Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дейвид Никълс. Винаги в същия ден

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2011

ISBN: 978-954-389-123-8

История

  1. — Добавяне

На Макс и Роуми, когато пораснат.

И на Хана — както винаги.

„Какво са дните?

В тях живеем. Идват, будят ни.

Отново и отново.

Те са, за да сме щастливи в тях.

Само в тях живеем.

Е, накрая, за да разрешат въпроса,

идват лекар и свещеник

и развяват дълги роби

над полята.“

Филип Ларкин, „Дни“

Първа част
1988–1992
Началото на двайсетте

„Този ден бе за мене паметен, защото дълбоко ме промени. Но така се случва във всеки живот. Представете си, че от кой да е живот бъде заличен някой ден, и помислете колко различна посока би поел той. Оставете за миг книгата, читателю, и помислете за дългата, желязна или златна, трънена или цветна верига, която никога не би ви обвързала, ако първото й звено не е било изковано в някой паметен за вас ден.“

Чарлс Дикенс, „Големите надежди“[1]

Първа глава
Бъдещето

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

— Най-важното, предполагам, е да наклониш везните — каза тя. — Наистина да промениш нещо.

— Да промениш света?

— Не целият свят. Само светът край теб.

Полежаха мълчаливо с преплетени върху единичното легло тела и после се разсмяха и двамата с дрезгави предутринни гласове.

— Не мога да повярвам, че го казах — простена тя. — Доста изтъркано звучи, нали?

— Малко изтъркано.

— Опитвам се да те вдъхновя! Да подготвя мизерната ти душа за великото приключение, което те очаква. — Тя обърна лице към него. — Не че ти е необходимо. Бъдещето ти, предполагам, е спретнато очертано до последния щрих. От извора до устието.

— Едва ли.

— Какво тогава смяташ да правиш? Какъв е големият ти план?

— Е, родителите ми ще дойдат да ми съберат багажа, ще го вземат, после ще прекарам ден-два в апартамента им в Лондон, ще се видя с приятели. След това Франция…

— Много хубаво…

— След това Китай и Индия. Ще пообиколя…

— Пътешествия — въздъхна тя. — Напълно предсказуемо.

— Какво му е лошото да попътуваш?

— По-скоро да отбягваш действителността…

— Преувеличават ценността й — отвърна той, надявайки се думите му да прозвучат мрачно и харизматично.

Тя изсумтя.

— Няма проблем, предполагам, за онези, които могат да си го позволят. Защо не кажеш просто „ще лентяйствам две години“? Същото е.

— Защото пътешествията разширяват светогледа — отговори той, изправи се на лакът и я целуна.

— О, но твоят и без това е достатъчно широк — извърна лице тя; поне за момента. Облегнаха се отново на възглавницата. — Както и да е… нямах предвид какво ще правиш следващия месец, а за в бъдеще. Бъдещето като перспектива. Когато си… не знам… — Тя замълча, сякаш обмисля някаква фантастична идея, пето измерение примерно. — Когато си на четирийсет, да речем. Как се виждаш на четирийсет?

— Четирийсет? — Идеята очевидно затрудни и него. — Не знам. Позволено ли е да кажа „богат“?

— Толкова, толкова плиткоумно.

— Добре тогава — известен. — Той я целуна по врата. — Малко зловеща тема, не мислиш ли?

— Не е зловеща… вълнуваща е.

— Вълнуваща! — наподоби той презрително мекия й йоркширски акцент.

Често й се случваше лъскавите момчета да я имитират, сякаш произношението й е необичайна отживелица, и не за пръв път тя потръпна от омерзение. Отдръпна се от него и опря гръб в хладната стена.

— Да, вълнуващо! Полага се да се вълнуваме, нали? Бъдещето е пред нас. Както каза заместник-ректорът: „Вратите на златните възможности са широко разтворени“.

— „Вашите имена ще четем в утрешните вестници…“

— Доста невероятно.

— Защо тогава си развълнувана?

— Аз ли? Господи! Аз треперя от страх.

— И аз. Боже… — Той се извърна рязко и се протегна към цигарите на пода до леглото, сякаш да си успокои нервите. — Четирийсет години! Четирийсет. Мамка му!

Развеселена от тревожното му изражение, тя реши да налее масло в огъня:

— Та какво ще правиш, когато си на четирийсет?

Той запали замислено цигарата.

— Е, Ем…

— Ем? Кой е Ем?

— Наричат те Ем. Чувал съм.

— Да, приятелите ме наричат Ем.

— Може ли значи да те наричам Ем?

— Добре де, добре, Декс.

— Обмислял съм темата за порастването. Зарекъл съм се да си остана такъв, какъвто съм сега.

Декстър Мейхю. Надзърна към него през бретона си. Лежеше облегнат на евтината пластмасова табла и дори без очилата на Ема й беше ясно защо той не иска да се променя. Със затворени очи, с нехайно залепена на долната му устна цигара, с профил, стоплен от утринния светлик, процеждащ се през червените завеси, Декстър създаваше впечатление, че постоянно позира пред камера. Ема Морли смяташе определението „представителен“ за глупава, антикварна дума, но нямаше как другояче да го опише, освен може би с „красив“. Той имаше от онези лица, при които костите прозират през кожата и ти се струва, че дори черепът му ще изглежда привлекателен. Изящен, лъснал леко нос и тъмни кръгове около очите, почти като синини — почетен белег от прекаляването с тютюн и от безсънните нощи, когато нарочно се е оставял момичетата от колежа да го побеждават на покер с разсъбличане. Долавяше нещо хищническо у него — тънки вежди, издадени самонадеяно напред устни, обикновено натрапчиво плътни и розови, но сега сухи, напукани и със засъхнало евтино вино в ъгълчетата. За щастие косата му поне беше ужасна — възкъса на тила и отстрани, но с противен перчем отпред. Гелът се беше смъкнал и перчемът изглеждаше щръкнал и рошав като идиотска шапчица.

Без да отваря очи, той издиша дима през ноздри. Очевидно усещаше, че тя го гледа, понеже пъхна длан под мишница и изду бицепсите и гръдните си мускули. Откъде се взеха мускулите? Категорично не от спортуване, ако не броим нощното плуване и билярда. Сигурно се дължаха на наследствено добро здраве, предавано поколения наред с акциите, дяловете и качествената мебелировка. Представителен значи, дори красив, с фини боксерки с индийски десен, смъкнати до хълбоците, незнайно как озовал се в единичното и легло в тясната стая под наем в края на четирите години в колежа. „Представителен“! За каква се мислиш? За Джейн Еър? Порасни! Бъди разумна. Не се отплесвай.

Тя извади цигарата от устата му.

— Представям си те на четирийсет — каза леко злонамерено. — Представям си те съвсем ясно.

Той се усмихна, но не отвори очи.

— Продължавай тогава.

— Добре… — Тя се поизправи, пъхнала завивките под мишниците си. — Караш спортна кола със спуснат гюрук в Кенсингтън или в Челси и най-удивителното е, че колата е безшумна, защото всички коли ще са безшумни през… не знам… 2006-а?

Той присви очи да пресметне.

— 2004-та.

— Колата се носи една педя над земята по Кингс Роуд. Шкембето ти се издува като възглавничка под коженото кормило, носиш ръкавици с изрязани пръсти, косата ти оплешивява, нямаш брадичка. Ти си голям мъж в малка кола, с тен като на препечена пуйка.

— Предпочитам да сменим темата.

— До теб седи жена със слънчеви очила… третата ти, не, четвъртата ти съпруга, много красива, модел, не, бивш модел на двайсет и три, срещнал си я, излегната на капака на кола на автоизложение в Ница или нещо такова, и тя е ослепителна и стройна.

— Звучи чудесно. Деца?

— Никакви деца. Само три развода. Юли е, петък. Пътувате към вилата и в малкия багажник на летящата ти кола има тенис ракети и стикове за крокет и кошница със скъпи вина, южноафриканско грозде и клети малки пъдпъдъчета и аспержи и вятърът свисти в ушите ти и ти се чувстваш много, много доволен от себе си и съпруга номер три или четири, или която е там, ти се усмихва с двеста лъскави бели зъба и ти й се усмихваш в отговор, мъчейки се да забравиш, че нямате какво да си кажете, нищо, абсолютно нищичко.

Тя млъкна рязко. „Звучиш като смахната — укори се. — Опитай се да не изглеждаш смахната“.

— Е, ако това те утешава, всички ще сме загинали в ядрена война дълго преди това! — ведро заключи тя, но той все още и се мръщеше.

— Май трябва да си вървя. Щом съм толкова плиткоумен материалист…

— Не, недей — отвърна тя прекалено бързо. — Четири сутринта е.

Той се изправи и лицето му се озова на няколко сантиметра от нейното.

— Не знам откъде произтича представата ти за мен. Почти не ме познаваш.

— Разпознавам типажа.

— Типажът?

— Виждала съм ви да се навъртате край катедрата по съвременни езици, да се хилите гръмогласно, да организирате костюмарски вечерни партита…

— Дори нямам вратовръзка. И определено не се смея гръмогласно…

— Кръстосвате с яхти Средиземноморието през ваканциите и прочее, и прочее…

— Щом съм толкова противен…

Той положи длан върху хълбока и.

— Какъвто си…

— Защо спиш с мен?

Ръката му се плъзна по меката топла плът на бедрото й.

— Не мисля, че съм спала с теб. Спах ли?

— Е, зависи. — Той се наведе и я целуна. — Изисква се по-точна дефиниция.

Погали с длан основата на гръбнака й и мушна крак между нейните.

— Между другото… — промърмори тя с устни, долепени до неговите.

— Какво?

Кракът й уви неговия, придърпвайки го по-близо.

— Трябва да си измиеш зъбите.

— Ма мен ми е все едно дали ти ще ги измиеш.

— Ужасно е — засмя се тя. — Миришеш на вино и фасове.

— Ти също.

Тя отдръпна глава, прекъсвайки целувката.

— Наистина?

— Няма значение. Обичам вино и цигари.

— Връщам се след секунда.

Тя отметна завивките и го прескочи.

— Къде отиваш?

Той я погали по голия гръб.

— В клозета — отвърна тя и си взе очилата от купчината книги до леглото — големи, с черни рамки, стандартен модел.

— Клозетът… клозетът… съжалявам, не разбирам…

Тя стана, закрила с ръка гърдите си, и заотстъпва заднишком.

— Банята… не мърдай — отдалечи се на пръсти тя и пъхна пръсти в ластика на бикините си да ги придърпа надолу. — И никакви игрички насаме, докато ме няма.

Той издиша шумно през нос и се намести в леглото, оглеждайки вехтата стая под наем с абсолютна увереност, че някъде между артистичните пощенски картички и постерите на гневни пиеси ще открие фотография на Нелсън Мандела, окачен като идеален бленуван приятел. През последните четири години бе видял много такива стаи, осеяли града като местопрестъпления, стаи, където винаги си на една ръка разстояние от албум на Нина Симон, и макар рядко да се бе връщал в стаите втори път, обстановката му беше до болка позната. Изгорели нощни лампи, вехнещи в саксиите цветя, евтини възкъси чаршафи с дъх на прах за пране. Момичешката слабост по псевдохудожествени фотомонтажи личеше и тук — снимки на приятели от колежа и на роднини в компанията на Шагал, Кандински, Че Гевара, Уди Алън и Самюъл Бекет. Нищо неутрално, всичко издаваше пристрастие и мнение. Стаята й беше манифест и с въздишка Декстър я определи като момиче, от чиито уста „буржоа“ звучи като оскърбление. Той разбираше защо „фашист“ навява отрицателни асоциации, но харесваше думата „буржоа“ с всичките й внушения. Сигурност, пътешествия, добра храна, добри маниери, амбиция; нима трябваше да се извинява?

Наблюдаваше как димът излита на спирала между устните му. Заопипва за пепелник и откри книга. „Непоносимата лекота на битието“, излиняла от прегъване на „еротичните“ моста. Проблемът бе, че непримиримо независимите момичета си приличат като сиамски близначки. Друга книга — „Мъжът, който взе жена си за шапка“. „Клетият глупак“, помисли си той, убеден, че никога няма да допусне подобна грешка.

Представата на двайсет и три годишния Декстър Мейхю за бъдещето не беше по-ясна от тази на Ема Морли. Надяваше се да преуспее, родителите му да се гордеят с него и да спи с повече от една жена едновременно, но как да ги съвмести? Искаше списанията да му посвещават статии, надяваше се някой ден да отпразнува тържествено края на кариерата си, но нямаше ни най-малка представа какво точно ще представлява тя. Искаше да живее пламенно, но без бъркотии и усложнения. Искаше да изживее живота си така, че ако го фотографират без предупреждение, да излезе страхотна снимка. Всичко да върви по мед и масло. И забавления, да се забавлява, а тъгата да не надвишава абсолютно неизбежната доза.

Не беше кой знае какъв план и вече беше допускал грешки. Тази нощ например щеше несъмнено да отприщи неприятни последствия — сълзи, неловки телефонни разговори, обвинения. Трябваше да се измъкне възможно най-бързо. Стрелна с очи разхвърляните си дрехи, готов за бягство. От банята долетя предупредителното гъргорене на древното тоалетно казанче и той светкавично остави книгата. Под леглото напипа малка жълта кутия от горчица, отвори капака и — да, оказа се, че съдържа презервативи и малки сиви угарки от джойнт, досущ като миши изпражнения. Обнадежден от обещанието на жълтата кутийка за секс и наркотици, той реши да поостане.

 

 

В банята Ема Морли избърса полумесеците от паста за зъби в ъгълчетата на устните си и се запита дали не е допуснала ужасна грешка. Ето я сега, след четири години любовна суша, най-сетне в леглото с някого, когото наистина харесва; харесваше го още откакто го видя за пръв път на едно парти през 1984-та, а след няколко часа той щеше да изчезне. Навярно завинаги. Едва ли ще я покани да отиде с него в Китай, а и тя бойкотираше Китай. Биваше си го, нали? Декстър Мейхю. Подозираше всъщност, че не е особено умен и е малко прекалено самодоволен, но пък беше популярен, забавен и — какъв бе смисълът да отрича — много представителен. Защо тогава се държеше с него толкова раздразнително и саркастично? Защо не е самоуверена и остроумна като онези спретнати напористи момичета, край които Декстър обикновено се навърташе? Изгревът багреше тясното прозорче на банята. Отрезвяващо. Тя прокара пръсти през ужасната си коса, облещи се, дръпна веригата на древното тоалетно казанче и се запъти към стаята.

 

 

От леглото Декстър я видя да се появява в тогата и с шапката, които бяха длъжни да наемат за абсолвентската церемония, и да извива присмехулно съблазнително бедро пред рамката на вратата, стиснала в ръка дипломата си. Надзърна над очилата и нахлупи шапката ниско над едното си око.

— Как ти се струва?

— Отива ти. Харесвам жизнерадостната ти трактовка. А сега се събличай и идвай в леглото.

— За нищо на света. Дала съм трийсет лири за тогата. Искам да й се насладя докрай.

И я разпери като вампирско наметало. Декстър се пресегна към крайчеца, но тя го перна с навитата на руло диплома. После седна на ръба на леглото, свали си очилата и смъкна тогата. Той успя да зърне за последно голия гръб и извивката на гърдите й, преди да изчезнат под черна тениска, настояваща за незабавно и едностранно ядрено разоръжаване. „Колкото, толкова“, помисли си. Няма по-прекрасен начин за охлаждане на страстите от дълга черна тениска с политически лозунг. Освен може би албум на Трейси Чапман.

Той вдигна примирено дипломата й от пода, изниза ластичната връв от свитъка и обяви:

— Английски и история — пълно отличие.

— Чети и плачи, неудачнико — пресегна се тя към дипломата. — О! Внимавай!

— В рамка ли ще я слагаш?

— Мама и татко ще я преснимат на фототапет. — Нави стегнато листа и го потупа в краищата. — И в ламинирани покривчици за маса. Мама ще си я татуира на гърба.

— Къде са родителите ти всъщност?

— О, в съседната стая.

Той подскочи.

— Господи! Наистина ли?

Тя се засмя.

— Шегувам се. Върнаха се в Лийдс. Татко смята, че хотелите са за франтове. — Прибра свитъка под леглото. — А сега се размърдай — сръга го да се премести в студената част на леглото.

Той й направи място и плъзна несръчно ръка под раменете й. Целуна я замислено по врата. Тя се обърна да го погледне, скрила брадичка под завивките.

— Декс?

— Ммм…?

— Да полежим прегърнати, а?

— Разбира се. Щом искаш — съгласи се галантно той, макар да не намираше смисъл в прегръдките. Те бяха за прабаби и плюшени мечета. Повдигаше му се от тях. Най-добре да се признае за победен и да се прибира у дома. Тя обаче намести собственически глава върху рамото му и двамата полежаха така — неловко и напрегнато. Накрая тя се обади:

— Не мога да повярвам, че предложих да се попрегръщаме. По дяволите! Съжалявам.

Той се усмихна.

— Няма проблем. Да се погушкаме още по-зле.

— Ужасно. Да си обещаем никога, за нищо на света да не се гушкаме — каза тя и веднага съжали за забележката.

Как така „ние“? Шансът беше нищожен. Потънаха отново в мълчание. Последните осем часа бяха прекарали в разговори и целувки. Налегна ги умората, която обичайно идва призори. В буренясалия заден двор пееха косове.

— Обичам да ги слушам — прошепна той в косата й. — Утринни косове.

— Аз ги мразя. Карат ме да мисля, че съм направила нещо, за което ще се разкайвам.

— Затова ги обичам — каза той, за пореден път търсейки мрачен, харизматичен ефект. След миг додаде: — Направила ли си?

— Какво?

— Нещо, за което се разкайваш.

— Тази нощ ли имаш предвид? — Тя го стисна за ръката. — О, предполагам! Не знам още. Откъде да знам? Питай ме сутринта. А ти?

Той опря устни до темето й.

— Не, разбира се — отвърна и си помисли: „Това не бива да се повтаря. В никакъв случай“.

Доволна от отговора му, тя се сви по-близо до него.

— Трябва да поспим.

— Защо? Утре не ни чака работа. Вече не гоним крайни срокове, не тичаме на лекции…

— Само целият ни живот. Разстила се пред нас чак до хоризонта — сънено отрони тя, вдъхвайки дълбоко чудесния аромат на запотената му кожа и същевременно потръпвайки възторжено при мисълта за независимия живот на зрял човек. Не се чувстваше зряла. Изобщо не беше подготвена. Сякаш посред нощ бяха засвирили пожарни спрени и тя стоеше на улицата, преметнала дрехите си през лакът. Ако не учи, какво ще нрави? Как ще запълва дните? Нямаше представа.

Каза си, че номерът е да си смел и доблестен и да вложиш свой почерк. Не да променяш целия свят. Само светът около теб. Разполагаш с отличните си оценки, с мечтите си и с новата електрическа машина „Смит Корона“. И просто запряташ ръкави. Но какво точно вършиш? Променяш живота чрез изкуството може би. Пишеш красиво. Цениш приятелите си, оставаш верен на принципите си, живееш страстно, пълнокръвно и добре. Преживяваш нови неща. Обичаш и те обичат, ако е възможно. Храниш се умерено. Такива неща…

Не беше кой знае каква пътеводна философия, не вървеше и да я споделяш, особено пред този мъж, но тя вярваше в нея. И засега първите няколко часа зрял живот бяха поносими. Навярно на сутринта, след чая и аспирина, ще събере смелост дори да го покани пак в леглото. И двамата ще са трезви тогава, което няма да ги улесни, но пък току-виж й харесало. В малкото случаи, когато се бе озовавала в леглото с момче, или се разплакваше, или се разсмиваше истерично. Нямаше да е лошо да пробва нещо по средата. Почуди се дали има презервативи в кутията от горчица. Нямаше причина да са изчезнали — последния път си бяха там — февруари 1987 година, Винс, инженер-химик с космат гръб, който си издуха носа в калъфката на възглавницата й. Щастливи дни, щастливи дни…

Навън просветляваше. Декстър виждаше как розовият изгрев се процежда през тежките зимни завеси, наследени от предишни наематели. Внимателно, за да не я събуди, той протегна ръка, пусна фаса на цигарата в чашата с вино и се взря в тавана. Шансът да заспи сега беше нищожен. Реши да разглежда шарките на сивия килим, докато тя задиша дълбоко, и да се измъкне, без да се сбогува.

Тръгнеше ли си сега, означаваше, естествено, че повече няма да я види. Запита се дали ще й стане неприятно и предположи, че ще му се обиди — общоприетият случай. А на него? Щеше ли да му бъде неприятно? Четири години се беше справял прекрасно и без нея. До снощи мислеше, че се казва Анна, и все пак на партито не успя да отлепи поглед от нея. Защо не беше я забелязал досега? Разгледа унесеното й в сън лице.

Беше хубава, но изглежда се дразнеше от това. Червената й коса беше сякаш нарочно лошо подстригана — или собственоръчно пред огледалото, или от Тили еди-коя си, шумното едро момиче, с което делеше апартамента. Кожата й беше бледа и леко подпухнала — резултат от дълги часове в библиотеката или от много халби бира в кръчмата, а очилата й придаваха старомомински и бухалски вид. Брадичката й беше мека и малко закръглена. По бебешки пухкава? Или „закръглена“ и „по бебешки пухкава“ не бяха позволени определения? Както не биваше да споменава гласно, че има великолепни гърди — дори да е вярно — защото ще се обиди.

Както и да е, обратно към лицето й. На върха на малкото й вирнато носле блестеше тънък слой пот, а челото й бе осеяно с миниатюрни червени точици, но ако не ги броим, лицето й — е, кой би отрекъл — лицето беше истинско чудо. Очите й бяха затворени и той откри, че не си спомня точния им цвят, а само че са големи, искрящи и шеговити като двете бръчици в ъглите на сочните й устни — дълбоки полумесеци, очертаващи се още по-ясно, когато се засмее. А то явно се случваше често. Гладки розови скули с лунички — възглавнички плът, излъчващи топлина. Никакво червило, но меки устни с цвят на боровинки, които не разтваряше, когато се усмихва, сякаш не иска да показва зъбите си — малко възголеми на фона на устата. Единият преден беше леко нащърбен и оставяше впечатление, че прикрива нещо — смях, остроумна забележка или фантастична тайна историйка.

Тръгнеше ли си сега, навярно никога вече нямаше да види това лице, освен може би на някой ужасен юбилей на випуска след десет години. Тя ще бъде напълняла и разочарована и ще му трие сол на главата, че е изчезнал, без да се сбогува. По-добре да се измъкне тихомълком и никакви юбилейни срещи. Върви напред, мисли за бъдещето. Очакват те стотици лица.

Но точно когато взе решението, устата й се разтегна в широка усмивка и тя проговори, без да отваря очи:

— Е, как ти се струва, Декс?

— Кое, Ем?

— Ти и аз. Любов ли е според теб?

Тя се засмя тихо с плътно затворени устни.

— Просто заспивай.

— Престани да ми зяпаш носа тогава. — Тя отвори очи, синьо-зелени, искрящи и проницателни. — Кой ден е утре?

— Днес, искаш да кажеш.

— Днес. Сияйният нов ден, който ни очаква.

— Петък е. Двайсет и четири часа петък. Денят на свети Суидин всъщност.

— Тоест?

— Традиция. Ако вали днес, ще вали още четирийсет дни или цялото лято, или нещо такова.

Тя се намръщи.

— Не звучи смислено.

— Не е това целта. Говорим за суеверие.

— Къде ще вали? Винаги вали някъде.

— На гроба на светеца. Погребан е край Уинчестърската катедрала.

— Откъде знаеш?

— Там ходех на училище.

— Аха — измърмори тя във възглавницата.

— Ако на свети Суидин завали… нещо си… тра-ла-ла-ла-ли.

— Прекрасна поезия.

— Е, перифразирам.

Тя се засмя отново, после надигна сънливо глава.

— Но, Декс?

— Да, Ем?

— Ако днес не вали?

— Хмм?

— Какво ще правиш?

Кажи й, че си зает.

— Нищо особено — отвърна.

— Да измислим нещо тогава? Ти и аз, искам да кажа?

Почакай да заспи и се измъквай.

— Да. Добре — съгласи се. — Да измислим нещо.

Тя отпусна пак глава върху възглавницата.

— Нов-новеничък ден — прошепна.

— Нов-новеничък ден.

Бележки

[1] Цитатът е от Глава 9 на романа, издание на „Народна култура“, 1982 г. прев. Невяна Розева. — Б.ред.