Ан Райс
Вещиците: Полунощ (49)

Четирийсет и девет

Гробището беше затворено през нощта, но това нямаше значение. Мракът и студът също нямаха значение. Ключалката на страничната порта щеше да бъде счупена и за нея щеше да е много лесно да отвори вратата и да я затвори след себе си, а после да мине по покритата със сняг пътека.

Беше й студено, но това също нямаше значение. Снегът беше толкова красив. Тя искаше да види гробницата, покрита с бяла пелена.

— Ще я намериш ли? — прошепна си. Вече беше съвсем тъмно и те щяха скоро да дойдат, така че нямаше много време.

Знаеш къде е, Роуан, каза едва доловим глас в главата й.

Да, наистина знаеше. Стоеше пред гробницата и вятърът я смразяваше, пронизваше я през тънката риза. Имаше дванайсет малки надгробни камъка, по един за всяка крипта, а над тях бе гравирана вратата с форма на ключалка.

— Никога няма да умра.

Това е обещанието, Роуан, това е нашето съглашение с теб. Моментът почти е настъпил…

— Това ли обеща на останалите, че никога няма да умрат? Обещал си им нещо. Лъжеш ме.

О, не, любима моя, вече никой освен теб няма значение. Те всички са мъртви.

Костите им лежаха под замръзналата черна земя. Тялото на Деидре сигурно все още бе непокътнато заради химикалите, студено в тапицирания със сатен ковчег. Студено и мъртво.

— Майко.

Тя не може да те чуе, красавице, няма я вече. Тук сме само ти и аз.

— Но как така аз съм порталът? От самото начало ли е било писано да съм аз?

От самото начало, скъпа моя, и моментът почти настъпи. Ще прекараш още една нощ с твоя ангел от плът и кръв и после ще бъдеш моя завинаги. Звездите се движат в небесата. Вървят към съвършената подредба.

— Не мога да ги видя. Виждам само падащия сняг.

Но те са там. Сега е най-дълбоката зима, когато всичко, дето ще се прероди, спи в снега.

Мраморът бе студен като лед. Тя плъзна пръсти по буквите: „Деидре Мейфеър“. Не можеше да стигне до гравираната ключалка.

Ела, скъпа, върни се в къщата и се стопли. Вече е време. Те ще дойдат — моите деца, големият род Мейфеър, цялото ми потомство — отрасло в охолство под топлата сянка на крилото ми. Върни се до камината, любима, а утре с теб ще останем сами в къщата. Ще трябва да отпратиш своя архангел.

— И ти ще ми покажеш как да стана портал?

Ти знаеш как, любима. Винаги си го знаела в сънищата си и в сърцето си.

Тя тръгна бързо през снега, краката й бяха мокри, но това нямаше значение. Улиците бяха пусти и искрящо бели в сумрака. Снегът се сипеше така леко, че приличаше на мираж. Те щяха да пристигнат скоро.

Дали на бебето в утробата й му беше студено?

Лемли беше казал: „Има хиляди, милиони, изхвърлят ги като боклук в отпадните ями на света — всички тези мънички мозъчета и органи биват изгубени“.

Мрак, а те всички идваха. Много важно беше да се преструва, че всичко е нормално. Вървеше колкото можеше по-бързо. Гърлото й гореше. Но студът беше приятен, смразяваше я, потушаваше треската вътре в нея.

Ето я и къщата, тъмна и очакваща. Беше се върнала навреме. Държеше ключа в ръка.

— Ами ако не мога да го отпратя утре? — прошепна тя. Стоеше пред портата и гледаше към празните прозорци на къщата. Също като първата нощ, когато Карлота й бе казала: „Ела при мен. Направи своя избор“.

Трябва да го отпратиш. Утре по мръкнало, скъпа моя. Иначе ще го убия.

— Не! Не бива дори да го изричаш. Чу ли ме? Нищо не бива да му се случи, никога. Чу ли?

Тя стоеше пред портата и си говореше сама на глас. Снегът се сипеше около нея. Сняг в рая, сипеше се по замръзналите листа на банановите дървета, стелеше се покрай високите дебели стъбла на бамбука. Но какво би бил раят без красотата на снега?

— Разбра ли ме? Не може да го нараниш. Забранявам ти. Обещай ми. Нека сключим съглашение. Никога да не нараняваш Майкъл.

Както желаеш, скъпа моя. Аз също го обичам. Но той не може да застава между нас в нощта на всички нощи. Звездите се движат към перфектната конфигурация. Те са моите вечни свидетели, стари колкото мен, и ще ме огряват, когато моментът настъпи. Моят момент. Ако искаш да спасиш смъртния си любим от моя гняв, ще трябва да го отпратиш далече от очите ми.