Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (5)

Пета глава
Задължителни правила

Вторник, 15 юли 1992

Додеканисо, Гърция

Някой ден се събуждаш и всичко е съвършено.

Този приятен ден на свети Суидин ги свари под огромно синьо небе без никакви признаци за дъжд, на откритата палуба на ферибота, който бавно пореше Егейско море. С нови слънчеви очила и в нови летни дрехи те лежаха един до друг под сутрешното слънце и надмогнаха с дрямка махмурлука от снощната таверна. Ден втори от десетдневната островна екскурзия и Задължителните правила още не бяха нарушени.

Нещо като платонична Женевска конвенция. Правилата представляваха списък с основни забрани, съставен преди отпътуването с цел почивката да мине без „усложнения“. Ема беше отново необвързана след кратката мъглива връзка със Спайк — монтьор на велосипеди, чиито пръсти винаги миришеха на смазочно масло, приключила с небрежно присвиване на раменете и от двете страни, но поне повдигнала леко самочувствието й. А и велосипедът й беше в безупречно състояние.

Декстър пък беше спрял да излиза с Наоми, понеже, както обясни, „ставало твърде напечено“, каквото и да означаваше това. Последваха Ейврил, Сара, Мери, Мари, Сандра и Йоланда, преди да попадне на Ингрид — амбициозна манекенка, преквалифицирала се на моден стилист, след като била принудена да се откаже от подиума — обясни го на Ема, без да й мигне окото — понеже „циците й не се побирали на котешката пътечка“. При тези думи Декстър щеше да се пръсне от гордост.

Ингрид беше от онези сексуално дръзки момичета, които си носеха сутиените върху блузите, и макар Ема — или който и да било на този свят — да не я заплашваше по никакъв начин, всички заинтересовани прецениха, че е редно да се внесат известни уточнения, преди да разопаковат банските костюми и да изпият коктейлите. Не че нещо щеше да се случи — тази тясна пролука се беше затворила преди години и те вече бяха развили имунитет, застинали удобно в границите на непоклатимото приятелство. Все пак един юнски петък Декстър и Ема седнаха на открито в кръчма на Хампстед Хийт и съставиха Правилата.

Номер едно — отделни спални. При никакви обстоятелства не биваше да делят едно легло — нито двойно, нито единично, никакви пиянски прегръдки и милувки. Вече не бяха студенти.

— И без това не намирам смисъл в гушкането — каза Декстър. — Само ти се схващат крайниците.

Ема се съгласи и добави:

— И никакво флиртуване. Второ правило.

— Е, аз не флиртувам, така че… — заяви Декстър и потърка глезена й с крак.

— Сериозно! Никакви игрички, дори след няколко питиета.

— Игрички?

— Знаеш какво имам предвид. Никакво умилкване.

— С теб ли?

— С мен или с когото и да било. Всъщност това е Трето правило. Не искам да вися като плажна хавлия, докато ти мажеш с крем гърба на Лоте от Щутгарт.

— Ем, няма такава опасност.

— Няма. Защото е Правило.

Четвърто правило — по настояване на Ема — забраняваше голотата. Никакви нудистки бани — физическо целомъдрие и дискретност на всяка цена. Не желаеше да вижда Декстър по бельо или под душа или опазил я Бог, в тоалетната. За да си отмъсти, той предложи Пето правило. Никакъв „Скрабъл“. Приятелите му все повече се запалваха по игрословици — смахнати многознайковци, копнеещи да съчинят тройна дума — но не него му се струваше, че са създали играта с изричната цел да го накарат да се чувства като отегчен глупак. Никакъв „Скрабъл“ и никакъв „Богъл“. Още не беше на смъртно легло. Сега, през Ден втори, все още не погазили Правилата, те лежаха върху палубата на древния ръждясал ферибот, който се поклащаше бавно от Родос към по-малките Додеканиски острови. Първата нощ прекараха в Стария град. Отпиваха възсладки коктейли от издълбани кокосови черупки, ухилени до ушите от приятното непознато усещане. Фериботът потегли от Родос още по тъмно, а сега, в девет, те лежаха и мълком ближеха рани от махмурлука, докато ръмжащият двигател разбъркваше като с миксер стомасите им. Ядяха портокали, четяха мълчаливо, изгаряха мълчаливо под слънцето, съвършено щастливи сред мълчанието на другия.

Декстър го наруши пръв; въздъхна и остави книгата върху гърдите си — „Лолита“ на Набоков, подарък от Ема, която отговаряше за ваканционните четива, купчина книги като голямо строително блокче, подвижна библиотека, заела по-голямата част от куфара й.

Отмина минута. Той въздъхна отново за ефект.

— Какво ти става? — попита Ема, без да вдига поглед от „Идиот“ на Достоевски.

— Не ме увлича.

— Шедьовър е.

— Причинява ми главоболие.

— Трябваше да ти взема нещо с картинки и притурки.

— Е, харесва ми…

— „Гладната гъсеница“ или нещо подобно…

— Само ми е малко наситена. А и този приятел не престава да дърдори колко е превъзбуден и прочее.

— Сметнах, че ще му влезеш в положението. — Тя вдига слънчевите си очила. — Книгата е много еротична, Декс.

— Ако си падаш по невръстни момиченца.

— Ще ми обясниш ли пак защо те изгониха от езиковото училище в Рим?

— Казах ти! Тя беше на двайсет и три, Ем!

— Заспивай тогава. — Ема вдигна руския си роман. — Филистимец!

Той облегна глава върху раницата си, но в същия миг до него застанаха двамина, засенчвайки лицето му. Момичето беше симпатично и нервно, момчето — едро и бледо, бяло почти като магнезий на светлината на утринното слънце.

— Извинете — каза момичето.

Декстър заслони очи и им се усмихна широко.

— Здравейте.

— Не работите ли в телевизията?

— Възможно е — отвърна Декстър, изправи се, свали си слънчевите очила и кимна многозначително. Ема изстена тихо.

— Как се наричаше — „с размах“?

Винаги изписваха заглавието на програмата с малка буква — модерен похват по онова време.

Декстър вдигна ръка.

— Виновен!

Ема се изсмя кратко през нос и той я стрелна с очи.

— Смешен анекдот — кимна тя към своя роман от Достоевски.

— Знаех си, че съм те виждала по телевизията! — сръга момичето приятеля си — Нали ти казах?

Бледото момче пристъпи от крак на крак и измърмори нещо. После настана тишина. Декстър долови с пълна сила боботенето на двигателя и усети „Лолита“, разтворена върху гърдите си. Пъхна я тихомълком в чантата си.

— На екскурзия, а? — попита ги.

Очевидно излишен въпрос, но пък му позволи да надене телевизионния си образ — на страхотно, земно момче, с което са се запознали в бара.

— Да, на екскурзия — изломоти младежът.

Пак гробна тишина.

— Това е приятелката ми Ема.

— Здрасти — надзърна Ема над очилата си.

Момичето присви очи към нея.

— И ти ли си в телевизията?

— Аз? Не, за бога! — ококори се тя. — Но не спирам да мечтая.

— Ема работи в „Амнести Интернешънъл“ — гордо обяви Декстър и я обгърна през рамо.

— Почасово. Основно работя в ресторант.

— Управител е. Но скоро ще напуска. През септември ще става учителка. Нали, Ем?

Ема го изгледа безучастно.

— Защо говориш така?

— Как? — засмя се предизвикателно Декстър, но младежите се размърдаха смутено; момчето погледна към морето, сякаш размисля дали да не скочи. Декстър реши да приключи интервюто: — Е, ще се видим на плажа, нали? Ще пийнем по бира.

Двамата се усмихнаха и се запътиха към пейката си.

Декстър никога не се беше домогвал съзнателно до славата, макар винаги да бе искал да преуспява. А какъв е смисълът да преуспяваш тайно? Хората трябва да знаят. Сега, след като бе пожънал слава, тя му се струваше като естествено продължение на популярността в училище. Не беше мечтал да стане и телевизионен водещ — че кой ли мечтае? — но посрещна със задоволство констатацията, че е природен талант. Застана пред камерата и се почувства като човек, седнал за пръв път пред пианото и открил, че е виртуоз. Шоуто не бе толкова тематично, колкото другите, за които беше работил, по-скоро поредица от музикални групи на живо, видеоклипове, интервюта със знаменитости и, да, добре, не изискваше кой знае какво. Достатъчно беше да гледа в камерата и да крещи: „Вдигнете сега малко шум!“. Но го правеше толкова добре, толкова обаятелно, толкова самоуверено и чаровно.

Общественото признание обаче си оставаше ново преживяване. Беше достатъчно самокритичен да осъзнава, че притежава склонност към „перчене“, както би го нарекла Ема, и тайничко полагаше усилия да шлифова изражението си. Амбициран да не изглежда превъзбуден, самонадеян или фалшив, той целенасочено си придаваше вид, излъчващ послание: „Е, какво толкова? Някаква си телевизия“. Надянал въпросното изражение, той си сложи очилата и се върна към книгата.

Ема изгледа удивено представлението — преднамереното нехайство, леко издутите ноздри, усмивката, трептяща и ъгълчетата на устните му. Вдигна очилата си на челото.

— Няма да те промени, нали?

— Кое?

— Нищожната, миниатюрна слава.

— Мрази думата „слава“! Пфу!

— И коя предпочиташ? „Известен“?

— Какво ще кажеш за „прочут“? — ухили се той.

— Или „досаден“? Как ти се струна „досаден“?

— Да сменим темата, а?

— И ако обичаш, зарежи го.

— Кого?

— Кокни акцентът. Завършили сме Уинчестър Колидж, за бога!

— Не говоря с кокни акцент.

— Говориш, когато си господин Телевизия. Звучиш, сякаш си зарязал сергията, за да се снимаш в модерното шоу.

— Ти говориш с йоркширски акцент!

— Защото съм от Йоркшир.

Декстър спи рамене.

— Трябва да говоря така, за да не отблъсна зрителите.

— Ами ако отблъскваш мен?

— Знам, че те отблъсквам, но ти не си сред двата милиона, които гледат шоуто ми.

— О, твоето шоу значи?

— Телевизионната програма, в която участвам.

Тя се засмя и зачете отново. След малко Декстър се обади:

— Да не би да си…?

— Какво?

— Сред онези, които гледат „с размах“?

— Понякога. Като фон веднъж или дваж, докато си осчетоводявах чековата книжка.

— И как ти се струва?

Тя въздъхна и впи очи в книгата.

— Не ми е работа, Декс…

— Кажи ми все пак.

— Не разбирам от телевизия…

— Просто кажи какво мислиш.

— Добре… Мисля, че е все едно да слушаш цял час пиянски крясъци по микрофона, но както споменах…

— Ясно, разбрах. — Той погледна към книгата, после пак към Ема. — Ами аз?

— Какво ти?

— Е, добър ли съм? Като водещ.

Тя си свали слънчевите очила.

— Декстър, ти си най-добрият водещ на младежко предаване в цялата страна и за всички времена. Твърдя го най-сериозно.

Той се подиря гордо на лакът.

— Всъщност предпочитам да се смятам за журналист.

Ема се усмихна и прелисти книгата.

— Не се съмнявам.

— Защото наистина върша журналистическа работа. Проучвам, обмислям интервюто, задавам точните въпроси.

Тя подпря брадичка между палеца и показалеца си.

— Да, да, май гледах задълбочения ти разтвор с Ем Си Хамър. Много проникновено, много провокативно…

— Млъкни, Ем…

— Не, сериозно, да не повярваш как му влезе пол кожата — от музикалните му стремления до… до другите стремления. Беше… ненадминато.

Той я перна с книгата.

— Млъкни и чети.

Облегна се назад и затвори очи. Ема вдигна поглед да провери дали е усмихнат и също се усмихна.

Наближаваше пладне и докато Декстър дремеше, Ема зърна сушата — синьо-сива гранитна маса, издигаща се от най-чистото море, което беше виждала. Винаги беше смятала, че такива води са лъжа, разпространявана от брошурите, трик на обектива и лещите, но ето ги пред очите й — искрящи и смарагдовозелени. На пръв поглед островът изглеждаше необитаем, ако не броим сгушените край пристанището къщи с цвят на кокосов сладолед. Усети как тихо се засмива при вида им. Досега свързваше пътешествията с отчаяние. Всяка година, докато навърши шестнайсет, ваканциите представляваха двуседмично боричкане със сестра й в каравана във Файли. Родителите й междувременно пиеха чаша след чаша и съзерцаваха дъжда — нещо като суров експеримент за границите на човешката близост. В университета отиде да лагерува в Кеърнгормс с Тили Килик — шест дни в палатка с мирис на суха супа; от забавната, толкова ужасна, та чак смешна екскурзия накрая остана само ужасът.

Сега наблюдаваше, подпряна на парапета, как градът се приближава и започваше да проумява смисъла на пътешествията. Никога не се бе чувствала по-далеч от пералнята, от втория етаж на градския автобус, от стаичката на Тили Килик. Тук сякаш въздухът беше различен — не по вкус и аромат — а в самата си сърцевина. В Лондон въздухът беше нещо, през което надзърташ — като захвърлена рибна консерва. Тук всичко бе лъчисто и ярко, чисто и резливо.

Чу щракване на обектив и се обърна. Декстър пак я снимаше.

— Изглеждам ужасно — кача механично, макар навярно да не беше права.

Той приближи и облегна ръце върху парапета, от двете страни на кръста й.

— Красиво, нали?

— Да — отвърна тя, неспособна да си припомни миг, когато се е чувствала по-щастлива.

Слязоха от кораба — за пръв път усети, че слиза на твърда земя — и се озоваха сред гъмжилото на кея, където туристите се пазаряха за евтини квартири.

— Какво следва?

— Ще намеря къде да се настаним. Ти ме почакай в кафенето. Ще дойда да те взема.

— Нещо с балкон.

— Да, мадам.

— И с гледка към морето, моля. И с бюро.

— Ще се постарая.

Пошляпвайки със сандалите, той тръгна към тълпата на кея.

— И не забравяй! — подвикна му тя.

Той се обърна и я погледна, застанала на бетонната стена, стиснала с ръка шапката с широка периферия да не я отнесе топлият бриз, който изопваше тънката й синя рокля по тялото. Вече не носеше очила и гърдите й бяха осеяни с лунички, които никога не бе забелязвал. Голата кожа преливаше в розово и кафеникаво към шията й.

— Правилата — каза тя.

— Моля?

— Трябват ни две стаи. Разбра ли?

— Абсолютно. Две стаи.

Той се усмихна и се вля в множеството. Ема го проследи с поглед, после замъкна двете раници до малкото ветровито кафене. Бръкна в чантата си и извади химикалка и бележник — скъп, с текстилна подвързия, за да си води дневник по време на екскурзията.

Разлисти го до първата празна страница и се помъчи да измисли нещо, достойно да бъде написано — прозрение или наблюдение, по-оригинално от „всичко е наред“. Всичко беше наред. Обзе я неочаквано, непознато усещане, че е точно там, където иска да бъде.

 

 

Декстър и хазяйката стояха в средата на призната стая — снежнобели стени, студен каменен под, оскъдно мебелирана, ако не броим огромното двойно легло с желязна рамка, малкото бюро със стол и няколкото сухи цветя в буркан. Отвори двойните крила на вратата с малки прозорчета и излезе на широкия балкон, боядисан и цвета на небето и с изглед към пристанището долу. Все едно пристъпи сред фантастични декори.

— Колко сте? — попита хазяйката, подминала трийсетте и доста привлекателна.

— Двама.

— Колко ще останете?

— Не съм сигурен. Пет нощи, може и повече.

— Е, тук е отлично, мисля?

Декстър седна на двойното легло и се задруса замислено.

— Но с приятелката ми сме само, хмм… само добри приятели. Трябват ни две стаи.

— О, добре. Имам и втора.

Ема има лунички. За пръв път ги виждам. Около деколтето.

— Значи имате две стаи?

— Да, разбира се, имам две стаи.

— Нося добра и лоша новина.

— Казвай — затвори Ема книгата.

— Открих фантастично място, гледка към морето, балкон, малко над селцето, тихо, ако искаш да пишеш, с малко бюро, свободно е за пет нощи, а и за повече, ако решим.

— А лошата новина?

— Има само едно легло.

— О!

— О.

— Разбирам.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — подозрително попита тя. — Една спалия на целия остров?

— Разгарът на сезона е, Ем. Търсих навсякъде. — Запази хладнокръвие, не изпадай в истерия. Изиграй картата на чувството за вина. — Но ако държиш да продължа да търся…

Той се престори, че се надига изнурено от стола.

Тя го улови за ръката.

— Единично или двойно легло?

Лъжата явно подейства. Той седна отново.

— Двойно. Огромно двойно.

— Трябва да е колосално. За да отговаря на Правилата.

— Е — сви рамене Декстър, — аз предпочитам да ги възприемам като ориентири.

Ема сбърчи чело.

— Искам да кажа, Ем, че на мен ми е все едно…

— О, знам, знам…

— Но ако смяташ, че няма да ми устоиш…

— О, аз ще успея. Ти си проблемът.

— Защото, честно ти казвам, ако ме докоснеш с пръстче…

Ема хареса стаята. Застана на балкона, заслушана в цикадите — звук, който беше чувала само по филмите и подозираше, че е екзотична измишльотина. Очароваха я лимоните в градината — истински лимони, сякаш залепени по дърветата. За да не изглежда като провинциалистка, не изрече гласно мислите си, а отбеляза лаконично:

— Добре. Ще я наемем.

После, докато Декстър преговаряше с хазяйката, тя се шмугна в банята да продължи битката с контактните си лещи.

В университета Ема отстояваше категорично убеждението, че контактните лещи обслужват суетата и традиционните представи за идеализираната женска красота. Дебелите неподправени утилитарни рамки показваха, че пет пари не даваш за глупави тривиални неща като добрия външен вид, защото съзнанието ти е заето с по-възвишени теми. Но през годините след колежа тези доводи звучаха все по-абстрактно и показно и тя най-сетне се поддаде на настойчивите подкани на Декстър и си купи проклетите люспички, проумяла твърде късно, че през цялото време е отбягвала онзи момент във филмите — библиотекарката си сваля очилата и разтръсква къдрици. „О, колко сте красива, госпожице Морли!“

Лицето й в огледалото й изглеждаше странно — голо и беззащитно, сякаш за пръв път от девет месеца е без очила. Лещите й причиняваха стъписващи лицеви спазми, караха я да примигва безразборно. Залепяха се за пръстите или за скулите й като рибени люспи, или както сега, се пъхаха под клепачите й, заравяйки се дълбоко в скалпа. След енергично кривене и почти хирургична намеса успя да извади дребното нещо и излезе от банята със зачервени и насълзени очи.

Декстър седеше върху леглото с разкопчана риза.

— Ем? Плачеш ли?

— Не. Но още е рано да се каже.

Излязоха в потискащата пладнешка жега, откриха пътя към дългия полумесец от бял пясък, който се простираше на повече от миля отвъд селцето. Време беше за банските костюми. Ема бе обмислила подробно — навярно прекалено подробно — стила си, спирайки се най-сетне на черен цял бански. Спокойно можеха да кръстят модела „Едуардински“. Докато си събличаше роклята през главата, се почуди дали Декстър си е помислил, че не е избрала бикини от страх — все едно целият бански костюм принадлежи към категорията на очилата, планинарските боти и велосипедните каски — натрапчиво целомъдрен, предпазлив и не особено женствен. Не че я интересуваше, макар да се запита дали наистина го е зърнала да я зяпа, докато роклята минаваше над главата й. Както и да е, със задоволство отбеляза, че той е предпочел широки шорти. Седмицата в леглото до Декстър можеше да й причини повече неудобства, отколкото би могла да понесе.

— Извинявай — каза той, — да не би да си момичето от рекламата на „Ипанема“?

— Не, аз съм баба й.

Тя седна и се помъчи да намаже краката си с лосион, без да раздрусва бедрата си.

— Какво е това? — попита Декстър.

— Фактор 30.

— По-добре легни под одеяло.

— Не искам да прекалявам със слънцето още на втория ден.

— Като блажна боя е.

— Не съм свикнала със слънцето. Не съм околосветски пътешественик като теб. Искаш ли?

— Противник съм на слънцезащитните кремове.

— Понякога си толкова сложен, Декстър.

Той се усмихна и продължи да я наблюдава иззад тъмните очила. Забеляза как изпънатата нагоре ръка повдига гърдата й под черната тъкан на банския костюм — окръглена, бледа и мека плът около ластичното деколте. Когато Ема приведе глава и отметна коса, за да намаже врата си с лосион, той усети приятното замайване, придружаващо желанието. О, божичко, помисли си, още осем дни така! Банският костюм беше силно изрязан на гърба и тя потупваше несръчно най-ниската част.

— Искаш ли да ти намажа гърба? — попита я.

Предложението беше изтъркан безочлив похват, под нивото му, разбира се, и той реши да го замаже като чисто медицинска загриженост.

— Нали не искаш да изгориш?

— Добре, давай.

Ема се намести между краката му, облегнала глава върху коленете си. Той започна да разтрива лосиона, толкова приведен, че усещате как дъхът му облъхва врата й, усещаше и жегата, излъчвана от кожата й. И двамата се стараеха да създават впечатление, че поведението им е съвсем обичайно и по никакъв начин не нарушава Второ и Четвърт правило, забраняващи флиртуването и отстояващи физическото целомъдрие.

— Доста дълбоко е изрязан, нали? — докосна той с пръсти най-долната част на гръбнака й.

— Добре, че не го сложих наопаки — отвърна тя и в последвалата тишина и двамата си помислиха: „О, божичко! О, божичко! О, божичко!“.

За отвличане на вниманието тя придърпа глезена му и попита:

— Какво е това?

— Татуировката ми. От Индия. — Ема я разтърка с палец, сякаш да я изтрие. — Поизбледняла е. Ин и ян — обясни той.

— Прилича на пътен знак.

— Символизира съвършената хармония между противоположностите.

— Означава „Край на ограничението на скоростта“. Означава, че трябва да носиш чорапи.

Декстър се засмя и положи длани върху гърба й, очертавайки с палци лопатките й. Помълчаха малко.

— Готово! — ведро възкликна той. — Вече си бронирана. Да поплуваме!

Така се нижеше дългият горещ ден. Плуваха, спяха, четяха и когато най-жестоката жега изтля и плажът се напълни с хора, възникна проблем. Декстър го забеляза пръв.

— Лъжат ли ме очите, или…?

— Какво?

— Всички на брега ли са голи?

Ема се огледа.

— О, да. — Сведе отново очи към книгата. Не зяпай, Декстър.

— Не зяпам. Наблюдавам. Дипломиран антрополог съм, забрави ли?

— Дипломира се с тройка, нали?

— Не, с четворка. Виж, ето ги нашите приятели.

— Кои приятели?

— От ферибота. Ей там! Правят си барбекю.

На двайсет метра от тях мъжът се привеждаше — блед и чисто гол — над опушен алуминиев поднос, сякаш да се стопли, а жената стоеше на пръсти и размахваше два бели и един черен триъгълник. Декстър й помаха ведро в отговор.

— Гоооола си!

Ема извърна поглед.

— Не бих могла.

— Какво?

— Да пека наденички гола.

— Много си консервативна, Ем.

— Не от консерватизъм, а от гледна точка на безопасността. Не си ли чувал за хранителна хигиена?

— Аз бих отишъл гол на барбекю.

— И това е разликата между нас, Декс, ти си тъмен субект, твърде сложно устроен.

— Дали да не отидем да кажем „здрасти“?

— В никакъв случай!

— Само ще си побъбрим.

— С пилешко шишче в едната ръка и с неговото шишче и другата? Не, благодаря. Освен това ще нарушим нудисткия етикет и прочее.

— Какъв етикет?

— Да разговаряш с гол човек, а ти да си облечен.

— Не знам…

— Просто се съсредоточи в книгата.

Тя се обърна към дърветата край плажа, но през годините бе опознала толкова дълбоко Декстър, че понякога чуваше как идеите се вмъкват в съзнанието му като камъни в кал, и естествено:

— Как мислиш?

— За кое?

— Да го направим ли?

— Какво?

— Да се съблечем?

— Не, ние няма да се събличаме.

— Всички са голи.

— Няма значение! Ами Четвъртото правило?

— Не е правило, а ориентир.

— Не, правило е.

— И? Ще го нарушим.

— Нарушим ли го, значи не е правило.

Той се отпусна нацупено върху пясъка.

— Малко грубичко изглежда. Заради това.

— Добре, ти се събличай. Аз ще внимавам да не те гледам.

— Няма смисъл да се събличам само аз — измърмори кисело той.

Тя също полегна отново.

— Декстър, защо, за бога, си се заинатил да ме съблечеш?

— Мислех си просто, че ще се поотпуснеш без дрехите.

— Невероятно, невероятно…

— Не мислиш ли, че ще се отпуснеш?

— НЕ!

— Защо не?

— Няма значение защо не! Освен това не смятам, че приятелката ти ще остане доволна.

— Ингрид няма да се впечатли, тя не е тесногръда. Съблече си блузката на летището в…

— Е, съжалявам, че те разочаровам, Декс…

— Не ме разочароваш…

— Но има разлика…

— Каква разлика?

— Първо, Ингрид е била модел…

— Е, и? Ти също можеш да си модел.

Ема се изсмя.

— О, Декстър, наистина ли го мислиш?

— За каталози или нещо подобно… Имаш приятна фигура.

— Приятна фигура! Божичко!

— Говоря напълно обективно. Ти си много привлекателна жена…

— Която не възнамерява да се съблича! Ако искаш загар по задните си части, действай! А сега, ако обичаш, да сменим темата.

Той се обърна и легна по корем до нея, отпуснал глава върху ръцете си. Лактите им се докосваха и за пореден път тя чу мислите му. Той я сръга с лакът.

— Не че ще е нещо невиждано.

Тя остави бавно книгата, вдигна слънчевите очила и отпусна глава върху ръцете си — огледален образ на Декстър.

— Моля?

— Казвам само, че и двамата нямаме нещо, което другият не е виждал. От гледна точка на нудизма. — Тя се втренчи в него. — Онази нощ, помниш ли? След абсолвентския бал? Единствената ни любовна нощ?

— Декстър?

— Казвам само, че не крием някакви изненади. Генитални имам предвид.

— Мисля, че ще повърна.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Беше отдавна.

— Не толкова отдавна. Затварям очи и си го представям…

— Недей…

— Да, ето те…

— Беше тъмно…

— Не чак толкова…

— Бях пияна…

— Вечното оправдание…

— Вечното?

— И не беше толкова пияна…

— Достатъчно пияна да сниша летвата. Освен това, доколкото си спомням, нищо не се случи.

— Е, не бих го нарекъл нищо. Не и от ъгъла, където лежах. Лежах? Лъжех?

— Лъжех. Бях млада. Нямах опит. Всъщност съм го изтрила от съзнанието си. Като катастрофа.

— Е, аз не съм. Затварям очи и си те представям на фона на утринната светлина… дочените ти панталони, проснати провокативно върху килима.

Тя го перна силно по носа с книгата.

— Ох!

— Виж, наистина няма да се съблека. И не носех дочени панталони. Никога през живота си не съм обличала дочени панталони.

Тя прибра книгата и се засмя тихичко.

— Защо се смееш? — попита той.

— Дочени панталони. Развеселяваш ме понякога.

— Нима?

— От време на време. Мястото ти е в телевизията.

Той се усмихна доволно и затвори очи. Наистина си спомняше ярко Ема през онази нощ, легнала върху единичния матрак, гола, с изключение на полата около кръста й, отпуснала ръце над главата, докато се целуваха. Този образ в крайна сметка го приспа.

Върнаха се в стаята късно следобед, изморени, лепкави и с кожа, настръхнала от слънцето, и ето го отново — леглото. Заобиколиха го и излязоха на балкона с изглед към морето, млечнобяло сега под синьото небе, розовеещо в залеза.

— Е? Кой ще се къпе пръв?

— Ти. Аз ще почета.

Седна върху избледнелия шезлонг под вечерната сянка, заслушана в звука на течащата вода, мъчейки се да се съсредоточи върху дребните букви на руския роман, които сякаш се смаляваха с всяка страница. Стана рязко и отвори миниатюрния хладилник, който бяха напълнили с вода и бира, взе си кутийка и забеляза, че вратата на банята зее.

Нямаше завеса и тя виждаше Декстър, застанал настрани под студените капки, затворил очи срещу струята с отметната назад глава с вдигнати ръце. Огледа лопатките му, дългия кафеникав гръб, двете дупчици в основата на гръбнака над малкия бял задник. Но, о, божичко, той се извърна… Кутийката бира се изплъзна от дланта й и експлодира. Съскаше, пенеше се и се въртеше шумно по пода. Тя метна хавлия върху нея, сякаш да улови див плъх, после вдигна очи и видя Декстър — своя платоничен приятел, чисто гол, ако не броим дрехите, които държеше небрежно пред тялото си.

— Изпуснах я! — извика тя, обирайки пяната с хавлията, и си помисли: „Още седем дни и нощи така и ще се самовзривя!“.

Сега беше неин ред да се изкъпе. Затвори вратата, отми бирата от ръцете си и се загърчи, мъчейки се да се съблече в тясната влажна баня, която още ухаеше на афтършейва му.

Четвъртото правило изискваше Декстър да излезе на балкона, докато тя се подсушава и облича, но след няколко експеримента той установи, че ако наклони глава под определен ъгъл, без да сваля слънчевите очила, отражението и се вижда в стъклената врата. В момента Ема се пресягаше да намаже с лосион долната дъга на прясно загорелия си гръб. Проследи как извива хълбоци, докато си слага бикините, как гръбнакът й оформя ясна бразда, а лопатките — сводеста арка, докато си закопчава сутиена, как вдига ръце и синята лятна рокля се спуска като театрална завеса.

Излезе при него на балкона.

— Защо да не останем тук? — предложи той. — Вместо да скитаме от остров на остров, да останем тук една седмица, после се връщаме в Родос и оттам — у дома.

Тя се усмихна.

— Добре. Може.

— Няма ли да се отегчиш?

— Не мисля.

— Значи си доволна?

— Е, лицето ми е като препечен домат, но иначе…

— Дай да видя.

Тя затвори очи и вдигна брадичка нагоре. Мократа й коса беше вчесана назад и откриваше чистото и, светло лице. Ема, но нова-новеничка. Тя сияеше и в съзнанието му изплува изразът „целуната от слънцето“, после си помнели: „Целуни я, докосни лицето й и я целуни“.

Тя отвори рязко очи.

— А сега какво? — попита.

— Каквото пожелаеш.

— „Монопол“ или „Скрабъл“?

— Не съм съвършен.

— Добре, да вечеряме тогава. Предлагат нещо, наречено Гръцка салата.

Ресторантите в селцето се отличаваха с характерната особеност да си приличат като две капки вода. Навсякъде из въздуха витаеше миризма на обжарено агне. Седнаха в тиха таверна в края на пристанището, където започваше полумесецът на плажа, и пиха вино с вкус на бор.

— Коледни елхи — каза Декстър.

— Дезинфектант — каза Ема.

От тонколоните, скрити зад пластмасовите лози, звучеше „Ла Исла Бонита“ на Мадона, изпълнена на цитра. Хапнаха застоял хляб, прегоряло агне, възкисела салата, но всичко им хареса. След време дори виното им допадна като екзотична вода срещу лош дъх и Ема се почувства готова да наруши Второ правило — „флиртуването забранено“.

Кокетството не й се удаваше по природа. Опитите й да се държи като малко пухкаво котенце изглеждаха нелепо и несръчно, все едно се мъчи да води сериозен разговор, яхнала ролери. Но рецината, съчетана със слънцето, я настрои сантиментално и лекомислено. Тя посегна към ролерите.

— Имам идея.

— Да?

— Ако ще стоим тук осем дни, ще изчерпим всички теми за разговор, нали?

— Не е задължително.

— Но за всеки случай. — Тя се приведе напред и положи длан върху китката му. — Смятам, че трябва да споделяме с другия нещо, което не знае.

— Някаква тайна?

— Точно така, тайна, нещо неочаквано. Всяка вечер до края на екскурзията.

— Като че играем на „бутилка“? — Декстър подбели очи; смяташе се за играч на „бутилка“ от световна класа. — Добре. Ти си първа.

— Не, ти.

— Защо аз?

— Имаш по-широк избор.

Вярно беше, разполагаше с почти неограничено количество тайни. Можеше да й каже, че тази вечер я видя как се облича или че остави нарочно вратата на банята отворена, докато се къпеше. Или как е взимал хероин с Наоми, или как преди Коледа се впусна в бърз неприятен секс със съквартирантката на Ема — Тили Килик: масаж на стъпалата, излязъл ужасяващо от контрол, докато Ема пазаруваше свещички за елхата от „Улуъртс“. По-добре обаче да избере нещо, което не изважда наяве плиткоумието, лекомислието, двуличието и суетата му.

Замисли се.

— Добре… — Прочисти гърло. — Преди няколко седмици в един клуб се понатиснахме с едно приятелче…

Ема зяпна.

— Мъж? — И се засмя. — Свалям ти шапка, Декс, пълен си с изненади.

— Не е кой знае какво, полигавихме се само, а и аз бях мъртвопиян.

— Вечното оправдание. Разкажи ми по-подробно.

— Беше гей вечер, „Сексфейс“ свиреха в „Страп“.

— „Сексфейс“, „Страп“! Къде изчезнаха диско групите като „Роксис“ и „Манхатънс“?

— Не е диско, а гей клуб.

— А ти какво правеше там?

— Често ходим там. Музиката е по-добра. По-твърда, не прекаляват с благовидния хаус…

— Ти? Музикален ценител?

— Както и да е… Бях с Ингрид и приятелчетата й, танцувах и мъжът просто приближи и започна да ме целува и аз… аз май отвърнах на целувката.

— Ами…?

— Какво?

— Хареса ли ти?

— Нормално. Просто целувка. Устата си е просто уста, нали?

Ема се изсмя звучно.

— Декстър, притежаваш душа на поет. „Устата си е просто уста“. Прекрасно казано. Не цитираш ли някоя песен? „Времето лети“ например.

— Знаеш какво имам предвид.

— Устата си е просто уста. Трябва да го напишат на надгробната ти плоча. Какво каза Ингрид?

— Само се засмя. Не й пречи. Хареса й. — Той сви нехайно рамене. Ингрид е бисексуална.

Ема подбели очи.

— Не се и съмнявам!

Декстър се усмихна, сякаш бисексуалността на Ингрид е негова идея.

— Е? Какво толкова? На нашата възраст трябва да експериментираме със секса.

— Нима? Никой не ми е казал.

— Наваксвай!

— Е, веднъж оставих лампите светнати, но няма да повторя.

— О, Ем, зарежи предразсъдъците.

— О, Декс, ти си нечуван сексперт. Как беше облечен твоят приятел в „Страп“?

— Колан и черни кожени ботуши. Инженер в „Бритиш Телеком“. Стюарт.

— Смяташ ли да се видиш пак с него?

— Само ако телефонът ми се счупи. Не беше мой тип.

— На мен ми се струва, че всички са твой тип.

— Просто цветиста случка, това е. Какво смешно има?

— Изглеждаш тооолкова самодоволен.

— Нищо подобно! Хомофобка!

Той занадзърта през рамото й.

— Ей! Да не правиш мили очи на сервитьора?

— Опитвам се да поръчам още вино. Твой ред е. Твоята тайна.

— О, предавам се. Не мога да се съревновавам с теб.

— Нито веднъж момиче с момиче?

Тя поклати отвратено глава.

— Някой ден ще изтърсиш нещо такова пред истинска лесбийка и ще ти строшат ченето.

— Значи никога не те е привличала…?

— Не изглупявай, Декстър. Искаш ли да чуеш тайната ми или не?

Сервитьорът пристигна с гръцко бренди — почерпка от заведението — питие, което става само за подаяние. Ема отпи и потрепери. Подпря внимателно брадичка с жест, излъчващ пиянска фамилиарност.

— Тайна… Да видим…

Потупа брадичка с показалец. Дали да му каже, че го е гледала под душа? Или че знае всичко за Тили Килик по Коледа — за масажа на стъпалата, излязъл ужасяващо от контрол? Би могла дори да му разкаже как през 1983-та целуна Поли Досън в спалнята й, но за финала не би събрала смелост. Освен това бе намислила какво ще каже още в самото начало на вечерта. Докато цитрата изпълняваше „Като молитва“ на Мадона, тя облиза устни, разискри очи, внесе още няколко фини корекции, докато постигна най-красивото си и привлекателно лице, с което позираше за снимки.

— В университета, преди да станем… така де… приятелчета… бях малко влюбена в теб. Всъщност не малко, много. Дълго. Пишех сълзливи поеми и прочее.

— Поеми? Наистина ли?

— Не се гордея от себе си.

— Разбирам. Разбирам. — Той скръсти ръце, облегна ги на ръба на масата и сведе очи. — Е, съжалявам, Ем, но това не се брои.

— Защо не?

— Каза, че трябва да е нещо, което не зная.

Хилеше се и тя за пореден път си припомни неизчерпаемия му капацитет да я разочарова.

— Ама че си противен!

Плясна го с опакото на дланта си по най-зачервеното от слънцето място.

— Ох!

— Откъде знаеш?

— Тили ми каза.

Милата Тили.

— И какво стана после?

Тя се взря в дъното на чашата си.

— Сигурно е било нещо, което минава с течение на времето. Като младежките пъпки.

— Не, наистина, какво стана?

— Опознах те. Ти ме излекува от себе си.

— Е, искам да прочета поемите. С какво се римува „Декстър“?

— С „треска“. Полурима.

— Сериозно, пазиш ли ги?

— Унищожих ги. Преди години, в лагерен огън. — С чувството, че е измамена глупачка, Ема отпи още веднъж от празната чаша. — Прекалих с брендито. Трябва да тръгваме.

Заоглежда се разсеяно за сервитьора и Декстър също се почувства глупаво. Толкова много неща можеше да каже. Защо се държа самонадеяно, безочливо, егоистично? Обзет от желание да поправи стореното, той я побутна по ръката.

— Ще се поразходим ли?

Тя се поколеба.

— Добре. Да се поразходим.

Тръгнаха по кея край недовършените къщи в разрастващото се край брега селце, обсъждайки консервативно колко пренаселено ще стане в бъдеще, и докато говореха, Ема мълком се зарече занапред да е по-разумна. Безразсъдството и спонтанността не й се удаваха, не успяваше да довърши започнатото, резултатите никога не оправдаваха надеждите й. Признанието пред Декстър й създаде усещане, че хвърля силно топка, проследява я как отлита високо в небето и след секунди чува трясъка на строшено стъкло. Даде си дума до края на престоя им тук да не губи присъствие на духа, да не пие и да не забравя Правилата. Да не забравя Ингрид — красивата, бисексуална и необременена от задръжки Ингрид, която ги очаква в Лондон. Никакви неприлични откровения. Междувременно влачеше глупавия разговор като тоалетна хартия, заплела се в токчето на обувката й.

Селцето остана зад тях, а Декстър я улови за ръката да й помага, докато се препъват по сухите, все още топли от слънцето дюни. Тръгнаха към морето и стигнаха мокрия пясък, където се ходеше лесно. Ема забеляза, че той не пуска ръката й.

— Къде отиваме? — попита тя, отбелязвайки наум как се преплита езикът й.

— Аз ще поплувам. А ти?

— Да не си полудял?

— Хайде!

— Ще се удавя.

— Няма. Виж колко е красиво.

Морето беше много спокойно и чисто като красив аквариум — нефритено и със сияйна фосфоресцираща пелена; загребеш ли вода, ще засвети в шепите ти. Декстър вече събличаше ризата си през главата.

— Хайде. Ще поизтрезнеем.

— Не съм си сложила банския кос… — Осени я идея. — О, разбирам! — засмя се. — Разбирам какво става…

— Какво?

— Паднах право в лапите ти, нали?

— Моля?

— Добрият стар похват с нудисткото плуване. Напий момиче и търси най-близкия воден басейн…

— Ема, ама че си пуританка! Защо си толкова целомъдрена?

— Ти върви, аз ще те чакам тук.

— Добре, но ще съжаляваш.

Той се обърна с гръб към нея. Свали си панталоните и бельото.

— Остави боксерките! — изкрещя му тя, вперила очи в дългия му гръб и белите хълбоци. — Не си в „Сексфейс“, човече!

Той се гмурна в прибоя. Тя стоеше и се олюляваше лекичко; чувстваше се самотно и абсурдно. Нима не мечтаеше точно за такова преживяване? Защо не е малко по-безразсъдна и спонтанна? Ако се страхува да плува без бански, как ще събере смелост да каже някому, че иска да го целуне? Преди мисълта да се дооформи, тя се пресегна към ръба на роклята и с едно-единствено движение я изхлузи през глава. Свали си бикините, ритайки високо с крака, остави ги да лежат там, където са паднали, и хукна, смеейки се и ругаейки мълком, към водата.

Стъпил на пръсти на дъното — по-далеч не смееше да отиде — Декстър избърса капките от очите си, погледна към морската шир и се почуди какво ще последва. Прилоша му усети, че му се повдига. Възникна Ситуация, а нима не се бе зарекъл с всички сили да избягва Ситуациите, да не се държи толкова безразсъдно и спонтанно? Все пак беше с Ема Морли, а Ем беше безценна, най-добрата му приятелка. Ами Ингрид, тайничко наричана Страшната Ингрид? Откъм брега долетя сподавен възторжен вик и той се обърна. Твърде късно — Ема подскачаше гола във водата, сякаш някой я блъска отзад. „Честност и откровеност“ — този лозунг трябваше да го води. Тя запляска към него с несръчен кроул и той реши този път да е честен и откровен, за да провери как ще му се отрази промяната.

Ема приближи задъхана. Внезапно осъзнала колко прозрачна е водата, тя се мъчеше да напредва с една ръка през гърдите.

— Е, това било значи!

— Кое?

— Нудисткото плуване!

— Да. Как ти се струва?

— Добре, предполагам. Много весело. Какво се очаква да направя сега? Да подскачам наоколо и да те пръскам? — Тя сви шепа и пръсна леко лицето му. — Правилно ли го правя?

Преди да успее да й отвърне, течението я поде и я блъсна към Декстър, който бе стъпил здраво на дъното. Улови я, краката им се увиха като сплетени пръсти, а телата им се докосваха и разделяха, сякаш танцуваха.

— Много замислен изглеждаш — каза тя, за да наруши мълчанието. — Ей! Да не пикаеш във водата?

— Не…

— Тогава?

— Просто искам да се извиня. За онова, което казах.

— Кога?

— В ресторанта. Държах се малко нагло и прочее.

— Няма проблем, свикнала съм.

— Искам също да кажа, че по онова време се чувствах по същия начин. Имам предвид, че и аз те харесвах, романтично. Искам да кажа… не съм писал стихове и прочее, но си мислех за теб, мислех си за теб и мен. Имам предвид, падах си по теб.

— Наистина ли? О! Наистина? О. Хубаво. Добре. О. Разбирам.

„Все пак ще се случи — помисли си Ема, — сега и тук, голи в Егейско море“.

— Проблемът ми е… — той въздъхна и се усмихна накриво, — че си падам едва ли не по всички…

— Аха — успя само да отговори Ема.

— … Наистина всички. Всичко живо по улиците. Както каза, всички са мой тип. Какъв кошмар!

— Горкичкият! — равно произнесе тя.

— Имам предвид, че май не бях — не съм — дорасъл за… така де… сериозно обвързване. Мисля, че двамата искаме различни неща. От една връзка.

— Защото… ти си гей?

— Говоря сериозно, Ем.

— Така ли? Никога не уцелвам.

— Сърдиш ли ми се?

— Не! Няма значение. Обясних ти, че беше много, много отдавна.

— Но! — Ръцете му намериха кръста й под водата и я прегърнаха. — Но ако ти се прииска да се позабавляваш…

— Да се позабавлявам?

— Да нарушиш Правилата…

— Да поиграем „Скрабъл“?

— Знаеш какво имам предвид, флирт. Докато сме далеч. Никакви обвързвания, никакви задължения, нито дума на Ингрид. Нашата малка тайна. Аз съм „за“. Това е.

От гърлото й се надигна звук някъде между смеха и стенанието. Аз съм „за“. Той се хилеше очаквателно като търговец, предложил страхотна сделка. „Нашата малка тайна“, която несъмнено ще добави към десетките други. В ума й нахлуха думите: „устата си е просто уста“. Оставаше й само едно. Забравила голотата, тя подскочи нагоре и с цялата си тежест натисна главата му под водата и я задържа там. Започна да брои: едно, две, три…

„Ти, арогантно, самодоволно…“

Четири, пет, шест…

„И ти глупава, глупава жено, за какъв дявол таеше чувства и за какъв дявол си въобразяваше, че и той таи чувства.“

Седем, осем, девет…

„Той се гърчи вече, май трябва да го пусна и да го взема на подбив, да измисля шегичка…“

Десет… и тя отмести ръце от темето му, а той изскочи на повърхността. Смееше се и изтръскваше водата от косата и от очите си. И тя се засмя. Вдървено „ха-ха-ха“.

— Да разбирам, че отговорът е „не“? — рече той накрая, издухвайки морската вода от носа си.

— Така мисля. Мисля, че нашият миг отмина отдавна.

— О. Нима? Сигурна ли си? Защото според мен ще се почувстваме далеч по-добре, ако го отметнем.

— Ако го отметнем?

— Смятам, че ще се сближим. Като приятели.

— Опасяваш се, че въздържанието от секс ще накърни приятелството ни?

— Не се изразявам много сполучливо…

— Декстър, разбирам те отлично, там е проблемът…

— Ако те е страх от Ингрид…

— Не ме е страх от нея. Просто отказвам да го направя само за да се води, че сме го направили. И няма да го направя, щом първите ти думи след това ще са: „Не казвай на никого“ или „Да забравим, че се е случило“. Щом се налага нещо да остане в тайна, значи не е трябвало да го вършиш.

Той надничаше над главата й и присвил очи, се взираше към брега. Тя се обърна натам и видя ниска слабовата фигура да тича по пясъка, размахала триумфално над главата си една риза и чифт панталони.

— ООООО!!! — извика Декстър и запердаши към брега, крещейки с пълна с вода уста. После с големи подскоци прекоси прибоя и се втурна след крадеца, отмъкнал дрехите му.

Когато най-сетне се върна при Ема, останал без дъх и разярен, тя седеше върху пясъка, облечена и съвсем изтрезняла.

— Някаква следа от тях?

— Не! Никаква! — трагично отвърна той. — Прецакаха ме и потънаха вдън земя.

Лекият ветрец му припомни, че е гол, и той гневно закри с длан триъгълника между краката си.

— Взел ли ти е портфейла? — попита тя, сдържайки усмивката си с извънредно старание.

— Не, само няколко банкноти, не знам, десет-петнайсет лири… Копеленце!

— Е, предполагам, че това са рисковете на нудисткото плуване — измърмори Ема, а ъгълчетата на устните й затрептяха.

— Ядосвам се за панталоните. Бяха „Хелмут Ланг“! Боксерките бяха „Прада“! Трийсет лири, да му се не види. Какво ти става? — Но Ема не успя да отговори и се заля в смях.

— Не е смешно, Ем! Обраха ме!

— Знам, съжалявам…

— „Хелмут Ланг“, Ем!

— Знам! Просто… толкова си ядосан… и гол…

Тя се преви и закрила лицето си в шепи, се търкулна върху пясъка.

— Стига, Ем! Не е смешно! Ема! Престани!

Когато успя да се надигне, тръгнаха мълчаливо край брега. Декстър — настръхнал от студ, Ема — благовъзпитано на няколко крачки пред него, впила очи в пясъка, за да не избухне отново в смях.

— Що за нехранимайковци крадат чужди панталони! — измърмори Декстър. — Знаеш ли как ще спипам малкия мошеник? Ще търся най-добре облечения кучи син на целия проклет остров!

Ема рухна отново върху пясъка, свила глава между коленете.

 

 

Издирването се оказа безплодно и те обиколиха плажа с надеждата да открият резервно облекло. Ема откри голям син пластмасов чувал и Декстър го уви старателно около кръста си като минижуп. Тя предложи да направят ресни, та да заприлича на сукман, и пак се строполи.

На връщане се наложи да минат през центъра на пристанището.

— Не очаквах да е толкова многолюдно — констатира Ема.

Придал си изражение на непринудено безгрижие, Декстър дефилира пред откритата таверна и заковал очи напред, се престори, че не чува дюдюкането. Тръгнаха към града и в тясната алея се сблъскаха с младежите от плажа — зачервени от слънцето и алкохола, вкопчени в прегръдка, двамата се олюляваха по стъпалата към пристанището. Взряха се удивено в синята найлонова минипола на Декстър.

— Някои ми открадна дрехите — обясни той отривисто.

Те закимаха съчувствено и ги подминаха. Момичето се обърна и им подвикна:

— Красив чувал.

— „Хелмут Ланг“! — отвърна Ема и Декстър присви очи, разгневен от предателството.

Цупи се по целия път и когато най-сетне се прибраха в стаята, фактът, че ще делят едно легло, някак си пече бе изгубил значение. Ема влезе в банята и си сложи стара сива тениска. Когато се върна, синият пластмасов чувал лежеше до леглото.

— Сложи го на закачалка — подритна го тя с крак. — Да не се измачка.

— Ха — каза той, проснат в леглото по гащи.

— Това ли са?

— Кои?

— Прословутите слипове за трийсет лири. Да не би да са поръбени с хермелин?

— Да заспиваме. Коя страна си избираш?

— Тази.

Лежаха успоредно по гръб и Ема се наслаждаваше на приятния досег на студените бели чаршафи.

— Хубав ден — отбеляза.

— Без последния епизод — измърмори той.

Тя се обърна към Декстър, вперил гневен профил в тавана. Сръга го с крак.

— Нищо и никакви панталони и гащи. Ще ти купя нови-новенички. Три памучни слипа. На едро. — Декстър изсумтя, а Ема го улови за ръката под чаршафа и я стисна. След малко той се извърна към нея. — Наистина, Декс — усмихна му се тя. — Наистина ми харесва тук. Забавлявам се.

— Да. Аз също — промърмори той.

— Още осем дни.

— Още осем дни.

— Ще издържиш ли?

— Кой знае? — Той се усмихна мило и за добро или за зло, всичко си дойде на предишното място. — Колко правила нарушихме днес?

Тя се замисли.

— Първо. Второ и Четвърто.

— Е, поне пропуснахме скрабъла.

— Винаги има утре.

Тя се пресегна нагоре, изключи лампата и се намести с гръб към него. Всичко си беше както преди и тя не беше сигурна дали и харесва. За миг се разтревожи, да не би да не успее да заспи, прехвърляйки в ума си днешните събития, но за свое облекчение скоро усети как умората я надвива и сънят плъзва по вените й като упойка.

Взрян в тавана, Декстър полежа буден в синята светлина с чувството, че днес не е разкрил потенциала си. Ема налагаше определено ниво на поведение, до което той невинаги съумяваше да се издигне. Погледна към нея. Косата й се спускаше по врата, загорялата й кожа тъмнееше на фона на белите чаршафи. Поколеба се дали да не я докосне по рамото и да се извини.

— Лека нощ, Декс — промърмори тя с последни сили.

— Лека нощ, Ем — отвърна той, но тя вече беше заспала.

„Още осем дни — помнели си той, — цели осем дни“.

Почти всичко може да се случи за осем дни.