Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Day, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Дейвид Никълс. Винаги в същия ден
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2011
ISBN: 978-954-389-123-8
История
- — Добавяне
Четиринайсета глава
Бащинство
Събота, 15 юли 2000
Ричмънд, Съри
Джасмин Алисън Виола Мейхю.
Роди се късно вечерта на третия ден от новото хилядолетие и следователно щеше да израства със столетието. Мъничка, но здрава, и според Декстър — неизразимо красива. Знаеше, че би пожертвал живота си за нея и същевременно се чувстваше напълно убеден, че такава ситуация е малко вероятно да възникне.
Тази нощ, седнал в ниския пластмасов болничен стол, стиснал миниатюрното вързопче с пурпурно личице, Декстър Мейхю си даде тържествено обещание. Реши отсега нататък да постъпва както трябва. Изключвайки няколко биологични и сексуални императиви, всичките му думи и деяния ще са достойни за очите и ушите на дъщеря му. Ще живее, сякаш винаги е под зоркия поглед на Джасмин. Никога няма да й причини болка, страх или смущение и в живота му няма да има нищо, нищичко, от което да се срамува.
Тържественото обещание издържа приблизително деветдесет и пет минути. Докато седеше в тоалетната и издишваше цигарен дим в празно шише от минерална вода, явно малко от дима излезе навън и задейства пожарната аларма, изтръгвайки изтощената му съпруга и дъщеря му от насъщния им сън, и когато го изведоха от кабинката, стиснал затвореното шише с жълтосив дим, изморените присвити очи на Силви му казаха всичко — Декстър Мейхю просто беше негоден.
Нарастващата враждебност помежду мм се задълбочи от факта, че в началото на новото хилядолетие той остана без работа и дори без перспектива за работа. Програмното време на „Екстремни спортове“ се изместваше все повече към изгрев-слънце, докато стана ясно, че никой, дори най-заклетите поклонници на ВМХ[1] няма как да будуват толкова до късно в делничен ден, независимо колко жестоки, яки и майсторски са демонстрациите. Епизодите изтляха, а отпуската по бащинство преля в не толкова модерното състояние на безработица.
Преместването се оказа временна разтуха. След бурна съпротива ергенският апартамент в Белсайз Парк беше отдаден под наем за огромна сума и заменен за спретната къща в Ричмънд със, както я рекламираха, „купища потенциал“. Декстър протестираше, че е твърде млад да се мести в Съри, едва в средата на трийсетте, но се сблъска с непреодолима стена от доводи — качество на живот, добри училища, транспортни връзки, сърнички, бродещи из парка. Беше близо до родителите й, близнаците живееха в съседство и Съри спечели. През май започнаха безкрайната и бездънно скъпа задача да изшкурят всяка дървена повърхност и да съборят всяка неносеща стена. Спортната „Мазда“ също бе пожертвана за ван втора употреба, който вонеше неизличимо на оповръщано от предишното семейство.
Беше паметна година за семейство Мейхю, но Декстър се наслаждаваше на свиването на гнездо далеч по-малко от очакваното. Представяше си семейния живот като продължение на реклама с щастливи новодомци — привлекателни младежи в сини гащеризони, стиснали валяци за латекс, вадят порцеланови сервизи от стар скрин и се отпускат блажено върху голямо старо канапе. Представяше си как разхожда кучета със сплъстена козина в парка, представяше си как изтощени, но ведри сядат вечер край трапезата. А в близкото бъдеше се мержелеят каменни фонтанчета, огньове на плажа и пъстърва, печена върху изхвърлени от морето съчки. Представяше си как измисля интересни игри и поставя рафтчета по стените и как Силви носи старите му ризи на голо. И пуловери. Той носи пуловери и осигурява прехраната на семейството си.
Вместо това се караха, разменяха си удари под кръста и се гледаха мрачно през тънката пелена от дървесен прах. Силви се застояваше все повече в къщата на родителите си, уж за да не пречи на строителните работници, но всъщност за да отбягва апатичния си, негоден съпруг. От време на време се обаждаше и му предлагаше да отиде да се види с приятеля си Калъм, рачешкия барон, и да му припомни предложението за работа, но Декстър се противеше. Надяваше се телевизионната му кариера да се възроди, да заработи като продуцент или да се преквалифицира в оператор или редактор. Обещаваше да помага на работниците, за да спестяват от дневната надница. Всъщност правеше чай, купуваше бисквити, учеше разговорен полски и играеше на плейстейшъна на фона на оглушителното бумтене на машината за полиране на паркет.
Навремето се бе питал какво става с позастарелите кадри в телевизионната индустрия и сега разбра отговора. Стажант-редакторите и стажант-операторите бяха на по двайсет и четири, двайсет и пет, а той нямаше опит в продуцентството. „Мейхем Ти Ви“, собствената му независима компания, се бе превърнала по-скоро в алиби за бездействието му. В края на данъчната година формално я закри, за да не плаща за счетоводен баланс, и двайсет топа оптимистично гравирана хартия най-позорно отидоха на тавана. Единственият светъл лъч беше възможността отново да вижда Ема, с която тайно ходеше на кино, вместо да се учи да забърква цимент с Йежи и Лех. Но когато излизаше на светло от киносалона във вторник следобед, го обземаше непоносима тъга. Припомняше си обета да бъде идеален баща. Припомняше си колко отговорности има. В началото на юни Декстър се огъна, срещна се с Калъм О’Нийл и бе приет в семейството на „Природно препитание“.
И този Ден на свети Суидин сварва Декстър в риза с къси ръкави с цвят на овесена каша и вратовръзка с цвят на гъби да наглежда огромната ежедневна доставка от босилек в новия клон на Виктория Стейшън. Брои кашона със зеленина, а шофьорът стои до него с бележник в ръка и го зяпа откровено. Декстър инстинктивно разбира какво ще последва.
— Не бяхте ли в телевизията?
Позна…
— В древни времена… — отвръща нехайно Декстър.
— Как се наричаше? Май „с размах“?
Не го поглеждай…
— Нещо такова. Да подпиша ли тази фактура?
— И излизаше със Суки Медоус.
Усмивка, усмивка, усмивка…
— Както казах, беше много, много отдавна. Един кашон, два, три…
— Тя е навсякъде тези дни, нали?
— Шест, седем, осем…
— Неотразима е.
— Наистина. Девет, десет…
— Какво беше усещането, когато излизахте?
— Шумно.
— А на теб какво ти се случи?
— Животът. Случи ми се животът. — Той взима бележника му. — Тук ли да се подпиша?
— Да. Тук.
Декстър слага автограф на фактурата, бръква в най-горния кашон, изважда шепа босилек и го подушва дали е свеж. „Босилек — марулята de nos jours, на нашето време“, обича да повтаря Калъм, но на Декстър мъничко му нагарча.
Истинският централен офис на „Природно препитание“ се намира в Кларкънуел — свеж, чист и модерен, с изстисквачки, торби с кафе на зърна, унисекс тоалетни, високоскоростен интернет; огромни платна а ла Уорхол с крави, пилета и раци висят по стените. Отчасти работно място, отчасти тийнейджърска спални, архитектите го бяха нарекли „бленувано селение“ — с малки букви. Но преди да бъде допуснат в бленуваното селение, Декстър трябва да опознае работата. Кал държи всичките му изпълнителни директори да си „поизцапат ръцете“ и един месец Декстър ще стажува в ролята на дегизиран мениджър в последния имперски подстъп. Вече три седмици почиства сокоизстисквачки, прави сандвичи с мрежичка за коса, смила кафе, сервира на клиентите и за своя изненада, се чувства добре. Нали в това е разковничето — бизнесът е общуване, както обича да казва Калъм.
Най-лошо е, когато го разпознаят; мимолетното съжаление, пробягващо по лицето на клиентите, разбрали, че бивш телевизионен водещ им сервира супата. Най-неприятни са връстниците му, прехвърлили трийсетте. Да си вкусил слава, дори най-нищожна слава, и да си и изгубил, да си остарял и понапълнял е нещо като жива смърт и те се взират в Декстър зад касата, все едно гледат каторжник с вериги.
— На живо изглеждаш по-дребен — казват понякога и това е вярно, той наистина се чувства по-дребен сега.
„Но няма проблем — иска му се да каже, докато им сипва супа от индийска леща. — Добре съм. Умиротворен. Тук ми харесва и е само временно. Усвоявам нов занаят, осигурявам прехраната на семейството си. Желаете ли хляб? Пълнозърнест или с пшенични трици?“
Сутрешната смяна в „Природно препитание“ започва в шест и половина и приключва в четири и половина и след като предава касата, той се влива в тълпата, отправила се с влака към Ричмънд след съботното пазаруване. После изминава скучния двайсетминутен маршрут към викторианските къщи, които са много, много по-просторни вътре, отколкото изглеждат отвън. Най-сетне пристига у дома — в Къщата на Коликите. Докато крачи по плочника в градината (има градински плочник — как се случи това?), вижда Йежи и Лех да затварят входната врата и подхваща с дружелюбния тон и лекия кокни акцент, задължителен, когато разговаряш със строителни работници, макар и поляци.
— Czesc! Jak sic masz?[2]
— Добър вечер, Декстър — казва снизходително Лех.
— Госпожа Мейхю? Вкъщи ли си е? — Трябва да обръщаш словореда, това е закон.
— Да.
— Как са те днес? — снишава глас той.
— Малко… изморени, струва ми се.
Декстър сбърчва чело и подсвирква шеговито.
— Тревожно ли е положението?
— Малко.
— Ето. — Декстър бръква във вътрешния си джоб и им подава две контрабандни десертчета с мед, фурми и овесени ядки. — Крадени са. Не казвайте на никого.
— Добре, Декстър.
— Do widzenia[3].
Той застава пред входната врата и изважда ключовете си с ясното съзнание, че най-вероятно някъде в къщата някой плаче. Понякога се чуди дали не дават дежурства.
Джасмин Алисън Виола Мейхю чака в антрето, седнала нестабилно върху найлоните, които предпазват прясно лакираните дъски. Дребничка, със съвършени черти и овално личице, тя е миниатюрно копие на майка си и за кой ли път в гърдите му се надига дълбока обич, примесена с непреодолим ужас.
— Здравей, Джаз? Съжалявам за закъснението — казва той, обгръща я през коремчето и я вдига над главата си. — Как мина денят ти, Джаз?
Глас откъм дневната:
— Не искам да я наричаш така. Тя с Джасмин, не е Джаз. — Силви лежи върху покритото с найлон канапе и чете списание. — Джаз Мейхю звучи отвратително. Като саксофонистка в лесбийска фънк група. Джаз. Пфу!
Той обляга дъщеря си на рамо и застава на прага.
— Е, щом си я кръстила Джасмин, ще я наричат Джаз…
— Не съм я кръстила аз, кръстихме я ние. И знам, че ще я наричат така, но просто не ми харесва.
— Добре, ще променя изцяло начина, по който разговарям с дъщеря си.
— Браво.
Той застава до канапето, поглежда си многозначително часовника и си мисли: „Нов световен рекорд! От четирийсет и пет секунди съм си вкъщи и вече обърках конците“. Забележката съдържа точните пропорции самосъжаление и враждебност; допада му и се кани да я изрече гласно, когато Силви се изправя и сбърчва чело. Обвива колене с овлажнели очи.
— Съжалявам, скъпи. Денят беше ужасен.
— Какво стана?
— Не иска изобщо да спи. Цял ден е будна, всяка минута от пет сутринта.
Декстър обляга единия си юмрук на хълбока.
— Е, скъпа, ако й беше дала приспивателно, както ти препоръчах… — Но подобни шегички не му се удават и Силви не се усмихва.
— Цял ден плаче и хленчи, навън е горещо, вътре — скучно, Йежи и Лех тропат и хлопат и… не знам… просто съм изморена, това е. — Той сяда, прегръща я през рамо и я целува по челото. Тя продължава: — Ако пак ми се наложи да кръстосвам проклетия парк, ще се разкрещя, кълна се…
— Не се съмнявам.
— Обикалям край езерото, веднъж-дваж, после край люлките и пак около езерото. Знаеш ли кой беше най-хубавият ми миг? Помислих си, че са ми свършили пелените и ще се наложи да ходя до „Уейтроуз“ за нови, но открих един пакет. С четири пелени! И се почувствах на седмото небе!
— Другия месец се връщаш на работа.
— Слава Богу! — Тя обляга глава върху рамото му и въздъхва. — Май не трябва да излизам довечера.
— Не, излез! От седмици го очакваш с нетърпение.
— Не съм в настроение… Женско парти? Стара съм женски партита.
— Глупости…
— И се боя…
— За какво? За мен?
— Да те оставя сам.
— Е, на трийсет и пет съм, Силви. И преди са ме оставяли сам вкъщи. А и няма да съм сам, Джаз ще се грижи за мен. Ще си прекараме чудесно, нали, Джаз?… Мин. Джасмин.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. — „Не ми се доверява. Мисли, че ще се напия. Но няма. Няма“, мисли си той.
Женското парти е в чест на Рейчъл, най-кльощавата и най-злобната от приятелките на съпругата му. Наели са апартамент в хотел и барман, когото да използват, както намерят за добре. Лимузина, ресторант, маса в нощен клуб, късна закуска на другия ден — всичко е планирано с поредица безапелационни имейли, за да не остане никаква възможност за спонтанност и радост. Силви ще се прибере едва следобед и за пръв път Декстър ще бди на пост цяло денонощие. Силви е в банята, гримира се и го наглежда как коленичи да изкъпе Джасмин.
— Сложи я да си легне към осем.
— Добре.
— Има много сухо мляко, пасирала съм зеленчуковото пюренце. — „Пюренце“, колко досадно го произнася. — В хладилника е.
— Пюренце в хладилника, знам…
— Ако не й хареса, има готови бурканчета в шкафа, но те са само за краен случай.
— Ами чипс? Мога да й дам чипс, нали, ако избърша солта?
Силви цъка с език, клати глава, слага си червило.
— Поддържай й главичката!
— А солени ядки? Подходящи са за възрастта й, нали. Малка купичка фъстъци?
Той надзърта над рамо към нея, предвкусвайки усмивка, и се стъписва — за кой ли път — колко е красива в семплата, но елегантна черна рокля и с високите токчета, с още влажна от душа коса. Изважда едната си ръка от коритцето на Джасмин и погалва смуглия прасец на жена си.
— Изглеждаш прекрасно, между другото…
— Ръцете ти са мокри.
Тя отдръпва крак. Не са правили любов от шест седмици. Той очакваше известно охладняване и раздразнителност след раждането, но оттогава мина много време и понякога тя го поглежда… как?… Не точно презрително, но…
— Иска ми се да се прибереш тази нощ — казва той.
Разочарование. Това е. Разочарование.
— Внимавай с Джасмин. Поддържай й главичката!
— Знам какво правя! — отсича той. — За бога!
И ето го отново. Погледът. Силви несъмнено се разкайва; сбъркала е, очакванията й не се оправдават.
На вратата се звъни.
— Таксито ми. Ако изникне нещо непредвидено, търси ме на мобилния телефон, не в хотела, разбра ли?
Тя се навежда и докосва с устни темето на Декстър, после се навежда още по-надолу към коритцето и целува доста по-убедително дъщеря си.
— Лека нощ, скъпа моя. Наглеждай татко…
Джасмин се намръщва и нацупва устни и когато майка й излиза от банята, в очите и просветва страх. Декстър го забелязва и се засмива.
— Къде отиваш, мамо? — прошепва той. — Не ме оставяй с този идиот!
Долу входната врата най-сетне се захлопва. Силви е излязла, той е сам и свободен да постъпва идиотски.
Всичко започва с телевизора в кухнята. Джасмин вече пищи, докато Декстър се опитва да я закопчае в детското столче. Подчинява се на Силви, но сега се извива и крещи — компактен вързоп от мускули и врява, гърчещ се с изненадваща сила и без видима причина — и Декстър си мисли: „Научи се да говориш“. Научи някакъв проклет език и ми кажи къде бъркам. Колко остава, докато проговори? Година? Осемнадесет месеца? Налудничава, абсурдна проектантска грешка е тази безсловесност точно когато езикът е най-необходим. Трябва да се раждат проговорили. Не да обсъждат сериозни теми, не да разменят остроумни забележки, а да представят само основна практична информация. „Татко, вие ми се свят. От тази играчка ми призлява. Присвива ме коремът“.
Най-сетне я закопчава, но тя редува крясъци и плач и той пъха лъжиците в устата й в промеждутъците, обирайки от време на време размазаното пюре с върха на лъжицата, сякаш е пяна за бръснене. С надеждата да я поуспокои, включва малкия портативен телевизор върху кухненския плот, който Силви не одобрява. Понеже е събота, час пик на зрителския интерес, от екрана неизбежно го поздравява широката усмивка на Суки Медоус — на живо от студиото, където гръмогласно обявява резултатите от лотарията на тръпнещата в очакване нация. Той усеща как стомахът му се присвива леко от завист, после цъка с език, поклаща глава и понечва да смени канала, когато забелязва, че Джасмин е замлъкнала и застинала, хипнотизирана от крясъците на бившата му приятелка.
— Виж, Джасмин, това с бившата приятелка на татко. Много е шумна, нали? Шумно, шумно момиче!
Сега Суки е богата и още по-бъбрива и известна любимка на зрителите и макар нещата между тях да не потръгнаха, макар да не ги свързваше нищо, той усеща носталгия по нея, по дивите години в края на двайсетте, когато публикуваха снимките му по вестниците. Пита се какво ли ще прави Суки тази вечер.
— Може би татко трябваше да остане с нея — изрече предателски, припомнил си нощите в черни таксита и в коктейл-барове, ресторанти и клубове, годините, когато в съботните вечери не сервираше средиземноморски сандвичи с мрежичка за коса.
Сега Джасмин се разплаква отново, понеже някак си има сладък картоф в окото и докато я бърше, той усеща непреодолима нужда да запали цигара. И защо не? Защо не се поглези след тежкия ден? Гърбът го боли, палецът му е превързан с хлабав син пластир, пръстите му миришат на раци и престояло кафе и той решава, че определено се нуждае от почерпка. От благодатта на никотина.
Две минути по-късно навлича бебешкото кенгуру, с мачовско задоволство закопчава катарамите и намества вървите, сякаш си слага парашут. Натъпква плачещата Джасмин отпред и решително поема по дългата улица, засенчена от дървета, право към досадната галерия с магазинчета. „Как стигнах дотук — чуди се той, — до бакалията в Съри в събота вечер?“ Дори не е Ричмънд, а квартал на квартала, и той пак се сеща за Суки, която сега покорява нощния град с красивите си приятелки. Дали да не й се обади, когато Джасмин заспи? Просто за едно „здрасти“? Да си сипе чаша вино, да поговори със стара приятелка. Защо не?
Пред магазина за алкохол потръпва от приятно очакване, блъсва вратата и тутакси се изправя пред висока лъскава стена от бутилки. Откакто Силви забременя, се наложи правилото да не държат алкохол вкъщи, за да предотвратяват навика за ежедневно подпийване.
— Омръзна ми да седя вечер на канапето — каза Силви, — и да те гледам как се напиваш сам.
Приемайки думите й като предизвикателство, той спря, повече или по-малко. Сега обаче е в магазина за алкохол, който се пръска по шевовете от толкова съблазнителни напитки, че е глупаво да не се възползва. Уиски и бира, вино — бяло и чернено — той ги изпива с очи и купува две бутилки качествено „Бордо“ — не иска да рискува — и пакет цигари. После — защо не? — се отбива в тайландския ресторант.
Скоро слънцето залязва и Джасмин заспива върху гърдите му, докато той крачи енергично към дома по приятните улички, към спретнатата къща, която ще изглежда прекрасно, когато приключи ремонтът. Отива в кухнята и без да сваля заспалото бебе от кенгуруто, отваря едната бутилка и си напълва чашата, извил ръце като балетист над вързопчето. Поглежда чашата — почти ритуално — после я пресушава с мисълта: въздържанието щеше да е по-лесно, ако алкохолът не беше толкова вкусен. Затваря очи и се подпира на кухненския плот, усетил как напрежението се свлича от плещите му. Навремето използваше алкохола като стимулант за повдигане на духа, за зареждане с енергия, но сега пие като всички родители — набавя си вечерния седатив. Поуспокоен, той оставя спящото бебе в гнездо от възглавнички върху канапето и влиза в малката градина — простор за пране, обкръжен от дъски и торби с цимент. Не сваля кенгуруто, което виси от рамото му хлабаво като кобур, все едно е полицай в почивка, от отдела за убийства, изнурен романтик, меланхоличен, но опасен, който в свободното си време бави деца в Съри. За да допълни впечатлението, остава само цигарата. Първата от две седмици и той я запалва благоговейно, вдишва с наслада първата глътка дим и всмуква толкова силно, че чува прашенето на тютюна. Горящи листа и петрол с вкус на 1995-а.
Мозъкът му постепенно се изпразва от работа, от фалафели, от овесени питки и той се обнадеждава; навярно ще успее да постигне това състояние на умиротворено бездействие — нирваната на изтощения родител. Заравя фаса дълбоко в купчина пясък, взима Джасмин, изкачва на пръсти стълбите към нейната стая и дръпва надолу щорите. Решава да смени памперса й, без да я събужда, като майстор обирджия на сейфове.
Щом я оставя върху леглото, тя се събужда и пак започва да плаче и да се дави ужасно. Дишайки през устата, той я преоблича възможно най-бързо и сръчно. Част от положителната реклама за удоволствието от бебетата е, че „акото“ им не е отблъскващо, че акото и пикото им не миришат и са ако не приятни, то поне безобидни. Сестра му твърдеше дори, че „можеш да си го намажеш на препечена филийка“, толкова безвредно и ароматно било това „ако“.
Но въпреки всичко никой не би се разхождал с кафяво под ноктите си и с въвеждането на изкуственото мляко и твърдите храни, то определено заприлича повече на „ако“ на възрастен. Малката Джасмин е произвела нещо като четвърт килограм фъстъчено масло и се е изхитрила някак си да го размаже по гърба си. С позамаяна от виното на гладно глава, Декстър го изгребва и изстъргва с половин пакет бебешки кърпички, а когато те свършват, с ръба на еднодневната си пътническа карта. Натъпква още топлата купчинка в пликче за памперси с химически аромат и го изхвърля в коша за отпадъци, забелязвайки с погнуса капчиците конденз по капака. Джасмин не млъкна през пялото време. Вече чиста и свежа, той я вдига и я притиска към рамото си, люлеейки се на пръсти, докато глезените го заболяват, и като по чудо тя се успокоява отново.
Декстър застава до кошарката и й я оставя, но тя пак се разплаква. Вдига я и тя млъква. Оставя я и тя започва да пищи. Схваща тенденцията, но му се струва безсмислено, абсолютно погрешно тя да изисква толкова много, докато храната му изстива, виното стои отворено, а тази стаичка мирише натрапчиво на сгорещено „ако“, фразата „безусловна“ любов се повтаря като рефрен напоследък, но сега той усеща остра необходимост от известни условия.
— Хайде, Джаз. Играй честно! Бъди добричка. Татко е станал в пет сутринта…
Тя замлъква отново, той усеща топлия й равномерен дъх върху врата си и пак се опитва да я остави в леглото — много неусетно, като на абсурдно забавен кадър извършва прехода от вертикална към хоризонтална позиция. Все още не е свалил мачовското кенгуру и сега си представя, че е сапьор; нежно, нежно, нежно…
Тя се разплаква.
Той обаче затваря вратата и слиза долу. Трябва да прояви твърдост. Да бъде безпощаден, така пише в книгите. Ако тя можеше да го разбере, щеше да й обясни: „Джасмин, и двамата се нуждаем от лично пространство“. Нахранва се пред телевизора, но за кой ли път се стъписва при мисълта колко трудно е да пренебрегнеш бебешките писъци. „Контролиран плач“, така го наричат, но той е изгубил всякакъв контрол, от гърлото му напира вик, усеща викторианска омраза към съпругата си — що за безотговорна повлекана изоставя бебето си с баща му? Как смее? Изключва телевизора и тръгва да си налее още една чаша вино, но с изненада установява, че бутилката е празна.
Няма значение. За всеки родителски проблем си има разрешение — шише мляко. Забърква бялата течност, качва се горе. Вие му се свят, кръвта бучи в ушите му. Ожесточеното личице поомеква, когато поставя шишето в ръцете й, но след миг тя надава нов писък — яростен вой — и той забелязва, че е забравил да завърти капачката на шишето и топлото мляко се е разляло и е наводнило чаршафите, дюшека, напълнило е носа и очите й и тя се залива от плач, истински плач и защо не, нали баща й се вмъкна в стаята и лисва топло мляко в лицето й. Паникьосан, той посяга за кърпа, но пръстите му напипват най-красивата й кашмирена жилетка върху купчината с изпрани дрехи. Бърше косата и очите й, обсипвайки я с целувки, ругаейки се наум — „идиот, идиот, съжалявам, съжалявам“ — а с другата ръка започвала сменя подгизналите от мляко чаршафи, дрехите и, памперса й, трупайки всичко на пода. Сега изпитва облекчение, че не може да говори. „Погледни се само! Идиот! — би казала. — Неспособен си да се погрижиш за едно бебе!“. Той слиза долу и с една ръка приготвя ново шише с мляко, после се качва горе, нахранва я в тъмната стаичка и за пореден път главата й клюмва върху рамото му, тя е спокойна, тя спи.
Затваря тихо вратата и слиза на пръсти по голите дървени стъпала — крадец в собствения си дом. В кухнята го чака втората бутилка вино. Налива си още една чаша.
Вече е почти десет. Опитва се да гледа телевизия, онова нещо, наречено „Биг Брадър“, но недоумява какво точно да следи и се чувства като навъсено старче, проклинащо развалата на днешната телевизионна индустрия.
— Не разбирам — изрича гласно.
Пуска си музика — компилация, предвидена да създава атмосфера на европейски бутиков хотел — и се мъчи да прочете захвърленото списание на Силви, но дори това надминава възможностите му. Включва плейстейшъна, но не намира утеха нито в „Метал Джиър Солид“, нито в „Куейк“, нито дори в най-високото ниво на „Тум Рейдър“. Нуждае се от компанията на възрастно човешко същество, от събеседник, който не умее само да пищи, да плаче и да спи. Взема телефона. Вече е откровено пиян и с пиянството се е завърнал някогашният порив — да каже нещо глупаво на красива жена.
Стефани Шоу има нова помпа за гърди. Последен писък на модата, финландска, бръмчи и жужи под тениската й като малък извънбордови мотор, докато седят на канапето и се опитват да гледат „Биг Брадър“.
Ема смяташе, че я канят на вечерно парти, но в Уайтчапъл откри, че Стефани и Адам са твърде изтощени да готвят; надявали се, че няма да се обиди. Вместо това седят, гледат телевизия и си говорят, докато помпата за гърди жужи и бръмчи, придавайки на дневната атмосфера на кравеферма. Поредната вълнуваща нощ от живота й на кръстница.
Има разговори, които са втръснали до болка на Ема, и всички се отнасят до бебета. Първите няколко бяха любопитни и да, донякъде бе интересно, забавно и трогателно да вижда чертите на приятелите си примесени и слети в миниатюрните създания. И разбира се, радостта на другите винаги доставя ответна радост.
Но не чак толкова. И тази година й се струва, че щом излезе от вкъщи, пред лицето й тутакси размахват поредното новородено. Изпитва същия ужас, когато някой извади купчина снимки колкото тухла — чудесно е, че сте си прекарали ваканцията добре, но какво общо има това с мен. Ема си е изработила очаровано изражение и го надява, когато приятелките й разказват за родилните мъки, какви упойки се използват, дали са се огънали и са предпочели епидурална упойка, как агонията се редува с блаженство.
Но чудото на раждането или на родителството като цяло не я изпълва със съпричастие. Ема не иска да говори за безсъници. Не бяха ли чували за тях предварително? Не иска да обсъжда бебешките усмивки или как бебето отначало приличало на майка си, а после заприличало на баща си, или отначало било досущ като баща си, а поеме устата му заприличала досущ на майчината. И що за вманиачаване по размера на ръчичките, миниатюрните ръчички с миниатюрни ноктенца. Нямаше ли да е по-удивително, ако ръцете бяха огромни?
— Виж какви лапи размахва това бебе!
Това вече ще си заслужава обсъждането.
— Заспивам — обажда се Адам, съпругът на Стефани откъм фотьойла, подпрял глава с юмрук.
— Време е да тръгвам — казва Ема.
— Не! Остани! — настоява Стефани, но не обосновава молбата.
Ема изяжда още един пържен картоф. Какво е сполетяло приятелите й? Бяха забавни, обичаха развлеченията, бяха общителни и интересни, но напоследък се заредиха вечери с бледи, раздразнителни двойки с празни лица в миризливи стаи, където разговорите се въртят около удивителния факт как бебето пораства с всеки изминал ден, вместо да се смалява. Изтощена е да надава възторжени викове при вида на пълзящо бебе, сякаш пълзенето е напълно неочаквано явление. Какво са предвиждали? Летене? Безразлична е към аромата на бебешките главички. Пробва веднъж — замириса й на каишка на часовник.
Телефонът й звъни в чантата. Вдига го и се вглежда в името на Декстър върху екрана, но не си прави труда да отговори. Не, не иска да извърви целия път от Уайтчапъл до Ричмънд, за да го гледа как пръхти в коремчето на малката Джасмин. Отегчена е до смърт от приятели, вглъбени в ролята на младия татко — измъчени, но добродушни, изтощени, но модерни в сака и джинси, с наедрели кореми под блузите, подхвърлящи във въздуха наследниците си с горди, самодоволни изражения. Дръзки пионери, първите мъже в световната история с напишкани панталони и оповръщана коса.
Не може, разбира се, да сподели гласно наблюденията си. Неестествено е жена да намира за отегчителни бебетата или по-точно, разговорите за бебета. Ще си помислят: хаплива, ревнива, самотна. Отегчава я обаче и натякването колко е щастлива, че си отспива, разполага с времето си и личния си живот, може да излиза на срещи или тутакси да замине за Париж. Сякаш я утешават и тя ги ненавижда, чувства се унизена. От къде на къде я изпращат в Париж? Особено я дразнят шегичките за биологичния часовник — от приятелите й, от семейството, във филмите и по телевизията. Най-идиотската, най-малоумната дума е „единачка“, следвана на милиметри от „шокохолик“ и тя отказва да се вписва в приложни психологически модели. Да, разбира аргументите, практическите императиви, но положението изобщо не зависи от нея. И, да, от време на време се опитва да си представи как се поти от болка в син болничен халат, но лицето на мъжа, уловил я за ръка, остава упорито замъглено и тя отпъжда фантасмагоричното видение.
Когато се случи, ако се случи, ще обожава детето си, ще се диви на миниатюрните му ръчички и дори на миризмата на скрофулозната му главичка. Ще обсъжда предимствата и недостатъците на епидуралната упойка, на безсънието, на коликите, каквото и да означава това. Някой ден може би дори ще гука при вида на мъничките „буйки“. Но междувременно възнамерява да спазва дистанция и спокойствие, да бъде разумна и да не се поддава на масовата истерия. И в този ред на мисли, първият дребосък, който я нарече „леля Ема“ ще получи кроше в лицето.
Стефани е приключила с доенето и показва млякото си на Адам, като го поднася към светлината, сякаш е превъзходно вино. Всички са единодушни, че помпата е ненадмината.
— Сега е мой ред! — казва Ема, но никой не се засмива и точно навреме бебето се събужда горе.
— Някой трябва да изобрети — казва Адам — бебешка кърпичка с хлороформ.
Стефани въздъхва и излиза и Ема решава да си тръгне възможно най-скоро. Няма да си ляга, ще поработи върху ръкописа. Телефонът изжужава отново. Съобщение от Декстър с молба да се запъти към Съри, за да му прави компания.
Тя изключва телефона.
… Знам, че е далеч, но ми се струва, че ме е налегнала постродилна депресия. Вземи такси, аз ще платя. Силви я няма! Не че има значение, знам, но… има свободна спалня, ако решиш да пренощуваш. Както и да е… обади ми се, ако получиш съобщението. Чао. Поколебава се, повтаря Чао и прекъсва връзката. Безсмислено съобщение. Примигва, поклаща глава и си сипва още вино. Прехвърля телефония указател и стига до „С“ — „Суки мобилен“.
Отначало тя не вдига и той въздъхва облекчено, защото в крайна сметка какво добро ще излезе от това обаждане на бивша приятелка. Кани се да изключи, когато ненадейно чува познат рев:
— АЛО!
— Здрасти! — Той изтупва от праха усмивката на телевизионен водещ.
— КОЙ Е? — Тя надвиква врява, ресторант може би.
— Вдигнете малко шум!
— КАКВО? КОЙ Е?
— Познай!
— КАКВО? НЕ ЧУВАМ…
— Казах „познай“…
— АЛО? КОЙ Е?
— Познай!
— КОЙ?
— КАЗАХ ДА СЕ ОПИТАШ… — Играта става изтощителна и той казва просто: — Декстър е.
За миг настава мълчание.
— Декстър? Декстър Мейхю?
— Колко Декстъровци познаваш, Суки?
— Не, знам кой Декстър, просто… ПРИВЕТ, ДЕКСТЪР. Здрасти. Почакай…
Той чува стържене на стол и си представя любопитните погледи, които я съпровождат, докато прекосява ресторанта и излиза в коридора.
— Е, как си, Декстър?
— Добре, добре, обаждам се само да кажа, че те видях по телевизията тази вечер и се сетих за старите времена реших да се обадя да кажа „здрасти“. Изглеждаш страхотно между другото. Шоуто ми харесва. Чудесен формат. — Чудесен формат? Ама че клоун. — А ти как си, Суки?
— О, добре, добре.
— Навсякъде си! На гребена на вълната! Наистина!
— Благодаря. Благодаря.
Настава мълчание. Палецът на Декстър поглажда бутона за изключване. Натисни го. Престори се, че линията прекъсва. Затвори, затвори, затвори…
— Не сме се чували… от колко? Пет години?
— Знам, но се сетих за теб, понеже те видях по телевизията. Изглеждаш страхотно между другото. Как си? — Млъкни, това вече го каза. Съсредоточи се. — Искам да кажа, разкажи нещо повече… Много е шумно край…
— В ресторант съм. Вечерям с приятели.
— Познавам ли ги?
— Не мисля. Те са ми нови приятели.
Нови приятели. Враждебност ли долови?
— Добре. Ясно.
— Е. А ти къде си, Декстър?
— О, вкъщи.
— Вкъщи? В събота вечер? Ти?
— Е, ммм…
Понечва да й каже, че е женен, има дете, живее в Ричмънд, но усеща, че това ще подчертае отявленото безсмислие на обаждането, и замълчава. Затишието продължава известно време. Забелязва засъхналия сопол върху памучния пуловер, с които някога посрещаше гости в студиото, и надушва непозната миризма по върховете на пръстите си — противен коктейл от мръсен памперс и пържени скариди.
— Сервираха основното ястие — прекъсва мислите му Суки.
— Добре, както и да е… просто си спомних старите времена, прииска ми се да те видя. Да обядваме, да пийнем… нещо такова…
Музиката в слушалката стихва, сякаш Суки се е оттеглила в усамотен ъгъл. С позагрубял глас му казва:
— Знаеш ли какво, Декстър? Не мисля, че одобрявам идеята.
— О, няма проблем…
— Не съм те виждала от пет години и смятам, че ако няма специален повод…
— Просто ми хрумна…
— Не че беше много мил с мен, нито пък особено заинтригуван, през повечето време беше пиян…
— О, не е вярно!
— Дори ми изневеряваше, по дяволите, вечно търчеше подир някоя стажантка, сервитьорка и прочее… На всичкото отгоре ми се обаждаш, все едно сме стари дружки. Въобразяваш си, че изпитвам носталгия по „старите времена“? По шестте ни златни месеца, от които, честно казано, ми се повдига!
— Разбрах гледната ти точка, Суки.
— И освен това съм с мъж, с много, много мил мъж и се чувствам много щастлива. Всъщност в момента ме чака.
— Добре! Върви тогава! ВЪРВИ! — Горе Джасмин започва да плаче, сигурно защото й става неловко.
— Не може да ми се обаждаш ей така, просто защото ти е скимнало и…
— Няма, аз просто… за бога, стига!
Воят на Джасмин отеква по голите дървени стъпала.
— Какъв е този шум?
— Бебе.
— Чие бебе?
— Моето. Имам дъщеря. На седем месеца.
Настава тишина. Достатъчно дълга и Декстър видимо се сконфузва. После Суки казва:
— Защо тогава ме каниш на среща?
— Просто… да пийнем приятелски.
— Имам приятели — тихо отронва Суки. — А ти отиди нагледаш дъщеря си, Декс.
И прекъсва връзката.
За момент той не помръдва, заслушан в замрялата линия. После сваля телефона, взира се в него и поклаща рязко глава, сякаш са му ударили плесница. Наистина са го зашлевили.
— Е, приятен разговор — промърморва.
Телефонен указател, покажи номер, изтрий номер. „Изтриване на Суки мобилен?“, пита телефонът. „Мамка му! Да! Изтрий я! Да!“ Той натиска трескаво бутона. „Номерът изтрит“, казва телефонът, но не му е достатъчно. „Номерът е унищожен, номерът е изличен“, това иска. Плачът на Джасмин достига кулминацията на първата фаза, той се изправя рязко и запраща телефона в стената, където той оставя черна бразда под „Прасенце и топка“. Хвърля го пак за симетрия.
Проклинайки Суки, проклинайки себе си и глупостта си, Декстър приготвя малко шише с мляко, завинтва здраво капачката, пъха го в джоба си, грабва бутилката вино и се втурва нагоре по стълбите към виковете на Джасмин — смразяващ дрезгав рев, който сякаш раздира гърлото й. Той влетява в стаята.
— Мамка му, Джасмин! Млъкни! — изкрещява и тутакси запушва засрамено устата си с длан, защото я вижда в кошарката — седнала, с ококорени от ужас очи. Вдига я, обляга се на стената и я прегръща, попивайки хлиповете й с гърди, после я слага в скута си, гали я нежно по челото и когато и това не помага, започва да я гали още по-нежно по косата. Дали няма някакво тайно местенце, което трябва да разтриеш с палец? Той потрива дланта й, а пръстите й разгневено се свиват и отпускат. Всичко удря на камък: големите му дебели пръсти опитват това, поглаждат онова — безрезултатно. „Може би не се чувства добре — мисли си той — или й липсва майка й“. Безполезен баща, безполезен съпруг, безполезен приятел, безполезен син.
Ами ако наистина е зле? Може би я мъчат колики. Или и никнат зъби, дали й никнат зъби? Обзема го тревога. Трябва ли да я заведе на лекар? Може би, само дето е твърде пиян да шофира сега. Безполезен, безполезен, безполезен мъж.
— Хайде, съсредоточи се — казва.
На поличката вижда шишенце със сироп — „може да предизвика сънливост“, пише на етикета, най-красивите думи на света. Навремето вълшебните думички бяха: „Ще ми заемеш ли една тениска?“ Сега — „може да предизвика сънливост“.
Друса Джасмин върху коляното см и тя стихва малко, после поставя лъжичката пред устата й, докато преценява, че е преглътнала пет милилитра. През следващите двайсет минути й изнася идиотско кабаре, размахвайки говорещи животинки пред очите и. Изрежда скромния си репертоар от смешни гласове, молейки я ту пискливо, ту басово, ту с различни акценти да се усмири, да се отпусне, да заспи. Показва й илюстровани книжки, клати панорамните човечета, сочи страниците и повтаря: „Патица! Крава! Парен локомотив! Я какъв весел тигър!“. Изнася умопомрачителен куклен театър. Гуменото шимпанзе пее първия куплет от „Пей, звънче“ отново и отново, Тинки Уинки изпълнява „Стария Макдоналд“, плюшено прасенце необяснимо защо й представя „Стълба към небето“. Заедно се промъкват под арките на бебешкия уред за гимнастика и заедно тренират. Той пъхва мобилния телефон в миниатюрните й ръчички, показва й как да натиска бутоните, пуска й мелодийки, докато тя най-сетне, слава Богу, се укротява и само проскимтява, будна, но доволна.
В стаята има музикална уредба във формата на неугледен парен локомотив. Той си проправя път, подритвайки разхвърляните книжки и играчки, и я пуска. „Релаксираща класика за малчугани“, част от проекта на Силви за цялостен контрол върху бебешкото съзнание. Пискливите тонколони подхващат „Танца на Захарната фея“. Той завърта комина на парния локомотив, за да увеличи звука, и започва да се олюлява във валсова стъпка из стаята, притиснал Джасмин към гърдите си. Малката се протяга, заострените и пръстчета се свиват в юмруци, после се отпускат и за пръв път тя поглежда баща си, без да се мръщи. Той улавя мигновено отражение на собственото си лице да се усмихва срещу него. Тя млясва с уста и ококорва очи. Засмива се.
— Моето момиче! — казва той. — Моята красавица!
Настроението му се разведрява и му хрумва идея.
Прегърнал Джасмин, блъскайки се в рамките на вратите, той се връща в кухнята, където всичките му дискове са складирани временно в три огромни кашона, докато поставят рафтовете. Хиляди са — предимно безплатни копия, свидетелство за времената, в които се водеше влиятелна фигура, и видът им го връща към диджейските му дни, когато обикаляше из Сохо, надянал абсурдните слушалки. Коленичи и тършува из кашона с една ръка. Номерът е да не приспива Джасмин, да не й позволява да се унася и затова ще си организират парти, само двамата, но ще се забавляват като в нашумял хокстънски клуб. Майната й на Суки Медоус! Той ще пуска музика на дъщеря си.
Усетил прилив на сили, прокопава геоложките пластове от дискове, представящи десет години музикална мода, и въодушевен от плана си, избира няколко, нареждайки ги на купчина върху пода. След асид джаза и брейка, фънка от 70-те и асид хауса идва ред на прогресив рока, електронната музика и биг-бийт компилациите, започващи с „чил“. Накрая открива дори малка, неубедителна колекция от барабани и бас. Старата музика трябва да доставя удоволствие, но той с изненада установява, че дори видът на албумите го смущава и изнервя, наситен със спомени за безсънни параноични нощи с непознати в апартамента му, за разговори с приятели, които вече не познава. И танцовата музика го плаши. „Ето как е — мисли си той, — ето какво е да остаряваш“.
После забелязва диск с обложка с почерка на Ема. Компилацията, която миналия август, точно преди сватбата му, бе записала на чисто новия си компютър за трийсет и петия му рожден ден. Компилацията се нарича „Единайсет години“ и от вътрешната страна на собственоръчно изработената обложка има снимка — размазана от евтиния принтер на Ема, но въпреки това си личи как двамата са застанали на планински скат — на върха на Трона на Артур, угасналия вулкан, извисяващ се над Единбург. От сутринта след дипломирането преди… колко… дванайсет години? На снимката Декстър, в бяла риза, се е облегнал върху скалата, а от устата му виси цигара. Ема седи малко по-встрани, свила колене и опряла брадичка върху тях. Носи джинси в стил 50-те, пристегнати силно в кръста, малко по-пълничка е от сега, а нескопосаният и къносан бретон се спуска пред очите. Със същото изражение е и на всички следващи снимки — усмихната накриво със затворена уста. Декстър се взира в лицето й и се засмива. Показва снимката на Джасмин.
— Погледни! Това с кръстницата ти — Ема! Виж колко строен е бил татко. Гледай — скули! Някога татко имаше скули!
Джасмин се засмива безмълвно.
Връщат се в стаята й, той я оставя в ъгъла и изважда диска от кутийката. Вътре е пъхната плътно изписана картичка с поздравления по случай миналогодишния му рожден ден.
1 август, 1999-а.
„Ето, това е моят собственоръчно изработен подарък. Повтаряй си: «Важен е замисълът, важен е замисълът». Това е мил презапис на диск на компилация, която ти подарих преди цяла вечност. Никакви чил-аут глупости, истински песни. Надявам се да ти е приятно да ги слушаш. Честит рожден ден, Декстър, и поздравления за всички великолепни новини — съпруг! баща! Ще бъдеш чудесен и в двете роли.
Радвам се, че се върна. Не забравяй колко много те обичам.
Той се усмихва и пъха диска в уредбата с форма на парен локомотив.
Започва с „Масив Атак“ — „Недовършено съпричастие“. Вдига Джасмин и пружинира, без да отлепя крака от пода тананикайки думите в ухото на дъщеря си. Старата поп музика, двете бутилки вино и безсънието го замайват и го настройват сантиментално. Той увеличава звука на локомотива до възможния максимум.
Следват „Смитс“ — „Светлината, която никога не гасне“ — и макар никога да не си е падал по „Смитс“, той се върти привел глава, отново на двайсет, пиян на студентско диско парти. Пее доста силно — и фалшиво — но не се смущава. В тясната спалня в къщата в Ричмънд той танцува с дъщеря си на фона на музика от играчка и внезапно го обзема доволство. Повече от доволство — въодушевление. Прави пирует и стъпва върху дървено куче, олюлява се като уличен пияница и се подпира с една ръка на стената. „Олеле! По-полека, момче!“, изрича полугласно, после поглежда към Джасмин и вижда, че тя е добре, не се е уплашила, смее се, неговата красива, прекрасна дъщеря. Светлината, която никога не гасне.
После идва ред на „Върви до мен“ — песен, която майка му свиреше, когато беше малък. Спомня си как тя танцуваше в дневната с цигара в едната ръка и чаша — в другата. Обляга Джасмин на рамото си, усеща дъха й върху врата си, улавя ръката й и подема старомоден бавен танц из хаоса. Изтощен, замаян от червеното вино, изпитва внезапно желание да поговори с Ема, да й каже какво слуша и сякаш по даден знак телефонът му иззвънява при последните трели на песента. Той тършува из разхвърляните играчки и книги; може би е Ема, чула е съобщението и му се обажда. На екрана се изписва „Силви“ и той се изпотява; трябва да отговори. Трезвен, трезвен, трезвен, повтаря си. Подпира се на кошарката, гушва Джасмин в скута си.
— Здрасти, Силви!
В този момент „Изправи се срещу властта“ на „Пъблик Енсми“ внезапно гръмва от локомотива и той се препъва към него да натисне грубоватите бутони.
— Какво беше това?
— Просто музика. С Джасмин си организирахме малко парти, нали, Джаз? Искам да кажа Джасмин.
— Будна ли е още?
— Опасявам се.
Силви въздъхва.
— Какво правиш?
„Пуших цигари, напих се, упоих бебето ни, обадих се на старите си приятелки, танцувах и си говорех сам. Олюлявам се като уличен пияница“.
— О, просто си почивам, погледах телевизия. А ти? Забавляваш ли се?
— Горе-долу. Всички са пияни до козирката, разбира се…
— Освен теб.
— Твърде съм изморена да пия.
— Много е тихо. Къде си?
— В хотелската стая. Ще си полегна малко, после ще се върна за следващата вълна.
Докато я слуша, Декстър оглежда разрухата в стаята на Джасмин — накиснатите с мляко чаршафи, разпилените играчки и книги, празната бутилка от вино и мръсната чаша.
— Как е Джасмин?
— Усмихва се. Нали, слънчице? Мама се обажда.
Той допира съвестно телефона до ухото на Джасмин, която мълчи. Никой не се забавлява и той си го взима обратно.
— Пак съм аз.
— Но се справяш.
— Разбира се. Съмнявала ли си се? — Настана затишие.
— Връщай се при компанията.
— Може би… Утре се прибирам. Към обяд. Около единайсет.
— Добре. Лека нощ.
— Лека нощ, Декстър.
— Обичам те — казва той.
— И аз.
Тя понечва да прекъсне връзката, но той се чувства принуден да добави още нещо.
— И Силви? Силви? Там ли си?
Тя вдига телефона към ухото си.
— Да?
Той преглъща и облизва устни.
— Исках просто да кажа… Знам, че не се справям много добре в момента… с бащинството, със съпружеския живот и прочее. Но работя върху това, старая се. Ще стана по-добър, Силви. Обещавам ти.
Тя явно осмисля думите му, понеже проговаря след известно мълчание с леко напрегнат глас:
— Декс, справяш се добре. Ние просто… се учим… това е.
Той въздъхва. Някак си се е надявал на повече.
— Връщай се вече при компанията.
— До утре.
— Обичам те.
— И аз.
И тя изчезва.
Къщата изглежда прекалено тиха. Джасмин е заспала в скута му. Той не помръдва цяла минута, заслушан в бученето на кръвта и виното в главата си. За миг го залива вълна от ужас и самота, после се изправя и вдига отпуснатата като котенце Джасмин към лицето си. Вдишва аромата й — млечен, почти сладък, негова плът и кръв. Плът и кръв. Фразата е клише, но понякога той наистина зърва част от себе си в изражението й, разпознава се и не може да повярва. За добро или за зло, тя е част от мен. Оставя я нежно в кошарката.
Настъпва пластмасово прасенце; остро като кремък, то се забива в стъпалото му, Декстър изругава тихо и изключва лампата в спалнята.
В хотелската стая в Уестминстър, десет мили източно по брега на Темза, съпругата му е приседнала гола на ръба на леглото. Телефонът виси в ръката й и тя започва тихо да плаче. Откъм банята долита шуртенето на душа. Силви не харесва как сълзите се отразяват на лицето й и когато шумът секва, бързо изтрива очите си с опакото на дланта и пуска телефона върху купчината разхвърляни по йода дрехи.
— Наред ли е всичко?
— О, знаеш… Не съвсем. Звучеше доста пиян.
— Убеден съм, че ще се справи.
— Не, наистина пиян. Странно. Най-добре да се прибирам.
Калъм завързва колана на халата, влиза в спалнята и се привежда да целуне голото й рамо.
— Както казах, сигурен съм, че ще се справи. — Тя не отговаря и той сяда и я целува отново. — Опитай се да забравиш. Позабавлявай се. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не.
— Искаш ли да полегнеш?
— Не, Калъм! — Тя отблъсква ръката му. — За бога!
Той устоява на изкушението да отвърне, обръща се и с избледняващи надежди за вечерта се връща в банята да си измие зъбите. Обзема го ужасното усещане, че тя ще настоява да обсъдят положението — „не е честно, не бива да продължаваме, трябва да му кажа“; и прочее, и прочее. Не може ли да му спести опяването, мисли си раздразнено той. Нали вече му даде работа? Не е ли достатъчно? Плюе и се жабурка, връща се в спалнята и се строполява върху леглото. Посяга към дистанционното и прехвърля гневно каналите, докато госпожа Силви Мейхю седи и съзерцава през прозореца светлинките край Темза и се чуди какво да прави със съпруга си.