Ан Райс
Вещиците: Полунощ (16)

Шестнадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 4

„Стефан,

След малко почивка започвам отново. Онова създание е тук. Само преди миг ми се яви, в познатия си вид, на сантиметри от мен. Накара свещта ми да угасне, макар че няма дъх, с който да го стори.

Трябваше да сляза долу да взема огън. Като се върнах, открих, че прозорците ми са отворени и се хлопат на вятъра, така че ги залостих. Мастилото ми беше разлято, но аз имам друго. Завивките бяха свалени от леглото, а книгите ми — разпилени из цялата стая.

Благодаря на Бога, металната кутия вече е на път към теб. Няма да уточнявам как точно, защото това създание може да чете.

Чудя се дали Шарлот не спи в спалнята си в Мей Феър и затова аз ставам жертва на тези номера.

Отворени са само бардаците и кръчмите; останалата част от този колониален град е притихнала.

Но нека разкажа събитията от предишната нощ възможно най-бързо…

Тръгнах пеша по пътя. Луната беше високо, пътят се виждаше добре с всичките си криволици и завои. Той се издига и после се спуска леко по възвишения, които едва ли могат да се нарекат хълмове.

Вървях бързо, с огромна енергия, почти зашеметен от свободата си, от мисълта, че духът не може да ме спре, и от сладкия аромат на свежия въздух. Реших, че сигурно ще стигна Порт-о-Пренс точно преди зазоряване.

Мислех си: «Жив съм! Свободен съм! И вероятно ще доживея да се върна в метрополията!».

С всяка стъпка, за моя изненада, вярата ми в това укрепваше, защото по време на пленничеството си се бях отказал от всякакви надежди за подобно нещо.

Но умът ми отново и отново бе завладяван от мисли за Шарлот, сякаш ми бе направена магия. Спомнях си я в леглото, където я оставих, и отново усетих слабост, дори ми мина мисълта, че съм пълен глупак да се откажа от такава красота и страст, защото наистина я обичах. Обичах я безумно! И какво толкова щеше да стане, мислех си аз, ако бях останал като неин любовник, за да видя раждането на многото ни деца, да живея в лукс, както ми бе предложила? Мисълта, че след часове ще бъда разделен от нея завинаги, ми се струваше непоносима.

Затова реших да не мисля за това. И започнах да пропъждам подобни мисли още в зародиш.

Вървях ли, вървях. От време на време зървах светлина в мрака над полето от двете ми страни. Веднъж ме подмина един конник, който отпраши с тропот по пътя, сякаш бързаше за някаква много важна мисия. Дори не ме забеляза. И аз продължих сам, в компанията на луната и звездите, като наум започнах да пиша писмото си до теб. Чудех се как да ти обясня всичко случило се.

Вероятно бях вървял почти час, когато в далечината пред мен видях някакъв човек. Просто стоеше и ме гледаше как приближавам. И най-странното бе, че беше холандец. Разбрах го по огромната му черна шапка.

Моята шапка бе останала в плантацията — не я бях виждал от момента, в който я подадох на робите преди вечерята първата нощ.

Сега, когато видях високия мъж пред себе си, аз се сетих за нея и ми домъчня. Зачудих се кой може да е този холандец, застанал до пътя и взиращ се в мен — изглеждаше като тъмна фигура с руса коса и руса брада.

Забавих крачка, защото колкото повече се приближавах, толкова по-странен ми се струваше непознатият. Защо изобщо стоеше така нелепо на пътя, в мрака. След това си рекох, че съм пълен глупак, че това е просто някакъв мъж и няма причина да се страхувам от него, въпреки че е тъмно.

Но още при тази мисъл аз се приближих достатъчно, за да видя лицето му. И в същия миг разбрах, че пред мен стои точно мое копие. Създанието изскочи пред мен, само на сантиметри от лицето ми, и проговори с моя глас.

— О, Петир, ти забрави шапката си! — извика то и се разсмя зловещо.

Паднах по гръб на пътя, сърцето ми бумтеше в гърдите. Създанието се надвеси над мен като лешояд и рече:

— Ела, Петир, вземи си шапката, защото виж какво направи, изпусна я в прахта!

— Махай се от мен! — изкрещях аз с ужас, обърнах се и прикрих глава с ръцете си. И тогава започнах да пълзя далече от съществото като някакъв жалък рак. После се изправих и се завтекох към него като бик, но срещнах единствено празното пространство.

На пътя нямаше никого, освен моята нещастна особа и черната шапка в прахта.

Разтреперан като дете, аз се наведох и я изтупах.

— Проклет да си, дух! — изпищях аз. — Ясни са ми номерата ти.

— Наистина ли? — чух глас до себе си. Този път бе женски. Извърнах се, за да видя кой говори… До мен стоеше Дебора, беше още момиче. Но след миг се стопи.

— Това не е тя — обявих аз, — а ти, дяволско изчадие!

Но, Стефан, този неин мимолетен образ ме прониза като меч в сърцето. Защото успях да видя детската й усмивка и проблясващите й очи. В гърлото ми се надигна ридание.

— Проклет да си, дух — прошепнах аз. Започнах да се озъртам в мрака, за да я видя отново. Исках да я зърна, истинска или илюзорна. И се почувствах като глупак.

Нощта беше тиха, но аз не смеех да се отпусна. Едва овладях треперенето си и си сложих шапката.

Продължих напред, но не така бързо както преди. Оглеждах се трескаво, очаквах да зърна лице, фигура, да разкрия поредния номер в мрака — банановите дървета се люлееха на бриза; онези огромни червени цветя клюмаха на тънките си стъбълца, провиснали над оградите покрай пътя.

Твърдо реших да гледам само напред. Но тогава чух някакви стъпки зад гърба си; чух нечие дишане. Крачката бе отмерена, нехармонична с моята. Точно когато реших да не й обръщам внимание, усетих горещия дъх на създанието в тила си.

— Проклет да си! — изкрещях отново и се извъртях. И тогава видях нещо ужасно да се извисява над мен — чудовищен образ на мен самия, но с оголен и искрящ череп вместо лице.

От празните очни орбити под русата коса и огромната холандска шапка излизаха пламъци.

— Върни се в ада! — извиках аз и отблъснах чудовището с всичка сила, когато то полетя към мен. Усетих горещината на пламъците. И там, където бях сигурен, че няма нищо, усетих твърди гърди.

Аз самият заревах като чудовище, започнах да се боря с него, опитвах се да го отблъсна и най-накрая то изчезна сред изпепеляваща вълна от топлина.

Бях паднал, без да се усетя. Стоях на колене, панталоните ми бяха раздрани. Не можех да мисля за нищо друго, освен за пламтящия череп. Тялото ми отново се затресе неконтролируемо. Нощта бе станала още по-черна, защото луната вече не бе високо в небето. Само Господ знае колко дълго трябваше да вървя, докато стигна Порт-о-Пренс.

— Е, добре, изчадие — извиках аз. — Вече няма да вярвам на очите си, каквото и да се появи пред мен.

И без да се колебая повече, аз се обърнах и се затичах по пътя. Тичах със сведени очи, докато не останах без дъх. Забавих крачка, но не вдигнах очи, гледах само в прахта под краката си.

Не мина много време и видях нечии крака до моите. Боси, кървящи крака. Опитах се да не им обръщам внимание, защото знаех, че не са истински. Надушвах горяща плът, но не вдигнах поглед, защото знаех, че не е истинска.

— Познавам игричките ти — казах аз. — Забраниха ти да ме нараниш, затова се опитваш да заобиколиш забраната. Искаш да ме подлудиш, нали така? — Тогава си спомних правилата на древните, че като му говоря, само му давам сили, затова престанах и занареждах старите молитви.

— Нека ме пазят всички сили на доброто, нека висшите духове ме защитават, нека нищо не ме нарани. Нека бялата светлина сияе над мен и ме пази от това изчадие.

Краката, които крачеха редом с моите, вече ги нямаше, нямаше я и вонята на горяща плът, но някъде отдалеко пред мен дочух зловещ звук. Сякаш се цепеше дърво, не, сякаш се цепеха много дървета и сякаш дънери бяха изтръгвани от земята.

Това не е илюзия, рекох си. Онова нещо изкоренява дървета и сега ще започне да ги хвърля на пътя пред мен.

Но продължих, уверен, че ще избегна всякакви опасности, не забравях, че то просто си играе с мен и не бива да попадам в капана му. Тогава видях мост напред и осъзнах, че съм стигнал до малката рекичка. А звуците, които чувах, идваха откъм гробището! Онова изчадие отваряше гробовете!

Завладя ме ужас, по-силен от всичко, което бях изпитал досега. Всички имаме своите страхове, Стефан. Човек може да се бори с тигри, но все пак да се страхува от най-дребния бръмбар. Друг може да успее да пробие вражеските редици, но да не е в състояние да остане в една стая с мъртвец.

За мен най-страшни са гробищата. И сега разбрах какво смята да прави онова създание. Мисълта, че трябва да мина по моста и да прекося гробището, ме ужаси дотолкова, че дрехите ми подгизнаха от пот. Сега звуците бяха доста по-силни; виждах как дърветата над гробището се олюляват, не знаех дали изобщо ще имам сили да продължа.

Но да остана на мястото си беше глупаво. Насилих се да тръгна и започнах да се приближавам бавно към моста. Тогава видях оскверненото гробище, видях ковчезите, изровени от меката влажна земя. Видях някакви създания да изпълзяват от тях, по-скоро да бъдат изваждани от тях, защото бяха напълно безжизнени и той ги движеше като марионетки!

— Бягай, Петир! — изкрещях аз и се опитах да изпълня собствената си команда.

Прекосих моста за миг, но видях, че мъртвите прииждат към мен от двете страни. Чувах ги! Чувах как изгнилите ковчези се трошат под краката им. Илюзия, номер, казах си отново, но когато първите ужасни трупове излязоха на пътя ми, се разпищях като истерична жена.

— Махайте се от мен! — виках аз, неспособен да отблъсна разложените ръце, които посягаха към мен. Просто се препъвах назад пред атаката им, докато не налетях заднешком върху някакъв изгнил труп и накрая се свлякох на колене.

Започнах да се моля, Стефан. Зовях през плач духа на баща си, духа на Ромер Франц, молех ги да ми помогнат! Мъртъвците вече ме обграждаха отвсякъде, връхлитаха ме. Вонята беше непоносима, защото някои от тях явно бяха погребани наскоро, а други вече бяха наполовина разложени, от трети пък се разнасяше просто миризма на пръст.

Ръцете и косата ми подгизнаха от отвратителната им слуз, а аз треперех, закрил главата си с длани.

И тогава чух съвсем ясно някакъв глас. Знаех, че е гласът на Ромер.

— Петир, те са мъртви! Те са като окапал плод в овощна градина. Стани и ги отблъсни; не можеш да ги оскърбиш!

Насърчен от тези думи, аз се изправих.

Хукнах отново, врязах се в тях, разблъсках ги, олюлявах се, за да запазя равновесие, и пак продължавах напред. Накрая свалих палтото си и започнах да го въртя, за да ги разгоня. Разбрах, че те са слаби и не могат да устоят на атаката ми. Въртях палтото си и си проправях път към края на гробището. А там отново се свлякох на колене, за да си поема дъх.

Още ги чувах зад себе си, чувах тропота на безжизнените им мъртви крака.

Погледнах през рамо и видях, че се опитват да ме последват — същински легион от страховити трупове, движени сякаш на конци.

Станах и продължих напред. Не облякох пак палтото си, защото бе изцапано в битката. А шапката си, прекрасната си шапка, бях загубил. След минути вече бях много далече от ходещите трупове. Предполагам, че той най-накрая ги е оставил да се свлекат на земята.

Краката ме боляха, гърдите ми горяха от усилието. Видях, че ръкавите ми са покрити с петна от битката. От косата ми висяха късчета мъртва плът. Целите ми ботуши бяха изпоцапани с гнилоч. Отвратителната смрад щеше да ме следва по целия път до града. Но все пак наоколо всичко беше тихо и спокойно. Изчадието си почиваше! Беше се изтощило. Сега не беше време да се тревожа за това как мириша и как изглеждам. Трябваше да бързам.

В отчаянието си започнах да говоря на Ромер:

— Какво да правя, Ромер! Знаеш, че това създание ще ме преследва чак до края на света.

Не получих отговор и реших, че съм си въобразил гласа му преди малко. Пък и знаех, че призракът може да заговори с неговия глас, ако продължа да мисля твърде дълго и усилено за Ромер, а това щеше да ме подлуди напълно.

Все още нищо не нарушаваше покоя. Небето изсветляваше. Чух по пътя зад мен да се задават карети. Полетата се пробуждаха. Щом стигнах до билото на възвишението, видях колониалния град под себе си и въздъхнах с огромно облекчение.

Една от колите приближаваше — малка паянтова дървена каруца, натоварена с плодове и зеленчуци за пазара, карана от двама светлокожи мулати. Те спряха и се втренчиха в мен. Аз заговорих на най-добрия си френски, че имам нужда от помощ и че Господ ще ги благослови, ако ми помогнат. После си спомних, че имам пари, поне преди имах, и зарових из джобовете си. Дадох на мулатите няколко ливри, които те приеха с благодарност, и аз се качих отзад на каруцата.

Облегнах се на огромна купчина зеленчуци и плодове и заспах. Каруцата се полюшваше и подскачаше, но аз се чувствах като в най-луксозната карета.

Щом потънах в сън, се видях отново в Амстердам, някаква ръка ме докосваше. Нежна ръка. Потупа ме по лявата длан и аз вдигнах дясната си ръка, за да отвърна със същото нежно потупване. Отворих очи и завъртях глава наляво. Видях изгорената и почерняла Дебора да се взира в мен — плешиво и сбръчкано същество, само сините очи бяха живи. Зъбите бяха оголени в ужасна усмивка под изгорените устни.

Изкрещях така силно, че изплаших коларите и коня. Изтърсих се на пътя, а конят препусна така, че мулатите не можаха да го спрат. Скоро вече бяха далече напред и превалиха билото.

Седнах с кръстосани крака и заплаках.

— Ах, ти, проклет дух! Какво искаш от мен, кажи ми, защо просто не ме убиеш. Със сигурност можеш да го направиш.

Не чух отговор, но знаех, че той е наблизо. Огледах се и го видях. Но сега не бе приел чудовищен вид. Беше си просто тъмнокос мъж с кожен жакет.

Изглеждаше съвсем материален, толкова материален, че чак бе огряван от светлината. Седеше на оградата край пътя. Взираше се замислено в мен, а лицето му не изразяваше нищо.

Аз също се втренчих в него, оглеждах го сякаш бе съвсем обикновен. И чак сега разбрах нещо много важно.

Изгорялото тяло на Дебора бе илюзия! Бе родено от собствения ми ум, той само го беше извадил оттам. Моят двойник също бе илюзия. Беше толкова съвършен, колкото отражението ми в огледалото. Другият демон, с когото се борих, също беше илюзия. Тежестта на тялото му беше илюзия.

Труповете обаче бяха истински, и все пак само мъртъвци, нищо повече.

Това пред мен обаче не беше илюзия — мъжът, седнал на оградата. Това беше тяло, сътворено от призрака.

— Да — каза той, но устните му отново не помръднаха. И аз разбрах защо. Защото той все още не можеше да ги накара да помръднат. — Но ще го направя — добави. — Ще го направя.

Продължих да се взирам в него. Вероятно в изтощението си бях изгубил напълно разсъдъка си, но изобщо не изпитвах страх.

Щом утринното слънце стана по-силно, видях, че лъчите минават през призрака! Видях частичките, от които бе направено създанието, да се въртят на светлината, като много гъст прах.

— Ти си просто прах — прошепнах аз, като мислех за библейската фраза. Но в същия този миг той започна да се разтваря във въздуха, избледня и после изчезна съвсем. Слънцето грееше над полето, по-красиво от всяко друго утринно слънце, което съм виждал.

Дали Шарлот се беше събудила? Дали тя го бе спряла?

Не мога да отговоря на този въпрос, може и никога да не разбера. Стигнах до квартирата си след по-малко от час, като първо се видях с агента и говорих с ханджията, както вече ти казах.

Сега вече е доста след полунощ по моя часовник, който сверих по този в хана днес по обяд. Онова създание от доста време е в стаята ми.

Вече повече от час то ту ми се появява в човешкия си облик, ту изчезва, наблюдава ме. Изниква ту в един, ту в друг ъгъл. Веднъж даже го зърнах да ме гледа от огледалото. Стефан, как е възможно един дух да върши подобни неща? Дали не ме лъжат очите? Със сигурност не може да е в огледалото! Но аз така и не вдигнах поглед към него и то накрая изчезна оттам.

Сега започна да мести мебелите в стаята, чува се звук като от плясък на криле. Трябва да се махна оттук, за да пусна това писмо с останалите.

Твой верен на Таламаска: Петир.“

„Стефан,

Зазорява се и всичките ми писма вече трябва да пътуват към теб. Корабът отплува преди час и колкото и да ми се искаше да се кача на него, не го направих. Защото ако това същество е решило да ме унищожи, по-добре да си играе с мен тук, докато писмата ми пътуват към теб в безопасност.

Страхувам се и че призракът може да притежава силата да потопи цял кораб, защото още когато стъпих на борда, за да говоря с капитана за доставянето на писмата, излезе такъв вятър и такъв порой забарабани по прозорците, че целият кораб се разлюля.

Разумът ми ми казва, че това създание не може да има подобна сила, но ако все пак греша… Не мога да си позволя да причиня това на останалите пътници.

Затова стоя тук, в една претъпкана кръчма в Порт-о-Пренс — втората, в която влизам тази сутрин — защото ме е страх да остана сам.

Преди малко, веднага щом се върнах от пристанището, онова нещо ме изплаши ужасно — привидя ми се, че някаква жена пада пред една летяща по улицата карета и аз се хвърлих на пътя на конете, за да я спася. Но в следващия миг открих, че няма никаква жена, и аз самият за малко да загина. О, как ме проклинаше кочияшът, крещеше, че съм луд.

И сигурно точно така съм изглеждал. Щом влязох в първата кръчма, заспах за около четвърт час и бях събуден от пламъци около мен. Бях преобърнал свещта в разлятото бренди. Изгониха ме и ми казаха да харча парите си другаде. А онова създание стоеше в сянката зад огнището. Сигурно щеше да се усмихва, ако можеше да накара восъчното си лице да се раздвижи. Моля те, обърни внимание на следното: когато то приема обичайния си облик, изглежда като човек, който не може да контролира тялото си.

И все пак моето разбиране за неговата природа и възможности е доста несъвършено. Много съм изморен, Стефан. Качих се пак в стаята си и се опитах да поспя, но то ме изблъска от кревата.

Дори тук, в тази оживена кръчма, пълна с нощни пияници и пристигнали рано в града пътници, то си играе с мен и никой не разбира това. Защото никой не знае, че образът на Ромер, който седи до огъня, не е истински. Или че жената, която се появи за миг на стълбите, е Гертруд — мъртва от двайсет години. Призракът вади тези образи от ума ми, макар че не зная как.

Опитах се да поговоря с него на улицата. Умолявах го да ми каже какво иска. Дали има шанс да остана жив? Какво да направя за него, че да престане с дяволските си номера? И дали Шарлот го кара да прави всичко това?

Седнах тук и си поръчах вино, защото отново бях ожаднял. Изпих твърде много от него. И тогава го видях — движеше писалката ми и надраска на хартията това: «Петир ще умре».

Прилагам го към писмото, защото е писано от самия призрак. Аз лично не смея да го докосна. Но вероятно Александър може да положи ръце върху хартията и да научи нещо от нея. Аз не успях да разбера повече от това, че ние с него заедно можем да създаваме образи, които могат да подлудят и прогонят самия Исус от пустинята.

Сега зная, че има само едно спасение за мен. Веднага щом довърша това писмо и го предам на агента ни, ще отида при Шарлот, за да я накарам да възпре това създание. Нищо друго не може да се направи, Стефан. Само Шарлот може да ме спаси. Моля се да стигна до Мей Феър невредим.

Ще наема кон и ще тръгна в късното утро, защото по това време пътят е оживен. Пък и Шарлот ще е будна и ще контролира призрака.

Но ме терзае едно ужасно опасение, приятелю, и то е, че Шарлот знае какво прави този демон с мен и че тя го кара да върши това. Че Шарлот е авторът на целия този сатанински план.

Ако повече не получиш вест от мен — позволи ми да ти припомня, че холандските кораби ежедневно отплават оттук за нашия прекрасен град — моля те, направи следното. Пиши на вещицата за моето изчезване. Но нека писмото ти да не идва от метрополията и обратният адрес да е такъв, че да не позволи на този демон да проникне зад нашите стени.

Моля те, недей, недей изпраща никого да ме търси! Защото тук той ще намери единствено злата си съдба.

Опитай се да разбереш още за тази жена от други източници и помни, че детето, което тя ще роди след девет месеца, сигурно е мое.

Какво друго да ти кажа?

След смъртта си ще се опитам да се свържа с теб или с Александър, ако това е възможно. Но скъпи мой приятелю, страхувам се, че няма нищо след смъртта, че ме чака единствено мрак и че времето ми в светлината вече изтича.

Но не съжалявам за нищо в тези последни часове. Таламаска беше моят живот и аз прекарах много години в защита на невинните и в търсене на знание. Обичам ви, мои братя и сестри. Помнете ме не със слабостите ми, не с греховете или с грешките ми, а с това, че ви обичах.

О, позволи ми да ти кажа какво се случи току-що, защото то е наистина много интересно.

Видях отново Ромер, моя обичан Ромер, първия директор на нашия орден, когото съм познавал и обичал. Той ми се стори толкова млад, толкова прекрасен. Така се зарадвах да го видя, че чак се разридах и не ми се щеше образът да изчезва.

Защо пък не, рекох си, щом като идва от моя ум и този дявол дори не знае какво прави? Затова заговорих на Ромер.

Казах му:

— Мой скъпи Ромер, само ако знаеш колко ми липсваш. Къде беше и какво научи?

И тогава едрата и красива фигура на Ромер тръгна към мен. Вече знаех, че никой друг не го вижда, защото всички ме гледаха с почуда — мърморещ на себе си глупак. Но не ми пукаше. Казах му:

— Седни при мен, Ромер, пийни с мен.

Тогава моят любим учител седна до мен и се облегна на масата. А после заговори някакви напълно неразбираеми неща. Никога не си чувал подобен език. Каза ми, че ще ме съблече насред кръчмата и ще ми достави удоволствие, което искал да направи още докато съм бил момче, и дори го правел, през нощта идвал в стаята ми и се смеел след това, като позволявал на другите да гледат.

Сигурно съм приличал на статуя. Взирах се в лицето на това чудовище, което ми шепнеше тези гнусотии с усмивката на Ромер, като някаква стара мръсница. Когато най-сетне устните му спряха да мърдат, устата му стана по-голяма и по-голяма, а езикът в нея — съвсем черен, огромен и лъскав като гръб на кит.

Като кукла на конци аз посегнах към писалката си, натопих я в мастилото и започнах да ти пиша това. Сега нещото вече го няма.

Но знаеш ли какво стори то, Стефан? Обърна съзнанието ми навътре. Накара ме да ти кажа една тайна. Разбира се, моят обичен Ромер никога не си е позволявал подобни неща с мен! Но навремето ми се искаше да го направи! И този дявол измъкна това откровение от мен — когато бях момче и лежах в леглото си, аз мечтаех Ромер да дойде, да дръпне завивките и да легне при мен. Мечтаех за подобни неща!

Ако миналата година ме бе попитал дали някога съм си помислял подобно нещо, щях да ти кажа, че не е вярно. Но то е вярно и демонът ми го припомни. Дали не трябва да му благодаря?

Може би той е в състояние да върне майка ми и двамата с нея да седнем отново до огъня и да попеем.

Ще тръгвам. Слънцето вече изгря. Изчадието не е наблизо. Ще оставя това писмо на нашия агент, преди да се отправя към Мей Феър. Това е, ако не ме спрат местните власти и не ме хвърлят в затвора. Наистина изглеждам като вагабонтин и умопобъркан. Шарлот ще ми помогне. Шарлот ще обуздае този демон.

Какво друго да ти кажа?

Петир.“

Бележка за архива:

Това е последното писмо от Петир ван Абел

За смъртта на Петир ван Абел

Обобщение на двайсет и трите писма и множество доклади към досиетата.

(Виж описа)

„Две седмици след като последното писмо на Петир било получено в метрополията, до ордена достигнала вест от Ян ван Клаусен, холандски търговец в Порт-о-Пренс, че той е мъртъв. Това писмо е датирано само двайсет и четири часа след последното писмо на Петир. Тялото му било открито двайсет часа след като е наел кон от заемните конюшни и е отпътувал от Порт-о-Пренс.

Местните власти предполагали, че Петир е бил нападнат по пътя, вероятно е налетял на банда избягали роби рано сутринта. Сигурно ги е сварил да оскверняват гробището, в което са били създали значителен хаос само ден или два преди това. Първоначалното оскверняване е причинило голямо вълнение сред местните роби, които, за ужас на своите господари, отказали да участват във възстановяването му. Затова то е било още в състояние на значителен безпорядък и пусто, когато Петир е бил нападнат.

Очевидно той е бил пребит и отнесен в голяма тухлена крипта, чийто вход е бил запречен от паднало дърво и срутване на отломки. Когато са го открили, пръстите на дясната му ръка са били заровени в отломките, сякаш се е опитвал да си прокопае път навън. Два пръста на лявата му ръка са били отрязани и не са намерени.

Осквернителите на гробището и убиецът така и не били открити. А фактът, че парите на Петир, златният му часовник и документите му не били откраднати, прави смъртта му още по-мистериозна.

Възстановяването на гробището всъщност довело до бързото откриване на останките на Петир. Въпреки множеството наранявания по главата, той бил разпознат съвсем лесно от Ван Клаусен, както и от Шарлот Фонтене, която пристигнала в Порт-о-Пренс, щом чула за смъртта му и била толкова силно разстроена, че се поболяла от скръб.

Ван Клаусен върнал останките му на метрополията и по повелята на ордена се заел с по-нататъшни разследвания на смъртта му.

Архивите съдържат писма не само от и до Ван Клаусен, но и от и до неколцина свещеници от колонията, както и до други хора.

Не било открито нищо от съществена важност, освен че Петир бил смятан за луд през последния си ден в Порт-о-Пренс и не спирал да настоява писмата му да бъдат изпратени в Амстердам, както и за това, че метрополията трябва да бъде уведомена в случай, че той се спомине.

Има няколко споменавания, че той е бил в компанията на странен тъмнокос млад мъж, с когото е разговарял доста дълго.

Не е ясно как трябва да бъдат интерпретирани подобни свидетелства. Но в следващите части от тези досиета има анализ на Лашър и неговите сили. За сега ще кажем само, че и други хора са виждали Лашър с Петир и са уверени, че Лашър е човешко същество.

Чрез Ян ван Клаусен Стефан Франк изпратил на Шарлот Фонтене писмо, което не можело да бъде разбрано от никой друг и в което обяснил онова, което Петир му е писал в последните си часове и я умолявал да вземе предвид предупрежденията му.

Никакъв отговор не бил получен.

Оскверняването на гробището, както и убийството на Петир, довело до неговото изоставяне. Там вече не били извършвани погребения и някои от телата били преместени другаде. Дори сто години по-късно за мястото се говорело като за «обитавано от духове».

Преди последните писма на Петир да достигнат Амстердам, Александър обявил на останалите членове на метрополията, че Петир е мъртъв и помолил портретът на Дебора Мейфеър да бъде свален от стената.

Стефан Франк изпълнил молбата му и сега портретът се съхранява в подземията.

Александър положил длани върху парчето хартия, на което Лашър бил написал думите «Петир ще умре», и казал само, че думите са истина, но че призракът е «лъжец».

Не успял да долови нищо повече, но предупредил Стефан Франк да изпълни желанието на Петир да не изпраща никого в Порт-о-Пренс, за да говори с Шарлот, защото там го чакала сигурна смърт.

Стефан Франк често се опитвал да осъществи контакт с духа на Петир ван Абел. Той докладвал с облекчение отново и отново чрез бележките си за досието, че опитите му са се оказали провал и затова бил убеден, че духът на Петир вече е «преминал в по-висше селение».

Истории за духове, отнасящи се до онази част от пътя, където Петир е умрял, са записвани в архивите чак до 1959 година. Обаче в никоя от тях не се споменава позната отпреди фигура.

С това завършва изследването на вещиците Мейфеър, проведено от Петир ван Абел, който, според неговите собствени доклади, е и един от техните предци.

Историята продължава…

Моля, преминете към Част 5.“