Ан Райс
Вещиците: Полунощ (6)

Шест

Той остана под душа цели десет минути, но все още беше мъртвопиян. Поряза се два пъти с бръснача. Нищо сериозно, само ясен признак, че ще трябва да играе много внимателно с жената, която щеше да дойде, с онази лекарка, с онази мистериозна непозната, която го бе извадила от морето.

Леля Вив му помогна за ризата. Той отпи още една бърза глътка кафе. Имаше ужасен вкус, макар че беше добро, беше го сварил лично. Всъщност имаше нужда от една бира. Да не пие бира сега за него беше като да не диша. Но рискът бе твърде голям.

— Какво ще правиш в Ню Орлиънс? — попита жално леля Вив. Малките й сини очички изглеждаха насълзени, възпалени. Тя изпъна реверите на сакото му със слабите си изкривени ръце. — Наистина ли смяташ, че няма да ти трябва по-дебело палто?

— Лельо Вив, това е Ню Орлиънс през август. — Целуна я по челото. — Не се тревожи за мен — каза той. — Всичко ще е наред.

— Майкъл, не разбирам защо…

— Лельо Вив, ще ти се обадя, щом пристигна, обещавам. А и ти имаш номера на „Пончартрейн“, ако поискаш да оставиш съобщение преди това.

Беше поискал същия апартамент, в който тя бе отседнала преди години — когато той бе единайсетгодишно момче и с майка му я посетиха — онзи голям апартамент над Сейнт Чарлз авеню с пианото. Да, те знаеха за кой апартамент говори. Да, можело да го наеме. И да, пианото още си било там.

След това от авиокомпанията потвърдиха — мястото му е в първа класа, до пътеката, в шест сутринта. Няма проблеми. Едно след друго всичко си идваше на мястото.

И то благодарение на доктор Морис и онази мистериозна доктор Мейфеър, която сега идваше насам.

Той се вбеси, когато разбра, че тя е лекар.

— О, значи затова била тази секретност — каза на Морис. — Не безпокоим колеги, така ли? Не даваме домашните им телефони. Знаеш, че това би трябвало да е общодостъпно, че трябва да…

Но Морис бързо го укроти.

— Майкъл, дамата идва да те вземе. Тя знае, че си пиян и че си луд. И все пак ще те отведе в дома си в Тибурон и ще ти позволи да полазиш из яхтата й.

— Добре — отвърна Майкъл. — Благодарен съм ти.

— Тогава ставай от леглото, вземи душ и се обръсни.

Дадено! И сега нищо вече нямаше да го спре да направи това пътуване. Щом излезеше от къщата на онази жена, щеше да тръгне направо към летището, където ако трябва щеше да дреме на някой пластмасов стол, докато самолетът за Ню Орлиънс не излети.

— Но Майкъл, защо правиш всичко това? — настояваше леля Вив. — Просто не мога да разбера. — Тя като че се рееше на фона на светлината от коридора — дребна женица с провиснала синя копринена рокля, от чиято сива коса бяха останали само кичури. Въпреки спретнатите къдрички и фибите, изглеждаше безплътна като онези стъклени нишки, с които навремето украсяваха коледните елфи — наричаха ги ангелска коса.

— Няма да остана дълго, обещавам — отвърна той нежно, но внезапно го обзе някакво лошо предчувствие. Имаше съвсем отчетливото усещане — някак телепатично разбра — че никога повече няма да живее в тази къща. Не, не можеше да е вярно. Просто алкохолът още кипеше в него и го подлудяваше, както и месеците изолация — това бе напълно достатъчно да подлуди всеки. Той я целуна по меката буза.

— Трябва да събера багажа си — каза той. Отпи още веднъж от кафето. Вече се чувстваше по-добре. Внимателно избърса очилата с рогови рамки, сложи си ги и провери дали е взел резервните в джоба на сакото.

— Аз събрах всичко — каза леля Вив с леко поклащане на главата. Стоеше до него на стълбището, а разкривеният й пръст сочеше спретнато сгънатите дрехи. — Летните ти костюми, и двата, принадлежности за бръснене. Всичко е там. О, и дъждобрана. Не забравяй дъждобрана, Майкъл. В Ню Орлиънс постоянно вали.

— Ще го взема, лельо Вив, не се притеснявай. — Той затвори куфара и щракна ключалките. Не си направи труда да й каже, че дъждобранът е съсипан, защото се бе удавил с него. Беше „Бърбъри“ и бе предназначен да устои дори в окопите на бойното поле, но не бе устоял на падане в океана. Вълнената вата бе напълно съсипана.

Той прокара гребена през косата си, мразеше тези ръкавици. Не изглеждаше пиян, освен, разбира се, ако не беше твърде пиян, за да го забележи. Погледна към кафето. Изпий го всичкото, идиот такъв. Тази жена ще те заведе в къщата си само за да угоди на един откачен. Най-малкото, което можеш да направиш, е да не се пребиеш на стълбите пред собствената си врата.

— Това звънецът ли беше? — Той взе куфара. Да, беше готов да тръгва.

И тогава отново усети онова предчувствие. Огледа стаята — тапетите на райета, лъскавите дървени мебели, които така търпеливо бе шкурил и боядисвал, малката камина, която сам бе облицовал с испански плочки. Никога вече нямаше да се наслаждава на всичко това. Никога вече нямаше да легне в това месингово легло. Или пък да погледне през завесите от шантунг към далечните светлини-фантоми на центъра.

Усещаше задушаваща мъка, сякаш скърбеше за някого. Всъщност това беше същата тъга, която бе изпитал за скъпите си покойници.

Леля Вив бързаше по коридора, глезените й бяха болезнено подути, ръцете й блуждаеха. Стигна до интеркома и бързо вдигна слушалката.

— Какво обичате?

— Аз съм доктор Роуан Мейфеър. Идвам при Майкъл Къри.

Боже, случи се. Той отново се надигаше от мъртвите.

— Идвам веднага — каза Майкъл. — Не слизай чак до долу с мен, лельо Вив. — Отново я целуна. Само да можеше да се отърси от това лошо предчувствие. Какво щеше да стане с нея, ако му се случеше нещо? — Ще се върна скоро, обещавам ти. — И импулсивно я притисна плътно към себе си.

После затича по стълбите, като си подсвиркваше леко. Беше прекрасно да се движи, да отива някъде. За малко да отвори вратата, без да провери за репортери, но спря и надникна през малкия кръгъл фасетъчен кристал в средата на правоъгълника от боядисано стъкло.

В подножието на стълбите стоеше висока жена, изящна като газела. Беше в профил, сякаш гледаше надолу към улицата. Имаше дълги крака, обути в сини джинси, вълниста руса коса, като на средновековен паж, която докосваше нежно бузата й.

Изглеждаше млада и свежа и съвършено прелъстителна в това прилепнало вталено моряшко яке, а яката на плетения й пуловер бе навита на врата.

Не беше нужно някой да му казва, че това е доктор Мейфеър. Почувства внезапно затопляне в слабините, което премина през цялото му тяло, и лицето му пламна. Щеше да я сметне за привлекателна и интересна, където и когато и да я бе срещнал. Но да знае, че тя е онази, която го беше спасила. Беше благодарен, че тя не гледа към вратата, и няма да види сянката му през стъклото.

Това е жената, която ме върна обратно, помисли си той. Почти буквално. Беше смътно развълнуван от топлината, която се трупаше в него, от примитивното чувство на подчинение, което се смесваше с почти бруталното желание да докосне, да разбере, вероятно да притежава. Много пъти му бяха обяснявали как точно е бил спасен — дишане уста в уста, редувано със сърдечен масаж. Сега си представи ръцете й на гърдите си, устата й прилепена до неговата. Внезапно му се стори брутално, че след подобна интимност двамата са били разделени за толкова дълго. Отново почувства възмущение. Но това вече нямаше значение.

Дори в профил той разпозна лицето, което помнеше — лице с изопната кожа и деликатна красота, с дълбоко поставени, почти светещи зелени очи. Колко привлекателна беше позата й, някак искрено небрежна и откровено мъжка — начина, по който се бе облегнала на перилата, с един крак на най-долното стъпало.

Усещането за безпомощност в него странно нарастваше и се изостряше, но също толкова силен ставаше и неизбежният инстинкт за завладяване. Нямаше време да го анализира, а и честно казано, не искаше. Знаеше само, че внезапно се е почувствал щастлив, за първи път след инцидента.

Пронизващият морски вятър се върна при него, светлини лумнаха в лицето му. Хората от бреговата охрана слизаха по стълбата като ангели от мъглив рай. Не, не им позволявай да ме отведат! И нейният глас: „Ще се оправиш“.

Да, излез. Говори с нея. Това е шансът ти. И колко прекрасно е това физическо привличане, предизвикано единствено от присъствието й. Сякаш някаква невидима ръка бе разкопчала панталоните му.

Той бързо огледа улицата. Нямаше никого, освен един мъж пред входа на една от къщите — всъщност именно в него доктор Мейфеър се взираше така упорито. Със сигурност не беше репортер, не и такъв белокос възрастен мъж с костюм от туид, стиснал чадъра си като бастунче.

И все пак беше странен начинът, по който тя продължаваше да се взира в него, както и начинът, по който той отвръщаше на погледа й. И двамата бяха почти неподвижни, сякаш това беше нормално, макар че, разбира се, не беше.

Майкъл си спомни нещо, което леля Вив бе казала преди часове, нещо за англичанин, който дошъл чак от Лондон да го види. А този мъж със сигурност изглеждаше като англичанин, англичанин без късмет, предприел дълго пътуване без успех.

Майкъл завъртя дръжката. Англичанинът не понечи да тръгне към него, вместо това се взря в Майкъл така настойчиво, както досега се бе взирал в доктор Мейфеър. Майкъл излезе и затвори вратата.

И напълно забрави за англичанина, защото доктор Мейфеър се обърна и лицето й се озари от красива усмивка. Като в проблясък, той разпозна красиво извитите пепеляворуси вежди и тъмните гъсти мигли, които караха очите й да изглеждат още по-искрящо сиви.

— Господин Къри — каза тя с дълбок, дрезгав и абсолютно прелестен глас, — ето че се срещаме отново. — Протегна дясната си ръка за поздрав, когато той тръгна по стълбите към нея. И сякаш начинът, по който го оглеждаше от глава до пети, бе напълно естествен.

— Доктор Мейфеър, благодаря ви, че дойдохте — каза той и стисна ръката й, но бързо я пусна, засрамен от ръкавиците. — Вие ме възкресявате отново. Вече умирах в онази стая горе.

— Зная — каза тя. — И носите този куфар, защото възнамерявате да се влюбите и да заживеете с мен?

Той се засмя. Дрезгавостта на гласа й бе черта, която обожаваше в жените, но бе твърде рядко срещана и винаги му действаше магически. А не беше запомнил този малък аспект от времето в лодката.

— О, не, съжалявам, доктор Мейфеър — каза той. — Исках да кажа… след това отивам на летището. Трябва да хвана полета в шест сутринта за Ню Орлиънс. Налага се. Мислех да хвана такси оттам, където отиваме де, защото ако се върна тук…

И ето отново; вече няма да живея в тази къща. Той вдигна очи към високите прозорци, към натруфените, така грижливо реставрирани, орнаменти. Тази тясна, жалка сграда, с прозорци, пълни с мътния блясък на безцветната нощ, вече не му изглеждаше като негова къща.

За момент се почувства странно, сякаш губеше нишката.

— Съжалявам — прошепна той. Беше изгубил нишката. Можеше да се закълне, че точно сега е в Ню Орлиънс. Беше замаян. Беше насред нещо, чувстваше някакво страхотно, прекрасно напрежение. Сега тук бе останала само влагата, само надвисналото небе, силното убеждение, че годините на очакване са свършили, че онова, за което се е подготвял, е на път да започне.

Той осъзна, че гледа доктор Мейфеър. Тя беше висока почти колкото него и го гледаше по някакъв напълно неегоистичен начин. Гледаше го така, сякаш му се радваше, сякаш го намираше за хубав или интересен, може би дори и двете. Той се усмихна, защото също му харесваше да я гледа и беше доволен, страшно доволен, че бе дръзнал да се свърже с нея, че тя бе дошла.

Тя го хвана за ръката.

— Хайде, господин Къри. — Обърна се и хвърли продължителен и донякъде суров поглед на англичанина, а после задърпа Майкъл след себе си към вратата на тъмнозелен ягуар седан. Отключи колата, взе куфара от него, преди той да успее да се възпротиви, и го хвърли на задната седалка.

— Качвай се — каза тя. После затвори вратата.

Светлокафява кожа. Красиво старомодно дървено табло.

Той се озърна през рамо. Англичанинът още ги гледаше.

— Това е странно — каза Майкъл.

Тя бе пъхнала ключа в стартера още преди да затвори вратата си.

— Кое е странно? Познаваш ли го?

— Не, но мисля, че е тук, за да се види с мен… Мисля, че е англичанин… но дори не помръдна, когато излязох.

Това я стресна. Изглеждаше объркана, но не й попречи да изкара колата от мястото за паркиране и да направи един почти невъзможен U-образен завой, преди да мине покрай англичанина и да му хвърли още един остър поглед.

Майкъл отново усети как страстта се надига у него. Тя шофираше с някаква привична енергичност. Харесваше му да гледа дългите й ръце на лоста за скоростите и кожения волан. Якето я обгръщаше плътно, а дългият рус бретон падаше над дясното й око.

— Мога да се закълна, че съм виждала този мъж и преди — каза тя под нос.

Той се засмя, не на думите й, а на начина, по който взе на скорост десния завой и полетя надолу по улица „Кастро“ през мъглата.

Чувстваше се като на слалом. Закопча предпазния колан, защото бе на път да излети през предното стъкло, и тогава, докато тя профучаваше покрай първия знак стоп, той усети, че му призлява.

— Сигурен ли сте, че искате да идете в Ню Орлиънс, господин Къри? — попита тя. — Като че ли не сте в състояние да пътувате. Кога ви е самолетът?

— Трябва да отида в Ню Орлиънс — отвърна той. — Трябва да си ида у дома. Съжалявам, знам, че ви изглежда нелепо. Но нали разбирате, това е едно от онези усещания, които просто ни връхлитат. Като обсебеност. Мислех, че всичко е свързано с ръцете ми, но не е така. Чухте ли за ръцете ми, доктор Мейфеър? Направо съм съсипан, напълно съсипан. Вижте, искам да направите нещо за мен. Ей там има магазин за алкохол, вляво, малко след Осемнайсета улица, бихте ли спрели?

— Господин Къри…

— Доктор Мейфеър, на път съм да оповръщам прекрасната ви кола.

Тя спря пред магазина за алкохол. Улица „Кастро“, изпълнена с обичайната петъчна вечерна тълпа, изглеждаше доста приветлива с множеството осветени врати на баровете, очакващи клиенти.

— Лошо ви е, така ли? — попита тя. Сложи ръка на рамото му, тежко и безмълвно. Дали чувстваше първичната вълна на чувственост, която премина през него? — Ако се напиете, няма да ви пуснат в самолета.

— От високите кутии — рече той. — „Милърс“. По шест в опаковка. Ще я разредя. Моля ви.

— И очаквате да ида и да ви купя тази отрова? — Тя се засмя, но не злобно. Дълбокият й глас беше като кадифе. Очите й бяха големи и перфектно сиви под неоновите светлини, като вода.

Но той щеше да умре.

— Не, разбира се, няма вие да ходите. Аз ще ида. Не знам какво ми стана. — Погледна кожените ръкавици. — Криех се от хората и леля Вив правеше всичко вместо мен. Съжалявам.

— „Милърс“, шест кутии — каза тя и отвори вратата.

— По-добре дванайсет.

— Дванайсет?

— Доктор Мейфеър, още е едва единайсет и половина, самолетът няма да тръгне преди шест. — Той зарови из джоба си за щипката с парите.

Тя му махна да се откаже и пресече улицата, заобиколи грациозно едно такси и потъна в магазина.

Господи, как посмях да искам от нея подобно нещо, помисли той, напълно съсипан. Ужасно начало, но не съвсем. Тя беше много мила с него, все още не беше провалил всичко. Вече усещаше вкуса на бирата. И стомахът му нямаше да приеме нищо друго.

Тътенът на музиката от близките барове изведнъж му се стори оглушителен, цветовете на улицата — твърде ярки. Младите минувачи сякаш минаваха твърде близо до колата. Е, така е след три месеца и половина изолация, помисли си. Приличаш на затворник, пуснат на свобода.

Та той дори не знаеше каква дата е днес, освен че е петък, защото самолетът му беше в събота, в шест сутринта. Зачуди се дали може да запали в колата.

Още щом тя остави торбата в скута му, той я отвори.

— Това е за акт за петдесет долара, господин Къри — рече тя и я издърпа от ръцете му. — Отворена бира в кола.

— Е, ако ви глобят, аз ще платя. — Сигурно бе изпил половината бира на една глътка. И за миг се почувства по-добре.

Тя пресече широкото кръстовище с шест платна на Маркет, като направи забранен ляв завой по Седемнайсета и потегли по хълма.

— Бирата притъпява нещата, нали? — попита тя.

— Не, не притъпява нищо — отвърна й. — То ме връхлита отвсякъде.

— И от мен ли?

— Не. Но аз искам да съм с вас. — Отпи още една глътка и изпъна ръка, за да не се полее, когато тя зави надолу по хълма и се насочи към Хейът. — Не ми е присъщо да се оплаквам, доктор Мейфеър. Просто от онзи инцидент насам живея без никаква защита. Не мога да се концентрирам. Не мога дори да чета или спя.

— Разбирам. Щом стигнем у дома, можете да се качите на яхтата и да правите каквото желаете. Но наистина бих се радвала, ако ми позволите да ви приготвя нещо за ядене.

— Няма да ми помогне, доктор Мейфеър. Може ли да ви попитам нещо? Колко мъртъв бях, когато ме извадихте от морето?

— Напълно клинично мъртъв, господин Къри. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Без интервенция, скоро щеше да настъпи необратима биологична смърт. Значи не сте получили писмото ми?

— Вие сте ми писали?

— Трябваше да дойда в болницата — каза тя.

Кара като на рали, помисли си Майкъл, играе си с предавките, докато моторът не закрещи, и чак тогава ги сменя.

— Но аз не съм ви казал нищо, така ми каза доктор Морис…

— Казахте едно име, някаква дума, нещо такова, просто го промърморихте. Не можах да различа сричките. Но чух звука „Л“.

— Л… — Тишина погълна останалите й думи. Той пропадаше. Осъзнаваше, че е в колата, че тя му говори, че прекосяват Линкълн авеню и навлизат в Голдън Гейт Парк към Парк Президио Драйв, но все пак не беше наистина там. Беше на ръба на онова сънно пространство, където думата, започваща с „Л“, означаваше нещо съдбоносно, нещо изключително сложно и познато. Тълпа същества го заобикаляше, притискаха се към него, искаха да говорят. Порталът…

Той разтърси глава. Концентрира се, но видението вече изчезваше. Почувства паника.

Когато тя удари спирачките на светофара на Гиъри стрийт, той полетя назад към кожената облегалка.

— Нали не ровите в човешките мозъци така, както карате кола? — попита Майкъл. Лицето му гореше.

— Всъщност така правя — отвърна тя, но този път потегли малко по-бавно.

— Съжалявам — каза той отново. — Май съм пълен с извинения. От онзи ден постоянно се извинявам на хората. Шофирате си много добре. Проблемът е в мен. Свикнал съм да… бъда обикновен, допреди инцидента. Искам да кажа, че бях просто един от онези щастливи хора, нали се сещате…

Дали бе кимнала?

Изглеждаше разсеяна, потънала в мислите си. Намали скоростта, щом стигнаха до високия мост. Мъглата се стелеше тежко над него и трафикът като че изчезваше в нея.

— Искате ли да поговорите с мен? — попита тя, без да откъсва очи от движението, което се губеше пред тях. Извади банкнота от един долар от якето си и я подаде на пазача на моста. — Искате ли да ми разкажете какво е станало?

Той въздъхна. Това изглеждаше невъзможна задача. Но най-лошото беше, че ако започнеше, нямаше да спре.

— Нали знаете, ръцете ми, виждам неща, когато докосвам предмети, но виденията…

— Разкажете ми за тях.

— Зная какво си мислите. Вие сте невролог. Мислите, че е някакъв проблем с темпоралния лоб, или подобна глупост.

— Не, изобщо не си мисля това — отвърна тя.

Сега караше по-бързо. Пред тях се появи силуетът на огромен грозен камион, задните му светлини бяха като маяци. Тя се залепи сигурно за него и закова на петдесет и пет мили в час.

Майкъл изпи остатъка от бирата на три бързи глътки и пъхна празната кутия в торбата. После си свали ръкавиците. Вече бяха минали моста и мъглата бе изчезнала като по магия, както често се случва. Ясното чисто небе бе удивително. Тъмните хълмове се извисяваха като огромни плещи, които сякаш ги сбутваха с лакти, докато те се изкачваха по Уолдо Грейд.

Майкъл погледна едната си ръка. Изглеждаше отвратително влажна и сбръчкана. После потърка пръсти един в друг — усещането, което го прониза, бе смътно приятно.

Сега се движеха с шейсет мили в час. Той посегна към ръката на доктор Мейфеър, която почиваше на лоста за скоростите, дългите бледи пръсти бяха отпуснати.

Тя не направи опит да се отдръпне. Хвърли му поглед, после отново се вгледа в трафика, докато влизаха в тунела. Той вдигна ръката й от лоста и притисна палец към дланта й.

Някакъв тих шепот го погълна и зрението му се замъгли. Сякаш тялото й се бе разтворило и го бе обгърнало, завихрен облак от частици. Роуан. За миг той се уплаши, че ще излетят от пътя. Но не тя усещаше това, а той, той усещаше влажната й топла ръка и пулса, който се излъчваше от нея, и усещането за съществото в сърцевината на това огромно, безплътно присъствие, което го бе обгърнало и го галеше като падащ сняг. Еротичната възбуда бе твърде силна и той не можеше да направи нищо, за да я обуздае.

И тогава с един заличаващ всичко проблясък се озова в кухня, в объркващо модерна кухня с всякакви лъскави джаджи и уреди, а един мъж умираше на пода. Скандал, крясъци; но това се бе случило преди минути. Тези времеви интервали се плъзгаха един след друг и се скупчваха. Нямаше нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. Майкъл беше в самия център на всичко. Роуан, с нейния стетоскоп, коленичи до умиращия мъж. Мразя те. Тя затвори очи и извади слушалките на стетоскопа от ушите си. Не можеше да повярва на късмета си — той умираше.

И тогава всичко свърши. Движението се бе забавило. Тя издърпа ръката си и смени скоростите с уверено, енергично движение.

Беше като да се пързаляш по лед — начинът, по който пътуваха, завивайки надясно и отново надясно, но това нямаше значение. Илюзия бе, че са в опасност, и сега фактите идваха, нещата, които той винаги бе знаел за тези видения, сега фактите просто бяха там, в ума му, сякаш винаги бяха си стояли там, като адреса му, като телефонния му номер, като датата му на раждане.

Това бе нейният осиновител и тя го презираше, защото се страхуваше, че е като него — критична, груба и арогантна. Целият й живот бе подчинен на усилието да не бъде като него, да бъде като втората си майка — сговорчиво, сантиментално същество със съвършено чувство за стил, жена, обичана от всички и неуважавана от никого.

— Е, какво видя? — попита тя. Лицето й бе удивително спокойно, озарено от преминаващите светлини.

— Не знаеш ли? Господи, искам тая сила да изчезне. Не искам да я почувствам никога повече. Не искам да узнавам подобни неща за хората.

— Кажи ми какво видя?

— Той умря на пода. Ти беше доволна. Той не се разведе с нея. Тя така и не разбра, че е смятал да го направи. Беше висок към метър и деветдесет, роден в Сан Рафаел, Калифорния, и тази кола е негова. — Но откъде се взе всичко това? А той можеше да продължи, още от първата нощ знаеше, че може да продължи, стига да поиска. — Това видях. Има ли някакво значение за теб? Искаш ли да говоря за него? Защо поиска да го видя, това би трябвало да те попитам. Каква полза да знам, че това е била твоята кухня и че когато се върна от болницата, където го откараха, което си беше пълна глупост, защото бе мъртъв още при пристигането им, ти седна и яде от храната, която той бе приготвил, преди да умре.

Тишина, а после:

— Бях гладна.

Той потрепери. Отвори си нова бира. Прекрасният аромат на малц изпълни колата.

— Сега вече не ме харесваш особено, нали? — попита той.

Тя не отговори. Просто се взираше в движението.

Светлините на колите го замайваха. Слава богу, че отбиха от магистралата по тесния път, който водеше към Тибурон.

— Много те харесвам — отговори тя накрая. Гласът й беше нисък, мъркащ, дрезгав.

— Радвам се — рече той. Вече беше изплашен… — Радвам се. Не знам защо говоря тия неща…

— Аз те попитах какво си видял — рече тя простичко.

Той се засмя и отпи голяма глътка от бирата.

— Почти пристигнахме — каза Роуан. — Ще забавиш ли темпото с бирата? Моля те като лекар.

Той отпи още една голяма глътка. Отново кухнята, миризма на печено от фурната, отворено червено вино, две чаши.

… изглежда грубо, но няма абсолютно никаква причина да обвинявам себе си, че тя умира, и ако ти искаш, стой си тук и я гледай как си отива от рак, но тогава ти ще трябва да се запиташ защо си искал да се подложиш на подобно нещо, защо обичаш подобно страдание, какво не ти е наред…

Не ми вменявай такова нещо обаче, не и на мен!

Ето още нещо, още нещо. За да видиш всичко, просто трябва да продължиш да мислиш за това.

Дадох ти всичко, което пожела, Роуан. Знаеш, че винаги си била онова, заради което оставахме заедно. Щях да си тръгна отдавна, ако не беше ти. Ели казвала ли ти е това? Тя ме лъжеше. Каза, че може да има деца, а знаеше, че не е вярно. Отдавна да съм си събрал багажа, ако не беше ти.

Направиха десен завой на запад, предположи той, към тъмна, обрасла с дървета улица, която се изкачваше по хълм и го преваляше. Отново проблясък на съвършено чисто тъмно небе, пълно с далечни равнодушни звезди, а отвъд черния среднощен залив — прекрасният спектакъл на Сосалито, спускащ се по хълмовете към претъпканото малко пристанище. Нямаше нужда да му казва, че почти са пристигнали.

— Може ли да ви питам нещо, доктор Мейфеър?

— Да?

— Страхувате ли се… да не ме нараните?

— Защо питаш?

— Просто ми хрумна нещо странно, че вие се опитвате… просто сега, когато хванах ръката ви… че се опитвате да ме… предупредите.

Тя не отговори. Той знаеше, че е потресена от думите му.

Започнаха да се спускат към крайбрежната улица. Малки морави, заострени покриви, едва видими зад високите огради, жестоко разкривени от западните ветрове кипариси. Анклав от милионерски владения. Той не бе виждал толкова прекрасни модерни къщи.

Усещаше дъха на водата дори по-силно, отколкото на Голдън Гейт.

Тя навлезе в една павирана алея и изгаси мотора. Светлините осветиха огромна двойна врата от секвоя. После изгаснаха. От къщата не се виждаше нищо — бе само тъмен силует на фона на по-светлото небе.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя. Седеше тихо и се взираше напред. Косата й се залюля и закри профила й, когато тя наведе глава.

— Длъжник съм ти — каза той без колебание. Отпи още една голяма глътка от пенестата бира. — Какво искаш? — попита я. — Да вляза там и да докосна пода на кухнята и да ти кажа какво се е случило, когато той е умрял, какво точно го е убило?

Тя отново потрепери. В тъмната кола цареше тишина. Той усещаше съвсем ясно близостта й, сладкия чист аромат на кожата й. Тя обърна лице към него. Уличната лампа хвърляше светлината си на жълти кръпки през клоните на дървото. Отначало Майкъл си помисли, че тя притваря очи. Но после осъзна, че са отворени и го гледа.

— Да, това искам — отвърна тя. — Нещо такова.

— Ами добре — отговори той. — Лош късмет е, че се е случило, докато сте се карали. Сигурно се обвиняваш.

Коляното й докосна неговото. Отново тръпки.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти не можеш да понесеш мисълта, че си наранила някого — отвърна Майкъл.

— Това е наивно.

— Може и да съм луд, докторе — засмя се той, — но не съм наивен. Къри никога не са отглеждали наивни деца. — Изпи остатъка от бирата на една дълга глътка. Усети, че се взира в бледото очертание на брадичката й, в леко вълнистата й коса. Долната й устна изглеждаше пълна и мека, прекрасна за целувки…

— Тогава е нещо друго — рече тя. — Наречи го невинност.

Той се изсмя, но не отговори. Само ако тя знаеше какво му е в ума точно сега, докато гледа устните й, сладките й пълни устни.

— Отговорът на въпроса ти е „да“ — каза тя. И излезе от колата.

Той отвори вратата и се изправи.

— Какъв въпрос? — попита. Беше се изчервил.

Тя извади куфара му от задната седалка.

— О, знаеш какъв.

— Не, не знам!

Тя сви рамене и тръгна към входа.

— Питаше се дали ще си легна с теб. Отговорът е „да“.

Той я настигна и минаха през портата. Широка бетонна пътека водеше към черна тикова двойна врата.

— Боже, чудя се защо изобщо си правим труда да говорим — каза Майкъл. Взе куфара си от нея, когато тя зарови, за да търси ключовете си.

Отново изглеждаше леко объркана. Направи му знак да влезе в къщата. Той дори не усети кога взе торбата с бирите от ръцете му.

Къщата определено бе по-красива от очакваното. Бе реставрирал безброй стари къщи. Но подобна къща, обзаведена с толкова вкус за модерното, бе нещо абсолютно непознато за него.

Първо видя огромния дъсчен под, който преливаше от дневната към хола и към стаята за игри, без никакво прекъсване. Стъклени стени се отваряха към широк дървен кей от юг, от запад и от север, дълбока веранда без покрив се озаряваше отгоре от приглушената светлина на прожектор. Отвъд залива беше напълно черен и невидим. Дребните примигващи светлинки на Сосалито на запад бяха деликатни и интимни в сравнение с далечната разкошна южна гледка на претъпкания и ярко оцветен хоризонт на Сан Франциско.

Сега мъглата се бе превърнала в тънка ивица на фона на разкошната нощ и изтъняваше все повече, изчезваше направо пред очите му.

Можеше да гледа това вечно, но къщата го порази не по-малко. Като въздъхна дълбоко, той прокара ръка по стената и се възхити на същата прекрасна инкрустация по високия таван отвъд тежките греди, които се издигаха стръмно към центъра. Всичко беше от дърво, красиво обработено дърво, идеално лакирано и консервирано. Дървени рамки на огромните стъклени врати. Дървени мебели, с неясни проблясъци на стъкло или кожа, краката на масите и столовете се отразяваха в блестящия под.

В източния ъгъл на къщата беше кухнята, която бе видял — голяма ниша с шкафове и плотове от тъмно дърво, където лъскави медни съдове висяха от високи куки. Кухнята бе едновременно красива и функционална. От другите стаи я разделяше само дълбокото каменно огнище с висока и широка пещ, върху която можеше да се седне.

— Не мислех, че ще ти хареса — каза тя.

— О, прекрасно е — въздъхна той. — Направено е като в кораб. Никога не съм виждал така майсторски направена модерна къща.

— Усещаш ли, че се движи. Построена е така, че се движи с водата.

Той закрачи бавно по дебелия килим в дневната. И чак тогава видя извитата метална стълба зад огнището. Мека кехлибарена светлина падаше от отворената врата на върха й.

Майкъл веднага се сети за спални, за стаи, отворени като тези, как лежи с нея в тъмното под сиянието на светлините на града. И лицето му отново пламна.

Погледна я. Дали бе доловила мисълта му както преди? За бога, всяка жена щеше да я долови.

Тя стоеше насред кухнята пред отворения хладилник, и тогава за първи път, на чистата бяла светлина, той видя лицето й. Кожата й бе почти по азиатски гладка, само дето беше твърде руса за азиатка. Беше така изпъната, че на бузите й се появиха трапчинки, когато му се усмихна.

Пристъпи към нея, отново усещаше болезнено силно присъствието й, начина, по който светлината озаряваше ръцете й, прекрасното движение на косата й. Когато жените оформят косите си така — бухнали и къси, колкото едва да докоснат якичката — когато ги развеят, те стават жизненоважна част от всеки техен жест, помисли той. Мислиш за тях и се сещаш за красивите им коси.

Но когато тя затвори вратата на хладилника и бялата светлина изгасна, той осъзна, че през северната стъклена стена на къщата, далече вляво от него и много близо до предната врата, се вижда закотвена огромна бяла яхта. Слабият прожектор осветяваше грамадния й нос, множеството илюминатори и тъмните прозорци на кокпита.

Изглеждаше чудовищно голяма и едновременно с това някак невъзможна — приличаше на изхвърлен на брега кит — гротескно близо до меките мебели и пръснатите килимчета, които го заобикаляха. Нещо подобно на паника се надигна в гърдите му. Странен страх, сякаш бе разбрал, че ужасът от нощта на спасяването му е част от онова, което бе забравил.

Нямаше какво да направи, освен да отиде там. Нямаше какво да направи, освен да докосне палубата. Усети, че вече крачи към стъклените врати; после спря объркан и загледа как тя дърпа резето и плъзга тежката стъклена врата.

Облъхна го студен солен порив. Чуваше проскърцването на огромната лодка и слабата лунна светлина на прожектора му се стори някак печална, определено неприятна. Издръжлив кораб, така бяха казали. Той не можеше да повярва на очите си. Та откривателите бяха прекосявали океани с много по-малки съдове от този. И яхтата отново му се стори гротескна, плашещо огромна.

Пристъпи на пристана, вятърът бе развял яката му и тя докосваше бузата му. Тръгна към края на кея. Водата бе съвършено черна, усещаше мириса й, усоен мирис на мъртвите твари в морето.

Далече отвъд залива се мяркаха светлините на Сосалито, но пронизващият студ му пречеше да види каквато и да било красота в момента. Осъзна, че всичко, което ненавижда в западния климат, се е смесило тук в този миг. Нито сурова зима, нито пък горещо лято. Само този вечен мраз, този вечен, негостоприемен, пронизващ мраз.

Беше толкова доволен, че скоро си отива у дома, толкова доволен, че августовската жега ще го чака там, като топло одеяло. Улиците в Гардън Дистрикт, дървета, превити от жега и безобиден вятър.

Но това беше яхтата и това беше моментът. Трябваше да се качи на това нещо, с многобройните му илюминатори и хлъзгави на вид палуби, което се полюшваше леко към черните гумени уплътнения, прикрепени по дългата страна на кея. Не му харесваше, това бе сигурно. И беше адски доволен, че си сложи ръкавиците.

Опитът му с плавателни съдове се ограничаваше изключително до големите такива — стари речни фериботи през детството му и големите мощни туристически круизъри, които превозваха хиляди напред-назад из залива на Сан Франциско. Когато видеше подобна яхта, единствената му мисъл беше, че може да падне от нея.

Заобиколи я, докато не стигна зад големия тромав кокпит, хвана се за перилата и подскочи странично — стреснат за миг от факта, че лодката потъна малко под тежестта му. Прехвърли се възможно най-бързо на задната палуба.

Роуан се качи веднага след него.

Той мразеше земята под краката му да се люлее! Господи, как изобщо издържаха хората на такива лодки! Но все пак яхтата изглеждаше достатъчно стабилна. Перилата бяха достатъчно високи, за да внушават чувство за сигурност. Дори донякъде предлагаше завет.

Той се вгледа за миг през стъклената врата на кокпита. Неясни очертания на циферблати и разни уреди. Приличаше на кабината на самолет. Може би вътре беше стълбата към каютите долу.

Е, това не го засягаше. Само палубата имаше значение, защото там бе лежал.

Вятърът над водата направо ревеше в ушите му. Той се обърна и погледна Роуан. Лицето й беше съвсем тъмно на фона на далечните светлини. Тя извади ръка от джоба на якето си и посочи дъските точно пред краката си.

— Ето тук.

— Когато отворих очи? Когато си поех въздух за първи път?

Тя кимна.

Той коленичи. Така движението на лодката се усещаше по-слабо, единственият звук беше слабото проскърцване, което сякаш не идваше от някакво определено място. Свали ръкавиците, натъпка ги в джобовете си и отпусна ръце.

После ги положи на дъските. Студ, влага. Видението дойде сякаш отникъде, както винаги, и го откъсна от реалността. Но той не видя своето спасяване, а само късчета, проблясъци за други хора, потънали в разговор, насред някакво движение, доктор Мейфеър, после омразния мъртъв мъж, а с тях и една красива възрастна жена, много по-обичана, жена на име Ели — но този образ отстъпи пред друг, после пред друг, а гласовете се смесваха в шум.

Той се изпъна напред на колене. Започваше да се замайва, но не спираше да опипва дъските. Търсеше като слепец.

— За Майкъл — повтаряше. — За Майкъл!

И внезапно гневът заради нещастието през това дълго, изгубено лято се надигна в него.

— За Майкъл! — шептеше той, като вътрешно тласкаше силата, опитваше се да я увеличи и фокусира, да достигне до видението, което желаеше.

— Господи, покажи ми мига, в който си поех дъх — прошепна той. Но това беше като да прелистиш хиляди томове, за да откриеш едно-едничко изречение. Греъм, Ели, извисяващи се, смесващи се гласове. Той не можеше да открие думи за видяното; отхвърли го. — Дай ми онзи момент. — Легна по корем и залепи буза за грубото дърво.

И тогава съвсем внезапно желаният момент като че избухна около него, сякаш дървото отдолу бе подхванато от пламък. По-студен от този, по-жесток вятър. Лодката се люлее. Тя се е навела над него и той вижда тялото си да лежи на палубата — мъртвец с бяло мокро лице. Тя му прави масаж на сърцето. Събуди се, по дяволите, събуди се!

Очите му се отвориха. Да, видях нея, Роуан, да. Жив съм, тук съм! Роуан, много неща… Болката в гърдите е непоносима. Той дори не чувства ръцете и краката си. Това неговата ръка ли е, вдига се, сграбчва нейната?

Трябва да обясни, да обясни какво стана преди… Преди какво? Опитва се да приближи до него, да навлезе в него. Преди какво? Но там няма нищо друго, освен нейното бледо овално лице, такова, каквото той го бе видял онази нощ, и косата й, смачкана под фуражката.

Внезапно отново в реалността, той удари с юмрук по палубата.

— Дай ми ръката си — изкрещя.

Тя коленичи до него.

— Мисли, мисли за случилото се в момента, когато съм си поел дъх.

Но той вече знаеше, че няма смисъл. Вече беше видял онова, което бе видяла тя. Себе си — мъртъв мъж, който се връща към живота. Мъртво мокро тяло, проснато на палубата, а тя не спира да натиска гърдите му, и после сребърния процеп между клепачите му, когато отваря очи.

Дълго време лежа неподвижно, диша накъсано. Знаеше, че отново премръзва, макар и не като в онази кошмарна нощ, и че тя е тук, до него, чака търпеливо. Можеше да изкрещи, но бе твърде уморен за това, твърде съсипан. Образите се блъскаха около него, прииждаха. А той искаше само покой. Ръцете му се свиват в юмруци. Не помръдва.

Но имаше и още нещо, нещо, което бе открил, нещо мъничко, което не знаеше. Беше за нея, защото в онези първи няколко секунди той бе разбрал коя е тя, беше я познал. Знаеше, че се казва Роуан.

Но как би могъл да се довери на това заключение? Господи, душата му се гърчеше от усилие. Лежеше съсипан, гневен, чувстваше се като глупак и все пак се опитваше. Може би щеше да се разкрещи, ако тя не беше там.

— Опитай отново — каза тя.

— Няма смисъл, това е друг език. Не зная как да го използвам.

— Опитай.

И той го направи. Но не се случи нищо по-различно. Проблясъци на слънчеви дни, образите на Ели и Греъм, на други хора, много други хора, лъчи светлина, които го блъскаха насам-натам, вратата на кокпита се удря от вятъра, висок мъж се качва по стълбите, мъж без риза, и Роуан. Да, Роуан, Роуан, Роуан, тя беше там с всеки от образите, които виждаше, винаги Роуан и понякога щастливата Роуан. Никой не се бе качвал на тази лодка, без Роуан да е с него.

Надигна се на колене, още по-объркан от този втори опит. Знанието, че я е познал в онази нощ, беше просто илюзия, тънък слой от плътното й присъствие на тази лодка, просто смесил се с останалите слоеве, до които бе достигнал. Познаваше я може би защото държеше ръката й, или пък защото преди да дойде тук, вече знаеше как бе протекло всичко. Никога нямаше да разбере със сигурност.

Но важното беше, че сега той не я познаваше и все още не можеше да си спомни! А тя беше просто една много търпелива и разбираща жена, и той трябваше да й благодари и да си тръгне.

Седна.

— Майната му — прошепна. Сложи си ръкавиците. Извади кърпичка и си издуха носа, а после вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Но какво щеше да помогне късата яка на сакото?

— Ела вътре — каза тя. Хвана го за ръката, сякаш беше малко дете. Той се изненада колко добре му подейства това. Щом слязоха от проклетата клатушкаща се и хлъзгава лодка на пристана, се почувства по-добре.

— Благодаря, докторе. Струваше си да опитам и ти ми позволи. Нямам думи да ти благодаря.

Тя го прегърна през кръста. Лицето й беше съвсем близо до неговото.

— Може би ще стане някой друг път. — Усещането, че я познава, че под палубата има малка кабина, в която тя често спи с неговата снимка, залепена на огледалото. Дали отново се беше изчервил?

— Ела вътре — каза тя отново и го задърпа напред.

В къщата беше уютно, но той беше твърде тъжен и уморен, за да мисли за това. Искаше да си почине, а не смееше. Трябваше да тръгва за летището, да вземе куфара си и да излезе оттук, а после да поспи на някой пластмасов стол. Това бе просто един път към откритието, който се бе оказал без изход; сега трябваше да поеме по другия възможно най-бързо.

Обърна се и погледна отново лодката, искаше му се да им каже, че не е изоставил целта си, а че просто не може да си я спомни. Дори не знаеше дали порталът е наистина портал. И номерът, имаше някакъв номер, нали така? Много важен номер. Той се облегна на стъклената врата и притисна чело в нея.

— Не искам да заминаваш — прошепна Роуан.

— И аз не искам — каза той, — но трябва. Разбираш ли, те наистина очакват нещо от мен. И ми казаха какво, а аз трябва да направя всичко по силите си, и зная, че завръщането там е част от това.

Тишина.

— Беше много мило, че ме доведе тук.

Тишина.

— Може би.

— Може би какво? — Той се обърна.

Тя стоеше с гръб към светлината. Беше свалила якето си и изглеждаше някак ъгловата и грациозна в огромния плетен пуловер, с тези дълги крака, с прекрасните скули, с фините тесни китки.

— А ако е трябвало да забравиш? — попита тя.

Това никога не му беше хрумвало. За миг не успя да отговори.

— Вярваш ли ми за виденията? — попита. — Искам да кажа — чела ли си статиите във вестниците? Истина е. Вестниците ме карат да звуча като глупак, като луд. Но важното е, че имаше нещо много повече и…

Искаше да може да види по-добре лицето й.

— Вярвам ти — каза тя простичко. Замълча, после добави: — Подобно, сякаш съвсем случайно нещо, което оказва толкова голямо въздействие, винаги е плашещо. Предпочитаме да смятаме, че е било предопределено…

— Предопределено!

— Искам да кажа, че случайността бе прекалено голяма, защото беше вече съвсем тъмно, когато те видях във водата. Пет минути по-късно може би изобщо нямаше да те забележа.

— Опитваш се да намериш някакво обяснение и това е много мило от твоя страна, наистина го оценявам. Но разбираш ли, онова, което помня, имам предвид онова впечатление, е толкова силно, че нищо подобно не би могло да го обясни. Те бяха там, доктор Мейфеър. И…

— Какво?

Той поклати глава.

— Просто един от онези моменти, от онези откачени моменти, когато уж ще си спомня, но после всичко си отива. Имаше един такъв и на палубата. Убеждението, че когато съм отворил очи, аз съм знаел какво се е случило… после изчезна…

— Думата, която промърмори.

— Не успях да я доловя. Не се видях да изричам нищо. Но знаеш ли, мисля, че тогава знаех името ти. Знаех коя си.

Тишина.

— Но не съм сигурен. — Обърна се смутен. Какво правеше? Къде му беше куфарът, наистина трябваше да тръгва, само дето беше толкова изморен, а и не искаше да заминава.

— Не искам да заминаваш — каза тя отново.

— Наистина ли? Мога да остана за малко. — Погледна я, тъмен силует на висока слаба фигура на фона на слабо осветеното стъкло. — О, ще ми се да те бях срещнал преди всичко това. Ще ми се… искам да кажа, толкова е глупаво, но ти си много…

Той пристъпи напред, за да я вижда по-добре. Вече различаваше очите й, изглеждаха много големи и издължени, а устата й бе така разкошна и мека. Но щом се приближи още, му се привидя нещо странно. На меката светлина, нахлуваща отвън, лицето й му се стори заплашително и зло. Със сигурност му се привиждаше. Не можеше да различи нищо ясно. Фигурата пред него като че бе свела глава и го гледаше изпод бретона на правата руса коса с откровена омраза.

Спря. Не можеше да е истина. И все пак тя още стоеше там, неподвижна, сякаш нехайна за ужаса, който той изпитваше сега.

После тръгна към него сред мътната светлина от северната врата.

Колко красива и тъжна изглеждаше! Как бе могъл да се обърка така? Тя бе на път да заплаче. Всъщност беше направо ужасно да вижда тази печал на лицето й, да вижда внезапния неизказан глад и изблик на емоция.

— Какво? — прошепна той и разтвори ръце. Тя веднага се притисна нежно към него. Гърдите й бяха големи и меки. Той я притисна плътно, обгърна я и прокара облечените си в ръкавици ръце през косата й. — Какво има? — прошепна отново, но не получи отговор. Получи повече от думи. Усещаше как бие сърцето й, беше затаила дъх. Той самият трепереше. В него се надигаше желание да я защити, което бързо се превръщаше в страст.

— Не зная — прошепна тя. — Не зная. — И заплака тихо. Погледна нагоре, отвори уста и се надигна да го целуне. Сякаш се страхуваше, да не би да го прави въпреки желанието му. Даде му цялото време на света да се отдръпне. Но, разбира се, той нямаше никакво намерение да го прави.

И отново се почувства обгърнат, както когато докосна ръката й в колата, но този път го прегръщаше нейната мека, чувствена и съвсем материална плът. Той я целуваше отново и отново, по врата, по бузите, по очите. Галеше лицето й с облечените си в ръкавици ръце, усещаше гладката й кожа под дебелия вълнен пуловер. Господи, само да можеше да махне тия ръкавици, но ако го стореше, щеше да е загубен и цялата страст щеше да се стопи в онзи смут. Отчаяно искаше да задържи този момент, отчаяно. Тя бе решила, че… така глупаво се бе уплашила, че…

— Да, да, искам — каза той, — как можа да си помислиш, че не искам, че не бих… как можа да си го помислиш? Прегърни ме, Роуан, прегърни ме силно. Аз съм тук. С теб съм, да.

Разплакана, тя се отпусна в прегръдката му. Ръката й се стрелна към колана му, към ципа на панталона, но това бяха непохватни, неуспешни жестове. От гърдите й се отрони тих стон. Чиста болка. Той не можеше да издържи това.

Целуна я отново, целуна врата й и главата й се отпусна назад. Той я вдигна и внимателно я пренесе през стаята и нагоре по металната стълба, изкачваше бавно извивка след извивка и после влезе в огромна и тъмна южна спалня. Свлякоха се на ниското легло. Той я целуна отново, приглади косата й назад, наслаждаваше се на допира й дори през ръкавиците, взираше се в затворените й очи, в безпомощно отворените й устни. Когато дръпна пуловера й, тя му помогна, и накрая успя да го изкара през главата. Косата й се разроши красиво.

Видя гърдите й през тънкото найлоново покритие и ги целуна направо през бельото. Нарочно отлагаше, езикът му галеше тъмните кръгове на зърната, преди да свали сутиена. Какво ли беше усещането да я докосват тези черни кожени ръкавици, да дразнят зърната й? Повдигна гърдите й и целуна топлата извивка под тях — обичаше точно тази сочна цепнатина — после засмука силно зърната й, едно след друго, търкаше и мачкаше трескаво плътта й.

Тя се извиваше под него, тялото й се движеше някак безпомощно, устните й хапеха неравно обръснатата му брадичка, после меки и сладки докоснаха устата му, ръцете й се промушиха под ризата му и се плъзнаха по гърдите му.

Тя ощипа неговите зърна, докато той смучеше нейните. Беше толкова възбуден, че щеше да избухне. Спря, надигна се на ръце и се опита да успокои дишането си, после се отпусна до нея. Усети, че тя сваля джинсите си. Придърпа я към себе си, усещаше гладката кожа на гърба й, после се спусна надолу към извивката на мекото й малко дупе.

Вече не можеше да чака. Изгарящ от нетърпение, той свали очилата си и ги хвърли на нощната масичка. Образът й се размаза пред очите му, но всички физически детайли, които бе видял, още бяха в ума му. Беше върху нея. Ръката й посегна към чатала му, разкопча панталона и извади грубо члена му, плесна го, като че да провери твърдостта му — малък жест, който за малко да го принуди да стигне кулминацията. Той усети бодливите къдрави косми по пубиса й, горещите вътрешни устни и накрая тясната, пулсираща обвивка, в която потъна.

Може би беше извикал. Не знаеше. Тя се надигна от възглавницата, устата й бе прилепена към неговата, ръцете й го придърпваха, тазът й се удряше в неговия.

— Чукай ме грубо — прошепна тя. Беше като плесница — остър остен, който нажежи потисканата му страст до точката на кипене. Крехкото й тяло, деликатната й кожа го възбуждаха още повече. Никакво въображаемо изнасилване от най-тайните му и необясними фантазии не можеше да е толкова брутално.

Бедрата й се блъскаха в неговите и той смътно виждаше, че лицето й и голите й гърди са пламнали в червено. Тя стенеше. Нахлуваше в нея отново и отново, видя как ръцете й политат настрани, като отсечени, точно в мига, преди той да затвори очи и да избухне в нея.

Накрая, изтощени, те се претърколиха по гръб на меките памучни чаршафи. Горещите й ръце бяха преплетени под неговата протегната ръка, лицето му бе заровено в уханната й коса. Тя се сгуши по-близо и дръпна смачкания чаршаф отгоре им; после се обърна към него и зарови лице до врата му.

Самолетът щеше да почака, целта му щеше да почака. Нека болката и тревогата си отидат. По всяко друго време и на всяко друго място той щеше да я намери за неотразима. Но сега тя беше повече от това, беше повече от желана, топла и изпълнена с мистериозен и сякаш перфектен пламък. Беше нещо божествено, от което той отчаяно се нуждаеше.

Нежната й копринена ръка се уви около врата му, когато той я притисна към себе си. Можеше да усети как бие сърцето й.

Много след това, почти потънал в дълбок сън, той скочи стреснат и замаяно започна да съблича топлите си дрехи. После легна гол до нея, само с ръкавици, крайниците му бяха преплетени с нейните, вдишваше топлината й, чуваше тихото й сънено дишане, като целувка. После започна да потъва в съня.

— Роуан — прошепна. Да, знаеше всичко за нея, познаваше я.

 

 

Бяха на долния етаж. Казваха: „Събуди се, Майкъл, ела долу“. Бяха запалили голям огън в камината. Или пък беше просто огън около тях, като горски пожар? Стори му се, че чува тътен на барабани. Майкъл. Някакъв неясен сън или пък спомен за Марди Грас, преди много време, в онази зимна нощ, за барабаните, които тътнеха в яростна, страховита каденца, а факлите блещукаха в клоните на дъбовете. Те бяха там, на долния етаж, трябваше само да се събуди и да слезе долу. За първи път през всичките тези седмици, откакто го бяха напуснали, той не искаше да ги вижда, не искаше да си спомня.

Седна, взря се в бледото белезникаво утринно небе. Потеше се, сърцето му биеше силно.

Тишина; бе твърде рано за слънцето. Сложи си очилата.

В къщата нямаше никого, никакви барабани, никакъв дим. Никой, освен тях двамата, но тя вече не беше до него в леглото. Той чуваше как гредите пеят, но това бе заради водата. После прозвуча някакъв дълбок, вибриращ звук, по-скоро като трептене, отколкото като шум, и той разбра, че голямата яхта се блъска в пристана. Като че ли някакъв страховит левиатан казва: „Тук съм“.

Седна за момент и се втренчи тъпо в спартанската мебелировка. Всичко бе изработено от същото красиво дърво, което бе видял долу. Някой тук бе обичал финото дърво, бе обичал всичко да е хармонично. Всичко в стаята беше доста ниско — леглото, бюрото и пръснатите столове. Нищо не пречеше на гледката от френските прозорци.

Но той надушваше огън. Да, и като се вслуша внимателно, дори го чу. Един халат бе изваден за него — прекрасен дебел хавлиен бял халат, точно каквито обичаше.

Облече го и слезе да я потърси.

Огънят гореше, за това се оказа прав. Но около него не се бяха стълпили никакви същества. Тя седеше сама с кръстосани крака върху камината, също облечена с халат. Тънките й крайници почти се губеха в диплите му. Трепереше и плачеше.

— Съжалявам, Майкъл. Съжалявам — прошепна тя с дълбокия си кадифен глас. Лицето й бе обляно в сълзи и уморено.

— Скъпа, защо говориш така? — попита той. Седна до нея и я прегърна. — Роуан, за какво съжаляваш, за бога?

И тогава думите й излязоха като потоп, толкова бързо, че той едва успяваше да ги следи: толкова много била поискала от него, но толкова желаела да е с него, че последните няколко месеца били най-тежките в живота й и че самотата й била вече почти непоносима.

Той целуваше бузата й отново и отново.

— Харесва ми да съм с теб — каза й. — Искам да бъда тук. Не искам да бъда никъде другаде…

Млъкна, сети се за самолета за Ню Орлиънс. Е, това можеше да почака. И той започна несръчно да й обяснява, че е бил като в капан в онази къща на Либърти стрийт.

— Не дойдох, защото знаех, че това ще се случи — каза тя. — Ти беше прав. Исках да зная, исках да докоснеш ръката ми, да докоснеш кухненския под, там, където той умря, исках… разбираш ли, аз не съм такава, каквато изглеждам…

— Знам каква си — каза той. — Много силен човек, който смята за ужасно да признае, че има нужда от нещо.

Тишина. Тя кимна.

— Де да беше само това — каза. Сълзите й отново рукнаха.

— Кажи ми, разкажи ми всичко — рече той.

Роуан се измъкна от прегръдката му и стана. Тръгна боса напред-назад, явно не усещаше колко студен е подът. И отново всичко се изля като потоп — безброй дълги, деликатни фрази се редуваха с такава скорост, че той се напрягаше, за да разбере. Да отдели смисъла от отвличащата вниманието му красота на гласа й.

Била осиновена, когато била само на ден, отвели я далече от дома й. Знае ли той, че е станало в Ню Орлиънс? Казвала му това в писмото, което той така и не получил. И да, той трябвало да знае това, защото когато се събудил, хванал ръката й и я задържал в своята, сякаш не искал да я пусне да си отиде. И може би тогава се е зародила неговата объркана странна идея, усещането му за връзка с онова място. Но всъщност тя никога не била ходила там! Никога не била виждала този град. Дори не знаела цялото име на майка си.

Знае ли той, че в сейфа, ей там, има един документ, там, зад картината, до вратата? Има едно писмо, което е подписала, и то гласи, че тя не може никога да се върне в Ню Орлиънс, нито пък да се опитва да открие нещо за семейството си, за истинските си родители. Отрязано, откъснато, миналото й било захвърлено като пъпна връв и нямало никакъв начин да си върне онова, което било останало назад. Но тя се замислила за това през последните години, за тази ужасна черна пропаст и за факта, че тях вече ги няма, Ели и Греъм, и онзи документ в сейфа, и Ели, която преди да умре, я накарала да повтори обещанието си отново.

Отвели я от Ню Орлиънс до Лос Анджелис със самолета в шест часа в самия ден на раждането й. Години я лъжели, че е родена в Лос Анджелис. Така пишело и в акта й за раждане, един от онези фалшиви документи, които съчиняват за осиновените деца. Ели и Греъм й разказвали хиляди пъти за малкия апартамент в Западен Холивуд и колко щастливи били, когато я завели у дома.

Но не в това бил проблемът, проблемът бил, че тях вече ги нямало, били мъртви и цялата история просто била изличена с такава скорост и така изцяло, че тя била ужасена. А Ели толкова страдала. Никой не бивало да страда така. А те имали страхотен модерен живот, просто страхотен, макар и това да бил някакъв егоистичен, материалистичен свят, признавала го. Никакви връзки — нито семейни, нито приятелски — не нарушавали егоцентричното им преследване на удоволствия. А до леглото на Ели, която крещяла за морфин, седяла единствено Роуан.

Той кимаше, колко добре я разбираше. Нима собственият му живот не се бе превърнал в същото? Порази го внезапен проблясък от Ню Орлиънс — мрежестата врата се затваря, около кухненската маса са насядали братовчеди, има червен боб и ориз, и разговори, разговори, разговори…

— Казвам ти, за малко да я убия — продължи Роуан. — Малко ми оставаше. Не можех… не можех… Никой не би могъл да ме излъже за това. Познавам кога хората лъжат. Не че мога да чета мисли, нещо по-сложно е. Сякаш хората говорят на глас с черно-бели думи на бял лист, а аз виждам какво казват в цветни картини. Понякога долавям мислите им, малки късчета информация. А и съм лекар, затова не се опитваха да скрият от мен диагнозата. Точно Ели винаги лъжеше, опитваше се да се преструва, че нищо не се случва. Но аз винаги знаех как се чувства. Още когато бях малко момиче. Това е другото — този талант да узнавам, наричам го диагностично сетиво, но е повече. Просто слагах ръце върху нея и дори когато беше в ремисия, знаех. То е там, то се връща. Тя имаше най-много шест месеца. А после, когато всичко свърши, трябваше да се върна в тази къща — в тази къща с всякакви удобства и всевъзможни уреди, в лукс, за който всеки би могъл да…

— Зная — каза той тихо. — Всичките ни играчки, всичките ни пари.

— И какво е тя сега без тях, просто черупка. Аз не принадлежа на това място! А ако аз не принадлежа, тогава кой, и се огледах… и се изплаших, казвам ти. Изплаших се. Не, чакай, не ме успокоявай. Ти не знаеш. Не можех да предотвратя смъртта на Ели, това мога да приема, но аз убих Греъм. Аз го убих.

— Не, не си — каза Майкъл. — Лекар си и добре знаеш, че…

— Майкъл, ти си като ангел, изпратен ми от небесата. Но слушай какво ти казвам. Ти имаш сила в ръцете си, знаеш, че е истинска. Аз знам, че е истинска. Вече ми я демонстрира. Е, аз имам също толкова голяма сила. Аз го убих. Убих още двама души преди това — един непознат и едно малко момиченце преди много години, малко момиченце на площадката за игра. Чела съм протоколите от аутопсиите. Мога да убивам, казвам ти! И днес съм лекар, защото се опитвам да отрека тази сила, за да изградя живота си така, че да компенсира това зло!

Тя си пое дълбоко дъх. Прокара пръсти през косата си. Изглеждаше някак изгубена в огромната широка роба, пристегната здраво на кръста й. Ганимед с мека, чуплива коса на паж. Той понечи да иде при нея, но тя го спря с жест.

— Това е. Знаеш ли, представях си как го разказвам, точно на теб…

— Тук съм, слушам те… — отвърна той. — Искам да ми кажеш… — Как можеше да изрече с думи, че тя го е омаяла и завладяла напълно, и колко невероятно е това след всички тези седмици на ярост и безумие.

Тя говореше тихо за начина, по който е тръгнал животът й, как винаги е обичала науката, науката била поезия за нея. Не си и представяла, че ще стане хирург. Вълнувала се най-много от изследванията, от невероятния, почти фантастичен напредък в неврологията. Искала да прекара живота си в лаборатория, където смятала, че може да открие истинската възможност за героизъм, а имала и природна дарба за това.

Но после се случило онова ужасно нещо, онази ужасна Коледа. Възнамерявала да започне работа в института „Кеплингер“ по методите за мозъчна интервенция, различна от хирургията — лечение с лазер, гама-лъчи — все чудеса, които не можела да опише на един лаик. В края на краищата тя никога не се чувствала добре сред хората. Може би щяла да е на място в някоя лаборатория?

Последните открития я въодушевявали, но нейният ментор, нямало значение как се казва — пък и вече бил мъртъв, умрял от серия малки инсулти скоро след това, каква ирония, и всичките хирурзи на света не могли да зашият тези смъртоносни разкъсвания… но тогава тя дори не знаела за това. Но да се върнела на историята. Той я отвел в Института в Сан Франциско, било Бъдни вечер, защото това била единствената нощ от всички в годината, когато там нямало никого, и той нарушавал правилата, като й показвал върху какво работят, а те изследвали живи ембриони.

— Видях онзи малък ембрион в инкубатора. Знаеш ли как го наричаха? Наричаха го абортус. О, мразя се, че ти казвам това, защото знам как се чувстваш заради Малкия Крис, зная…

Тя не забеляза шока му. Не й беше казвал за Малкия Крис, никому не бе казвал това галено име, но тя като че изобщо не забеляза това и той остана притихнал, просто я слушаше и си спомняше всички онези филми, в които бе виждал ужасните образи на ембриони, но не искаше да я прекъсва. Искаше тя да продължи.

— И това нещо беше поддържано живо — каза тя. — Абортирано в четвъртия месец. Но той бе намерил начин да поддържа живота дори на по-млад ембрион. Говореше за размножаване на ембриони в тестови епруветки, без изобщо да бъдат връщани в утробата. Трябваше да служат единствено за резервни органи. Трябваше да чуеш аргументите му — зародишът играел жизненоважна роля във веригата на човешкия живот, можеш ли да си представиш. Но сега ще ти кажа и най-ужасната част, наистина ужасната част — той беше искрено ентусиазиран, това му харесваше. Виждах потенциалните ползи, които той описваше. Разбираш ли, беше възможно някой ден да създаваме съвсем нови, неувредени мозъци за пациенти в кома. О, боже, само да знаеш колко неща могат да се направят, неща, които можех да постигна с таланта си!

Той кимна и каза тихо:

— Разбирам. Разбирам и ужаса, и колко примамливо е било.

— Да, точно така — отвърна тя. — А вярваш ли, че можех да направя голяма научна кариера, името ми можеше да е в учебниците. Бях родена за това, така да се каже. Когато открих неврологията, когато навлязох в нея, след цялата онази подготовка, сякаш бях изкачила планина и бях стигнала у дома, това беше моето място.

Слънцето изгряваше. Озаряваше пода пред краката й, но тя като че не го забелязваше. Отново плачеше, тихо, сълзите се стичаха по лицето й и тя избърса устни с опакото на ръката си.

Разказа му как бе избягала от онази лаборатория, как бе избягала от научната работа и от всичко, което би могла да постигне с нея, бе избягала от безскрупулната жажда за власт над малките зародишни клетки с тяхната изумителна пластичност. Разбира ли той как те могат да се използват за транспланти, напълно различни от останалите, че могат да продължат да се развиват, че няма да отключат имунна реакция у приемника, че са предоставяли небивали възможности.

— Така е, възможностите са необятни. И представи си само колко материал, цяла малка нация от ничии деца, милиони. Разбира се, законът го забранява. И знаеш ли какво каза той: има закони срещу това, защото всички знаят, че се прави.

— Не се учудвам — прошепна Майкъл. — Изобщо не се учудвам.

— Бях убила двама души. Знаех го. Защото, разбираш ли, то е свързано със самата ми същност, със способността ми да избирам да направя нещо и с отказа ми да приема поражението. Наречи го темперамент, но в най-примитивната му форма. Наречи го гняв в най-крайното му измерение. Можеш да си представиш как щях да използвам този си капацитет за избор, за дело, за устояване на властта, да следвам собствената си цел по някакъв абсолютно неморален, дори унищожителен курс? Това не е просто воля; твърде горещо е, за да бъде наречено воля.

— Решителност — каза той.

Тя кимна.

— Хирургът е интервенционист. Той е много решителен. Просто вадиш скалпела и казваш: ще изрежа половината ти мозък и ще се почувстваш по-добре. Кой, ако не решителен човек, би имал нервите да стори подобно нещо, човек, който е целенасочен, верен на целта си, някой много силен.

— И слава богу, че е така — каза Майкъл.

— Вероятно. — Тя се усмихна горчиво. — Но увереността на хирурга е нищо в сравнение с онова, което можех да извадя от себе си в онази лаборатория. Искам да ти кажа и още нещо — нещо, което ще разбереш, защото имаш онази сила и виденията, нещо, което никога не бих казала на лекар, защото няма да има полза. Когато оперирам, аз виждам с вътрешния си поглед какво върша. Искам да кажа, че в съзнанието си имам някакъв многоизмерен образ на резултата от действията си. В ума ми съществува съвършено детайлна картина. Когато ти беше мъртъв на палубата и аз ти правех изкуствено дишане, виждах дробовете ти, сърцето ти, въздуха, който нахлуваше в гърдите ти. И когато убих онзи мъж в джипа, когато убих бедното момиче, аз първо си представих как ги наказвам, виждах пръскащата кръв. Тогава нямах нужните познания, за да си представя всичко подробно, но процесът беше същият, същият.

— Но те сигурно са умрели от естествена смърт, Роуан.

Тя поклати глава.

— Аз го направих, Майкъл. И то със същата сила, която ме води по време на операциите. Със същата сила, която ми помогна да спася теб.

Той не каза нищо, чакаше я да продължи. Последното, което искаше, бе да спори с нея. Господи, та тя бе единственият човек на света, който наистина го слушаше. И нямаше нужда някой да спори с нея точно сега. Все пак изобщо не беше сигурен, че е права.

— Никой не знае тези неща — продължи тя. — Аз стоях тук, в тази празна къща и плачех, говорех на глас. Ели беше най-близката ми приятелка в целия свят, но не можех да й кажа. И какво трябваше да направя? Опитах се да намеря спасение в хирургията. Избрах най-бруталните и директни методи на лечение. Но всичките сполучливи операция на света не могат да скрият от мен самата онова, на което съм способна. Аз убих Греъм. Знаеш ли, в онзи момент, когато се карахме с него, мисля, че наистина си спомних Мери Джейн на детската площадка, мисля, че наистина си спомних онзи мъж в джипа и вярвам, вярвам, че преднамерено използвах силата, но единственото, което зная със сигурност, е, че видях артерията. Видях я да се разкъсва. Мисля, че съвсем умишлено го убих. Исках той да умре, за да не нарани Ели. Аз го накарах да умре.

Тя млъкна, като че не беше сигурна какво точно бе казала, или сякаш току-що бе осъзнала, че това е истината. Загледа се към водата, която сега беше синя под слънчевите лъчи, изпълнена с трепкаща светлина. По повърхността й се бяха появили безброй лодки. Цялата къща беше в плен на разкриващата се гледка, маслиненозелените хълмове, осеяни с бели постройки. Майкъл си помисли, че всичко това кара Роуан да изглежда още по-самотна и изгубена.

— Когато прочетох за силата на ръцете ти, знаех, че е истинска — продължи тя. — Разбрах. Знаех през какво минаваш. Тези тайнствени неща ни отделят от останалите. Не очаквай другите да разберат, макар че в твоя случай го виждат с очите си. При мен никой не може да го види, защото то няма да се случи отново…

— От това се страхуваш, нали, да не се случи отново?

— Не зная. — Тя го погледна. — Мисля за онези смърти и вината е толкова ужасна, не съм го направила с цел, нито съм го планирала. Просто то стои между мен и живота. И все пак съм жива, живея по-добре от всички, които познавам. — Тя се изсмя тихо, горчиво. — Всеки ден отивам в болницата и оперирам. Животът ми е вълнуващ. Но не е онова, което можеше да бъде… — Сълзите й отново рукнаха. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Слънчевата светлина падаше върху нея, върху русата й коса.

Много му се искаше да я прегърне. Страданието й бе мъчително за него. Не можеше просто да стои и да гледа зачервените й сиви очи, пълни със сълзи. Изопнатостта на лицето й стана направо ужасна, когато линиите на агонията внезапно се вдълбаха и сълзите рукнаха. След това лицето й стана гладко, като при шок.

— Исках да ти кажа всичко това. — Беше объркана, несигурна. Гласът й се прекърши. — Исках… да бъда с теб и да ти го кажа. Предполагам, че се чувствах така, защото ти спасих живота, защото някак…

Този път нищо не можеше да го спре. Отиде бавно при нея и я прегърна. Задържа я така, целуваше копринената кожа на врата й и облените със сълзи бузи, целуваше и сълзите й.

— Правилно постъпи — каза той. Отдръпна се, свали ръкавиците си нетърпеливо и ги хвърли настрани. Загледа се за миг в ръцете си и после вдигна поглед към нея.

В очите й се четеше смайване, сълзите й блещукаха на светлината на огъня. И тогава той докосна главата й, докосна косата й, бузите, и прошепна:

— Роуан.

Искаше всички тези случайни, безумни образи да спрат; искаше да вижда само нея, чрез ръцете си, и тогава отново в него се надигна онова прекрасно, поглъщащо усещане, което го бе връхлетяло за миг в колата, усещането, че тя е навсякъде около него, някак нахлува в него, като електричество във вените; той я познаваше, той знаеше честността на живота й, интензивността му и познаваше добротата й, неоспоримата й доброта. Непрестанно скупчващите се образи не бяха важни. Те само доказваха онова, което долавяше, и точно то, и само то имаше значение.

Плъзна ръце под халата й, докосваше дребното й слабо тяло, така горещо, така вкусно за голите му пръсти. Наведе глава и целуна връхчетата на гърдите й. Сиротна, сама, уплашена, но толкова силна, толкова безмилостно силна.

— Роуан — прошепна той отново. — Забрави сега за това.

Усети въздишката й, притисна я към себе си — чувстваше я като прекършено стъбълце до гърдите си — и в нарастващата топлина цялата й болка си отиде.

 

 

Той лежеше на килима, тя бе сгушила глава в лявото му рамо; дясната му ръка непохватно държеше цигара над пепелника, до него димеше чаша с кафе. Сигурно вече беше девет часът. Трябваше да се обади на летището. Може би щяха да му намерят място в самолета по обед.

Но мисълта, че ще я изостави, го изпълни с тревога. Харесваше я. Харесваше я повече от всички, които бе срещал в живота си, и което бе вероятно по-важното — беше очарован от нея, от очевидната й интелигентност и почти болезнена уязвимост, събуждаща в него остро желание да я защити, на което той се наслаждаваше толкова много, че чак се срамуваше от това.

Бяха говорили с часове, след като отново бяха правили любов.

Говореха тихо, без припряност и излишни емоции, за живота си. Тя му каза как е отраснала в Тибурон, как е излизала с лодката почти всеки ден, как е учила в най-добрите училища. Разказа му за медицината, за ранната си любов към науката, за мечтите за открития, подобни на тези на доктор Франкенщайн, но много по-спокойно и подробно. После заговори как бе открила таланта си в операционната. Нямало съмнение, че е невероятно добър хирург. Не чувстваше нужда да се хвали с това; просто го описваше — вълнението, незабавното удовлетворение и онова отчаяно желание след смъртта на родителите й винаги да оперира, винаги да върви из онези отделения, винаги да е на работа. Имало дни, в които оперирала, докато вече не можела да стои на краката си. Сякаш съзнанието, ръцете, очите й не били част от нея.

Той й разказа накратко, и някак с неодобрение към самия себе си, за своя собствен свят, отговаряше на въпросите й, стоплен от очевидния й интерес.

— Работническа класа — бе казал. Това се оказа много интересно за нея. Как било там на юг? Той заговори за големите семейства, за големите погребения, за тесните малки типови къщи с покритите с линолеум подове, цветята в големите колкото пощенски марки градинки. Старомодно ли й се струва? Може би и на него вече му изглежда така, само дето спомените му причиняват болка, защото неистово иска да се върне у дома.

— Не става дума само за тях и за виденията. Искам да се върна там, искам да вървя по улица „Благовещение“…

— Така ли се казва улицата, където си израснал? Красиво е.

Той не й каза за плевелите в канавките, за мъжете, седнали на стълбите с вечните кутии бира, за вечната миризма на варено зеле, за крайбрежните влакове, които караха прозорците да тракат.

По-лесно му беше да говори за живота си тук — за Елизабет, за Джудит, за аборта, който бе разрушил живота му с нея; за последните няколко години и за тяхната странна пустота, за чувството, че очаква нещо, без да знае какво. Каза й за къщите и колко много ги обича; за типичните за Сан Франциско големи сгради в италиански стил и стил кралица Ана, за пансиона, който бе искал да реставрира на Юниън стрийт, а после някак заговори и за къщите, които наистина обичаше, къщите в Ню Орлиънс. Вярвал, че в тях може да има призраци, защото те са нещо повече от жилища и нищо чудно да могат да откраднат душата ти.

Това споделяне беше лесно, задълбочаваха знанията си един за друг, увеличаваха интимността, която вече усещаха. Хареса му как тя говори за морето; за това да си сам на палубата с чаша кафе в ръка и вятърът да вие покрай кокпита. На него това не му допадаше, но му хареса да я слуша да говори за морето. Харесваше му изражението на сивите й очи; харесваше му простотата на леките й отпуснати жестове.

Той подхвана дори откачения разговор за филмите и повтарящите се образи на отмъстителни бебета и деца, за начина, по който се бе чувствал — сякаш всичко се опитва да му каже нещо. Може би е само на крачка от лудницата, но пък дали някои от пациентите не попадат там, защото са възприели шаблоните твърде буквално? Какво мисли тя? А смъртта? Той бе мислил много и за смъртта, но напоследък, дори преди инцидента, бе разбрал, че смъртта на друг човек вероятно е единственото наистина свръхестествено явление, на което е бил свидетел.

— Сега не говоря за лекари. Говоря за обикновените хора в модерния свят. Искам да кажа, че когато погледнеш към тялото и осъзнаеш, че животът си е отишъл от него, ти можеш да му крещиш, да го размяташ насам-натам, да се опитваш да го изправиш да седне и въобще да пробваш всички трикове, описани в книгите, но то ще е мъртво, абсолютно и недвусмислено мъртво…

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— И трябва да знаем, че повечето от нас стават свидетели на подобно нещо само един или два пъти на двайсет години. Може и никога. Днешна Калифорния е населена с хора, които никога не са виждали смърт. Те никога не са виждали мъртво тяло! Просто когато някой умре, смятат, че не се е хранил здравословно или пък не е тичал сутрин…

Тя се засмя тихо.

— Всяка проклета смърт е убийство. Защо смяташ, че пращат адвокатите си при нас, лекарите?

— Така е, но има и още нещо. Те не вярват, че ще умрат! И когато някой друг умре, той е зад затворени врати, полагат го в затворен ковчег, ако горкият глупак е проявил лошия вкус да поиска ковчег и погребение, което, разбира се, не е трябвало да прави. По-добре погребална служба в някой ресторант със суши и бяло вино, и гости, които дори отказват да споменат за какво са се събрали! Бил съм на погребения в Калифорния, на които никой дори не продумва за умрелия! Но ако наистина си видял… и не си лекар, сестра или погребален агент… е, това е просто първокласно свръхестествено събитие, и вероятно най-свръхестественото събитие, което някога ще видиш.

— Нека ти кажа нещо за едно друго свръхестествено събитие — каза тя с усмивка. — Стана, когато имаш едно такова мъртво тяло на палубата на яхтата си, размяташ го насам-натам, говориш му и то внезапно отвори очи.

Усмихваше му се толкова красиво. Той понечи да я целуне и така точно тази тема от разговора намери своя край. Но важното беше, че не я бе объркал с налудничавите си приказки. Тя го разбираше напълно.

Защо трябваше да се случва онова друго нещо? Защо той го чувстваше като откраднато време?

 

 

Сега лежеше на килима и мислеше колко много я харесва и колко го тревожи нейната тъга и неговата самота, как не иска да си тръгва и все пак трябва да тръгне.

Чувстваше ума си необичайно бистър. За пръв път това лято бе оставал трезвен толкова дълго. И дори се наслаждаваше на това, че може да разсъждава ясно. Тя току-що му бе напълнила нова чаша с кафе, а то имаше хубав вкус.

Сложи си отново ръкавиците, защото постоянно получаваше проклетите глупави видения от всичко, което докоснеше — Греъм, Ели и мъже, много мъже, хубави мъже, всички мъже на Роуан, това бе абсолютно ясно. Щеше му се обаче да не беше.

Слънцето грееше през източните прозорци. Той я чуваше да прави нещо в кухнята. Реши, че трябва да стане и да й помогне, без значение какво е казала, но все пак тя бе доста убедителна по въпроса: „Обичам да готвя, то е като хирургията. Стой си там“.

Сега си мислеше, че тя е първото нещо през всичките тези седмици, което има значение, което успя да отвлече мислите му от инцидента и от него самия. Такова облекчение беше да мисли за някой друг, а не за себе си. Всъщност, когато обмисляше това с тази нова яснота, осъзна, че откакто е тук, е в състояние да се концентрира — върху разговора, върху любенето, върху опознаването им; а това беше нещо съвършено ново, защото през всички изминали седмици липсата на концентрация — невъзможността му да прочете повече от една страница или пък да следи действието на филм за повече от пет минути — го беше тормозила постоянно. Беше по-лошо дори от безсънието.

Осъзна, че никога опознаването на човешко същество не е започвало така интензивно и не бе достигало такава дълбочина, и то толкова бързо. Бе като онова, което се предполагаше, че трябва да стане при секса, но рядко се получаваше. Напълно бе забравил, че тя е жената, която го е спасила; онова силно усещане за същината й заличи неясното безлично вълнение, което бе изпитал при първата им среща, и сега той създаваше безумни фантазии за нея в ума си.

Но как можеше да продължи да я опознава и дори да се влюби в нея, да я има, и същевременно да направи онова, което трябваше? А той трябваше да направи това нещо. Трябваше да си иде у дома и да разбере целта.

Това, че тя също бе родена на юг, нямаше нищо общо. Главата му бе пълна с твърде много образи от миналото й и усещането за съдба, която свързва всичко, бе твърде силно, за да е просто продукт на случайно припомняне за неговия дом чрез нея. Освен това на палубата миналата нощ не бе доловил нищо подобно. Да, знаеше, че я е познал, но дори това бе съмнително, защото не беше някакво дълбоко разпознаване, нямаше „О, да, сещам се“, когато тя му разказа историята си. Само някакво очарование. Нищо научно нямаше в силата на ръцете му. Да, можеше да е психична, и вероятно измерима, и дори контролируема чрез някакви лекарства, но тя не беше научна. Беше повече като изкуство или музика.

Но важното беше, че трябва да тръгва, а не искаше. И това внезапно го натъжи и почти отчая, сякаш двамата бяха прокълнати.

Само да я бе срещнал през всички тези седмици. И тогава му хрумна най-странната мисъл. Ако онзи ужасен инцидент не се беше случил и той я беше срещнал на някакво съвсем обикновено място… Но тя беше част от случилото се, нейната необикновеност и сила бяха част от всичко това. Сам-сама на тази голяма яхта точно в мига, когато мракът пада. „Кой друг, по дяволите, можеше да е там? Кой друг, по дяволите, щеше да го извади от водата?“ Лесно можеше да повярва на онова, което бе казала за своята решителност, за силите си.

Когато му описа с най-големи подробности спасяването му, Роуан бе казала нещо странно. Бе казала, че в много студена вода човек губи съзнание почти веднага. И все пак бе успяла да стигне до него, без да припадне. Беше казала само: „Не знам как стигнах до стълбата, честно, не знам“.

— Мислиш ли, че е била онази сила? — попита той.

Тя се замисли за миг и отвърна:

— И да, и не. Може да е било и късмет.

— Е, за мен определено е късмет — отвърна той и отново го връхлетя онова приятно усещане.

Може би тя разбра, защото каза:

— Ние се страхуваме от онова, което ни прави различни. — И той се съгласи с нея.

— Но повечето хора имат подобни сили — продължи тя. — Не знаем какви точно, нито как да ги измерим, но със сигурност те са част от онова, което се случва между хората. Виждала съм го в болницата. Лекарите просто разбират неща, но не знаят как. Същото е и със сестрите. Предполагам, че и адвокатите знаят безпогрешно, когато някой е виновен или кога съдебните заседатели ще гласуват „против“, но и те не могат да кажат как са го разбрали. Истината е, че въпреки всичко, което сме научили за себе си, въпреки всичко, което сме систематизирали, класифицирали и определили, мистериите си остават необятни. Да вземем например генетиката. Човек наследява толкова много неща — например срамежливостта се наследява, както и предпочитанията към определена марка сапун или пък към определени имена. Но какво още? Какви невидими сили? Ето защо толкова се вбесявам, че не познавам истинското си семейство. Не зная нищичко за тях. Ели им е трета братовчедка или нещо такова. Та тя почти не им е роднина…

Да, той се бе съгласил с всичко това. Поговори малко за баща си и за дядо си, за това, че приличал на тях повече, отколкото му се искало да признае.

— Но ти трябва да вярваш, че можеш да промениш наследствеността си — каза той. — Трябва да вярваш, че магията е в това да съчетаеш по нов начин тези елементи. Иначе няма никакъв смисъл.

— Разбира се — отвърна тя. — Ти си го направил, не е ли така? Иска ми се да вярвам, че аз също. Може да звучи откачено, но вярвам, че сме длъжни да…

— Кажи ми…

— Длъжни сме да се стремим към съвършенство — каза тя тихо. — Защо не?

Той се бе засмял, но не подигравателно. Беше се сетил за нещо, което един негов приятел бе казал. След като една вечер бе слушал Майкъл да дърдори за история и как никой не я разбира и въобще накъде сме се запътили заради незнанието си, той бе казал: „Ти си чудат бъбривец, Майкъл“. И му обясни, че фразата е от „Орфей слиза в ада“ на Тенеси Уилямс. Майкъл беше оценил комплимента. Надяваше, че тя също ще го оцени.

— Ти си чудата бъбривка, Роуан — каза той и после обясни онова, което му бе казал приятелят му.

Това я разсмя, отпусна я.

— Може би затова съм толкова мълчалива — каза тя. — Дори не искам да започвам да говоря. Мисля, че това имаше предвид. Аз съм чудата бъбривка и затова изобщо не говоря.

 

 

Той дръпна от цигарата, докато мислеше за всичко това. Щеше да е хубаво да остане с нея. Само да можеше това чувство да си отиде, чувството, че трябва да тръгва за дома.

— Сложи още едно дърво в огъня — каза тя и прекъсна мислите му. — Закуската е готова.

Сервира храната на масата до прозорците. Бъркани яйца, кисело мляко, прясно разрязани портокали, които блещукаха на слънцето, бекон и наденица, както и топли кифли, току-що извадени от фурната.

Наля кафе и портокалов сок. Цели пет минути той яде, без да продума. Никога не бе изпитвал такъв глад. Един дълъг миг се взира в кафето. Не, не искаше бира и нямаше да пие. Изпи кафето и тя напълни отново чашата му.

— Това е просто прекрасно — каза той.

— Остани и ще ти приготвя вечеря, и закуска утре сутрин.

Той не отговори. Взря се в нея за миг, опитваше се да не вижда само хубостта и обекта на голямото си желание, а да я види такава, каквато е. Естествено руса, помисли си той, гладка, без почти никакъв мъх по лицето и ръцете. И прекрасни тъмни пепеляви вежди, тъмни мигли, които караха очите й да изглеждат още по-сиви. Всъщност тя имаше лице на монахиня. Нито помен от грим, дългата й пълна уста му изглеждаше някак непорочна, като устните на малките момиченца, преди да започнат да слагат червило. Искаше му се да стои тук с нея вечно…

— Но ти все пак ще заминеш — каза тя.

Той кимна.

— Трябва.

Роуан се замисли.

— Ами виденията? — попита. — Не искаш ли да поговорим за тях?

Той се поколеба.

— Всеки път, щом се опитам да ги опиша, се вбесявам и отблъсквам хората.

— Мен няма да отблъснеш — каза тя. Сега изглеждаше доста сдържана, с кръстосани пред гърдите ръце, с красиво разрошена коса, с димящо кафе на масата пред нея. Сега приличаше повече на решителната и силна жена, която бе срещнал вечерта.

Вярваше на думите й. И все пак бе виждал изражение на неверие и дори безразличие по толкова много лица. Облегна се в стола и се загледа навън за момент. Всички възможни кораби в света се бяха събрали в този залив. Виждаше и чайките, които летяха над пристанището на Сосалито като миниатюрни късчета хартия.

— Зная, че това преживяване отне много време — каза той, — но всъщност самото време не съществуваше — погледна я. — Знаеш какво имам предвид. Като някога, когато хората са били примамвани от малкия народ^[1]. Нали се сещаш, изчезвали и прекарвали един ден с малкия народ, а когато се връщали в селата си, разбирали, че ги е нямало петдесет години.

Тя се засмя тихо.

— Това да не е някаква ирландска приказка?

— Да, чух я от една стара монахиня ирландка. Тя обичаше да ни разказва такива страхотии. Казваше и че в Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс има вещици и че те ще ни откраднат, ако се разхождаме по онези улици… — Спомни си колко мрачни бяха тези улици, колко мрачно красиви, сякаш извадени от „Ода за славея“, „Стаен, аз слушам…“. — Съжалявам… умът ми блуждае.

— Продължавай.

— Мисля, че щях да се върна и да оживея дори да бях отказал да сторя каквото искаха от мен. Но аз исках тази мисия, исках да изпълня задачата. И сякаш… сякаш всичко, за което ме молеха, всичко, което ми разкриха, е свързано с моето минало, с това, което съм бил. Беше толкова поглъщащо. Разбираш ли ме?

— Има причина да изберат теб.

— Да, точно така е. Аз съм човекът за това, заради онова, което бях. Няма грешка. Зная, че отново говоря като откачен. Много ме бива в това, няма спор. Приказки на шизофреник, който чува гласове, които му казват да спаси света. Знаеш ли какво говорят приятелите ми за мен?

— Какво?

Той намести очилата си и разцъфна в най-хубавата си усмивка.

— Майкъл не е толкова глупав, колкото изглежда.

Тя се засмя, прекрасен смях.

— Не изглеждаш глупав. Просто изглеждаш твърде добре, за да е истина. — Тя изгаси цигарата си. — Но ти знаеш колко си хубав. Не е нужно да ти го казвам. Какво друго можеш да си спомниш?

Той се поколеба, определено бе наелектризиран от последния комплимент. Имаше ли време да идат отново в леглото? Не, нямаше. Скоро трябваше да хване самолета.

— Нещо за портал — каза той. — Сигурен съм. Но пак не мога да си го спомня. Всичко избледнява с времето. Но зная, че имаше и някакъв номер. И някакво бижу. Красиво бижу. Дори не мога да кажа, че сега си спомням. По-скоро е нещо като вяра. Но вярвам, че всички тези неща имат нещо общо с онова. Имат нещо общо с отиването ми у дома, с усещането, че трябва да направя нещо ужасно важно и че Ню Орлиънс е част от него, и онази улица, по която обичах да се разхождам като дете.

— Коя улица?

— Първа улица. Красива е, започва от Мегазин стрийт, близо до нашата къща, и продължава към Чарлз авеню, около пет пресечки, намира се в старата част на града, която се нарича Гардън Дистрикт.

— Където живеят вещиците.

— Да, точно така, вещиците от Гардън Дистрикт — каза той с усмивка. — Поне според сестра Бриджит Мари.

— А този квартал мрачен ли е, като място на вещици? — попита тя.

— Не, не бих казал. Но е като някаква тъмна част от гората насред града. Големи дървета, дървета, каквито не си виждала. Нищо тук не може да се сравни с тях. Може би и в цяла Америка. А къщите са градски тип, близо до тротоара, но са толкова огромни и не са залепени една за друга, имат градини. И там е и онази къща, покрай която винаги обичах да минавам, много висока и тясна. Спирах и я гледах през металната ограда, която беше украсена с рози от ковано желязо. Сега е постоянно пред очите ми — след инцидента — и аз не спирам да мисля, че трябва да се върна там, трябва да се върна спешно. Дори докато седя тук, се чувствам виновен, че не съм в самолета.

По лицето й мина сянка.

— Искам да останеш тук известно време — каза тя. Прекрасен, дълбок, дрезгав глас. — Не си в добра форма. Имаш нужда от почивка, истинска почивка, без пиячка.

— Права си, но не мога да го направя, Роуан. Не мога да обясня напрежението, което чувствам. Ще ме тормози, докато не се прибера у дома.

— Това е друго нещо, Майкъл. Защо да е дом? Не познаваш никого там.

— О, дом е, скъпа, дом е. Зная — засмя се той. — Бях в изгнание твърде дълго. Знаех го още преди инцидента. Сутринта, преди да се случи, беше най-прекрасната, събудих се и мислех за дома. Мислех за онзи път, когато отидохме до Гълф Коуст, беше привечер и бе топло, определено топло…

— А ще можеш ли да минеш без пиене, когато си тръгнеш оттук?

Той въздъхна и преднамерено разцъфна в една от най-чаровните си усмивки — онази, която винаги бе вършила работа — и й смигна.

— Ирландски лъжи ли искаш да чуеш, лейди, или истината?

— Майкъл… — В гласа й нямаше само неодобрение, а разочарование.

— Зная, зная — каза той. — Всичко, което казваш, е вярно. Виж, ти не знаеш какво стори за мен само като ме измъкна от онази къща, само като ме изслуша. Искам да направя каквото ми казваш…

— Разкажи ми повече за онази къща — помоли тя.

Той отново се замисли, преди да започне.

— Беше в неокласически стил — знаеш ли какво е това? — но все пак бе различна. Имаше веранди отпред и отстрани, истински нюорлиански веранди. Трудно е да се опише къща като тази на човек, който никога не е бил в Ню Орлиънс. Виждала ли си снимки на града?

Тя поклати глава.

— Ели никога не говореше по тази тема.

— Звучи ми нечестно, Роуан.

Тя сви рамене.

— Но беше така. Ели искаше да вярва, че съм нейна дъщеря. Ако попитах за биологичните си родители, тя смяташе, че съм нещастна, че не ме е обичала достатъчно. Нямаше смисъл да се опитвам да избивам тия идеи от главата й. — Отпи малко кафе. — Преди последното си влизане в болницата тя изгори всичко от писалището си. Видях я. Изгори всичко в камината. Снимки, писма, такива неща. Не осъзнавах, че това е краят. Или може би просто не съм мислила за това. Тя знаеше, че няма да се върне. — Спря за миг, после сипа още кафе в чашите.

— После, след като тя умря, дори не можах да намеря адрес на близките й там. Адвокатът й нямаше никаква информация. Казала му, че не иска да търсим никого от там. Всичките й пари бяха завещани на мен. И все пак тя често посещаваше роднините си в Ню Орлиънс. Обаждаше им се по телефона. Изобщо не успях да проумея всичко това.

— Толкова е тъжно, Роуан.

— Достатъчно говорихме за мен. Да се върнем към онази къща. Какво те кара да си я спомняш сега?

— О, къщите там не са като къщите тук — каза той. — Всяка има индивидуалност, характер. А онази е… мрачна, масивна, нещо като великолепен мрак. Построена е точно на ъгъла, едната й страна е досами тротоара на пресечката. Господ знае колко обичам тази къща. В нея живее един мъж, като излязъл от роман на Дикенс е, кълна се, висок и просто въплъщение на джентълменството, ако разбираш какво искам да кажа. Обикновено го виждах в градината… — Той се поколеба, като че нещо се приближаваше към него, нещо съдбоносно.

— Какво има?

— Просто онова чувство, че всичко е свързано с него и онази къща. — Потрепери, сякаш му беше студено. — Не мога да си го обясня. Но зная, че мъжът има нещо общо с всичко това. Не мисля, че хората, които видях в отвъдното, искаха да забравя. Мисля, че те искаха да действам бързо, защото нещо ще се случи.

— Какво може да е то? — попита тя внимателно.

— Нещо в онази къща — отвърна Майкъл.

— Но защо ще искат да се връщаш в онази къща? — попита тя, отново внимателно, без предизвикателство.

— Защото имам силата да сторя нещо там; имам силата да въздействам на нещо. — Той погледна към ръцете си, така жалки в черните ръкавици. — Сякаш всичко си идваше на мястото. Сякаш целият свят е направен от малки парченца — и внезапно огромен брой от тези малки фрагменти се наместват и ти виждаш… виждаш…

— Картината?

— Да, точно така, картината. Е, моят живот е бил част от по-голяма картина. — Той отпи още една малка глътка от кафето. — Какво мислиш? Луд ли съм?

Тя поклати глава.

— Звучи твърде специално, за да си луд.

— Специално?

— Искам да кажа специфично.

Той се изсмя някак стреснато. Никой през всички тези седмици не бе казвал нищо подобно. Тя смачка цигарата си.

— Често ли мислиш за тази къща през последните няколко години?

— Почти не съм се сещал — каза той. — Не съм я забравил, но и не съм мислил много за нея. О, от време на време, предполагам, когато съм си спомнял Гардън Дистрикт, сигурно съм се сещал и за нея. Може да се каже, че онова място е незабравимо.

— Но тази ти обсебеност не е започнала, преди да получиш виденията?

— Определено — отвърна той. — Има и други спомени за дома, но спомените за тази къща са най-натрапчиви.

— Значи, когато мислиш за онези видения, не си спомняш да е станало дума за къщата…

— Не, нищо определено. И все пак… — И ето го отново, онова усещане. Но внезапно той се уплаши от силата на предположението. Сякаш цялото нещастие на последните няколко месеца се връщаше. И все пак се чувстваше добре, че тя му вярва, че го слуша. Харесваше лекотата, с която владееше положението, първото нещо, което му направи впечатление в нея предната нощ.

Тя го гледаше, гледаше го сякаш чуваше и мислите му. Той си помисли за странните необуздани сили, как грозно объркваха всичко, вместо да го изясняват.

— Е, какво ми има? — попита той. — Питам те като лекар, като специалист по мозъци, какво мислиш? Какво да правя? Защо постоянно виждам онази къща и онзи мъж? Защо се чувствам длъжен да бъда там сега?

Тя се замисли, тиха, неподвижна, сивите й очи бяха големи и фиксирани в някаква точка отвъд прозореца, дългите й изящни ръце отново бяха скръстени. И тогава каза:

— Мисля, че трябва да идеш там, няма съмнение в това. Няма да се успокоиш, докато не го направиш. Иди и виж тази къща. Кой знае? Може вече да не е там. Или пък да не усетиш нищо особено, когато я видиш. Във всеки случай трябва да провериш. Може би има някакво психологическо обяснение на тази твоя фиксидея, както я наричат, но не съм сигурна в това. Подозирам, че си видял нещо, че си бил някъде. Знаем, че се случва с много хора, или поне те твърдят така, когато се върнат. Но може би просто го интерпретираш погрешно.

— Наистина не разполагам с много — призна той.

— Смяташ ли, че те са предизвикали инцидента?

— Боже, дори не съм мислил за подобно нещо.

— Нима?

— Искам да кажа, че това просто се случи и те са били там, видели са внезапно появилата се възможност. Би било ужасно да мисля, че те са го причинили. Това би променило нещата, не смяташ ли?

— Не зная. Нещо в цялата история ме притеснява. Ако са могъщи, които и да са, ако могат да ти кажат нещо важно, свързано с някаква цел, ако могат да те върнат жив, когато е трябвало да си мъртъв, ако са били в състояние да те спасят, защо тогава да не са причинили инцидента и защо да не са те причината сега да не си спомняш нищо?

Той остана безмълвен.

— Наистина не си мислил за това, нали?

— Но това е ужасно — прошепна той. Тя понечи да каже още нещо, но той я спря с внимателен жест. Опитваше се да открие думи за онова, което искаше да каже. — Моята концепция за тях е различна. Вярвам, че те съществуват в друго измерение и не само духовно, но и физически. Че те са…

— По-висши същества?

— Да. И че са могли да дойдат при мен, да се погрижат за мен само когато съм бил близо до тях, между живота и смъртта. Опитвам се да кажа, че беше нещо мистично. Но ми се ще да намеря друга дума за него. Това беше общуване, което се случи единствено защото аз бях физически мъртъв.

Тя чакаше.

— Искам да кажа, че те са същества от друг вид. Не могат да накарат човек да падне от скалите и да се удави в морето. Защото ако могат да направят такова нещо в материалния свят, защо тогава ще имат нужда от мен?

— Разбирам — отвърна тя. — И все пак…

— Какво?

— Ти предполагаш, че те са по-висши същества. Говориш за тях като за добри същества. Предполагаш, че си длъжен да сториш онова, което искат от теб.

И той отново остана без думи.

— Виж, може би изобщо не разбирам за какво говоря — каза тя.

— Не, напротив. Ти си права. Аз предположих всичко това. Но, Роуан, не разбираш ли, става дума за впечатление. Аз се събудих с впечатлението, че те са добри, че съм се върнал благодарение на тяхната доброта и че задачата ми е нещо, което съм приел доброволно. И не поставях под въпрос тези предположения. А може би трябваше.

— Но може и аз да греша. Може би изобщо не трябваше да казвам нищо. Нали знаеш какво ти казах за хирурзите. Ние не сме по юмруците, а по ножовете.

Той се засмя.

— Не знаеш какво значи за мен само да поговоря за това, само да мога да мисля за него на глас. — И тогава спря да се усмихва. Защото беше много разстройващо да говори за това по този начин и тя го знаеше.

— Има и още нещо — каза Роуан.

— Какво?

— Всеки път, когато стане дума за силата на ръцете ти, казваш, че тя не е важна. Казваш, че виденията са важни. Но защо да не са свързани? Защо не допуснеш, че хората от виденията са ти дали тази сила?

— Не зная — каза той. — Мислил съм за това. Някои от приятелите ми дори го предположиха. Но някак не вярвам, че е така. Имам чувството, че тази сила ме разсейва. С всички тези хора наоколо, които искат да я използвам, а ако започна да го правя, няма да мога да се върна.

— Разбирам. А когато видиш онази къща, ще я докоснеш ли?

Той се замисли. Трябваше да признае, че не си е представял подобно нещо. Беше си представял някакво по-внезапно и прекрасно прозрение за нещата.

— Да, предполагам, че ще го направя. Ще докосна входа, ако мога. Ще изкача стълбите и ще докосна вратата.

Но защо това го плашеше? Да види къщата му се струваше нещо прекрасно, но да я докосне… Разтърси глава, скръсти ръце и се облегна в стола. Да докосне входа. Да докосне вратата. Разбира се, че може те да му бяха дали силата, но защо бе уверен, че не е така? Особено ако тя беше късче от…

Тя мълчеше, очевидно объркана, дори притеснена. Той я гледа доста дълго, мислеше си колко не му се тръгва.

— Не си тръгвай толкова скоро, Майкъл — каза тя внезапно.

— Роуан, искам да те питам нещо — каза той. — Онзи документ, който си подписала, клетвата, че никога няма да идеш в Ню Орлиънс. Вярваш ли в подобни неща, искам да кажа във валидността на подобно обещание към Ели, която вече е покойница?

— Разбира се, че вярвам — каза Роуан мрачно, почти тъжно. — Ти също вярваш в такива неща.

— Нима?

— Искам да кажа, че си честен човек. Ти си от хората, за които казваме, че са от голямо значение, готин тип.

— Надявам се да съм такъв. Но аз зададох въпроса погрешно. Ами твоето желание да видиш мястото, където си се родила? Но сега те лъжа, знам го, защото всъщност исках да попитам дали има някакъв шанс да дойдеш с мен там. Предполагам, че един готин тип не говори лъжи.

Тишина.

— Знам, че звучи арогантно. Знам, че в тази къща са идвали много мъже, искам да кажа, че едва ли съм светлината на живота ти и…

— Престани. Мога да се влюбя в теб и ти го знаеш.

— Е, тогава слушай какво ти казвам, защото то се отнася за двама живи. И може би вече съм… е… искам да кажа, че щом искаш да идеш там, ако имаш нужда да идеш там просто за да видиш къде си родена и кои са родителите ти… Защо, по дяволите, да не дойдеш с мен? — Той въздъхна, облегна се назад и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Предполагам, че това би било ужасно голяма стъпка за теб, нали? И е много егоистично от моя страна. Но просто искам да дойдеш. Някой готин тип би…

Роуан се взираше встрани, замръзнала, устата й бе като вкаменена. И той осъзна, че тя отново е на път да заплаче.

— Искам да дойда — каза тя. Сълзите вече избиваха.

— За бога, Роуан, съжалявам. Нямах право да те моля.

Сълзите бяха победени. Тя продължаваше да се взира във водата, сякаш това бе единственият начин да се овладее. Но все пак плачеше — той виждаше леките движения в гърлото й, когато преглъщаше, и потрепването на раменете й. И тогава като мълния го порази мисълта, че това е най-самотният човек, когото познава. Калифорния бе пълна с такива, но Роуан бе наистина изолирана. По един съвършено неегоистичен начин той се уплаши за нея, уплаши се да я остави в тази къща.

— Виж, Роуан, наистина съжалявам. Не мога да ти причиня това. То си е между вас с Ели. Когато си готова да идеш, ще го направиш. А засега аз трябва да се върна, но по съвършено друга причина. Трябва да си тръгна оттук, въпреки че изобщо не искам да го правя.

Сълзите отново се стичаха по лицето й.

— Роуан.

— Майкъл — прошепна тя. — Аз съжалявам. Аз съм тази, която падна в прегръдките ти. А сега спри да се притесняваш за мен.

— Не, не говори така. — Той понечи да се изправи, защото искаше да я прегърне, но тя нямаше да му позволи. Посегна през масата и хвана ръката й.

Заговори й нежно:

— Ако мислиш, че не обичам да те прегръщам, да бърша сълзите ти, значи не използваш силата си, Роуан. Или просто не разбираш човек като мен.

Тя потрепери, обгърна плътно гърдите си с ръце, бретонът й падна в очите. Изглеждаше толкова отчаяна, че му се прииска да я притисне към себе си и отново да я целуне.

— От какво се страхуваш всъщност? — попита я.

Тя отговори толкова тихо, че едва я чу:

— Че съм лоша, Майкъл, че съм лош човек, човек, който наистина може да вреди. Човек, в който дреме ужасно зло. Ето това ми казват моите сили, такива, каквито са.

— Роуан, не е грях, че си била по-добър човек от Ели и Греъм. И не е грях, че си ги мразела заради самотата си, че са те отгледали в изолация от всички, с които си свързана по кръв.

— Зная това, Майкъл. — Тя се усмихна, с топла, мила усмивка, пълна с благодарност и тихо примирение, но не вярваше в думите му. Чувстваше, че не може да види нещо изключително важно за нея, и сам го знае. Чувстваше, че се е провалил в това, точно както на борда на яхтата. Загледа се към дълбоката синя вода и после отново се обърна към него.

— Роуан, без значение какво ще стане в Ню Орлиънс, ние с теб ще се срещнем отново, и то скоро. Мога да ти се закълна пред цяла купчина библии, че ще се върна тук, но всъщност зная, че няма да стане така. Когато си тръгнах от Либърти стрийт, знаех, че вече няма да се върна там. Но ние ще се срещнем някъде, Роуан. Ако ти не можеш да стъпиш в Ню Орлиънс, тогава избери друго място и само кажи, аз ще дойда.

„Това е заради вас, копелета, там горе“, помисли той, докато гледаше водата, а после и прашното синьо калифорнийско небе, „вие създания, каквито и да сте, които няма да се върнете, за да ме водите. Ще ида в Ню Орлиънс, ще ви последвам. Но тук между мен и тази жена има нещо, което е само мое.“

 

 

Роуан искаше да го откара до летището, но той настоя да хване такси. Беше твърде далече, а тя бе уморена. Имаше нужда да поспи.

Той взе душ и се обръсна. Не беше пил от почти дванайсет часа. Направо невероятно.

Когато слезе долу, тя отново седеше на камината с подвити крака. Беше много хубава в белите вълнени панталони и още един от онези страхотни плетени пуловери, които я караха да изглежда още по-дългокрака и крехка, елегантна като кошута. Ухаеше нежно на някакъв парфюм, чието име той бе знаел някога и още харесваше.

Целуна я по бузата и я прегърна доста дълго. Бе по-голям от нея с осемнайсет години, може би дори повече. Почувства това болезнено ясно, почувства го, когато остави устните си отново да докоснат твърдата й закръглена буза.

Остави й листче, на което бе написал името на хотел „Пончартрейн“ и номера на стаята.

— Как мога да се свържа с теб в болницата или не е редно да го правя?

— Не, обади ми се. Проверявам съобщенията си постоянно. — Тя отиде до кухненския плот и написа номерата на тефтерчето за телефони, после откъсна страницата и я сложи в ръката му. — Ако ти създават трудности, просто им кажи, че очаквам обаждането ти. Ще ги предупредя.

— Дадено.

Тя отстъпи на крачка от него, пъхна ръце в джобовете си и наведе леко глава, когато го погледна.

— Не започвай да пиеш отново, Майкъл.

— Слушам, докторе — засмя се той. — Сега стоя тук и съм готов да ти го обещая, но след някоя и друга минута онези стюардеси…

— Майкъл, не пий в самолета, не пий и когато пристигнеш. Там ще те връхлетят спомени. Ще си на мили разстояние от всички, които познаваш.

Той поклати глава.

— Права си, докторе. Ще внимавам. Всичко ще е наред.

Отиде до куфарчето си и извади уокмен „Сони“ от едно отделение, провери и дали се е сетил да сложи книга за самолета.

— Вивалди — каза и пъхна уокмена и малките му слушалки в джоба на сакото си. — И моят Дикенс. Направо полудявам, когато летя без тях. По-добри са от валиум и водка, кълна се.

Тя се усмихна, най-прелестната усмивка на света, а после се разсмя.

— Вивалди и Дикенс — прошепна тя. — Само си представете.

Той сви рамене.

— Всички си имаме слабости. Боже, как може да си тръгвам? Луд ли съм?

— Ако не ми се обадиш довечера…

— Ще ти се обадя, дори по-скоро, отколкото можеш да си представиш.

— Таксито е тук.

Той също бе чул клаксона.

Прегърна я, целуна я, притисна я към себе си. И за миг като че не можеше да се отлепи от нея. Помисли си за онова, което бе казала, че те са причинили инцидента, че те са причинили амнезията, и някакъв мрачен хлад плъзна из него, нещо много подобно на истински страх. Ами ако просто забравеше за тях, завинаги, ами ако просто останеше тук с нея? Наистина беше възможност, беше избор.

— Мисля, че те обичам, Роуан Мейфеър — прошепна той.

— Да, Майкъл Къри. Мисля, че нещо подобно се случва и с двама ни.

Тя го дари с още една от нейните меки, искрящи усмивки и той видя в очите й цялата сила, която му бе въздействала така съблазнително през последните няколко часа, но и цялата нежност и тъга.

По пътя към летището слуша Вивалди със затворени очи, но това не му помогна. Мислеше за Ню Орлиънс, а после за нея; махалото се люлееше напред-назад. Беше му казала нещо толкова просто, но как го бе разтърсило. Сякаш всички тези седмици се бе приближавал до идеята за някакъв прекрасен мотив и цел, която служи на някаква висша полза, но тогава тя му бе задала няколко прости и логични въпроса и вярата му се бе разпаднала.

И все пак не вярваше, че инцидентът е бил причинен от някого. Вълната просто го бе повалила от скалата и той бе отишъл някъде, в селение, посещавано и от други, и бе открил онези същества, те също го бяха открили. Но те не можеха да нараняват хората, за да ги манипулират, сякаш са кукли на конци!

Тогава как ще обясниш спасението си, човече? Как ще обясниш нейното идване, сама на онази лодка, точно преди да мръкне, точно на онова място в морето?

Господи, отново започваше да полудява. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че иска да е пак с нея, че иска да удари една голяма глътка бърбън с лед.

 

 

Чак когато вече чакаше да се качи на самолета, му хрумна нещо, нещо, за което изобщо не се бе сетил.

През последните няколко часа бе спал с нея три пъти без никакви предпазни мерки. Дори не беше помислил за презервативите, които винаги носеше в портфейла си. Дори не я бе питал за това. Всъщност за всичките тези години това бе първият път, когато позволяваше подобно нещо да му се изплъзне.

Е, за бога, та тя все пак беше лекар. Сигурно се е погрижила. Но може би трябваше да й се обади. Нямаше да навреди да чуе гласа й. Затвори „Дейвид Копърфийлд“ и започна да търси телефон.

Тогава отново видя мъжа — онзи англичанин с бялата коса и костюма от туид. Само на няколко редици от неговото място, с куфарчето си, с чадър и със сгънат вестник в ръка.

О, не, въздъхна Майкъл и отново седна на мястото си. Само това ми трябваше, да налетя на него.

Извикаха пътниците за неговия самолет. Майкъл с тревога видя, че англичанинът става, събира си нещата и тръгва към изхода.

Но след няколко секунди възрастният джентълмен дори не погледна към Майкъл, когато той мина покрай него и седна на мястото си до прозореца в дъното на първа класа. Англичанинът вече бе отворил куфарчето си и пишеше нещо доста бързо в голям, подвързан с кожа бележник.

Майкъл си поръча бърбън и леденостудена бира, преди самолетът да излети. Когато кацнаха в Далас за четирийсетминутен престой, беше вече на шестата бира и седмата глава от „Дейвид Копърфийлд“, и дори не си спомняше за англичанина.