Ан Райс
Вещиците: Полунощ (17)

Седемнадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 5

Семейство Мейфеър от 1689 до 1900 г.

Преразказано от Аарън Лайтнър

„След смъртта на Петир, Стефан Франк решава да не предприема никакъв пряк контакт с вещиците Мейфеър. Това му решение е поддържано и от наследниците му — Мартин Гелър и Ричард Крамър.

Макар че мнозина членове са молили ордена да им бъде разрешен подобен контакт, решението на управителното тяло винаги е било категорично против това. Тази забрана остава в сила чак до двайсети век.

И все пак орденът продължава разследването си на вещиците Мейфеър отдалече. Често е търсена информация от хора в колонията, които не са и подозирали каква е причината на разследването, нито какво е значението на сведенията, които предоставят.

 

 

Методи на разследване

През всички тези години Таламаска развива мрежа от «наблюдатели» из целия свят, които изпращат в метрополията изрезки от вестници и информация за слухове. В Сан Доминго е имало няколко души, предоставяли подобни сведения, включително и холандски търговци, които са смятали, че това е чисто търговска операция, както и неколцина други от колонията, на които е било казано, че хора в Европа биха платили скъпо за всяка информация за семейство Мейфеър. По онова време не е имало професионални детективи, както в двайсети век. И все пак е било събрано изумително количество информация.

Бележките в архивите са кратки и често написани набързо. Понякога те представляват не повече от малки интродукции към приложения материал.

Информацията за завещанието на Мейфеър е събирана тайно и вероятно незаконно от хора в банките, които са били подкупвани за целта. Таламаска винаги използва подобни методи за събиране на данни, а в онези години е действала дори още по-безскрупулно. Обичайното извинение за това и тогава и сега е, че сведенията, събрани по този начин, са достъпни за малцина. Никога не са разгласявани лични преписки, нито пък информацията е била използвана за някакви криминални деяния.

Картини на къщата в плантацията и портрети на членове от семейството са били набавяни по най-различни начини. Един портрет на Жан Луис Мейфеър е придобита от недоволен художник, след като дамата е отказала поръчката. По подобен начин е придобита една дагеротипия на Катерин и нейния съпруг Дарси Монахан, тъй като семейството е купило само пет от десетте снимки, направени при сеанса.

От време на време са постъпвали сведения, че семейство Мейфеър знае за нашето съществуване, както и за наблюденията ни. Поне един от хората ни — французин, който за известно време е бил надзирател в плантацията на Мейфеър в Сан Доминго — умира при доста странни и жестоки обстоятелства. Това води до още по-голяма секретност и предпазливост, затова през последвалите години постъпилата информация намалява.

Голяма част от оригиналните материали са в лошо състояние, обаче са направени много копия и фотографии на тези доклади, така че работата по случая продължава с усърдие.

 

 

За разказа, който четете

Историята, която следва, е резюме, основано върху всички събрани материали и бележки, включително и няколко по-ранни откъслечни разкази на френски, латински и на латинския код на Таламаска. Пълен опис на тези материали е приложен към кутиите с документи в Архива в Лондон.

Започнах да работя по тази история през 1945 година, когато станах член на Таламаска и преди да се включа директно в разследването на вещиците Мейфеър. Завърших първата пълна версия на тези материали през 1956 година и оттогава я допълвам непрекъснато. Пълното преразглеждане направих през 1979 година, когато цялата история, включително и докладите на Петир ван Абел, беше въведена в компютърната система на Таламаска. Оттогава попълването на материали по случая стана изключително лесно.

Не бях въвлечен директно в случая «Мейфеър» до 1958 година. За себе си ще разкажа, когато му дойде времето.

Аарън Лайтнър, януари, 1989

 

 

Историята продължава

Шарлот Мейфеър Фонтене доживяла до седемдесет и шест годишна възраст и починала през 1743 г., като дотогава е родила пет деца и се е сдобила със седемнайсет внуци. През целия й живот Мей Феър си останала най-проспериращата плантация в Сан Доминго. Няколко от внуците й се върнали във Франция, а някои техни наследници загинали по време на Революцията в края на века.

Първородният син на Шарлот от съпруга й Антоан не наследил болестта на баща си и израснал съвсем здрав, оженил се и имал седем деца. И все пак плантацията Мей Феър се водела негова само по име. В действителност тя била наследена от дъщерята на Шарлот — Жан Луис, родена девет месеца след смъртта на Петир.

През целия си живот Антоан Фонтене III се подчинявал на Жан Луис и на нейния брат близнак Петер, който никога не бил наричан с френското Пиер. Няма съмнение, че те са деца на Петир ван Абел, защото и двамата били светли, със светлокестенява коса и светли очи.

Шарлот родила още две момчета преди смъртта на недъгавия си съпруг. Слуховете в колонията посочват двама различни мъже за техни бащи. След като пораснали, и двете момчета заминали за Франция, където използвали фамилията Фонтене.

Жан Луис присъствала в официалните документи единствено под името Мейфеър и въпреки че се омъжила млада за разпуснат пияница, неин спътник в живота винаги бил брат й Петер, който така и не се оженил. Той умрял часове преди нея, през 1771 година. Никой не е оспорвал законността на решението й да използва името Мейфеър — просто са приели обяснението й, че това е семейна традиция. По-късно единствената й дъщеря, Анжелик, е сторила същото.

Шарлот носела смарагдовата огърлица на майка си до смъртта си. После тя станала притежание на Жан Луис и преминала към петото й дете — Анжелик, родена през 1725 година. Когато тя се родила, съпругът на Жан Луис вече бил луд и затворен в «малка къща» в имението, която по описанията много напомня къщата, в която е бил затворен Петир преди години.

Много е съмнително този мъж да е баща на Анжелик. Най-вероятно е, макар че не е сигурно, тя да е дете на Жан Луис от брат й Петер.

Анжелик наричала Петер «татко» пред всички и слугите говорели, че тя наистина го мисли за свой баща, тъй като не е познавала лудия, който през последните си години бил окован като див звяр в малката къща. Трябва да се отбележи, че лечението на този безумец не е било смятано за жестоко или необичайно от онези, които са познавали семейството.

Говорело се и че Жан Луис и Петер споделяли съседни спални и веранди, пристроени към старата плантация скоро след сватбата на Жан Луис.

Каквито и слухове да са се носили около тайните навици на това семейство, Жан Луис явно е притежавала същата власт, каквато и Шарлот е имала над околните. Отнасяла се към робите си с голяма щедрост и лично внимание, и то във време, прочуто точно с обратното.

Жан Луис е описвана като изключително красива жена, много ухажвана и много търсена. Никога не е смятана за зла, зловеща или пък за вещица. Хората, с които Таламаска влизала в контакт по нейно време, не знаели нищо за европейските корени на семейството.

Избягали роби често отивали при Жан Луис, за да ги защити от жестоките им господари. Тя купувала подобни нещастници и те й били верни до гроб. Жан Луис олицетворявала закона в Мей Феър и наистина екзекутирала роби за предателство. Това обаче не я лишавало от любовта на останалите.

Анжелик била любимото дете на Жан Луис, а тя, от своя страна, била много предана на баба си Шарлот, и дори стояла до леглото й в часа на смъртта й.

В нощта на смъртта на Шарлот над Мей Феър се разразила ужасна буря, която не стихнала чак до сутринта, когато един от братята на Анжелик бил открит мъртъв.

Анжелик се омъжила за много красив и богат плантатор на име Винсент Сейнт Кристоф през 1755 г. и след пет години родила Мари Клодет Мейфеър, която по-късно се оженила за Хенри Мари Ландри и станала първата вещица Мейфеър, която се преселила в Луизиана. Анжелик имала и двама сина, един от които починал още като дете, а вторият — Лестан, доживял дълбока старост.

Всички доказателства сочат, че Анжелик е обичала Винсент Сейнт Кристоф и му е била вярна през целия си живот. Мари Клодет също е била много привързана към него и, изглежда, няма съмнение, че той е истинският й баща.

Портретите на Анжелик, с които разполагаме, показват, че не е била толкова красива, колкото майка си и дъщеря си. Чертите й са по-дребни, очите — също. Но все пак е била изключително привлекателна, с много къдрава тъмнокафява коса и е била смятана за красавица.

Мари Клодет обаче била изключително хубава — много приличала на красивия си баща, както и на майка си. Имала много тъмна коса и сини очи и била изключително дребна и деликатна. Съпругът й, Хенри Мари Ландри, също е бил хубав мъж. Всъщност за това семейство се говорело, че винаги се женят за красавци и никога за пари или по любов.

Винсент Сейнт Кристоф бил нежна душа. Обичал да рисува и да свири на китара. Прекарвал много време при едно малко езерце, изградено специално за него в плантацията. Там съчинявал песни, които след това пеел на Анжелик. След смъртта му Анжелик имала няколко любовници, но отказвала да се омъжи повторно. Това също е много характерно за жените Мейфеър — обикновено те се омъжват само веднъж (или поне само веднъж удачно).

Онова, което най-добре характеризирало това семейство по времето на Шарлот, Жан Луис, Анжелик и Мари Клодет, били порядъчността, богатството и силата. Богатството на Мейфеър било легендарно в Карибите и онези, които влизали в спор със семейството, се натъквали на такава жестокост, че и за нея тръгнали слухове. Говорело се, че противопоставянето на семейство Мейфеър носи «лош късмет».

Робите се отнасяли към Шарлот, Жан Луис, Анжелик и Мари Клодет като към могъщи магьосници. Ходели при тях, за да бъдат изцерени от болести, и вярвали, че господарките им «знаят» всичко.

Но няма сведения друг, освен робите да е приемал тези истории на сериозно, нито пък се знае вещиците Мейфеър да са събуждали някакви подозрения или «ирационален» страх сред равните си. Никой не се е опитвал да оспорва превъзходството на това семейство. Хората жадували да бъдат поканени в имението. Семейството давало често богати приеми. Както жените, така и мъжете били смятани за много изгодни партии за женитба.

Не е ясно доколко останалите членове на семейството са били в течение на силите на вещиците. Анжелик е имала брат и сестра, които емигрирали във Франция, и още един брат — Морис, който останал у дома. Той имал двама сина — Луис-Пиер и Мартин — които също се оженили и останали като част от семейството в Сан Доминго. По-късно те се преселили в Луизиана с Мари Клодет и Морис под името Мейфеър, което носят наследниците им в Луизиана и до ден-днешен.

От шестте деца на Анжелик две момичета умират рано, две момчета емигрират във Франция, а третият — Лестан отива в Луизиана със сестра си Мари Клодет.

Мъжете в семейството никога не са се опитвали да си присвоят контрола върху плантацията и богатството, макар че по френските закони и двете са се полагали на тях. Напротив — те явно са приемали доминацията на избраните жени; а финансовите записи, както и слуховете, показват, че са били изключително богати хора.

Вероятно им е била изплащана някаква компенсация за това им подчинено положение, или пък те са го приемали съвсем естествено. Не са запазени никакви истории за семейни свади или протести. Братът на Анжелик, който умрял по време на бурята в нощта на смъртта на Шарлот, бил малко момче, мило и мълчаливо по природа. Другият й брат, Морис, бил познат като сговорчив и добродушен човек, който участвал в управлението на плантацията.

Няколко от наследниците на преселилите се във Франция през осемнайсети век братя, са участвали във Френската революция. Никой от емигриралите преди 1770 година не е носил името Мейфеър и затова Таламаска е изгубила следите на тези разклонения на рода.

През цялото време всички в семейството са били католици. Те даже подпомагали католическата църква в Сан Доминго, а един от синовете на Пиер Фонтене, девера на Шарлот, станал свещеник. Две жени от семейството са станали кармелитки. Една е участвала във Френската революция наред с всички останали членове на общината.

Парите на колониалното семейство, трупани през всички тези години от търговията със захар, тютюн и кафе с Европа и Северна Америка, често били депозирани в чуждестранни банки. Богатството им било огромно дори по мерките на мултимилионерите на Испаньола. Семейството като че ли винаги разполагало с фантастични количества злато и бижута. Това изобщо не било типично за плантаторите, чиито богатства обикновено били свързани със земята и реколтата.

Благодарение на това семейство Мейфеър оцеляло след Хаитянската революция, без да изгуби състоянието си, макар че всичките му поземлени имоти на острова били безвъзвратно изгубени.

Мари Клодет постановява така нареченото «Завещание на Мейфеър» през 1789 г., точно преди революцията, която принудила семейството да напусне Сан Доминго. По това време родителите й били вече мъртви. По-късно, след като се преселила в Луизиана, тя доразвила клаузите в завещанието. Изтеглила голяма част от парите си от холандските банки и ги прехвърлила в Рим, Лондон и Ню Йорк.

 

 

Завещанието

Завещанието е извънредно сложна, квазизаконна серия от споразумения, прокарана главно чрез банките, които съхранявали парите. С него се установявало богатство, което не подлежало на законите за унаследяване на която и да било страна. В същността си то представлявало следното — огромното състояние на Мейфеър, в пари и имущество, се предавало в ръцете на една жена от всяко поколение, която приживе определяла своя наследница. Ако наследницата починела, преди да получи наследството, парите отивали при най-голямата от дъщерите й. Само ако нямало жива наследница, наследството можело да бъде предадено на мъж. Обаче главната наследница имала правото да остави богатството си на мъж, ако такова било желанието й.

Доколкото е известно на Таламаска, наследниците на завещанието никога не са умирали, преди да влязат в правата си, така че богатството никога не е оставало в ръцете на мъжки наследник. Роуан Мейфеър, най-младата от вещиците Мейфеър, е избрана още при рождението си от майка си Деидре, която пък е избрана при рождението си от Анта, а тя от Стела, и така нататък.

И все пак в историята на семейството е имало моменти, когато този избор е бил променян. Например Мари Клодет е избрала първата си дъщеря — Клер Мари, но по-късно е променила решението си и е избрала Маргьорит, третото си дете. Няма сведение Клер Мари да е знаела, че е избрана, но Маргьорит е знаела, че е наследница много преди смъртта на Мари Клодет.

Завещанието осигурява също и огромни обезщетения за братята и сестрите на наследницата във всяко поколение, като жените обикновено получавали два пъти повече от мъжете. Обаче никой член на семейството нямало да получи нищо, ако не приеме публично и завинаги името Мейфеър. Там, където законите не позволявали наследниците да използват името легално, те все пак оставали верни на традицията си и властите не ги закачали.

По този начин името Мейфеър се запазило и до днес. В много случаи членове на семейството оставяли това изискване към наследниците си заедно със състоянието си, макар че юридически не е било необходимо, в случай че те не са били преки наследници по смисъла на Завещанието.

Оригиналното завещание съдържало и комплекс от клаузи, с които се давала възможност за подпомагане на нуждаещи се членове на семейство Мейфеър, стига те да са запазили това име и да произхождат от хора, запазили фамилията. Наследникът можел също да остави до десет процента от завещанието на други Мейфеър, които не били негови деца, но отново при условието въпросният член на семейството да носи тази фамилия. В противен случай клаузите по завещанието се смятали за невалидни.

През двайсети век множество «братовчеди» са получавали пари от завещанието, предимно чрез Мери Бет Мейфеър и нейната дъщеря Стела, някои дори чрез Деидре, чиито пари били управлявани от Кортланд Мейфеър. Много от тези хора сега са богати, тъй като парите им били давани предимно във връзка с инвестиции или бизнес начинания, одобрени от главната наследница или неин пълномощник.

Таламаска знае за около петстотин и петдесет наследници, всички с фамилията Мейфеър. Едва ли и половината от тези хора познават основното семейство в Ню Орлиънс и знаят за завещанието, въпреки че са отдалечени с няколко поколения от правото да наследят богатството.

Стела е събрала около четиристотин Мейфеър и свързани с тях семейства през 1927 година в къщата на Първа улица. Има голям брой свидетелства, че тя се е интересувала предимно от онези членове на рода, които обладават свръхестествени способности. Но нейната история ще бъде разказана по-късно.

 

 

Потомци

Таламаска е разследвала множество потомци и е открила, че сред тях често се срещат хора с умерено силни психични заложби. При някои обаче те са много по-развити. В рода често се говори за предците, вещиците от Сан Доминго, и за това, че са били «любовници на Дявола» и са му продали душите си, за да ги направи богати.

Тези истории сега се разказват лековато, често с ирония или с почуда и любопитство, и повечето от потомците, с които Таламаска е осъществила ограничен контакт, не знаят всъщност нищо конкретно за своята история. Те не знаят дори имената на «вещиците». Не знаят нищо за Сузан или Дебора, макар че обичат да се шегуват с изявления от рода на «нашите предци са били изгаряни на клади в Европа» и «ние имаме дълга история във вещерството». Имат и доста смътни представи за завещанието — знаят, че един-единствен човек е главният наследник и името му, но нищо повече.

Потомците в региона на Ню Орлиънс обаче, знаят доста за преките наследници на рода. Те присъстват на раждания и погребения, събирали са се по всякакви поводи по времето на Мери Бет и Стела, както ще видим по-нататък. Таламаска разполага с множество техни снимки, както персонални, така и от семейни срещи.

Сред тях изобщо не са необичайни истории за явявания на призраци, гадаене на бъдещето, «телефонни разговори от отвъдното», както и умерена телекинеза. Потомци на рода, които нямат почти нищо общо със семейството от Ню Орлиънс, са споменавани поне в десетина различни истории за призраци. Трима далечни родственици са показали изключителни способности, но няма доказателства, че са ги разбрали или използвали за някаква цел. Доколкото знаем, те нямат никаква връзка с вещиците, със завещанието, със смарагдовата огърлица или с Лашър.

Говори се, че всички Мейфеър «чувстват», когато наследницата на завещанието умре.

Потомците на рода се страхуват от Карлота Мейфеър, опекун на Деидре Мейфеър, настоящата наследница, и говорят, че тя е «вещица», но не в смисъла на настоящото разследване, а просто като нарицателно за неприятна жена.

 

 

Резюме на материалите, свързани с годините в Сан Доминго

Ако се върнем към осемнайсети век, можем да кажем, че семейството неизменно се е характеризирало със сила, успех и богатство, с дълголетие и здрави роднински връзки. Вещиците от този период трябва също да бъдат окачествени като особено успешни. Без съмнение може да се предположи, че през този период те са контролирали напълно Лашър за своя собствена изгода. Но все пак трябва да отбележим, че не знаем дали това е истина. Просто нямаме никакво доказателство за противното. Няма свидетели, които да са виждали Лашър. Няма свидетелства за някаква трагедия в семейството.

Нещастните случаи, сполетяващи враговете на Мейфеър, неизменното натрупване на бижута и злато, безбройните истории на робите за всемогъществото на техните господарки са всъщност единствените доказателства за някаква свръхестествена намеса, но все пак те не могат да се смятат за неоспорими.

По-близките наблюдения, осъществени от опитни агенти, може би щяха да разкажат съвсем различна история.

 

 

Семейство Мейфеър, Луизиана

Деветнадесети век

Няколко дни преди Хаитянската революция (единственият успешен робски бунт в историята) Мари Клодет била предупредена от робите си, че и тя, и семейството й могат да бъдат избити. Тогава заедно с децата си, брат си Лестан, жена му и децата му, както и чичо й Морис и двамата му сина, заедно с техните съпруги и деца, тя избягала с огромно количество лични вещи, натоварени на цял керван от карети, и напуснала Мей Феър от най-близкото пристанище. Около петдесетина от личните роби на Мари Клодет, половината от които със смесена кръв, даже неколцина без съмнение потомци на мъжете Мейфеър, тръгнали със семействата си към Луизиана. Можем да предполагаме, че с тях са отпътували и множество книги и записки, тъй като впоследствие били четени от други хора, както тук ще стане ясно.

Още щом пристигнали в Луизиана, Таламаска вече била в състояние да събира информация за тях там. Няколко от контактите ни в Луизиана вече били установени във връзка с две драматични явявания на призраци в града; и поне двама от нашите членове били посетили Ню Орлиънс — един, за да разследва явяването на призраците, а друг — на път към други места в Юга.

Друга причина за увеличаването на сведенията бил фактът, че семейство Мейфеър като че започнало да става все по-открито за наблюдение. Откъснати от позициите си в онова почти феодално общество и извън изолацията на Сан Доминго, те влезли в контакт с безброй много хора, включително търговци, свещеници, брокери, колониални чиновници и прочее. Богатството им, както и внезапната им поява на сцената, привлекли доста интерес.

За тях се разказвали всякакви истории още от момента, в който стъпили на тази земя. А по-късно потокът от информация ставал все по-пълноводен.

Промените през деветнайсети век също допринесли неизбежно за все по-нарастващата осведоменост. Развитието на пресата и периодичните издания, все по-засилващата се тенденция да се водят обширни отчети, както и изобретяването на фотографията са улеснили значително събирането на по-детайлни данни за историята на семейство Мейфеър.

Разрастването на Ню Орлиънс като богат и проспериращ пристанищен град осигурило среда, в която мнозина можели да бъдат разпитвани за Мейфеър, без никой да забележи това.

Но онова, което не трябва да забравяме, докато изучаваме по-нататъшната история на семейството, е следното: въпреки драматичните промени в него през деветнайсети век, е възможно то изобщо да не се е променило. Привидната промяна може да е просто следствие от различните методи на разследване. Сега научаваме повече за онова, което става зад затворените врати.

С други думи, ако знаехме повече за годините в Сан Доминго, можехме да съзрем по-силна приемственост. И отново — може и да не е така.

Какъвто и да е случаят, вещиците през деветнайсети век — с изключение на Мери Бет Мейфеър, която била родена през 1872 г. — като че ли са много по-слаби от онези, управлявали семейството в Сан Доминго. За отслабване на вещиците Мейфеър, което става доста явно през двайсети век, може да се говори — по фрагментарни сведения — още преди Гражданската война. Но всъщност картината е много по-сложна, както ще видим след малко.

Промените в нагласите и новото време може да са изиграли голяма роля за това отслабване. Колкото по-неаристократично и нефеодално и «по-цивилизовано» и «буржоазно» ставало семейството, толкова по-объркани ставали членовете му по отношение на своето наследство и сили. Макар че плантаторите в Луизиана се смятали за «аристократи», те определено не били такива в европейския смисъл на думата, а по-скоро се характеризирали с онова, което определяме като «средна класа».

«Модерната психиатрия» също като че ли изиграла роля за потискането и объркването на вещиците Мейфеър. И ние ще се спрем на този въпрос в най-големи подробности, когато разглеждаме семейството през двайсети век.

Но всъщност за всичко това можем само да предполагаме. Дори когато през двайсети век е бил осъществяван директен контакт между ордена и вещиците Мейфеър, не сме успявали да научим толкова, колкото сме се надявали…

Това не бива да се забравя…

 

 

Историята продължава…

При пристигането си в Ню Орлиънс Мари Клодет се настанила със семейството си в голяма къща в Рю Домейн и веднага купила огромна плантация в Ривърбенд, южно от града. Там построила къща, много по-голяма и по-луксозна от тази в Сан Доминго. Тази плантация била наречена Ла Виктоар в Ривърбенд и по-късно станала известна само като Ривърбенд. През 1896 година била отнесена от реката, но повечето от земята там все още е собственост на семейство Мейфеър и понастоящем на нея има петролна рафинерия.

Морис Мейфеър, чичото на Мари Клодет, прекарал целия си живот в тази плантация, но двамата му сина купили съседните плантации, където живеели в близък контакт със семейството на Мари Клодет. Малцина от наследниците на тези мъже са останали в областта след 1890 година, повечето се преместили в Ню Орлиънс. От тях произлизат безбройните «братовчеди», които станали постоянен фактор в живота на Мейфеър през следващите сто години.

Има множество публикувани рисунки на къщата на Мари Клодет в плантацията и дори няколко фотографии в стари книги. Тя била много голяма дори за периода и се различавала силно от преобладаващия стил, наречен гръцко възраждане. Била семпла колониална конструкция с прости кръгли колони, заострен покрив и веранди. Много приличала на къщата в Сан Доминго. Била две стаи широка, с коридори, които я разделяли от север на юг и от изток на запад, с много висок и разкошен тавански етаж.

Плантацията включвала две огромни гарсониери, където живеели мъжете от семейството, в това число и Лестан по време на вдовството му, и неговите четирима сина, всички приели фамилията Мейфеър (Морис винаги живял в главната къща).

Мари Клодет жънела същия успех в Луизиана, както предците й в Сан Доминго. Тя отново добивала захар, но изоставила кафето и тютюна. Купила по-малки плантации за всеки от синовете на Лестан и давала щедри подаръци на децата им и на децата на техните деца.

Още през първите седмици в Луизиана семейството било посрещнато със страхопочитание и подозрение. Мари Клодет плашела хората и станала обект на множество спорове, докато уреждала бизнеса си в Луизиана, като не се свеняла дори да заплашва онези, които заставали на пътя й. Купила огромен брой роби за плантацията си и в традицията на своите предшественици се отнасяла с тях много добре. Към търговците обаче не била толкова благосклонна и прогонила не един от тях с камшик от владенията си, като ги обвинявала, че се опитват да я измамят.

Местните я описват като «страховита» и «неприятна», макар и красива жена. Личните й роби и трима слуги със смесена кръв всявали истински страх у робите, които тя купила от Луизиана.

Не след дълго била провъзгласена за магьосница от робите, които казвали, че тя не може да бъде измамена и че «гледа с дяволското око и има демон, когото изпраща след всеки, който й се противопостави». Брат й Лестан бил много по-обичан и веднага се сдружил с пияниците и картоиграчите от класата на плантаторите в областта.

Хенри Мари Ландри, съпругът й, също бил харесван, но пасивен човек, който бил оставил всичко в ръцете на жена си. Четял ботаническите си списания от Европа и събирал редки цветя из целия Юг, като успял да създаде в Ривърбенд огромна градина.

Той починал в леглото си през 1824 година, след като приел последно причастие.

През 1799 г. Мари Клодет ражда последното си дете — Маргьорит, която по-късно става наследница на завещанието и живее в сянката на майка си чак до смъртта й.

Има много слухове за семейството на Мари Клодет. Един от тях твърди, че най-голямата й дъщеря, Клер Мари, била слабоумна и често я виждали да броди из областта, да говори странни, макар и приятни неща на хората. Тя виждала призраци и говорела с тях през цялото време, понякога дори по средата на вечерята пред очите на изумените гости.

Освен това «знаела» разни неща за хората и бълвала подобни тайни в странни моменти. Държали я предимно вкъщи и макар че неколцина мъже били влюбени в нея, Мари Клодет така и не й позволила да се омъжи. След смъртта на съпруга й, когато била вече много стара, Мари Клодет спяла в една стая с Клер Мари, за да я наглежда и пази да не тръгне да скита някъде и да се изгуби.

Често я виждали да се разхожда по нощница из верандите.

Мари Клодет не разрешила и на единствения си син — Пиер, да се ожени. Той се влюбвал два пъти, но и двата пъти отстъпвал пред майка си, когато тя отказвала да му даде разрешение за брак. Втората му «тайна годеница» се опитала да посегне на живота си, след като той я отхвърлил. След този случай Пиер рядко излизал навън, но често бил виждан в компанията на майка си.

Пиер бил нещо като лекар за робите, лекувал ги с някакви отвари и мехлеми. Той дори учил малко медицина от един пропил се лекар в Ню Орлиънс, но нищо не излязло от това. Интересувал се и от ботаника и прекарвал много време в работа в градината. Обичал и да рисува цветя. Ботаническите скици на Пиер се пазят и до днес в прочутата къща на Мейфеър на Първа улица.

Не било тайна, че през 1820 година Пиер имал любовница квартеронка в Ню Орлиънс — изискана млада жена, която според слуховете можела да мине за бяла. От нея Пиер имал две деца — дъщеря, която заминала на север и била приета сред бялата раса, и син, Франсоаз, роден през 1825 година, който останал в Луизиана и по-късно станал писар на семейството в Ню Орлиънс. Той бил много внимателен в работата си и явно се е ползвал с благоразположението на белите Мейфеър, особено сред мъжете, които идвали в града по бизнес дела.

Очевидно всеки в това семейство обожавал Маргьорит. Когато станала на десет години, й направили портрет — на него се вижда, че тя носи прочутата смарагдова огърлица. Доста странна гледка, тъй като детето е малко, а огърлицата — голяма. Тази картина виси в къщата на Първа улица от 1927 година.

Маргьорит била с деликатно телосложение, тъмна коса и големи, леко извити нагоре черни очи. Била смятана за красавица, дори била наричана Малката циганка от своите бавачки, които обичали да решат дългата й вълниста черна коса. За разлика от слабоумната си сестра и отстъпчивия си брат тя имала доста яростен темперамент и жестоко и непредсказуемо чувство за хумор.

На двайсет години, без да се съобразява с нежеланието на майка си, тя се омъжила за Тайрон Клифърд Макнамара, оперен певец и красавец с крайно непрактична натура. Той пътувал надлъж и нашир из Съединените щати, като пеел в опери в Ню Йорк, Бостън, Сейнт Луис и други градове. Точно след като тръгнал на едно такова турне, Маргьорит се върнала от Ню Орлиънс в Ривърбенд и била приета отново от майка си. През 1827 и 1828 година тя родила две момчета. Реми и Жулиен Макнамара, като през този период често се връщала у дома, но само на кратки визити. В Ню Йорк, Бостън, Балтимор и на други места, където се появявал често, мъжът й бил известен с разгулния си живот, като нерядко участвал и в сбивания. Но все пак през този период той бил много популярен «ирландски тенор» и наемал къщи във всеки град.

През 1829 г. Тайрон Клифърд Макнамара и една ирландка, вероятно негова любовница, били открити мъртви след пожар в малка къща във Френския квартал, купена от Макнамара за жената. Полицейските доклади и вестникарските статии от това време съобщават, че двойката се е задушила от дима, когато се е опитвала да избяга. Ключалката на предната врата била счупена. От тази връзка се родило момче, което не е било в къщата по време на пожара. По-късно то се преселило на север.

Пожарът предизвикал доста слухове из Ню Орлиънс и точно по това време Таламаска успява да събере много повече информация за семейството, отколкото през годините.

Един търговец от Френския квартал казал на наш агент, че Маргьорит е изпратила дявола си да се погрижи за «онези двамата» и че тя знаела повече за вуду магията от всяка чернокожа жена в Луизиана. Имала вуду олтар в дома си, забърквала отвари за любов и лечение и навсякъде била придружавана от две красиви робини квартеронки — Мари и Виржин, както и от един кочияш мулат, на име Октавиус Октавиус, за когото се говорело, че е незаконно дете на един от синовете на Морис Мейфеър — Луис-Пиер, но това не било сигурно.

По това време Мари Клодет още била жива, но вече рядко излизала навън. Говорело се, че посвещава дъщеря си в черното изкуство, което научила в Хаити. Маргьорит обаче привличала внимание, където и да отидела, особено с оглед на факта, че брат й Пиер водел доста почтен живот и бил много дискретен със своята метреса-квартеронка, а децата на чичо й Лестан също се държали съвсем благоприлично и били много харесвани.

Макар още да нямала трийсет години Маргьорит се превърнала в неприветлива и дори плашеща фигура. Ходела несресана, черните й очи искрели особено и често избухвала в смущаващ смях. Винаги носела смарагдовата огърлица на Мейфеър.

Приемала търговци и брокери, както и гости в огромен, пълен с книги кабинет в къщата в Ривърбенд. В него обаче имало «ужасни и отвратителни» неща, като човешки черепи, препарирани тресавищни животни, трофейни животински глави от сафарита в Африка и животински кожи по пода. Тя държала там и множество мистериозни бутилки и бурканчета. Неколцина свидетели дори твърдят, че са виждали в тях различни части от човешки тела. Маргьорит се славела и като ненаситна колекционерка на дребни украшения и амулети, изработени от робите, особено от онези, които скоро били докарани от Африка.

По онова време сред робите имало и няколко случая на «обсебване». Изплашените очевидци бягали от плантацията, били извикани свещеници да прогонят демоните. Жертвите винаги били оковавани и бил провеждан екзорсизъм, но без успех. «Обсебеният» умирал или от глад, защото не можели да го накарат да се храни, или от някаква рана, причинена от неконтролируемите конвулсии.

Имало слухове, че един такъв «обсебен от демон» роб е окован на тавана, но местните власти така и не предприели разследване по въпроса.

Поне четирима различни свидетели споменават за «мистериозния тъмнокос любовник» на Маргьорит — мъж, виждан в личните й покои от слугините й, както и в апартамента й в хотел «Сейнт Луис», когато тя била в Ню Орлиънс, а също и в ложата й във Френската опера. Много се говорело за този любовник или компаньон. Мистериозният начин, по който се появявал и изчезвал, обърквал всички.

— В един момент го виждаш, в следващия вече го няма — казвали хората.

Това всъщност е първото споменаване на Лашър след повече от сто години.

Маргьорит се омъжила почти веднага след смъртта на Тайрон Клифърд Макнамара за висок, безпаричен картоиграч от крайбрежието, на име Арлингтън Кър, който изчезнал безследно шест месеца след сватбата. Нищо не се знаело за него, освен че е бил «красив като жена», че е бил пияница и играел на карти по цяла нощ в гарсониерата си заедно с най-различни пияни гости и мулата кочияш. Трябва да се отбележи, че за този мъж доста се говорело, но никой не го е виждал. Нашите сведения за него са предимно от трета, дори от четвърта ръка. Дори може да се помисли по въпроса дали този човек изобщо е съществувал.

Той обаче е законният баща на Катерин Мейфеър, родена през 1830 година. Тя е следващата наследница на завещанието и първата от вещиците Мейфеър от много поколения, която не е познавала баба си — Мари Клодет умира на следващата година.

Сред робите по крайбрежието се носел слухът, че Маргьорит е убила Арлингтън Кър, нарязала го е и е затворила частите на тялото му в буркани, но никой никога не е разследвал този слух. Историята, която семейството поддържала, била, че Арлингтън Кър така и не успял да привикне към живота в плантацията и затова напуснал Луизиана, без стотинка в джоба, както бил дошъл. Маргьорит смятала, че се е «отървала» от него.

Маргьорит била известна и с това, че организирала забави за робите и дори танцувала с тях. Без съмнение е притежавала характерната за Мейфеър лечителска сила и често присъствала на ражданията. Но с времето започнали да я обвиняват, че краде бебетата на робите си и тя се превърнала в първата от вещиците Мейфеър, от която те не само се страхували, но и се отвращавали.

След като станала на трийсет и пет, Маргьорит вече не се занимавала активно с управлението на плантацията — прехвърлила всичко в ръцете на братовчед си Августин — син на чичо й Лестан. Той се оказал повече от способен управител. Пиер, братът на Маргьорит, също участвал във вземането на по-важните решения, но предимно Августин ръководел нещата, като отговарял единствено пред Маргьорит.

Робите се страхували от Августин, но все пак го смятали за предсказуем и разсъдлив.

Така или иначе през тези години от плантацията било натрупано цяло състояние. Мейфеър продължили да правят огромни влогове в чуждестранни и северноамерикански банки, както и да харчат без мяра.

На четирийсет години Маргьорит вече била «старица» според очевидци. Макар че била красива жена, тя не си правила труда да прибира косата си и не обръщала никакво внимание на дрехите си.

Когато навършил петдесет, най-големият й син Жулиен се включил в управлението на плантацията заедно с братовчед си Августин, като с времето взел всичко в свои ръце. На вечерята по случай шестнайсетия му рожден ден обаче се случил ужасен «инцидент». При небрежна игра с новия си пистолет Жулиен, без да иска, уцелил бедния Августин и го убил.

Вероятно наистина е било инцидент, защото всички доклади от онова време твърдят, че Жулиен «потънал в мъка след случая». Пък и няколко свидетелства са единодушни, че двамата са се сборичкали за пистолета, когато се е случило нещастието. Друга история обаче разказва, че Жулиен обидил честта на Августин, който заплашил, че ще си пръсне мозъка, а Жулиен просто се опитал да го спре. Трети пък твърдят, че Августин обвинил Жулиен в «престъпление против природата» с друго момче и кавгата започнала оттам. Августин извадил пистолета, а Жулиен се опитал да му го отнеме.

Каквото и да е станало, никой не е бил подведен под отговорност за това престъпление, а Жулиен станал неоспорим господар на плантацията. Макар още шестнайсетгодишен, той се бил доказал като напълно подходящ за тази роля — въвел ред сред робите и удвоил добивите от плантацията през следващото десетилетие. През целия си живот той останал действителният управител на плантацията, въпреки че по-малката му сестра — Катерин, наследила завещанието.

Маргьорит прекарала последните десетилетия от много дългия си живот в библиотеката, пълна с «ужасяващи и отвратителни» неща. Говорела си сама на глас почти през цялото време. Често заставала пред огледалото и водела много дълги разговори на английски с отражението си. Често и надълго беседвала и с растенията си, много от които произхождали от градината, създадена от баща й — Хенри Мари Ландри.

Много обичала многобройните си братовчеди, децата и внуците на Морис Мейфеър и Лестан Мейфеър. Те й отвръщали с яростна преданост, въпреки че тя постоянно ставала повод за мълва.

Робите обаче все повече намразвали Маргьорит и не искали да се приближават до нея. Изключение правели само двете квартеронки — Виржин и Мари. Дори се говорело, че Виржин биела старицата в последните й години.

През 1859 година една избягала робиня разказала на енорийския свещеник, че Маргьорит е откраднала бебето й и го заколила за дявола. Свещеникът съобщил на местните власти и започнало разследване. Обаче тогава се намесили Жулиен и Катерин, които били много харесвани и уважавани от всички. Те обяснили, че робинята е абортирала и не може да се говори за никакво бебе, но все пак зародишът бил кръстен и погребан по християнски.

Каквото и друго да ставало, Реми, Жулиен и Катерин очевидно увеличавали благосъстоянието си, били обградени от лукс и се наслаждавали на всичко, което Ню Орлиънс преди войната можел да им предложи — опера, театър и безкрайни частни забавления.

Тримата често се появявали, придружавани само от една квартеронка. Отсядали в разкошен апартамент в хотел «Сейнт Луис» и пазарували в модните магазини, преди да се върнат в провинцията. Има една шокираща история от онова време — Катерин искала да види прочутите балове на квартеронки, където младите жени със смесена кръв танцували с белите си ухажори. Тя отишла с прислужницата си на бала, представила се за дама със смесена кръв и успяла да заблуди всички. Имала много тъмна коса, тъмни очи и светла кожа и изобщо не приличала на африканка — но и много от квартеронките не приличали. Жулиен също имал пръст в тази афера, защото представил сестра си на неколцина млади мъже, които не я били срещали преди и повярвали, че е квартеронка.

Тази история просто втрещила старата гвардия. Младите бели мъже, които били танцували с Катерин, вярвайки, че тя е «цветнокожа», се почувствали унизени, а Катерин, Жулиен и Реми намирали цялата история за много забавна. Жулиен се бил поне в един дуел по този случай, като ранил опонента си много зле.

През 1857 година, когато Катерин била на седемнайсет, тя и братята й купили парцел на Първа улица в Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс и наели Дарси Монахан, ирландски архитект, да построи къща там — настоящия дом на семейство Мейфеър. Най-вероятно тази покупка е била идея на Жулиен, който искал да има постоянна резиденция в града.

Катерин и Дарси Монахан се влюбили, но Жулиен показал изключителна ревност към сестра си и не искал да й разреши да се омъжи толкова млада. Разразила се огромна семейна свада. Жулиен се изнесъл от семейната къща в Ривърбенд и отседнал за известно време в апартамент във Френския квартал само с един придружител, за когото не се знае нищо, освен че бил от Ню Йорк и бил много красив и предан на Жулиен, което карало хората да шушукат, че двамата са любовници.

Мълвата говори още и че Катерин заминала за Ню Орлиънс, за да бъде с Дарси Монахан в недовършената къща на Първа улица. Там двамата се отдавали на ласки в стаите без тавани и в дивата, недовършена градина. Жулиен бил изключително нещастен, гневен и отчаян и помолил майка си да се намеси. Маргьорит обаче не проявила никакъв интерес към случая.

Накрая Катерин заплашила да избяга надалече, ако желанията й не бъдат изпълнени. Маргьорит дала съгласието си и сватбата се състояла в една малка църква. На една дагеротипия от церемонията се вижда, че Катерин носи смарагдовата огърлица на Мейфеър.

Катерин и Дарси се преместили в къщата на Първа улица през 1858 година и Монахан станал най-модният архитект в тази част на града. Хората не спирали да говорят за красотата на Катерин и чара на Дарси, както и за разкошните балове, които двамата давали в новия си дом. Смарагдът на Мейфеър също се споменава на много места.

Не било тайна, че Жулиен Мейфеър бил толкова огорчен от тази женитба, че нито веднъж не посетил сестра си. Върнал се в Ривърбенд, но прекарвал много време и в апартамента си във Френския квартал. През 1863 година в Ривърбенд между Жулиен, Дарси и Катерин се разразила страхотна кавга. Пред очите на гостите и прислугата Дарси помолил Жулиен най-сетне да го приеме, да бъде мил с Катерин и да прояви «здрав разум».

Жулиен заплашил, че ще убие Дарси, и тогава Дарси и Катерин заминали и никога не се върнали заедно в Ривърбенд.

Катерин родила момче на име Клей през 1859 година, а след това и други три деца, които починали като пеленачета. През 1865 година тя родила отново момче на име Винсент и други две деца, които обаче също починали като бебета.

Твърди се, че смъртта на децата разбила сърцето на Катерин и тя приела нещастието си като наказание от Господ. Променила се много — от весело, духовито момиче станала неуверена и объркана жена. И все пак животът й с Дарси като че бил богат и пълноценен. Тя го обичала много и го подкрепяла всячески в строителните му начинания.

Тук трябва да споменем, че Гражданската война почти не засегнала членовете на семейство Мейфеър и тяхното богатство. Ню Орлиънс вече от доста време бил окупиран, но не бил нито плячкосан, нито изгорен. А Мейфеър имали твърде много инвестирани в Европа пари, за да бъдат засегнати по някакъв начин от тази окупация и от последвалата депресия в Луизиана.

Войници на Конфедерацията никога не били разквартирувани в техния имот и те дори въртели бизнес с «янките» още от началото на окупацията. Всъщност Катерин и Дарси Монахан канели янки на Първа улица, което още повече отвращавало Жулиен и Реми, както и останалите членове на семейството.

Смъртта на Дарси през 1871 година сложила край на щастливия живот. Той починал от жълта треска и Катерин, с разбито сърце и почти обезумяла, помолила брат си Жулиен да отиде при нея. По това време той бил в апартамента си във Френския квартал, но пристигнал веднага в къщата на Първа улица, където не бил стъпвал от завършването й.

Оттогава Жулиен не се отделял от сестра си денем и нощем, а слугите се грижели за забравените от майка си деца. Жулиен дори спял с Катерин в голямата спалня над библиотеката в северната част на къщата, а минувачите по улицата чували как тя не спира да плаче и да крещи от мъка по Дарси и мъртвите си бебета.

Катерин се опитала на два пъти да сложи край на живота си. Слугите разказват, че лекарите влизали на бегом в къщата, давали й противоотрови и я карали да върви, защото тя била почти в безсъзнание и не можела да стои на краката си. Смутеният Жулиен не можел да сдържа сълзите си и неотлъчно се грижел за нея.

Накрая той върнал Катерин и двете й момчета у дома в Ривърбенд, където тя родила Мери Бет Мейфеър, кръстена и регистрирана като дете на Дарси Монахан, въпреки че нямало вероятност да е негова дъщеря, защото се родила десет месеца и половина след смъртта му. Почти сигурно е, че Жулиен е баща на Мери Бет.

Доколкото е известно на Таламаска, слугите били уверени в бащинството на Жулиен, както и множеството бавачки, които се грижели за децата. На всички било известно, че братът и сестрата спят в една стая при затворени врати, както и че Катерин не е имала друг любовник след смъртта на Дарси, тъй като изобщо не е излизала от къщата, освен за да се отправи към дома си в плантацията.

Но тази история, въпреки че циркулирала надлъж и нашир из нисшите класи, като че ли не била приета за истина в по-висшите кръгове.

Катерин била не само напълно порядъчна във всяко друго отношение, но и изключително богата, щедра и обичана жена, защото често давала безвъзмездно пари на приятели, разорили се заради войната. Опитите й за самоубийство пораждали единствено жалост. А старата история за баловете на квартеронките вече била напълно забравена и изличена от публичната памет. Освен това финансовото влияние на семейството стигало толкова далече, че било почти неизмеримо. Жулиен бил много популярен в отбраното общество на Ню Орлиънс. Мълвата скоро замряла и е малко вероятно изобщо да е имала някакъв ефект върху личния и публичния живот на семейство Мейфеър.

През 1872 година Катерин все още е описвана като красавица, въпреки че била постоянно тъжна, но притежавала някакъв завладяващ маниер, с който лесно печелела приятели. Една красива и добре запазена дагеротипия от този период я показва седнала на кресло със заспалото си бебе в скута, а двете малки момченца стоят прави от двете й страни. Тя изглежда здрава, ведра и привлекателна млада жена, но с лека тъга в очите. На шията й обаче не се вижда смарагдовата огърлица на Мейфеър.

Докато Мери Бет и братята й, Клей и Винсент, растели в провинцията, братът на Жулиен, Реми Мейфеър, и съпругата му — братовчедка на семейството и внучка на Лестан Мейфеър — заживели в къщата на Първа улица, където им се родили три деца, всички с фамилията Мейфеър. Наследниците на две от тях още живеят в Луизиана.

Някъде по това време Жулиен започнал да посещава къщата и да си урежда кабинет в библиотеката. (Тази библиотека, както и главната спалня над нея, са част от крило, добавено към къщата от Дарси през 1867 година.) Жулиен вградил библиотечни шкафове в две от стените на стаята и ги напълнил с много семейни записки, които досега били съхранявани в плантацията. Знаем, че много от тези томове са стари и някои са написани на латински. Жулиен преместил в къщата и много картини, включително и «портрети от седемнайсети век».

Жулиен обичал книгите и попълнил библиотеката си с класически и популярни романи. Обожавал романите на Натаниел Хоторн и Едгар Алан По, както и тези на Чарлз Дикенс.

Има някои свидетелства, че кавги с Катерин са принудили Жулиен да се премести в града, макар че не изоставил задълженията си по плантацията. Но ако наистина Катерин го е прогонила от Ривърбенд, то със сигурност неговата племенница (или дъщеря) Мери Бет го е върнала обратно, защото той постоянно се навъртал около нея с цели купища подаръци и я отвеждал за цели седмици в Ню Орлиънс. Тази му слабост към детето обаче не му попречила да се ожени през 1875 година за своя братовчедка — наследница на Морис и известна красавица.

Тя се казвала Сузет Мейфеър и Жулиен толкова я обичал, че поръчал най-малко десет нейни портрета още през първата година на брака им. Те живели заедно в къщата на Първа улица в пълна хармония с Реми и неговото семейство, вероятно защото във всяко отношение Реми бил подчинен на брат си.

Сузет явно обичала малката Мери Бет, въпреки че самата тя родила четири деца през следващите пет години — три момчета и едно момиче на име Жанет.

Катерин вече не се завърнала доброволно в къщата на Първа улица. Тя й напомняла твърде много за Дарси. Когато вече на преклонна възраст била принудена да отиде там, това разстроило разсъдъка й и в края на века тя се превърнала в трагична персона, вечно облечена в черно, бродеща из градината в търсене на Дарси.

От всичките вещици Мейфеър, изучавани дотогава, Катерин вероятно е най-слабата и най-незначителната. Децата й, Клей и Винсент, били уважавани, но с нищо незабележителни хора. И двамата се оженили рано и имали големи семейства. Наследниците им днес живеят в Ню Орлиънс.

От онова, което знаем, можем да предполагаме, че Катерин е била «прекършена» от смъртта на Дарси. След това тя е описвана единствено като «мила», «внимателна» и «търпелива». Никога не взимала участие в управлението на Ривърбенд, което останало изцяло в ръцете на Жулиен, който пък накрая го предал на Клей и Винсент, както и на наемни управители.

Катерин прекарвала все повече време с майка си Маргьорит, която към края на живота си ставала все по-ексцентрична. Един посетител в плантацията в края на деветнайсети век описва Маргьорит като «напълно невъзможна» старица, която ден и нощ се разхожда с лекьосана бяла дантелена роба и прекарва часове в библиотеката си, където все четяла нещо с монотонен глас. Обиждала хората безочливо и без да подбира думите си. Обаче била много привързана към Анжелик (дъщерята на Реми) и Катерин. Постоянно бъркала децата на Катерин, Клей и Винсент, с техните чичовци Жулиен и Реми. Катерин пък е описвана като сивокоса, изморена жена, вечно заета с ръкоделието си.

Към края на живота си Катерин като че ли станала ревностна католичка. Ходела всеки ден на служба в енорийската църква и устроила за децата на Клей и Винсент много пищни кръщенета.

Маргьорит доживяла до деветдесет и две години — тогава Катерин била на шейсет и една.

Но освен историите за кръвосмешения, които характеризират семейство Мейфеър още от времето на Жан Луис и Пиер, не е имало никакви слухове за окултизъм, свързани с Катерин.

Черните слуги, роби или свободни, никога не са се страхували от нея. Никой никога не е виждал мистериозния тъмнокос любовник. Няма и доказателства, че Дарси Монахан е умрял от друго, а не от жълта треска.

Сред членовете на Таламаска дори съществувало мнение, че всъщност Жулиен е бил «вещицата» през този период. Не е имало друг изявен медиум от това поколение, и с остаряването на Маргьорит Жулиен започнал да проявява силите си. Съществува и твърдение, че Катерин е била роденият медиум, но е отхвърлила тази роля, когато се е влюбила в Дарси, и затова Жулиен е бил толкова против нейната женитба, тъй като е знаел тайните на семейството.

Всъщност ние разполагаме с огромно количество информация, която ни кара да предполагаме, че Жулиен наистина е бил «вещер», та дори и да не бил част от клана на вещиците Мейфеър.

Затова е много важно да проучим живота му по-детайлно. През петдесетте години на двайсети век до нас достигна много интересна информация за него. По някое време историята му трябва да бъде проучена много по-основно на базата на съществуващите документи. Докладите за семейството през този период са многобройни и често повтарящи се. Има и множество публикации, в които се споменава името на Жулиен, както и три негови маслени портрета в американски музеи и един в Лондон.

Черната коса на Жулиен побеляла напълно още докато бил млад, а многобройните му фотографии, както и маслените портрети го показват като доста обаятелен и много красив мъж. Някои казват, че приличал на баща си, оперния певец Тайрон Клифърд Макнамара.

Но най-поразителното за някои от членовете на Таламаска бе това, че Жулиен много приличал на своите предшественици Дебора Мейфеър и Петир ван Абел, които обаче по никакъв начин не си приличат помежду си. Жулиен като че ли е някаква изумителна комбинация от чертите и на двамата. Има ръста на Петир, профила му, както и сините очи, деликатните скули и устата на Дебора. Изражението му на някои от портретите изумително прилича на нейното.

Сякаш портретистите от деветнайсети век са видели портрета на Дебора от Рембранд — което, естествено, е невъзможно, защото той винаги е бил в нашето хранилище — и нарочно са «имитирали» личността, пресъздадена от него. Можем само да предполагаме дали Жулиен наистина е имал нейния темперамент. Струва си също и да споменем, че на повечето фотографии, въпреки сериозната поза и другите формалности при позирането от онова време, Жулиен се усмихва.

Това е «усмивката на Мона Лиза», и все пак е усмивка, което е доста странно, тъй като напълно противоречи на порядките при позирането за фотография през деветнайсети век. Петте дагеротипии на Жулиен, които притежаваме, показват същата лека усмивка, което е напълно нетипично за този период. Сякаш Жулиен е смятал «снимането» за нещо забавно. Фотографиите, правени почти до края на живота му, през двайсети век, неизменно показват тази усмивка, само че сега по-широка и по-щедра. Трябва да отбележим, че на тези по-късни снимки той изглежда изключително приветлив и открито щастлив.

Жулиен със сигурност е бил магнатът на семейството през целия си живот, повече или по-малко е управлявал всичките си племенници, както и сестра си Катерин и брат си Реми.

Добре известно е, че е предизвиквал страх и объркване сред враговете си. Разгневен производител на памук разказва, че при един спор Жулиен накарал дрехите на опонента му да пламнат. Огънят се разгорял бързо, но човекът се отървал без сериозни наранявания и отново никакви действия не били предприети спрямо Жулиен. Всъщност мнозина от тези, които научили за историята, включително и местната полиция — не повярвали в нея. Жулиен се смеел всеки път, щом го попитали за случая. Но има още едно събитие, за което разказва една-единствена очевидка — Жулиен можел да подпалва всичко само с волята си и майка му много му се подигравала заради това.

При друг известен инцидент в яда си Жулиен накарал всички предмети в стаята да летят и дори не можел да спре. Излязъл от стаята, затворил вратата след себе си и изпаднал в безсилен смях. Има и друга история, също по думите на един-единствен очевидец, че Жулиен е убил един от наставниците си, докато е бил момче.

Никой от семейство Мейфеър до този период не бил постъпвал в обикновено училище, но всички били изключително добре образовани от частни учители и Жулиен не правел изключение. Той имал няколко преподаватели по време на юношеството си. Един от тях, красив янки от Бостън, бил открит удавен в ръкав на реката близо до Ривърбенд. Говорело се, че Жулиен го е удушил и хвърлил там. Но и този случай не е бил разследван и никой от семейството не обърнал внимание на мълвата. Слугите, които разпространявали историята, веднага се отрекли от думите си.

Учителят от Бостън бил богат източник на информация за семейството. Той постоянно говорел за странните навици на Маргьорит и за това колко се страхуват робите от нея. Точно от него сме се сдобили с описанията на бурканчетата и бутилките със странни човешки части. Той твърдял също и че неведнъж е отхвърлял ухажването на Маргьорит и въобще разпространявал толкова глупави слухове, че членове на семейството многократно го предупреждавали по този повод.

Няма как да разберем дали Жулиен наистина го е убил, но ако е така, като се имат предвид нравите на онова време, поне е имал някаква причина.

Твърдяло се и че Жулиен раздавал чуждестранни монети сякаш са медни пенита. Келнерите в шикозните ресторанти се карали кой да обслужва масата му. Той бил прекрасен ездач и имал няколко коня, както и две карети и екипажи в конюшнята си близо до Първа улица.

Дори на преклонна възраст често яздел своя кестеняв жребец по Сейнт Чарлз авеню чак до Карлтън и обратно рано сутрин. А по пътя редовно хвърлял монети на чернокожите деца.

След смъртта му четирима различни свидетели твърдят, че са видели призрака му да язди в мъглата по Сейнт Чарлз авеню. Тези истории дори били отпечатани във вестниците.

Жулиен бил и голям любител на Марди Грас, който започнал да се празнува, както знаем, някъде по това време, около 1872 година. По време на карнавала той устройвал разкошни празненства в къщата на Първа улица.

Безброй пъти се споменава, че Жулиен имал дарбата за «билокация», което означава, че е можел да бъде едновременно на две места. Слуховете за тази му способност били много разпространени сред слугите. Жулиен можел да се появява в библиотеката, например, въпреки че почти веднага преди това бил забелязван в задната част на градината. Или пък една домашна прислужница го видяла до предната врата, а когато се обърнала, го видяла и до стълбището.

Неколцина от слугите дори предпочели да напуснат работа в къщата на Първа улица, отколкото да понасят «странния мосю Жулиен».

В Таламаска бе изказано предположение, че появите на Лашър може да имат нещо общо с това объркване. Но какъвто и да е случаят, по-късните описания на дрехите на Лашър много точно съвпадат с дрехите, с които Жулиен е нарисуван на два различни портрета. През двайсети век Лашър се е явявал неизменно облечен така, както Жулиен се е обличал през края на деветнайсети и началото на двайсети век.

Жулиен често тъпчел с пари джобовете на свещеници или пък на жени от благотворителни организации. Правел много дарения на енорийската църква и на всеки благотворителен фонд, чиито представители се свържели с него. Често казвал, че парите нямат значение. И все пак богатството му растяло неимоверно.

Знаем, че е обичал майка си Маргьорит и въпреки че не прекарвал много време с нея, постоянно й купувал книги от Ню Орлиънс или пък ги поръчвал от Ню Йорк и Европа. Само веднъж между тях се разразила кавга, която привлякла вниманието на останалите. Тя била по повод женитбата на Катерин за Дарси Монахан. Тогава Маргьорит ударила няколко пъти Жулиен и то пред слугите. Според всички свидетелства Жулиен бил дълбоко обиден от това и просто се разплакал и се отдръпнал от майка си.

След смъртта на съпругата му, Сузет, Жулиен прекарвал все по-малко време в Ривърбенд, а децата му останали в къщата на Първа улица.

Жулиен, който бил доста елегантен човек, започнал да взима активно участие в обществения живот. Дълго преди това обаче се появявал в операта и в театъра с малката си племенница (или дъщеря) Мери Бет. Давал много благотворителни балове и активно поддържал младите музиканти аматьори, като ги представял на малки частни концерти в двойния салон на къщата на Първа улица.

Жулиен печелел не само от плантацията Ривърбенд, но и от търговия с двама съдружници от Ню Йорк и натрупал огромно състояние от това. Купил имоти из цял Ню Орлиънс, които оставил на своята племенница, въпреки че тя била наследница на завещанието на Мейфеър и затова щяла да получи дори по-голямо от неговото състояние.

Почти няма съмнение, че Сузет е била разочарована от съпруга си. Слугите и приятелите на семейството разказват за множество неприятни спорове между съпрузите. Въпреки голямата си красота, Сузет била силно религиозна и не можела да се примири с жизнерадостния характер на Жулиен. Тя отказвала бижутата и фините дрехи, които той я карал да носи. Не искала да излиза вечер. Не харесвала силната музика. Била красива, с бледа кожа и искрящи очи, но вечно болнава. Починала млада, след като родила едно след друго четири деца. Няма съмнение, че едно от момичетата, Жанет, притежавало ясновидска дарба или някаква психична сила.

Слугите често чували Жанет да пищи в паника при гледката на някакъв призрак или привидение. В Гардън Дистрикт всички знаели за внезапните й страхове, които я карали да тича като обезумяла към улицата. Дори вестниците писали за това. Всъщност именно заради Жанет се родили първите истории «за призраци» в къщата на Първа улица.

Има много свидетелства, че Жулиен е проявявал голяма нетърпимост към Жанет и дори я е заключвал в стаята й, но все пак той обичал всичките си деца. И тримата му сина постъпили в Харвард и се върнали в Ню Орлиънс като практикуващи адвокати, а впоследствие натрупали със собствен труд голямо състояние. Техните наследници носят фамилията Мейфеър и до днес, без значение от пол или брачна връзка. Точно синовете на Жулиен са основали адвокатската кантора, която от десетилетия обслужва завещанието на Мейфеър.

Имаме поне седем различни фотографии на Жулиен с неговите деца, включително и няколко с Жанет (която умряла млада). На всяка от тях семейството изглежда много щастливо, а Баркли и Кортланд много приличат на баща си. Баркли и Гарланд умират, преди да навършат седемдесет години, но Кортланд доживява почти до осемдесет и си отива през късния октомври на 1959 г. Година преди това агент на Таламаска осъществява директен контакт с него, но за това ще стане дума по-късно.

(Ели Мейфеър, осиновителката на Роуан Мейфеър, настоящата наследница на завещанието, е потомка на Жулиен Мейфеър, тъй като е внучка на Кортланд, дете на единствения му син Шефилд Мейфеър и неговата жена — френскоговоряща братовчедка на име Южени Мейфеър, която умряла, когато Ели е била едва на седем години. Шефилд умира преди Кортланд от сърдечен удар в офиса на семейната адвокатска фирма на Кемп стрийт през 1952 година. Тогава той е едва на четирийсет и пет години.

Когато това се случило, Ели била студентка в Станфорд в Пало Алто, Калифорния, и вече е сгодена за Греъм Франклин, за когото по-късно се омъжила. След това тя никога не е живяла в Ню Орлиънс, макар че често гостувала на роднините си и се е върнала, за да осинови Роуан Мейфеър през 1959 година.)

Някои от най-интересните свидетелства по отношение на Жулиен са свързани с Мери Бет и с раждането на Бел, първата й дъщеря. Жулиен подарявал на Мери Бет всичко, което пожелаела, давал балове в нейна чест в къщата на Първа улица, на които никой не можел да съперничи. Градинските пътечки, балюстрадите и фонтаните на Първа улица са проектирани и направени за празненството по случай петнайсетия рожден ден на Мери Бет.

На петнайсет тя вече била доста висока за възрастта си и на всичките й фотографии от този период изглежда статична, сериозна и някак мрачно красива, с големи черни очи и много ясно изразени, красиво оформени вежди. И все пак тя неизменно била някак безразлична към красотата си. Тази пълна липса на нарцисизъм или суета личи от фотографиите, правени до края на живота й. На някои от тези снимки тя е заела дори някак мъжка, небрежна поза; но е много съмнително това да изразява някаква дързост, а по-скоро е от смущение. Мнозина говорели, че тя прилича на баба си Маргьорит и изобщо не прилича на майка си Катерин.

През 1887 Жулиен взел със себе си в Ню Йорк своята петнайсетгодишна племенница. Там те посетили един от внуците на Лестан, Корнгтън Мейфеър, който бил адвокат и освен това участвал в търговските операции на Жулиен. През 1888 година Жулиен и Мери Бет заминали за Европа, където останали година и половина. От писмата на Жулиен до приятели и роднини в Ню Орлиънс се разбира, че шестнайсетгодишната Мери Бет се е «омъжила» за шотландски член на фамилията Мейфеър — братовчед от Стария свят — и е родила момиченце на име Бел. Сватбата се състояла в шотландска католическа църква и била описана в най-големи подробности в едно писмо от Жулиен до негова приятелка от Френския квартал — известна клюкарка, която разпространила новината из целия град. В малко по-съкратен вариант Мери Бет и Жулиен описали сватбата в писма до също толкова разговорливи приятели и роднини.

Трябва да отбележим, че когато чула за брака на дъщеря си, Катерин легнала болна и не пожелала нито да яде, нито да говори с никого цели пет дни. Чак когато я заплашили, че ще я изпратят в лудница, тя седнала в леглото и хапнала малко супа.

— Жулиен е дяволът — прошепнала тя и в този момент Маргьорит изгонила всички от стаята.

За нещастие мистериозният лорд Мейфеър умрял при падане от кула в наследствения си замък в Шотландия два месеца след раждането на малката си дъщеря. Жулиен отново писал у дома, за да даде пълен отчет за всичко случило се, а Мери Бет изпратила много печални писма на приятелите си.

Този лорд Мейфеър със сигурност не е действителна личност. Мери Бет и Жулиен наистина са посетили Шотландия, наистина са прекарали известно време в Единбург и дори са посетили Донелайт, където са купили същия онзи замък на хълма над града, описан най-детайлно от Петир ван Абел. Но този замък — някогашен дом на клана Донелайт — бил само руини още от края на седемнайсети век. Няма свидетелство в цяла Шотландия да съществува благородник на име Мейфеър.

Обаче разследвания на Таламаска по онова време изваждат на бял свят някои доста стряскащи доказателства за разрушаването на замъка Донелайт. През 1689 година, през есента, очевидно почти по време на екзекуцията на Дебора в Монклеве, Франция, замъкът изгорял до основи. Вероятно е станало същия ден, но все пак няма как да знаем със сигурност. В огъня умрели и последните от клана Донелайт — старият лорд, най-големият му син и внукът му.

Изкусително е да предположим, че старият лорд е бил баща на Дебора Мейфеър. Също толкова изкусително е да решим, че той е бил извратен стар страхливец, който не е посмял да се намеси, за да спаси нещастната Сузан, нито дори когато тяхното «дете на веселбата», дъщеря му Дебора, е била застрашена от същата ужасна съдба.

Но няма как да знаем това със сигурност. Не можем да знаем и дали Лашър е подпалил огъня, който е изтрил семейство Донелайт от земята. Много истории разказват, че единствено старецът изгорял, внучето му се задушило от дима, а няколко жени от семейството намерили смъртта си, като скочили от бойниците. Най-големият син вероятно е умрял, когато дървеното стълбище се е срутило върху него.

Историите разказват и че Жулиен и Мери Бет са купили замъка Донелайт, след като прекарали само един следобед из руините. Той и до днес си остава собственост на Мейфеър и много членове на семейството отиват да го разгледат.

Замъкът така и не е бил възстановен, но все пак е почистван от наносите и доста добре поддържан. А по времето на Стела, през двайсети век, дори е бил отворен за туристически посещения.

Защо Жулиен е купил замъка, какво е знаел за пожара и какво е означавал той за него, никога няма да разберем. Със сигурност обаче е знаел нещо за Дебора и Сузан, или от фамилната история, или от Лашър.

В Таламаска по този въпрос се е разисквало много — кой, кога и какво е узнал — защото е имало силни доказателства в подкрепа на твърдението, че Мейфеър от деветнайсети век не са познавали цялата си семейна история. (Катерин признава неведнъж, че наистина не знае много за корените на рода си, само това, че предците й са се преселили от Мартиника в Сан Доминго някъде през шестнайсети век. Мнозина други от семейството са правили подобни изявления.)

Дори самата Мери Бет през 1920 година казва на енорийските свещеници от «Свети Алфонс», че всичко «вече е потънало в прах». Тя дори изглеждала леко объркана, когато обяснявала на местните студенти по архитектура кой и кога е построил Ривърбенд. Книги от периода посочват Маргьорит за основател на плантацията, когато всъщност тя е родена в нея. Когато била питана от слугите кои са хората на портретите на Първа улица, Мери Бет казвала, че не може да ги разпознае. Твърдяла, че й се иска навремето някой да е написал имената на всички на гърбовете на картините.

Но доколкото ние знаем, на някои от картините наистина има написани имена.

Вероятно Жулиен и единствено той е чел старите дневници, защото със сигурност е имало такива. Пак той е започнал да ги мести от Ривърбенд на Първа улица в началото на 1872 година.

Но какъвто и да е случаят, Жулиен отива в Донелайт през 1888 година и купува разрушения замък. А Мери Бет Мейфеър до края на дните си разказвала историята за лорд Мейфеър, бащата на бедната малка Бел, която като че ли растяла като пълна противоположност на могъщата си майка.

През 1892 един художник бил нает да нарисува разрушения замък и картината сега виси в къщата на Първа улица.

Но да се върнем към хронологията. Предполагаемите чичо и племенница се върнали у дома с бебето Бел в края на 1889 година. По това време Маргьорит била вече на деветдесет и напълно грохнала, но все пак показала специален интерес към бебето.

Всъщност Катерин и Мери Бет трябвало през цялото време да наглеждат детето, докато било в Ривърбенд, защото Маргьорит постоянно го носела на ръце и изведнъж съвсем забравяла за него и го изпускала или го оставяла на стълбите, или на някоя маса. Жулиен се смеел на тези случаи и безброй пъти казвал на слугите, че бебето явно си има специален ангел-пазител.

По това време явно изобщо не се е говорело за това, че Жулиен може да е баща на Мери Бет, нито пък че може да е баща и на детето й Бел.

Но за целите на този доклад, ние трябва да отбележим, че е сигурно, че Жулиен е баща на Мери Бет, както и на нейната дъщеря.

Мери Бет, Жулиен и Бел заживели щастливо на Първа улица и Мери Бет, която толкова обичала да танцува, да ходи на театър и по приеми, изобщо не показвала никакво намерение да си намери «друг» съпруг.

Накрая все пак, както знаем, тя се омъжила за мъж на име Даниел Макинтайър и родила още три деца — Карлота, Лайънъл и Стела.

В нощта на смъртта на Маргьорит през 1891 година Мери Бет се събудила в спалнята си в къщата на Първа улица и започнала да пищи. Тя настоявала да тръгне веднага за Ривърбенд, защото баба й е на смъртно легло. Питала защо никой не дошъл да я извика. Слугите открили Жулиен да плаче в библиотеката на първия етаж. Той като че нито чувал, нито виждал Мери Бет, която го умолявала да я заведе в Ривърбенд.

Накрая Мери Бет тръгнала пеша и чак тогава Жулиен скочил от бюрото си, прокарал пръсти през бялата си коса и наредил на слугите да приготвят каретата му. Настигнал Мери Бет още преди Мегазин стрийт.

Трябва да се отбележи, че по онова време Жулиен е бил на шейсет и три и бил описван като много красив мъж с бляскав външен вид и маниери на театрален актьор. Мери Бет пък била деветнайсетгодишна и изключителна красавица. Бел била само на две годинки, така че не се споменава в тази история.

Жулиен и Мери Бет пристигнали в Ривърбенд точно когато изпращали слуги да ги доведат. Маргьорит била почти в кома, призрак на деветдесет и две годишна жена. Стискала някаква странна малка кукла в костеливите си пръсти и я наричала своя маман за силно объркване на лекаря и сестрата, които пък разказали тази история из цял Ню Орлиънс. Присъствал и свещеник, чийто детайлен разказ за това събитие също е влязъл в нашите архиви.

Куклата била доста противно нещо — с истински човешки кости за крайници, пришити с черна жица. Кичур ужасна бяла коса бил залепен за парцалената глава с грубо нарисувани черти.

Катерин, която била на шейсет и една, и двамата й сина също стояли до леглото на умиращата вече от часове.

И Реми бил тук, тъй като пристигнал в плантацията месец преди майка му да заболее.

Свещеникът, отец Мартин, тъкмо бил дал последното причастие на Маргьорит и на олтара горели свещи.

Когато Маргьорит изпуснала последния си дъх, свещеникът с изненада видял как Катерин станала от стола си, отишла до една кутия за бижута на шкафа, който винаги споделяла с майка си, извадила оттам една смарагдова огърлица и я дала на Мери Бет. Тя я приела с благодарност, сложила я на врата си и продължила да ридае.

След това свещеникът видял, че започва порой, разразил се силен вятър, капаците на прозорците захлопали, от клоните на дърветата полетели листа. Жулиен като че бил доволен от това и дори се засмял.

Катерин била някак притеснена, изплашена, а Мери Бет не спирала да плаче. Клей, красив млад мъж, изглеждал доста заинтригуван от случващото се, а брат му Винсент сякаш го приемал с пълно безразличие.

Жулиен отворил прозорците да пусне вятъра и дъжда, което изплашило свещеника и го накарало да се чувства неудобно, защото все пак било зима. И все пак той останал до леглото, както е прието, въпреки че дъждът мокрел направо завивките. Навън клоните на дърветата започнали да се удрят в къщата и свещеникът се уплашил да не би някой клон да влезе през най-близкия отворен прозорец.

Жулиен обаче съвсем невъзмутимо, с очи пълни със сълзи, целунал мъртвата Маргьорит и затворил очите й. После взел малката кукла от нея и я пъхнал във вътрешния джоб на палтото си. Скръстил ръцете й на гърдите и заговорил на свещеника, че майка му е родена през стария век и е живяла почти сто години, като е видяла и разбрала неща, които не е споделила с никого.

— В повечето семейства — обявил Жулиен на френски, — когато някой умре, всичко научено си отива с него. Но при Мейфеър не е така. Нашата кръв е в нас и всичко, което майка ми знаеше, е преминало в нас и сега ние сме по-силни.

Катерин само кимнала тъжно на речта му. Мери Бет продължавала да плаче. Клей стоял в ъгъла със скръстени ръце и само гледал.

Когато свещеникът попитал плахо дали може да затворят прозореца, Жулиен му казал, че небесата ридаят за Маргьорит и би било неуважително да затвори прозореца. Той дори изгасил свещите от причастието на католическия олтар до леглото, което много обидило свещеника и стреснало Катерин.

— Моля те, Жулиен, недей да откачаш! — прошепнала тя.

Винсент се изсмял на думите й, Клей също не успял да сдържи усмивката си. Всички се озърнали с неудобство към свещеника, който бил ужасен. Тогава Жулиен дарил цялата компания с игрива усмивка, свил рамене и отново загледал майка си. Внезапно добил печално изражение, коленичил до леглото й и заровил лице в завивките до тялото.

Клей тихо напуснал стаята.

Преди да си тръгне, свещеникът попитал Катерин за смарагда. Тя доста безцеремонно му казала, че е бижу, което наследила от майка си, но не харесвала особено, защото било голямо и тежко. Сега Мери Бет щяла да го носи.

Когато се отдалечил от къщата, свещеникът открил, че само на неколкостотин ярда от нея не валяло и дори нямало вятър. Небето било съвършено чисто. След малко видял Клей, който седял в бял плетен стол с висока облегалка близо до оградата от колове до самия край на предната част на плантацията. Младият мъж пушел и гледал далечната буря, която се виждала добре в тъмнината. Свещеникът го поздравил, но Клей като че не го чул.

Това е първият подробен разказ за смъртта на вещица от рода Мейфеър, с който се сдобиваме след описанието на смъртта на Дебора от Петир ван Абел.

Има още много истории за Жулиен, които не сме включили тук, макар че вероятно ще го направим в бъдеще. Ще чуем още много за него във връзка със събитията от живота на Мери Бет.

Но не бива да преминаваме към Мери Бет, без да отбележим още един аспект, свързан с Жулиен — неговата бисексуалност. Струва си да преразкажем в подробности интересните истории за Жулиен, споделени от един от неговите любовници — Ричард Леуелин.

Както споменахме по-горе, Жулиен е бил обвиняван в престъпление «против природата» още когато бил момче, когато убил един от чичовците си — случайно или не. Споменахме също и мъжа, с когото е живял във Френския квартал в края на петдесетте години на деветнайсети век.

Жулиен е имал подобни компаньони през целия си живот, но за повечето от тях не се знае нищо.

Двамата, за които имаме сведения, са квартеронът Виктор Грегоар и един англичанин на име Ричард Леуелин.

Виктор Грегоар работел за Жулиен в края на деветнайсети век като личен секретар или дори като личен камериер. Той живеел в помещенията за слугите на Първа улица. Бил изключително красив мъж, каквито били всички любовници на Жулиен, мъже или жени. Говорело се дори, че носи кръвта на Мейфеър.

Нашето разследване потвърди, че той наистина е праправнук на една прислужница квартеронка, която пристигнала от Сан Доминго заедно със семейството, и вероятно е наследник на Петер Фонтене Мейфеър, брат на Жан Луис и син на Шарлот и Петир ван Абел.

Както и да е, Жулиен много обичал Виктор, но през 1885 година между двамата избухва скандал, някъде по времето на смъртта на Сузет. Едно не особено надеждно свидетелство твърди, че Виктор е обвинил Жулиен, че не се отнася с достатъчно състрадание към умиращата си съпруга. Вбесен, Жулиен пребил Виктор. Братовчеди на семейството постоянно повтаряли тази история.

Сякаш всички смятали, че Виктор е бил прав и тъй като бил много предан слуга на Жулиен, имал правото да каже истината на господаря си. По онова време се знаело, че Виктор е най-близкият човек на Жулиен и че прави всичко за него.

Трябва да се добави обаче, че има силни доказателства за любовта на Жулиен към Сузет, без значение колко разочарована е била тя от него, както и за това, че всъщност се е грижел добре за нея. Синовете му били уверени, че той е обичал майка им. На погребението й Жулиен бил много печален. С часове утешавал родителите й и зарязал целия си бизнес, за да бъде с дъщеря си Жанет, която «така и не се възстановила» след смъртта на майка си.

Ще отбележим и че Жулиен бил почти в истерия на погребението на Жанет няколко години по-късно. В един момент даже се вкопчил в ковчега и отказвал да го пусне, за да го положат в криптата. Гарланд, Баркли и Кортланд насила го откъснали от него, за да може да бъде извършено погребението.

Днес наследниците на сестрите и братята на Сузет казват, че пралеля им Сузет, която навремето живяла на Първа улица, била всъщност докарана до лудост от съпруга си Жулиен — защото той бил перверзен, жесток и разпуснат по начин, който показвал някаква вродена лудост. Но тези приказки са доста мъгляви и не се основават на някакви конкретни знания за онова време.

Но да продължим с историята на Виктор. Той загинал трагично, докато Жулиен и Мери Бет били в Европа.

Една нощ, когато се прибирал у дома през Гардън Дистрикт, Виктор излязъл на пътя на някаква карета на ъгъла на Филип и Притама, бил повален и получил сериозен удар по главата. Два дни по-късно умрял от масивни мозъчни травми. Жулиен научил за това на връщане от Ню Йорк и наредил да бъде изработен красив паметник за Виктор в гробище номер три на Сейнт Луис.

Доказателствата, че двамата са имали хомосексуална връзка, всъщност са доста незначителни, ако не се брои по-късното изявление на Ричард Леуелин, последния мъжки партньор на Жулиен. Освен това Жулиен купувал огромно количество дрехи за Виктор, подарявал му красиви ездитни коне, както и прекомерни количества пари. Двамата не се разделяли с дни, пътували до Ривърбенд и до Ню Йорк, а Виктор често спял на канапето в библиотеката на къщата на Първа улица, а не в стаята си в слугинските помещения.

Колкото до думите на Ричард Леуелин, той не е познавал Виктор, но е казал на член на нашия орден, че Жулиен някога е имал цветнокож любовник с това име.

 

 

Свидетелство на Ричард Леуелин

Ричард Леуелин е единственият приближен на Жулиен, лично разпитван от член на ордена, и е повече от случаен наблюдател.

Онова, което той има да каже — за Жулиен и за други членове на семейството — прави свидетелството му обект на специален интерес, въпреки че думите му в по-голямата си част остават непотвърдени. Той ни предоставя най-близък поглед към семейство Мейфеър.

Затова смятаме, че си струва да предадем думите му в пълнота.

Ричард Леуелин дошъл в Ню Орлиънс през 1900 г., когато бил на двайсет години, и започнал работа при Жулиен, точно както Виктор навремето. Въпреки че тогава бил вече на седемдесет и две години, Жулиен все още се интересувал живо от търговия, от производство на памук, недвижими имоти и банкерство. Той не спрял да работи до смъртта си, след четиринайсет години.

Леуелин работил за Жулиен до самия му край. През 1958 година, когато се включих активно в случая, Леуелин открито ми сподели, че е бил негов любовник.

През 1958 година Леуелин бе вече на седемдесет и седем години. Беше среден на ръст, с яко телосложение и къдрава черна коса, осеяна с прошарени кичури. Имаше много големи изпъкнали сини очи. До това време се бе сдобил с онова, което аз наричам нюорлиански акцент, и не звучеше като янки или човек от Бостън, въпреки че има доста сходства в начина, по който говорят хората от Ню Орлиънс и тези от Бостън. Както и да е, той се бе превърнал в типичен местен жител.

Беше собственик на антикварна книжарница във Френския квартал, на Чартрес стрийт, специализирана за книги за музика и по-специално за опера. В магазина винаги звучаха плочи на Карузо и Леуелин, който неизменно седеше зад бюрото в дъното на помещението, винаги бе облечен с костюм и вратовръзка.

Беше се сдобил с магазина благодарение на завещанието на Жулиен. Леуелин дори живееше тук, в апартамента на втория етаж, и работеше в книжарницата до месец преди смъртта си.

Посетих го няколко пъти през лятото на петдесет и осма, но успях да го уговоря да ми разкаже нещо по-подробно само веднъж. Трябва да призная, че виното, което той изпи по моя покана, има голяма заслуга за това. Аз, разбира се, безсрамно прилагах този метод — обяд, вино и още вино — при много от свидетелите по случая Мейфеър. Той като че ли работеше относително добре в Ню Орлиънс през лятото. Мисля, че бях малко по-настоятелен с Леуелин, но неговата информация се оказа наистина неоценима.

Изцяло «случайната» ми среща с Леуелин се състоя, когато се озовах в книжарницата му един юлски следобед и завързах разговор за великите оперни певци-кастрати, в частност за Фаринели. Не беше трудно да убедя Леуелин да затвори магазина за карибската сиеста в два и половина и да дойде с мен на обяд в «Галатоар».

Известно време не отварях дума за семейство Мейфеър, но после ги споменах, и то съвсем бегло — във връзка със старата къща на Първа улица. Честно си признах, че се интересувам от това място и от хората, които живеят там. Тогава Леуелин вече бе в доста приповдигнато настроение и веднага се впусна в спомени за първите си дни в Ню Орлиънс.

В началото не спомена нищо за Жулиен, но после аз заговорих така, сякаш знаех всичко за него. Постоянно споменавах добре известни дати и факти и така поддържах разговора жив. Накрая излязохме от «Галатоар» и отидохме в едно малко и тихо кафене на Бърбън стрийт, където продължихме да разговаряме чак до осем и половина вечерта.

По някое време Леуелин осъзна, че не страдам от предубеждения относно сексуалната му ориентация. Наистина, нищо от казаното не ме шокира, и това като че го накара да се отпусне още повече и да ми разкаже всичко.

Това беше много преди времето на касетофоните и аз трябваше да възстановя разговора по памет, когато се върнах в хотела, като се опитвах да предам характерния начин на изразяване на Леуелин. Така че това е само реконструкция. И въпреки че съм пропуснал собствените си настоятелни въпроси, вярвам, че съм предал разговора акуратно в същността му.

Леуелин бил силно влюбен в Жулиен Мейфеър и едно от най-ранните сътресения в живота му било откритието, че Жулиен е поне с десет-петнайсет години по-възрастен, отколкото той си представял. Разбрал това, когато Жулиен получил първия сърдечен удар в началото на 1914 година. Дотогава той бил много романтичен и страстен любовник и Леуелин останал с него до смъртта му няколко месеца по-късно. По това време Жулиен вече бил частично парализиран, но все още успявал да работи по час-два дневно в кабинета си.

Леуелин ми описа доста живописно Жулиен в началото на двайсети век — фин мъж, който вече не бил така снажен, но като цяло бил пъргав и енергичен, с добро чувство за хумор и богато въображение.

Леуелин сподели, че Жулиен го просветил в еротичните тайни на живота и го научил не само как да бъде внимателен любовник, но и го водел със себе си в Сторивил — известен квартал на проститутки в Ню Орлиънс — и го представил в най-добрите публични домове там.

Но нека преминем направо към неговия разказ.

— О, на какви номера ме научи само — каза Леуелин, докато си спомняше любовната си връзка — и какво чувство за хумор имаше. Сякаш целият свят беше просто шега, в него нямаше и капчица горчивина. Ще ви кажа някои много лични неща. Той правеше любов с мен, сякаш бях жена. Ако не знаете какво искам да кажа, няма нужда да ви обяснявам. И какъв глас имаше само, с френски акцент. Когато ми шептеше нещо на ухото…

Разказваше ми ужасно смешни истории за лудориите му с други любовници, как е обърквал всички и наистина — едно от тези момчета, Алистър, се обличал като жена и отивал с Жулиен в операта, а никой никога не разбрал нищо. Жулиен се опитваше да убеди и мен да направя същото, но аз му казах, че няма да го сторя за нищо на света! И той ме разбра. Беше изключително добър човек. Всъщност беше невъзможно да се скараш с него. Казваше, че е приключил с това, пък и имаше ужасен темперамент, така че не биваше да губи контрол. Това го изтощаваше.

Един път му изневерих и се прибрах чак след два дни, като очаквах най-ужасната кавга. Но той се отнесе с мен с… как се казва… с объркваща сърдечност. Излезе, че знае всичко, знае какво съм направил и с кого, и по най-приятния и искрен начин ме попита защо съм сторил такава глупост. Беше направо неестествено. Аз избухнах в сълзи и му признах, че съм искал да покажа независимостта си. Все пак той беше доста обсебващ човек. След това вече бях готов да сторя всичко в замяна на това добро отношение. Не зная какво щях да правя, ако ме бе изхвърлил!

Той прие всичко това с усмивка. Потупа ме по рамото и ми каза да не се притеснявам. Уверявам ви, в този миг завинаги ме излекува от желанието да скитосвам! Никак не беше приятно да се чувствам така ужасно, а той да е така спокоен и опрощаващ. Научи ме на някои неща, наистина.

После заговори, че можел да чете мисли и можел да вижда какво става на разни места. Говори дълго за това. Не знаех дали е сериозен, или това е просто още една от шегите му.

Имаше най-красивите очи. Беше много красив старец, наистина. Обличаше се много елегантно. Може да се каже, че беше нещо като денди. С онзи фин бял ленен костюм с жълта копринена жилетка и с бялата панамена шапка изглеждаше просто разкошно.

Мисля, че го имитирам и до ден-днешен. Не е ли тъжно? Ходя насам-натам и се опитвам да изглеждам като Жулиен Мейфеър.

О, но това ми напомня нещо странно, което ме уплаши! И до днес не знам какво точно стана. Предната нощ разговаряхме за това как Жулиен е изглеждал като млад, колко красив е на фотографиите, те бяха като истинска история на фотографията, можеха да послужат за учебно помагало. Първите бяха дагеротипии, после феротипии, по-късно истински фотографии в червеникавокафяво на картон, накрая черно-бели снимки, каквито имаме днес. Така или иначе, той ми показа много от тях и аз казах: «О, как ми се иска да съм те познавал като млад, бил си истински красавец». После млъкнах засрамен. Реших, че може да съм го обидил. Но това беше Жулиен, той просто ми се усмихваше. Никога няма да го забравя. Седеше в края на кожения си диван с кръстосани крака и ме гледаше през дима от лулата си. После каза: «Е, Ричард, ако искаш да знаеш какъв съм бил тогава, може да ти покажа. Ще те изненадам».

Тази нощ бях в центъра. Не си спомням защо. Може би просто съм искал да изляза. Нали разбирате, понякога тази къща е много потискаща. Беше пълна с деца и старци, и Мери Бет Мейфеър винаги се мотаеше наоколо. Не ме разбирайте погрешно, харесвах Мери Бет, всички харесваха Мери Бет. Аз наистина много я обичах, докато Жулиен не умря. С нея се разговаряше лесно. Винаги изслушваше хората, това все ми се струваше някак странно. Щом влезеше, тя сякаш ставаше център на внимание. Засенчваше всички останали. Пък и онзи неин съпруг, съдия Макинтайър.

Той беше отвратителен. Винаги беше пиян. И голям скандалджия, казвам ви. Често го виждах да се прибира от някой ирландски бар на Мегазин стрийт. Не беше от класата на Мейфеър. Беше образован, истински ирландски аристократ, наистина, и все пак Мери Бет го караше да се чувства по-нисш. Тя винаги му казваше разни неща, като например, че трябва да слага салфетката на скута си или пък да не пуши пура в трапезарията, или че хапе лъжицата, когато яде, и шумът я дразни. Той й беше вечно обиден. Но мисля, че все пак я обичаше. Затова тя можеше да го уязви толкова лесно. Наистина я обичаше. Трябва да я познавате, за да го разберете. Тя беше красива. Но не в това беше работата. Тя беше… беше… абсолютно завладяваща! Мога да ви разкажа доста неща за нея и младите мъже, но не искам да говоря за това.

Те седяха с часове на масата след вечеря, Мери Бет, съдия Макинтайър и Жулиен, както и разбира се, Клей Мейфеър, докато беше там. Никога не съм виждал хора, които толкова да обичат да си говорят след вечеря.

Жулиен можеше да изпие половин бутилка бренди. Малката Стела заспиваше в скута му. О, Стела с красивите къдрици, скъпата красива Стела. И красивата малка Бел. Тя постоянно се разхождаше насам-натам с куклата си. И Милата Мили, така я наричаха, но по-късно престанаха. Тя беше по-малка от Бел, но като че я надзираваше. Беше трудно да разбереш Бел. Отначало си мислиш, че е сладурче, истинско ангелче. В къщата често идваха и много братовчеди. И синът на Жулиен, Гарланд, често се отбиваше след училище. Ами Кортланд, наистина харесвах Кортланд. По едно време се говореше, че ще се жени за Мили, но тя му беше първа братовчедка, защото бе дъщеря на Реми, а по това време такива бракове вече не се приемаха добре. Мили така и не се омъжи. Тъжна история…

Съдия Макинтайър обаче беше от онези ирландци, които наистина не могат да търпят да са около жена си, ако разбирате какво искам да кажа. Имаше нужда от мъжка компания, да пие, да спори, но не и от компанията на Жулиен. Търсеше мъже като него самия, пиячи, ирландци с груб език. Прекарваше много време в клуба си в центъра, но често ходеше и в долнопробните кръчми по Мегазин стрийт.

А когато си беше у дома, винаги вдигаше много шум. Въпреки всичко беше добър съдия. Винаги пиеше след работа, защото се прибираше доста рано от съда. Тъй че имаше доста време и до десет часа се отрязваше напълно. После излизаше да скита, а към полунощ Жулиен казваше: «Ричард, мисля, че е време да го потърсиш».

Жулиен се отнасяше спокойно към всички. Намираше съдия Макинтайър за забавен. Смееше се на всичко, което той казваше. Съдия Макинтайър не спираше да говори за Ирландия, за политическата ситуация там, а Жулиен го изчакваше да свърши и казваше жизнерадостно, с искрица в очите: «Изобщо не ми пука, дори и да се избият помежду си». Съдия Макинтайър направо побесняваше. Мери Бет се смееше, клатеше глава и риташе Жулиен под масата. През последните години съдията съвсем се пропи. Не разбирам дори как живя толкова дълго. Умря чак през 1925, три месеца след смъртта на Мери Бет. Казаха, че си отишъл от пневмония. Пневмония, глупости! Намериха го в канавката. Беше Бъдни вечер и бе толкова студено, че чак тръбите замръзваха. Пневмония. Чух, че когато Мери Бет умирала, толкова я боляло, че й дали почти смъртоносна доза морфин. Тя лежала там в безсъзнание, а той дошъл пиян, събудил я и казал: «Мери Бет, имам нужда от теб». Горкият пиян глупак. А тя му отвърнала: «Ела, Даниъл. Легни до мен, Даниъл». А като си помислите само колко я е боляло. Стела ми каза това, когато я видях за последно. След това съм ходил там само веднъж — на погребението на Стела. Видях я да лежи в ковчега. Лониган бяха направили чудеса да скрият раната. Боже, толкова беше красива. Бяха се събрали всички Мейфеър. Но когато за последно я видях жива, тя ми каза някои неща за Карлота. Колко студена била тя с Мери Бет през тези последни месеци, направо ще ви се изправят косите.

Представете си само дъщеря да се отнася така към умиращата си майка. Но Мери Бет не обръщала внимание на това. Просто си лежала и се мъчела, почти в безсъзнание. Стела каза, че дори не знаела къде се намира, понякога говорела на глас на Жулиен, сякаш го виждала в стаята. А Стела, разбира се, стояла до нея денем и нощем. Колко я обичаше само Мери Бет.

Мери Бет ми каза веднъж, че може да върже всичките си други деца в чувал и да ги хвърли в Мисисипи. Интересуваше се единствено от Стела. Шегуваше се, разбира се. Никога не се отнасяше зле към децата си. Помня как с часове четеше на малкия Лайънъл, как му помагаше с уроците. Наемаше за него най-добрите учители, когато той не искаше да ходи на училище. Никое от децата не се справяше добре в училище, освен Карлота, естествено. Стела беше изключена от три различни училища. Единствено Карлота се справяше добре и това доста й помогна.

Но за какво говорех? О, да. Понякога усещах, че нямам място в тази къща. Е, така или иначе, излязох. Отидох във Френския квартал. Тогава беше времето на Сторивил, когато проституцията тук беше легална, и Жулиен ме водеше в Бялата огледална зала на Лулу, както и на други модни места, и не се интересуваше дали ходя и сам.

Онази вечер тръгнах точно натам. Жулиен нямаше нищо против. Беше се оттеглил в спалнята на третия етаж с книгите си, горещия шоколад и своя грамофон «Виктрола». Освен това знаеше, че само гледам. И така, аз вървях из квартала, покрай малките къщи — нали знаете, публичните домове — а момичетата стояха на прага и ме канеха да вляза. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да го правя.

Тогава погледът ми се спря на красив млад мъж, много красив мъж. Стоеше на една от уличките по-долу, със скръстени ръце, облегнат на стената на къщата. Гледаше ме. Каза ми: «Добър вечер, Ричард», и аз веднага разпознах гласа му с особения френски акцент. Беше гласът на Жулиен. Това беше Жулиен! Само че беше едва на двайсет и няколко години! Честно ви казвам, никога не съм се плашил така. За малко да изкрещя. Беше по-лошо, отколкото да видиш призрак. Тогава той изчезна, просто така, стопи се във въздуха.

Веднага хванах такси и се върнах в къщата на Първа улица. Жулиен ми отвори вратата. Беше с халат и пушеше противната си лула, смееше се. «Нали ти казах, че ми се ще някога да ти покажа как изглеждах на двайсет години!», каза ми. Не спираше да се смее.

Помня, че го последвах в салона. Салонът тогава беше прекрасен, нямаше нищо общо с начина, по който изглежда сега, трябваше да го видите. С прекрасни френски мебели, повечето в стил Луи XVI, които Жулиен лично бе купил в Европа, когато ходи там с Мери Бет. Бяха толкова леки, толкова елегантни, голяма красота. Сегашните мебели в стил Ар деко са купени от Стела. Смяташе, че е голяма работа навсякъде да има палми в саксии! Единственото свястно нещо там е онова пиано «Бьозендорфер». Когато отидох за погребението й, салонът изглеждаше абсолютно нелепо. Нали знаете, че поклонението беше там. Не я отнесоха в ритуалната зала. Тя лежеше в предната стая, там, където бе застреляна, знаете ли това? Постоянно се оглеждах, чудех се къде точно се е случило. Всички останали правеха същото. Лайънъл вече беше арестуван, разбира се. О, не можех да повярвам, че Лайънъл, това сладко, красиво момче, може да направи такова нещо. Двамата със Стела бяха неразделни. Но за какво ви говорех?

О, да, за онази невероятна нощ. Току-що бях видял младия Жулиен в центъра, красивия млад Жулиен, който ми заговори с френския си акцент, а после той си беше у дома — старият Жулиен, в салона, седеше на дивана с протегнати напред крака и каза: «О, Ричард, мога да ти кажа толкова много неща, да ти покажа толкова много неща. Но съм вече стар. Пък и какъв е смисълът? Една от прекрасните утехи на старостта е, че вече нямаш нужда да бъдеш разбиран. Заедно с втвърдяването на артериите идва и нещо като примирение».

Казах му: «Жулиен, още не съм на себе си. Настоявам да ми кажеш как го направи». Той не ми отговори. Сякаш не бях там. Взираше се в огъня. През зимата винаги палеше и двете камини в салона. Нали знаете, едната е по-малка от другата.

Малко по-късно той сякаш се събуди от унеса си и ми напомни, че пише историята на живота си. Може би щял да ми позволи да я прочета след смъртта му. Не бил сигурен.

— Радвах се на живота — каза той. — Вероятно човек не бива да се наслаждава на живота си толкова много. О, на тоя свят има толкова много нещастие, а аз си прекарвах наистина великолепно! Изглежда нечестно, нали? Трябваше да направя повече за другите, много повече. Трябваше да бъда по-изобретателен! Описал съм всичко в книгата си. Можеш да я прочетеш по-късно.

Неведнъж бе споменавал, че пише автобиографията си. Наистина бе имал интересен живот. Роден е доста преди Гражданската война, бе видял много неща. Често яздехме двамата из града, през парка Одюбон, разговаряхме за дните, когато на тази земя е имало плантация. Разказваше ми как се качвал на парахода от Ривърбенд. Разказваше ми за старата опера и за баловете на квартеронките. Не спираше да говори. Трябваше да запиша всичко това. Той говореше за тия неща и на малкия Лайънъл и на Стела, а те го слушаха захласнати. Взимаше ги в каретата с нас, показваше им разни места из Френския квартал, разказваше им прекрасни истории.

Наистина исках да прочета описанието на живота му. Помня, че няколко пъти го сварвах да пише нещо в библиотеката, казваше, че е автобиографията му. Пишеше на ръка, въпреки че имаше пишеща машина. И децата изобщо не му пречеха. Лайънъл си четеше до огъня, Стела си играеше с куклата на дивана, а той си пишеше.

Но знаете ли какво стана? След смъртта му нямаше никаква автобиография. Мери Бет ми каза. Помолих я да видя какво е написал, а тя съвсем безцеремонно ми заяви, че няма нищо такова. Не ми позволи дори да се докосна до писалището му. Заключи библиотеката. Мразех я заради това, определено я мразех. И го направи така безцеремонно.

Можеше да убеди всеки, че казва истината, толкова уверена изглеждаше. Но аз бях видял този ръкопис. Е, тя все пак ми даде нещо негово и винаги ще й бъда благодарен.

Тогава Леуелин извади красив пръстен с камък и ми го показа. Отбелязах, че е прекрасен и добавих, че съм любопитен за времето, което са прекарвали в Сторивил. Какво е било да ходи там с Жулиен? Отговорът му беше доста дълъг:

— О, Жулиен обичаше Сторивил, наистина. А жените в Бялата огледална зала на Лулу го обожаваха. Обслужваха го като крал. Но навсякъде беше така. Много неща се случиха там, обаче не обичам да говоря за това. Не че го ревнувах. Просто за мен, момчето от севера, всичко това бе доста шокиращо. — Засмя се. — Но все пак ще разберете по-добре какво имам предвид, ако ви разкажа.

Беше зима, когато Жулиен ме заведе там за първи път. Кочияшът му ни докара до предната врата на един от най-добрите домове. По онова време в него свиреше някакъв пианист — вече не си спомням кой точно, може би Мануел Перес или Джели Рол Мортън. Никога не съм бил фен на джаза и рагтайма. Но Жулиен ги обичаше, направо беше влюбен в този пианист — наричаха го Професора. Седяхме в салона и слушахме, пиехме шампанско, доста добро шампанско. Момичетата, разбира се, дойдоха, с безвкусните си дрешки и нелепи титли — едната беше дукеса, другата графиня — опитваха се да съблазнят Жулиен, той беше неустоим за тях. Накрая Жулиен избра една — по-възрастна жена, доста обикновена. Това ме учуди. Той каза, че ще се качим тримата горе. Разбира се, аз не исках да бъда с нея; нищо не можеше да ме накара да бъда с нея, но Жулиен се усмихна и каза, че само ще гледам и ще се уча. Много типично за него.

И какво мислите се случи в спалнята? Там не беше само възрастната жена, а и двете й дъщери — едната на девет, а другата на единайсет. Те уж помагаха в подготовката — преглеждаха Жулиен, да се изразя по-деликатно, за да се уверят, че той няма… нали се сещате… после започнаха да го мият. Казвам ви, бях направо втрещен, докато гледах тези деца да извършват толкова интимни процедури. А когато Жулиен си легна с майка им, двете момиченца останаха в леглото. Бяха много хубави, едното тъмнокосо, а другото с руси къдрици. Носеха къси камизолки и черни чорапи. Бяха много съблазнителни, дори за мен. Малките им гърдички се очертаваха през камизолките. Бяха още съвсем неразвити. Не зная защо това ми се стори така прелъстително. Те седнаха до високата резбована табла на леглото — сигурно се сещате, имаше ги едно време тези фабрични легла, високи до тавана, с балдахин и корона. Двете момичета целуваха Жулиен като ангели, докато той… докато той… оправяше майка им, ако мога така да се изразя.

Никога няма да забравя тези деца и колко естествено ми се стори всичко! Колко естествено беше за Жулиен.

Разбира се, той вършеше всичко това толкова грациозно, друг едва ли би могъл да се държи като него в такава ситуация. Сякаш беше Дарий, царят на Персия, в своя харем. У него не се долавяше никакво смущение, никаква грубост. След това пи шампанско с тях, дори малките пиха. Майката се опита да съблазни и мен, но аз веднага я отрязах. Жулиен сигурно щеше да остане там цялата нощ, ако не го бях помолил да си тръгваме. Учеше момичетата на «ново стихотворение». Явно всеки път им казваше по едно стихотворение; те рецитираха три или четири от предишни уроци. Едното беше сонет на Шекспир. А новото беше от Елизабет Барет Браунинг.

Нямах търпение да се махна от това място. По пътя към дома направо му се развиках: «Жулиен, каквито и да сме, ние сме възрастни хора. Та това бяха още деца». Той си остана невъзмутим, както винаги. «Стига, Ричард, не бъди глупак. Това бяха така наречените „лесни деца“. Те са родени в публичен дом и ще прекарат целия си живот по този начин. Не им направих нищо лошо. И ако аз не бях избрал майка им тази вечер, някой друг щеше да бъде и с нея, а после и с тях. Но ще ти кажа какво ме поразява във всичко това. Това, че животът все пак устоява, независимо от обстоятелствата. Разбира се, това е мизерно съществуване. Но как иначе? Все пак тези деца са намерили начин да живеят, да дишат, да се радват. Те се смеят и са изпълнени с любопитство и нежност. Те са се приспособили. Мисля, че това е точната дума. Те са се приспособили и посягат към звездите по свой собствен начин. Това е изумителното за мен. Те са като дивите цветя, които растат в пролуките по паважа, устремени към слънцето, без значение колко крака ги тъпчат.»

Спорих повече с него, но си спомням, че той продължи да говори. Каза, че във всеки град има деца, които са дори по-нещастни от тези. Разбира се, това не оправдаваше постъпката му.

Знаех, че ходи често в Сторивил, без да ме взима със себе си. Но ще ви кажа нещо още по-странно… (Тук той се поколеба. Имаше нужда от малко подбутване.) Той често взимаше Мери Бет със себе си. Водеше я в Бялата зала на Лулу и в Арлингтън. Тогава Мери Бет се обличаше като мъж.

Неведнъж съм ги виждал да излизат така заедно. Ако бяхте видели Мери Бет, щяхте да разберете. Тя изобщо не беше грозна жена, но съвсем не можеше да мине за деликатна. Беше висока, със здраво телосложение, с доста едри черти. Обличаше някой от костюмите на съпруга си и изглеждаше като много хубав мъж. Връзваше дългата си коса и я скриваше под шапката, носеше шал на врата, понякога и слънчеви очила, въпреки че не съм сигурен защо.

Помня, че това се случи поне пет пъти. После ги чух да говорят как е заблудила всички. Съдия Макинтайър понякога ходеше с тях, но ми се струва, че те не искаха да го взимат със себе си.

Веднъж Жулиен ми каза, че точно така съдия Макинтайър се е оженил за Мери Бет — запознали се в Сторивил две години преди моето пристигане. Тогава той още не бил съдия, а просто Даниъл Макинтайър. Срещнал Мери Бет там и цяла нощ играл билярд с нея и Жулиен. Чак до сутринта не разбрал, че тя е жена, а когато все пак се усетил, не искал да я пусне да си тръгне.

Жулиен ми разказа това. Слезли в квартала само да се поразходят и да послушат «Рази Дази Спазм Бенд». Сигурно сте чували за тях, бяха добри, наистина добри. Понякога Жулиен и Мери Бет, която при тези екскурзии се подвизаваше под името Жул, отиваха във «Вили Пияца». Точно там срещнали Даниъл Макинтайър. След това обикаляли заедно да търсят добър билярд, защото Мери Бет беше много умела в тази игра.

Както и да е, вече се съмвало, когато решили да се приберат. Съдия Макинтайър бил поговорил доста с Жулиен по бизнес въпроси, защото по онова време той бил още адвокат, затова се разбрали да се срещнат за обяд в града, а Жулиен щял да се опита да му помогне да постъпи в някоя фирма. И точно тогава, когато съдията прегърнал здраво Жул за сбогом, Мери Бет свалила меката шапка и разпуснала черната си коса. Казала му, че е жена, и той едва не умрял на място.

Мисля, че още в този миг се е влюбил в нея. Аз пристигнах година след женитбата им. Госпожица Карлота вече се беше родила, Лайънъл щеше да се появи след десет месеца, а година и половина по-късно — Стела, най-хубавата от тримата.

Да ви кажа, съдия Макинтайър до края си остана влюбен в Мери Бет. Това му беше проблемът. Последната година, която прекарах в онази къща, беше 1913, и разбира се, той вече бе съдия от осем години, благодарение на връзките на Жулиен. Уверявам ви, тогава беше също толкова силно влюбен в жена си, както и в началото. Тя също бе влюбена в него, по свой собствен начин. Не мисля, че би го търпяла, ако не го обичаше.

Е, разбира се, имаше и доста млади мъже. Хората говореха за тях. Нали знаете, конярчетата, момчетата, които разнасяха писмата, всичките изглеждаха добре. Често можеше да ги видиш как страхливо се измъкват по стълбата към задния вход. Но тя обичаше съдия Макинтайър, наистина. Ще ви кажа и още нещо. Не мисля, че той се досещаше. Вечно беше пиян. А Мери Бет приемаше това, както и всичко останало, съвсем спокойно. Тя беше най-спокойният човек, когото съм познавал. Нищо не можеше да я смути, поне не за дълго. Към хората, които й противоречаха, не проявяваше почти никакво търпение, но не искаше да си създава врагове. Никога не воюваше, нито пък се опитваше да налага волята си.

Винаги ме е удивлявал начинът, по който се отнасяше с Карлота. Тя напусна къщата, когато стана на тринайсет. Това дете беше същинска вещица! Искаше да се махне, да иде някъде в пансион. Мери Бет се опитваше да я убеди да не го прави, но тя беше решила, затова майка й накрая я пусна.

Мери Бет лесно ставаше безразлична към хората, така че може да се каже, че стана напълно безразлична към Карлота. Това бе част от студенината й, предполагам, която можеше да е напълно влудяваща. Когато Жулиен умря, тя заключи библиотеката и спалнята на третия етаж, за да не мога да влизам там. Никога няма да го забравя. И стори това без никакво вълнение. «Ричард, иди в кухнята да пийнеш кафе, а после си събери багажа» — каза тя, сякаш говореше на малко дете. За нула време ми купи къща в града. Искам да кажа, че Жулиен още не беше погребан, когато тя бе купила тази къща и аз се преместих. Разбира се, купи я с неговите пари.

Но не, тя никога не показваше емоция. Освен когато й казах, че Жулиен е мъртъв. Тогава се развълнува. Всъщност направо обезумя, но само за малко. Когато го видя, като че нещо в нея прещрака и започна да оправя завивките и дрехите му. Така и не я видях да пророни и една сълза.

Ще ви кажа нещо и за погребението на Жулиен. Мери Бет се държа странно. И този път поклонението беше в предната стая, разбира се, ковчегът беше отворен. Жулиен беше красив труп. Бяха се събрали всички Мейфеър от Луизиана. Няколко пресечки около Първа и Честнът бяха изпълнени с каретите и автомобилите им. Помня, че валеше същински порой. Струваше ми се, че никога няма да спре. Пелената на дъжда се спускаше като було около къщата. Но главното не беше това. Те устроиха бдение до ковчега, но не типичното ирландско бдение, защото опечалените вдигаха доста шум, имаше вино, храна, а съдията, естествено, се напи. По едно време пред всички тези хора в стаята и в коридора, както и в трапезарията и в библиотеката, на стълбите, Мери Бет просто премести един стол с висока облегалка до ковчега, седна, стисна безжизнената ръка на Жулиен и като че задряма, там на стола, с килната на една страна глава, без да го пуска, докато братовчедите се изреждаха да го видят и да коленичат на молитвения стол и прочее.

Беше много нежно. Колкото и да бях ревнувал от нея дотогава, в този миг я обикнах. Ще ми се аз да го бях сторил. Жулиен наистина изглеждаше прекрасно в ковчега. Трябваше да видите всички онези чадъри в гробище «Лафайет» на следващия ден! Казвам ви, когато спуснаха ковчега в гробницата, сякаш аз самият умрях. В същия този момент Мери Бет дойде при мен и ме прегърна през рамо, така че ясно я чух как прошепна: «Au revoir^[1], мой скъпи Жулиен!». Направи го заради мен, знам го. Направи го заради мен, това бе най-сърдечното нещо, което бе правила някога. Но чак до деня на смъртта си отричаше да има написана някаква автобиография.

Тук го прекъснах и го попитах дали Карлота е плакала на погребението.

— Всъщност не. Даже не си спомням да съм я виждал там. Тя беше толкова ужасно дете. Толкова лишено от чувство за хумор и така противопоставящо се на всички. Мери Бет се отнасяше съвсем спокойно към нея, но Жулиен много се разстройваше. Мери Бет постоянно го успокояваше. Той ми каза веднъж, че Карлота ще пропилее живота си също както неговата сестра, Катерин.

«На някои хора не им харесва да живеят — каза ми той. — Не е ли странно? Те просто не могат да понасят живота и го възприемат като някаква ужасна болест.» Засмя се. Често се сещам за тези думи.

Жулиен обичаше живота. Наистина. Той бе първият в семейството, който купи автомобил. Беше «Штуц Беъркет», направо невероятно! И двамата се возихме с него из цял Ню Орлиънс. Много му харесваше!

Сядаше на предната седалка до мен — аз карах, разбира се. Увиваше се с едно одеяло, слагаше си защитни очила и не спираше да се смее и да се радва на пътуването, особено когато трябваше да сляза, за да завъртя манивелата! Беше забавно, наистина. И Стела обичаше колата. Ще ми се сега този автомобил да беше при мен. Мери Бет се опита да ми го даде, но аз отказах. Сигурно не исках да поемам отговорността за него. Трябваше да го взема.

После Мери Бет даде колата на един от любовниците си, някакъв млад ирландец, когото бе наела за кочияш. Доколкото си спомням, той и хабер си нямаше от коне. Струва ми се, че по-късно стана полицай. Та тя даде колата на него. Зная го, защото го видях веднъж и разговаряхме, тогава ми каза. Разбира се, той не продума нищо против Мери Бет пред мен. Беше достатъчно умен. Но сигурно си представяте защо една дама може да подари подобна кола. Наистина някои от нещата, които правеше, просто вбесяваха цялата рода. Но не смееха да й кажат нищо. Тя винаги постъпваше така — вършеше най-невероятни неща, сякаш бяха нещо съвсем нормално.

Въпреки цялата си студенина и тя обичаше живота не по-малко от Жулиен. Наистина го обичаше. Да, Жулиен обичаше живота. Всъщност той така и не остаря.

Веднъж ми разказа какво са вършили с Катерин в годините преди войната. И с нея са погаждали същите номера като с Мери Бет по-късно. Само дето по онова време още е нямало Сторивил. Отивали на Галатин стрийт, в най-долнопробните крайбрежни кръчми. Катерин се обличала като млад моряк и си слагала бандаж на главата, за да прикрие косата си.

«Беше прекрасна — казваше Жулиен. — Трябваше да я видиш. Но онзи Дарси Монахан я съсипа. Тя му продаде душата си. Казвам ти, Ричард, ако някога решиш да продаваш душата си, не я продавай на друго човешко същество. Това е доста лоша сделка.»

Жулиен каза и много други странни неща. Разбира се, тогава Катерин вече се бе превърнала в съсухрена, откачена старица. Напълно луда. Точно от ония смахнати, които не спират да повтарят едно и също и късат нервите на хората.

Тя сядаше на пейка в задната част на градината и започваше да говори на мъртвия си съпруг Дарси. Това отвращаваше Жулиен. Набожността й също му беше противна. Мисля, че Катерин имаше някакво влияние върху малката Карлота, но не съм сигурен в това. Двете винаги ходеха на службите в катедралния храм.

Спомням си, че веднъж между Жулиен и Карлота се разрази ужасен скандал, но така и не разбрах за какво. Жулиен бе толкова предразполагащ, не беше трудно да го харесаш. Това дете обаче не можеше да го понася. Карлота просто не можеше да търпи да е близо до него. Не спираха да си крещят зад затворените врати на библиотеката. Караха се на френски, така че не разбирах и дума. Накрая Жулиен изскочи навън и хукна нагоре по стълбите. В очите му имаше сълзи. На лицето му имаше някаква драскотина и той я притискаше с кърпичка. Мисля, че онова малко чудовище наистина го беше нападнало. Никога след това не го видях да плаче.

А тази кошмарна Карлота бе най-студеното и зло малко създание на света. Тя просто стоеше и го гледаше как се качва по стълбите, а после каза, че ще излезе на предните стълби, за да чака баща си да се върне.

Мери Бет беше там и й отвърна: «Е, май ще ти се наложи да почакаш доста дълго. Защото баща ти в момента е пиян в клуба и няма да го качат на каретата преди десет. Така че по-добре си облечи палто, преди да излезеш».

И не го каза със злоба, а съвсем нормално, както казваше всичко, но трябваше да видите как я гледаше Карлота. Мисля, че тя обвиняваше майка си за пиенето на баща си, но ако е така, значи просто е била малка глупачка. Мъж като Даниъл Макинтайър щеше да е пияница, без значение за кого е женен — за Светата Дева или за Блудницата от Вавилон. Изобщо няма значение. Той сам ми каза, че баща му е умрял от пиене, дядо му — също. И двамата доживели едва до четирийсет и осем. Страхуваше се, че и той ще умре на четирийсет и осем. Не знам как успя да мине тая възраст. Нали знаете, семейството му имаше пари. Много пари. Ако питате мен, Мери Бет успя да го поддържа толкова дълго.

Но Карлота така и не проумя това. Нито за миг. Мисля, че Лайънъл го разбираше, Стела също. Те обичаха и двамата си родители, или поне така ми се струваше. Може би Лайънъл от време на време се срамуваше от баща си, но той си беше добро дете, послушно дете. А Стела обожаваше и майка си, и баща си.

О, този Жулиен. Помня, че направи нещо невероятно през последната си година. Заведе Лайънъл и Стела във Френския квартал, в така наречените неприлични домове. Те бяха едва десет-единайсетгодишни, още съвсем деца! Пък и знаете ли какво, не мисля, че го правеше за първи път. Просто тогава не можа да скрие от мен тази лудост. Стела беше облечена като малък юнга и изглеждаше много сладка. Цяла вечер обикаляли квартала, той им показвал различни клубове, въпреки че, разбира се, не ги водел вътре, дори Жулиен не бе способен на такова нещо, предполагам. Но съм сигурен, че бяха пили.

Събудих се, когато се прибираха. Лайънъл бе тих, той винаги бе тих. Но Стела бе особено въодушевена от видяното в онези бардаци, от жените по улицата. Двамата с нея седнахме на стълбите и дълго разговаряхме шепнешком, след като Лайънъл помогна на Жулиен да се качи на третия етаж и да си легне.

После слязохме в кухнята и си отворихме бутилка шампанско. Тя каза, че вече е достатъчно голяма за няколко питиета, и, разбира се, не искаше да ме послуша, пък и кой бях аз да я спра. Накрая тримата с Лайънъл танцувахме в задния вътрешен двор до зазоряване. Стела танцуваше някакъв рагтайм, който бе видяла в града. Каза, че Жулиен ще ги заведе в Европа, за да видят целия свят, но, разбира се, това не стана. Мисля, че те не знаеха колко стар е всъщност Жулиен, нито пък аз го знаех тогава. Когато видях на надгробния му камък годината 1828, бях направо шокиран. В този миг много неща ми станаха ясни. Нищо чудно, че можеше да вижда бъдещето — все пак бе живял цял век.

Стела трябваше да живее по-дълго, наистина трябваше. Тя ми каза нещо, което така и не можах да забравя. Беше доста след смъртта на Жулиен. Обядвахме заедно в «Двора на двете сестри». Тогава тя вече бе родила Анта и разбира се, изобщо не си направи труда да се омъжи, нито пък да каже кой е бащата. Беше страхотна история. Всички само за това приказваха. Но за какво ви говорех? А, да, обядвахме и тя ми каза, че ще доживее дълбока старост като Жулиен. Заяви, че Жулиен й го казал, като й гледал на ръка. Щяла да има дълъг живот.

И като си помисля само, че бе застреляна от Лайънъл, когато още нямаше и трийсет години. Господи боже! А знаете ли, че Карлота го накара?

Леуелин вече говореше почти несвързано. Аз настоях да продължи за Карлота и стрелбата, но той не каза нищо повече по този въпрос. Цялата тази история като че започна да го плаши. Той се върна на Жулиеновата «автобиография» и колко много я бил искал. И какво не би дал да може някой ден да влезе в онази къща и да докосне ръкописа, ако още бил в библиотеката. Но откакто Карлота била там, нямал такъв шанс.

— Знаете ли, че горе има складови помещения, точно под покрива, в предната част на къщата. Не се виждат от улицата заради полегатия покрив, но там били сандъците на Жулиен.

Обзалагам се, че там е сложила автобиографията му. Не си е направила труда да я изгори. Не и Мери Бет. Тя просто не искаше ръкописът да попадне в моите ръце. Но кой знае какво е направила отвратителната Карлота с тези неща?

Не исках да изпусна възможността, затова го попитах дали някога е виждал нещо странно в къщата, нещо свръхестествено. (Разбира се, като се изключат привиденията, които Жулиен е предизвиквал.) Това беше нещо като подвеждащ въпрос, който се опитвах да избегна, но бях прекарал с него часове и той не бе отворил дума за това, освен за странните случки с Жулиен. А аз търсех нещо повече.

Реакцията му на въпроса ми беше много силна.

— О, това беше кошмарно, ужасно. Не съм го казвал на никого. Пък и може да е само плод на въображението ми. — И той отново замълча.

Помогнах му да се качи в апартамента си над книжарницата на Чартрес стрийт. Той постоянно повтаряше, че Жулиен му е оставил парите за тази сграда, както и за книжарницата. Жулиен знаел, че той обича поезия и музика и искрено презира работата си като секретар. Искал да го освободи и намерил начин да го направи. Но единствената книга, която Ричард искал, била онази, която разказвала живота на Жулиен.

Никога не съм взимал толкова дълго и задълбочено интервю.

Когато след няколко дни се опитах да поговоря отново с Леуелин, той беше много любезен, но предпазлив. Извини се, че е пил толкова много и че се е разприказвал така, и все пак му било приятно.

Не успях да го накарам да обядва с мен отново, нито да поговорим пак за Жулиен Мейфеър.

След това на няколко пъти се отбивах в магазина му. Разпитвах го за различни членове на семейството, но така и не успях да си върна доверието му. Веднъж го попитах отново дали смята, че къщата на Първа улица е «обитавана от призраци», защото има много слухове за това.

На лицето му се върна онова странно изражение, което бях видял при първия ни разговор. Той извърна поглед, очите му се разшириха и потрепери: «Не зная. Може да е било нещо като призрак. Не обичам да мисля за тия неща. Винаги съм смятал, че чувството ми за вина ме е накарало да си го въобразя».

Когато настоях да ми каже, той отвърна, че семейство Мейфеър са много странни хора.

— Не ми се иска да влизам в конфликт с тях. Онази Карлота е чудовище. Истинско чудовище. — Явно се чувстваше доста неудобно.

Попитах го дали някога му е създавала проблеми, а той отговори с презрение, че тя създава проблеми на всички. Изглеждаше някак разсеян, угрижен. И тогава каза най-странното нещо, което аз побързах да запиша, щом се върнах в хотела. Каза, че никога не е вярвал в живота след смъртта, но когато мислел за Жулиен, бил убеден, че той все още съществува някъде.

— Знам, че ме мислите за откачен, или нещо подобно — каза той. — Но мога да се закълна, че това е истина. В нощта след първата ни среща, аз сънувах Жулиен и той ми каза много неща. Когато се събудих, не можех да си спомня ясно съня, но усещах, че Жулиен не иска ние с вас да разговаряме повече. Дори не ми се иска да ви казвам това сега, но просто… смятам, че ви го дължа.

Казах, че му вярвам. Той отвърна, че Жулиен в съня му не бил Жулиен от спомените му. Нещо в него определено се било променило.

— Изглеждаше по-мъдър, по-мил, точно каквито си представяме, че стават хората, когато отидат в отвъдното. И не изглеждаше стар. Но не беше и млад. Никога няма да забравя този сън. Беше… абсолютно реален, мога да се закълна, че той стоеше до леглото ми. Помня какво ми каза. Каза, че някои неща са предопределени, но все пак могат да бъдат избегнати.

— Какви неща? — попитах аз.

Той поклати глава. Не каза нищо по този въпрос, колкото и да го притисках. Призна, че не усетил упрек от страна на Жулиен за нашия разговор, но това, че му се явил в съня му, го карало да се чувства някак нелоялен. Дори не можах да го накарам да повтори историята при следващата ни среща.

За последно го видях в края на август през петдесет и девета година. Изглеждаше доста болен. Устата и лявата му ръка трепереха силно, речта му бе вече завалена и трудно разбирах думите му. Казах му съвсем откровено, че онова, което ми е разказал за Жулиен, е много важно за мен, че все още се интересувам от историята на семейство Мейфеър.

Отначало ми се стори, че не си спомня за мен, нито за случилото се, толкова разсеян изглеждаше. Но после като че ме позна. И се развълнува.

— Елате с мен отзад — каза той и когато се опита да стане от бюрото, аз му подадох ръка. Едва се държеше на крака. Минахме през врата, закрита с прашна завеса, и влязохме в малък склад. Той се спря и като че се втренчи в нещо, което не можех да видя.

Изсмя се някак странно и направи презрителен жест с ръка. После отвори една кутия с треперещите си ръце и извади пакет с фотографии. Всички бяха на Жулиен. Даде ми ги. Като че искаше да ми каже нещо, но не намираше думи.

— Не знаете колко много значи това за мен — казах аз.

— Зная — отвърна той. — Точно затова ви ги давам. Вие сте единственият човек, който успя да разбере Жулиен.

Изведнъж се натъжих, много се натъжих. Бях ли разбрал наистина? Предполагам, че да. Благодарение на него Жулиен Мейфеър бе добил плът за мен и аз го намирах невероятен.

— Животът ми можеше да е различен, ако не бях срещнал Жулиен. Никой след това не можеше да се мери с него. А после и този магазин, аз се оттеглих в него и всъщност не успях да направя кой знае какво.

Той като че се отърси от тези мисли и се усмихна.

Зададох му няколко въпроса, но той не им обърна внимание. Накрая обаче един от тях го заинтригува.

— Страда ли Жулиен при смъртта си? — попитах аз.

Той се замисли, после поклати глава.

— Не, всъщност не. Наистина, не му харесваше да е парализиран. Как иначе? Но обичаше книгите. Четях му през цялото време. Той умря рано сутринта. Знам го, защото бях с него до два часа, а после загасих осветлението и слязох долу.

Някъде към шест ме събуди бурята. Валеше толкова силно, че водата се процеждаше през первазите на прозорците. Клоните на брястовете отвън пращяха силно. Веднага изтичах горе да видя Жулиен. Леглото му беше точно до прозореца.

И знаете ли какво? Той някак бе успял да се надигне и да отвори прозореца. Когато влязох, беше вече мъртъв, протегнат към перваза, със затворени очи. Изглеждаше толкова умиротворен, сякаш бе искал да поеме глътка свеж въздух и когато я е вдишал, е паднал мъртъв, беше като заспал. Сцената щеше да изглежда съвсем мирна, ако не беше бурята, защото дъждът се лееше върху Жулиен, а вятърът навяваше листа в стаята. След това казаха, че е получил масивен инсулт. Не успяха да разберат как е успял да отвори прозореца. Аз не казах нищо, но знаете ли, стори ми се…

— Да? — поощрих го аз.

Той сви леко рамене и продължи, сега говореше съвсем завалено.

— Мери Бет направо обезумя, когато й съобщих. Тя го издърпа от прозореца и го сложи на възглавницата. Дори го плесна и изкрещя: «Събуди се, Жулиен. Жулиен, не ме оставяй!». Много трудно затворих прозореца. Едното стъкло падна. Беше ужасно. Тогава дойде и отвратителната Карлота. Всички дойдоха да целунат Жулиен, да се сбогуват с него, а милата Мили, дъщерята на Реми, ни помогна да оправим леглото. Но ужасната Карлота изобщо не се приближи до него, нито ни помогна. Стоеше на стълбищната площадка със сключени ръце като монахиня и просто се взираше през вратата. А Бел, скъпоценната Бел, ангелът, тя дойде с куклата си и започна да плаче. Тогава Стела се качи на леглото, легна до Жулиен и сложи ръка на гърдите му.

Бел каза: «Събуди се, чичо Жулиен». Предполагам, беше чула майка си. А Жулиен — бедният, прекрасният Жулиен — излъчваше такъв покой накрая, главата му лежеше на възглавницата, очите му бяха затворени.

Леуелин се усмихна и поклати глава, после започна да се смее тихо, сякаш си спомни нещо, което събуди в него огромна нежност. Изрече някакви думи, но не можах да разбера какви. После прочисти с мъка гърлото си и каза:

— Тази Стела. Всички обичаха Стела. Всички, освен Карлота. Карлота не я обичаше. — Гласът му изневери.

Отново му зададох някакъв насочващ въпрос, от онези, които бях решил да не задавам. Попитах го пак за призрака. Казах, че много хора твърдят, че къщата е «обитавана от призраци».

— Струва ми се, че ако беше така, вие щяхте да знаете — добавих.

Не знам дали ме разбра. Отиде до бюрото си и седна. И тъкмо когато си помислих, че е забравил напълно за мен, той каза, че наистина е имало нещо в онази къща, но не може да обясни какво.

— Имаше нещо — каза той и на лицето му отново се изписа познатото отвращение. — И мога да се закълна, че всички знаеха за него. Понякога беше просто някакво усещане… Усещане, че някой те наблюдава.

— А имаше ли и друго? — настоях аз, защото бях млад, безжалостен и изпълнен с любопитство. А и не знаех още какво е да си стар.

— Казах на Жулиен за това — рече той. — Казах му, че то е при нас в стаята, че не сме сами, че то ни… гледа. Но той само се засмя, както винаги. Каза ми да не бъда толкова стеснителен. Но аз мога да се закълна, че то беше там! Идваше, когато ние с Жулиен, нали разбирате, когато бяхме заедно.

— А видяхте ли го?

— Само веднъж, накрая — отвърна той. Добави още нещо, но не можах да го разбера. Когато настоях, само поклати глава и стисна силно устни, както му беше навик. После прошепна: — Сигурно съм си го въобразил. Но мога да се закълна, че в последните дни на Жулиен, когато той вече беше много болен, онова нещо беше там, определено беше там. Беше в стаята на Жулиен, в леглото му.

Той вдигна очи, за да види реакцията ми. Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу и се намръщи, очите му светеха под гъстите вежди.

— Ужасно, ужасно нещо — прошепна той, клатейки глава и потрепери.

— Видяхте ли го?

Той извърна поглед. Зададох му още няколко въпроса, но знаех, че е безполезно. Споменах нещо за това, че останалите са знаели за съществото, но са се престрували, че не знаят.

Той ме погледна и рече:

— Не искаха да зная, че те знаят. Всички знаеха. Казах на Жулиен: «Има още някой в къщата и ти го знаеш, ти знаеш какво представлява и какво иска, но не искаш да признаеш, че знаеш». А той отвръщаше: «Стига, Ричард» и впрягаше… цялата си убедителност, ако мога така да се изразя, за да забравя за случая. А през онази последна седмица, онази ужасна последна седмица, то пак беше там, в леглото му. Знаех го. Събудих се на стола и го видях. Наистина го видях. Беше призрак на мъж и правеше любов с Жулиен. О, Господи, каква гледка само. Защото, нали разбирате, аз знаех, че това същество не е реално. Изобщо не е реално. Не можеше да бъде реално. И все пак го виждах.

Той се извърна, устата му затрепери още по-силно. Опита се да извади кърпичката от джоба си, но беше твърде непохватен. Не знаех дали трябва да му помогна.

Зададох му още въпроси, възможно най-внимателно. Той или не ме чу, или пък не пожела да отговори. Някак се свлече на стола, сякаш щеше да умре от старост всеки момент.

После поклати глава и каза, че не може да говори повече. Изглеждаше напълно изтощен. Каза, че вече не остава цял ден в магазина и скоро ще се качи горе. Благодарих му много за снимките и той каза, че се радва, дето съм дошъл, чакал ме, за да ми ги даде.

Повече не видях Ричард Леуелин. Той умря пет месеца след този разговор, в началото на 1960 година. Погребаха го в гробището «Лафайет», недалече от Жулиен.

Има и други истории за Жулиен, които можем да включим тук. Вероятно още много могат да бъдат открити.

Но това е достатъчно за нашия разказ, затова няма да добавям нищо повече засега, освен това че знаем, че Жулиен е имал още един любовник — мъж, към когото е бил много силно привързан, и той вече бе описан тук като съдия Даниъл Макинтайър, който по-късно се жени за Мери Бет Мейфеър.

Но на него ще се спрем във връзка с Мери Бет. Поради това сега трябва да преминем към самата нея, последната голяма вещица Мейфеър през деветнайсетото столетие и единствената жена от рода през този век, която е могла да си съперничи по сила с предшественичките си от осемнайсети.“

Вече бе два и десет. Майкъл спря само защото се налагаше. Очите му се затваряха и не му оставаше друго, освен да поспи малко.

Остана неподвижен известно време, взираше се в папката, която току-що бе затворил. Стресна го почукване по вратата.

— Влез — каза той.

Аарън влезе тихо. Беше облечен с пижама и ватирана копринена роба, вързана с колан на кръста.

— Изглеждаш уморен — каза той. — Трябва да си лягаш.

— Да, така е — отвърна Майкъл. — Когато бях млад, можех дълго да стоя буден, като се наливам с кафе. Но вече не мога. Очите ми просто се затварят. — Облегна се в коженото кресло и зарови в джоба си, извади цигара и я запали. Нуждата от сън вече бе станала огромна. Той затвори очи и почти изпусна запалената цигара. Мери Бет, помисли си той, трябва да прочета и за Мери Бет. Има толкова много въпроси…

Аарън се настани в едно кресло със странични облегалки за главата.

— Роуан е отменила полета си в полунощ — каза той. — Отложила го е за утре, няма да пристигне в Ню Орлиънс преди следобед.

— Как разбра? — попита Майкъл сънливо. Но това бе последният въпрос, който сега занимаваше съзнанието му. Дръпна бавно от цигарата и се втренчи в чинията с недоядени сандвичи пред него. Бяха станали на камък. Не бе поискал вечеря. — Това е добре — рече той. — Ако стана в шест и веднага започна да чета, ще свърша до вечерта.

— И тогава ще поговорим — каза Аарън. — Трябва доста да поговорим, преди да се видиш с нея.

— Зная. Повярвай ми, зная. Аарън, защо, по дяволите, съм забъркан в това? Защо? Защо виждам този мъж още от дете? — Дръпна отново от цигарата. — Страхуваш ли се от това привидение?

— Да, разбира се — отвърна Аарън без капка колебание.

Майкъл беше изненадан.

— Значи вярваш във всичко това? И си го виждал с очите си?

Аарън кимна.

— Да, виждал съм го.

— Слава богу. Всяка дума от тази история придобива за нас значение, което не би разбрал човек, който не го е виждал! Някой, който не знае какво е да видиш такова привидение.

— Аз вярвах, преди да съм го видял — каза Аарън. — Мои колеги го бяха виждали. Докладваха за него. И като опитен член на Таламаска, аз приех тези свидетелства.

— Значи вярваш, че това същество може да убива.

Аарън се замисли за миг.

— Виж, вече мога да ти кажа нещо и те моля да го запомниш. Това същество може да навреди на човек, но ще му е дяволски трудно да го направи. — Усмихна се. — Получи се малко игра на думи. Искам да кажа само, че Лашър убива предимно чрез измама. Разбира се, може да въздейства и на физически обекти — да мести предмети, да поваля клони от дърветата, да кара камъните да летят — неща от този сорт. Но той не владее добре тази сила и често е непохватен. Коварството и илюзиите са най-силните му оръжия.

— Той е затворил Петир ван Абел в гробницата — каза Майкъл.

— Не, Петир е открит заровен в гробницата. Вероятно сам е влязъл там в пристъп на лудост, когато вече не е можел да различава илюзията от действителността.

— Но защо ще влиза там, след като толкова се е страхувал от…

— Стига, Майкъл, хората често биват привличани неустоимо именно от онова, от което се страхуват най-много.

Майкъл не каза нищо. Отново дръпна от цигарата, в ума си виждаше вълната, която се разбива в скалите над Оушън Бийч. Спомни си как стоеше там, шалът му се развяваше на вятъра, пръстите му бяха измръзнали.

— С две думи — обади се отново Аарън, — никога не надценявай този дух. Той е слаб. Ако не беше, нямаше да има нужда от семейство Мейфеър.

Майкъл вдигна поглед.

— Какво?

— Ако не беше слаб, нямаше да има нужда от семейство Мейфеър — повтори Аарън. — Той се нуждае от тяхната енергия. И когато напада някого, използва енергията на жертвата си.

— Току-що ми напомни нещо, което казах на Роуан. Тя ме попита дали съществата, които съм видял, не са ме накарали да падна от скалите. Казах й, че те не могат да сторят подобно нещо. Че не са толкова силни. Ако бяха достатъчно силни да блъснат човек в морето, сигурно нямаше да имат нужда да се явяват в нечии видения. Нямаше да има нужда да ме товарят с тази жизненоважна мисия.

Аарън не отговори.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Майкъл.

— Да, разбирам. Разбирам и смисъла на нейния въпрос.

— Тя ме попита защо приемам, че те са добри. Бях направо шокиран. Но тя каза, че това е съвсем логичен въпрос.

— Може и така да е.

— Но аз зная, че те са добри — Майкъл смачка цигарата. — Зная. Зная, че видях Дебора. И че тя искаше да попреча на този дух, на Лашър. Зная го с такава сигурност, както… кой съм аз например. Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Прочетох го току-що. Леуелин ти е казал, че когато му се е явил в съня, Жулиен е бил различен. Бил е по-мъдър, отколкото приживе. Е, такава беше и Дебора в моето видение. Дебора иска да спра това същество, което тя и Сузан са навлекли на света и на своето семейство!

— И тук стигаме до въпроса защо Лашър се е явил и на теб?

— Да, въртим се в кръг.

Аарън изгаси лампата в ъгъла и тази на бюрото. Остана да свети само лампата на нощното шкафче.

— Наредих да те събудят в осем. Мисля, че ще прочетеш всичко до късния следобед, или дори по-рано. Тогава ще можем да поговорим и ти ще стигнеш до нещо като… решение.

— Кажи да ме събудят в седем. Това е единственото хубаво на тази възраст. Бързо ми се доспива, но и се наспивам бързо. Нека се обадят към седем. И Аарън…

— Да?

— Не ми отговори дали видя онова същество, което стоеше от другата страна на оградата снощи? Видя ли го?

Аарън отвори вратата. Като че не искаше да отговори, но после каза:

— Да, Майкъл, видях го. Видях го съвсем ясно и отчетливо. По-ясно и отчетливо отпреди. И той ти се усмихваше. Дори изглеждаше сякаш… посяга към теб. Бих казал даже, че те приветстваше. Сега трябва да вървя, а ти да поспиш. Ще поговорим утре сутрин.

— Чакай малко.

— Лягай си, Майкъл.

Събуди го телефонът. Слънчевата светлина се изливаше през прозорците от двете страни на леглото. За миг той бе напълно дезориентиран. Преди малко Роуан му бе говорила, беше му казала колко много иска да го види там, преди да затворят капака. Какъв капак. Той видя мъртва бяла ръка да лежи върху черна коприна.

Седна в леглото и видя бюрото, куфарчето и папките, струпани там, и прошепна:

— Капакът на ковчега на майка й.

Той се загледа сънливо в звънящия телефон. После вдигна слушалката. Беше Аарън.

— Слез долу за закуска, Майкъл.

— Тя в самолета ли е вече?

— Току-що е излязла от болницата. Както ти казах снощи, отложила е полета си. Съмнявам се, че ще пристигне в хотела преди два часа. Погребението започва в три. Виж, ако не искаш да слизаш, ще ти пратя нещо горе, но трябва да ядеш.

— Да, изпрати ми — отвърна Майкъл. — И, Аарън, къде е погребението?

— Майкъл, трябва първо да прочетеш всичко. Иначе няма да е честно към никого.

— Спокойно, Аарън. Можеш да ми вярваш. Просто исках да разбера. Къде ще е погребението?

— В „Лониган и синове“. На Мегазин стрийт.

— О, знам го, разбира се. Баба, дядо и татко са погребани от „Лониган и синове“. Не се тревожи, Аарън, ще бъда тук. Ела и ми прави компания, ако искаш. Сега трябва да започвам да чета.

Взе си бързо душ, облече си чисти дрехи. Щом излезе от банята, видя, че закуската го чака в няколко блюда, захлупени със сребърни капаци върху застлан с дантела поднос. Старите сандвичи вече ги нямаше. Леглото беше оправено. Имаше и свежи цветя до прозореца. Майкъл се усмихна и поклати глава. Сети се за Петир ван Абел, представи си го в красива малка стая в метрополията в Амстердам през седемнайсети век. Дали самият той вече бе член на ордена? Дали и него щяха да обгърнат с цялата тази секретност, легитимност и сигурност? И как ли ще приеме това Роуан? Трябваше да обясни на Аарън толкова много неща за нея…

Изпи разсеяно първата си чаша кафе, отвори следващата папка и започна да чете.