Ан Райс
Вещиците: Полунощ (31)

Трийсет и едно

Започнаха да изследват къщата тихо и почтително. Отначало вървяха така, сякаш се бяха промъкнали в музей и се страхуваха, че пазачите всеки миг ще ги изпъдят.

Не смееха да докоснат вещите на вече мъртвите й обитатели. На стъклена масичка в зимната градина имаше чашка за кафе. На един стол бе сгънато списание.

Вървяха из стаите и коридорите, дърпаха завесите, отваряха капаците и само от време на време се осмеляваха да надзърнат в дрешници, шкафове и чекмеджета.

Но лека-полека започнаха да свикват със сенчестия сумрак и станаха по-дръзки.

Само в библиотеката се задържаха цял час, разглеждаха подвързаните в кожа книги на класиците и старите счетоводни книги от плантацията Ривърбенд. С тъга установиха, че страниците им са прогнили. Вече почти нищо не се четеше.

Не докоснаха документите на бюрото, които Райън Мейфеър щеше да събере и прегледа. Разгледаха портретите по стените.

— Това трябва да е Жулиен. — Тъмнокос красавец им се усмихваше от стената в коридора. — Но какво е това зад него? — Картината бе така потъмняла, че Майкъл не можеше да различи нищо. Накрая го забеляза — Жулиен стоеше пред вратата на къщата.

— Виж онази стара фотография. Това явно е Жулиен със синовете си. Този до него е Кортланд. Моят баща. — Да, бяха позирали на верандата. Усмихваха се от избледнялата кафеникава снимка, изглеждаха доста весели.

Какво ли ще видиш, ако ги докоснеш, Майкъл? И откъде знаеш, че Дебора не иска да направиш точно това?

Той бързо се извърна. Искаше да последва Роуан. Харесваше походката й, дългите й крака и начина, по който косата й се поклащаше в ритъм. Тя влезе в трапезарията и му се усмихна. Идваш ли?

В малкото килерче с висок таван откриха безброй сервизи прекрасен порцелан: „Минтън“, „Ленъкс“, „Уеджууд“, „Ройъл Долтън“ — с цветни мотиви, с ориенталски мотиви, със златни и сребърни ръбчета. Имаше стар бял порцелан, китайски порцелан, дори античен „Блу Уилоу“ и „Спод“.

Имаше много сандъци, пълни с безброй подобни съкровища, на всяко от които се виждаше един и същ монограм „М“.

Майкъл разбираше от такива неща; беше добре запознат с викторианската епоха. Можеше да идентифицира всеки нож за риба, вилица за стрида и лъжичка за сладко, както и безброй други прибори, украсени с най-различни орнаменти.

Откриха сребърни свещници, сложно украсени купи за пунш, плата за сервиране, поставки за хляб, кутии за масло, стари кани за вода, за кафе, чайници и гарафи. Всичко беше много изящно. Като по магия, само с леко потъркване, под чернилката засияваше старо сребро.

В дъното на шкафовете откриха великолепни стъклени чаши, полирани кристални чинии и плата.

Само покривките и купищата салфетки вече не ставаха за нищо. Финият лен, поръбен с дантела, беше изгнил от влагата. Но гордата буква „М“ все още личеше тук-там под тъмните петна на плесента.

Все пак няколко салфетки бяха запазени, увити в синя хартия, в едно чекмедже от сух кедър. Тежката дантела беше пожълтяла красиво. До тях бяха скупчени костени, сребърни и златни пръстени за салфетки.

Докосни ги. Дали инициалите „МБМ“ означаваха Мери Бет Мейфеър? А тук има пръстен с инициали „ЖМ“. Знаеш на кого е бил, нали?

Но Майкъл ги върна на мястото им. Пръстите му бяха пъргави, въпреки ръкавиците. Само дето ръцете му вече бяха потни и това го дразнеше. Да, този кръст, както го беше нарекла Роуан, бе доста тежък.

Следобедното слънце хвърляше дългите си полегати лъчи през прозорците на трапезарията. Погледна я отново на тази светлина. Роуан Мейфеър. Селските пейзажи по стените като че оживяха и разкриха невидимо досега множество от фигури, пръснати из изгубените вече поля на плантацията. Голямата продълговата маса изглеждаше много стабилна и едновременно с това изискана. Столовете в стил „Чипъндейл“ с техните сложно резбовани облегалки бяха подредени покрай стените.

Дали ще вечеряме скоро тук, на светлината на свещите?

— Да — прошепна тя. — Да!

А после в килера към трапезарията откриха превъзходни чаши, достатъчни за кралски прием. Имаше изящни кристални чаши със столчета, тежки чаши с двойно дъно, с флорални мотиви — чаши за шери, чаши за бренди, за шампанско, за бяло и червено вино, за десертно вино. С тях вървяха и гарафи със стъклени запушалки, кристални кани, красиви чинии, цели купища искрящ кристал.

Толкова много съкровища, помисли си Майкъл, и всички сякаш чакат да бъдат докоснати от вълшебна пръчица и да бъдат подредени отново на масата.

— Започвам да мечтая за партита — каза Роуан. — За партита като в онези дни, когато са се събирали всички роднини и масите били отрупани с храна.

Майкъл я гледаше, без да продума. Бе взела една фина чаша със столче и я въртеше на слабата светлина.

— Толкова са изящни, толкова изкусителни — каза Роуан. — Не съм си и помисляла, че някой още може да живее така днес, в Америка. Изглежда ми толкова странно. Пътувала съм из целия свят, но не съм виждала дом като този. Сякаш времето е спряло напълно.

Майкъл се усмихна.

— Не, тук просто всичко се променя много бавно. И слава богу.

— Да, изглежда като излязло от сънищата. Имам усещането, че съм мечтала точно за такъв живот, сънувала съм го, но още със събуждането съм забравяла всичко. И все пак нещо в мен като че помни, нещо ме караше да се чувствам чужда на света, в който живеех.

Излязоха на слънчевата светлина, обиколиха плувния басейн и разгледаха порутената кабина.

— Все пак изглежда солидна — каза Майкъл, след като огледа плъзгащите се врати, умивалника и душа. — Може да се ремонтира. Направена е от кипарисови дъски, а тръбите са медни. Нищо не може да разруши кипариса. Мога да оправя всичко само за няколко дни.

Върнаха се сред високата трева, където някога се бяха издигали пристройките. От тях бе останала само печална на вид дървена конструкция в края на имота.

— Е, не е толкова зле — рече Майкъл, докато се взираше през прашните мрежи. — Вероятно тук са живеели прислужниците. Било е нещо като гарсониера.

Тук се издигаше и големият дъб, при който Деидре бе търсила усамотение. Извисяваше се поне осемнайсет стъпки над главите им. Короната му беше гъста, прашна и натежала от жегата. Сигурно беше прекрасен през пролетта. Групички бананови дървета се гушеха като чудовищно избуяли треви в кръпките слънчева светлина. Дългата красива тухлена стена се простираше по цялото протежение на имота, обрасла с бръшлян и глициния чак до пантите на портата откъм Честнът стрийт.

— Глицинията още цъфти — каза Майкъл. — Обожавам лилавите й цветове — когато минавах оттук, обичах да ги докосвам, да гледам как потрепват мъничките листенца.

Защо, по дяволите, да не свали ръкавиците, за да докосне нежните цветове?

Роуан стоеше със затворени очи. Дали слушаше птиците? Майкъл се загледа в дългото задно крило на къщата, във верандите за слугите с белите дървени перила и бели решетки. Беше щастлив, неимоверно щастлив. Беше си у дома.

У дома. Та той не бе живял на подобно място. Но бе обичал тази къща, дори отдалече. Сякаш винаги бе живял в нея. Когато бе надалече, копнееше за нея, мечтаеше за нея…

Не можеш да си представиш колко голяма е опасността…

— Майкъл?

— Да, скъпа? — Целуна я, косата й ухаеше превъзходно, слънчево. Кожата й блестеше от топлината. Видението обаче се стопи. Той отново отвори широко очи на ослепителната светлина и се потопи в приспивното жужене на насекомите.

Мрежа от лъжи…

Роуан вървеше пред него във високата трева.

— Тук има някакви плочи. — Гласът й звучеше съвсем слаб. — Навсякъде са.

Крачеше след нея към предната част на градината. Там намериха малки гръцки статуи, гипсови сатири, красиво обветрени от времето, които надзъртаха със слепи очи изпод избуялия чемшир. Мраморни нимфи се криеха сред гъстите восъчни листа на камелиите, а малките жълти цветчета на лантаната сияеха на слънцето.

— Наричахме ги яйца с бекон — каза Майкъл и откъсна едно стръкче за нея. — Виж, цветчетата са кафяви и жълти, опъстрени с оранжево. А тук има и сини. А онези там са циганчета, има и ружи — едрите сини цветове до верандата наричахме алтея.

— Алтея, красиво име.

— Пълзящото по мрежата растение се казва върбинка, или коралов венец, но ние я наричахме планинска роза.

Между пъстрата плетеница на растенията се виждаше старият бял стол на Деидре.

— Трябвало е да подрежат цветята, за да може тя да гледа навън — каза Майкъл. — Виж как са превзели цялата мрежа и почти са задушили бугенвилията. Тя е най-красива, нали?

Да, виолетовите й цветове просто сияеха на светлината.

— Господи, колко пъти съм се опитвал да наподобя всичко това в някой малък заден двор в Калифорния, преди да дам ключа на собственика. След като съм окачил дантелени пердета на прозорците и съм положил дъбовия паркет… А тук всичко цъфти в изобилие, от само себе си…

— И е твое. Наше. — Колко невинна изглеждаше сега, колко искрена беше меката й усмивка.

Хвана ръката му и стисна дланта в черна ръкавица.

— Ами ако къщата е изгнила отвътре? Ако не може да се поправи.

— Ела тук и погледни. Виж как верандите за слугите се издигат нагоре? Значи фундаментът е в добро състояние. На първия етаж не се виждат никакви течове, не е избила влага. Нищо! Едно време тези веранди са били нещо като коридори, откъдето са минавали слугите. Затова и прозорците са толкова високи и започват от самия под, защото са по-скоро врати. Никоя от тях не е пропаднала. А от тази страна идва влажен вятър откъм реката. Всъщност в целия град къщите са строени така, че да се отварят за речния бриз.

Роуан вдигна глава към прозорците на стаята на Жулиен. Дали мислеше за Анта?

— Усещам как проклятието се вдига от тази къща — прошепна тя. — Така е било писано. Ние с теб да дойдем тук и да се обичаме.

Да, така е, помисли си той, но незнайно защо не го изрече. Може би просто покоят му вдъхваше някакво страхопочитание, може би просто се страхуваше да предизвика невидимото, което ги наблюдаваше.

— Това са солидни тухлени стени, Роуан — продължи Майкъл. — Някои са дебели по половин метър. Представяш ли си. Отвън къщата е измазана така, че да прилича на каменна. Такава е била модата. Виждаш ли жлебовете по боята? Искали са да изглежда като лятна къща, построена от огромни каменни блокове.

— Тази къща е истинска мешавица от стилове — добави след малко. — Решетки от ковано желязо, коринтски, дорийски и йонийски колони, врати в ориенталски стил…

— Да, с форма на ключалки — каза тя. — Знаеш ли къде видях такава врата? На гробницата. Контурът й беше издълбан на върха на гробницата.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто същият контур, издълбан под покрива. Изглеждаше точно като тези врати, ако, разбира се, не са искали да изобразят именно ключалка. Ще ти покажа. Може да идем днес или утре. Точно до главната алея е.

Незнайно защо, това го притесни. Контур на врата, издълбан на гробница. Мразеше гробищата, а гробниците — още повече. Но рано или късно щеше да се наложи да я види. Продължи да говори, опитваше се да се отърси от неприятното усещане, искаше да се отдаде само на съзерцанието на къщата, окъпана сега от прекрасната слънчева светлина.

— А от северната страна пък има прекрасни италиански прозорци, което е съвсем различно архитектурно влияние. Но все пак всичко изглежда в хармония. Къщата е построена точно за този климат, с високи петнайсет стъпки тавани. Тя е като огромен капан за светлината и хладния бриз, същинска крепост срещу жегата.

Роуан го прегърна през кръста и влязоха вътре. Тръгнаха към дългото сенчесто стълбище.

— Виж, мазилката още се държи — рече Майкъл. — Със сигурност е оригиналната, но е майсторски изработена. Вероятно са направили ръчно тези орнаменти. Не се вижда и най-малката цепнатина. Ако слезем в подземието, ще видим, че стените продължават дълбоко надолу, а подпорните колони са огромни и масивни. Няма начин да е иначе. Всичко е толкова стабилно, устойчиво.

— Да, но когато я видях за първи път, ми се стори безнадеждно запусната.

— Представи си, че тези стари тапети ги няма, боядисай стените в топли ярки цветове. Представи си пода чист и сияещ.

— Сега това е наше. Вече ние пишем историята.

— Историята на Роуан и Майкъл — каза той с лека усмивка. Поспря на върха на стълбището. — Тук нещата изглеждат по-прости. Таваните са с около фут по-ниски, мащабът е по-малък.

Тя се засмя и поклати глава.

— И колко високи са тези по-малки стаи, към четири метра?

Обърнаха се и тръгнаха по коридора към първата спалня в предната част на къщата. Прозорците й гледаха към предната и страничната веранда. Молитвеникът на Бел лежеше на скрина, на корицата му със златни букви бе изписано името й. На ръждясали прашни куки висяха фотографии с прогнили рамки.

— Отново Жулиен. Той трябва да е — каза Майкъл. — И Мери Бет. Виж, Роуан, тя доста прилича на теб.

— Да, всички така казват.

Броеницата на Бел, с името й, гравирано на гърба на разпятието, лежеше на възглавницата на старомодното легло с подпори. От пухената завивка се вдигна прах, когато Майкъл я докосна. На балдахина беше избродиран венец от рози.

Всичко изглеждаше доста мрачно — от избелелите тапети на цветя до тежките гардероби, които се бяха килнали леко напред. Килимът се беше разнищил и цветът му не се различаваше от праха. Клоните на дъбовете надничаха като призраци през завесите от шантунг. Банята беше чиста и съвсем обикновена — плочките сигурно бяха слагани по времето на Стела. Имаше огромна стара вана, каквито все още можеш да видиш в старите хотели, висока мивка и купчина прашасали хавлии на поставката от ракита.

— Боже, това е най-хубавата стая — рече Роуан зад гърба му. — Югозападно изложение. Помогни ми да отворя прозореца.

Двамата натиснаха упоритата рамка.

— Все едно си в къщичка на дърво — каза Роуан и излезе на големия балкон. Погали жлебовете на една коринтска колона и се загледа в преплетените клони на дъбовете. — Виж, катерица. О, две са. Изплашихме ги. Толкова е странно. Все едно сме в гората и ако поискаме, можем да се покатерим по клоните. И да стигнем по тях чак до небето.

Майкъл изпробва с крак гредите на балкона.

— Стабилни са, като всичко останало. Дори железните перила не са ръждясали. Все пак имат нужда от една боя. — И на покрива нямаше течове.

Този дом просто бе чакал всичките тези години да бъде ремонтиран. Майкъл спря и свали сакото си. Жегата най-после го беше победила, дори тук, където се усещаше бризът от реката.

Преметна го на рамо.

Роуан стоеше със скръстени ръце, облегната на железните перила.

Той гледаше надолу, през плетеницата на малките маслинени дръвчета, към предната порта. Виждаше се там, като момче, съвсем ясно. Но Роуан плесна с ръце и го поведе отново към стаята.

— Виж, има врата към съседната спалня. От нея също се излиза на страничния балкон.

Той се взираше в една овална фотография? Стела? Да, сигурно беше Стела.

— Няма ли да е прекрасно? Ще си направим тук всекидневна.

Той погледна към молитвеника с изписаното в златно име „Бел Мейфеър“. За миг се зачуди дали да не го докосне. Бел беше описвана като сладка, добра жена.

Как би могла тя да те нарани? От колко време си в тази къща и още не си използвал силата си.

— Майкъл?

Не, не можеше да го направи. Ако започнеше, щеше ли да спре? Това можеше да го убие, щеше да мине през него като електричество, щеше да го ослепи, неизбежно щеше да го ослепи. Потокът от образи щеше да нахлуе в него като мътна вода, като какофония от гласове. Не. Не ти трябва. Никой не те кара да го правиш.

Сви се от мисълта, че някой внезапно може да го накара, да свали ръкавиците му и да го накара насила да докосне предметите. Беше го страх.

Роуан го викаше. Той погледна за последно молитвеника, преди да продължи нататък.

— Това сигурно е била стаята на Мили. Има и камина. — Роуан стоеше пред висока тоалетка. Държеше някаква кърпичка с монограм. — Тези стаи са като светилища.

Отвъд високия прозорец се виждаше бугенвилията, която бе превзела напълно верандата и дори металните перила не се виждаха от нея. Отдолу беше верандата, на която бе седяла Деидре. Но тук нямаше мрежа.

— Да, във всички стаи има камини — каза той разсеяно, не можеше да откъсне поглед от лилавите цветове на бугенвилията. — Трябва да огледам огнеупорните тухли в комините. В тези камини никога не са горили дърва, само въглища.

Сега в тях обаче имаше газови горелки и това му харесваше. От много време не беше виждал малките синкави пламъчета, които правеха зимния сумрак така уютен.

Роуан стоеше пред вратата на дрешника.

— На какво мирише?

— За бога, Роуан Мейфеър, никога ли не си виждала дрешник, който мирише на камфор?

Тя се засмя.

— Никога не съм виждала толкова стар дрешник, Майкъл Къри. Никога не съм живяла в стара къща, нито пък съм отсядала в стар хотел. Моите осиновители държаха всичко да е много модерно. Обичаха ресторанти на покривите на сградите, само от стъкло и месинг. Не можеш да си представиш докъде стигаха, само и само да са в крак с модата. Ели не можеше да понася нищо старо или използвано. Всяка година изхвърляше дрехите си.

— Сигурно сега се чувстваш като на друга планета.

— Не, не бих казала. Като че просто съм попаднала в друго измерение — отвърна тя някак глухо. Докосна дрехите по закачалките. За него те изглеждаха просто като сенки. — Като си помислиш само, че двайсети век е към края си, а тя е преживяла целия си живот в тази стая. — Отстъпи назад. — О, този тапет е ужасен. Виж, там има някакъв теч.

— Не е нищо сериозно, скъпа. Просто малък теч. Нормално е в толкова голяма къща. Но ми се струва, че мазилката е заминала.

— Как така заминала?

— Твърде стара е, за да може да се закърпи. Виж как се рони. Ще трябва да оправим и тавана. — Сви рамене. — Ден-два работа.

— Ти си гений.

Той се засмя и поклати глава.

— О, тук има и стара баня. Всяка стая си има баня. Опитвам се да си представя всичко чисто и подредено…

— Аз си го представям — рече той. — Знам точно как да го оправя.

Стаята на Карлота беше последната голяма спалня в края на коридора — приличаше на огромна сумрачна пещера, с черно легло с четири подпори, покрито с балдахин от тафта. Имаше и няколко зловещи столове с калъфи. Миришеше на застояло. По лавиците стояха наредени юридически книги и справочници. И тук имаше молитвеник и броеница, като че оставени само преди миг. На шкафчето лежаха белите ръкавици на старицата, а до тях — обеци с камеи и кехлибарена броеница.

— На такива броеници им викахме бабешки — каза Майкъл. — Бях ги забравил. — Той посегна да я докосне, но бързо отдръпна ръка като опарен.

— И на мен не ми харесва тук — прошепна Роуан. Тя се сгуши до ръката му, сякаш изведнъж й бе станало студено. Или страшно. — Не искам да пипам нещата й. — Гнусеше се от дрехите в гардероба, от старите мебели, колкото и да бяха красиви.

— Райън ще се погрижи за всичко — добави тя, но стана още по-неспокойна. — Той каза, че Джералд Мейфеър ще дойде и ще й изнесе нещата. Завещала ги на баба му. — Сепна се и се обърна стреснато. Втренчи се почти гневно в огледалото между страничните прозорци. — И тук мирише на камфор. Но и на нещо друго.

— На върбинка и на розова вода — каза Майкъл. — Ето го шишенцето. Слагат такива в пансионите в Северна Калифорния.

— Да, ама ми се струва зловещо и унило.

Тръгнаха към задната врата на стаята, която водеше към къс коридор и няколко стъпала. Горе имаше две малки стаи, една след друга.

— Едно време тук са спели слугините — обясни Майкъл. — Едната стая сега е на Еужения. Всъщност оттук се влиза в крилото за слугите, но не ми се вярва някога да са ползвали междинната врата, защото тя е направена наскоро. Избили са я в стената. Едно време слугите са влизали в главната къща единствено през онази веранда.

В края на крилото се виждаше мътна светлина.

— Това стълбище води към кухнята. А тази стара баня тук е на Еужения. Навремето черните слуги не са ползвали банята на белите. Сигурно вече си чувала доста за тия порядки.

Свиха към по-голяма стая. Роуан пристъпваше предпазливо по избелялата черга, Майкъл вървеше след нея. Отиде до прозореца и леко дръпна крехката завеса, за да погледне към тротоара на Честнът стрийт и изящната фасада на огромната къща отсреща.

— Виж, и тази къща е отворена към реката — каза Майкъл и посочи сградата. — Но там пристройките за каретите още стоят и дъбовете не са изсечени. Виж как се лющи хоросанът от тухлените стени. Той също е направен като имитация на камък.

— От всеки прозорец виждаш само дъбове — каза Роуан, говореше тихо, като че да не обезпокои наслоения прах. — А небето е толкова наситеносиньо. Дори светлината е по-различна тук. Някак мека, като във Флоренция или Венеция.

— Така е.

Той отново се вгледа тревожно във вещите на старата жена. Може би погнусата на Роуан се бе предала и на него. С отвращение си помисли какво ли би било да свали ръкавиците и да докосне нещо на Карлота.

— Какво има, Майкъл?

— Хайде да се махаме оттук — каза той под нос, хвана я за ръката и я поведе към главния коридор.

Тя го последва доста неохотно към стаята на Деидре. Погнусата и объркването й ставаха все по-силни. Все пак трябва да завърши това пътуване. Очите й опипваха жадно старите фотографии и малките викториански столове. Майкъл я прегърна, когато тя се втренчи в отвратителното петно на матрака.

— Ужасно е. Трябва да извикам някой да го почисти — рече той.

— Аз ще го почистя.

— Не, аз ще го почистя. Нали каза, че мога да наема хора за всичко. Е, ще се погрижа и за това.

Той също се вгледа в петното — беше голямо и овално, лепкаво в средата. Дали жената бе кървяла на смъртното си легло? Или пък просто се бе изпускала в жегата на тази ужасна стара стая?

— Не зная — прошепна Роуан, въпреки че той не бе казал нищо, и въздъхна накъсано. — Вече помолих да ми дадат картона й. Райън ще го изиска по канален ред. Говорих с него днес. Обадих се и на лекаря, и на сестрата, Виола. Сладка старица. Каза, че обича Дикенс. Лекарят твърди, че нямало причина да я приемат в болница. Ох, тази история е просто откачена. Отговаряше ми с неохота. Нямало какво да се пита. А после каза, че най-хуманното било да я оставят да умре.

Той я притисна още по-силно и докосна с устни бузата й.

— Какви са тия свещи и отвратителната статуя до леглото? — попита тя.

— Света Богородица. Но когато е изобразена с открито сърце, се нарича Девата с непорочното сърце. Не си спомням точно. Свещите са църковни. Когато дойдох първата нощ, видях сиянието им. Не съм си и представял, че тя умира в същия този момент. Ако знаех… Но не знаех. Тогава дори не знаех кой живее тук.

— Защо са ги запалили?

— За упокой на душата й, когато е дошъл свещеникът. Нарича се последно причастие. Като момче бях иподякон и съм ходил със свещеника при умиращи.

— Значи са могли да направят това за нея, но не и да я заведат в болница.

— А мислиш ли, че ако беше дошла по-рано, щеше още да е жива? Аз не мисля. Пък и вече няма значение.

— И Райън казва същото. За нея нямало надежда. Преди около десет години Карлота й спряла лекарствата, но Деидре не реагирала на нищо, нямала никакви рефлекси. Райън твърди, че са сторили всичко по силите си, но какво друго може да каже. Ще разбера, когато видя картона, и тогава ще се успокоя… или напротив.

Тя се отдалечи от леглото. Оглеждаше стаята, сякаш се опитваше да я прецени съвсем безпристрастно, както подхождаше към всичко.

Майкъл й посочи, че единствено на тавана в тази стая има гипсови орнаменти като на долния етаж. Посочи й и красивата дърворезба над прозорците. Имаше и кристален полилей, сега покрит с прах, ограден от красив гипсов орнамент. Леглото обаче беше огромно и дори грозно.

— Не прилича на останалите — каза тя.

— Да, по-ново е, фабрично. Американско. Продавали са се милиони такива в края на миналия век. Вероятно Мери Бет го е купила.

— Спряла е времето, нали?

— Кой, Мери Бет ли?

— Не, отвратителната Карлота. Просто е спряла времето в тази къща. Накарала е всичко да замре. Не мога да си представя как са расли децата. Та тук не се вижда нито една играчка, нищо.

— Плюшени мечета например — прошепна Майкъл. Деидре не беше ли споменала нещо за плюшени мечета в градината в Тексас?

Роуан сигурно не го чу, защото каза:

— Е, нейното царуване свърши. — Но в гласа й не се долавяше нито триумф, нито облекчение.

Тя внезапно тръгна към леглото, взе малката гипсова Богородица с откритото сърце и я запрати към отсрещната стена. Тя падна на мраморния под на отворената баня и се разби на три неравни парчета. Роуан се взираше шокирана в тях, като че не можеше да повярва, че го е направила.

Той беше изумен. Завладя го някакво ирационално и напълно глупаво суеверие. Света Богородица, разбита на пода. Искаше да каже нещо, някаква магическа думичка или пък молитва, за да поправи стореното; или пък да хвърли шепа сол през рамо и да чукне на дърво. В този миг някакво блещукане в сенките привлече вниманието му. На масичката до леглото имаше сияеща купчинка.

— Роуан — повика я тихо той и плъзна пръсти по задната част на врата й. — Виж, там на масата.

Беше кутия за бижута. Отворена. А до нея имаше кадифено портмоне с цели купчини златни монети, нанизи перли, всякакви скъпоценни камъни, стотици малки искрящи брилянти.

— Господи боже! — прошепна Роуан. Заобиколи леглото и се втренчи в скъпоценностите, сякаш всеки миг можеха да помръднат.

— Можеш ли да повярваш? — обади се Майкъл. Той самият не знаеше дали да вярва на очите си. Дали не бяха фалшиви? Бяха като на филм. Не можеха да са истински.

Тя го погледна и каза тихо:

— Майкъл, ще ги докоснеш ли? Моля те…

Той поклати глава.

— Не, не искам.

Тя мълчеше, потънала в мисли, очите й изгубиха фокус. Обгърна се с ръце, както винаги, когато беше разстроена, сякаш нещастието я караше да мръзне.

— Майкъл, моля те, докосни нещо нейно. Нощницата й или леглото.

— Не искам, Роуан. Те казаха, че не бива да…

Тя сведе поглед, косата й падна върху очите.

— Роуан, няма да разбера нищо. Ще се объркам напълно. Ще видя как сестрата я облича или може би лекарят, или пък кола, преминала пред очите й. Не знам как да използвам силата си. Аарън се опита да ме научи, но не съм много добър. Ще видя нещо грозно, нещо противно. Страх ме е, защото тя е мъртва. В началото постоянно докосвах разни неща, но вече не мога. Повярвай ми…

— Ами ако видиш щастие? Ако видиш нещо красиво. Като онази жена в Лондон, която е докоснала нощницата й.

— Наистина ли го мислиш? Хората в Таламаска не са непогрешими. Те са просто хора.

— Не, не са просто хора. Те са като мен и теб. Имат свръхестествени способности.

Говореше меко, без яд, но той знаеше как се чувства. Отново се загледа в свещите, после и в строшената статуя в банята и изведнъж си спомни за майските процесии, за огромната статуя на Девата, клатушкаща се над тълпата по улиците. Хиляди цветя. А после се замисли за Деидре — Деидре и Аарън в онази ботаническа градина. „Искам нормален живот.“

Заобиколи леглото и отиде до старомодната тоалетка. Отвори горното чекмедже. Бели нощници от мек памук, лъхащи на сладък парфюм. И леки летни роби от естествена коприна.

Извади една нощница — съвсем фина, без ръкави, с десен на бледи цветя. Остави я на купчина върху тоалетката и свали ръкавиците си. Притисна плътно длани и после докосна дрехата. Затвори очи.

— Деидре. Виждам само Деидре.

Пред очите му се разкри някакво огромно пространство. В сумрака видя стотици лица, чу гласове, стонове, писъци. Беше непоносимо. Някакъв мъж вървеше към него, като газеше през телата на останалите! „Не, спри!“ Изпусна нощницата. Остана със затворени очи, опитваше се да си спомни какво бе видял, въпреки че се страхуваше от образа на този кошмар. Стотици скупчени хора и някой му говореше бързо, саркастично. „Господи, какво беше това?“ Той се втренчи в ръцете си. Беше чул нещо като барабан, който отмерваше марш… Звучеше му познато.

Марди Грас, преди много години. Той бързаше по улицата с майка си. Беше зима.

„Хайде, да видим Тайната гилдия на Камю.“ Да, беше същият барабан. И сиянието идваше от натруфените платформи.

— Нищо не разбирам — прошепна той.

— Какво видя?

— Някаква пълна глупост. — Той се загледа вбесен в нощницата. Посегна бавно към нея. — Последните дни на Деидре. Само нея. Нищо друго. — Докосна меката тъкан, много леко. — Виждам градината откъм верандата — прошепна той. — Да, ето я и върбинката, някаква пеперуда пърха по мрежата, виждам и ръката на Деидре, отпусната вдясно. Лашър е там, тя се радва, че той е до нея, точно до нея. Ако извърне глава настрани, ще го види.

Отново пусна нощницата.

— Само светлина и цветя. А тя… тя беше щастлива.

— Благодаря ти, Майкъл.

— Не ме карай да го правя отново, моля те. Съжалявам, но не мога. Не искам.

— Разбирам. — Тя се приближи до него. — Съжалявам. — Говореше тихо, гласът й беше искрен, успокояващ, но изглеждаше озадачена. Искаше да разбере какво беше видял първия път.

Той също. Но едва ли щеше да успее.

И все пак беше в тази къща, имаше силата, дадена му вероятно от тях! А се страхуваше да я използва, той, Майкъл Къри, страхливецът, който не спираше да приказва, че има важна мисия.

Нима не те го бяха довели тук? Нима не очакваха да докосва предметите в тази къща? Тя също го искаше. Как иначе?

Протегна ръка и докосна крака на леглото. Пладне, сестри, прислужница чисти с прахосмукачка, някой се оплаква от нещо. Образът бе толкова мимолетен, че се размаза пред очите му. Прокара пръсти по матрака. Белият й крак приличаше на направен от тесто. Джери Лониган беше тук, вдигаше я, говореше нещо под нос на помощника си: „Гледай само на какво прилича тази стая“.

После докосна стената. Видя лицето на Деидре, разкривено от идиотска усмивка, а по брадичката й течеше лига. Докосна вратата на банята. Някаква бяла сестра крещеше на Деидре да идва, да не си тътри краката. Знаела, че може. Болката в Деидре, която я разяждаше. Някакъв мъжки глас, дойде чистачката, мярна се и тоалетната, шум от казанче, жужене на комари, рана на гърба й. Господи, имаше рана от облегалката на люлеещия се стол. Беше загноила, поръсена с бебешка пудра. Боже, хора, луди ли сте. А сестрата просто я държеше на тоалетната чиния. Не мога…

Той се обърна и мина бързо покрай Роуан, като блъсна ръката й, когато тя се опита да го спре. Докосна колоната на стълбището. Покрай него се мярна памучна дреха, чу стъпки по стария килим. Някой пищеше, плачеше.

— Майкъл!

Той се затича нагоре по стълбите след тях. Бебето плачеше в люлката. Огласяше цялата къща.

Миризма на химикали, смрадта на мътилката в онези буркани. Беше ги зърнал предната нощ, а и тя му беше разказала за тях. Но сега трябваше да ги разгледа, да ги докосне. Да докосне гадните буркани на Маргьорит. Беше усетил вонята им, когато снощи дойде да види трупа на Таунсенд.

Само дето не бе останал никакъв труп, а кости. Хвана се за перилата и пред очите му блесна образът на Роуан, стиснала газена лампа. Беше ядосана, нещастна, искаше да избяга от старицата, която я съсипваше със злобата си, с думите си. После видя и черната прислужница с парцал за прах. Някакъв дърводелец сменяше стъклото на прозореца на таванската стая. „Господи боже, тук вони ужасно.“ „Мълчи и си върши работата.“ Спалнята на Деидре, някакъв писък заглушава другите гласове, става пронизителен, после заглъхва, но приижда пак. И вратата, точно отпред, някой се смее, мъж, който говори на френски. Какво казва… не мога да различа нито една дума, от стаята вони ужасно.

Но не, първо стаята на Жулиен, леглото на Жулиен. Смехът става по-силен, само че се смесва с плач на бебе; някой тича нагоре по стълбите, точно зад него. Докосна вратата и отново видя Еужения. Чисти, оплаква се от миризмата. Монотонният глас на Карлота, не може да различи думите, после онова ужасно петно в мрака, там, където бе умрял Таунсенд, поел последния си дъх през изгризаната дупка в килима. Камината, мимолетния образ на Жулиен! Същият мъж, да, същият мъж, когото бе видял, когато държеше нощницата на Деидре. Да, Жулиен се взираше в него. Виждам те, а после нечии тичащи стъпки. Не, не искам да виждам това. Посегна към перваза на прозореца, стисна връвта на сенника и го вдигна. Той се нави с тракане и разкри мръсните стъкла.

Тя излетя през стъклото. Анта. Падна на покрива, ужасена, косата й се бе разпиляла по лицето й, окото й, виж й окото, виси на бузата. Господи боже. Плачеше. „Не ме наранявай, недей! Лашър, помогни ми!“

— Роуан!

И защо Жулиен не й помогне. Защо просто седи и плаче.

— Ако щеш викай и дявола от ада, но никой няма да ти помогне — съска Карлота…

Жулиен е безпомощен.

— Ще те убия, ще те убия, кучко…

Тя падна, няма я вече, писъкът й затрептя като огромен червен флаг на синьото небе. Жулиен е закрил лицето си с ръце. Безпомощен. После потрепери и изчезна. Призрак. Отново хаос, образът на Карлота се стопи.

Майкъл докосна с две ръце металното легло. Жулиен седи на него, потрепващ, някак далечен. Познавам те, тъмни очи, усмихната уста, бяла коса, да, не, не ме докосвай! „Е, биен, Мишел, най-после!“

Ръката му блъсна сандъците на кревата, но не можеше да ги види. Виждаше само потрепващия силует на мъж на леглото, под завивките. Примигна и пак се появи. Жулиен се опитваше да стане от леглото… Не, махни се от мен.

— Майкъл!

Той събори сандъците от леглото. Запрепъва се в книгите. Куклите, къде бяха куклите? В сандъка. Да, Жулиен му го каза, нали? Говореше на френски. Смях, хор от смехове. Шумолене на рокли. Нещо се счупи. Коляното му се удари в нещо остро, но той залази към сандъка. Ръждясали ключалки, нищо, отвори капака.

Потрепващ, едва видим, Жулиен стои до него, кима и сочи към сандъка.

Ръждясалите панти се строшиха, щом капакът се удари в старата мазилка и увисна.

Чуваше нещо като шепот на тафта, краката му драскаха по пода, над него се надвесваха някакви фигури, през капаците струяха ивици светлина. „Нека си поема дъх, нека видя.“ Беше като шумоленето на расата на монахините, които крачеха забързано по коридора на училището, за да напердашат някое момче, да го вкарат в пътя. Шепот на плат, фусти и потракването на зърната на броеница…

Ето ги куклите.

Куклите! Не ги наранявай, те са толкова стари и крехки, с тези безизразни, грубо нарисувани лица. Виж, тази с копчетата за очи и кичурите сива коса, облечена в миниатюрни мъжки дрешки от туид, дори с панталони. Господи, вътре има кост!

Той я извади. Мери Бет! Твърди поли се опряха до него. Ако вдигнеше поглед, щеше да види, че го гледа. Наистина ли я виждаше, можеше да види всичко, можеше да види дори тиловете им, когато се приближаваха към него, но нищо не се задържаше за дълго. Първо беше ефирно, после почти солидно, но след секунда изчезваше. В стаята оставаше само прашната пустота. Появи се Роуан, като през процеп в плат, стисна го за ръката. После видя и Шарлот, знаеше, че е Шарлот. Дали бе докоснал куклата й? Погледна надолу, куклите бяха разхвърляни и така крехки върху слоевете марля.

Но къде е Дебора? Дебора, ще ми кажеш ли… Махна марлята, струпа по-новите кукли една върху друга. Те плачеха, някой плачеше, не, това беше бебето в кошарката, или Анта на покрива. Или и двете. Отново се появи Жулиен, говореше бързо нещо на френски, коленичил до него. Не те разбирам. Част от секундата и вече го нямаше. Ще ме подлудите, каква полза ще има за вас, ако откача съвсем?

Махнете тези поли от мен! Толкова му напомняха на монахините.

— Майкъл!

Той зарови под марлята — къде е? — ясно беше, че тук лежи най-старата. Беше лепкава, върху нея имаше друга, с русата коса на Шарлот, значи това крехко малко нещо между тях е неговата Дебора. Малки буболечки се разбягаха под пръстите му, когато я докосна. Косата й вече се разпадаше, о, боже, разпадаше се, дори костите се превръщаха в прах. Той се отдръпна ужасен. Беше оставил отпечатък от пръста си на костеното лице. Беше почувствал огън, дори го подушваше; тялото й се свиваше като восъчна кукла на кладата. Някакъв глас му нареждаше на френски да направи нещо, но какво?

— Дебора — прошепна той и докосна отново разпокъсаната кадифена рокличка. — Дебора! — Беше толкова стара, сякаш можеше да я разпилее само с дъха си. Стела се смее. Стела държи куклата. „Говори ми — казва тя с присвити очи, а младият мъж до нея се смее. — Наистина ли мислиш, че ще стане!“

Какво искаш от мен?

Полите се притискат по-плътно към него, мешавица от гласове на френски и английски. Той опита да различи гласа на Жулиен. Все едно да се опитваш да уловиш спомен, мисъл, нещо прелетяло през съзнанието ти, докато си слушал музика. Ръката му лежи върху малката кукла на Дебора, притиска я към дъното на сандъка, куклата с русата коса се търкулва към дланта му. Боже, ще ги съсипя…

— Дебора!

Нищо, нищо.

Какво съм направил, че не искаш да ми кажеш!

Роуан го викаше. Разтърсваше го. Той една не я удари.

— Престани! — изкрещя й. — Те са тук, в къщата! Не виждаш ли? Чакат. Те са… те са… как се казва… те са приковани към земята!

Колко беше силна. Нямаше да спре. Издърпа го да стане на крака.

— Остави ме.

Виждаше ги накъдето и да се обърнеше, сякаш бяха изтъкани върху воал, който се люлееше на вятъра.

— Майкъл, спри, достатъчно, спри…

Трябваше да се махне оттук. Стисна рамката на вратата. Когато се обърна към леглото, видя само кашоните. Загледа се в книгите. Не беше докоснал книгите. По лицето му се стичаше пот. Прокара голите си ръце по ризата си. Трепереше. Пред очите му просветна лицето на Роуан, а после зърна и всички тях, само че не виждаше лицата им. Беше изтощен от виденията, от опустошаващите усещания. „Мамка му, не мога да го направя!“ Сякаш беше под вода, дори гласовете, които чу, когато запуши ушите си, бяха кухи, далечни. А вонята, от вонята не можеше да избяга. Тя идваше от бурканите, които го чакаха…

Това ли искаше от мен, да се върна, да докосвам разни неща и да разбера? Дебора, къде си?

Дали не му се присмиваха? Образът на Еужения с парцал за прах. Не ти! Махай се. Искам да видя мъртвите, не живите. Това не беше ли смехът на Жулиен? Някой плачеше, бебе в кошарка, нисък монотонен глас проклинаше на английски: ще те убия, ще те убия, ще те убия…

— Стига, спри, стига…

— Не, не мога. Останаха бурканите. Нека свърша веднъж завинаги с всичко това.

Изблъска я настрани, отново изумен от силата, с която се опитваше да го възпре. Отвори рязко вратата към стаята с бурканите. Боже, само да можеха да замълчат, само това бебе да спреше да реве, старицата да проклина, а онзи глас на френски… „Не мога.“

Бурканите.

Откъм стълбището нахлу по-свеж въздух и за миг поразнесе ужасната воня. Майкъл стоеше, запушил ушите си с ръце, и гледаше бурканите. Пое си дълбоко дъх, но миризмата нахлу в дробовете му. Роуан го гледаше. Това ли искаш да докосна? А те искаха да се върнат, като огромен воал, който се спускаше около него. Но нямаше да им позволи. Концентрира се върху бурканите. Пое си отново дъх.

Миризмата бе силна, но не можеше да го нарани. Ето. Той протегна ръка в някак потрепващата грозна светлина и докосна мръсното стъкло. През разперените си пръсти видя да го гледа някакво око. „Боже господи, това е човешка глава.“ Но какво долавяше от самия буркан, какво прииждаше през измъчените му пръсти? Нищо, съвсем слаби образи на нещото вътре. Като че над него се спусна някакъв облак, който замъгли и образи, и звуци, опитваше се да се сгъсти, но отново се разпадаше. Но бурканът се виждаше, сияеше.

Пръстите му задраскаха по восъчния печат.

Роуан стоеше на прага, от плът и кръв, красива.

Той строши печата, отвори буркана и пъхна ръка в течността. Смрадта блъвна към него като отрова. Догади му се, но не спря. Сграбчи главата за косата, но тя се изплъзваше като плавей.

Главата се разпадна на парчета. Късчета от плътта се издигнаха към стъклото, докосваха китката му. Но той не пускаше, палецът му потъваше в изгнилата буза. Извади я, бурканът падна и смрадливата течност се разля по целия под. Държеше главата — за миг я видя да говори, да се смее, чертите бяха подвижни, но главата беше мъртва, косата беше кафява, очите — налети с кръв, но също кафяви, от мъртвата говореща уста струеше кръв.

Да, Майкъл, ще имам плът и кръв, когато от теб ще са останали само кости.

Ето го и целият човек. Седи на леглото, гол и мъртъв, и все пак жив, защото в него е Лашър, размахва ръце, отваря уста. До него стои Маргьорит, с раздърпана коса. Сложила е ръце на раменете му, широката й пола от тафта е разперена около нея като кръг от червена светлина. Тя държи мъртвеца, точно както Роуан се опитваше да го държи сега.

Главата се изплъзна от ръцете му и падна на мокрия под. Майкъл се свлече на колене. Господи! Прилошаваше му. Щеше да повърне. Почувства конвулсия и болка в гръдния кош. Повърна. Не можа да се сдържи. Обърна се към ъгъла, опита се да допълзи дотам, но просто всичко се изля от него.

Роуан го държеше за рамото. Когато ти е толкова зле, изобщо не ти пука кой те докосва.

Отново видя мъртвеца на леглото. Опита се да й каже, но устата му беше пълна с повръщано. Господи. Погледна към ръцете си. Мръсотията беше по целия под, по дрехите му.

Но все пак стана на крака. Посегна към дръжката на вратата, но тя се изплъзна от пръстите му. Изблъска от пътя си Жулиен, Мери Бет и накрая Роуан и заопипва по пода за главата. Тя се бе пръснала като презрял плод, като диня.

— Лашър — прошепна той на Роуан и избърса устата си. — Лашър, в тази глава, в тялото на мъртвец.

А останалите? Боже, всичките бяха пълни с глави. Господи боже! Майкъл взе друг буркан, разби го в дървения рафт и зеленикавите останки се изсипаха от него. Бяха меки, изгнили и се разпльокаха като огромно зелено яйце на пода, разкривайки тъмен череп. Майкъл го докосна и той се сплеска под пръстите му, лицето се разпадна.

Да, Майкъл, когато от теб ще останат само кости, като тези, които държиш сега.

— На това ли му викаш плът? — извика той. — На това ли! — Изрита изгнилата глава, хвърли черепа и ритна и него. Беше като гумен. — Няма да я имаш, никога, за нищо на света.

— Майкъл!

Отново му призля, но този път нямаше да повърне. Хвана се за ръба на рафта. Пред очите му проблесна образът на Еужения.

— О, на тавана смърди ужасно, госпожице Карлота.

— Не пипай нищо там, Еужения.

Майкъл се обърна и избърса ръце в сакото си, избърса ги яростно. После каза на Роуан:

— Той е влизал в телата на мъртъвци. Обладавал е телата им. Гледал е през техните очи и е говорел с техните гласни струни. Но не е можел да ги съживи, не е можел да накара клетките да се делят отново. Тя е запазила главите. Той е влизал в тях дълго след като телата са изгнивали, и е гледал през техните очи.

Обърна се и започна да вади бурканите един по един. Роуан стоеше до него. Взираха се през мътните стъкла. Потрепващите образи му пречеха да види каквото трябва, но той беше решен. Глави с кафява коса, да, и руса глава с кафяви кичури, да, лице на черен мъж, но с бели петна по кожата, с кичури по-светла коса, а ето друг — с бяла коса, но прошарена с кафяво.

— Господи, виж. Той не само е влизал в тях, а е променял тъканите, влияел е някак на клетките, но не е можел да ги поддържа живи.

Глави, глави, глави. Искаше да разбие всички буркани.

— Виждаш ли това? Предизвиквал е мутация, нов растеж на клетките! Но е било нищо в сравнение с това да си жив! Изгнили са. Не е могъл да спре гниенето! А те все така не ми казват какво искат от мен!

Хлъзгавите му пръсти се свиха в юмрук. Разби един от бурканите и той се пръсна на пода. Тя не се опита да го спре, но го беше обгърнала с ръце. Умоляваше го да излезе от стаята, теглеше го. Ако не беше тя и двамата щяха да паднат в гадната слуз по пода.

— Виж, виж това! — В дъното на рафта, зад счупените вече буркани имаше още един. Но в него течността беше бистра, восъчният печат беше дебел и непокътнат. Майкъл беше връхлетян от безсмислени и неразличими образи и звуци, но все пак чу как тя му казва:

— Отвори го, строши го.

И той го направи. Стъклото падна почти безшумно сред пепелявата глъчка от шептящи гласове. Той държеше главата, недокосната от разложението, но все пак гъбеста и мека.

Отново видя спалнята. Маргьорит пред тоалетката, с корсет и широка риза, която се обръща да му се усмихне. Няма зъби, очите й са черни и подвижни, косата й е грозна, раздърпана като валма испански мъх. Освен нея, там е и Жулиен, тънък, белокос, млад, със скръстени ръце. Покажи ми се, Лашър. А после тялото на леглото й кима да се приближи. Тя ляга до него и мъртвите гниещи пръсти разкъсват корсажа й, докосват живите й гърди. Мъртвият пенис еректира между краката му.

— Погледни ме, промени ме, погледни ме, промени ме.

Извърна ли се Жулиен? Не, не и той. Стои до леглото, хванал се е за подпорите. Лицето му се озарява от слабата светлина на свещите, чиито пламъчета се полюшват от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Жулиен изглежда възбуден, заинтригуван.

Но виж това нещо в ръцете ти, то е било неговото лице, нали? Неговото лице! Лицето, което видя в градината, в църквата, в общинската зала, лицето, което си виждал толкова много пъти. Суха кафява коса, о, да, кафявата коса.

Той пусна главата да се търкулне на пода при останалите. Отстъпи назад, но очните й кухини се взираха в него, устните се движеха. Дали и Роуан виждаше това?

— Чуваш ли го да говори?

Да, около него гъмжеше от гласове, но той чуваше единствено неговия ясен, сух и някак беззвучен глас:

Не можеш да ме спреш. Не можеш да я спреш. Ти ще изпълниш волята ми. Моето търпение е безгранично. Аз виждам до края, виждам тринайсетата. Ще бъда в плът, когато ти си мъртъв.

— Той ми говори, демонът ми говори! Чуваш ли го?

Преди да се усети, Майкъл изтича от стаята и хукна надолу по стълбите. Ударите на сърцето му го заглушаваха, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да издържа повече, знаеше, че ще бъде така, че ще скочи в някакъв кошмар, но стига вече, стигаше му толкова, какво, за бога, искаха от него… Копелето му бе проговорило! Онова същество, което бе видял в градината, му бе проговорило, и то през устата на разложена глава! Не, не беше страхливец, но все пак беше човек, само човек! Не можеше да понесе повече от това.

Свали сакото си и го хвърли в ъгъла на коридора. О, по пръстите му имаше слуз, не можеше да я избърше.

Стаята на Бел. Чиста и тиха. Съжалявам за мръсотията, моля те, нека легна на чистото легло. Тя му помогна, благодаря ти, Боже, не се опита да го спре.

Леглото беше чисто, с бяла завивка, прашна, но чиста завивка. Слънцето грееше през отворените прозорци, беше красиво, прашно. Бел. Сега докосваше Бел, меката, сладка, призрачна Бел.

— Спокойно, Майкъл. Нося ръкавиците. Спокойно.

Какво беше това студено и твърдо нещо до бузата му? Той посегна и напипа броеницата на Бел. Беше се оплела в косата му и той се оскуба, когато се опита да я махне оттам. Но нищо, всичко беше наред.

Ето я и Бел. Колко е хубава.

Опита се да каже на Роуан, че Бел стои до леглото. Роуан проверяваше пулса му. Но Бел изчезна. Броеницата беше в ръцете му; усещаше студените зърна до лицето си, Бел бе тук до него, говореше му нещо.

Ето я.

— Почивай, Майкъл — каза Бел. Сладък, треперлив глас, като на леля Вив. Образът избледняваше, но все още бе видим.

— Не се страхувай от мен, Майкъл. Аз не съм една от тях, не съм тук заради това.

— Накарай ги да говорят с мен, накарай ги да ми кажат какво искат. Не всички, само онази, която ми се яви. Дебора ли беше?

— Успокой се, Майкъл, моля те.

Какво каза Роуан? Устните му не бяха помръднали.

— Не бива да имаме такива сили — рече той. — Те унищожават хора като нас. Ти си човек, когато си в болницата. Аз съм човек, когато държа чука.

Всичко някак му се изплъзваше. Как би могъл да й обясни? Все едно да изкачи планина, сякаш за един час трябваше да свърши всичката работа, минала през ръцете му. Но нея я нямаше. Беше го целунала, беше го завила и бе излязла, защото той беше заспал. Бел седеше пред тоалетката, красива. Спи, Майкъл.

— Тук ли ще си, когато се събудя?

— Не, скъпи. Аз изобщо не съм тук. Това е тяхната къща. Аз не съм една от тях.

Спи.

Докосна броеницата. Милата Мили каза, че е време за църква. Стаите са толкова чисти и тихи. Те се обичат. Перленосив габардин. Това трябва да стане наша къща. Ето, затова толкова я обичам, още от дете. Обичам я. Нашата къща. Бел и Мили никога не се карат. Толкова е хубаво… Бел е невероятна, красива, въпреки че вече е стара, като хербаризирано цвете между страниците на книга, запазило частица от аромата си.

Дебора му каза:

… невероятна мощ, мощ да променя…

Той потрепери.

… не е лесно, толкова е трудно, че не можеш да си представиш, вероятно най-трудното нещо, което ще… Мога да го направя!

Спи.

И в съня си чу успокояващия звук на трошащо се стъкло.

 

 

Когато се събуди, видя Аарън. Роуан му бе донесла от хотела дрехи за смяна. Аарън му помогна да иде до банята, за да се измие и преоблече. Тя беше просторна и много удобна.

Всеки мускул го болеше. Главата му се пръскаше. Ръцете му изгаряха. Имаше чувството, че изобщо не е напускал къщата си на Либърти стрийт, докато не си сложи отново ръкавиците и не отпи първата глътка бира. Аарън му я донесе. Болката в мускулите беше ужасна, дори очите му бяха изморени. Сякаш беше чел с часове на много слаба светлина.

— Не, няма да се напия — обърна се той към Аарън и Роуан.

Тя му каза, че пулсът му е бил много учестен и онова, което е преживял, се равнява на крайно физическо натоварване, защото сърцето биело като след дълъг спринт. Сега било много важно да си почива и да не сваля повече ръкавиците.

Добре. Няма проблеми. Той точно това искаше, да не докосва нищо повече!

 

 

Върнаха се заедно в хотела, поръчаха си вечеря и седнаха във всекидневната на апартамента. За около два часа той им разказа какво бе видял.

Разказа им за частичките от виденията, които бяха започнали да се връщат на проблясъци още преди да свали ръкавиците. Каза им и за първото видение, когато докосна нощницата на Деидре — как е видял Жулиен на онова отвратително място, а после и в таванската стая.

Разказва дълго. Описва и най-малките подробности. Щеше му се Аарън да каже нещо, но знаеше защо мълчи.

Каза им и за ужасното пророчество на Лашър и че сега всичко му се струва някак близко, познато, въпреки че не бе докоснал нищо, освен онази гнила смърдяща глава.

Каза им и за Бел, но се измори. Седна при тях и поиска още една бира, но знаеше, че няма да се съгласят. После обаче сам си я взе от хладилника, вече не му пукаше какво ще си помислят.

— Не знам защо съм забъркан във всичко това — каза той. — Знам само, че те са там, в онази къща. Помниш ли, че Кортланд е казал, че не е един от тях. Бел ми каза същото за себе си… ако не е било сън… но останалите са там! А това същество може да променя материята. Обладавало е телата на мъртви хора и е въздействало върху клетките. Но всъщност иска Роуан. Сигурен съм. Иска я заради способността й да променя материята! Роуан е най-силната от всички досега. Господи, тя дори знае какво представляват клетките, как функционират, каква е структурата им!

Роуан изглеждаше втрещена от думите му.

След това Аарън му обясни, че след като проверила пулса му и го оставила да спи, Роуан му се обадила и го помолила да дойде в къщата. Той донесъл сандъци с лед, за да прибере онези ужасни неща от тавана. Двамата с Роуан отворили всеки буркан, фотографирали съдържанието му и после го прибирали в сандък.

Сега всичко това било в Оук Хейвън. Замразено. На сутринта щели да го изпратят за Амстердам, защото Роуан искала така. Аарън прибрал и книгите на Жулиен, които също щели да отпътуват за Холандия заедно със сандъка с куклите. Аарън обаче искал първо да снима куклите и да прегледа книгите. Роуан, разбира се, била съгласна.

Всъщност книгите се оказали просто счетоводни записи с шифровани бележки на френски. Ако е имало автобиография, както твърди Ричард Леуелин, тя не била на тавана.

Мисълта, че всички тези неща вече не са в къщата, донесе огромно облекчение на Майкъл. Пиеше четвъртата си бира и не му пукаше какво ще си помислят. Поне една нощ да прекара на спокойствие, за бога. Пък и трябваше да се отърве от всички тези мисли, иначе щеше да се побърка. А и нямаше да се напие. Не искаше да се напива.

Накрая и тримата замълчаха. Роуан се взираше в Майкъл и изведнъж, незнайно защо, той се почувства ужасно засрамен.

— Как си, скъпа? — попита я той. — Как си след цялата тази лудост. Май не ти помогнах много. Сигурно съм те изплашил до смърт. Съжаляваш ли, че не послуша Ели и не остана в Калифорния?

— Не си ме изплашил — каза тя развълнувано. — Харесва ми да се грижа за теб. Вече ти го казах. Но просто си мисля за разни неща. За цялата тази история, която е много странна смесица от безброй елементи.

— Обясни ми.

— Искам да имам семейство. Искам да съм близо до братовчедите си, до всичките деветстотин от тях, или колкото и да са там. Искам си къщата. Искам си историята — имам предвид описаната от Таламаска. Но не искам това ужасно нещо, това потайно, загадъчно зло същество. Не го искам, а то е толкова… примамливо.

Майкъл поклати глава.

— Нали помниш какво ти казах снощи. Неустоим е.

— Не, не е неустоим, а примамлив.

— И опасен — подхвърли Аарън. — Мисля, че вече трябва да сме напълно сигурни в това. Сега сме наясно, че става дума за същество, което може да променя материята.

— Не съм толкова сигурна — каза Роуан. — Огледах онези смрадливи останки. Промените са незначителни; засегнали са предимно повърхностната тъкан. Но, разбира се, всичко беше в такова състояние, че…

— Ами онази глава с лицето на Лашър? Тя е същинско негово копие.

Роуан поклати глава.

— Откъде можем да сме сигурни, че не е просто главата на някой, който много е приличал на него. Жулиен е приличал на Лашър. И то много. Но и при нея промените може да са били само в епидермиса. Не мога да кажа със сигурност.

— Е, добре, в епидермиса, и какво от това? — настоя Майкъл. — Да си чувала някога за същество, което може да променя епидермиса? Не говорим за зачервяване на кожата, а за перманентна промяна.

— Знаеш, че съзнанието може да направи всичко — отвърна Роуан. — Знаеш, че хората могат да контролират функциите на организма си чрез силата на мисълта и волята си. Дори могат да умрат, ако го пожелаят силно. Известно е, че има хора, които левитират, спират сърцето си, повишават телесната си температура. Такива случаи са описани научно. Светците, изпаднали в религиозен транс, можели да предизвикват стигми. И после пак със силата на вярата са затваряли тези рани. Пък и знаем, че когато се материализира, това нещо е донякъде плътно. Или поне изглежда плътно. Какво като може да промени някои мъртви тъкани. Та тук не става дума дори за живо тяло. Това са само предположения, и то доста произволни.

— Не мога да повярвам на ушите си — каза Майкъл студено.

— Защо?

— Не знам. Съжалявам. Но имам ужасяващото усещане, че всичко е планирано, че е било предвидено да станеш добър лекар. Всичко е планирано.

— Успокой се, Майкъл. В тази история има твърде много пробойни, за да е планирана толкова добре. Нищо в това семейство не е било планирано. Спомни си за досието.

— То иска да бъде човек — извика Майкъл. — Точно това се е опитало да каже на Петир ван Абел, каза го и на мен. Иска да бъде човек и очаква ти да му помогнеш. Аарън, помниш ли какво ти е казал призракът на Стюарт Таунсенд? Че всичко е планирано.

— Да — обади се Аарън замислено, — но не бива да се осланяме много на един сън. Мисля, че Роуан е права. Не можеш да знаеш дали наистина е планирано. Но има нещо друго — аз не смятам, че това нещо може да стане човек. То иска да има тяло, да, но не би могло да се превърне в човек.

— Да бе, как не! — извика Майкъл. — Просто прекрасно. Сигурен съм, че всичко е планирано. Дори отделянето на Роуан от Деидре. Затова демонът е убил Кортланд. Искал е Роуан да бъде държана надалече, за да стане не само вещица, но и лекар. Планирал е дори самото й завръщане.

— А защо се е явявал на теб? Ако ти можеш да му попречиш, защо ти се е явил?

Майкъл въздъхна. Със замряло сърце си спомни за молбите си към Дебора, как бе докоснал старата кукла, но не бе чул гласа й, нито бе видял лицето й. Отново се върна в онази стая, в смрадта, сред ужасяващите останки. Спомни си и за загадъчния портал. За странните думи на призрака. Виждам тринайсетата.

— Аз смятам да следвам собствения си план — каза Роуан спокойно. — Ще получа наследството и къщата, както ти казах. Искам да я реставрирам и да живея в нея. Нямам намерение да заминавам. — Погледна го, очакваше да й отвърне нещо. — А това същество, колкото и да е мистериозно, няма да ми попречи, ако зависи по някакъв начин от мен. Казах ти вече, то изигра коза си.

Вгледа се почти гневно в Майкъл и настоя:

— Е, с мен ли си?

— Да, Роуан, с теб съм. Обичам те и мисля, че имаш право да продължаваш напред. Ще оправим тази къща и всичко останало. Аз също го искам.

Тя изглеждаше доволна, невероятно доволна, но спокойствието й някак го притесняваше. Той се обърна към Аарън.

— А ти какво мислиш? За моята роля в цялата история, за думите на призрака. Сигурно имаш някаква интерпретация на всичко това.

— Майкъл, сега е важна единствено твоята интерпретация. Трябва да разбереш какво се е случило с теб. Аз не мога да предполагам нищо. Може и да ти прозвучи странно, но като член на Таламаска и събрат на Петир, Артър и Стюарт, аз вече съм изпълнил главните си цели в този случай. Осъществих контакт с вас и предадох историята на Мейфеър в ръцете на Роуан. Вие вече имате знанието, нищо, че е фрагментарно и объркано, но то може да ви помогне.

— Ох, ама и вие сте едни монаси — изсумтя Майкъл. Вдигна бирата си в подигравателен тост. — „Наблюдаваме и винаги сме тук.“ За бога, Аарън, защо изобщо се случва всичко това?

Аарън се засмя добродушно и поклати глава.

— Майкъл, католиците винаги очакват от нас да им предложим нещо като религиозна утеха. Но ние не можем. Изобщо не знам защо се случва всичко това. Но мога да те науча да контролираш силата на ръцете си, за да запечаташ този извор на мъки.

— Може би — каза уморено Майкъл. — Обаче засега нямам никакво намерение да сваля ръкавиците си, дори и ако трябва да се здрависам с президента.

— Когато пожелаеш да се върнеш към силата си, аз ще съм на разположение. Тук съм именно, за да помогна и на двама ви. — Погледна към Роуан и после отново се обърна към Майкъл. — Няма нужда да ти казвам да внимаваш, нали?

— Не, няма нужда. Но какво става с теб? Случило ли се е нещо друго след онази катастрофа?

— Дребни работи — отвърна Аарън. — Не са от значение. Пък и може да съм си ги въобразил. И аз съм човек все пак. Понякога имам чувството, че ме наблюдават, като че усещам някаква заплаха.

Роуан понечи да каже нещо, но той й направи знак да замълчи.

— Пазя се, не се притеснявай. Имам опит в подобни ситуации. Но има нещо странно — когато съм близо до теб, не усещам нищо подобно… чувствам се в безопасност.

— Ако те нарани, това ще е най-голямата му грешка. Защото никога няма да се обърна към него, нито да призная съществуването му. Ще се опитам да го убия и всичките му замисли ще отидат напразно.

Аарън като че се замисли.

— Мислиш ли, че той го знае? — попита Роуан.

— Вероятно. Но все пак не можем да сме сигурни. Това е някакъв неразгадаем ребус, непознаваема и заплетена схема; нещо като лабиринт. Не знам какво знае това същество. И смятам, че Майкъл е съвсем прав. То иска човешко тяло, без съмнение. Но какво знае и какво не знае… не мога да кажа. Нямам никаква идея що за същество е. Пък и не мисля, че някой знае.

Той отпи от кафето и отмести чашата. После вдигна поглед към Роуан.

— Няма съмнение, че ще се опита да влезе във връзка с теб. Сигурно разбираш това. Антипатията ти няма да го държи надалече вечно. Дори не мисля, че и сега случаят е такъв. То просто чака подходяща възможност.

— Господи! — прошепна Майкъл. Беше все едно да чуеш, че човекът, когото обичаш най-силно на този свят, без съмнение ще бъде нападнат. Завладя го гняв и ревност.

Роуан се взираше в Аарън, след малко попита:

— Ти какво би направил на мое място?

— Не съм сигурен, но без съмнение това нещо е много опасно.

— Да, вече разбрах това от досието.

— И коварно.

— И с това съм наясно. Но мислиш ли, че трябва сама да се опитам да се свържа с него?

— Не, изчакай го да направи нещо. Така е най-мъдро. И моля те, опитай се да не губиш самообладание.

— Значи няма измъкване от него?

— Да, няма. Но мога да предположа какво ще направи, когато се приближи към теб.

— Какво?

— Ще иска твоето сътрудничество, ще иска да пазиш тайната. Иначе няма да ти каже нищо.

— То ще те отдели от нас — обади се Майкъл.

— Точно така — потвърди Аарън.

— И защо мислиш, че ще направи точно това?

Аарън сви рамене.

— Защото аз бих постъпил така на негово място.

— А има ли надежда да бъде прогонен? С нещо като екзорсизъм.

— Не зная. Тези ритуали наистина действат, но аз самият не мога да ги практикувам, пък и не знам какъв ефект биха имали върху същество с такава сила. Защото Лашър е нещо изключително. Той е като крал на своя вид. Гений.

Тя се засмя тихо.

— Той е коварен и непредсказуем — добави Аарън. — Ако беше поискал да умра, вече щях да съм мъртъв.

— За бога, Аарън, не го предизвиквай.

— Той знае, че ще го намразя, ако те нарани — каза Роуан.

— Да, може би затова не стигна толкова далече. Но ето че пак се върнахме в началото. Каквото и да правиш, Роуан, не забравяй историята. Спомни си за Сузан, за Дебора, за Стела, Анта и Деидре. Може би ако знаехме повече за Маргьорит, Катерин, Мари Клодет и останалите от Сан Доминго, щяхме да видим, че и техните истории не са по-малко трагични. И ако някой е виновен за всичките тези мъки и скръб, това е Лашър.

Роуан беше потънала в мисли, но след малко прошепна:

— Господи, искам да се махне от мен.

— Опасявам се, че не е възможно — отвърна Аарън. Въздъхна, погледна джобния си часовник и стана от дивана. — Сега трябва да ви напусна, но ще съм горе, в апартамента си.

— Слава богу, че оставаш, опасявах се, че ще се върнеш в Оук Хейвън — каза Роуан.

— Горе са книгите на Жулиен, а и смятам, че засега е по-добре да остана в града. Докато не ви досадя, разбира се.

— Не можеш да ни досадиш — отвърна Роуан.

— Чакай, Аарън, искам да те питам нещо — обади се Майкъл. — Какво почувства, когато влезе в онази къща?

Аарън се изсмя тихичко и поклати глава. След това каза:

— Предполагам, че знаеш. Но едно наистина ме изненада — къщата е много красива. Толкова голяма и все пак приканваща, когато се отворят прозорците и слънцето нахлуе вътре. Очаквах да е страховита, но се оказа точно обратното.

Майкъл се бе надявал да чуе точно това, но все пак то не разпръсна напрежението, което все още го измъчваше след случилото се следобеда.

— Къщата е прекрасна — каза Роуан. — И вече се променя. Вече става наша. Колко време ще ти отнеме да я направиш каквато трябва да бъде, Майкъл?

— Не много, два-три месеца, може и по-малко. До Коледа ще е готова. Нямам търпение да започна. Само да можех да се отърва от това усещане…

— Какво усещане?

— Че всичко е планирано.

— О, забрави за това — прекъсна го грубо Роуан.

— Вижте, най-добре сега се наспете хубаво, а после се захващайте с всичко останало — с уреждането на документите по завещанието и със самата къща. Но бъдете нащрек. Винаги! Когато нашият мистериозен приятел се появи, настоявайте да играе по вашите правила.

Майкъл седна схванато и се втренчи в бирата си, а Роуан тръгна към вратата да изпрати Аарън. Когато се върна, седна до него и го прегърна.

— Страх ме е, Роуан — каза той. — Мразя го. Ужасно го мразя.

— Знам, но ние ще победим.

През нощта, след като Роуан заспа дълбоко, Майкъл стана, отиде във всекидневната и извади бележника от куфарчето, което Аарън му беше дал в Оук Хейвън. Вече се чувстваше нормално. Ужасните събития от деня му се струваха странно далечни. Тялото все още го болеше, но се чувстваше отпочинал. Пък и мисълта, че Роуан е само на няколко метра от него, а Аарън спи на горния етаж, му носеше огромно успокоение.

Седна и записа всичко, което им беше разказал. Всичко, само че по-бавно, по-обмислено. Дори водеше диалог със самия себе си на страниците на дневника, защото бележникът се беше превърнал точно в това.

Записа всичко, което си спомняше, като започна от малките проблясъци, споходили го още преди да свали ръкавиците. Не беше чудно, че не можеше да си спомни почти нищо. После мина към началото на ужаса — когато бе докоснал нощницата на Деидре.

„Същите барабани като на парада на Камю. Или дори същият парад. Беше страховито, сякаш притежаваше някаква мрачна и потенциално разрушителна енергия.“

Спря за миг, после продължи:

„Спомням си още нещо. В къщата на Роуан в Тибурон, след като правихме любов, аз се събудих с мисълта, че е станал пожар и че на долния етаж е пълно с хора. Сега си спомням. Същата атмосфера, същата зловеща бледа светлина, същата злокобност.

А всъщност долу беше само Роуан и току-що беше запалила камината.

Усещането обаче беше същото. Огън и много, много хора, скупчени сред потрепващата светлина.

Но най-важното е, че когато се качих на третия етаж и видях Жулиен, Шарлот, Мери Бет и Анта, бедната Анта, която се опитва да се задържи на покрива — не разпознах никого. Не те бяха хората от виденията ми. Не бяха те. А Дебора ми се яви само като сгърчено тяло на кладата. Тя не стоеше до тях, това сигурно значи нещо.“

Прочете написаното. Прииска му се да добави още нещо, но се страхуваше да не изкриви фактите. Страхуваше се да не прекали с логиката. Дали Дебора не беше една от тях и затова не му се яви?

Той продължи с останалото:

„Анта носеше памучна рокля. Видях, че на кръста си има лачен колан. Когато драпаше по покрива, тя скъса чорапите си. Коленете й кървяха, но най-страшно беше лицето й — едното й око беше изтръгнато. Гласът й идваше сякаш изпод земята, гробовен глас. Жулиен я гледаше, беше като жив, облечен в черно, млад. Не, не момче, в никакъв случай. Зрял мъж, но не старец. Дори в леглото не изглеждаше старец.“

Отново спря, след малко продължи:

„Какво още каза Лашър… Нещо за търпение, за очакване… а после спомена числото тринайсет.

Но какво тринайсет? Да не би да е номер на някаква врата, която още не съм видял. Бурканите, но те не бяха тринайсет. Бяха по-скоро двайсетина, но ще трябва да питам Роуан.“

Пак спря и се замисли.

„Този красив демон не каза нищо за портал. Каза само, че ще е жив, от плът и кръв, когато аз гния в гроба.

Мъртъв. Гроб. Роуан каза нещо за гроба вчера. Но не мога да си спомня. Нещо за ключалка на врата, гравирана на гробницата на Мейфеър. Да.

Утре ще ида да видя. Ако намеря и числото тринайсет някъде там, да се надяваме, че това ще хвърли малко светлина върху случилото се днес.

Но все пак, каквото и да стане, утре се хващам за работа. Роуан също. Сутринта тя ще се срещне в центъра с Райън и Пиърс, за да говорят за завещанието. Аз пък ще се обадя на няколко предприемачи в града. Започвам истинска работа по къщата. Чувствам това като същинско спасение. Да видим как ще се стори на Лашър. Какво ли ще предприеме?“

Остави бележника на масата и се върна в леглото.

В съня си Роуан беше съвсем безизразна, като съвършена восъчна кукла под завивките. Когато я целуна, се изненада колко топла е кожата й. Тя се размърда, обърна се, прегърна го и зарови лице до врата му.

— Майкъл — прошепна сънливо. — Свети архангел Михаил, архангел… — Докосна устните му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. — Обичам те…

— И аз те обичам, скъпа — прошепна той. — Ти си моя. — Почувства топлите й гърди да се притискат към него. Тя се обърна в съня си и пухкавите косъмчета по пубиса й се притиснаха към бедрото му, изгаряха го.