Ан Райс
Вещиците: Полунощ (8)

Осем

След като Майкъл си тръгна, Роуан седна на западния пристан и остави слънцето да я сгрява. Мислеше за всичко случило се някак несвързано и сънливо. Беше леко шокирана и наранена от него, някак прекрасно наранена.

Нищо не можеше да заличи срама и вината, които изпитваше, задето бе натоварила Майкъл със своите съмнения и печал. Но не това я тревожеше сега.

Нямаше да стане добър неврохирург, ако се задържаше задълго над грешките. Най-подходящото и най-инстинктивното за Роуан беше да оцени грешката и да реши как може да я избягва в бъдеще, а после да отмине нататък.

И тогава тя се замисли за самотата си, за тъгата си, за разкриването на собствената си нужда, която я бе накарала да падне в прегръдките на Майкъл, а също и за факта, че той я бе успокоявал с радост, че това ги бе привлякло един към друг, бе оцветило дълбоко новата им връзка по напълно непредвидим начин.

После започна да мисли за него.

Никога не бе обичала мъж на възрастта на Майкъл; никога не си бе представяла толкова безкористност и простота като тези, които личаха и в най-спонтанните му думи и жестове. Беше неподготвена за това и очарована от богатата му душа. А колкото до начина, по който правеше любов, е, той беше почти перфектен. Харесваше го груб и дързък, точно като нея; беше нещо като взаимно изнасилване. Искаше й се да можеха да го повторят сега.

А за Роуан, която толкова дълго бе държала духовната си и физическа жажда напълно разделени, като задоволяваше първата чрез медицината, а втората чрез почти анонимни сексуални партньори, внезапното събиране на двете в един добър, интелигентен, неустоимо гальовен и очарователно пленителен и красив човек със завладяващата комбинация от мистериозни психологически и психически проблеми, беше просто повече, отколкото можеше да понесе. Тя поклати глава и се изсмя тихичко на себе си, после отпи от кафето. „Дикенс и Вивалди — прошепна. — О, Майкъл, моля те, върни се при мен. Върни се скоро.“ Той беше дар от морето.

Но какво, за бога, щеше да се случи с него, дори и да се върнеше още сега? Тази фиксидея за виденията, къщата и предназначението го унищожаваше. И освен това Роуан имаше неясното усещане, че той няма да се върне.

Сега, докато седеше полузаспала под ясното следобедно слънце, тя ни най-малко не се съмняваше, че в момента Майкъл е пиян и че ще се напие още повече, преди дори да е стигнал онази мистериозна къща. За него щеше да е много по-добре, ако го беше придружила, за да се грижи за него, да се опитва да го успокоява при сътресенията по време на пътуването.

Сега й хрумна, че всъщност бе изоставила Майкъл два пъти — веднъж, когато го бе предала твърде бързо и твърде лесно на бреговата охрана, и тази сутрин, когато го пусна да замине за Ню Орлиънс сам.

Разбира се, никой не очакваше да тръгне с него. Но и никой не знаеше какво изпитва към Майкъл, нито какво Майкъл изпитва към нея.

А колкото до виденията му, тя бе мислила за тях надълго и нашироко и не бе стигнала до никакво заключение, освен че може би не се дължат на физиологична причина. Тяхната подробност — тяхната особеност — я стряскаше и някак я плашеше. И все онова усещане, че наивността на Майкъл е опасна, че е свързана изобщо с отношението му за злото. Той разбираше повече доброто.

Но защо, когато пътуваха насам от Сан Франциско, й бе задал онзи странен въпрос: дали не се опитваше да я предупреди за нещо?

Беше видял смъртта на Греъм, когато докосна ръката й, защото тя мислеше за нея. И това я измъчваше. Но как би могъл Майкъл да сметне това за нарочно предупреждение? Дали не бе усетил нещо, за което тя нямаше и представа?

Колкото по-дълго стоеше на слънцето, толкова повече установяваше, че не може да мисли ясно и че копнежът й по него е станал непоносим, вече достигаше точката на страданието.

Тръгна по стълбата към стаята си. Тъкмо пристъпи под душа, когато се сети нещо. Напълно бе забравила да използва контрацептиви с Майкъл. Не за първи път бе проявявала подобна глупост, но все пак не се бе случвало от много години.

Но вече беше сторено, нали така? Завъртя крана и пристъпи назад към плочките, като остави водата да я облива. Представи си, че има дете от него. Но това беше откачено. Тя не искаше деца. Никога не бе искала деца. Отново си спомни за ембриона в лабораторията, омотан с всичките онези жици и тръби. Не, нейната съдба бе да спасява живот, не да го създава. Какво значеше това? Сега щеше да се тревожи седмица-две; после щеше да разбере, че не е бременна, и всичко щеше да е наред.

Когато излезе от банята, толкова й се спеше, че едва осъзнаваше какво върши. Откри ризата на Майкъл захвърлена на леглото, онази, която бе свалил през нощта. Синя работна риза, но колосана и изгладена като официална. Това й хареса. Сгъна я грижливо и легна, като я притискаше в ръцете си — сякаш беше дете, гушнало любимото си одеялце или плюшена играчка.

Спа шест часа.

Когато се събуди, знаеше, че вече не може да остане сама в тази къща. Като че Майкъл бе оставил топлия си отпечатък върху всичко. Чуваше тембъра на гласа му, смеха му, виждаше огромните му сини очи, които се взират сериозно в нея през очилата с рогови рамки, усещаше облечените му в ръкавици пръсти да докосват зърната й, бузата й.

Беше твърде рано да очаква да се обади и сега къщата изглеждаше още по-празна след присъствието на неговата топлина.

Веднага се обади в болницата. Разбира се, имаха нужда от нея. Все пак беше събота вечер в Сан Франциско. Спешното на Общинската болница бе вече препълнено. Жертви прииждаха в центъра по травматология на Университетската от някаква верижна катастрофа на Магистрала 101, а в Мисионерската имаше няколко простреляни.

 

 

Още щом пристигна, в хирургията я чакаше пациент, интубиран и анестезиран — жертва на опит за убийство с брадва, който беше изгубил много кръв. Стажантът бързо четеше анамнезата, докато Роуан си миеше ръцете. Доктор Симънс вече бе отворил черепа. Още щом влезе в леденостудената операционна, Роуан видя, че той я посреща с облекчение.

Огледа добре присъстващите, докато протягаше ръце да й облекат стерилната зелена престилка и да й сложат латексовите ръкавици. Две от най-добрите сестри на смяна; на единия стажант му призлява; другият изглежда много развълнуван от случващото се; анестезиологът не й беше любимец, но го биваше. Доктор Симънс вече бе свършил доста добра работа.

А ето го и пациентът, анонимния пациент, повдигнат до нещо като седнало положение, с наведена глава и отворен череп. Лицето и крайниците му бяха напълно скрити под множество слоеве зелена памучна тъкан, освен двата голи, безпомощни крака.

Тя тръгна към главата на масата, към отпуснатото тяло, като кимна на думите на анестезиолога. После натисна с десния си крак педала, който настройваше огромния двоен хирургически микроскоп, фокусира го върху открития мозък, чиято тъкан бе разделена от блестящи метални щипки.

— Боже, що за ужасна бъркотия — прошепна.

Тих, деликатен смях.

— Тя знаеше, че ще дойдете, доктор Мейфеър — обади се по-възрастната от сестрите, — затова каза на мъжа си да продължава и да я халоса още веднъж с брадвата.

Роуан се усмихна зад маската, очите й се присвиха.

— Какво мислите, доктор Симънс? — попита. — Можем ли да изчистим всичката тази кръв оттук, без да изсмучем твърде много от мозъка на дамата?

И пет часа изобщо не помисли за Майкъл.

 

 

Беше два часът, когато се прибра. Къщата бе мрачна и студена, каквато и очакваше да бъде, но за първи път не мислеше за Ели. Не мислеше с болка и смущение за Греъм.

На секретаря нямаше съобщение от Майкъл. Това я разочарова, но не я изненада. Виждаше го съвсем ясно как се клатушка пиян на слизане от самолета. В Ню Орлиънс беше пет часът. Не можеше да се обади в хотел „Пончартрейн“.

„Най-добре беше да не мисли много за това сега“, реши тя, когато отново се запъти към леглото.

Най-добре да не мисли за документа в сейфа, който й забраняваше да се върне в Ню Орлиънс.

Най-добре да не мисли, че може да хване самолета и да иде при него. Най-добре да не мисли за Ендрю Слатъри, нейния колега, който все още не беше нает в Станфорд и със сигурност щеше да я замести в Университетската за няколко седмици. Защо, по дяволите, бе попитала Ларк за Слатъри тази вечер? Беше му се обадила точно след полунощ специално да го попита дали Слатъри си е намерил работа. Нещо ставаше в трескавия й малък мозък.

Беше три часът, когато отново отвори очи. В къщата имаше някой. Не знаеше дали я беше събудил звук, или вибрация, знаеше само, че там има някой. Цифрите на електронния часовник бяха единствената светлинка, освен далечното сияние на града. Силен напор на вятъра удари внезапно прозорците и донесе порой от искрящи пръски.

Тя осъзна, че къщата се движи силно на пилоните си. Чу се тихо потракване на стъкло.

Стана възможно най-тихо от леглото, извади трийсет и осемкалибровия си пистолет от чекмеджето на тоалетката, запъна ударника и заслиза по стълбата. Държеше пистолета с две ръце, както Чеиз, нейният приятел полицай, я бе научил. Беше се упражнявала и знаеше как да го използва. Не беше толкова изплашена, колкото ядосана, много ядосана и нащрек.

Не чу никакви стъпки. Само вятърът виеше далече в комина и караше дебелите стъклени стени да стенат тихо.

Виждаше дневната точно под себе си, обляна в обичайното синкаво лунно сияние. Още един залп от пръски удари прозорците. Чу и „Сладката Кристин“ да се удря с тъп тътен в гумите, закрепени по дължината на северния пристан.

Слезе тихо, стъпало по стъпало, очите й обхождаха празните стаи при всяка извивка на стълбата, докато не стигна до пода. Оттук можеше да види всяка част от къщата, освен банята зад себе си. Но навсякъде зърна само празнота и „Сладката Кристин“, която се полюляваше тромаво. После тръгна предпазливо към вратата на банята.

Малкото помещение беше празно. Нищо не беше докоснато. Чашата от кафе на Майкъл още стоеше на плота на тоалетката. Усети аромата на одеколона му.

Като погледна отново към предните стаи, тя се облегна на рамката на вратата. Яростта на вятъра, който удряше по стъклените стени, я тревожеше. Беше го чувала и преди, но преди много време. И само веднъж бе толкова силен, че да счупи стъклото. Но такава буря никога не бе настъпвала през август. Беше си зимно явление, придружено от пороен дъжд, който наводняваше хълмовете на Марин Каунти и заливаше улиците с кал, а понякога и подронваше основите на къщите.

Сега, някак смътно развълнувана, тя гледаше как водата се плиска, пръска по дългите пристани и ги опъстря с тъмни петна. Виждаше замръзналите капки по стъклото на кокпита на „Сладката Кристин“. Дали тази внезапна буря я беше заблудила? Опъна невидимите си антени. Слушаше.

Не чу никакъв чужд шум отвъд стенанията на стъклото и дървото. Но все пак нещо тук не беше наред. Не беше сама. И натрапникът не беше на втория етаж, беше сигурна в това. Беше някъде наблизо. Наблюдаваше я. Но къде?

Не можеше да намери никакво обяснение за онова, което чувстваше.

Електронният часовник в кухнята издаваше тихичко, едва доловимо тракане, докато цифрите се превъртаха, за да разкрият, че вече е три и пет сутринта.

С крайчеца на окото си тя долови движение. Не се обърна, за да погледне натам. Предпочете изобщо да не помръдва. И постепенно, като извръщаше поглед право към левия прозорец, без да обръща глава, тя видя фигурата на някакъв мъж на западния пристан.

Изглеждаше със слабо телосложение, с бяло лице, тъмна коса. Позата му не беше нито прикрита, нито заплашителна. Стоеше странно изопнат, с отпуснати до тялото ръце. Със сигурност не го виждаше добре, защото дрехите му й се сториха неподходящи до степен на невъзможност — съвсем официални, с елегантна кройка.

Гневът й нарасна и я обзе ледено спокойствие. Съобразяваше мигновено. Той не можеше да влезе в къщата през вратите към пристаните. Не можеше и да мине през дебелото стъкло. И ако се опиташе да го застреля, което със сигурност й се щеше да направи, щеше да пробие дупка в стъклото. Разбира се, може би и той щеше да насочи пистолет към нея, щом я видеше. Но защо да го прави? Натрапниците искат да влязат вътре. Пък и тя беше почти сигурна, че той вече я е видял, че я е наблюдавал, че и сега я наблюдава.

Обърна глава много бавно. Усещането й за опасност нарастваше. Гледаше спокойно как мъжът приближава към стъклото.

— Ела тук, копеле, с удоволствие ще те убия — прошепна тя, усещайки как косъмчетата по врата й щръкват. Някакъв прекрасен студ пробяга по цялото й тяло. Тя искаше да го убие, който и да беше, взломаджия или откачен. Искаше да го издуха направо от палубата със своя трийсет и осемкалибров пистолет. Или да го кажем по-просто, с всяка сила, която бе под неин контрол.

Бавно, с две ръце, тя вдигна пистолета. Насочи го директно към него и протегна ръце, както Чеиз я беше научил.

Натрапникът обаче продължи да я гледа и през студения си гняв тя започна да се чуди на някои физически детайли, които не бе забелязала досега. Тъмната му коса беше чуплива, лицето му — изпито и фино, имаше нещо тъжно и умолително в мрачното му изражение. Главата му бе извита леко настрани, като че разговаряше с нея, като че й говореше.

„Кой, за бога, си ти?“ — помисли Роуан. Несъответствията започнаха бавно да я поразяват, заедно с една съвършено странна мисъл. Това не е каквото изглежда. Това е някаква халюцинация! И с внезапен вътрешен обрат гневът й премина в подозрение и накрая в страх.

Тъмните очи на мъжа я гледаха умолително. Той вдигна бледите си ръце и прилепи пръсти към стъклото.

Тя не можеше нито да помръдне, нито да говори. Но след миг, вбесена от безпомощността и ужаса си, изкрещя:

— Връщай се в дупката, от която си изпълзял! — Гласът й звучеше силен и ужасен в празната къща.

Сякаш да й отговори, да я разстрои и победи съвсем, натрапникът бавно изчезна. Фигурата му стана прозрачна, после напълно се стопи, докато от него не остана нищо, освен ужасната и напълно побъркваща гледка на празния пристан.

Огромното стъкло изтрака. Последва още един гръм оттам, сякаш вятърът блъскаше в него. После морето като че се успокои. Напорът на водата изчезна. И къщата отново стана тиха. Дори „Сладката Кристин“ се укроти в канала зад пристана.

Роуан продължаваше да гледа празния кей. После усети, че ръцете й са мокри от пот и треперят. Усещаше пистолета невероятно тежък и някак опасно неконтролируем. Всъщност цялата трепереше. Въпреки това тръгна право към стъклената стена. Вбесена от беззащитността си пред това нещо, тя докосна стъклото там, където то бе сложило длани. Стъклото беше замъглено и осезаемо топло. Но не като стоплено от човешка ръка, тъй като тя не би могла да сгрее толкова студена повърхност, а сякаш е било нагрявано с нещо.

Отново огледа голите дъски. Втренчи се в мрака, в диамантената вода и далечните успокояващи светлини на Сосалито от другата страна на залива.

Тръгна бързо към кухнята, остави пистолета и взе телефона.

— Искам да се свържа с хотел „Пончартрейн“ в Ню Орлиънс, моля — каза тя, гласът й трепереше. Единственото, което можеше да направи сега, за да се успокои, докато чакаше, беше да се ослушва, да се увери в онова, което вече знаеше — че е съвсем сама.

Нямаше смисъл да проверява бравите и резетата. Нямаше смисъл да наднича в шкафове, ниши и всички ъгълчета. Нямаше никакъв смисъл.

Беше почти обезумяла, когато й отговориха от хотела.

— Трябва да говоря с Майкъл Къри — каза тя. — Трябва да е пристигнал тази нощ — добави. — Не, няма значение, че в Ню Орлиънс е пет и двайсет. Моля, звъннете му.

Като че ли стоя цяла вечност там сама, твърде потресена, за да се замисли колко е егоистично да буди Майкъл в този час. Тогава операторът отново се обади:

— Съжалявам, но господин Къри не отговаря.

— Опитайте отново. Изпратете някой в стаята му. Трябва да говоря с него.

Накрая, когато те отказаха да го събудят и разбира се, да влязат в апартамента му без разрешение — за което не можеше да ги вини — тя остави спешно съобщение, затвори телефона, отпусна се върху камината и се опита да помисли.

Беше сигурна какво е видяла, абсолютно сигурна. Привидение на пристана, гледаше я, изучаваше я! Някакво същество, което можеше да се появява и изчезва, когато си поиска. И все пак беше видяла някакви отблясъци по краищата на яката му; защо в косата му имаше капчици влага? Защо стъклото бе топло на допир? Чудеше се дали това нещо бе материално, когато е видимо, и дали тази материя се е разтворила, когато то „изчезна“.

Всъщност умът й отново прибягна към науката — тя знаеше, че това е силата й — но все пак не успя да преодолее паниката, ужасното чувство на безпомощност, което я бе завладяло и още не искаше да си отиде, което я караше да се страхува в собствения си дом, където никога не се бе страхувала от нищо.

А дали вятърът и дъждът бяха част от това, зачуди се. Със сигурност не си ги беше въобразила. И най-вече, защо това същество се бе явило точно на нея?

— Майкъл — прошепна Роуан. Името се отрони от устните й като молитва. После се изсмя тихичко. — Май и аз ги видях.

Стана и започна бавно да обикаля къщата с равномерна крачка, като святкаше всички лампи.

— Е, добре — каза тя спокойно. — Ако се върнеш, искам да е съвсем светло. Боже, нима не е абсурд? Нещо, което може да развълнува водите на залива Ричардсън, съвсем лесно ще завърти и един ключ за осветлението.

Но тя искаше да е светло. Беше изплашена. Отиде в спалнята, заключи вратата след себе си, заключи и вратата на дрешника, а после и вратата на банята, и легна, като натрупа възглавниците под главата си и остави пистолета наблизо.

Запали цигара, въпреки че мразеше да пуши в леглото, и изключи миниатюрните червени светлинки на алармата за дим.

„Призрак беше“, помисли. „Представете си само, видях призрак. Никога не съм вярвала в тях, но видях призрак. Няма какво друго да е. Няма какво друго. Но защо ще се явява на мен?“ И пред очите й отново изникна умолителното му изражение и цялото преживяване се върна при нея с ужасна яснота.

Изведнъж се почувства много нещастна, че не може да се свърже с Майкъл, защото Майкъл беше единственият човек на този свят, който може би щеше да повярва на случилото се и единственият, на когото тя можеше да се довери.

Всъщност беше развълнувана; странно, но се чувстваше също както в нощта, когато бе спасила живота му. Случи ми се нещо ужасно и страховито. Искаше да го сподели с някого. Лежеше с широко отворени, втренчени в ярката жълта лампа на спалнята очи и мислеше: „Защо се яви на мен?“.

Толкова странен бе начинът, по който създанието бе прекосило пристана и се бе вгледало в нея през стъклото.

— Като че аз бях странната.

Вълнението й не угасваше, но изгревът на слънцето й донесе огромно облекчение. Рано или късно Майкъл щеше да се събуди от пиянския си сън. Щеше да види, че лампичката за съобщения на телефона му свети, и със сигурност щеше да се обади.

— Ето, отново искам нещо от него, обаждам му се, без да знам какво става там, нуждая се от него…

Тя се унесе, в топлата сладка сигурност на слънчевата светлина, която се изливаше през стъклото, сгушена в топлите възглавници, увита в завивката от съшити шарени парчета плат. Мислеше за него, за тъмния мъх по ръцете му, за големите му очи, взрени в нея през очилата. И вече погълната от съня си помисли: „Дали този призрак има нещо общо с него?“.

Виденията. Искаше да каже: „Майкъл, това има ли нещо общо с виденията?“. После сънят някак се изроди в абсурд и тя се събуди, съпротивляваща се на гротескността и нереалността както винаги. По-добре да е будна, да мисли — Слатъри щеше да я замести и дори Ели да съществува някъде там, сигурно изобщо не се интересува дали Роуан се е върнала в Ню Орлиънс, трябва да е така, нали? Защото там отвъд сигурно е несравнимо по-добре; и отново потъна в безпаметен сън.