Ан Райс
Вещиците: Полунощ (50)

Петдесет

Беше два сутринта, когато и последните гости си тръгнаха. Никога не беше виждал толкова много щастливи хора, които нямаха и представа за онова, което се случваше в действителност.

Но какво всъщност се случваше? Къщата бе изпълнена с топлина, със смехове и песни, с огньове в камините, а отвън снегът се сипеше и покриваше дърветата, храстите и пътеките с искрящата си белота. Защо да не си прекарват добре?

Как се смееха, когато се подхлъзваха по покритите със сняг плочи и ледът хрускаше под краката им. Децата си правеха снежни топки и опаковани с шапки и ръкавици, се пързаляха по ледената коричка на покритата морава.

Дори леля Вив се наслаждаваше на снега. Беше изпила доста шери. В тези моменти му напомняше за майка му и това го притесняваше, но Беа и Лили, нейните най-близки приятелки, като че не обръщаха внимание.

Роуан се държа превъзходно цялата вечер. Пя коледни песни до пианото с останалите, позира за снимки пред украсеното дръвче.

Нали за това беше мечтал, за пълна с щастливи хора къща, огласяна от радостни смехове. Хора, които знаят как да оценят момента — чашите се чукаха за наздравици, разменяха се целувки, звучаха меланхолични стари песни.

— Колко мило, че ни събрахте така скоро след сватбата…

— … също като едно време.

— Така трябва да се посреща Коледа.

Много харесаха скъпоценните украшения за елхата и макар че бяха помолени да не носят нищо, оставиха малките си подаръци под нея.

На моменти имаше чувството, че няма да издържи. Качваше се на третия етаж, излизаше на терасата над северната стая и стоеше близо до парапета, загледан към центъра и светлините на града. Снегът се бе натрупал по покрива, беше гравирал первазите на прозорците, фронтоните и комините. Сипеше се, фин и красив, докъдето поглед стигаше.

Това беше всичко, за което бе мечтал, разкошно и пълно — като сватбата. Но и никога не се беше чувствал така нещастен. Сякаш онова нещо го бе стиснало за гърлото и беше бръкнало в душата му. Изпитваше тежка, горчива печал.

Дори му се струваше, че усеща създанието в тихите кътчета на къщата, далече от гостите. Когато докоснеше с голи ръце рамките и дръжките на вратите, пред очите му в сенките просветваха мълниеносни образи.

— Тук си, Лашър. Знам, че си тук.

Нещо се отдръпваше пред него в мрака, играеше си с него, плъзгаше се по тъмните стени далече от допира му, а после се разтваряше и Майкъл се озоваваше съвсем сам в най-горния коридор, насред сумрака.

Ако някой го видеше сега, щеше да го помисли за луд. Засмя се. Сигурно и Даниъл Макинтайър бе изглеждал така към края на живота си — пиян и блуждаещ като безумец. Ами останалите съпрузи, които са усещали тайната? Отивали са при любовниците си — и към сигурната си смърт — или пък са потъвали в безразличие. Какво ли щеше да се случи с него?

Но това не беше краят. Само началото. Тя щеше да се преструва още известно време. Искаше му се да вярва, че зад безмълвните й молби любовта чака да се разкрие отново.

Най-сетне всички си тръгнаха — последните покани за коледни вечери бяха тактично отклонени, бяха дадени обещания за бъдещи сбирки. Леля Вив щеше да вечеря с Беа на Коледа и не трябвало да се притесняват за нея. Можели да се отдадат на усамотението си.

Бяха разменени моментни снимки, а спящите деца бяха отнесени от диваните. И последните прегръдки приключиха и най-после всички си тръгнаха в студената ясна нощ.

Изтощен от напрежението и смразен от тревога, той заключи вратата след тях. Вече нямаше нужда да се усмихва, нито да се преструва. Какво ли усилие бе коствало всичко това на нея?

Страхуваше се да се качи горе. Обиколи къщата, за да провери прозорците, после и малките зелени светлинки на панела на алармената инсталация и завъртя крановете, за да не замръзнат тръбите.

Накрая застана насред салона, пред красивото дръвче.

Беше ли преживявал по-горчива и самотна Коледа? Би дал воля на гнева си, ако имаше смисъл.

Полежа малко на дивана, почака огъня в камината да догори. Говореше си наум с Жулиен и Дебора, за хиляден път тази нощ ги питаше какво трябва да стори.

Накрая се качи горе. Спалнята беше тиха и тъмна. Роуан се бе завила с одеяла и само косата й се виждаше на възглавницата. Лицето й бе извърнато на другата страна.

Колко пъти тази нощ се бе опитвал безуспешно да улови погледа й? Дали някой бе забелязал, че си размениха само няколко кратки думи? Всички бяха толкова сигурни в тяхното щастие. Точно както и той бе сигурен преди.

Отиде тихо до предния прозорец и дръпна тежката завеса, за да погледне за последен път падащия сняг. Беше минало полунощ — вече бе Коледа. Тази вечер щеше да настъпи магическият момент, когато да инвентаризира живота и постиженията си и да оформи мечтите си и плановете за идната година.

Роуан, не биваше да свършва така. Това е битка. Знаехме го от самото начало, както и повечето от останалите…

Той се обърна и видя ръката й на възглавницата — красива, елегантна, с леко свити пръсти.

Приближи се тихо до нея. Искаше да докосне ръката й, да почувства топлината на пръстите й, да я стисне в своята, защото тя сякаш отплуваше надалече от него, в някакво тъмно опасно море. Но не посмя да го направи.

Сърцето му препускаше и той почувства гореща болка в гърдите, когато отново се обърна към снега. После очите му се спряха на лицето й.

Очите й бяха отворени и тя се взираше в него в мрака. Устните й се разляха в широка злобна усмивка.

Той беше ужасен. Лицето й, твърдо като мрамор, бе бяло на сумрачната светлина, която идваше отвън. Усмивката бе замръзнала, очите й лъщяха като стъклени. Сърцето му заби още по-силно и горещата болка се разля по целите му гърди. Но Майкъл продължаваше да се взира в нея, неспособен да отмести поглед. Накрая ръката му се стрелна неволно напред и сграбчи китката й.

Цялото й тяло се изви, злокобната маска се смъкна и тя се изправи рязко в леглото, изплашена и объркана.

— Какво има, Майкъл? — Взираше се в китката си и той бавно я пусна. — Добре, че ме събуди. — Очите й бяха разширени, а устните й трепереха. — Сънувах ужасен кошмар.

— Какво сънува, Роуан?

Тя седеше неподвижно и се взираше пред себе си. После събра рязко ръце, сякаш искаше да разкъса едната с другата. Той смътно си спомни, че вече е виждал този жест на отчаяние.

— Не зная — прошепна тя. — Беше… преди векове, лекарите се бяха събрали. Тялото на масата беше съвсем дребно. — Говореше тихо, а гласът й бе изпълнен с агония. Погледна го и по бузите й рукнаха сълзи.

— Роуан.

Тя вдигна ръка и щом той седна до нея на леглото, притисна устните му с пръсти.

— Не го казвай, Майкъл, моля те. Не го казвай. Не изричай и думичка. — И разтърси яростно глава.

Изпълнен с болка и облекчение, той просто плъзна пръсти по врата й, когато тя наведе глава. Той самият се опитваше да не рухне.

— Знаеш, че те обичам, знаеш всичко, което искам да ти кажа.

Когато тя се поуспокои, той хвана ръцете й, стисна ги силно и затвори очи.

Вярвай ми, Майкъл.

— Добре, скъпа — прошепна той. — Добре. — Съблече непохватно дрехите си и легна до нея под завивките. Долови топлия чист аромат на плътта й и отвори очи. Имаше чувството, че никога няма да се успокои, докато я усеща да трепери до него. Но постепенно тялото й омекна и той видя, че е затворила очи и е потънала в неспокоен сън.

 

 

Събуди се чак следобед. Беше сам, в спалнята беше задушно топло. Взе си душ, облече се и слезе долу. Не я видя никъде. Светлините на дръвчето бяха запалени, но къщата беше празна.

Обиколи всички стаи.

Излезе навън в студа и тръгна през замръзналата градина. Снегът се бе превърнал в искрящ слой лед по пътеките и тревата. Потърси я дори зад стария дъб, но и там я нямаше.

Накрая си облече палтото и излезе да се поразходи.

Небето все още бе наситеносиньо. Кварталът изглеждаше великолепно в бялата си премяна, точно както в онази отдавна отминала Коледа, последната му Коледа тук.

В него започна да се надига паника.

Беше Коледа, а те не бяха започнали с приготовленията. Имаше подарък за нея, беше го скрил в килера до трапезарията — сребърно ръчно огледалце, което бе открил в едно магазинче в Сан Франциско и опаковал красиво дълго преди да си тръгне оттам. Но какво значение щеше да има то за нея — тя притежаваше толкова бижута и злато, беше невъобразимо богата. А той бе сам. Мислите му се въртяха в кръг.

Беше Коледа, а часовете се топяха един след друг.

Отиде на пазара на Вашингтон авеню — беше претъпкан с хора, решили да пазаруват в последните минути преди празника. Като насън купи пуйка и други неща. Ровеше из джобовете си за пари, както пияница търси последните си стотинки за бутилката, която не може да си позволи. Хората се смееха, разговаряха за снега. Бяла Коледа в Ню Орлиънс. Той се хвана, че се взира в тях, сякаш бяха някакви невиждани животни. Радостната им глъчка го караше да се чувства още по-малък и самотен. Понесе тежкия пакет с една ръка и се запъти към дома.

Но само след няколко крачки видя пожарната, където бе работил баща му. Беше напълно променена; едва я позна, и то само защото добре помнеше мястото и огромната арка, през която колите излизаха с рев на улицата, когато беше момче. Двамата с баща му често седяха на столовете с прави облегалки на тротоара отпред.

Сигурно изглеждаше като пияница — стоеше и се взираше в пожарната, докато всички пожарникари се бяха прибрали вътре на топло. Преди толкова много години, на Коледа, баща му бе загинал в онзи пожар.

Погледна към небето. Вече беше посивяло — денят си отиваше. Беше Коледа, а всичко вървеше наопаки.

Никой не отговори на поздрава му, когато влезе в къщата. Само дръвчето пръскаше мекото си сияние в салона.

Той избърса крака в изтривалката и мина по дългия коридор. Лицето и ръцете го боляха от студа. Разопакова покупките и извади пуйката. Мислеше си, че ще трябва да мине през всички стъпки на ритуала, както бе правил винаги — тази нощ, в дванайсет, в часа, когато в старите времена се събираха в църквата за среднощната служба, угощението щеше да е готово.

Нямаше да вземат свето причастие, но щяха да вечерят заедно, защото беше Коледа, а къщата не беше порутена, мрачна и обитавана от призраци.

Просто се преструвай.

Както свещеник, продал душата си на дявола, пристъпва към олтара Господен, за да отслужи месата.

Прибра пакетите в шкафа. Можеше да започне още сега. Извади свещите. Трябваше да намери и свещници. Пък и тя сигурно беше някъде наблизо. Вероятно също бе излязла на разходка и сега си бе у дома.

Кухнята беше тъмна. Отново валеше сняг.

Той искаше да запали светлините, всъщност искаше цялата къща да свети. Но не помръдна. Стоеше неподвижен в кухнята и гледаше през френските прозорци към градината отзад. Гледаше как снегът се топи, щом докосне водата в басейна, по чийто ръб вече се бе образувала коричка лед. Видя я да лъщи и си помисли колко ли студена е водата. Ужасно, болезнено студена.

Студена като Тихия океан през онази лятна неделя, когато бе стоял на скалите леко изплашен и с опустяла душа. Пътеката, прокарана от онзи миг до сега, му изглеждаше невероятно дълга. Сякаш цялата му енергия и воля го бяха напуснали, а студената стая го държеше като затворник. Не можеше да помръдне дори пръст, за да се стопли или да намери убежище.

Мина много време. Той седна до масата, запали цигара и се загледа в здрачаващото се небе. Снегът бе спрял, но земята бе покрита с нова чиста белота.

Беше време да приготви вечерята. Знаеше го, но не можеше да помръдне. Изпуши още една цигара. Малкото червено огънче го успокояваше. Загаси я, но остана на мястото си, както бе седял с часове в стаята си на Либърти стрийт, заливан от пристъпи на тиха паника, неспособен да помръдне, неспособен дори да мисли.

Не знаеше от колко време седи така.

Изведнъж светлините край басейна се запалиха и заискряха в мрака на нощта, превръщайки водата в огромно синьо огледало. Мрачната зеленина наоколо като че оживя, опъстрена с бяло. Земята бе обвита от призрачно лунно сияние.

Не беше сам. В момента, в който го осъзна, разбра, че е достатъчно да обърне глава, за да я види — застанала със скръстени ръце до вратата на килера. Главата и раменете й се открояваха на фона на светлите шкафове. Дъхът й излизаше с тихо, едва доловимо свистене.

Погълна го най-чистият страх, който бе изпитвал в живота си. Стана, пъхна пакета с цигарите в джоба си и когато вдигна очи, нея вече я нямаше.

Тръгна подире й, прекоси бързо тъмната трапезария и отново се озова в коридора. Тогава я видя, чак в другия му край, осветена от коледното дърво. Бе застанала срещу високата предна врата.

Контурът на вратата се открояваше съвсем ясно около нея и тя изглеждаше съвсем мъничка. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече го поразяваше неподвижността й. Беше ужасен от онова, което щеше да види, когато различеше чертите й в тъмното.

Но не видя ужасното каменно лице от предната нощ. Тя просто го гледаше и мекото сияние на дръвчето се отразяваше в очите й.

— Мислех да приготвя вечеря. Купих всичко. Оставих го в кухнята. — Колко несигурен звучеше. Колко нещастен. Опита се да се вземе в ръце. Пое си дълбоко дъх и пъхна пръсти в джобовете на джинсите си. — Виж, мога да започна веднага, купих съвсем малка пуйка. Ще стане за няколко часа, имаме всичко. Оставих я в кухнята. Ще подредим на масата красивия порцелан. Никога не сме го използвали. Никога не сме вечеряли на онази маса. Все пак е… Коледа.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя.

— Какво… не те разбирам.

— Трябва веднага да се махнеш оттук.

— Роуан!

— Върви си, Майкъл. Трябва да остана сама.

— Скъпа, не разбирам, какво говориш?

— Махай се, Майкъл! — Гласът й стана по-нисък, по-твърд. — Искам да се махнеш.

— Но, Роуан, Коледа е. Не искам да си тръгвам.

— Това е моята къща и аз ти казвам да се махаш. Махай се веднага.

Той се втренчи в нея за момент и видя как се промени лицето й — устата й се разкриви, а очите й се присвиха. Тя сведе леко глава и го изгледа изпод вежди.

— Ти… не те разбирам, Роуан. Осъзнаваш ли какво говориш?

Тя пристъпи към него и той се стегна, не искаше да се поддава на страха. Всъщност той вече бе започнал да се претопява в гняв.

— Отивай си, Майкъл — изсъска тя. — Махай се от тази къща и ме остави да свърша каквото трябва.

Внезапно ръката й полетя напред и преди той да осъзнае какво става, го зашлеви през лицето.

Ужили го болка. Гневът му избухна, но горчилката и мъката бяха много по-силни. Той се втренчи в нея, шокиран и вбесен.

— Това не си ти, Роуан! — каза и посегна към нея, но ръката й отново полетя напред и го отблъсна силно към стената. Загледа я вбесен и объркан. Тя се приближаваше, очите й горяха на сиянието от салона.

— Махай се оттук — прошепна тя. — Не чуваш ли какво ти казвам?

Зашеметен, той гледаше как пръстите й се впиват в ръката му. Тя го блъсна наляво, към предната врата. Силата й беше изумителна, нечовешка и от нея струеше злоба; старата маска на омраза отново бе покрила лицето й.

— Махай се веднага от къщата, заповядвам ти — каза тя и пусна ръката му. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Нахлу мразовит вятър.

— Как можеш да се държиш така с мен! — промълви той. — Роуан, отговори ми. Как можеш?

Отчаян, той посегна към ръката й и този път нищо не го спря. Хвана я, разтърси я и главата й се килна за миг настрани. После тя се обърна и се втренчи в него. Предизвикваше го да продължи, безмълвно му заповядваше да я пусне.

— За какво си ми мъртъв, Майкъл? — прошепна тя. — Ако ме обичаш, тръгвай веднага. Ще се върнеш, когато ти се обадя. Трябва да го направя сама.

— Не мога. Не искам.

Тя му обърна гръб и тръгна по коридора, а той я последва.

— Няма да си отида, чу ли? Не ми пука какво става, няма да си тръгна. Не можеш да ме гониш.

— Знаех си, че няма да искаш — каза тихо тя, когато той я последва в тъмната библиотека. Тежките кадифени завеси бяха затворени и той едва различаваше фигурата й, когато тя тръгна към писалището.

— Роуан, не можем да продължаваме да мълчим така. То ни унищожава. Чуй ме, моля те.

— Майкъл, моят красив архангел — каза тя, с гръб към него. Гласът й звучеше приглушено. — По-скоро си готов да умреш, отколкото да ми повярваш, нали?

— Роуан, ще се боря с него с голи ръце, ако трябва. — Тръгна към нея. Къде, по дяволите, бяха лампите в тази стая? Посегна към месинговата настолна лампа до креслото, но в същия миг Роуан се обърна и се втурна към него.

В ръката й имаше спринцовка.

— Недей, Роуан!

Иглата потъна в ръката му.

— Господи, какво ми направи! — Вече падаше на една страна, сякаш краката му бяха отсечени. Преобърна лампата на пода и се просна до нея, взрян в острия шип на счупената крушка.

Опита се да изрече името й, но устните му не помръдваха.

— Спи, любов моя — каза тя. — Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.

Чу някъде далече звук от набиране на телефон. Гласът й бе така слаб, а думите… какво казваше? Говореше с Аарън. Да, с Аарън…

Когато го вдигнаха, той промълви името му.

— Отиваш при Аарън, Майкъл — прошепна тя. — Той ще се погрижи за теб.

„Не и без теб, Роуан“, опита се да каже той, но отново потъна в мрак. Колата потегли и той чу нечий мъжки глас: „Ще се оправите, господин Къри. Ще ви заведем при вашия приятел. Просто си почивайте. Доктор Мейфеър, каза, че ще се оправите“.

Ще се оправите…

Наемници. Вие не разбирате. Тя е вещица и ме омагьоса с отровата си, както Шарлота е сторила с Петир, наговорила ви е куп лъжи.