Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (16)

Шестнайсета глава
Понеделник сутрин

Понеделник, 15 юли 2002

Белсайз Парк

Радиочасовникът звъни както винаги в 07:05. Навън вече е светло и безоблачно, но двамата не помръдват. Ръката му е под кръста й, краката им са преплетени, лежат в двойното легло на Декстър в Белсайз Парк — някогашния, преди много години, ергенски апартамент.

Той е буден от известно време и репетира наум тон и думи, които звучат едновременно нехайно и тържествено. Усеща я, че се раздвижва, и подхваща:

— Може ли да кажа нещо?

Прошепва го в тила й, все още със затворени очи, със залепнали от съня устни.

— Да? — малко предпазливо отвръща тя.

— Смятам, че е глупаво да живееш в отделен апартамент.

С гръб към него тя се усмихва.

— Хмм?

— И без това нощуваш при мен.

Тя отваря очи.

— Не бива ли?

— Не, искам да си при мен.

Тя се обръща с лице към него и вижда, че не е отворил очи.

— Декс, да не би…?

— Какво?

— Предлагаш ми да ти стана съквартирантка.

Той се усмихва и без да отваря очи, улавя ръката й под чаршафа и я стисва.

— Ема, ще ми станеш ли съквартирантка?

— Най-сетне! — промърморва тя. — Сбъдваш мечтата мм, Декс.

— Значи „да“?

— Нека помисля.

— Е, уведоми ме, когато решиш. Защото ако не проявяваш интерес, може да потърся друг.

— Казах, че ще си помисля.

Той отвори очи. Очакваше „да“.

— Какво има да му мислиш?

— Просто… не знам. Да живеем заедно?

— Живяхме заедно в Париж.

— Да, но това беше Париж.

— И сега живеем заедно.

— Знам, но…

— Отново повтарям, че е лудост да живееш под наем. При сегашното състояние на имотния пазар наемите са пари на вятъра.

— Звучиш като финансов съветник. Много романтично. — Тя издава устни и го целува; предпазлива, майчинска целувка. — Проблемът не е само счетоводен, нали?

— Основно. Но също така смятам, че ще бъде… хубаво.

— Хубаво.

— Да живееш тук.

— Ами Джасмин?

— Ще свикне. Освен това е на две и половина, не решава тя, нали? Нито пък майка й.

— Няма ли да стане малко…?

— Какво?

— Тесничко. И тримата да сме тук през почивните дни.

— Ще се справим.

— Къде ще работя?

— Тук, докато ме няма.

— А ти къде ще си водиш любовниците?

Той въздъхва, малко подразнен от шегата след цяла година почти маниакална вярност.

— Ще ходим в хотели следобед.

Замълчават отново, само радиото нарушава тишината и Ема пак затваря очи и се опитва да си представи как разопакова кашони, подрежда си дрехите, книгите. Всъщност предпочита атмосферата в сегашния си апартамент — приятна, смътно бохемска мансарда на Хорнси Роуд. Белсайз Парк е прекалено спретнат и шик и въпреки усилията на волята и постепенната колонизация с нейни дрехи и книги, апартаментът на Декстър все още напомня ергенските му години — игралната конзола, огромният телевизор, ефектното легло.

— Отворя ли някое чекмедже, очаквам да ме залее лавина… не знам… бикини или сутиени.

Но той й отправи предложение и тя усеща, че трябва да предложи нещо в отговор.

— Защо да не купим нещо заедно? — казва. — Нещо по-просторно.

За кой ли път кръжат около голямата неизказана тема. Следва дълго мълчание и тя се пита дали не е заспал отново. Но накрая той проговаря:

— Добре. Да го обсъдим довечера.

И така започва нова седмица — като предишната и като предстоящата. Те стават, обличат се; Ема избира от ограничения запас дрехи, натъпкани в предоставения й скрин. Той се къпе пръв, тя — след него. През това време Декстър отива в магазина и купува вестник и мляко, ако е необходимо. Той чете спортните страници, тя — новините, и след закуската, протичаща почти винаги в уютно мълчание, тя изважда велосипеда си от антрето и двамата го бутат заедно към метрото. Всеки ден се сбогуват с целувка около осем и двайсет и пет.

— Силви ще остави Джасмин в четири — казва той. — Ще се върна в шест. Сигурна ли си, че можеш да я посрещнеш?

— Да, разбира се.

— И Джасмин не те притеснява?

— Не. Ще отидем в зоопарка или нещо такова.

Те се целуват отново и тя отива на работа и той отива на работа и денят отминава по-бързо от всякога.

Работа. Той работи отново. Има самостоятелен бизнес. Макар „бизнес“ да е попресилено за малкото му кафене с щанд за деликатеси на улица с жилищни блокове между Хайгейт и Арчуей.

Идеята се роди в Париж през дългото странно лято, когато разглобиха живота му и го сглобиха наново. Идеята хрумна на Ема, докато седяха на открито в кафене край Парк де Бют Шомон.

— Харесваш гастрономията — каза Ема. — Разбираш от вина. Може да продаваш насипно хубаво кафе, вносни сирена, всичко, което е модерно напоследък. Не претенциозно или помпозно, просто симпатично магазинче с маси на открито през лятото.

Отначало той настръхна при думата „магазин“, неспособен да си се представи като „магазинер“, или още по-зле — „бакалин“. Но „специалист по вносни храни“ му прозвуча по-убедително. Реши да си го представи като кафе-ресторант, който освен това продава хранителни продукти. А себе си — като предприемач.

И така, в края на септември, когато Париж най-после, най-после започна да губи част от блясъка си, те се върнаха заедно с влака. С лек тен и в нови дрехи, вървяха ръка за ръка по перона и се чувстваха така, сякаш пристигат за пръв път в Лондон, въоръжени с планове и проекти, воля и амбиция.

Приятелите им кимаха мъдро, все едно открай време са си знаели. Ема бе представена за втори път на бащата на Декстър.

— Помня, разбира се. Нарече ме фашист.

И те споделиха идеята за новия бизнес с надеждата да прояви интерес и да помогне при финансирането. Когато Алисън почина, стана ясно, че Декстър ще получи известна сума в подходящ момент, и сега моментът изглеждаше подходящ. Без да го изрича гласно, Стивън Мейхю смяташе, че синът му ще изгуби всичко до последното пени, но бе готов да заплати цената, стига никога, никога повече да не го вижда по телевизията. Присъствието на Ема също помогна. Бащата на Декстър харесваше Ема и за пръв път от няколко години откри, че харесва сина си заради нея.

Намериха заедно мястото. Магазин за видеокасети под наем, вече аномалия с прашните си рафтове, склонен да закрие призрачното си съществуване. След един последен подтик от страна на Ема Декстър нае магазина за дванайсетмесечен срок. През дългия влажен януари те разглобиха металните рафтове и раздадоха останалите касети с филми на Стивън Сегал на благотворителните магазини. Свалиха тапетите и боядисаха стените в кремаво, сложиха дървена ламперия, обиколиха фалирали ресторанти и кафенета и откриха прилична машина за кафе, хладилни шкафове, фризери със стъклени витрини. Всички тези претърпели крах начинания му припомниха какъв е залогът и колко голяма е вероятността да се провали.

Но през цялото време Ема беше до него, поощрявайки го, убеждаваше го, че не е сгрешил. Брокерите твърдяха, че кварталът е перспективен, предпочитан от млади професионалисти, които разбират стойността на думата „занаятчийство“, клиенти, готови да платят щедро за бурканче пастет от гъши дроб, за хляб с неведома форма или за бучка козе сирене колкото топка за скуош. Обещаваха, че кафенето ще се превърне в сборен пункт на писатели, които ще идват тук да пишат демонстративно романите си.

През първия пролетен ден те седнаха на слънце на тротоара пред полуремонтирания магазин и изготвиха списък с вероятни имена. Шеговити съчетания от думи като „Кафезин“, „Париж“, но произнасяно „Пари“ и накрая се спряха на „Белвил Кафе“ — френски повей на юг от А1. Декстър основа компания, втората след „Мейхем Ти Ви“, а Ема му беше секретарка и — със скромен, но съществен принос — съдружник. Първите две книги за Джули Крискол бяха започнали да носят печалба, както и анимационните телевизионни серии. Заговори се за продажба на несесери и картички за рождени дни, дори за издаване на списание. Несъмнено в момента беше, както би се изразила майка й, „състоятелна“. След дълго прочистване на гърлото тя се оказа в странното, леко стъписващо положение да предлага на Декстър финансова помощ. След дълго пристъпване от крак на крак, той прие.

Отвориха през април и през първите шест седмици той стоеше пред тезгяха от тъмно дърво, наблюдаваше как хората влизат, оглеждат се, присвиват ноздри и излизат. После обаче мълвата се разнесе, нещата потръгнаха и той успя да наеме персонал. Привлече постоянна клиентела, започна дори да се забавлява.

Сега мястото му е на мода, макар и по по-умерен, по-улегнал начин, отколкото е свикнал. Известен е само на местно ниво и само с нюха си да подбира изискани билкови чайове, но все още разтуптява сърцата на младите бъдещи майки, които идват да похапнат сладкиши след предродилните курсове, и отново жъне скромни успехи. Отключва тежкия катинар, поддържащ металните щори, вече сгорещени в слънчевото утро. Вдига ги, отваря вратата и се чувства… Как?… Удовлетворен? Радостен? Не, щастлив. Тайничко и за пръв път от много години той се гордее със себе си.

Има, разбира се, дълги тягостни вторници, когато му се приисква да спусне щорите и методично да изпие всички бутилки с червено вино, но не днес. Денят е топъл, довечера ще види дъщеря си и ще бъде с нея през следващите осем дни, докато Силви и онзи кучи син Калъм са на поредната екскурзия. По силата на някакво странно вълшебство Джасмин вече е на две и половина, уравновесена и красива като майка си, придружава го в кафе-ресторанта, играят си на магазинери и служителите му се въртят очаровани край нея и когато се прибере днес, Ема ще е там. За пръв път от много години той е там, където иска да бъде. Има съдружничка, която обича, желае и която също така е най-добрата му приятелка. Има красива, умна дъщеря. Справя се. Всичко ще бъде наред, стига нищо да не се променя.

 

 

На две мили оттам, на Хорнси Роуд, Ема изкачва стълбите, отключва входната врата и усеща хладния застоял въздух на апартамент, необитаем от четири дни. Прави си чай, сяда пред бюрото, включва компютъра и се взира в екрана почти цял час. Чака я много работа — да прочете и да одобри сценария за втория цикъл от серии за Джули Крискол, да напише петстотин думи от третия роман, да подготви илюстрации. Има писма и имейли от млади читатели, искрени и често смущаващо лични истории, на които трябва да обърне внимание — за самотата, за насилието, за истинската истинска любов.

Но съзнанието й кръжи около предложението на Декстър. През дългото странно лято в Париж миналата година те договориха строги условия за съвместното си бъдеще — ако всъщност имаха бъдеще — и основното бе да не живеят заедно; самостоятелен личен живот, самостоятелни апартаменти, самостоятелни срещи с приятели. Обещаха си да се постараят да поддържат непрекъснато връзка и за си бъдат верни, разбира се, но не по традиционния начин. Никакво мотаене след брокери за недвижими имоти през почивните дни, никакви общи вечерни партита, никакви цветя за Свети Валентин, никакви начинания, създаващи атмосфера на уседнал живот и семейно ежедневие. И двамата бяха опитали и се бяха провалили.

Тя намираше замисъла им за съвършен, модерен, новаторски. Но се изискваха толкова усилия да се преструват, че не искат да живеят заедно, и напоследък стана очевидно, че някой неизбежно ще се предаде. Тя просто не очакваше този някой да е Декстър. Една тема оставаше необсъдена и сега изглежда се налагаше да я повдигне. Да поеме дълбоко дъх и да произнесе думата. Деца. Не, не „деца“, да не би да го уплаши, по-добре да използва единствено число. Иска да има дете.

Въпросът се е вмъквал в разговорите им — мимоходом и шеговито, и Декстър е отговарял уклончиво, че може би някой ден, когато отношенията им са по-изяснени. Но колко по-изяснени от това? Темата виси във въздуха и те току я досягат. Появява се всеки път, когато родителите й се обаждат, всеки път, когато с Декстър правят любов (по-рядко сега, отколкото през ненаситното парижко лято, но все пак достатъчно често). Държи я будна нощем. Понякога й се струва, че може да картографира живота си чрез среднощните си тревоги. Навремето на дневен ред бяха момчетата, после твърде дълго — парите, после кариерата, после връзката й с Йън, после непостоянството й. Сега е това. На трийсет и шест е, иска дете и ако той не е съгласен, най-добре да…

Какво? Да се разделят? Изглежда мелодраматично и позорно да постави такъв ултиматум и изпълнението на заплахата й се струва немислимо, поне засега. Но се зарича да повдигне темата още тази вечер. Не, не тази вечер, понеже Джасмин ще е там, но скоро. Скоро.

След разсеяната, пропиляна сутрин Ема излиза да поплува, порейки коридорите, но все така неспособна да прочисти ума си. После с влажна коса поема с велосипеда към апартамента на Декстър и сварва пред блока огромния, леко зловещ черен джип. Гангстерска кола, два силуета се мяркат зад предното стъкло, единият широкоплещест и нисък, а другият — висок и строен: Калъм и Силви, размахали ръце в поредната препирня. Ема ги чува още от отсрещния тротоар и когато приближава с колелото, вижда озъбеното лице на Калъм и Джасмин на задната седалка, вперила очи в книжка с картинки, за да се изолира от шума. Ема почуква по стъклото до Джасмин, вижда как тя вдига лице, усмихва се — миниатюрни бели зъбки в широка уста — и опъва колана, за да излезе.

Ема и Калъм си кимват през стъклото на джипа. Етикетът на изневярата, раздялата и развода напомня малко на игрално поле, но границата между съюзниците и враговете е ясно очертана и макар да го познава от почти двайсет години, Ема вече няма право да разговаря директно с него. От друга страна, с бившата съпруга Силви са установили привидно ведър и спокоен диалог, но неприязънта се стеле помежду им като лятна мараня.

— Съжалявам! — казва Силви и спуска дългите см крака върху тротоара. — Дребен спор относно количеството куфари, които носим.

— Екскурзиите понякога изнервят — безсмислено отвръща Ема.

Разкопчават колана на Джасмин и тя се втурва да прегърне Ема; притиска лице към врата й, увива слабичките си крачета около кръста й. Ема се усмихва малко смутено, сякаш да каже: „Какво да направя?“, и Силви се усмихва — толкова сковано и неестествено, сякаш е оформила мимиката с пръсти.

— Къде е татко? — пита Джасмин във врата на Ема.

— На работа е, скоро ще се върне.

Ема и Силви си разменят по още една усмивка.

— Как вървят нещата? — пита Силви. — С кафенето?

— Много добре, наистина много добре.

— Е, съжалявам, че няма да го видя. Изпрати му поздрави.

Мълчание. Калъм я пришпорва с ръмжене на двигател.

— Ще влезеш ли? — пита Ема, но знае отговора.

— Не, трябва да тръгваме.

— Къде щяхте да ходите?

— В Мексико.

— Мексико. Чудесно.

— Била ли си в Мексико?

— Не, но навремето работех в мексикански ресторант.

Силви цъква отчетливо с език, а гласът на Калъм долита от предната седалка.

— Хайде! Ще попаднем в задръстването!

Джасмин се връща в колата за сбогуването, заръките да е послушна и да не гледа много телевизия, а Ема дискретно внася багажа й вътре — бонбоненорозов куфар на колелца и раничка панда. Когато се връща, Джасмин я очаква сериозно на тротоара, притиснала купчина книжки към гърдите си. Тя е красива, елегантна, безупречна, с леко меланхолично изражение, дъщеря на майка си от главата до петите, пълна противоположност на Ема.

— Трябва да тръгваме. Напоследък опашките по летищата са кошмарни. — Силви прибира дългите си крака колата, все едно сгъва ножче. Калъм се взира напред.

— Е, приятно прекарване в Мексико. Наслаждавайте се на шнорхелите.

— На гмуркането. Децата плуват с шнорхели — казва Силви непреднамерено грубо.

Ема настръхва.

— Съжалявам. На гмуркането! И внимавайте да не се удавите!

Силви вдига вежди, устните й оформят миниатюрно „о“ и Ема се чуди какво да добави. „Не се шегувам, Силви. Наистина не искам да се удавите“. Твърде късно, оплела е конците, илюзорната дружелюбност се изпарява. Силви целува Джасмин по темето, захлопва вратата на джипа и потегля.

Ема и Джасмин махат за довиждане.

— Е, Мин, татко ще се върне чак в шест. Какво ти се прави?

— Не знам.

— Рано е. Да отидем ли в зоопарка?

Джасмин кима енергично. Ема има семеен пропуск за зоопарка. Влиза в апартамента да се приготви за поредния следобед с дъщерята на друг човек.

В голямата черна кола бившата госпожа Мейхю седи със скръстени ръце, облегнала чело в затъмненото стъкло, свила крака на седалката, и слуша как Калъм ругае трафика по Юстън Роуд. Напоследък разговарят рядко, само крещят и съскат, и тази екскурзия, както останалите, е опит да изгладят нещата.

Последната година не беше най-успешната в живота й. Калъм се оказа груб и злобен. Онова, което бе взела за енергичност и амбиция, в действителност беше неохота да се прибира вечер у дома. Подозира го в изневяра. Той сякаш ненавижда присъствието й в неговата къща, както и присъствието на Джасмин. Развиква й се за най-невинни детински постъпки или я отбягва напълно. Засипва я с нелепи лозунги: „Quid pro quo^[2], Джасмин, quid pro quo“. Тя е на две и половина, за бога! При цялата си негодност и безотговорност, Декстър поне беше внимателен, твърде внимателен понякога. Калъм се отнася към Джасмин като към служител, който не се справя с работата. И роднините й, които бяха предпазливи с Декстър, откровено презират Калъм.

Сега бившият й съпруг е винаги усмихнат и тръби колко е щастлив като фанатичен член на религиозна секта. Подхвърля Джасмин във въздуха, носи я на конче, при всяка възможност демонстрира какъв прекрасен баща е станал. И тази персона Ема… Джасмин непрекъснато повтаря „Ема това“, „Ема онова“ и как Ема е най-най-добрата й приятелка. Носи вкъщи макарони, залепени за цветен картон, и обяснява, че това е Ема, и разказва как са ходили заедно в зоопарка. Имали семеен пропуск. За бога, каква непоносимо самодоволна двойка — Декс и Ем, Ем и Декс. Декстър със смешното си магазинче — Калъм вече е открил четирийсет и осем клона на „Природно препитание“ — и Ема с вечния велосипед и наедрелия ханш, със студентското си поведение и проклетото присмехулно изражение. На Силви й се струва зловещо и пресметливо как Ема се издигна от позицията на кръстница до мащеха, сякаш през цялото време е дебнела зад кулисите и е изчаквала да излезе на сцената. „Внимавайте да не се удавите!“ Нагла крава.

До нея Калъм ругае трафика по Марилбоун Роуди и Силви усеща силно възмущение от чуждото щастие, съчетано с разочарование, че за пръв път в живота си се е оказала в губещия отбор. Също и тъга от тези грозни, отвратителния жлъчни мисли. Все пак нали тя напусна Декстър и разби сърцето му?

Сега Калъм ругае трафика по Уестуей. Иска и се скоро да роди второ дете, но как? Пред нея се простира цяла седмица гмуркане в луксозен хотел в Мексико и тя знае отсега колко недостатъчно е това.