покровителствено, Декстър. Все едно съм старица…

— Не те покровителствам! — С престорено нехайство той се обърна и погледна през прозореца. — И що за човек е този Жан…

— Жан-Пиер. Мил. Много красив, много чаровен. Готви страхотно. Разбира от кулинария, вино, изкуство и архитектура. Той е, той е… французин до мозъка на костите си.

— Имаш предвид грубиян?

— Не…

— Нечистоплътен?

— Декстър!

— Носи наниз чесън, кара велосипед…

— За бога, понякога си непоносим…

— Е, какво, по дяволите, означава „французин до мозъка на костите си“?

— Не знам… с изискани обноски, много привлекателен и…

— Секси?

— Не съм казала „секси“.

— Не, но ти си станала много секси — прическата, разкопчаната риза…

— Що за глупава дума? Секси?

— Но правите много секс, нали?

— Декстър, защо се държиш толкова…?

— Ти сияеш, изглеждаш изкусително…

— Няма причина да…

— Какво?

— Да злорадстваш, все едно съм направила нещо нередно.

— Не злорадствам, просто си мислех… — Той млъкна и пак се вгледа през прозореца, опрял чело на стъклото. — Трябваше да ми кажеш, преди да дойда. Щях да си резервирам хотел.

— Няма проблем да останеш при мен! Аз просто ще спя с Жан–Пиер тази вечер. — Макар и с гръб към нея, Ема го усети как потреперва. — Ще спя у Жан-Пиер. — Тя се приведе напред, подпряла брадичка с юмрук. — Ти какво очакваше, Декстър?

— Не знам — промърмори той в стъклото. — Не това.

— Е, съжалявам.

— Защо мислиш, че дойдох, Ем?

— Да се поразведриш. Да избягаш от проблемите. Да разгледаш забележителностите!

— Дойдох да обсъдим онази нощ. Ти и аз. Най-сетне заедно. — Той зачовърка с нокът маджуна по стъклото. — Мислех си, че си го приела по-сериозно. Това е.

— Спахме веднъж, Декстър.

— Три пъти!

— Нямам предвид количеството, Декстър. Прекарахме една нощ заедно, една нощ.

— И си мислех, че заслужава внимание. А ти побягна в Париж и се хвърли на врата на първия срещнат французин…

— Не съм побягнала, вече си бях резервирала билета! Защо си мислиш, че всичко, което се случва, става заради теб?

— И може би трябваше да ми се обадиш, преди да…

— Да ти поискам позволение?

— Не, да разбереш как се чувствам.

— Я чакай! Ядосан си, че не сме анализирали чувствата си? Защото смяташ, че трябваше да те почакам?

— Не знам — промърмори той. — Може би!

— За бога, Декстър, да не би… да не би да ревнуваш?

— Не, разбира се!

— Защо се цупиш в такъв случай?

— Не се цупя.

— Погледни ме тогава!

Той се обърна с навъсено изражение, кръстосал демонстративно ръце, и Ема не успя да се сдържи и се разсмя.

— Какво? Какво? — избухна той.

— Осъзнаваш ли иронията, Декс?

— Каква ирония?

— Най-неочаквано ти се оказваш консервативен и… и моногамен.

Той помълча и се обърна пак към прозореца.

По-помирително тя добави:

— Виж… И двамата бяхме малко пияни.

— Аз не бях чак толкова пиян…

— Свали си панталоните през обувките, Декс! — Той обаче отказваше да я погледне. — Не стой там. Ела и седни тук. — Тя вдигна босите си крака и ги подви под себе си. Той блъсна с чело стъклото веднъж, после още веднъж, без да се обръща към нея, прекоси стаята и се строполи върху канапето като сърдито дете. Тя облегна стъпала върху краката му.

— Добре, да поговорим за онази нощ, щом искаш.

Декстър не отговори. Тя го сръга с крак и когато той най-после я погледна, каза:

— Добре. Аз съм първа. — Пое дълбоко дъх. — Мисля, че ти беше извън себе си и малко пиян, и ми дойде на гости, и… просто се случи. Мисля, че заради раздялата със Силви, преместването, липсата на Джасмин се чувстваше самотен и ти трябваше рамо, върху което да поплачеш. Или с което да си легнеш. И това бях аз. Рамо, с което да си легнеш.

— Така ли мислиш?

— Да.

— … И спа с мен, за да се почувствам по-добре?

— Почувства ли се по-добре?

— Да, много по-добре.

— Е, и аз. Значи се е получило.

— Но не в това е въпросът.

— Е, има и по-лоши причини да спиш с някого. Знаеш, предполагам.

— Но секс от съжаление?

— Не съжаление, състрадание.

— Не ме дразни, Ем.

— Не те дразня, просто… нямаше нищо общо със съжалението и ти го разбираш. Но е… сложно. Ние. Ела тук.

Тя го побутна още веднъж с крак и след миг той се свлече като отсечено дърво, отпускайки глава върху рамото й.

Тя въздъхна.

— Отдавна се познаваме, Декс.

— Знам. Просто реших, че е чудесна идея. Декс и Ем, Ем и Декс, ние двамата. Да опитаме, да видим как ще се получи. Мислех, че и ти го искаш.

— Искам го. Исках го. В края на осемдесетте.

— И защо не сега?

— Защото е твърде късно. Ние закъсняхме. Изморена съм вече.

— На трийсет и пет си!

— Просто смятам, че времето ни е минало.

— Откъде знаеш, след като не сме опитали?

— Декстър! Срещнах друг мъж!

Поседяха мълчаливо, заслушани в детските викове в двора, в далечния шум от телевизорите.

— И го харесваш? Този мъж.

— Да. Наистина го харесвам. Много.

Той се пресегна и подпря лявото й стъпало във все още прашната си от улицата длан.

— Не улучвам момента, нали?

— Не.

Той огледа стъпалото й. Ноктите бяха лакирани в червено, но късо изрязани, най-малкият — извит и почти невидим.

— Краката ти са отвратителни.

— Знам.

— Малкият ти пръст е като царевично зърно.

— Остави го на мира тогава.

— Онази нощ… — Той натисна с палец твърдата кожа на петата й. — Наистина ли ти се стори толкова ужасна?

Тя го ритна по хълбока с другия си крак.

— Не пускай въдицата, Декстър!

— Не, честно, кажи ми…

— Не, Декстър, не беше толкова ужасна, всъщност беше една от най-красивите нощи в живота ми. Но все пак мисля, че трябва да спрем дотук. — Тя свали крака на пода и се премести плътно до него, улови го за ръката и облегна глава върху рамото му. И двамата впериха очи в рафтовете с книги. След малко Ема въздъхна. — Защо не ми каза това преди… не знам… осем години?

— Бях се отдал на… забавления, предполагам.

Тя вдигна глава и го изгледа косо.

— И сега вече не се забавляваш и си помисли: „Защо пък да не пробвам с добрата стара Ема…“.

— Нищо подобно…

— Аз не съм утешителна награда, Декс. Не съм резервен вариант. Мисля, че заслужавам повече от това.

— И аз мисля, че заслужаваш повече от това. Затова дойдох. Ти си вълшебна, Ем.

След миг тя стана рязко, взе една възглавничка, замери го ненадейно по главата и тръгна към банята.

— Млъкни, Декс!

Той се протегна да я улови за ръката, но тя се отдръпна.

— Къде отиваш?

— Да се изкъпя, да се преоблека. Не мога да се мотая цяла вечер — изкрещя тя от другата стая, заизважда гневно дрехи от гардероба и ги нахвърля по леглото. — Той ще пристигне след двайсет минути!

— Кой?

— Познай! НОВИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ!

— Жан-Пиер?

— Аха. В осем. — Започна да разкопчава миниатюрните копчета на ризата, после се отказа, съблече я припряно през глава и я метна върху пода. — Ще излезем на вечеря! Тримата!

Той отпусна глава назад и изстена тихо и продължително.

— Божичко! Трябва ли?

— Да, опасявам се. Уговорили сме се. — Вече беше гола и гневна — от себе си, от ситуацията. — Ще те заведем в ресторанта, където се запознахме. Прословутото бистро! Ще седнем на същата маса, ще се държим за ръцете и ще ти разкажем всичко от игла до конец. Ще бъде много, много романтично. — Тя захлопна вратата на банята и изкрещя отвътре: — И няма да се чувстваме неловко!

Декстър чу как душът зашуртя и легна върху канапета вперил поглед в тавана, сконфузен от нелепата см експедиция. Мислеше, че е открил разковничето, че ще се спасят взаимно, а всъщност Ема от години не се нуждаеше от спасител. Нуждаеше се само той.

И може би Ема беше права, може би просто се чувстваше малко самотен. Чу как древните водопроводи изгъргориха, когато душът секна, и тази ужасна, срамна дума изплува отново в съзнанието му. Самотен. И най-лошото — знаеше, че е вярно. Никога не беше си представял, че ще е самотен. За трийсетия си рожден ден бе напълнил цял нощен клуб на Риджънт Стрийт; на тротоара пред входа гостите се редяха на опашка. СИМ картата на телефона в джоба му преливаше от номерата на стотиците хора, с които се бе запознал през последните десет години, и въпреки това единственият човек, с когото през цялото това време му се бе искало да поговори, се намираше в съседната стая.

Вярно ли беше? Той обмисли още веднъж идеята, разбра, че няма грешка, и стана рязко с намерението да я сподели веднага с нея. Тръгна към спалнята, но се закова на място.

Виждаше я през пролуката на вратата. Седеше на малката нощна масичка с все още мокра от банята къса коса, с дълга до коленете старомодна рокля от черна коприна; разкопчана на гърба чак до кръста, тя разкриваше сенките под лопатките й. Седеше неподвижна, с изопнат гръб и много елегантна, сякаш чака някой да дойде и да вдигне ципа на роклята. Представата му се стори много изкусителна, този семпъл жест — и познат, и нов — излъчваше такава близост и топлота, че той почти пристъпи в стаята. Ще закопчае роклята, ще я целуне по врата и по рамото и ще й каже.

Но не помръдна. Мълчаливо я видя как вдига от тоалетната масичка дебел, овехтял от разлистване френско-английски речник. Тя заотгръща страниците и спря внезапно, отпусна глава, разтърка чело, отметна бретон и изсумтя гневно. Раздразнението й развесели Декстър. Помисли си, че се усмихва тихо, но тя погледна към вратата и той отстъпи крадешком назад. Дъските по пода скърцаха под краката му, докато подскачаше тромаво към кухнята, където развъртя и двете кранчета и заразмества напосоки чашите на фона на течащата като алиби вода. След малко чу как старомодният телефон в спалнята подрънква и спря чешмата, за да подслуша разговора с този Жан-Пиер. Тих любовен шепот, на френски. Напрегна слух, но не разбра нито думичка.

Телефонът иззвънтя още веднъж, когато Ема остави слушалката. След известно време тя застана на прага зад него.

— С кого говори? — попита той през рамо с небрежен тон.

— С Жан-Пиер.

— И как е Жан-Пиер?

— Добре е. Добре.

— Е? И аз трябва да се преоблека. Кога каза, че ще дойде да ни вземе?

— Няма да идва.

Декстър се обърна.

— Какво?

— Казах му да не идва.

— Наистина? Така ли му каза?

Прииска му се да се засмее…

— Казах му, че съм пипнала ангина.

Прииска му се да се засмее гръмогласно, но се въздържа, не още… Избърса ръце.

— Как е ангина? На френски?

Тя вдигна пръсти към гърлото си.

— Je suis très desolé, mais mes glandes sont gonflées — отрони с прегракнал глас. — Je pense que je peux avoir l’amygdalite.^[4]

— L’amy.

— L’amygdalite.

— Впечатлен съм…

— Е — сви рамене тя, — проверих го в речника.

Те се усмихнаха. После, сякаш ненадейно и е хрумнало нещо, тя прекоси стаята с три големи крачки, улови лицето му и го целуна, а той я прегърна и пръстите му докоснаха все още голия й гръб, хладен и влажен от душа. След малко, без да отлепя ръце от лицето му, тя се взря напрегнато в него.

— Ако оплескаш нещата, Декстър…

— Няма…

— Ако ме подведеш, ако ме подхлъзнеш… ще те убия! Ще ти изям сърцето, кълна се!

— Няма да го направя, Ем.

— Честно?

— Кълна се. Няма.

Тогава тя се намръщи, поклати глава и го прегърна пак, притисна лице към рамото му и издаде гърлен звук, който прозвуча почти гневно.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. О, нищо. Просто… — Тя вдигна очи към него. — Мислех, че най-после съм се отървала от теб.

— Не можеш — отвърна той.