Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (20)

Двайсета глава
Първа годишнина
Честване

Петък, 15 юли 2005

Лондон и Оксфордшир

Развлечения, развлечения, развлечения — развлеченията са разковничето. Да не спираш, да не остава нито секунда да се огледаш, да размислиш, защото номерът е да не изпадаш в униние, да се забавляваш и да възприемеш този ден… как? Като празник! В чест на живота й, на добрите времена, на спомените. На смеха, изобилния смях.

С тази идея той пренебрегна протестите на Мади, извади двеста лири от касата на кафенето и покани тримата си служители — Мади, Джак и Пийт, който работи в събота — да почетат стилно специалния ден. Все пак тя би се зарадвала.

И така, тези първи минути от Деня на свети Суидин го сварват в приземен бар в Камдън, стиснал петото мартини в една ръка и цигара — в другата. Защото защо не? Защо да не се позабавлява, да отпразнува живота й? Повтаря го, завалвайки думите, на приятелите си, които му се усмихват малко немощно и отпиват от чашите си толкова бавно, че той започва да съжалява, че ги е поканил. Те са толкова сериозни и отегчителни; следват го от бар в бар не като добри приятели, а като болнични надзиратели, обгрижват го, внимават да не се блъска в хората и да не си удари главата, когато пада от таксито. Е, вече му додея. Иска разтуха, нека да се повесели от сърце, заслужава го след годината, която преживя. Затова предлага да ги заведе в клуб, където веднъж го бяха поканили на ергенско парти. Стриптийз клуб.

— Не съм сигурна, Декс — казва Мади с тих ужас.

— О, хайде, Мали! Защо не? — отвръща той и я прегръща през рамо. — Тя ще се зарадва!

Той се разсмива и вдига чаша; търси ръба с устни, но не улучва и джинът се разлива върху обувките му.

— Ще бъде забавно!

Мади се пресяга за сакото си.

— Мади, ама че си лека категория! — крещи той.

— Мисля, че трябва да се прибираш вкъщи, Декс — обажда се Пийт.

— Едва полунощ е!

— Лека нощ, Декс. Доскоро.

Той изпраща Мади до вратата. Иска да я развесели, но тя изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Остани, пийни още една чаша! — дръпва я за ръката.

— Не прекалявай, моля те. Моля те.

— Не ни лишавай от женска компания!

— Няма как. Утре сутринта отварям аз, забрави ли? — Тя се обръща и го улавя за двете ръце влудяващо грижовно и съчувствено. — Просто… внимавай…

Той не иска съчувствие, иска да пие и затова пуска рязко ръцете й и се връща на бара. Обслужват го безпроблемно. Само преди седмица в градския транспорт избухнаха бомби. Загинаха невинни хора и въпреки привидното мъжество и гордост атмосферата напомня град под обсада. Хората са уплашени и са си по домовете и Декстър лесно намира такси да ги откара до Фарингдън Роуд. Облегнал глава на стъклото, чува как Пийт и Джак мърморят плашливо обичайните извинения — късно е, сутринта са на работа.

— Имам деца и жена — шеговито напомня Пийт. Приличат на заложници, просещи милост. Декстър усеща как партито лека-полека се закрива, но няма сили да се бунтува, спира таксито на Кингс Крос и ги освобождава.

— Ела с нас, Декс? — казва Джак, надзъртайки през прозореца с глуповатия си загрижен поглед.

— Не, няма проблем.

— Защо не пренощуваш при мен? — предлага Пийт. — На канапето?

Декстър обаче усеща, че не е добре дошъл.

Както посочи Пийт, той има съпруга и деца и не му трябва чудовище у дома. Проснато вонящо в сълзлива несвяст на канапето, докато децата му се опитват да се подготвят за училище. Скръбта е превърнала Декстър Мейхю отново в идиот и защо да се натрапва на приятелите си? По-добре тази вечер да се придържа към случайно срещнати събеседници. Затова той им махва за сбогом и нарежда на шофьора да кара към мрачната безлюдна уличка до Фарингдън Роуд, където се намира нощният клуб „Нерон“.

Черните пилони пред входа напомнят погребална агенция. Строполява се от таксито, разтревожен, че биячите няма да го пуснат, но всъщност той е образцовият им клиент — добре облечен и мъртвопиян. Усмихва се предразполагащо на огромния мъжага с гола глава и козя брадичка, подава няколко банкноти и онзи му махва да влиза. Пристъпва в мрака на главната зала.

Навремето, не толкова отдавна, посещението в стриптийз клуб символизираше постмодерна дързост — цинично и същевременно вълнуващо преживяване. Не и сега. Тази нощ клуб „Нерон“ напомня чакалня на летище от началото на осемдесетте. Сребрист хром, ниски черни канапета и пластмасови саксии — въплъщение на градски упадък. Аматьорски стенопис, прекопиран от детски учебник, с робини, понесли подноси с грозде, покрива задната стена. Полиестерни римски колони никнат тук-там; край ниски масички за кафе, осветени от оранжеви прожектори, изтъкващи недостатъците им, стриптийзьорките, актрисите, кършеха снага на фона на гръмогласно ар-ен-би — някои изпълняваха безжизнена жига или енергични подскоци като в салон за аеробика, други се поклащаха като в наркотичен транс — всичките голи или полуголи. Под тях седяха мъжете — предимно в костюми, с разхлабени вратовръзки, облегнати на стените на лепкавите сепарета с отпуснати назад глави, сякаш с майсторски прекършени глави — неговите събратя. Декстър оглежда стаята с блуждаещи очи, ухилва се глупаво и усеща как похот и срам вливат наркотичен коктейл във вените му. Той се препъва по стъпалата, улавя се за лепкавия парапет, изправя се, изпъва ръкавелите си и се олюлява между подиумите към бара, където жена със строго лице му казва, че може да поръчва само бутилка — водка или шампанско, по сто лири. Безочливото мошеничество го разсмива, той подава предизвикателно кредитната си карта, сякаш я предизвиква да злодейства на воля.

Взима бутилката си шампанско — полска марка, сервирана в купа с топла вода — и две пластмасови чаши и я отнася в сепаре от черно кадифе, където запалва цигара и се заема сериозно с пиенето. „Шампанското“ е сладко като сварен бонбон, с вкус на ябълка и почти негазирано, но няма значение. Приятелите му са си тръгнали и никой не взема чашата от ръката му, разсейвайки го с разговори. След третата чаша времето добива странната си еластичност — забързва се и се забавя, цели минути изчезват напълно, а пред очите му се спуска черна пелена и после се вдига. Тъкмо се унася в сън или в безсъзнание, когато усеща длан върху ръката си и пред него застава кльощаво момиче в много къса лъскава червена рокля и с дълга руса коса, преливаща в черно на сантиметър над скалпа.

— Може ли да пийна чаша шампанско? — пита тя, шмугвайки се в сепарето. Под дебелия слой грим личи изключително лоша кожа; говори с южноафрикански акцент и той й отправя комплимент.

— Имаш приятен глас — изкрещява, за да надвика музиката.

Тя изсумтява, сбърчва нос и се представя като Барбара, но така, сякаш „Барбара“ е първото име, което й е хрумнало. Дребничка е, с кокалести ръце и малки гърди, в които той се взира нагло, но на нея й е все едно. Физика на балерина.

— Балерина ли си? — пита той, а тя изсумтява и свива рамене.

Той решава, че Барбара много, много му харесва.

— Какво те води насам? — пита механично тя.

— Празнувам годишнина! — отговаря той.

— Поздравления! — разсеяно възкликва тя, налива си още шампанско и вдига пластмасовата чаша във въздуха.

— Няма ли да ме питаш какъв точно е юбилеят? — казва той, но явно заваля лошо думите, защото тя три пъти го моли да повтори.

Решава да е по-директен.

— Точно преди една година стана злополуката със съпругата ми.

Барбара се усмихва нервно и се озърта наоколо, сякаш съжалява, че е седнала при него. Да се разправяш с пияници е част от работата, но този изглежда съвсем смахнат, празнува някаква злополука, хленчи и ломоти как някакъв шофьор не гледал накъде кара, разказва за съдебно дело, което тя не разбира и не си дава труда да разбере.

— Искаш ли да потанцувам? — пита го, за да смени темата.

— Какво? — Той се стоварва напред. — Какво каза?

Дъхът му вони и слюнката му я опръсква.

— Искаш ли да ти потанцувам? Да те поразведря? Май се нуждаеш от разведряване.

— Не сега. По-късно може би — казва той и я потупва по коляното, което е твърдо и неподатливо като парапет.

Заговаря отново; от устата му се лее несвързан поток от сладникаво-сантиментални и горчиви забележки, които нееднократно е изричал — само на трийсет и осем, искахме бебе, шофьорът се измъкна безнаказано, какво ли прави сега този кучи син, отнел най-добрата ми приятелка, надявам се да страда, само на трийсет и осем, къде е правосъдието, ами аз, какво да правя аз сега, кажи ми, Барбара, какво да правя аз сега. Млъква ненадейно.

Барбара е свела глава и се взира в ръцете си, които е сплела благоговейно в скута си, сякаш отправя молитва и за миг му се струва, че я е трогнал с историята си, трогнал е тази красива непозната, докоснал е някак си сърцето й. Може би тя се моли за него, навярно дори плаче. Това клето момиче плаче за него и той усеща дълбока обич към тази Барбара. Поставя благодарно дланта си върху нейната и осъзнава, че тя пише съобщение. Докато той е говорел за Ема, тя е държала мобилния си телефон и е пишела съобщение. Залива го вълна от гняв и отвращение.

— Какво правиш? — пита я с разтреперан глас.

— Какво?

Той вече крещи с пълно гърло:

— Попитах какво, мамка му, правиш?

Блъсва диво ръцете й и телефонът се търкулва на пода.

— Говорех на теб! — крещи той, но тя не му остава длъжна, нарича го смахнат, луд и маха на бияча — същият огромен мъж с козя брадичка, посрещнал го толкова дружелюбно на входа, сега го обгръща с едната си масивна ръка през раменете, а с другата — през кръста, вдига го като дете и го пренася през залата.

Обръщат се глави с изумени изражения, докато Декстър реве над рамото му: „Ти, глупава, глупава краво, нищо не разбираш!“. Той мярва за последно Барбара, ухилена, вдигнала два средни пръста. Мъжагата отваря с ритник пожарния изход и Декстър отново се озовава на улицата.

— Кредитната ми карта! Кредитната ми карта остана вътре! — крещи той, но като всички останали биячът само му се присмива и затваря вратата.

Разярен, Декстър слиза от тротоара и размахва ръце пред множеството черни таксита, отправени на запад, но никое не спира пред олюляващия се на шосето мъж. Той поема дълбоко дъх, качва се пак на тротоара, обляга се на стената и си претърсва джобовете. Портфейлът му е изчезнал, както и ключовете — за колата и за апартамента. Който му е откраднал портмонето и ключовете, е узнал и адреса му, отбелязан е на шофьорската му книжка, трябва да смени ключалката, а Силви ще дойде по обяд. Ще доведе Джасмин. Той ритва стената, обляга глава на тухлите, претърсва отново джобовете си, намира смачкана банкнота от двайсет лири в джоба на панталона, влажна от собствената му урина. Двайсет лири са достатъчни да го отведат невредим у дома. Ще събуди съседите, ще вземе резервните ключове и ще заспи.

Но двайсет лири са достатъчни и да го отведат в града за още няколко питиета. Вкъщи или забрава? Задържа се прав с усилие на волята, спира такси и потегля към Сохо.

През необозначена червена врата в глуха пряка на Беруик Стрийт, той влиза в нелегална подземна кръчма, която използваше преди десет-петнайсет години като последно убежище. Възтясната зала без прозорци е мрачна, забулена в цигарен дим и претъпкана с хора, отпиващи от консервени кутии. Той тръгва към пластмасовата маса, която служи за бар, използвайки тълпата за опора, но открива, че няма пари, дал е последната банкнота на шофьора на таксито и е изгубил рестото. Налага се да прибегне до номера, който винаги го спасяваше, когато оставаше без пари — грабва най-близкото питие и си го присвоява. Връща се в залата, глух за ругатните на хората, които разблъсква, вдига една очевидно забравена консервена кутия и я пресушава до дъно. Взема безочливо втора и се скрива в ъгъла, потен, обронил глава върху тонколоната. Затваря очи, алкохолът се стича по брадичката му и върху ризата и ненадейно една ръка го блъсва по гърдите и го натиква в ъгъла, а някакъв глас го пита как така, мамка му, си позволява да краде чужда пиячка. Той отваря очи — мъжът пред него е стар, със зачервени очи, нисък и дебел като жаба.

— Всъщност това си е моето питие — казва Декстър и се разкикотва при мисълта колко неубедителна е лъжата.

Мъжът се озъбва, оголва жълтите си зъби, размахва юмрук и Декстър разбира какво иска — иска мъжът да го удари.

— Махай се оттук, грознико! — изломотва той; после очите му се премрежват, долавя звук като от токов удар и се озовава на пода, закрил лице в шепи, а мъжът го налага по корема и го рита по гърба с токовете на обувките си. При всеки замах Декстър усеща вкуса на мръсния килим и после изведнъж полита, шестима го вдигат за ръцете и краката като в училище, когато имаше рожден ден и всичките му приятели го хвърляха в басейна, и той надава възторжени викове и се смее, докато го пренасят по коридора през кухнята и го изхвърлят на улицата сред пластмасовите кошове за боклук. Смеейки се, той се търкулва по твърдата мръсна земя и усеща кръвта в устата си, дъха на горещо желязо и си мисли, е, това щеше да й хареса. Щеше да я зарадва.

 

 

15 юли 2005

„Привет, Декстър!

Надявам се, че писмото ми няма да те подразни. Странно е, нали, да изпращаш писма в епохата на интернет! Но така ми се струва по-редно. Искаше ми се да отбележа някак този ден и реших, че така е най-добре.

Как си? Как се справяш? Разменихме по няколко думи в службата, но не исках да се натрапвам, понеже си личеше колко ти е трудно. Брутално, нали? И аз като теб — убеден съм — цял ден си мисля за Ема. Винаги се сещам за нея, но днес е особено тежко и сигурно за теб е още по-тежко, но реших да споделя мислите си с теб, независимо дали си струва (едва ли!!!). Да започвам тогава.

Когато преди години Ема ме напусна, реших, че целият ми живот ще рухне. Така и стана. Няколко години. Честно казано, май направо полудях. Но после срещнах едно момиче в магазина, където работех, и на първата ни среща я заведох да гледа мое комедийно представление. След това тя ми каза да не го приемам зле, но съм много, много лош комик и най-добре да се откажа и просто да бъда себе си. В този миг се влюбих в нея и сега сме женени от четири години и имаме три невероятни деца (по едно на година! Ха-ха!). Живеем в оживения Тотнъм, за да сме близо до родителите ми (така спестяваме пари за бавачки!). Работя в голяма застрахователна компания в отдела за запитвания на клиенти. Несъмнено ти звучи отегчително, но ме бива и често се смеем от сърце. Мога да кажа, че наистина се чувствам щастлив. Децата ни са момче и две момичета. Знам, че и ти имаш дете. Изтощително е, нали?

Но защо ти разказвам всичко това? Никога не сме се спогаждали и навярно не те интересува какво правя. Смятам, че причината да пиша, е следната.

След като Ема ме напусна, си мислех, че с мен е свършено, но не беше така, защото срещнах Джаки — съпругата ми. Сега и ти изгуби Ема, само че не можеш да си я върнеш, но искам да ти кажа да не се предаваш. Ема винаги те е обичала много, много. Години наред страдах и ревнувах. Дочувах телефонните ви разговори, наблюдавах ви двамата по партито и тя винаги засияваше край теб, както никога с мен. Срамувам се да призная, че четях бележниците й, когато я нямаше, и те бяха пълни с теб, с приятелството ви. Беше нетърпимо. Честно казано, приятелю, не мислех, че я заслужаваш, но всъщност не мисля, че някой от нас я заслужаваше. Тя ще си остане най-умната, най-милата, най-забавната жена, която сме познавали, и е ужасно несправедливо, че я няма.

Както казах, не мислех, че я заслужаваш, но знам от кратките си разговори с Ема, че всичко се е променило, че вече не си противен. Знам също така, че в крайна сметка с теб тя беше много, много щастлива. Сияеше, нали? Сияеше от щастие, излъчваше светлина и искам да ти благодаря за това и да ти кажа, че не ти се сърдя, приятелю. Желая ти прекрасен живот оттук нататък.

Съжалявам, ако писмото звучи сълзливо. Такива годишнини са много тежки за всички, за семейството й и най-вече за теб, но и аз мразя тази дата и винаги, всяка година оттук нататък ще мразя тази дата. Днес съм с теб в мислите си. Знам, че имаш прекрасна дъщеря, и се надявам да намираш утеха и радост с нея.

Е, трябва да приключвам. Бъди щастлив, бъди добър и продължавай да живееш. Улови мига и прочее. Мисля, че и Ема го иска.

С най-добри пожелания (и малко попресилено — обич, предполагам), Йън Уайтхед“

 

 

— Декстър, чуваш ли ме? О, божичко, какво си направил? Чуваш ли ме, Декс? Отвори очи, моля те.

Събужда се и вижда Силви. Някак си се е озовал на пода в апартамента си, в тясното пространство между канапето и масичката, а тя стои смутено над него и се опитва да го изправи. Дрехите му са мокри и лепкави и той осъзнава, че е повърнал насън. Отвратен е и засрамен, но безпомощен да помръдне, докато Силви пъшка и диша тежко, стиснала го под мишниците.

— О, Силви — казва той, мъчейки се да й помогне. — Съжалявам. Пак се прецаках.

— Просто седни, скъпи, моля те.

— Прецакан съм, Силви. Толкова прецакан…

— Ще се оправииш, трябва да поспиш, това е. О, не плачи, Декстър. Чуй ме, моля те! — Тя коленичи до него, обгръща с длани лицето му и го поглежда с нежност, каквато рядко е виждал, докато бяха женени. — Ще те изкъпем и ще те сложим в леглото, та да си отспиш. Съгласен?

Над рамото й забелязва малка фигурка, застанала тревожно пред прага — дъщеря му. Той простенва и му се струва, че пак ще повърне, толкова могъща е вълната от срам.

Силви проследява погледа му.

— Джасмин, слънчице, почакай в другата стая — казва тя възможно най-спокойно. — Татко не се чувства много добре. — Джасмин не помръдва. — Отиди в другата стая! — нарежда Силви паникьосано.

Приисква му се да каже нещо утешително на детето, но устните му са подути и насинени и той не успява да оформи думите. Ляга сразено обратно.

— Не мърдай — казва Силви. — Просто остани там.

И излиза от стаята, отвеждайки дъщеря им. Той затваря очи, чака и се моли всичко да приключи. Откъм коридора долитат гласове. Някой се обажда по телефона.

 

 

Следващото, което усеща със сигурност, е, че е на задната седалка в кола, свит неудобно под карирано одеяло. Придърпва го плътно — денят е топъл, но той трепери — и разбира, че това е старото одеяло за пикник, което, наред с миризмата на прашната тъмночервена тапицерия, му напомня за семейните излети. С известно усилие вдига глава да погледне през стъклото. На магистралата са. От радиото звучи Моцарт. Вижда темето на баща си, меката сребристо-сива коса, спретнато подкъсена над туфичките косми в ушите му.

— Къде отиваме?

— Водя те вкъщи. Заспивай.

Баща му го е отвлякъл. За миг понечва да възрази — върни ме в Лондон, добре съм, не съм дете. Но кожата топли лицето му, няма сили да се помръдне, камо ли да спори. Потръпва още веднъж, дръпва одеялото до брадичката си и заспива.

Събужда го скърцането на гумите по чакъла пред просторния, непоклатим семеен дом.

— Пристигнахме — казва баща му и отваря вратата на колата като шофьор. — Супа и чай!

И тръгва към къщата, подхвърляйки весело ключовете във въздуха. Очевидно е решил да се преструва, че не се е случило нищо необичайно, и Декстър му е признателен. Приведен и зашеметен, той слиза от колата, отмята одеялото за пикник и поема след него.

Оглежда лицето си в огледалото в малката баня на първия етаж. Долната му устна е порязана и подута, върху едната му буза има огромна жълто-кафява синина. Опитва се да раздвижи рамене, но гърбът го боли, мускулите са напрегнати и не го слушат. Сбърчва чело и изплезва език — възпален, прехапан в краищата и покрит със сив налеп. Прокарва върха му по зъбите си. Напоследък никога не ги чувства чисти; огледалото отразява дъха му, усеща мирис на септична яма, сякаш нещо гние в него. По скулите и носа му има разкъсани капиляри. Пие с възобновена решимост всяка вечер и често денем и е видимо напълнял; лицето му е подпухнало и отпуснато, очите — постоянно червени и сълзящи.

Обляга глава на огледалото и издишва. През годините с Ема понякога се питаше нехайно как ли ще изглежда животът му, ако нея я няма; не мрачно, а прагматично, философски… като всички влюбени. Чудеше се какъв ще бъде без нея. Сега виждаше отговора в огледалото. Загубата не го надари с трагичен ореол, направи го глупав и досаден. Без нея той няма достойнство, добродетели и стремления — рухнал, самотен, застаряващ пияница, отровен от разкаяние и срам. В ума му изплува нежелан спомен от тази сутрин — баща му и бившата му съпруга го събличат и го влачат към ваната. След две седмици навършва четирийсет и една, а баща му го къпе. Не можаха ли да го заведат в болницата да му изпомпат стомаха? Така поне щеше да запази донякъде личното си достойнство.

Чува как в антрето баща му разговаря със сестра му, крещейки в телефона. Сяда на ръба на ваната. Не се налага да се напряга, за да ги подслуша. Всъщност невъзможно е да не ги чува.

— Събудил съседите, опитвал се да си отвори вратата с ритници. Те му отключили… Силви го намерила на пода. Явно е пийнал повечко, това е. Само ожулвания и синини. Нямам представа. Както и да е… изкъпахме го. Утре сутринта ще е добре. Искаш ли да дойдеш да го видиш? — В банята Декстър се моли за „не“, но явно и сестра му не остава очарована от предложението. — Добре, разбирам те, Кейси. Обади му се утре сутринта тогава.

Декстър се уверява, че баща му не е наблизо, излиза в коридора и тръгва към кухнята. Отпива топла чешмяна вода от прашна чаша и поглежда към огряната от вечерното слънце градина. Басейнът е празен, покрит с раздърпан син брезент, тенис кортът — осеян с отпадъци и буренясал. Кухнята също мирише на плесен. Голямата семейна къща се закриваше постепенно, стая по стая, и сега баща му използва само кухнята, дневната и спалнята си, но дори и тях му е трудно да поддържа. Сестра му казва, че понякога спи на канапето. Съветват го, загрижени, да се премести, да си купи нещо по–скромно, малък апартамент в Оксфорд или в Лондон, но баща им не иска да чуе.

— Смятам да умра в собствения си дом, ако не възразявате — отговаря им; довод, твърде емоционален, за да дръзнат да го оспорят.

— По-добре си значи?

Баща му застава зад него.

— Малко по-добре.

— Какво е това? — Кима към чашата на Декстър — Джин?

— Вода.

— Радвам се. За вечеря мислех да хапнем супа като за по-специален случай. Ще преглътнеш ли една супа?

— Да, мисля.

Той вдига две пакетчета във въздуха — люта супа с къри или пилешка крем–супа?

Двамата се засуетяват из плесенясалата кухня — вдовци, създаващи ненужна бъркотия, за да претоплят две канчета супа. Откакто живее сам, диетата на баща му наподобява режима на амбициозен бойскаут — зрял фасул, наденички, рибни ролца; веднъж дори се похвали, че си е направил купичка желе.

Телефонът в коридора иззвънява.

— Ще вдигнеш ли? — казва баща му, мажейки масло върху нарязания бял хляб. Декстър се колебае. — Няма да те ухапе, Декстър.

Излиза в коридора и вдига. Силви е. Той сяда на стълбите. Бившата му съпруга сега живее сама; връзката й с Калъм най-сетне приключи малко преди Коледа. Споделеното нещастие и желанието да предпазят Джасмин от него неочаквано ги сближава и за пръв път, откакто се ожениха, те са почти приятели.

— Как се чувстваш?

— О, знаеш… Малко смутен. Съжалявам.

— Няма проблем.

— Помня как с татко ме настанихте във ваната.

Силви се засмива.

— Той го прие много невъзмутимо. „Няма нещо, което да не съм виждал преди“.

Декстър се усмихва и потреперва едновременно.

— Добре ли е Джасмин?

— Да, струва ми се. Ще го преглътне. Казах й, че си се натровил.

— Ще й се реванширам. Съжалявам.

— Случва се. Но не го прави пак, моля те.

Декстър издава звук, който напомня: „Няма, добре, хмм… ще видим“.

Настава мълчание.

— Трябва да приключвам, Силви. Супата ври и кипи.

— До събота вечер тогава?

— Да. Целуни Джасмин. И още веднъж — съжалявам.

Той я чува как намества слушалката.

— Всички те обичаме, Декстър.

— Без никаква причина — промърморва смутено той.

— Може би. Но въпреки това те обичаме.

След миг той оставя слушалката и сяда пред телевизора до баща си, който отпива лимонада, разредена в хомеопатични пропорции. Супата е поднесена в подноси със специални меки подложки за удобно хранене пред лаптопа — модерно изобретение, което донякъде смущава Декстър, вероятно защото майка му не би допуснала подобно нещо в дома си. Супата е гореща като лава и щипе порязаната му устна, а нарязаният бял хляб е намазан несръчно с масло — раздробен и смачкан на топки с белезникав цвят. Но, странно наистина, той е вкусен — дебелият слой масло се топи в гъстата супа и те преглъщат и гледат „Ийст Енд“ — нова мания на баща му. Докато буквите се нижат по екрана, той оставя подноса на пода, изключва звука с дистанционното и се обръща към Декстър:

— В ежегоден фестивал ли смяташ да го превърнеш?

— Още не знам. — Минава време и баща му се обръща пак към безмълвния телевизор.

— Съжалявам — казва Декстър.

— За какво?

— Е, за ваната и…

— Бих си го спестил за в бъдеще, ако нямаш нищо против. — Без да пуска звука на телевизора, той започва да прехвърля каналите. — Както и да е… и ти ще го правиш за мен скоро.

— Божичко, дано да не се налага — казва Декстър. — Не може ли Кейси да ме замести?

Баща му се усмихна и го поглежда отново.

— Не ми се четат лекции.

— И на мен не ми се слушат.

— Е, тогава ще кажа само, че според мен трябва да опиташ да живееш, сякаш Ема все още е тук. Не мислиш ли, че така е най-добре?

— Не знам дали мога.

— Е, пробвай поне. — Той посяга към дистанционното. — Какво смяташ, че правя пече десет години? — Баща му намира каквото търси и се отпуска вън фотьойла. — А! „Закон и ред“!

Тя седят и гледат телевизия в летния здрач, в стаята пълна със семейни снимки, и Декстър смутено усеща, че пак се разплаква, много тихо. Вдига дискретно, крадешком ръка към очите си, но баща му чува как си поема дъх и го поглежда.

— Добре ли си?

— Съжалявам — казва Декстър.

— Не е заради моята супа, нали?

Декстър се засмива и подсмърча.

— Май не съм изтрезнял още.

— Няма проблем — заключава баща му и се обръща пак към екрана. — „Ням свидетел“ започва в девет.