Ан Райс
Вещиците: Полунощ (3)

Три

Просто тръгни. Поразходи се по Мегазин стрийт и по Първа, после мини покрай онази величествена и порутена стара къща. Виж дали стъклата на предните прозорци са потрошени. Виж дали Деидре Мейфеър все още седи на страничната веранда. Няма нужда да се качваш и да молиш да я видиш.

Какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане?

Отец Матингли беше ядосан на себе си. Негов дълг беше наистина да посети онази къща, преди да се върне на север. Някога бе техен свещеник. Познаваше ги всичките. Вече бе минала повече от година, откакто бе ходил на юг, откакто бе видял госпожица Карл, от погребението на госпожица Нанси.

Преди няколко месеца един от младите свещеници му бе писал, че Деидре Мейфеър много се е влошила. Ръцете й сега били свити до гърдите, в подобни случаи винаги се стигало до такава атрофия.

Но чековете на госпожица Карл до енорията идвали редовно, както винаги — всеки месец — хиляди долари за Църквата на изкуплението, без никакви допълнителни задължения. С годините тя бе дарила цяло състояние.

Отец Матингли бе длъжен да отиде наистина, просто от уважение и да благодари лично, както бе правил преди години.

Сегашните свещеници там не познаваха добре семейството. Те не знаеха старите истории. Никога не бяха канени в къщата. Бяха дошли наскоро в тази стара, тъжна енория, с нейното намаляващо паство, с красивите й църкви, сега заключени заради вандалите, със старите порутени сгради.

Отец Матингли си спомняше времето, когато на сутрешните меси бе пълно с народ, когато имаше сватби и погребения през цялата седмица, както в „Света Богородица“, така и в „Свети Алфонс“.

Спомняше си майските процесии и тълпата при novenas^[1], Среднощната меса с препълнената църква. Но старите ирландски и германски семейства вече ги нямаше. Гимназията бе затворена от години. Стъклата от прозорците й падаха.

Беше доволен, че визитата му ще е съвсем кратка, защото всяко завръщане бе по-тъжно от предходното. Сякаш отиваше на мисия в пустинята. Всъщност се надяваше никога повече да не се върне на юг.

Но не можеше да си тръгне, без да посети онова семейство.

Да, трябваше да иде. Длъжен беше. Трябваше да потърси Деидре Мейфеър. Нали все пак беше от енориашите му?

Пък и нямаше нищо лошо в това да провери дали слуховете са верни — че са се опитали да изпратят Деидре в санаториум, а тя побесняла, потрошила прозорците и после изпаднала в кататония. Казваха, че е станало на 13 август, само преди два дни.

Кой знае, може би госпожица Карл щеше да се зарадва на обаждането.

Но това бяха само игри, които отец Матингли играеше със съзнанието си. Госпожица Карл не би искала да го вижда наоколо, както и преди. Бяха минали години, откакто за последно бе канен в къщата. А Деидре Мейфеър беше и завинаги щеше да си остане просто „един красив зеленчук“, както я бе определила гледачката веднъж.

Но той щеше да иде, от любопитство.

И как така този „красив зеленчук“ бе станал и потрошил високите до тавана прозорци? Тази история нямаше много смисъл, като се позамислиш. И защо хората от санаториума не я бяха отвели? Със сигурност можеха да я вържат в усмирителна риза? Нима не го правеха в такива случаи?

И все пак гледачката на Деидре ги бе спряла на вратата с викове да си вървят и че Деидре остава у дома, а тя и госпожица Карл ще се грижат за нея.

Джери Лониган, погребалният агент, бе разказал тази история на отчето. Шофьорът на болничната кола на санаториума често карал лимузини за „Лониган и синове“. Видял всичко. Стъклата се пръскали по предната веранда. Чувал се такъв шум, като че ли всичко в голямата предна стая се троши. А Деидре издавала ужасен писък, вой. Било страшно — като да видиш как някой се надига от мъртвите.

Е, това не бе работа на отец Матингли. Или пък беше?

Мили боже, госпожица Карл караше осемдесетте, нищо че продължаваше да ходи на работа всеки ден. И беше съвсем сама в онази къща с Деидре и платената гледачка.

Колкото повече мислеше за това отец Матингли, толкова повече се убеждаваше, че трябва да иде, въпреки че ненавиждаше онази къща, ненавиждаше Карл и ненавиждаше всичко, което знаеше за тези хора. Да, трябваше да отиде.

Разбира се, невинаги се беше чувствал така. Преди четирийсет и две години, когато пристигна от Сент Луис в тази енория на брега на реката, той намираше жените Мейфеър за аристократки, дори закръглената и вечно недоволна Нанси, и със сигурност сладката госпожица Бел и красивата госпожица Мили. Къщата го бе омагьосала с бронзовите си часовници и кадифени завеси на вратите. Обичаше огромните мътни огледала, дори портретите на карибските предци под замъгленото стъкло.

Харесваше също и очевидната интелигентност и целеустременост на Карлота Мейфеър, която му поднасяше кафе с мляко в зимната градина, където седяха на бели плетени столове пред бяла плетена масичка, сред саксии с орхидеи и папрати. Бяха прекарали не един приятен следобед в разговори за политика, за времето и за историята на енорията, която отец Матингли упорито се опитваше да научи. Да, тогава той ги харесваше.

Харесваше и малката Деидре, това шестгодишно дете с красиво личице, което бе опознал за толкова кратко време и което бе стигнало до такава трагична съдба само дванайсет години по-късно. Пишеше ли сега в учебниците, че електрошокът може да изтрие цялата памет на една зряла жена така, че тя да се превърне в притихнала черупка на самата себе си, взираща се в дъжда, докато сестрата я храни със сребърна лъжица?

Защо го бяха сторили? Не смееше да пита. Но те му казваха, отново и отново. За да я излекуват от „самоизмамата“, от това да крещи в празната стая: „Ти го направи“, на някой, който не беше там, на някой, когото не спираше да проклина заради смъртта на мъжа, станал баща на незаконното й дете.

Деидре. Плачете за Деидре. Отец Матингли това и правеше, и само Господ знаеше колко и защо, но той никога нямаше да си прости. До края на живота си щеше да помни историята, която малкото дете му бе разказало в горещата дървена изповедалня; малко момиче, което щеше да гние вечно в онази обвита от лози къща, докато светът отвън галопира към своя собствен печален край.

Просто намини. Обади се. Може би това ще е тихо възпоменание на онова малко момиче. Не се опитвай да оправяш нещата. Приказките за дяволи от устата на малкото дете още отекваха в ушите му след всичкото това време! Щом видиш мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли взе решение. Облече черното си палто, нагласи бялата якичка и черната връхна риза и излезе от хлада на климатиците в жилището на пасторите на горещия тесен паваж на Констанс стрийт. Не погледна към бурените, които поглъщаха стълбите на „Свети Алфонс“. Не погледна към графитите по стените на старото училище.

Той виждаше миналото, ако изобщо виждаше нещо, докато крачеше бързо по Джозефин стрийт и зави зад ъгъла. И там, след две къси пресечки навлезе в друг свят. Яркото слънце изчезна, а с него и прахта и врявата на движението.

Закепенчени прозорци, сенчести веранди. Тихото съскане на градинските пръскачки отвъд орнаментираната ограда. Наситена миризма на глинеста почва, натрупана в корените на добре поддържаните розови храсти.

Е, добре, и какво ще кажеш, когато влезеш?

Жегата днес не беше толкова ужасна, като се имаше предвид, че е август. Както бе казал младият свещеник от Чикаго: „Уж всичко е наред, но скоро дрехите ти натежават все повече“. Беше се смял на това.

Какво ли мислеха младите за цялата тази разруха? Няма смисъл да им се говори какво е било навремето. О, но самият град, и този стар квартал — те си бяха красиви както винаги.

Вървя, докато не видя страничната лющеща се и петносана стена на къщата на Мейфеър да се издига над върховете на дърветата, високите комини близнаци плаваха насред пътуващите облаци. Като че лозите придържаха тази стара сграда към земята. Беше ли желязната ограда по-ръждясала от последния път? Градината бе като джунгла.

Той забави крачка. Забави, защото наистина не искаше да влиза там. Не искаше да вижда отблизо занемарената градина, мелиите и олеандъра, които се бореха с тревата, висока колкото бурените, и олющените веранди, добили оня сив цвят на неподдържаното дърво във влажния климат на Луизиана.

Дори не искаше да бъде в този тих, пуст квартал. Тук не помръдваше нищо, освен насекомите, птиците, самите растения, които бавно поглъщаха светлината и синьото на небето. Навремето тук сигурно бе имало тресавище. Развъдник на зло.

Но той пропъди тези мисли. Какво общо може да има злото с Божията земя и с онова, което расте по нея — дори с джунглата на запусната градина на Мейфеър.

И все пак не можеше да спре да мисли за всички истории, които бе чувал за жените от този дом. Какво беше вуду, ако не боготворене на дявола? И кое бе най-страшният грях — убийството или самоубийството? Да, зло цъфтеше тук. Бе чул детето Деидре да го шепне в ухото му. И можеше да усети злото, щом се облегнеше на желязната ограда, щом погледнеше към твърдите чепати черни клони на дъбовете, разперени над него.

Попи чело с кърпичката си. Малката Деидре му бе казала, че е видяла дявола! Чуваше гласа й така ясно, както в изповедалнята преди десетилетия. Чуваше и стъпките й, когато изтича от църквата, когато избяга от него, когато избяга от неспособността му да й помогне.

Но всичко бе започнало преди това. Бе започнало в един печално протяжен петъчен следобед, когато сестра Бриджит Мари му се обади с молба да дойде бързо в училищния двор. Отново беше Деидре Мейфеър.

Отец Матингли никога не бе чувал за Деидре Мейфеър. Отец Матингли току-що бе пристигнал от юг, от семинарията в Къркуд, Мисури.

Откри бързо сестра Бриджит Мари в асфалтовия двор зад старата сграда на женския манастир. Колко европейски му се бе сторил той тогава, старомоден и тъжен с порутените си стени, с разкривеното дърво и дървените пейки, подредени в квадрат около него.

Сянката му се стори блаженство, когато приближи. Тогава видя онези малки момиченца — седяха по пейките и плачеха. Сестра Бриджит Мари държеше едно бледо, треперещо дете за ръката. Детето бе пребледняло от страх. И все пак беше много красиво, сините му очи бяха твърде големи за финото лице, черната му коса падаше на дълги, внимателно подредени къдрици, които трептяха около страните му, крайниците му бяха с правилни пропорции, но все пак деликатни.

Навсякъде по земята бяха посипани цветя — едри гладиоли и бели лилии, дълги стръкове зелена папрат, дори големи, красиво оформени червени рози. Цветя от магазина, без съмнение, и все пак бяха толкова много…

— Виждате ли това, отче? — извика сестра Бриджит Мари. — И те имат наглостта да ми говорят, че бил нейният невидим приятел, самият дявол, че той е пръснал тези цветя, сам ги сложил в ръцете й пред очите им. Малки крадли! Откраднали са тези цветя от самия олтар на „Свети Алфонс“…!

Малките момиченца започнаха да пищят. Едно от тях затропа с крака. Цял хор от „Наистина го видяхме, видяхме го!“ се надигна с тревожна ярост. Задавените им стонове се сливаха в същински гневен вопъл.

Сестра Бриджит Мари изкрещя за тишина. Разтърси детето, което държеше, за ръката, макар че то не бе казало нищо. Устата му бе зинала от шок, очите му се извръщаха към отец Матингли в мълчалива настойчива молба.

— Добре, сестро, успокойте се — каза отец Матингли. Освободи внимателно детето. То бе замаяно и напълно податливо. Искаше му се да го вземе на ръце, да избърше лицето му, където сълзите се бяха смесили с праха. Но не го направи.

— Невидимият й приятел — повтори сестрата. — Онзи, който открива всички загубени неща, отче. Онзи, който пуска пенита за бонбони в джобовете й! И те всички ядат тези бонбони, тъпчат се с тях, а пенитата са крадени, можете да сте сигурен в това.

Момиченцата завиха още по-силно. И тогава отец Матингли осъзна, че е стъпкал всички цветя и притихналото пребледняло дете се взира в обувките му, в смачканите бели листенца под тях.

— Нека децата влязат вътре — каза отец Матингли. Беше много важно да поеме контрола. Само тогава щеше да разбере какво му говореше сестра Бриджит Мари.

Но историята не му прозвуча по-малко фантастично, когато останаха само двамата. Децата твърдяха, че са видели как цветята плуват във въздуха. Твърдяха, че са видели как падат в ръцете на Деидре. Не можели да спрат да се смеят. Магическият приятел на Деидре винаги ги карал да се смеят, така казали. Приятелят на Деидре можел да намери загубената ти тетрадка или молив. Просто молиш Деидре и той й ги носи. Точно така било. И после пък твърдели, че са го видели с очите си — хубав мъж, мъж с тъмнокафява коса и тъмни очи, появил се за секунда до Деидре.

— Тя трябва да бъде изпратена у дома, отче — каза сестра Бриджит Мари. — Това се случва постоянно. Обадих се на леля й Карл и леля й Нанси и тези истории за известно време престанаха. Но после се започна отново.

— Но вие не вярвате, че…

— Отче, казвам ви, все едно и също е. Или дяволът е в това дете, или пък тя е дявол на лъжата и кара всички да вярват в нейните безумни истории, сякаш ги е омагьосала. Не може да остане в „Свети Алфонс“.

Отец Матингли бе отвел Деидре у дома лично. Вървяха бавно по същите тези улици. Не си казаха нито дума. Госпожица Карл бе известена по телефона в офиса й в центъра. Тя и госпожица Мили чакаха на предните стълби на величествената къща.

А колко хубава бе тя тогава, боядисана в наситеновиолетово със зелени капаци и украсена с бяло, а парапетите на верандите бяха боядисани в искрящо черно, за да се виждат ясно розите от ковано желязо. Лозите бяха като разкошен офорт от листа и зеленина, а не тази зловеща плетеница, в която се бяха превърнали сега.

— Твърде буйно въображение, отче — каза госпожица Карл без капка притеснение. — Мили, Деидре се нуждае от една топла баня. — И детето бе отведено без повече приказки, а госпожица Карл въведе отец Матингли за първи път в стъклената зимна градина на кафе с мляко около камъшитената масичка. Госпожица Нанси, мрачна и безцветна, подреди чашите и среброто.

Порцеланът „Уеджуд“ бе със златни кантове. На платнените салфетки бе извезана буквата „М“. А онази жена с бърз ум, онази Карл, изглеждаше толкова морална и строга в елегантния копринен костюм и надиплената бяла блуза, прошарената й сива коса бе прибрана в спретнат кок на тила, устата й бе грижливо начервена с бледорозово червило. Веднага го предразположи с разбиращата си усмивка.

— Може да се каже, че това е фамилно проклятие, отче, прекалено развинтеното въображение. — Тя наля топло мляко и топло кафе от две малки сребърни канички. — Ние сънуваме, ние имаме видения, явно е трябвало да станем поетеси или художници. А не адвокати, като мен например. — Тя се изсмя тихичко. — Деидре ще бъде добре, когато се научи да различава фантазията от реалността.

След това тя му показа стаите на първия етаж. Госпожица Мили се присъедини към тях. Тя бе толкова женствена, тази Мили, червената й коса на старомодни ситни къдрици около лицето й, пръстените с диаманти по ръцете. Заведе го до прозореца да помахат на старата госпожица Бел, която подрязваше розите с огромна ножица с дървени ръкохватки.

Карл му обясни, че Деидре ще отиде при сестрите от „Светото сърце“ веднага щом там се отвори място. Толкова съжалявала за тази глупава суматоха в „Свети Алфонс“ и, разбира се, те щели да оставят момичето у дома, щом така искала сестра Бриджит Мари.

Отчето понечи да възрази, но всичко вече бе решено. За тях не било проблем да наемат гувернантка за Деидре — жена, която познава децата, защо не?

Тръгнаха по сенчестите веранди.

— Ние сме стар род, отче — каза Карл, докато се връщаха към голямата гостна. — Дори ние не знаем колко стар. Вече никой не може да разпознае хората от портретите, които виждате тук. — Гласът й бе полуразвеселен, полуизтощен. — Идваме от островите, само това знаем със сигурност — от плантация в Сан Доминго — а преди това от някакво неясно европейско минало, което вече е напълно изгубено. Къщата е пълна с необясними реликви. Понякога ми прилича на огромна твърда охлювна черупка, която трябва да влача на гърба си.

Ръцете й пробягаха леко по огромното пиано, по позлатената арфа. Каза, че тя самата нямала голямо влечение към тези неща. Каква ирония, че се превърнала в техен пазач. Госпожица Мили само се усмихваше и кимаше.

А сега, ако отчето нямало нищо против, госпожица Карл трябвало да се връща в центъра. Клиентите я чакали. Излязоха заедно през портата.

— Много ви благодаря, отче!

И така всичко бе забравено, а малкото момиче с бледо личице и черни къдрици си остана в „Свети Алфонс“.

Но онези цветя не спряха да тревожат отец Матингли.

Как можеше да си представи тълпа малки момиченца да се катерят по перилата в църквата, за да ограбят олтарите на толкова огромен и впечатляващ храм като „Свети Алфонс“. Дори уличните гамени, които бе срещал като дете, нямаше да посмеят да сторят подобно нещо.

Какво мисли наистина сестра Бриджит Мари за случилото се? Дали децата наистина бяха откраднали цветята? Дребната, набита кръглолика сестра го изучава известно време, преди да отговори. После каза „не“.

— Отче, Бог ми е свидетел, че тези Мейфеър са прокълнато семейство. Бабата на това дете, наричаше се Стела, разправяше същите истории в същия този училищен двор преди много години. Стела Мейфеър имаше плашеща власт над всички. Под същия този покрив имаше сестри, които се страхуваха до смърт да се спречкат с нея, наричаха я вещица.

— О, стига, сестро — възрази той веднага. — Ние не сме по мъгливите пътища на Типерари, и не търсим призраци.

— О, значи сте чували за това, отче — засмя се тя.

— От собствената ми майка ирландка в Долен Ист Сайд, сестро. Поне десетина пъти.

— Е, тогава, отче, нека ви кажа, че Стела Мейфеър веднъж ме хвана за ръката и докато я държеше, ми разказа всичките ми тайни, тайни, които не бях споделяла с никоя жива душа от тази страна на Атлантика. Кълна се, отче. Случи се със самата мен. Веднъж изгубих у дома един сувенир, верижка с разпятие. Бях още момиче и плаках много. Стела ми описа точно тази верижка. „Искаш си я, нали, сестро?“ — каза. И през цялото време се усмихваше мило, също както внучката й, Деидре, се усмихва на вас сега, по-скоро невинно, отколкото лукаво. „Аз ще ти я намеря, сестро“ — каза тя. „Чрез силата на дявола ли, Стела Мейфеър?“ — попитах я. „Не, аз не притежавам такава“ — рече тя. Но имаше много други преподавателки в училището, които следваха друг курс, и така тя успя да опази властта си над околните, като се налагаше в едно или друго, чак до смъртта си.

— Това са суеверия, сестро! — рече отецът властно. — Ами майката на Деидре? Да не твърдите, че и тя е била вещица?

Сестра Бриджит Мари поклати глава.

— Казваше се Анта, изгубена душа, срамежлива, мила, страхуваше се от собствената си сянка — съвсем противоположна на майка си Стела. Докато Стела не беше убита. Трябваше да видите лицето на госпожица Карлота, когато я погребваха. Имаше същото изражение дванайсет години по-късно на погребението на Анта. А Карл — тя беше умно момиче, винаги ходеше в „Светото сърце“. Тя е гръбнакът на това семейство. Но майка й не даваше и пукната пара за нея. Единственото, от което Мери Бет Мейфеър, се интересуваше, беше Стела. Старият господин Жулиен, чичото на Мери Бет, беше същият. Стела, Стела, Стела. Но Анта, която към края вече бе съвсем полудяла, бе едва на двайсет години, когато изтича по стълбите в старата къща, скочи от таванския прозорец и си разби главата на камъните долу.

— Толкова млада — прошепна той. Спомни си бледото, изплашено лице на Деидре Мейфеър. На колко ли е била, когато младата й майка бе сторила това нещо?

— Погребаха Анта в осветена земя, Господ да се смили над душата й. Защото кой може да съди за душевното състояние на такъв човек? Главата й се разцепи като диня, когато падна на терасата. Бебето Деидре щеше да си раздере дробовете от плач в люлката. Но Анта бе изплашена от нещо.

Отец Матингли мълчеше замаян. Това приличаше на приказките, които бе слушал цял живот у дома — безкрайните ирландски драматизации на ужаса, данък, който с желание отдаваха на трагичното. Истината беше, че вече му бе дошло до гуша. Искаше да попита…

Но звънецът иззвъня. Децата се наредиха в стройни редици, за да влязат вътре. Сестрата трябваше да тръгва. И все пак внезапно се обърна.

— Нека ви кажа нещо за Анта — рече, а гласът й бе нисък на фона на глъчката в двора. — Тя бе най-добрата жена, която познавам. В онези дни, когато сестрите сядаха на обяд в дванайсет по пладне, децата стояха тихо в този двор, докато не се кажеше молитвата, а после и благодарствената молитва преди хранене. Днес никой няма уважение към това и към възрастта, но тогава такъв беше обичаят. А през един пролетен ден, по време на този тих час, едно зло момиче, казваше се Джени Симпсън, реши да изплаши бедната срамежлива Анта с един мъртъв плъх под нейната преграда. Анта погледна мъртвия плъх и нададе смразяващ кръвта писък, отче, какъвто никога не сте чували! Ние всички хукнахме от масата, както можете да си представите, и какво мислите видяхме? Онази зла Джени Симпсън паднала по гръб, отче, лицето й в кръв, а плъхът полита от ръката й над същата онази преграда! И да не мислите, че това бе дело на малката Анта, отче? Това дребосъче, също толкова деликатно като Деидре? О, не! Това беше дело, на същия този невидим приятел, самият дявол, който накара цветята да летят из въздуха към Деидре в двора преди седмица.

— Сестро, вие за глупак ли ме мислите? — изсмя се отец Матингли. — Нима смятате, че ще повярвам на подобно нещо?

И тя се усмихваше, но той познаваше ирландките и знаеше, че те могат да се усмихват на онова, което казват, и да вярват на всяка дума от него.

Семейство Мейфеър го омайваше, както може да те омае нещо много сложно и елегантно. Историите за Стела и Анта бяха достатъчно далечни, за да бъдат романтични, но нищо повече.

Следващата неделя той отново посети семейство Мейфеър. Пак му предложиха кафе и приятен разговор — всичко изглеждаше толкова далече от историите на сестра Бриджит Мари. По радиото свиреше Руди Вейли. Старата госпожица Бел поливаше сънливите орхидеи. От кухнята идваше аромат на печено пиле. Просто един приятен дом.

Дори го поканиха да остане за неделния обяд — масата беше сервирана красиво, с дебели ленени салфетки в сребърни халки — но той отказа учтиво. Госпожица Карл написа чек за енорията и го пъхна в ръката му.

Когато си тръгваше, зърна Деидре в градината — бялото й лице се взираше в него иззад едно криво старо дърво. Той й помаха, без да спира, и все пак по-късно нещо във вида й го разтревожи. Не бяха ли къдриците й оплетени? Не гледаше ли някак налудничаво?

Лудост, ето това му бе описала сестра Бриджит, и той се притесняваше, че и малкото момиче е заплашено от нея. За отец Матингли в истинската лудост нямаше нищо романтично. Дълго бе вярвал, че лудите живеят в ад от несвързаност. Те не успяваха да разберат света около тях.

Но госпожица Карлота бе чувствителна, модерна жена. Детето не бе орисано да следва стъпките на покойната си майка. Напротив, то имаше много други шансове.

Мина цял месец преди мнението му за Мейфеър да се промени навеки, в онзи незабравим съботен следобед, когато Деидре дойде да се изповяда в църквата „Свети Алфонс“.

Беше в обичайното време за изповед, когато добрите ирландски и германски католици можеха да изчистят съвестта си преди месата и причастието в неделя.

И така, той седеше в резбованата дървена кутийка на изповедалнята в тесния си стол зад зелена шевиотена завеса, слушаше по ред каещите се, които коленичеха в малките килийки вляво и вдясно от него. Тези гласове и грехове можеха да бъдат чути и в Бостън или Ню Йорк, толкова подобни бяха акцентите, грижите, идеите.

— Три пъти „Аве Мария“ — предписваше той, или три пъти „Отче наш“, но рядко повече от това на тези отрудени мъже и жени, домакини, които идваха да изповядат обичайните си незначителни прегрешения.

И тогава един детски глас го хвана неподготвен, бърз и дрезгав през тъмната прашна решетка — изразяваше интелигентност и преждевременна зрялост. Не го разпозна. В края на краищата Деидре не бе изричала и дума в негово присъствие.

— Благослови ме, отче, защото прегреших. Последната ми изповед беше преди много седмици. Отче, моля те, помогни ми. Не мога да преборя дявола. Опитвам се, но винаги се провалям. И ще ида в ада заради това.

Какво беше това, още от влиянието на сестра Бриджит Мари ли? Но преди да проговори, детето продължи и той разбра, че това е Деидре.

— Не казах на дявола да се маха, когато ми донесе цветята. Исках го и знаех, че трябваше да го направя, леля Карл ми е наистина много, много ядосана. Но, отче, той просто искаше да ни направи щастливи. Кълна ти се, отче, никога не е бил лош с мен. И плаче, ако не го поглеждам или не го слушам. Не знаех, че ще донесе цветята от олтара! Понякога прави такива глупави неща, отче, неща, които само малко дете би направило, дори нещо още по-глупаво. Но той не искаше да нарани никого.

— Чакай малко, скъпа, какво те кара да мислиш, че самият дявол би тревожил едно малко момиче? Защо не ми кажеш какво всъщност стана?

— Отче, той не е като в Библията. Кълна се. Не е грозен. Висок и красив е. Също като истински човек. И не говори лъжи. Върши все хубави неща. Когато се страхувам, идва и сяда до мен на леглото, целува ме. Наистина го прави. И плаши хората, които се опитват да ме наранят!

— Тогава защо казваш, че е дяволът, дете? Не е ли по-добре да кажеш, че ти е въображаем приятел, някой, който е с теб, когато си самотна?

— Не, отче, той е дяволът — звучеше категорична. — Той не е реален, но и не е измислен. — Малкото гласче стана тъжно, уморено. Малка жена в детско тяло, бореща се с невъобразимо бреме, почти поддала се на отчаянието. — Разбирам, че е наоколо, когато никой друг не го вижда, а после гледам, гледам и тогава всички започват да го виждат! — Гласът й се прекърши. — Отче, опитвам се да не го гледам. Призовавам Исус, Мария и Йосиф и се опитвам да не гледам. Знам, че това е смъртен грях. Но той е толкова тъжен и плаче тихо, чувам го.

— Говори ли с леля си Карл за това, дете? — Гласът му бе спокоен, но всъщност подробното описание на детето бе започнало да го тревожи. Това излизаше извън границите на „развинтеното въображение“, извън границите на всичко, което познаваше.

— Отче, тя знае всичко за него. Всичките ми лели знаят. Те го наричат мъжа, но леля Карл казва, че той наистина е дяволът. Точно тя ми казва, че това е грях, като да се пипаш между краката, като да имаш мръсни мисли. Като когато той ме целува и ме кара да се сгрявам и такива неща. Тя казва, че е мръсотия да го гледам и да му позволявам да идва под завивките ми. Казва ми, че той може да ме убие. Майка ми го е виждала през целия си живот и затова умряла и отишла на небето, за да се отърве от него.

Отец Матингли беше втрещен. А уж казват, че не можеш да шокираш свещеник в изповедалня?

— И майката на майка ми го е виждала — продължи детето забързано, напрегнато. — И тя била наистина много, много лоша, той я направил лоша, и тя умряла заради него. Но тя вероятно е отишла в ада, а не в рая. Аз също може да отида там.

— Чакай малко, дете. Кой ти каза това!?

— Леля Карл, отче — настоя детето. — Тя не иска и аз да ида в ада като Стела. Тя ми каза да се моля и да го прогонвам, каза, че мога да го направя, ако се опитам, ако кажа молитва и не го поглеждам. Но, отче, тя толкова много ми се ядосва, че му позволявам да идва. — Детето млъкна. Плачеше, макар че очевидно се опитваше да потиска хлипането си. — И леля Мили е много изплашена. И леля Нанси никога не ме поглежда. Леля Нанси казва, че в нашето семейство, видиш ли веднъж мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли беше толкова шокиран, че не можеше да продума, но побърза да се прокашля и рече:

— Искаш да кажеш, че според лелите ти това нещо е истинско…

— Те винаги са знаели за него, отче. И всеки може да го види, когато му позволя да стане достатъчно силен. Вярно е, отче. Всеки. Но, разбирате ли, аз го карам да се появи. За останалите не е смъртен грях да го видят, защото вината е моя. Моя. Той не може да бъде видян, ако аз не позволя това. И, отче, аз просто, просто не разбирам как дяволът може да е толкова добър с мен и може да плаче толкова много, когато е тъжен и отчаяно иска да бъде близо до мен… — Гласът й се прекърши в тихо ридаене.

— Не плачи, Деидре! — каза той твърдо. Но това беше невъобразимо! Тази чувствителна, „модерна“ жена, в нейния елегантен костюм да говори на едно дете подобни суеверия? Ами останалите, за бога? Та те караха сестра Бриджит Мари да изглежда като същински Зигмунд Фройд. Той се опита да види Деидре през тъмната решетка. Не бършеше ли сълзите си?

Дрезгавият детски глас отново прозвуча, изпълнен с агония.

— Леля Карл казва, че е смъртен грях дори да мисля за него или за неговото име. Той се появява на мига, ако кажеш името му! Но, отче, той стои точно до мен, когато тя говори, и ми казва, че тя лъже, и, отче, аз знам, ужасно е, че говоря така, но знам, че тя понякога лъже. Знам го дори когато той мълчи. Но най-лошото от всичко е, когато той се появява и я плаши. И тя го плаши! Казва му, че ако не ме остави на мира, тя ще ме нарани! — Гласът й се прекърши отново, плачеше едва чуто. Изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна! — Но през цялото време, отче, дори когато съм сама, или дори когато съм на служба заедно с всички останали, аз знам, че той е точно до мен. Усещам го. Чувам го да плаче и аз също се разплаквам.

— Дете, помисли добре, преди да отговориш. Леля ти Карл наистина ли казва, че вижда това нещо?

— О, да, отче. — Толкова немощно! Дали да не й повярва? Точно това го умоляваше да направи.

— Опитвам се да разбера, скъпа. Искам да разбера, но трябва да ми помогнеш. Сигурна ли си, че леля ти Карл е казала, че го вижда със собствените си очи?

— Отче, тя го е видяла, когато съм била бебе, и още дори не е знаела, че мога да го карам да се появява. Видяла го е в деня, когато е умряла майка ми. Той люлеел люлката ми. И когато баба ми Стела е била малко момиче, той се е появявал зад нея на масата на вечеря. Отче, ще ти кажа нещо страшно тайно. В нашата къща има снимка на майка ми, той също е на снимката, стои до нея. Знам за тази снимка, защото той я взе и ми я даде, макар че те я криеха от мен. Той отвори едно чекмедже в дрешника, без дори да го докосва, и после сложи снимката в ръката ми. Прави такива неща, когато е наистина силен, когато съм била дълго с него и цял ден съм мислила за него. Тогава всички знаят, че той е в къщата, а леля Нанси посреща леля Карл на вратата и й шепне: „Мъжът е тук. Току-що го видях“. И тогава леля Карл направо полудява. Всичко е по моя вина, отче! И аз съм уплашена, че не мога да го спра. А те всички са толкова разстроени!

Хлипането й се засили, отекваше в дървените стени на малката изповедалня. Със сигурност можеше да бъде чута от църквата.

А какво трябваше да й каже той? Едва сдържаше гнева си. Що за лудост бе обзела тези жени? Нямаше ли някой с всичкия си в това семейство, който да наеме психиатър да помогне на детето?

— Скъпа, чуй ме. Искам разрешението ти да говоря за тези неща извън изповедалнята с леля Карл. Разрешаваш ли ми?

— О, отче, не бива, моля ви!

— Добре, няма, щом не искаш. Но ще ти кажа едно — трябва да говоря с леля ти Карл за това. Деидре, двамата с нея можем да прогоним това нещо.

— Отче, тя никога няма да ми прости, че съм ви разказала. Никога. Смъртен грях е дори да говоря за това. Леля Нанси никога няма да ми прости. Дори леля Мили ще се ядоса. Отче, не говорете с нея какво съм ви казала! — Тя почти бе изпаднала в истерия.

— Аз мога да очистя смъртен грях, дете — обясни й той. — Аз мога да ти дам опрощение. От този миг нататък твоята душа е бяла като сняг, Деидре. Повярвай ми. Дай ми разрешение да говоря с нея.

За един напрегнат момент единственият отговор беше хлипането й. И тогава, дори преди да чуе, че дръжката на малката дървена врата се завърта, той знаеше, че я е изгубил. След секунди я чу да тича по пътечката, бягаше от него.

Беше сбъркал, беше отсъдил грешно! И вече нямаше какво да направи, обвързан от клетвата на изповедта. А тази тайна бе дошла при него от едно уплашено дете, което дори не беше достатъчно голямо, та да извърши смъртен грях, или пък да се облагодетелства от причестяването, което търсеше.

Той никога не забрави онзи миг, когато седеше безпомощен и чуваше стъпките й да отекват в преддверието на църквата, спареният въздух и жегата в изповедалнята направо го задушаваха. Мили боже, какво трябваше да стори?

Но това бе само началото на мъките на отец Матингли.

Седмици след това той бе напълно обсебен — онези жени, онази къща…

Не можеше да действа съгласно онова, което бе чул, както и не можеше да го повтори. Тайната на изповедта му забраняваше и действия, и думи.

Дори не посмя да разпита сестра Бриджит Мари, макар че тя доброволно му предоставяше достатъчно информация, когато се случеше да я срещне в училищния двор. Чувстваше се виновен да слуша това, но не можеше да се застави да си тръгне.

— Да, трябва да преместят Деидре в „Светото сърце“, трябва. Но да не мислите, че тя ще остане там? Те изгониха майка й, Анта, когато беше само на осем години. Изгониха я и урсулинките. Накрая й намериха частно училище, едно от онези откачени места, където позволяват на децата да стоят на главите си. О, тя беше толкова нещастно дете, винаги пишеше поезия и разкази, говореше си сама и постоянно разпитваше как е умряла майка й. Вие знаете, че я убиха, нали, отче. Че Стела Мейфеър беше застреляна от брат си Лайънъл? И то на един много пищен бал в къщата. Настъпи обичайната суматоха. Огледала, часовници, прозорци, всичко бе изпотрошено по време на паниката, а Стела лежеше мъртва на пода.

Отец Матингли само поклати глава със съжаление.

— Нищо чудно, че Анта стана такава дивачка после и само десет години по-късно се хвана с някакъв художник, който изобщо нямаше намерение да се жени за нея, заряза я в една четириетажна къща без асансьор в Гринидж Вилидж насред зима, без пари и с малката Деидре на ръце, та се наложи тя да се върне у дома за срамотите. А после и да скочи през таванския прозорец, горката, но пък и какъв ли ад е било да живее с всичките тия лели, които постоянно я дебнеха и я заключваха нощем. Почна да бяга във Френския квартал да пие, представяте ли си, на нейната възраст, с поетите и писателите, и да се опитва да привлече вниманието им към своите творения. Ще ви кажа една доста странна тайна, отче. Няколко месеца след смъртта й идваха писма за нея и ръкописи, които бе изпращала на разни хора в Ню Йорк. Каква ли агония е било за госпожица Карлота, когато пощальонът постоянно е носел тези напомняния за огромната мъка, и как ли е страдала, когато е звънял на вратата.

Отец Матингли каза наум молитва за Деидре сянката на злото да не я докосва.

— В едно списание публикували неин разказ, така ми казаха. В Париж, но бил на английски и когато стигнал до госпожица Карлота, тя само му хвърлила един поглед и го заключила някъде. Ама един от братовчедите им ми разказа част от него, каза ми и как предлагали те да вземат детето — малката Деидре — но Карлота не се съгласила и я оставила при себе си, дължала го на Стела и на Анта, и на самото дете.

Отец Матингли се отби в църквата на път към жилището си. Дълго стоя в тихата стая на сакристията и гледа през вратата към главния олтар.

Лесно можеше да прости на Мейфеър цялата мръсна история. Те се бяха родили невежи на тоя свят, също като всички нас. Но че оплитаха едно малко дете в лъжи за дявол, довел майка му до самоубийство? И все пак не можеше да стори нищо, абсолютно нищо, освен да се моли за Деидре, както правеше сега.

Деидре беше изгонена от частното училище „Света Маргарет“ малко преди Коледа и лелите й я изпратиха в частно училище на север.

След някое време той чу, че тя отново си е у дома, болнава, под грижите на гувернантка и малко след това дори успя да я зърне сред тълпата по време на месата в десет сутринта. Тя не дойде за причастие, но той я видя да седи на пейката заедно с лелите си.

Още и още от историята на Мейфеър стигаше до него на парченца и късчета. Като че ли всеки в енорията знаеше, че той е ходил в къщата. На масата в кухнята си баба Луси О’Хара веднъж хвана ръката му.

— Чух, че са изпратили Деидре Мейфеър надалече и ти си ходил в онази къща заради нея, нали така, отче?

Какво, за бога, трябваше да каже? Поколеба се.

— Аз познавам това семейство. Мери Бет беше истинска грандама, можеше да ти разкаже как е било в онази старата плантация, защото беше родена там веднага след Гражданската война и не бе идвала в Ню Орлиънс чак до осемдесетте години на миналия век, когато я доведе чичо й Жулиен. О, а той беше същински джентълмен от Юга. Още си спомням как яздеше коня си по Сейнт Чарлз авеню; беше най-красивият старец, когото съм виждала. А онази плантация била наистина огромна, в Ривърбенд, казват, в книгите слагали нейни илюстрации дори след като съвсем западнала. Господин Жулиен и госпожица Мери Бет сториха всичко да я спасят. Но не можеш да спреш реката, когато си е наумила да погълне някоя къща.

— А Мери Бет беше истинска красавица — тъмнокоса, с диви очи, не беше деликатна като Стела, нито пък безцветна като госпожица Карлота. А казват, че и Анта била красавица, макар че аз самата никога не съм я виждала. Но Стела беше истинска вуду кралица. Да, точно Стела, отче. Стела владееше сили, познаваше еликсири и разни ритуали. Можеше да прочете бъдещето ти на карти. Гледа на моя внук Шон. Такива му ги наговори, че му изкара ангелите. Беше на едно от онези луди партита на Първа улица, където се лочеше контрабанден ликьор и се танцуваше направо на верандата. Такава беше Стела.

— Тя харесваше моя Били. — Внезапен жест към избледнялата фотография на скрина. — Онзи, който умря във Войната. Казах му: „Били, чуй ме. Въобще не припарвай до тези жени“. Тя харесваше всички хубави млади мъже. Заради това и брат й я уби. В ясен ден тя можеше да накара небето да се заоблачи. Това си е самата Божия истина, отче. Обичаше да плаши сестрите в „Свети Алфонс“, като караше из градината им да се вихрят бури. И трябваше да видите каква буря се разрази над онази къща в нощта, когато умря. Казват, че всички прозорци били изпочупени. Същински потоп и вихрушки вилнели из цялата къща. Стела накарала небесата да ридаят за нея.

Отец Матингли седеше безмълвен, опитваше се да преглъща от поизстиналия чай, пълен с мляко и захар, но запомняше всяка дума.

Вече не се отби в къщата на Мейфеър. Не смееше. Не искаше детето да си мисли — ако въобще беше там — че има намерение да разкаже онова, което бе обвързан да пази в тайна завинаги. На месите търсеше жените с поглед, но рядко ги виждаше. Все пак енорията беше голяма. Може би ходеха в някоя друга църква или пък в малкия параклис за богаташите в Гардън Дистрикт.

Чековете от госпожица Карлота обаче продължаваха да идват. Това знаеше със сигурност. Отец Лафърти, който водеше сметките на енорията, му показа чека преди Коледа беше за две хиляди долара — и тихо отбеляза как Карлота Мейфеър използва парите си, за да поддържа света около себе си хубав и мирен.

— От училището в Бостън са изпратили у дома малката й племенница, предполагам си чул това.

Отец Матингли отвърна, че не е. Стоеше на прага на офиса на отец Лафърти и чакаше…

— Е, мислех, че си станал близък с онези дами — рече отец Лафърти. Той беше откровен човек, по-стар от своите шейсет години, не беше клюкар.

— Просто ги посетих един-два пъти — отвърна отец Матингли.

— Казват, че малката Деидре била болнава — продължи отец Лафърти. Остави чека на зелената попивателна на писалището и го загледа. — Не можела да ходи на училище, трябвало да остане вкъщи с частен учител.

— Тъжна работа.

— Така изглежда. Но явно никой не смее да попита нищо. Никой не си прави труда да иде там, за да се убеди, че това дете наистина получава добро образование.

— Те имат достатъчно пари…

— Да, достатъчно, за да накарат всички да си мълчат. Дори успяха да покрият убийство.

— Така ли мислиш?

Отец Лафърти като че водеше някакъв вътрешен дебат със самия себе си. Все още се взираше в чека на Карлота Мейфеър.

— Предполагам си чул за стрелбата — рече той, — когато Лайънъл Мейфеър застреля сестра си Стела? Не е прекарал и ден в затвора за това. Госпожица Карлота уреди всичко. Намеси се и господин Кортланд, синът на Жулиен. Между тези двамата всичко може да се уреди. Тук никой не попита нищо.

— Но как, за бога, са…

— Изпратиха го в лудница, разбира се. Как е живял там никой не знае, защото е бил в усмирителна риза.

— Какво?

Отец Лафърти кимна.

— Точно така. И отново никакви въпроси. Погребалната меса си беше каквато винаги е била. Но след това малката Анта дойде тук, дъщерята на Стела, нали знаеш — плачеше, пищеше, разправяше, че госпожица Карлота е накарала Лайънъл да убие майка й. Каза го на пастора долу, в салона. Аз бях там и отец Морган беше там, и отец Греъм също. Всички я чухме.

Отец Матингли слушаше мълчаливо.

— Малката Анта каза, че се страхува да се прибере у дома. Страхуваше се от госпожица Карлота. Заяви, че госпожица Карлота казала на Лайънъл: „Не си никакъв мъж, ако не сложиш край на всичко това“, дори му дала един трийсет и осемкалибров пистолет да застреля Стела. Сигурно си мислиш, че някой е трябвало да задава въпроси за това, но пасторът не попита нищо. Просто вдигна телефона и се обади на госпожица Карлота. След няколко минути голямата й черна лимузина дойде и отведе малката Анта.

Отец Матингли се взираше в дребния слабичък мъж зад писалището.

— Аз също не попитах нищо. По-късно пасторът каза, че детето е лудо. Казвала на децата, че може да чува през стените как хората говорят и можела да чете мислите им. Той каза, че тя трябва да се успокои, че просто е откачила заради смъртта на Стела.

— Но след това е станало по-лошо?

— Скочи от таванския прозорец, когато навърши двайсет години, ето това стана. Никакви въпроси. Не била на себе си, пък и била още дете. И отново погребална меса.

Отец Лафърти обърна чека обратно и го подпечата с гумения печат, който носеше знака на енорията.

— Отче, да не би да казвате, че трябва да ида у Мейфеър?

— Не, отче, не. Ако трябва да съм честен, изобщо не знам какво говоря. Но ми се ще това дете да бъде отдалечено от госпожица Карлота, да напусне онази къща. Има твърде много лоши спомени под онзи покрив. Той вече не е място за дете.

Когато чу, че Деидре Мейфеър е изпратена отново на училище — този път в Европа — отец Матингли реши, че е длъжен да ги посети. Беше пролет, почти три години след онази смразяваща изповед. Трябваше да си наложи да иде в къщата, най-малкото защото не можеше да мисли за нищо друго.

Не беше изненадващо, че Карлота го покани в дългия двоен салон, а на сребърния поднос беше подреден сервиз за кафе, всичко беше съвсем сърдечно. Той харесваше тази огромна стая. Харесваше обърнатите едно срещу друго огледала. Госпожица Мили се присъедини към тях, а след това и госпожица Нанси, която се извини за кухненската си престилка, и дори старата госпожица Бел слезе долу с нещо като асансьор, за чието присъствие той дори не подозираше — беше скрит зад огромна, висока дванайсет стъпки врата, която изглеждаше досущ като останалите. Отец Матингли веднага разбра, че старата госпожица Бел е глуха.

Зад воала на лековатия разговор той изучаваше тези жени, опитваше се да проумее онова, което се криеше зад сдържаните им усмивки. Нанси беше черноработникът, Мили — развейпрах, а старата госпожица Бел беше почти сенилна. А Карл? Карл беше всичко, което се говореше за нея — умницата, бизнес дама, адвокат. Разговаряха за политика, за корупцията в града, за покачващите се цени и за това как нещата се променят с времето. Но нито при това посещение, нито пък при някое друго, тя не спомена имената на Анта, Стела, Мери Бет и Лайънъл. Всъщност изобщо не говориха за миналото и той не можеше да се накара да подхване темата, дори да зададе най-простичкия въпрос за някой от предметите в стаята.

Когато напусна къщата, се озърна към каменния вътрешен двор, обрасъл с плевели. Главата й се разцепи като диня. Докато вървеше по улицата, се обърна и погледна таванските прозорци. Целите бяха покрити с лози, с разкривени капаци.

„Това бе последното ми посещение“, рече си. „Нека отец Лафърти да се заеме с тая работа. Който иска да се заема.“

Но усещането за провал ставаше все по-силно с годините.

Когато стана на десет, Деидре Мейфеър избяга от къщи и бе намерена след два дни да се скита по брега на един речен ръкав в дъжда, цялата беше вир-вода. След това отново я изпратиха да учи в чужбина — Коунти Корк, Ирландия, но тя пак се озова у дома. Сестрите казали, че има кошмари, ходи насън и говори странни неща.

После плъзна слух, че Деидре е в Калифорния. Мейфеър имаха братовчеди там, те щели да се грижат за нея. Може би смяната на климата щеше да е за добро.

Отец Матингли знаеше, че никога няма да прогони плача на това дете от главата си. Защо, за бога, не бе подходил другояче към нея? Молеше се тя да сподели с някой мъдър учител или лекар нещата, които бе казала на него, някой някъде да й помогне така, както той не бе успял да стори.

Не можеше да си спомни да е чул слух за завръщането й от Калифорния. Но по някое време през 1956-а разбра, че тя е в някакъв пансион, в „Света Роза от Лима“. После плъзна мълвата, че била изключена и избягала в Ню Йорк.

Госпожица Келерман разказа на отец Лафърти всичко един следобед на стълбите пред църквата. Чула го от прислужницата си, която познавала едно цветнокожо момиче, което понякога помагало в онази къща. Деидре била открила късите разкази на майка си в един куфар на тавана, „всичките онези безсмислици за Гринидж Вилидж“. И избягала да потърси баща си, макар че никой не знаел дали той е още сред живите.

Всичко свършило с прибирането й в „Бел вю“ и госпожица Карлота отлетяла за Ню Йорк да я прибере.

И тогава един следобед през лятото на 1959 година, на една кухненска маса, отец Матингли чу за „скандала“.

Деидре Мейфеър била бременна, на осемнайсет години. Отпаднала от курсовете в колеж в Тексас. А бащата? Един от собствените й преподаватели, представяте ли си, женен мъж, протестант. Дори сега се развеждал с жена си — след десетгодишен брак! — за да се ожени за Деидре!

Като че ли цялата енория говореше за това. Госпожица Карлота си измила ръцете от всичко, казваха хората, но госпожица Нанси завела Деидре до Гай Майер да й купи красива рокля за сватбата, която щяла да се състои в градската бална зала. Сега Деидре била красиво момиче, красиво като Анта и Стела. Красиво като госпожица Мери Бет.

Отец Матингли помнеше само изплашеното дете с пребледняло лице. Стъпкани цветя под краката.

Но сватбата така и не се състоя.

Когато Деидре влезе в петия месец, бащата на бебето бе убит на път за Ню Орлиънс. Колата се разбила на шосето над реката. Кормилната щанга на стария му форд, модел 52-ра, била счупена и той изгубил контрол над колата, която се забила в един дъб и веднага експлодирала.

И тогава, докато вървеше сред тълпата на църковния базар една юлска вечер, отец Матингли чу най-странната история за Мейфеър, история, която щеше да го преследва с години, както онази изповед.

Светлините в асфалтовия двор бяха запалени. Енориашите, по ризи и памучни рокли, се разхождаха бавно покрай сергиите, изпробваха си късмета на разни игри. Заложи десетаче и спечели шоколадов кейк, когато колелото се завърти. Спечели плюшено мече. Асфалтът беше омекнал от жегата. Бирата се лееше от импровизирания бар от дъски, сложени на варели. И на отец Матингли му се струваше, че накъдето и да се обърне, долавя шепот за случващото се в дома на Мейфеър.

Сивокосият Ред Лониган, възрастният погребален агент, слушаше Дейв Колинс, който му разказваше, че онези жени държат Деидре заключена в стаята й. Отец Лафърти седна до тях и тихо се загледа в Дейв над халбата си с бира. Дейв каза, че познавал онова семейство по-отдавна от всеки друг, дори по-отдавна от Ред.

Отец Матингли си взе студена бутилка „Джакс“ от бара и седна в края на пейката.

Дейв Колинс вече беше в стихията си с двама свещеници за публика.

— Роден съм през 1901, отче! — обяви той, макар че отец Матингли дори не поглеждаше към него. — В една година със Стела Мейфеър и помня, когато я изритаха от Академията на урсулинките и госпожица Мери Бет я изпрати в училище в центъра.

— Твърде много се клюкари за това семейство — рече мрачно Ред.

— Стела беше същинска вуду кралица, така си е — продължи Дейв. — Всички го знаеха. Но не си мислете, че са били някакви си заклинания и магийки за по няколко пенита. При Стела не беше така. Тя винаги имаше портмоне, пълно със златни монети.

Ред се изсмя тъжно под мустак.

— Всичко, което накрая имаше, беше просто лош късмет.

— Е, тя доста си поживя, преди Лайънъл да я застреля — рече Дейв, присвил очи и облегнат напред на дясната си ръка, докато с лявата държеше бутилката. — И скоро след смъртта й това портмоне се появи точно до леглото на Анта и където и да го криеха, то отново се връщаше там.

— Да бе, разбира се.

— В него имаше монети от целия свят — италиански, френски и испански.

— А ти откъде знаеш? — попита Ред.

— Отец Лафърти го е виждал, нали, отче? Вие сте виждали тези монети. Госпожица Мери Бет ги хвърляше с шепи в кутията за дарения всяка неделя, знаете, че е така. И знаете какво казваше всеки път: „Похарчете ги бързо, отче, отървете се от тях преди залез, защото те винаги се връщат“.

— За какво говориш, по дяволите! — сопна се Ред.

Отец Лафърти не продума. Малките му черни очички скачаха от Дейв на Ред и обратно. После погледна отец Матингли, който седеше насреща му.

— Какво искате да кажете с това „винаги се връщат“? — попита отец Матингли.

— Връщат се в портмонето й! — отвърна Дейв, извил вежди. Отпи голяма глътка от бутилката. В нея остана само пяна. — Тя ги раздаваше, а те винаги се връщаха. — Изсмя се сипкаво. В гласа му се усещаше храчка. — Каза същото на майка ми преди петдесет години, когато й плати за прането. Точно така, за прането — майка ми переше на много от големите къщи и не се срамуваше от това, а госпожица Мери Бет винаги й плащаше с монети.

— Да бе, разбира се — повтори Ред.

— Но ще ви кажа и още нещо — рече Дейв и се наклони още по-напред, облегнат на лакът, присвитите му очи се взираха в Ред Лониган. — Къщата, бижутата, онова портмоне, те всички са свързани. Също както името Мейфеър, което никога не променят, без значение за кого се омъжват. Винаги си остават Мейфеър. И знаете ли защо? Защото са вещици, онези жени са вещици! Всички до една.

Ред поклати глава. Побутна пълната си бутилка с бира към Дейв и загледа как той я обгръща с пръсти.

— Това си е самата Божия истина, казвам ви. То им се предава по наследство — вещерството, и навремето доста се говореше за това. Госпожица Мери Бет имаше по-голяма сила дори от Стела. — Той отпи голяма глътка от бирата на Ред. — Но беше достатъчно умна да си държи устата затворена, за разлика от нея.

— А ти как узна всичко това? — попита Ред.

Дейв извади малка бяла кесийка от тютюн „Бул Дърам“ и я смачка между пръстите си.

— Не ви ли се намират фабрични, отче? — попита той отец Матингли.

Ред се изхили подигравателно. Отец Матингли подаде на Дейв кутия „Пал Мал“.

— Благодаря ви, отче. А колкото до твоя въпрос, Ред. Знам всичко това от майка си, която пък го е чула от госпожица Мери Бет още през двайсет и първа, когато госпожица Карлота е завършвала „Лойола“ и всички не спирали да хвалят качествата й — каква умна жена, адвокат и прочее. „Тя не е избрана, казала Мери Бет на майка ми. Стела е. Стела има дарбата и тя ще получи всичко след смъртта ми.“ „И каква е тази дарба, госпожице Мери Бет?“, попитала майка ми. „Как каква, Стела вижда мъжа, рекла госпожица Мери Бет. А онази, която вижда мъжа, когато е съвсем сама, наследява всичко.“

Отец Матингли усети как по гърба му пролазва хлад. Бяха минали единайсет години от изповедта на онова дете, но той не бе забравил и дума от нея. Те го наричат „мъжа“.

Но отец Лафърти гледаше намръщено Дейв.

— Виждала мъжа? — попита той студено. — И какво, в името на Бога, означава тази глупост?

— Ами, отче, струва ми се, че добър ирландец като вас сам може да си отговори на този въпрос. Нима можете да отречете факта, че вещиците наричат дявола „мъжа“? Нима можете да отречете, че те го призовават посред нощ и той им се явява, за да ги изкуши да сторят неизразимо зло! — Дълбокият му продран, нездрав смях отново се разнесе и той извади парцалива кърпа от джоба си, за да избърше носа си. — Вещици са, и вие го знаете, отче. Това са те и винаги са били такива. Вещерството им е по наследство. Старият господин Жулиен Мейфеър, помните ли го? Аз го помня. Той знаеше всичко. И вие знаете, че това е истината, отче.

— Да, по наследство е — рече отец Лафърти и стана на крака. — Но това е наследено невежество, завист и психическо разстройство! Някога чувал ли си за подобни неща, Дейв Колинс? Никога ли не си чувал за омраза между сестри, за завист, за безогледна амбиция! — Той се обърна и си тръгна, като бързо се смеси с тълпата, без да дочака отговор.

Отец Матингли бе като зашеметен от гнева му. Искаше му се отец Лафърти просто да се бе изсмял, както правеше Дейв Колинс, който пресуши бутилката на Ред и рече:

— Ще ми заемеш ли малко дребни, Ред? — Очите му се стрелкаха към отец Матингли.

Ред стоеше равнодушен и се взираше в празната бутилка. И сякаш като насън изрови един смачкан долар от джоба на панталона си.

Същата вечер, почти задрямал, отец Матингли си спомни за книгите, които бе чел в семинарията. Високият мъж, тъмният мъж, хубавият мъж, злият дух, който идва през нощта… огромният мъж, който води сборището на вещиците! Спомни си избледнелите илюстрации в една книга — красиво изработени, но страховити. „Вещици“, промълви той думата, докато се унасяше. Тя каза, че той е дяволът, отче. Че е грях дори да го поглеждам.

Събуди се преди зазоряване, а в главата му звучеше гневният глас на отец Лафърти. Завист, психически разстройства. Това ли беше истината, скрита между редовете? Като че ли някакво съдбовно важно парченце бе паснало в мозайката. Вече почти можеше да види цялата картина. Къща, управлявана с желязна ръка, къща, в която красиви и одухотворени жени са преживели трагедия. И все пак нещо още го тревожеше… Те всички го виждат, отче. Цветя, пръснати под краката, дълги бели гладиоли и нежни папрати. Виждаше как обувката му ги мачка.

 

 

Деидре Мейфеър роди детето си. Роди го в новата „Болница на милосърдието“ на седемнайсети ноември и същия този ден го целуна и го предаде в ръцете на отец Лафърти, за да бъде кръстено и предадено на грижите на братовчедите от Калифорния, които го бяха осиновили.

Но точно Деидре държеше детето да носи името Мейфеър. Дъщеря й никога нямаше да приеме друго фамилно име, иначе тя нямаше да подпише документите. Старият й чичо Кортланд Мейфеър също бе настоявал за това, така че дори отец Лафърти не можа да я накара да промени решението си. Тя искаше да го види черно на бяло в кръщелното свидетелство. А горкият стар Кортланд Мейфеър — изискан джентълмен — по това време бе вече мъртъв след едно ужасно падане по стълбите.

Отец Матингли не си спомняше кога за първи път чу думата „неизлечимо“. Тя беше започнала да полудява още преди да напусне болницата. Все говореше на глас на някого, все казваше: „Ти го направи, ти го уби“. Сестрите се страхуваха да влизат в стаята й. Тя отиваше до параклиса на болничната морава, смееше се и говореше на глас насред месата, обвиняваше празното пространство, че е убило нейния любовник, че я е разделило от детето й, че я е оставило сама сред „врагове“. Когато сестрите се опитваха да я успокоят, тя направо подивяваше. Санитарите идваха и я отвеждаха, а тя риташе и пищеше.

През пролетта, когато отец Лафърти почина, те вече я бяха изпратили в лудница някъде далече. Никой не знаеше къде. Рита Лониган попита своя свекър, Ред, защото много искаше да й пише. Но госпожица Карл каза, че това не е добра идея. Никакви писма за Деидре.

Само молитви за Деидре. А годините се изнизваха. Отец Матингли напусна енорията. Работеше в мисии в чужбина. Работеше в Ню Йорк. Замина толкова надалече, че Ню Орлиънс вече не присъстваше в мислите му, освен от време на време, когато го връхлиташе внезапен спомен и срам: Деидре Мейфеър — детето, на което не бе помогнал, неговата изгубена Деидре.

И тогава, в един следобед през 1976-а, когато бе дошъл за кратко в старата енория, отец Матингли мина покрай къщата и видя една слаба, бледа жена да седи в плетен стол на страничната веранда зад воал от прашна мрежа. Приличаше досущ на призрак в бялата си нощна роба, но той веднага разбра, че това е Деидре. Позна черните къдри, които се спускаха по раменете й. И щом отвори ръждясалата порта и пристъпи на каменната пътечка, видя, че дори изражението на лицето й е същото — да, това беше Деидре, която бе довел до тази къща преди трийсет години.

Беше безизразна зад хлътналата на дървената си рамка мрежа. Никакъв отговор, когато прошепна:

— Деидре.

На врата й имаше верижка със смарагд — красив камък, а на пръста й — рубинен пръстен. Това ли бяха бижутата, за които се говореше? Колко неуместни изглеждаха на тази притихнала жена в провиснала бяла нощна роба. Тя не показа да го е чула или забелязала с нищо.

Срещата му с госпожица Мили и госпожица Нанси беше кратка, неловка. Карл беше на работа в центъра, разбира се. И да, това наистина била Деидре, вече щяла да остане у дома, но не, нямало нужда да се шепне.

— Разсъдъкът й вече си е отишъл — каза Нанси с горчива усмивка. — Електрошокът е изтрил първо паметта й, а после и всичко останало. Тя не би могла дори да се спаси, ако тук лумне пожар. Само от време на време кърши ръце, опитва се да говори, но не може…

— Стига! — прошепна госпожица Мили с леко поклащане на главата, извила леко уста, сякаш бе признак на лош вкус да обсъждат това. Тя вече бе стара, стара и красиво посивяла, фина като госпожица Бел навремето, госпожица Бел, която отдавна вече я нямаше. — Искате ли още кафе, отче?

Но в стола на верандата седеше красива жена. Електрошокът не бе прошарил косата й. И очите й още бяха наситеносини, макар и съвсем празни. Приличаше на статуя в църква. Отче, помогни ми. Смарагдовият пръстен улавяше светлината и пламтеше като миниатюрна звезда.

След това отец Матингли не идваше често на юг, пък и вече не бе добре дошъл в тази къща. Извиненията на госпожица Нанси ставаха все по-груби. Понякога дори никой не отваряше вратата. Ако Карл беше в къщата, визитата беше кратка, превзета. Вече нямаше кафе в зимната градина, само бърза размяна на няколко думи в огромния прашен салон. Дали изобщо включваха осветлението? Полилеите бяха отвратително мръсни.

Разбира се, тези жени остаряваха все повече. Мили почина през 1979 година. Погребението беше грандиозно, с братовчеди от цялата страна.

На следващата година си отиде Нанси. Отец Матингли получи писмо от Ред Лониган. Тогава беше в Батън Руж и дойде само за погребението.

Госпожица Карл вече наближаваше деветдесетте, беше само кожа и кости, с гърбав нос, бяла коса и очила с дебели стъкла, които увеличаваха неприятно очите й. Глезените над черните й обувки с връзки бяха подути. Наложи й се да седне на надгробния паметник по време на прощалното слово на гробищата.

Самата къща бе добила съвсем жалък вид. Отец Матингли видя това с очите си, когато мина с колата оттам.

Деидре също се беше променила. Крехката й красота на цвете в саксия най-после бе изгубена. И въпреки сестрите, които я разхождаха напред-назад, тя бе започнала да се парализира, а ръцете й бяха извити надолу и навън при китките, като при болен от артрит. Казваха, че главата й вече постоянно била килната на една страна, а устата й зеела отворена.

Беше тъжна гледка дори отдалече. А бижутата я караха да изглежда още по-жалка. Диамантени обици на безчувствен инвалид. Смарагд, голям колкото нокътя на палеца! И отец Матингли, който смяташе човешкия живот за най-свещеното нещо, си помисли, че смъртта би била благословия за Деидре.

Следобедът след погребението на Нанси той посети къщата и срещна някакъв англичанин в другия край на оградата — много представителен мъж, който се представи като Аарън Лайтнър.

— Знаете ли нещо за тази нещастна жена? — попита Лайтнър без заобикалки. — Вече десет години я виждам на тази веранда. Да ви кажа, безпокоя се за нея.

— Аз също — призна отец Матингли. — Но те казват, че няма какво да се направи.

— Много странно семейство — рече съчувствено англичанинът. — Много е горещо. Чудя се дали тя усеща жегата? Май са сложили някакъв вентилатор над нея. Виждате ли? Но изглежда е счупен.

Отец Матингли веднага хареса англичанина. Толкова енергичен и едновременно с това учтив човек. И беше облечен много добре — в прекрасен ленен костюм. Дори носеше бастунче. Това напомни на отец Матингли за джентълмените, които обичаха да се разхождат привечер по Сейнт Чарлз авеню. Винаги можеше да ги видиш на предните веранди, със сламени шапки на главите, загледани в движението по улицата. О, отминала ера.

Отец Матингли усети, че се е впуснал в приятен, приглушен разговор с англичанина под ниско надвисналите дъбове. Говореха за всички „познати“ неща, с които мъжът изглеждаше доста наясно — лечението с електрошок, санаториумите, дъщерята, осиновена преди много години в Калифорния. Но отец Матингли дори и не си помисли да спомене за пуснатата от Дейв Колинс клюка за Стела и „мъжа“. Да повтори подобна безсмислица щеше да е напълно нелепо. Освен това така щеше да се приближи твърде много до онези болезнени тайни от изповедта на Деидре.

Двамата с Лайтнър някак си неусетно се озоваха в „При командора“ за късен обяд по покана на англичанина. За отеца това бе огромно удоволствие. От години не бе обядвал в хубав нюорлиански ресторант като този, с покривки и ленени салфетки. А и англичанинът бе поръчал отлично вино.

Лайтнър откровено призна, че се интересува от историята на семейства като Мейфеър.

— Знаете ли, те са имали плантация в Хаити, когато то още се е наричало Сан Доминго. Наричала се е Мей Феър, мисля. Натрупали са състояние от кафе и захар в дните преди отмяната на робството.

— Наистина сте запознат с миналото им — изуми се свещеникът.

— О, да — отвърна Лайтнър. — Има го в историческите книги. Плантацията била управлявана от една властна жена, Мари Клодет Мейфеър Ландри, която следвала стъпките на майка си — Анжелик Мейфеър. Живеели там от четири поколения. Шарлот била онази, която се преселила на острова от Франция, през 1689-а. Да, Шарлот. Тя родила близнаци — Петер и Жан Луис, които доживели до осемдесет и една години.

— Не думайте. Не съм и чувал за тях, това е било много отдавна.

— Но всичко е записано. — Англичанинът сви рамене. — Дори черните бунтовници не посмели да подпалят плантацията. Мари Клодет успяла да емигрира с царски откуп под формата на имущество, като взела и цялото си семейство. После се появила Ла Виктоар в Ривърбенд край Ню Орлиънс. Мисля, че са я наричали просто Ривърбенд.

— Госпожица Мери Бет е родена там.

— Да! Точно така. През, момент да помисля, през 1871 година. Но накрая реката погълнала онази стара къща. О, била е много красива, с колонади. Запазени са нейни фотографии в много от старите пътеводители на Луизиана.

— Ще ми се да я видя — каза свещеникът.

— Построили са къщата на Първа улица преди Гражданската война — продължи Лайтнър. — Всъщност Катерин Мейфеър я е построила, а по-късно братята й Жулиен и Реми Мейфеър са живели в нея. След това пък Мери Бет я направила свой дом. Тя не харесвала провинцията. Мисля, че Катерин се е омъжила за един ирландски архитект, онзи, който умрял много млад от жълта треска. Знаете ли, че точно той е построил банките в центъра. Да, казвал се е Монахан. След смъртта му Катерин не искала вече да остава в къщата на Първа улица, защото тя била построена от него и й навявала мъчителни спомени.

— Май съм чувал преди доста време, че Монахан е проектирал къщата — рече свещеникът. Но не му се щеше да прекъсва англичанина. — Доста съм слушал за госпожица Мери Бет…

— Да, Мери Бет Мейфеър, която се омъжила за съдия Макинтайър, макар че тогава той бил просто един млад адвокат, разбира се. Тяхната дъщеря Карлота Мейфеър управлява къщата сега, както изглежда…

Отец Матингли беше напълно очарован. Не само заради старото му, почти болезнено любопитство относно делата на Мейфеър, а от привлекателния маниер на самия Лайтнър и приятното звучене на британския му акцент. Всичко това беше просто история, не клюки, беше съвсем невинно. Отец Матингли не бе говорил с такъв културен човек от много време. Не, от устата на англичанина това не звучеше като клюка.

И тогава, без да може да се спре, отецът се усети, че разказва с колеблив глас историята на малкото момиченце в училищния двор и онези мистериозни цветя. Е, все пак това не беше изповедта й, напомни си той. Но въпреки всичко бе плашещо, че му се изплъзна толкова лесно, само след няколко глътки вино. Срамуваше се от себе си. Внезапно осъзна, че не може да пропъди изповедта от главата си. Бе изгубил нишката. Мислеше за Дейв Колинс и странните неща, които бе наговорил, и за гнева на отец Лафърти в онази юлска нощ на базара. Отец Лафърти, който бе присъствал на осиновяването на детето на Деидре.

Дали отец Лафърти бе предприел нещо след налудничавия разказ на Дейв Колинс? Той самият не бе сторил абсолютно нищо.

Англичанинът прояви голямо търпение към мълчанието на потъналия в размисъл свещеник. Всъщност се случи нещо много странно. Отец Матингли имаше чувството, че събеседникът му слуша мислите му! Но това бе невъзможно, пък и ако този мъж можеше да чува спомена му за самата изповед, какво трябваше да стори тогава?

Колко дълъг му се стори онзи следобед. Колко приятен, колко спокоен. Отец Матингли накрая все пак разказа онова, което бе чул от Дейв Колинс, дори спомена и за илюстрациите на „тъмния мъж“ и на танцуващите вещици в книгите.

А и англичанинът изглеждаше толкова заинтригуван, само от време на време помръдваше, за да налее вино или да предложи на свещеника цигара, но не го прекъсна.

— Е, какво ви говори всичко това? — прошепна свещеникът накрая. Дали англичанинът бе отговорил нещо? — Нали разбирате, старият Дейв Колинс е мъртъв, но сестра Бриджит Мари май ще живее вечно. Наближава стотака.

Англичанинът се усмихна.

— Имате предвид сестрата от училищния двор в онзи далечен ден.

Истината бе, че отец Матингли вече беше пиян. И отново заговори за двора и децата, и пръснатите по земята цветя.

— Тя сега е в „Болница на милосърдието“ — рече той. — Видях я, когато ходих там за последно. Предполагам, че ще я видя и този път. Говори всякакви безсмислици, и то без да съзнава пред кого. Старият Дейв Колинс умря в един бар на Мегазин стрийт. Съвсем подходящо, бих казал. Приятелите му събраха пари за голямо погребение.

Отецът се бе отнесъл отново, мислеше за Деидре и за изповедта. А англичанинът докосна ръката му и прошепна:

— Не бива да се тревожите за това.

Свещеникът се сепна. После за малко да се изсмее на идеята, че някой може да чете мислите му. Но нали точно това бе казала сестра Бриджит Мари за Анта? Че можела да чува мислите на хората през стените и да чете направо в умовете им? Беше ли разказал това на англичанина?

— Да, направихте го. Исках да ви благодаря…

Сбогуваха се в шест следобед пред портите на гробището „Лафайет“. Беше настъпил онзи златен момент от вечерта, когато слънцето си отива и всичко наоколо започва да излъчва обратно светлината, попивана през деня. Но колко запуснато изглеждаше всичко — старите варосани стени, огромните магнолии, разкъсали паважа.

— Знаете ли, те всички са погребани тук, всички Мейфеър — рече отец Матингли, като се озърна към желязната порта. — Голяма надземна гробница вдясно от централната алея, около нея има ниска ограда от ковано желязо. Госпожица Карл се грижи за поддръжката й. Там можете да прочетете всички имена, за които ми говорехте.

Свещеникът щеше да ги покаже лично на англичанина, но вече бе станало време да се връща в ректорията, бе станало време да се връща в Батън Руж, а оттам в Сейнт Луис.

Лайтнър му даде един адрес в Лондон.

— Ако чуете още нещо за това семейство — всичко, което сметнете за уместно да споделите — бихте ли се свързали с мен?

Разбира се, отец Матингли не направи нищо подобно. Бе изгубил името и адреса още преди месеци. Но си спомняше любезния джентълмен, макар че понякога се чудеше кой всъщност бе той и какво искаше. Ако всички свещеници на света притежаваха неговата дарба да утешава, всичко щеше да е прекрасно. Този мъж сякаш разбираше всичко.

Сега, когато наближи ъгъла, отец Матингли отново се сети за писмото от младия свещеник — че Деидре Мейфеър все повече се съсухря, че вече едва ходи.

Но тогава как, за бога, се беше разбуйствала на 13 август? Как би могла да изпотроши прозорците и да изкара акъла на санитарите от лудницата?

А Джери Лониган бе казал, че шофьорът му видял как от къщата излитат разни предмети — книги, един часовник, всякакви неща — просто излитали от прозорците. А и ужасният, почти животински вой.

Свещеникът просто не можеше да повярва в това.

Но имаше доказателство.

Докато вървеше бавно към портата в горещия августовски следобед, той видя един стъклар в бяла униформа на предната веранда. Беше качен на дървена стълба и замазваше с нож маджуна по новите стъкла. На всички тези високи прозорци искряха нови стъкла с лепенки на търговската марка.

Няколко метра по-нататък, от южната страна на къщата, зад булото от ръждивата мрежа седеше Деидре. Ръцете й бяха свити към гърдите, главата й бе килната настрани и опряна на облегалката на стола. Смарагдовият й медальон проблесна за миг като мъничка зелена искра.

О, какво ли е било за нея да счупи тези прозорци? Да усеща как силата препуска из крайниците й, да чувства подобна непозната мощ? Сигурно дори воят й се бе сторил великолепен.

Но все пак това бе странна мисъл. Той усещаше как потъва в някаква странна, неясна тъга, в някаква огромна меланхолия. О, Деидре, горката малка Деидре.

Истината беше, че изпитваше тъга и горчивина, както винаги, когато я видеше. И знаеше, че няма да извърви каменната пътечка до предните стълби. Няма да звънне на вратата само за да чуе отново, че госпожица Карл не е вкъщи или пък че не може да го приеме точно сега.

Това пътешествие бе неговото лично покаяние. Преди повече от четирийсет години той бе сгрешил в онзи съдбоносен съботен следобед, когато разсъдъкът на момичето вече висеше на косъм. И вече никакво посещение не можеше да промени нещата.

Остана до оградата доста време, слушаше стърженето на ножа на стъкларя по прозореца, изненадващо ясен в меката тропическа тишина. Усещаше как жегата прониква в обувките му, в дрехите му. Остави меките глинести цветове на този влажен и сенчест цвят да го погълнат.

Това беше превъзходно място. Със сигурност по-добро от някоя стерилна болнична стая или от алея сред ниско подрязана морава, не по-различна от изкуствен килим. И какво го караше да мисли, че би могъл да стори за нея онова, което толкова много лекари не бяха успели да направят? Може би тя никога не бе имала шанс. Само Бог знаеше.

Внезапно зърна някакъв посетител зад прашната мрежа, който седеше до бедната луда жена. Хубав млад мъж — висок, тъмнокос и добре облечен, въпреки ужасната жега. Може би някой от братовчедите от Ню Йорк или Калифорния.

Младежът сигурно току-що бе излязъл на верандата от салона, защото само преди миг го нямаше.

Изглеждаше толкова загрижен. Начинът, по който се приведе към Деидре, определено говореше за нежност. Сякаш я целуваше по бузата. Да, точно това правеше.

Свещеникът видя това дори в гъстата сянка и жестът го трогна дълбоко. Направи тъгата му още по-болезнена.

Стъкларят беше свършил. Прибираше стълбата си. Слезе по предните стълби, мина по каменната пътека и покрай верандата с мрежата, като отместваше със стълбата клоните на банановите дървета и избуялия олеандър.

Свещеникът също бе приключил със своето покаяние. Сега трябваше да тръгва към къщи, обратно към горещите голи павета на Констанс стрийт, към хладното уединение на ректорията. Бавно се обърна и тръгна към ъгъла.

Погледна назад само веднъж. Сега на верандата с мрежата седеше само Деидре. Но хубавият млад мъж сигурно щеше да се върне скоро. Онази нежна целувка бе трогнала дълбоко свещеника, защото означаваше, че някой все още обича изгубената душа, която самият той не бе успял да спаси преди много време.