Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (19)

Деветнайсета глава
Следващата сутрин

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

Когато отвори очи, кльощавото момче беше още там сега с гръб към нея, и седнало нестабилно на ръба на стария й дървен стол, навличаше възможно най-тихо панталоните си. Тя погледна към радиочасовника си — девет и двайсет. Бяха спали около три часа и той се опитваше да се измъкне. Забеляза го как притиска джоба си с длан, за да не се раздрънкат монетите, после стана и понечи да надене бялата си риза. Един последен поглед към дългия му кафяв гръб. Красив. Той наистина бе абсурдно красив. Прииска й се много да остане, почти толкова силно, колкото й се искаше да си тръгне. Реши, че трябва да каже нещо.

— Не си тръгваш, без да се сбогуваш, нали?

Той се извърна, заловен на местопрестъплението.

— Не исках да те будя.

— Защо не?

— Изглеждаше много красива така, унесена в съня.

И двамата разбраха, че опитът е несполучлив.

— Добре, добре. Разбирам. — Тя чу гласа си: настойчив и ядосан. Не му показвай, че си обидена, Ем. Дръж се хладнокръвно. Небрежно.

— Смятах да ти оставя бележка, но…

Той се престори, че търси нещо за писане, забравил за буркана от конфитюр върху бюрото, пълен с химикалки.

Тя вдигна глава от възглавницата и я подиря с ръка.

— Няма значение. Тръгвай си, щом искаш. Кораби, отминали в нощта, и прочее… Много… как да кажа… сладостна горчилка.

Той седна на стола и продължи да си закопчава ризата.

— Ема?

— Да, Декстър?

— Наистина ми беше много приятно.

— Личи си. Защо иначе ще си плюеш на петите?

— Не, сериозно. — Декстър се приведе напред. — Наистина се радвам, че най-сетне успяхме да си поговорим. И другото също. След толкова време. — Той сбърчи лице, търсейки точните думи. — Ти си… ти си прекрасна, Ем.

— Да, да, да…

— Наистина.

— Е, ти също си прекрасен. А сега си върви.

Тя го възнагради с лека, напрегната усмивка. Отговори й, като прекоси ненадейно стаята, и тя обърна очаквателно лице към него, но откри, че се протяга под леглото за захвърления си чорап. Той забеляза вдигнатото й лице.

— Чорап под леглото — каза.

— Да.

Седна неловко на ръба на леглото и заговори с неестествено жизнерадостен глас, навличайки чорапа:

— Голям ден е днес! Прибирам се у дома!

— Къде? В Лондон?

— Оксфордшир. Там живеят родителите ми. През повечето време.

— Оксфордшир. Прекрасно — додаде тя, тайничко огорчена от скоростта, с която се изпарява близостта, заменена от безсмислени реплики. Снощи говориха и се прегръщаха, а сега бяха като непознати на автобусна спирка. Допусна грешка, че заспа и развали магията. Ако бяха останали будни, сигурно още щяха да се целуват, но сега всичко беше приключило и от устата и излетя:

— Колко се пътува дотам? До Оксфордшир?

— Седем-осем часа. Татко е отличен шофьор.

— Аха…

— Ти няма ли да се прибираш в…?

— Лийдс. Не. Оставам тук през лятото. Казах ти, забрави ли?

— Съжалявам, бях много пиян снощи.

— И това, Ваше Превъзходителство, е основната теза на защитата…

— Не е оправдание, просто… — Той се обърна към нея. — Ядосана ли си ми, Ем?

— Ем? Коя е Ем?

— Ема тогава.

— Не съм ядосана… но трябваше да ме събудиш, вместо да се измъкваш тихомълком…

— Щях да ти напиша бележка!

— И какво щеше да пише в тази скъпоценна бележка?

— Щях да напиша: „Взех ти портмонето“.

Тя се засмя, дрезгаво утринно гъргорене, което заседна в гърлото й и в двете дълбоки трапчинки в ъгълчетата на устните й. В начина, по който държеше устните си плътно затворени, сякаш да възпре нещо, в усмивката й, имаше нещо толкова приятно, че той почти съжали, задето я беше излъгал. Не възнамеряваше да отпътува по обед. Родителите му щяха да го водят на вечеря днес и да тръгнат утре сутринта. Излъга я инстинктивно — да улесни бързо, безпроблемно бягство, но сега, привеждайки се да я целуне, се запита дали има начин да заличи заблудата. Устните й бяха меки, тя се отпусна върху леглото, напоено с аромата на вино, на топлото й тяло и на прах за пране, и той реши, че занапред наистина трябва да опита да бъде по-откровен.

Тя се изтърколи настрани.

— Отивам до тоалетната — каза, вдигна ръката му и мина под нея.

Изправи се и с два пръста придърпа бикините си надолу.

— Има ли телефон? — попита той, проследявайки я с поглед как прекосява стаята.

— В коридора е. Евтина джунджурия. Много нелепа. Тили твърди, че е забавна. Обаждай се, но не забравяй да оставиш монети.

И тя се запъти към банята, където водата вече шуртеше — както обикновено през лятото, съквартирантката й подготвяше първото си епично киснене във ваната. Тили Килик я посрещна по халат, ококорила очи през парата зад очилата с огромни червени рамки и със зейнала от възмущение уста.

— Ах, ти, развратнице!

— Какво?

— Има ли някой в стаята ти?

— Може би!

— Дали се досещам кой е…

— Просто Декстър Мейхю! — каза Ема нехайно и двете се заляха от смях.

 

 

Декстър откри телефона в коридора, оформен стъписващо реалистично като бургер. Вдигна половинката на сусамената питка и се заслуша в шепота откъм банята, отдаден на обичайното задоволство, че го обсъждат. През тънката стена долитаха странни думи и фрази: И…? Не! Какво правихте тогава? Разговаряхме и прочее… Прочее? Какво означава „прочее“? Нищо! Ще остане ли за закуска? Не знам. Е, гледай да остане.

Декстър наблюдаваше търпеливо вратата. Най-после Ема се появи. Той набра 123 — информация за точно време — притисна питката към ухото си и заговори в говеждия шницел.

— … ще бъде девет часът, трийсет и две минути и двайсет секунди…

На третия сигнал започна представлението:

— Здрасти, мамо… аз съм… малко късно звъня. — Той разроши коса, надявайки се жестът да предизвика умиление. — Не, пренощувах у приятели…

Погледна към Ема, която се шляеше край него по тениска и бикини, преструвайки се, че преглежда пощата.

— … ще бъде девет часът и трийсет и три минути…

— Виж, изникна нещо и си помислих дали няма начин да отложим пътуването за утре… И за татко ще е по-удобно така… Мен ме устройва, ако устройва и вас… При теб ли е татко? Попитай го тогава.

Ориентирайки се по говорещия часовник, той изчака трийсет секунди и възнагради Ема с най-приветливата си усмивка. Тя му се усмихна в отговор и си помисли: „Мило момче, променя си плановете заради мен“. Може би го беше подценила. Вярно, държеше се като идиот, но явно невинаги.

— Съжалявам! — изрече беззвучно той.

— Не желая да си променяш плановете заради мен — извинително отвърна тя.

— Не, наистина искам…

— Но щом ще се прибираш у дома…

— Няма проблем, така е по-добре…

— … ще бъде девет часът и трийсет и четири минута…

— Не се притеснявай, не се чувствам обидена и…

Той вдигна ръка да замълчи.

— Да, мамо?… — Пауза, която подклажда напрежението, без да прекалява. — Наистина? Добре, чудесно! Добре, ще се видим по-късно в апартамента! Доскоро. Чао.

Той захлопна питката като кастанета и застанаха усмихнати един срещу друг.

— Страхотен телефон.

— Потискащ, нали? Видя ли го, ми иде да заплача.

— Да оставя ли монети?

— Не. Няма проблем. Аз черпя.

— Е? — каза той.

— Е — каза Ема. — Как ще оползотворим деня?