Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (22)

Двайсет и втора глава
Втора годишнина
Разопаковане

Събота, 15 юли 2006

Северен Лондон и Единбург

В шест и петнайсет тази вечер той спуска металните щори на „Белвил кафе“ и заключва тежкия катинар. До него Мади го чака, той я улавя за ръката и двамата тръгват заедно към станцията на метрото.

Най-сетне, най-сетне се е преместил, наскоро е купил приятен, но скромен мезонет с три спални в Госпъл Оук. Мади живее в Стокуел, в другия край на Нодърн Лейн, и понякога нощува при него. Но не тази вечер; без мелодрама и без превземки тази нощ той просто иска да остане сам. Поставил си е задача, която може да изпълни единствено насаме.

Сбогуват се пред станция Туфнел Парк. Мади е малко по-висока от него и се понавежда, за да го целуне.

— Обади ми се по-късно, ако искаш.

— Добре.

— Ако си промениш решението и пожелаеш да дойда…

— Ще се справя.

— До утре тогава?

— Ще ти се обадя.

Целуват се още веднъж, кратко, но нежно, и той продължава по хълма към новия си дом.

От два месеца излиза с Мади, управителката на кафенето. Още не са съобщили официално на другите служители, но подозират, че те знаят. Не е страстна връзка, по-скоро постепенно осъзнаване на неизбежното през последната година. На Декстър му се струва малко прагматично и равнодушно и тайничко се чувства неловко от начина, по който Мади се превърна от близка приятелка в любовница; това, че се породиха в мрак, хвърля сянка върху отношенията им.

Но те несъмнено се разбират много добре. Всички го твърдят и Мади е мила, разумна и привлекателна, висока и стройна и малко прекалено сдържана. Иска да стане художник и Декстър смята, че е талантлива; малки картини са окачени в кафенето и понякога се продават. Освен това тя е десет години по-млада от него — представя си как Ема прибелва очи — но е мъдра и умна и също е надмогнала тежки времена — ранен развод, несполучливи връзки. Мади е мълчалива, затворена в себе си и съзерцателна, излъчва меланхолия, която в момента го устройва напълно. Състрадателна и предана е до крайност; тя спаси кафенето, когато той изпиваше печалбата и не идваше на работа, и й е благодарен за това. Джасмин я харесва. Разбират се чудесно, поне засега.

В приятната съботна вечер той крачи сам по тихите улички. Стига апартамента, заемащ сутерена и първия стаж на червен тухлен блок недалеч от Хампстед Хийт. Помещенията още пазят миризмата и тапетите на възрастното семейство, живяло тук преди, и той е разопаковал само най-необходимото — телевизора, видеото, стереоуредбата. Мястото изглежда старомодно, поне сега, с парапетите със заврънкулки, ужасната баня и множеството тесни стаички, но според Силви има потенциал, стига да съборят стените и да излъскат дъските на пода. Има достатъчно пространство за Джасмин и градина. Градина. Известно време той се шегуваше, че ще я павира, но и крайна сметка реши да се научи да отглежда растения и си купи книга по темата. Най-дълбоките кътчета на съзнанието му са приели идеята за улегнал живот. Скоро ще дойде ред на голфа и на спането с пижама.

Той влиза, подминава кашоните, препълнили антрето, взема си душ, отива в кухнята, поръчва тайландска храна. Ляга на канапето в дневната и започва мислено да съчинява списък от задачи, които трябва да изпълни, преди да се залови с основната.

За тесен кръг от хора някогашната безобидна дата е придобила скръбен ореол и му предстоят няколко телефонни разговора. Започва със Сю и Джим — родителите на Ема в Лийдс. Разговорът е приятен и достатъчно откровен; той им разказва за кафенето, за Джасмин; повтаря два пъти историята — за майката и за бащата.

— Е, това са всички новини — казва на Сю. — Исках само да знаете, че днес мисля за вас и се надявам да сте добре.

— Ние също мислим за теб, Декстър. Грижи се за себе си — с поразтреперен глас отговаря тя и затваря телефона.

Декстър продължава със списъка — обажда се на сестра си, на баща си, на бившата си съпруга, на дъщеря си. Разговорите са кратки, преднамерено ведри и отбягват значимостта на деня, но подтекстът е винаги един и същ: „Добре съм“. Обажда се и на Тили Килик, но тя се държи прекалено сантиментално и емоционално.

— Но наистина ли си добре, скъпи? Искам да кажа… наистина ли? Сам ли си? Добре ли се чувстваш сам? Искаш ли да наминем?

Раздразнен, той я уверява, че наистина е добре, и приключва разговора възможно най-бързо и най-любезно. Звъни и на Йън Уайтхед в Тонтън, но той слага децата да лягат, малките разбойници, и моментът не е подходящ. Йън му обещава да се обади през седмицата и дори да дойде да се видят и Декстър одобрява идеята с пълното съзнание, че няма да се осъществи. И сега, както при всички обаждания, преобладава усещането, че най-лошата буря е отминала. Декстър навярно никога няма да се чуе отново с Йън Уайтхед и това устройва и двамата.

Вечеря пред включения телевизор, прехвърля каналите и се ограничава до единствената бира, която му донасят безплатно с поръчката. Но е тъжно да се храниш сам, приведен на канапето в тази странна къща, и за пръв път през този ден го завладяват отчаяние и самота. Напоследък скръбта е като пристъпване върху заледена река; през повечето време се чувства уверен, но винаги го дебне опасността да не потъне. Сега чува как ледът се пропуква под краката му и усещането е толкова силно и страшно, че той се изправя, закрива лицето си с длани и си поема дъх. Издишва бавно през пръсти, втурва се в кухнята и започва да трупа със замах мръсни чинии в мивката. Внезапно му се приисква да пие и да не спира да пие. Намира телефона си.

— Какво има? — пита загрижено Мади.

— Малък пристъп на паника.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда?

— Вече съм добре.

— Мога да взема такси? Ще бъда при теб след…

— Не, наистина. Предпочитам да остана сам.

Открива, че собственият му глас е достатъчен да го успокои, уверява я още веднъж, че е добре, и й пожелава лека нощ. Убеден, че вече няма причина някой да му звъни, той изключва телефона, спуска щорите, качва се горе и започва.

В спалнята за гости има само матрак, отворен куфар и седем или осем кашона, два, от които са надписани: „Ема 1“ и „Ема 2“, със собствения й почерк с дебел черен маркер. Последните вещи на Ема от апартамента му, двата кашона съдържат бележници, писма, албуми и той ги пренася в дневната и започва да ги разопакова. Отделя безсмислените дреболии — стари банкови извлечения, рецепти, ресторантски брошури — и ги пъха в черен чувал за отпадъци. Останалото ще изпрати на родителите й или ще задържи за себе си.

Процесът му отнема много време, но той го изпълнява напълно хладнокръвно и прагматично, поспирайки от време на време да отпочине. Избягва да чете бележниците и тетрадките с младежки стихове и пиеси. Изглежда му несправедливо — представя си как Ема сбърчва чело над рамото му или ги издърпва от ръцете му. Съсредоточава се върху писмата и снимките.

Материалите са опаковани по такъв начин, че той работи в обратен хронологичен ред, прекопава пластовете, започвайки от годините им заедно, преминава към деветдесетте и накрая — на дъното на втория кашон — навлиза в осемдесетте. Най-отгоре са черновите за кориците на романите за Джули Крискол, кореспонденцията с издателката й Марша, изрезки от вестници. Следващият пласт разкрива пощенски картички и снимки от Париж, включително една на прословутия Жан-Пиер Дюсолие — смугъл и много красив — мъжът, който си отиде. В плик с билети за метрото, сгънати менюта и договор за наемане на жилище на френски се натъква на нещо толкова стъписващо и мило, че едва не го изпуска на земята.

Полароидна снимка от Париж през онова лято — Ема лежи гола на леглото, кръстосала глезени, отпуснала ръце над главата. Същата вечер гледаха „Титаник“ на черно-белия телевизор, бяха опиянени от вино и любов и макар снимката да беше красива, тя я издърпа от ръцете му и настоя да я унищожат, фактът, че я е запазила и я е скрила, би трябвало да го зарадва с разкритието, че тайничко е харесвала снимката. Но тя го сблъсква отново с нейното отсъствие и се налага да спре за миг и да си поеме дъх. Прибира я в илика и застива неподвижно, за да се съвземе. Ледът скърца под краката му.

Продължава. От края на деветдесетте намира купчина съобщения за новородени, сватбени покани, огромна прощална картичка от персонала и учениците в Кромуелската гимназия и пъхнати в същия плик, няколко писма от някой си Фил, които звучат толкова натрапчиво еротично и умолително, че Декстър ги сгъва бързо и ги натъпква обратно в плика. Има брошури от комедийните представления на Йън и скучни нотариални документи за покупката на апартамента на Е17. Открива няколко глуповати пощенски картички, които й е изпращал от пътешествията си в началото на деветдесетте — „Амстердам е СМАХНАТ“, „Дъблин е НЕСРАВНИМ“. Припомня си писмата, получени в отговор — вълшебни бледосини листове, които препрочита понякога — и пак се смущава от повърхностното си двайсет и четири годишно „аз“: „Венеция е АБСОЛЮТНО НАВОДНЕНА!!!!“. Открива копие от театрален плакат — „Жесток товар“ — пиеса за младежи от Ема Морли и Гари Чийдъл, после стари есета, курсови работи — „Жените на Дън“ и „Елиът и фашизмът“ — купчина репродукции с малки дупчици от кабарчетата, с които са били закрепени по стените на студентските общежития. Намира картонен цилиндър и в него, завита на стегнато руло — дипломата на Ема, очевидно недокосвана от почти двайсет години. Сверява предположението си, поглеждайки датата — 14 юли 1988. Осемнайсет години.

В разкъсан хартиен албум вижда снимки от церемонията по дипломирането й ги преглежда без особена носталгия. Ема е снимала и почти липсва на фотографиите, а той не помни останалите; по онова време двамата се движеха в различни кръгове. Все пак се стъписва колко млади изглеждат лицата, а също и от факта, че Тили Килик успява да ги подразни дори на снимка и на деветнайсет години разстояние. Снимка на Калъм О’Нийл — строен и самодоволен — бързо е разкъсана на две и заровена надълбоко в чувала за отпадъци.

По някое време Ема очевидно е подала фотоапарата на Тили, понеже най-сетне открива няколко нейни снимки — с псевдогероично изражение в роба и с широкопола шапка, смъкнала очилата си на върха на носа като книжен плъх. Той се усмихва, после простенва засрамено при вида на някогашното си „аз“.

С лице, застинало в нелепа манекенска маска, глътнал бузи и присвил устни, стои до Ема, която го е прегърнала през врата, привела е глава до неговата, ококорила очи, вдигнала длан към устата си, сякаш озарена от гениално хрумване. След тази снимка двамата отидоха на чаено парти, на кръчма и на домашно парти. Не помни в чий дом, а само, че къщата беше претъпкана и буквално разрушена, а празнуващите се пренесоха на улицата и в двора. Далеч от хаоса, те се приютиха на канапето в дневната и останаха там цяла вечер. Там я целуна за пръв път. Разглежда отново снимката от дипломирането, Ема с дебелите черни очила, с яркочервена, нескопосано подстригана коса, с малко по-закръглено лице, отколкото я помни, усмихната широко, опряла буза до неговата. Оставя снимката настрани и поглежда следващата.

Заснета е на другия ден. Седят на планински скат, Ема е в джинси, пристегнати силно на кръста, а Декстър — малко встрани от нея — в бяла риза и черен костюм.

На върха на Трона на Артур свариха обезсърчително гъмжило от туристи и дипломанти като тях, всичките бледи и омаломощени от снощните пиршества. Декс и Ем помахаха смутено на неколцина познати, но се постараха да спазят дистанция, за да избегнат клюките, макар да беше твърде късно.

Обиколиха бавно ръждивокафявото плато, за да се насладят на гледката от различни ъгли. Застанаха пред каменната колона, бележеща върха, и размениха задължителните за случая забележки — колко далеч са стигнали и как виждат квартирите си оттук. Колоната беше осеяна с графити — остроумия, „ДГ беше тук“, „Шотландия завинаги“, „Тачър — вън“.

— Да си гравираме ли инициалите? — предложи колебливо Декстър.

— Как по-точно? „Декс и Ем“?

— „Завинаги“.

Ема изсумтя скептично и огледа най-забележителното умотворение — огромен пенис, изрисуван с неизличимо зелено мастило.

— Представи си да се изкатериш дотук, за да го нарисуваш! Дали си е носел химикалка специално за случая? „Прекрасна гледка, чудесна природа и прочее, но липсват фалос и топки“…

Декстър се засмя механично, но отново започна да ги завладява неудобство. Дали не сгрешиха? И двамата тайничко се запитаха дали да не пропуснат пикника и просто да се върнат вкъщи. Но и двамата не събраха сили да го предложат и вместо това откриха една падина наблизо, където скалите предоставяха природна мебелировка, настаниха се и разопаковаха раницата.

Декстър отвори вече топлото шампанско, което безпомощно протече по ръката му и по сухата трева. Надигнаха един след друг бутилката, но празничното настроение се беше изпарило и след кратко мълчание Ема пак похвали гледката.

— Великолепно!

— Хмм…

— Никакъв признак за дъжд.

— Хмм?

— Каза, че е денят на свети Суидин. „Ако на свети Суидин завали…“

— Абсолютно. Никакъв признак, че ще завали.

Времето, говореше за времето. Смутена от собствената си баналност, тя помълча, преди да премине към по-директен подход.

— Е, как се чувстваш, Декс?

— Малко изморен.

— Не, имам предвид снощи? Ти и аз.

Той я погледна и се почуди какво очаква да й отговори. Притесняваше се от сблъсък без пътища за бягство, ако не броим полет от планинските чукари.

— Добре! А ти? Как се чувстваш?

— Добре. Малко смутена сякаш, задето се раздърдорих така… за бъдещето. Как ще променя света и прочее. Малко самонадеяно на фона на жестоката дневна светлина. А и тогава сигурно е прозвучало самонадеяно… на човек без принципи и идеали…

— Хей, имам идеали!

— Да спиш с две жени едновременно не е идеал.

— Е, ти смяташ така…

Тя зацъка с език.

— Понякога си много дребнав.

— Не мога да се променя.

— Опитай поне. — Тя отскубна шепа трева и я подхвърли леко към него. — Ще станеш по-приятен. Както и да е. Имах предвид, че не искам да ме сметнеш за стара досадница.

— Не съм. Беше ми интересно. И както казах, прекарах чудесно. Жалко само, че позакъсняхме.

Той и се подсмихна влудяващо утешително и тя сбърчи раздразнено нос.

— Какво? Иначе щяхме да станем любовници?

— Не знам. Кой знае?

Той протегна ръка с дланта нагоре, за миг тя я изгледа отвратено, после въздъхна и примирено я пое и те останаха така, сключили безсмислено и абсурдно ръце, докато най-сетне се измориха и се пуснаха. Декстър прецени, че най-доброто решение е да се престори на заспал, докато стане време да тръгват, и приведе плана си в ход. Свали си сакото, сгъна го на възглавница и затвори очи. Тялото го болеше, алкохолът пулсираше в главата му, усети как се унася, но тя проговори:

— Може ли да кажа нещо? За да те успокоя?

Той отвори безсилно очи. Тя седеше, обгърнала с ръце свитите си до гърдите крака, облегнала брадичка върху коленете.

— Да?

Тя пое дъх, сякаш си събира мислите, и каза:

— Не искам да смяташ, че съм го взела присърце или нещо подобно. Имам предвид… знам, че снощи беше пиян, и затова…

— Ема…

— Нека приключа. Но така или иначе се чувствах много приятно. Не съм много опитна в… тези неща. Не съм ги изследвала научно… като теб. Но беше хубаво. Мисля, че си много приятен, Декс, когато поискаш. Независимо дали сме закъснели или не, но смятам, че трябва да заминеш за Китай или за Индия или закъдето решиш, за да откриеш себе си, а аз ще си продължа да се радвам на живота тук. Не искам да идвам с теб, не искам всяка седмица да ми пращаш пощенски картички, не искам дори телефонния ти номер. Не искам да се омъжвам, да ти раждам деца или дори да флиртуваме отново. Прекарахме една чудесна нощ заедно, това е. Винаги ще я помня. И ако занапред пътищата ни някога се пресекат — на парти или нещо такова — няма проблем. Ще си побъбрим приятелски. Няма да се чувстваме неловко, задето си ми бъркал под блузата и прочее. Няма да пристъпваме смутено от крак на крак. Ти и аз. Ще бъдем просто… приятели. Съгласен?

— Добре. Добре.

— Е, това беше. Сега…

Тя взе раницата, затършува вътре и извади очукан „Пентакс“.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? Ще те снимам. За да не те забравям.

— Изглеждам ужасно — каза той и тутакси занаглася косата си.

— Не на мене тия!

Тон запали цигара за кураж.

— За какво ти е снимка?

— Да я имам, когато станеш известен. — Тя закрепи фотоапарата върху една скала и намести обектива. — Ще казвам на децата си: „Виждате ли го? Веднъж си пъхна ръката в мамината риза в претъпкана с хора стая“.

— Ти започна!

— Не, ти започна, приятелю!

Тя нагласи таймера и прокара пръсти в косата си, а Декстър провеси цигарата в единия ъгъл на устата си, после я премести в другия.

— Е? Трийсет секунди!

Декстър зае по-представителна поза.

— Какво ще кажем? „Зеле“?

— Не „зеле“. Ще кажем „мимолетен флирт“! — Тя натисна бутона и фотоапаратът забръмча. — Или „промискуитет“!

Изкатери се по скалите.

— Или „крадци, отминали в нощта“.

— „Кораби“, крадците не отминават в нощта.

— А какво правят крадците?

— Крадците са тъпи.

— Какво му е на „зеле“?

— Да не казваме нищо. Само да се усмихнем, да изглеждаме естествени. Млади и изпълнени с високи идеали и надежди и прочее. Готов ли си?

— Да.

— Усмивка и…