Ан Райс
Вещиците: Полунощ (39)

Трийсет и девет

„Е, добре, какво следва сега“, помисли си Роуан. Може би годеж? Беше ходила на чай с Лили, на обяд с Беатрис и на лека вечеря със Сесилия в „Антоан“. Имаше и парти у Лорън, в красивата стара къща на Еспланада авеню.

Сега следваше Метаир — къщата на Кортланд, както все още я наричаха, въпреки че беше вече дом на Джифорд, Райън, и техния най-малък син Пиърс.

Ясният октомврийски ден беше перфектен за градинско парти. Събраха се около двеста души.

Нямаше значение, че сватбата беше само след десет дни, на първи ноември, на Вси светии. Дотогава Мейфеър щяха да организират пак някое събиране на чай, чийто час и дата щяха да бъдат уговорени по-късно.

— Не ни трябват поводи да се събираме! — каза Клеър Мейфеър. — Скъпа, нямаш представа откога чакаме да дойде това време.

Те сновяха по моравата под малките, спретнато подрязани магнолии и из разкошните стаи с ниски тавани в тухлената къща стил Уилямсбърг. Тъмнокосата Ан-Мари, болезнено честна жена, която сега като че бе изцяло погълната от плановете на Роуан за медицински център, я представи на хората, които бе видяла на погребението, и на още много, които виждаше за първи път.

Аарън беше описал доста добре Метаир като американско предградие. Все едно бяха в Бевърли Хилс или в Шърман Оукс в Хюстън. Само дето небето тук бе сияйно като никъде другаде, освен, разбира се, на Карибите. Старите дървета до тротоарите бяха също толкова достолепни като тези в Гардън Дистрикт.

Но самата къща беше типична за елитните предградия с нейните филаделфийски антики от осемнайсети век и огромни килими. Всичките семейни портрети бяха в красиви рамки и подходящо осветени. Мекият, предразполагащ звук на саксофона на Кени Джи се лееше от скритите в белите стени тонколони.

Един съвсем черен сервитьор с удивително кръгла глава и мелодичен хаитянски акцент наливаше бърбън или бяло вино в кристалните чаши. Две тъмнокожи готвачки с колосани униформи обръщаха силно подправените розови скариди на димящата скара. Дамите Мейфеър бяха облечени с рокли в меки пастелни цветове и приличаха на цветя сред мъжете в бели костюми. Две малки дечица палуваха на тревата и пъхаха малките си розови ръчички в струите на фонтанчето в средата на моравата.

Роуан си бе намерила удобно местенце на един бял градински стол под най-голямата магнолия. Отпиваше от бърбъна и се здрависваше с безбройните си братовчеди. Беше започнала да харесва вкуса на тази отрова.

По-рано същия ден тя направи последната проба на бялата булчинска рокля и воала и установи, че всъщност е доста развълнувана от събитието и дори се радва, че се бе съгласила на толкова пищна церемония.

Да, щеше да бъде „принцеса за един ден“. Дори носенето на смарагда вече не й се струваше потискащо, особено откакто бе затворен на сигурно в касата след онази ужасна нощ. Не бе казала на Майкъл за мистериозното му и нежелано появяване. Знаеше, че трябва и на няколко пъти дори щеше да го направи, но просто не намери сили.

Майкъл бе много щастлив, че ще има църковна венчавка. Родителите му се бяха оженили в тази енория, както и дядо му и баба му. Да, беше ужасно щастлив, може би дори повече от нея. Така че тя не искаше да му разваля настроението, освен ако, разбира се, не се случеше още нещо с отвратителната огърлица. После винаги можеше да му обясни всичко, след като отново заключат бижуто в сейфа. Да, не беше го излъгала, просто малко отлагаше разговора.

Пък и не се случи нищо друго. Нямаше вече мутирали цветя до леглото. Всъщност времето бе изтекло почти незабелязано, реставрацията беше към края си, а къщата във Флорида бе обзаведена и готова за медения им месец.

Другото хубаво нещо беше, че Аарън бе напълно приет от семейството и сега го канеха на всяко събиране. Беатрис дори се бе влюбила в него и непрестанно го подкачаше за британските му обноски и че наоколо има доста вдовици, които биха били изгодна партия за брак. Дори стигна дотам, че го заведе на симфоничен концерт с Агнес Мейфеър, много красива по-възрастна братовчедка, чийто съпруг бе починал преди година.

Роуан се чудеше как ли Аарън приема всичко това, но вече бе разбрала, че той може да спечели благоразположението и на дявола в ада. Дори ледената Лорън си падаше по него. Един ден на обяд двамата бяха разговаряли за историята на Ню Орлиънс. Райън също го харесваше, както и Айзък и Уийтфилд. Дори Пиърс постоянно го разпитваше за пътуванията му из Европа и Изтока.

Освен всичко друго, Аарън беше и неизменен компаньон на леля Вив. Роуан смяташе, че всеки трябва да си има по една леля Вив — крехка като кукла женица, която обичаше Майкъл до полуда. Тя напомняше на Роуан за Милата Мили и леля Бел по описанията на Аарън в досието, разбира се.

Преместването в Ню Орлиънс не беше лесно за леля Вив. Мейфеър я бяха спечелили напълно, но все пак тя не успяваше да следва бясното им темпо и да участва в енергичните им разговори. Този следобед бе помолила да остане у дома, за да подреди новите вещи, които Роуан й беше купила. Все молеше Майкъл да отиде в Сан Франциско да опакова нещата й от къщата на Либърти стрийт, и той все отлагаше, въпреки че и двамата с Роуан знаеха, че подобно пътуване е неизбежно.

Но отношението му към леля Вив й даваше още безброй причини да го обича; никой не бе по-мил и по-търпелив от него.

— Тя е единственото ми семейство — каза той веднъж. — Всички други си отидоха. Нали знаеш, че ако между нас не беше потръгнало, сега щях да съм в Таламаска. Те щяха да са новото ми семейство.

Колко добре го разбираше само; тези думи я бяха върнали към месеците горчива самота.

Колко й се искаше нещата тук да потръгнат! И призракът от Първа улица сякаш искаше същото. Или пък гневът й го беше отблъснал? Защото след появата на огърлицата през онази нощ тя цели дни го бе проклинала в ума си.

Семейството бе приело идеята за Таламаска, въпреки че Аарън отговаряше доста мъгляво на въпросите им какво точно представлява орденът. Те явно го смятаха за изследовател, пътешественик, който винаги се интересува от историята на Мейфеър, защото те са старо и уважавано семейство от Юга, а те биха заобичали всеки изследовател, който може да изкопае името на тяхната невероятно красива предтеча Дебора, обезсмъртена не от друг, а от великия Рембранд, и то с прочутия смарагд на гърдите. Бяха объркани от късчетата родова история, които Аарън реши да им разкрие. Господи боже, те смятали, че Жулиен е измислил баснята за шотландските им предшественици.

Междувременно Беа поръча да й направят репродукция с маслени бои по снимката на портрета на Дебора, за да може да я окачат на стената в къщата на Първа улица в деня на приема. Тя беше бясна на Райън, че бе отказал да закупят оригинала. Но и Таламаска едва ли щеше да се раздели с него. Слава богу, че след като Райън предположи каква ще е цената, въпросът бе изоставен напълно.

Да, всички обичаха Аарън, всички обичаха Майкъл, всички обичаха Роуан.

Обичаха и Дебора.

Ако знаеха нещо за случилото се между Аарън и Кортланд, или Карлота, през годините, не казаха и дума за това. Не знаеха, че Стюарт Таунсенд е бил член на Таламаска. Всъщност бяха доста объркани от откриването на мистериозния скелет на тавана. Малко по малко стана ясно, че всички смятат Стела отговорна за това.

— Вероятно е умрял от опиум или пиене на някое от дивите й партита и тя просто го е увила в килима и е забравила за него.

— Или пък го е удушила. Помните ли какви купони правеше?

Роуан слушаше с почуда тези разговори и изблиците на смях. Не долавяше никаква злоба в тях. Но пък усещаше добрите им намерения и празничното им настроение.

Някои от тях имаха своите тайни, особено по-възрастните. При всяко ново събиране тя долавяше все по-силни индикации за това. Всъщност, колкото повече наближаваше сватбата, като че нещо назряваше.

Старите Мейфеър не се отбиваха на Първа улица само за да поднесат добрите си пожелания или пък да видят как върви ремонта. Те бяха любопитни. Бяха уплашени. Искаха да споделят някакви тайни, или да я предупредят, или пък да я попитат нещо. Може би просто изпитваха силите й, защото със сигурност и те притежаваха такива. Тези хора я обичаха много и умело успяваха да скрият негативните си емоции. Това й се струваше много странно.

Но може би точно днес щеше да се случи нещо необичайно.

Много от старите бяха тук, алкохолът се лееше обилно, а след няколкото хладни октомврийски дни, времето отново бе станало приятно топло. Небето бе съвършено синьо и големите пухкави облаци плаваха по него бързо, като изящни галеони под напора на вятъра.

Тя отпи още една голяма глътка от бърбъна, наслади се на изгарящото усещане в гърдите и се огледа за Майкъл.

Ето го там, все още в плен на Беатрис и изумително хубавата Джифорд, чиято майка бе наследница на Лестан Мейфеър, а баща й пък бе наследник на Клей. Тя, разбира се, се бе омъжила за внука на Кортланд — Райън Мейфеър. Сигурно щеше да се сети за още заплетени роднински връзки, но вниманието й бе привлечено от друго — кръвта й закипя, щом видя, че бледите пръсти на Джифорд се увиват — без никаква причина — около ръката на Майкъл.

Какво толкова вълнуващо намираха в гаджето й, че не искаха да го оставят на мира? И защо тази Джифорд бе толкова нервна? Горкият Майкъл. Той не знаеше какво да направи. Седеше там с ръце в джобовете, кимаше и се усмихваше на шегите им. Не осъзнаваше, че флиртуват с него, не виждаше пламъците в очите им, прелъстителния звън на смеха им.

Явно беше нормално. Грубите момчета бяха неустоими за изисканите дами. Просто не можеха да се откъснат от него, за тях той беше бабаит, който чете Дикенс.

Предния ден се бе качил по дългата тясна стълба на страничната стена на къщата, както пират се катери по мачтата на кораб. Гол до кръста, с крака на парапета, развята коса и вдигната за поздрав към нея ръка, той явно изобщо не съзнаваше, че е неустоим, че направо я влудява. Сесилия погледна нагоре и каза:

— Боже, ама той е много готин, да знаеш.

— Знам — промърмори Роуан.

В такива моменти желанието й към него ставаше направо мъчително. А сега той беше още по-неустоим в новия ленен костюм от три части („Приличам на продавач на сладолед“), който Беатрис го бе изнудила да купи в „Перлис“. „Скъпи, сега си същински южняшки джентълмен!“

Беше секси, просто ходещ сексапил. Например, когато навиваше ръкавите си и пъхаше пакета „Кемъл“ в десния, или пък мушкаше молива зад ухото си и започваше да спори с някой от дърводелците или бояджиите, а после изместваше единия си крак напред и вдигаше рязко ръка, сякаш смяташе да забие брадичката на човека чак в мозъка му.

После, след като всички си тръгнеха, се гмуркаше гол в басейна (вече не виждаше никакви призраци). Един уикенд отидоха до Флорида, за да подпишат документите за новата къща. Той легна гол на терасата, само със златния часовник и малката верижка на врата. Нямаше нищо по-сексапилно от него.

А сега беше така невероятно щастлив! Беше единственият човек на този свят, който обичаше къщата на Първа улица дори повече, отколкото я обичаха Мейфеър. Беше направо обсебен от нея. Използваше всяка възможност да свърши по някоя работа заедно с работниците. И все по-често сваляше ръкавиците. Като че вече можеше да прекъсне потока от образи и ако не докосваше хора, спокойно можеше да работи с голи ръце.

Слава богу, че всички призраци и привидения най-после ги бяха оставили на мира. И тя наистина трябваше да спре да се притеснява, че той е в компанията на тези жени.

По-добре беше да се концентрира върху хората, събрали се около нея — достолепната стара Фелиша тъкмо бе придърпала един стол, а хубавата бъбрива Маргарет Ан се настаняваше на тревата. Намусената Магдален, която изглеждаше млада, но не беше, също бе дошла преди малко и наблюдаваше мълчаливо останалите.

От време на време някой обръщаше глава и поглеждаше към Роуан, и тя отново долавяше вибрацията на някакво скрито знание, на въпрос, може би, но всичко бързо изчезваше. Винаги идваше откъм някой от по-старите — Фелиша, най-малката дъщеря на Баркли, вече седемдесет и пет годишна, или пък от Лили, седемдесет и осем годишната внучка на Винсент, или пък от стария плешив Петер Мейфеър, с влажните искрящи очи и дебелия врат, въпреки че не беше пълен човек — най-младия син на Гарланд.

А също и Рандъл, по-възрастен дори от чичо си Петер, със сиви, умни очи, отпуснал се на желязната пейка в другия край на градината. Взираше се неотклонно в нея, без значение колко хора закриваха от време на време видимостта му. Сякаш искаше да й каже нещо изключително важно, но не знаеше как да започне.

Искам да знам. Искам да знам всичко.

Пиърс я гледаше с неприкрито страхопочитание, явно вече спечелен от мечтата за медицински център и почти нетърпелив да я превърне в реалност. Лошото беше, че вече бе изгубил отчасти топлотата, която бе показвал преди. Сега се държеше сякаш извинително, когато представяше младите мъже и накратко обясняваше роднинската им връзка и настоящата им професия. (Ние сме семейство на адвокати, или „Какво друго може да прави един джентълмен, когато всъщност не му се налага да прави нищо?“) Пиърс й изглеждаше изключително мил и привлекателен. Щеше й се да го накара да се отпусне отново.

Роуан с удоволствие забеляза, че след като й представеше някого, Пиърс го водеше да се запознае и с Майкъл, и то с проста и невероятна сърдечност. Всъщност всички бяха любезни с Майкъл. Джифорд не спираше да долива бърбън в чашата му. Ан Мари сега се бе настанила до него, говореше му нещо и рамото й от време на време се опираше в неговото.

„Престани, Роуан. Не можеш да заключиш този красив звяр на тавана.“

Но хората идваха към нея на групи, после се разделяха и бяха следвани от други. През цялото време говореха за къщата на Първа улица, преди всичко за нея.

Явно текущата й реставрация им доставяше неизразима радост.

Къщата на Първа улица била символ на рода, с каква мъка само я гледали да се руши, колко мразели Карлота заради това.

Да, Роуан долавяше това в поздравителните думи, усещаше го в погледите им. Къщата най-после бе свободна от презряното си изгнание.

Постоянно се изумяваше колко добре са осведомени за последните промени и нововъведения. Знаеха дори какви цветове е избрала за стаите, без да са ги видели.

Колко прекрасно, че е решила да запази старите мебели в спалните. Знае ли, че навремето Стела е спала в леглото на Карлота? А леглото в стаята на Мили е принадлежало на прабаба Катерин, а прачичо Жулиен е роден в леглото в предната стая, което сега щяло да е на Роуан и Майкъл.

Какво смятат за нейния план за голяма болница? От няколкото кратки разговора извън „Мейфеър и Мейфеър“ тя се бе уверила, че приемат много добре идеята. Името „Медицински център Мейфеър“ явно много ги въодушевяваше.

Предната седмица бе обяснила на Беа и Сесилия, че за нея е изключително важно този център да се заеме с нови проучвания, да удовлетворява нови нужди. Че ще е идеална среда за проучвания, задължително, но няма да е затворен като крепост институт, а истинска болница с голяма леглова база, предназначена за бедни пациенти. Ако успее да привлече и най-добрите невролози и неврохирурзи в страната и стане най-иновативната, най-ефективната и най-добре оборудваната клиника за лечение на неврологични проблеми, то мечтата й ще е изпълнена.

— На мен ми звучи прекрасно — бе казала Сесилия.

— Само въпрос на време е — каза Кармен Мейфеър на един обяд. — Нали знаеш, че „Мейфеър и Мейфеър“ винаги са раздавали милиони, но за първи път някой поема подобна инициатива.

Но това, разбира се, беше само началото. Сега нямаше нужда да им обяснява, че предвижда да експериментира в структурирането и уреждането на интензивните отделения, че иска да построи и жилищни помещения за семействата на пациентите, със специални обучаващи програми за съпрузите и децата, които трябва да участват в последващата рехабилитация на хората с нелечими заболявания или увреждания.

Всеки ден й идваха все нови идеи. Мечтаеше за хуманна обучаваща програма, която да изличи всички ужаси и оскърбления, станали обичайни в модерната медицина; планираше да основе училище за медицински сестри, в което да се обучават нови кадри, със съвсем нов набор от умения и отговорности.

Името „Медицински център Мейфеър“ щеше да стане синоним на най-добрите, най-хуманните и най-чувствителните специалисти в тази област.

Да, всички щяха да се гордеят с нея. Как иначе?

— Още едно питие?

— Да, благодаря. Бърбън. Започна да ми харесва.

Смях.

Тя отпи още една глътка и кимна на младия Тими Мейфеър, който току-що бе дошъл да й стисне ръката. Да, и поздрави Бернадет Мейфеър, която бе срещнала за кратко на погребението. Поздрави и красивото малко червенокосо момиче с панделката в косата, което се казваше Мона Мейфеър — дъщеря на Сиси. И мъжкараната Дженифър Мейфеър, най-добрата приятелка и четвърта братовчедка на Мона. Джен имаше като нейния глас, дълбок и дрезгав.

Бърбънът бе по-вкусен, когато бе силно изстуден, но и малко коварен. Тя вече усещаше, че е пила повече, отколкото трябва. Пийна още, защото видя, че вдигат тост в другия край на градината. Постоянно се вдигаха наздравици за къщата и за сватбата. Тук май никой не говореше за друго.

— Роуан, имам много стари фотографии…

— … майка ми е запазила всички статии от вестниците…

— Знаеш ли, че къщата я има в книгите за Ню Орлиънс. Имам няколко доста стари, мога да ти ги донеса в хотела…

— … естествено, няма да ти досаждаме денонощно, но просто да знаеш…

— Роуан, нашите прадеди са родени в тази къща… всички тук са…

— О, бедната Мили не доживя да види този ден…

— … имам плик с дагеротипии… Катерин и Дарси, и Жулиен. Знаеш ли, че Жулиен винаги е сниман пред портата. Имам седем различни снимки и винаги е там.

Портата ли?

Прииждаха още и още роднини. Най-накрая дойде и старият Фийлдинг — син на Клей — напълно плешив, с тънка, прозрачна кожа и зачервени очи — наложи се да го доведат, за да седне до нея.

Още щом се отпусна на стола, младите започнаха да идват, за да го поздравят.

Херкулес, хаитянският слуга, сложи чаша бърбън в ръката на стареца.

— Ще пийнете ли, господин Фийлдинг?

— Да, Херкулес, ще пийна, писна ми от ядене. Цял живот ям. — Гласът му беше дълбок и сякаш без възраст.

— Сега, когато Карлота вече я няма, аз останах най-старият — каза той тъжно на Беатрис, която бе дошла да го целуне.

— Не говори за това, ще бъдеш с нас вечно — каза Беа, а парфюмът й ги лъхна — сладък, цветен и скъп, като разкошната й червена копринена рокля.

— Хайде, хайде, не си много по-стар от мен — обяви Лили Мейфеър и седна до него. Всъщност точно в този миг тя наистина изглеждаше на годините си — с оредялата си искрящо бяла коса, хлътнали бузи и костеливи ръце.

Фийлдинг се обърна към Роуан.

— Значи реставрираш къщата. И ще живееш тук с мъжа си. И досега всичко върви нормално?

— Да, защо да не е нормално? — попита Роуан с любезна усмивка.

Но в следващия миг се смрази от тревога, защото Фийлдинг вдигна ръка и я сложи върху нейната за благословия.

— Прекрасни новини, Роуан — каза той, ниският му глас като че резонираше в гърдите, защото старецът се опитваше да задържи дъха си след дългата одисея от портата дотук. — Прекрасни новини. — Бялото на очите му беше пожълтяло, а изкуствените му зъби искряха. — Всичките тези години тя не позволяваше на никого да я докосне — рече с гняв. — Дърта вещица!

От жените, събрали се вляво, долетяха въздишки. Но Роуан искаше точно това — лъскавата повърхност да се разчупи.

— За бога, дядо! — възкликна Джифорд, вдигна бастуна му от тревата и го закачи на облегалката на стола. Той не й обърна внимание и продължи да говори:

— Да, такава беше. Остави къщата да се превърне в руина! Чудо е, че изобщо може да се възстанови.

— Дядо-о-о — изстена Джифорд почти отчаяно.

— Остави го да говори, скъпа — каза Лили, държеше главата си някак сковано, клепачите й пърхаха към Роуан, а слабата й ръка стискаше чашата.

— Да не мислиш, че някой може да ми затвори устата — рече старецът. — Тя каза, че той не й позволявал, обвиняваше него. Вярваше в него и го използваше за своя изгода.

Всички притихнаха. Като че ли и светлината притъмня, когато към малката им групичка се присъединиха още хора. Роуан смътно забеляза с крайчеца на окото си тъмната фигура на Рандъл.

— Дядо, моля те, недей… — започна отново Джифорд.

Но аз искам да знам!

— Да, тя е виновна — продължи Фийлдинг. — Тя искаше къщата да се разруши. Даже понякога се чудя защо не я изгори като онази откачена икономка в „Ребека“. Често се притеснявах да не го направи. Да не изгори и старите снимки. Ти видя ли ги? Видя ли снимката на Жулиен и синовете му пред портала?

— Пред портата. Искаш да кажеш пред вратата с формата на ключалка в предната част на къщата?

Дали Майкъл ги чуваше? Да, идваше към тях, като явно се опитваше да накара Сесилия да замълчи, защото тя непрестанно шепнеше нещо в ухото му, без да обръща внимание на странното му изражение. Аарън също беше наблизо, под една магнолия, незабележим, но втренчен в групата. Щеше й се да може да изрече някакво заклинание и той да стане съвсем невидим за околните.

Но те и без това не забелязваха нищо странично. Фийлдинг кимаше, а Фелиша говореше. Сребърните й гривни изтракаха, когато посочи към стареца.

— Кажи й, Фийлдинг. Мисля, че трябва. Карлота искаше тази къща, искаше да я управлява. Тя беше нейна господарка до смъртта си.

— Не, тя не искаше нищо — изсумтя Фийлдинг и направи рязък пренебрежителен жест с лявата си ръка. — В това беше и проклятието й. Тя искаше само да руши.

— Ами портата? — попита Роуан.

— Дядо, ще те отведа…

— Няма да ме водиш никъде, Джифорд — каза той и решителността подмлади значително гласа му. — Роуан ще живее в тази къща и аз трябва да й кажа някои неща.

— Но насаме! — обяви Джифорд.

— Остави го да говори, скъпа — обади се Лили. — Пък и сега сме насаме, само хора от семейството сме.

— Тази къща е прелестна, много ще й хареса — каза рязко Магдален. — Какво се опитвате да направите, да я изплашите?

Рандъл стоеше до Магдален, вдигнал вежди и стиснал устни. Всички бръчки по старото му лице се бяха вдълбочили. Взираше се във Фийлдинг.

— Но какво искаше да кажеш? — попита Роуан.

— Само няколко стари легенди — обади се Райън с леко раздразнение в гласа, въпреки че говореше бавно, сякаш се опитваше да го потуши. — Глупави стари истории за портал и прочие простотии.

Майкъл се приближи зад Фийлдинг, а Аарън също пристъпи по-близо до тях. Те все още не го забелязваха.

— Аз обаче искам да знам — каза Пиърс. Стоеше вляво, зад Фелиша и до Рандъл. Фелиша се втренчи напрегнато във Фийлдинг. Главата й леко се поклащаше, защото вече бе изпила доста. — Моят прапрадядо е нарисуван пред портата — каза Пиърс. — Портретът му е вътре в къщата. Винаги са ги рисували пред портата.

— А защо да не ги рисуват така? — попита Райън. — Нали са живели в къщата. Не бива да забравяме, че къщата е била на прапрапрадядовците ни.

— Така е — прошепна Майкъл. — Ето къде съм виждал вратата. На картините. Трябваше да ги разгледам по-внимателно…

Райън се озърна към него. Роуан протегна ръка и направи жест на Майкъл да дойде при нея. Райън го проследи с поглед как се приближава до стола й. Пиърс отново говореше нещо, а Майкъл седна на тревата до Роуан, така че тя да може да сложи ръка на рамото му. Аарън стоеше съвсем наблизо.

— Но дори на старите фотографии пак са снимани пред вратата — настоя Пиърс. — Винаги пред врата с форма на ключалка. Дали е предната или някоя от…

— Да, същата форма е гравирана на криптата. И никой не знае кой го е направил.

— Жулиен, разбира се — каза Рандъл с нисък и гръмовен глас. Всички бързо се извърнаха към него. — А Жулиен е знаел какво прави, защото вратата е имала специално значение за него и за всички останали по онова време.

— Ако й наговорите тези глупости, тя няма да… — започна Ан Мари.

— Не, искам да знам — прекъсна я Роуан. — Пък и нищо не може да ме спре да заживея в тази къща.

— Не бъди толкова сигурна — обади се печално Рандъл.

Лорън му хвърли студен укоряващ поглед и прошепна:

— Сега не е времето за страшни приказки.

— Трябва ли да разравяме цялата тази мръсотия! — извика Джифорд. Изглеждаше много разстроена. Роуан видя, че Пиърс се притесни, но той беше от другата страна и затова Райън я хвана за ръката и й прошепна нещо на ухо.

„Тя се опитва да прекъсне разговора“, помисли си Роуан.

— Е, кажете, какво означава тази порта. Защо винаги застават пред нея?

— Не обичам да се говори за това — изпищя Джифорд. — Не разбирам защо трябва да ровим в миналото всеки път щом се съберем. Трябва да мислим за бъдещето.

— Ние говорим за бъдещето — каза Рандъл. — Младата жена трябва да знае някои неща.

— Да, искам да знам за вратата — настоя Роуан.

— Е, добре, продължавайте, реакционери такива — каза Фелиша. — Щом като толкова години си мълчахте, говорете сега.

— Портата е свързана с едно съглашение, с едно обещание — рече Фийлдинг. — Това е тайна, предавана на всяко поколение още от най-ранни времена.

Роуан сведе поглед към Майкъл, който бе свил колене към гърдите си, отпуснал ръце на тях, и гледаше Фийлдинг. Но дори отгоре тя виждаше на лицето му страх и объркване, същото онова проклето изражение, което се появяваше, щом заговореше за виденията. Изражение, толкова нехарактерно за него, че го караше да изглежда като друг човек.

— Никога не съм чувала за някакво обещание — каза Сесилия. — Нито за съглашение, за порта или за каквото и да било.

Петер Мейфеър се бе присъединил към тях. Той беше плешив като Фийлдинг и имаше същите остри очи. Всъщност всички се бяха събрали в кръг около нея. Айзък и Уитфийлд надничаха иззад Пиърс.

— Защото те никога не говореха за това — каза Петер с треперещ и леко театрален глас. — Това беше тяхната тайна и не искаха никой да узнава за нея.

— Кои са тези „те“? — попита Райън. — Да не би да става дума за моя дядо? — Гласът му бе леко завален от пиенето. Той преглътна припряно и добави: — За Кортланд ли говорите?

— Не искам да… — прошепна Джифорд, но Райън й направи жест да замълчи.

Фийлдинг също вдигна ръка към нея и я изгледа свирепо.

— Да, Кортланд беше един от тях — рече Фийлдинг и погледна към плешивия Петер. — Всички знаят това.

— О, не говорете така — обади се гневно Магдален. — Аз обичах Кортланд.

— Всички го обичахме — отвърна й ядно Петер. — Бих направил всичко за него, но той беше един от тях. Това е. Както и твоят баща, Райън. Старият Пиърс също беше един тях, докато Стела беше жива, както и бащата на Рандъл не е ли така?

Рандъл кимна уморено и отпи бавно от бърбъна си. Тъмнокожият слуга се появи незабелязано и напълни чашата му, а после сипа и на останалите.

— Но какво значи това? — настоя Пиърс. — Цял живот слушам само за „тях“, „не е от тях“ и прочие. Какво означава това?

— Нищо — сопна се Райън. — Просто бяха нещо като клуб.

— Да бе, клуб — обади се Рандъл.

— Всичко това умря заедно със Стела — каза Магдален. — Майка ми беше много близка с нея и ходеше на онези партита. Но не бяха тринайсет вещици! Там беше цялата работа.

— Какво, какви тринайсет вещици? — попита Роуан. Усещаше, че Майкъл се напряга. През една малка пролука между хората видя Аарън, облегнал гръб на дървото и загледан към небето, все едно не ги слушаше.

— Просто една легенда — каза Фийлдинг студено и твърдо, сякаш да се разграничи от останалите. — Част от легенда за портата и съглашението.

— Но за какво става дума? — попита Роуан.

— Че ще бъдат спасени от портата и тринайсетте вещици — каза Фийлдинг и отново погледна към Петер. — Това е историята и това е обещанието.

Рандъл поклати глава.

— Загадка, която Стела така и не успя да разгадае.

— Спасени ли? — попита младият Уийтфилд. — Както Месията е спасил християните?

— Спасени! Алилуя! — обади се Маргарет Ан, свали чашата си и опръска роклята си с питието. — Мейфеърови ще отидат в рая. Знаех си, че някой ще го уреди, с всичките тези пари!

— Пияна си, Маргарет Ан — прошепна Сесилия. — Също като мен!

И те чукнаха чаши в наздравица.

— Значи Стела се е опитвала да събере тринайсетте вещици на онези празненства? — попита Роуан.

— Точно така — отвърна Фийлдинг. — Точно това се опитваше да направи. Сама се наричаше вещица, както и Мери Бет, майка й. Изобщо не се церемонеше. Казваше, че има силата и може да вижда мъжа.

— Няма да позволя това… — започна пак Джифорд, а гласът й бе почти истеричен.

— Нима е толкова страшно? — попита Роуан тихо. — Не са ли само стари легенди? И кой е този мъж?

Тишина. Всички се взираха в нея, вероятно всеки очакваше някой друг да отговори. Лорън изглеждаше почти гневна, когато я погледна. Лили я гледаше с подозрение. Знаеха, че се опитва да ги заблуди.

— Добре знаеш, че не са само стари легенди — каза Фийлдинг под нос.

— Защото те вярват в тях! — каза Джифорд, вирнала брадичка. Устната й трепереше. — Доста хора са правили глупости заради вярата си в тези стари идиотщини.

— И какво са правили? — попита Роуан. — Имаш предвид отношението на Карлота към майка ми?

— Имам предвид стореното от Кортланд — каза Джифорд. Вече цялата трепереше, явно бе на ръба на истерията. — Това имам предвид. — Втренчи се в Райън, после в сина си Пиърс, а накрая се обърна отново към Роуан. — Да, Карлота също. Всички предадоха майка ти. Не знаеш много неща.

— Шшт, Джифорд, май се напи — прошепна Лили.

— Влизай вътре, Джифорд — обади се Рандъл.

Райън хвана жена си за ръката и се наведе да й прошепне нещо. Пиърс отиде да му помогне и двамата успяха да я изведат от групата.

Фелиша шепнеше нещо на Магдален, някой се опитваше да събере децата и да ги прати да играят. Едно малко момиченце с престилка каза: „Ама и аз искам да знам…“.

— Искам да знам — повтори Роуан. — Какво са направили?

— Е, хайде, кажи за Стела — обади се Беатрис и се озърна неспокойно към Джифорд, която сега плачеше на рамото на Райън, който се опитваше да я отведе по-далече от събралите се.

— Те вярваха в черната магия, ето какво — каза Фийлдинг, — вярваха в тринайсетте вещици и в портала, но никога не разбраха как всъщност да осъществят обещанието.

— И какво са си мислели всъщност? — попита Беатрис. — Това е много вълнуващо, кажи, моля те.

— Че да разкажеш на целия кънтри клуб — рече Рандъл, — както винаги.

— И защо не? — сопна се Беатрис. — Да не би да вземат да изгорят някой от нас на клада!

Райън почти насила вкара Джифорд в къщата и Пиърс затвори френските прозорци зад тях.

— Хайде, кажи — настоя Беатрис, пристъпи напред и се обгърна с ръце. — Значи Стела не е разбрала какво означава това? Кой тогава е разбрал?

— Жулиен — каза Петер. — Дядо ми. Той знаеше. Каза и на Мери Бет. Дори го написа, но Мери Бет унищожи всичко. Каза на Стела, но тя така и не успя да го разбере.

— Стела никога нищо не разбираше — каза Фийлдинг.

— Така си е — тъжно добави Лили. — Горката Стела. Мислеше само за празненства, контрабанден алкохол и откачени приятели.

— Не, тя просто не вярваше в това — каза Фийлдинг. — Това е целият проблем. Искаше само да си поиграе с тайната. И когато нещо се обърка, се уплаши и започна да дави страха си в шампанско. Видя неща, които биха убедили всекиго, но все още не вярваше нито в портата, нито в обещанието, нито в тринайсетте вещици, докато не стана твърде късно и Жулиен и Мери Бет вече не бяха сред живите.

— Значи истината е умряла с нея? — попита Роуан. — Това ли се опитвате да ми кажете. Предали са й някаква тайна заедно със смарагда и всичко останало?

— Огърлицата изобщо не е толкова важна — каза Лили. — Карлота вдигна толкова шум около това. Просто няма начин да се отървеш от нея… пък и не се очаква да бъде отнета от наследницата. Тя е твоя. Карлота си въобразяваше, че ако я заключи някъде, ще сложи край на всичките странни събития и ще спечели още една от безполезните си малки битки.

— Карлота също знаеше — каза Петер и хвърли леко презрителен поглед към Фийлдинг. — Знаеше какво означават портата и тринайсетте вещици.

— Ти пък откъде знаеш? — прозвуча студеният глас на Лорън. — Със сигурност не и от Карлота.

— Разбира се, тя не би ми казала — каза Петер. — Зная го, защото Стела е казала на майка ми. Карлота знаела, но нямало да й помогне. Стела се опитвала да изпълни старото пророчество и между другото, то няма нищо общо с никакво спасение. Изобщо не става дума за това.

— И кой ти каза? — настоя Фийлдинг.

— Аз ти казвам.

— И какво знаеш ти по въпроса? — попита Рандъл тихо, с лек сарказъм. — Самият Кортланд ми каза, че когато се съберат тринайсетте вещици, порталът между световете ще се отвори.

— Между световете ли? — изсмя се Петер. — Какво общо има това със спасението? Кортланд не знаеше нищо, знаеше дори по-малко от Стела. Ако знаеше, щеше да й помогне. Нали беше там. Аз също бях.

— Къде сте били? — попита Фийлдинг.

— На някое от партитата ли? — обади се и Лили.

— Стела се опитваше да открие значението на пророчеството на тези събирания — каза Петер. — Аз бях там.

— Не съм знаела — каза Магдален.

— Как е възможно да си бил там? — попита Маргарет Ан. — Било е преди сто години!

— Не, беше през двайсет и осма и аз бях там — настоя Петер. — Бях на дванайсет. Баща ми беше бесен на майка ми, че ми е позволила, но бях там. Лорън също, тогава беше на четири.

Лорън кимна леко. Погледът й бе някак отнесен, сякаш си спомняше, но едновременно с това изглеждаше откъсната от останалите.

— Стела събра тринайсет от нас — каза Петер. — Избираше ни по силата ни, нали се сещате — психосила — четене на мисли, виждане на духове, местене на предмети само с мисълта.

— И ти ли имаш такава сила? — изсмя се Фийлдинг. — Нищо чудно, че винаги те бия на покер.

Петер поклати глава.

— Никой обаче не можеше да се мери със Стела. Освен може би Кортланд, но дори той беше по-слаб от нея. Пиърс също имаше дарби, но тогава беше твърде млад и изцяло под контрола на Стела. Останалите бяхме просто пълнеж, само толкова бе успяла да открие. Затова й трябваше и Лорън. Тя също има силна дарба, а Стела не искаше да пропуска дори този шанс. Събрахме се в къщата с намерението да отворим портала. Трябваше да се подредим в кръг, да се съсредоточим в целта и той щеше да се появи, да бъде сред нас, да стане човек. Щеше да влезе в нашия свят.

Всички се смълчаха. Беатрис се взираше в Петер, сякаш той самият беше призрак. Фийлдинг също го гледаше с неверие и може би дори с подигравка.

Лицето на Рандъл беше непроницаемо зад дълбоките бръчки.

— Роуан не знае за какво говориш — каза Лили.

— Вижте, мисля, че трябва да престанем — обади се и Ан Мари.

— Тя знае — каза Рандъл; гледаше право в нея.

Роуан се обърна към Петер и попита:

— Как така ще дойде в нашия свят?

— Вече няма да бъде призрак. Няма просто да се появява, а ще остане… във физическа форма.

Рандъл я гледаше, сякаш се опитваше да разбере нещо. Фийлдинг се изсмя сухо и някак с превъзходство.

— Сигурно Стела е измислила тази част. Баща ми ми каза друго. Говореше за спасение. Спасение за всички, участвали в съглашението. Чух го да го казва на майка ми.

— И какво казваше още баща ти? — попита Роуан.

— Скъпа, нали не вярваш в тези глупости. За бога, Роуан — изписка Беатрис.

— Не ги взимай на сериозно! — настоя Ан Мари.

— Стела беше тежък случай, скъпа моя — добави Лили.

Фийлдинг поклати глава.

— Спасение, точно за това говореше баща ми. Всички ще бъдат спасени, когато портата се отвори. Това беше някаква загадка, дори Мери Бет не знаеше истинското й значение. Карлота се кълнеше, че я е разгадала, но не е вярно. Тя само искаше да тормози Стела. Дори не съм сигурен, че и Жулиен е знаел.

— А знаете ли точните думи на тази загадка? — попита Майкъл.

Фийлдинг се обърна и погледна надолу. Сякаш в този миг всички забелязаха присъствието на Майкъл и се втренчиха в него. Роуан плъзна ръка към врата му, притисна крака си към него и го прегърна. Искаше да им покаже, че е част от нея.

— Да, какво се казва в тази загадка? — попита тя.

Рандъл погледна Петер и двамата заедно се обърнаха към Фийлдинг.

Той отново поклати глава.

— Не зная. Никога не съм чувал да я изричат с някакви определени думи. Знам само, че когато вещиците станат тринайсет, порталът най-после ще се отвори. В нощта, когато Жулиен умря, баща ми каза: „Вече никога няма да бъдат тринайсет, не и без Жулиен“.

— А кой им е казал тази загадка? Мъжът ли? — попита Роуан.

Всички отново се втренчиха в нея. Дори Ан Мари изглеждаше загрижена, а Беатрис бе направо притеснена, сякаш някой бе нарушил абсолютно безцеремонно добрия тон. Лорън се взираше в Роуан по доста странен и неопределим начин.

— Тя изобщо не знае за какво става въпрос — обяви Беатрис.

— Да, мисля, че трябва да забравим за това — каза Фелиша.

— Защо да забравяме? — попита Фийлдинг. — Да не мислите, че той няма да дойде при нея, както при останалите? Какво се е променило?

— Плашиш я! — прошепна Сесилия. — Плашиш и мен.

— Значи той им е казал? — попита отново Роуан.

Никой не отговори.

Какво трябваше да каже, за да ги накара да проговорят отново, да ги накара да разкрият всичките си тайни.

— Карлота ми каза за мъжа — каза Роуан. — Не се страхувам от него.

Колко тиха беше градината. Абсолютно всички се бяха събрали в кръга, освен Райън, който бе завел Джифорд в къщата. Дори Пиърс се бе върнал и сега стоеше зад Петер. Вече започваше да се здрачава. Слугите бяха изчезнали, като че знаеха, че не са желани в момента.

Ан Мари взе една бутилка от близката маса и напълни чашата си с шумно бълбукане. Още някой посегна към бутилка. После и друг. Но очите на всички оставаха приковани в Роуан.

— Нима искате да се страхувам? — попита тя.

— Разбира се, че не — отвърна Лорън.

— Естествено, че не! — възкликна Сесилия. — Но подобен разговор може да съсипе всичко.

— … в стара мрачна къща като тази.

— … според мен това са глупости.

Рандъл поклати глава, Петер измърмори нещо, а Фийлдинг просто я гледаше.

Отново настъпи тишина, която обгърна всички като снежна пелена. Мракът вече се събираше под малките дръвчета и от френските прозорци заструи светлина.

— А някой от вас виждал ли е мъжа? — попита Роуан.

Лицето на Петер бе сериозно и неразгадаемо. Той като че не забеляза кога Лорън наля бърбън в чашата му.

— Ще ми се да можех да го видя — каза Пиърс, — поне веднъж!

— Аз също! — обади се Беатрис. — Изобщо нямаше и да си помислям да се отърва от него. Щях да го разпитвам…

— О, млъкни, Беа — сопна се внезапно Петер. — Не знаеш какво говориш. Никога не си знаела!

— А ти знаеш, така ли? — изрепчи му се Лили. — Ела, Беа, седни при жените. Ако ще има война, бъди на правилната страна.

Беатрис седна на тревата до стола на Лили и каза на Петер:

— Стар идиот, мразя те. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако видиш мъжа.

Той не отвърна на думите й, само вдигна вежди и отпи от бърбъна си.

Фийлдинг се хилеше и мърмореше нещо под нос.

— Ходил съм често на Първа улица — каза Пиърс. — Размотавах се с часове около желязната ограда, за да го зърна. Но нямах късмет.

— За бога, Пиърс — повиши глас Ан Мари. — Нямаш ли какво друго да правиш.

— Само гледай майка ти да не разбере за това — измърмори Айзък.

— Всички вярвате в него, нали? — попита Роуан. — Сигурно някой от вас все пак го е виждал.

— И какво те кара да мислиш така? — изсмя се Фелиша.

— Баща ми казва, че той е само фантазия, стара легенда — рече Пиърс.

— Пиърс, най-добре за теб ще е, ако престанеш да смяташ всяка дума на баща си за Светото Евангелие, защото изобщо не е така — каза Лили.

— А ти виждала ли си го, лельо Лили? — попита я Пиърс.

— Всъщност, да — сниши глас тя. — Виждала съм го.

Останалите явно се изненадаха. Всички, освен тримата по-възрастни мъже, които само си размениха погледи. Лявата ръка на Фийлдинг потрепна, като че искаше да направи някакъв жест.

— Той е истински — каза мрачно Петер. — Истински е като светлината, като вятъра. — Обърна се и погледна младия Пиърс, а и после Роуан, сякаш настояваше да му повярват. Очите му накрая се спряха на Майкъл. — Виждал съм го. Видях го в нощта, когато Стела ни събра. Виждал съм го и след това. Лили също. И Лорън го е виждала. Ти също, Фелиша. Както и Кармен. Е, Фелиша, защо не казваш нищо? А ти, Фийлдинг? Видяхте го в нощта, когато Мери Бет умря. Знам, че го видяхте. Кой тук не го е виждал? Само младите, нали? — Отново погледна към Роуан. — Попитай ги, те ще ти разкажат.

Сред външния кръг на събралите се разнесе шепот, тъй като по-младите — Поли, Кланси, Тим и още други, които Роуан не познаваше — не бяха виждали призрака и не знаеха дали да вярват на чутото. Малката Мона с панделката в косата внезапно се забута към вътрешността на кръга, а по-високата Дженифър напираше зад нея.

— Е, кажете какво сте видели — каза Роуан и погледна директно към Петер. — Нали не искаш да кажеш, че той е минал през портала в нощта, когато Стела ви е събрала.

Петер не бързаше да отговаря. Огледа всички, задържа поглед на Маргарет Ан, после на Майкъл и накрая на Роуан. Вдигна чашата, пресуши я и чак тогава заговори:

— Той беше там — просто ярко потрепващо присъствие, което се появи за няколко мига. Мога да се закълна, че беше също толкова материален, колкото всеки друг човек от плът и кръв. Видях го как се материализира. Почувствах топлината. Чух и стъпките му. Да, чух стъпките му по пода в предния коридор. Застана пред нас, реален като мен и теб, и ни огледа един по един. — Той отново вдигна чашата и отпи. Очите му огледаха малката групичка. Въздъхна и продължи: — И тогава изчезна, както винаги. Отново почувствах топлина. Миризма на дим и вятърът, който нахлу в къщата и просто късаше завесите от корнизите. Но той беше изчезнал. Не можеше да се задържи повече, а ние не бяхме достатъчно силни да му помогнем. Бяхме тринайсет, да, тринайсетте вещици, както ни наричаше Стела. А Лорън беше само на четири! Само че не бяхме от сорта на Жулиен или Мери Бет, нито на старата прабаба Маргьорит от Ривърбенд. И никога нямаше да бъдем. А Карлота, която беше по-силна от Стела — запомнете ми думите, защото са истина — не искаше да помогне. Тя лежеше в спалнята си на горния етаж, взираше се в тавана и редеше на глас молитви. След всяко „Аве Мария“ казваше: „Върни го в ада, върни го в ада!“, а после продължаваше със следващата молитва.

Той сви устни и се смръщи към празната чаша. Разклати я безшумно и завъртя ледените кубчета. Очите му отново обходиха събралите се, като се спираха на всеки, дори на малката червенокоса Мона.

— Отбележете за протокола, че Петер Мейфеър го е видял — обяви той, стана и отново вдигна вежди. — Лорън и Лили могат да говорят от свое име. Рандъл също. И пак за протокола искам да кажа, че го видях и можете да споделите това с внуците си.

Всички мълчаха. Мракът се сгъстяваше. Някъде отдалече долетя остро скрибуцане на цикада. Нямаше никакъв вятър. Къщата сега бе озарена от жълта светлина, която струеше през прозорците.

— Да — каза Лили с въздишка. — Май трябва да знаеш това, скъпа. — Усмихна се, без да откъсва очи от Роуан. — Той е там. Всички сме го виждали, и то неведнъж. Макар и не както го видяхме онази нощ — не толкова продължително или толкова ясно.

— И ти ли си била там? — попита Роуан.

— Да, бях, но не беше само тогава. Виждала съм го на старата закрита веранда с Деидре. — Погледна към Лорън. — Двете сме го виждали, когато минавахме покрай къщата.

— Не бива да се страхуваш от него, Роуан — каза надменно Лорън.

— О, сега ли се сетихте да й кажете това, суеверни чудовища такива — изписка Беатрис.

— Не му позволявай да те пропъди от къщата — додаде бързо Магдален.

— Не го позволявай и на нас — рече Фелиша. — Моят съвет е да забравиш за тези легенди. Забрави старите глупости за тринайсетте вещици и портата. Забрави за него! Той е просто призрак и нищо повече. Това може да ти прозвучи странно, но е самата истина.

— Той не може да ти направи нищо — каза Лорън и се подсмихна.

— Да, не може — потвърди Фелиша. — Той е като бриза.

— Той е призрак — каза Лили. — Само призрак. И никога няма да бъде нещо повече.

— Кой знае — обади се Сесилия. — Може дори вече да не е тук.

Всички се втренчиха в нея.

— Ами никой не го е виждал след смъртта на Деидре.

Някаква врата се затръшна. Чу се трясък на падащо стъкло и в групичката настана суматоха. Хората се разшаваха и запристъпваха настрани. Джифорд си проправи път до центъра. Лицето й бе на петна, ръцете й трепереха.

— Не можел да направи нищо, така ли? Не можел да нарани никого! Това ли й казахте? Не можел! Той уби Кортланд! След като Кортланд изнасили майка ти! Знаеш ли това, Роуан?!

— Млъкни, Джифорд — изрева Фийлдинг.

— Кортланд е твоят баща — пищеше Джифорд. — Нея лъжете, за бога! Пропъди го, Роуан. Обърни силата си срещу него и го пропъди оттук! Прочисти тази къща! Изгори я, ако се налага… Изгори я!

Недоволен рев се надигна от всички посоки. Израженията на присъстващите варираха от презрение до гняв. Райън отново се бе появил и пак се опитваше да обуздае Джифорд. Тя се обърна и го заплю в лицето. От всички страни се чуха смаяни въздишки. Пиърс изглеждаше огорчен и безпомощен.

Лили стана и напусна групата. Фелиша я последва, като едва не падна от бързане. Ан Мари също се изправи и помогна на Фелиша. Но другите останаха по местата си. Включително и Райън, който просто избърса лице с носната си кърпа, като че да възвърне хладнокръвието си, а Джифорд стоеше пред него със стиснати юмруци и треперещи устни. Беатрис отчаяно искаше да помогне, но не знаеше как.

Роуан стана и тръгна към Джифорд.

— Чуй ме — каза й. — Не се страхувай. Трябва да мислим само за бъдещето, не за миналото. — Хвана я за ръцете и Джифорд неохотно вдигна поглед към лицето й. — Ще постъпя по най-добрия и най-правилния начин, не само за мен, но и за семейството. Разбираш ли какво ти казвам?

Джифорд зарида и главата й отново клюмна, сякаш вратът й бе твърде слаб, за да я държи изправена. Косата й влезе в очите.

— Само зли хора могат да са щастливи в тази къща — каза тя. — А те са зли — Кортланд беше зъл! — Пиърс и Райън я прихванаха. Райън вече започваше да се ядосва. Но Роуан не я пускаше.

— Пи твърде много — отбеляза Сесилия. Някой бе включил осветлението в двора.

Джифорд изглежда щеше да припадне всеки момент, но Роуан все още я държеше.

— Чуй ме, Джифорд — започна тя, но всъщност говореше повече на останалите. Видя, че Лили стои малко по-встрани от групата, до Фелиша. Видя, че Беатрис се взира в нея, а Майкъл е застанал зад стола на Фийлдинг и също я гледа.

— Изслушах всички ви — каза Роуан — и научих доста неща. Но искам да ви кажа, че ако искаме да победим този странен призрак и машинациите му, трябва да гледаме на него в перспектива. А семейството и самият живот са част от тази перспектива. Не бива да му позволяваме да разруши семейството или възможностите за живот. Ако наистина съществува, той принадлежи на мрака.

Рандъл и Петер я гледаха напрегнато. Лорън също. Аарън стоеше съвсем близо до Майкъл и също слушаше. Само Фийлдинг изглеждаше някак студен, ироничен и не поглеждаше към нея. Джифорд се взираше зашеметена в очите й.

— Мисля, че Мери Бет и Жулиен са знаели това — каза Роуан. — И възнамерявам да следвам техния пример. Ако нещо се появи от сенките на Първа улица, без значение колко мистериозно може да е, то няма да успее да затъмни по-голямата схема, по-великата светлина. Сигурно разбирате какво искам да кажа.

Джифорд изглеждаше като омагьосана. Малко по малко Роуан започна да осъзнава колко странен е този момент. Колко странни изглеждат думите й; колко странна бе в очите на всички, докато държеше необичайната си реч и стискаше ръцете на истеричната жена.

Всъщност всички се взираха в нея като омагьосани.

Пусна Джифорд и тя отстъпи назад в прегръдката на Райън, но очите й останаха разширени, празни и втренчени в Роуан.

— Плаша те, нали? — попита Роуан.

— Не, всичко е наред — каза Райън.

— Да, всичко е наред — обади се и Пиърс.

Но Джифорд не продумваше. Всички бяха объркани. Роуан погледна към Майкъл и видя на лицето му същото зашеметено изражение, а зад него — стария мрачен ужас.

Беатрис измърмори някакво извинение за станалото, изправи се и отведе Джифорд. Райън тръгна с тях. Пиърс остана, неподвижен и някак вцепенен.

Лили се огледа, очевидно объркана, а после извика на Херкулес да й донесе палтото.

Рандъл, Фийлдинг и Петер останаха смълчани. Другите започваха да се разотиват. Малкото момиче с панделката се взираше в Роуан. Кръглото му сладко лице беше като пламъче в тъмното. По-високото дете, Джен, като че плачеше.

Внезапно Петер стисна ръката на Роуан.

— Каза мъдри думи. Ако не се придържаш към тях, ще пропилееш живота си.

— Точно така — обади се Рандъл. — Така стана със Стела. И с Карлота. Тя пропиля живота си! — Но беше някак напрегнат и сякаш нямаше търпение да се оттегли. Обърна се и си тръгна, без да се сбогува.

— Младежо, ела да ми помогнеш — каза Фийлдинг на Майкъл. — Партито свърши. О, между другото, приемете поздравленията ми за женитбата. Може би ще доживея да видя сватбата. И, моля ви, не канете призрака.

Майкъл изглеждаше объркан. Хвърли поглед към Роуан, после към стареца и много внимателно му помогна да се изправи на крака. Когато отново вдигна очи към Роуан, тя видя, че объркването и страхът още не са напуснали лицето му.

Неколцина от младите се приближиха да й кажат, че не бива да се притеснява от глупостите на Мейфеър. Ан Мари я посъветва да следва собствените си планове. Най-после излезе лек ветрец и стана малко по-хладно.

— Всички ще бъдат съсипани, ако не се нанесете в тази къща — каза Маргарет Ан.

— Нали няма да се откажете? — настоя Кланси.

— Разбира се, че не — усмихна се Роуан. — Това е абсурд.

Аарън я гледаше безстрастно. Беатрис се върна с нов порой извинения от името на Джифорд и замоли Роуан да не се разстройва.

Останалите също се връщаха, бяха взели връхните си дрехи и чантите. Вече беше съвсем тъмно. Въздухът беше превъзходно хладен. Партито бе свършило.

 

 

Братовчедите се сбогуваха цели трийсет минути. Всички настояваха за едно и също — да не си отива, да реставрира къщата и да забрави старите глупости.

Райън се извини заради Джифорд и за всички ужасни неща, които наговорила. Роуан не бивало да ги взема за истина, а просто да ги забрави.

— Благодаря ви, благодаря ви за всичко — каза Роуан. — Не се притеснявайте. Исках да науча тези стари истории. Исках да знам какво се говори в семейството.

— Там няма никакъв призрак — каза Райън, като я гледаше право в очите.

Роуан не му отговори.

— Ще сте много щастливи в тази къща — продължи той и стисна ръката на Майкъл, който застана до Роуан.

Тя се обърна да си тръгне и видя Аарън пред портата. Говореше с Джифорд и Беатрис. Джифорд изглеждаше вече съвсем спокойна.

Райън чакаше търпеливо до портата.

— Не се тревожи за всичко това — каза Аарън на Джифорд с прелестния си британски акцент.

Джифорд внезапно го прегърна и той отвърна грациозно на прегръдката й, като й целуна ръка и се отдръпна. Беатрис беше възхитена. Двете отстъпиха настрани и загледаха как черната лимузина на Аарън спира до тротоара.

— Не се тревожи за нищо, Роуан — каза на раздяла Беатрис. — Утре ще обядваме заедно, не забравяй. А сватбата ще е невероятна!

Роуан се усмихна.

— Не се притеснявай, Беа.

Роуан и Майкъл се настаниха на дългата задна седалка в лимузината, а Аарън седна на любимото си място, с гръб към шофьора. И колата бавно потегли.

Хладният полъх от климатика беше като благословия за Роуан. Влажната жега в градината още й тежеше. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

Когато ги отвори, видя, че са на Метаир Роуд и прелитат покрай новите гробища на града — мрачни и лишени от романтиката зад тъмните стъкла.

„Светът винаги изглежда някак призрачен зад затъмнените стъкла на лимузина“, помисли си Роуан. Тогава и най-тъмните кътчета на мрака изглеждат въобразими.

Внезапно тази мисъл прониза нервите й.

Обърна се към Майкъл и видя на лицето му истински ужас. Самата тя бе само развълнувана от наученото. Всъщност дори й беше харесало.

— Нищо не се е променило — каза. — Рано или късно той ще дойде, ще се опита да се пребори с мен и ще загуби. Сега просто научихме повече за числото и портата. Нима не искахме точно това? — Майкъл не й отговори. — Нищо не се е променило — настоя тя. — Нищо.

Майкъл продължаваше да мълчи.

— Не го мисли повече — сопна се Роуан. — Можеш да си сигурен, че никога няма да тръгна да събирам тринайсет вещици. Чака ме много по-важна работа. Пък и нямам намерение да плаша никой от семейството. Мисля, че не успях да се изразя ясно.

— Разбрали са го погрешно — прошепна Майкъл, взираше се в Аарън, който седеше неподвижно и ги наблюдаваше. По гласа му личеше, че е много разстроен.

— Какво имаш предвид?

— Никой не трябва да събира тринайсет вещици — каза Майкъл, сините му очи отразяваха светлините на преминаващите коли. — В това е ключът към загадката. Не са разбрали, защото не познават собствената си история.

— За какво говориш?

Не го бе виждала така притеснен от деня, в който разби бурканите. Знаеше, че пулсът му сигурно е много учестен. Мразеше да става така. Виждаше как лицето му се налива с кръв.

— Майкъл, за бога!

— Роуан, преброй предшествениците си! Онова нещо чака тринайсетата вещица, от времето на Сузан до днес. А тринайсетата си ти! Преброй ги. Сузан, Дебора, Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Мери Бет. После Стела, Анта, Деидре. И накрая ти, Роуан! Тринайсетата е просто най-силната, онази, която може да стане портал, през който онова нещо да премине. Ти си порталът, Роуан. Ето защо има само дванайсет крипти в гробницата. Тринайсетата е порталът.

— Добре де — каза тя, като се опитваше да го успокои. Дори събра ръце умолително. — Знаехме това, нали? Дори демонът го предсказа. Той вижда надалече, нали така ти каза, вижда тринайсетата. Но той всъщност не вижда нищо. Не вижда коя съм аз.

— Не, не каза така — отвърна Майкъл. — Каза, че вижда до края! И че не мога да те спра, не мога да спра и него. Каза, че търпението му е като търпението на Всемогъщия.

— Майкъл — намеси се Аарън. — Откъде знаеш, че ти е казал истината! Не попадай в капана му. Той си играе с думите. Той е лъжец.

— Зная, Аарън. Демонът лъже. Зная! Все това чувам. Но какво, за бога, чака? Дните минават, без да предприеме нещо. Това ме подлудява.

Роуан посегна към китката му, но той осъзна, че му мери пулса, и дръпна ръка.

— Когато имам нужда от лекар, ще ти кажа, ясно ли е?

Тя се отдръпна и се извърна настрани. Ядосваше се на себе си, че не бе проявила достатъчно търпение. Мразеше да го вижда разстроен. Мразеше и собствения си страх.

Хрумна й, че всеки път, когато се държи така, той всъщност е движен от ръцете на невидими сили, които се опитваха да го контролират, че може би го бяха избрали за играта си именно защото бе лесен за контролиране. Но не можеше да му каже подобно нещо. Щеше да го обиди, да го нарани, а тя не искаше това. Не искаше да го вижда уязвим.

Сега чувстваше единствено поражение, взираше се в ръцете си, които почиваха в скута й. Призракът бе казал: „Ще бъда в плът, когато ти ще си вече мъртъв“. Буквално чуваше ударите на сърцето на Майкъл. Дори мислите му се бяха отвърнали от нея, знаеше, че сега се чувства замаян, дори му призлява. Когато ти ще си вече мъртъв. Шестото чувство й казваше, че е здрав, силен и жизнен като много по-млад мъж, но отново долавяше непогрешимите симптоми на огромния стрес, който създаваше същински хаос в душата му.

Господи, колко ужасно се бе преобърнало всичко. Колко кошмарно тайните от миналото бяха отровили всичко. Не, не бе искала това, напротив. Може би щеше да е по-добре да не бяха казвали нищо. Ако бяха послушали Джифорд и бяха говорили единствено за слънчевата мечта, за къщата и сватбата.

— Майкъл — каза Аарън с обичайното си спокойствие. — Той мами и лъже. Какво право има да пророкува? Какво друго би целил, освен чрез лъжите си да се опита да сбъдне своите пророчества?

— Но къде е той, по дяволите? — настоя Майкъл. — Аарън, може би се хващам за сламка, но си мисля дали щеше да ми заговори първата нощ, ако теб те нямаше? Защо ми се яви само за да изчезне отново?

— Майкъл, мога да ти дам по няколко обяснения за всяка от появите му. Но не знам дали съм прав. Важното тук е да запазим здравия си разум и да не забравяме, че той е коварен.

— Точно така — обади се Роуан.

— Но каква е тази игра, за бога? — прошепна Майкъл. — Те ми дадоха всичко, което съм искал — имам любима жена, върнах се у дома, ще живея в къщата, за която мечтая от момче. Искаме да имаме дете! Що за игра е това? Той ми говори, а останалите, които ми се явяват, мълчат. Господи, само да можех да се отърва от усещането, че всичко е планирано, както е казал Таунсенд в съня ти. Но кой го е планирал?

— Майкъл, трябва да се овладееш — каза Роуан. — Всичко върви така прекрасно и ние сме тези, които го правим такова. Върви прекрасно още от деня, в който умря старицата. Знаеш ли, мисля си, че върша онова, което майка ми би искала. Откачено ли звучи? Мисля си, че правя онова, за което е мечтала Деидре.

Не последва отговор.

— Майкъл, не чу ли какво им казах? — попита тя. — Не ми ли вярваш?

— Роуан, просто ми обещай едно — каза той, стисна ръката й и преплете пръсти в нейните. — Обещай, че ако видиш онова същество, ще ми кажеш. Чу ли. Няма да си замълчиш.

— Господи, Майкъл, държиш се като ревнив съпруг.

— Знаеш ли какво каза онзи старец, когато му помогнах да стигне до колата?

— За Фийлдинг ли говориш?

— Да. Той каза: „Внимавай, млади човече“. Какво имаше предвид според теб?

— Майната му — прошепна тя. Внезапно се вбеси и издърпа ръка от неговата. — За кого, по дяволите, се мисли, старо копеле! Как смее да ти говори така. Няма да го поканя на сватбата. Няма да стъпи повече в онази къща. — Тя замълча и преглътна думите си. Гневът й беше твърде горчив. Вярата й в семейството бе така пълна, че тя беше прегърнала с отворени обятия всичко — но сега имаше чувството, че Фийлдинг я е зашлевил през лицето. Отново плачеше, по дяволите, а нямаше кърпичка. Чувстваше се сякаш… сякаш бе зашлевила Майкъл. Но всъщност искаше да накаже стареца. Как смееше?

Майкъл се опита да вземе отново ръката й, но тя го отблъсна. Беше толкова ядосана, че го направи несъзнателно. Яд я беше и че плаче.

— Роуан, моля те — каза Аарън и й подаде кърпичката си.

— Съжалявам — прошепна Майкъл.

— Майната ти и на теб! — извика тя. — Просто си признай, че си на тяхна страна. И спри да се въртиш като пумпал, щом някое парче от пъзела падне на мястото си! Да не си мислиш, че там горе си видял Света Богородица! Не, видял си тях и техните номера.

— Не, не е вярно. — Гласът му бе тъжен и изпълнен с разкаяние. Сърцето й се късаше, но нямаше намерение да се предава. Страхуваше се да изрече онова, което всъщност мислеше: „Обичам те, но не ти ли е хрумвало, че твоята роля се изразява в това да се погрижиш аз да се върна тук, да остана и да родя дете, което да наследи завещанието? Този призрак може да е причинил и удавянето и спасяването ти, виденията и всичко останало. Ето защо Артър Лангтри ти се е явил и се е опитал да те отпрати, преди да е станало твърде късно“.

Тя седеше и таеше тези мисли в себе си. Те я тровеха. Надяваше се да не са истина, страхуваше се.

— Моля ви, престанете — каза тихо Аарън. — Фийлдинг е просто стар глупак. — Гласът му бе като успокояваща музика и сякаш изсмукваше напрежението от нея. — Той просто иска да се чувства важен. По това си приличат и тримата — Рандъл, Петер и Фийлдинг. Не им обръщай внимание. Той… е твърде стар. Повярвай ми. Аз самият скоро ще съм на неговия хал.

Тя избърса нос, погледна Аарън и отвърна на усмивката му.

— Те добри хора ли са, Аарън? Какво мислиш? — Нарочно не обръщаше внимание на Майкъл за момента.

— Да, прекрасни хора. И наистина те обичат. Старецът също те обича. Ти си най-вълнуващото нещо за него през последните десет години. Останалите не го канят често. Липсва му внимание. И, разбира се, въпреки всичките им тайни, те не знаят колкото знаеш ти.

— Прав си — прошепна тя. Чувстваше се изтощена и нещастна. Емоционалните изблици никога не й бяха действали пречистващо. Винаги я разтърсваха и огорчаваха.

— Е, добре — каза тя. — Мислех да го помоля да ме заведе до олтара, но майната му. Реших това да стори един по-скъп за мен приятел. — Тя обърса очи със сгънатата кърпичка и попи устните си. — Говоря за теб, Аарън. Знам, че е доста късно, но би ли минал по пътеката в църквата заедно с мен?

— Скъпа, за мен ще е чест — отвърна той. — Нищо не би ме направило по-щастлив. — Той стисна ръката й. — Но сега, моля те, не мисли повече за стария глупак.

— Благодаря ти, Аарън — прошепна Роуан и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Майкъл. Нарочно го бе игнорирала досега, но внезапно съжали за това. Той изглеждаше така обезсърчен и уязвим. — Е, успокои ли се вече, или имаш намерение да си докараш сърдечен удар? Нещо си много мълчалив.

Той се засмя под нос и сините му очи светнаха.

— Знаеш ли, когато бях дете — започна той и стисна ръката й, — си мислех, че би било страхотно да си имаш семеен призрак. Много ми се искаше да видя такъв. Често си мислех, че сигурно е страхотно да живееш в обитавана от призраци къща.

Отново се бе превърнал в стария Майкъл — забавен, силен, макар и леко разстроен. Тя се наведе и целуна зачервената му буза.

— Съжалявам, че се ядосах толкова.

— Не, скъпа, аз съжалявам. Наистина. Старецът не искаше да каже нищо лошо. Просто е луд. Всички те са малко луди. Предполагам, че е от ирландската им кръв. Всички ирландци са такива.

Аарън ги гледаше с усмивка, но те бяха вече доста изтощени и този разговор бе изцедил и последните им сили.

Роуан се обърна към мрака навън, отпусна се назад и облегна глава на кожената седалка. Гледаше как намръщеният град прелита покрай тях — една след друга се редуваха двойните дървени къщи с железни огради и дълги дървени капаци на прозорците; ниските западнали бетонни сгради, които изглеждаха не на място сред дъбовете и високите плевели. Беше красиво. Лустрото на нейния перфектен калифорнийски свят се бе разпукало и тя най-сетне бе попаднала в истинския живот.

Как да им обясни, че всичко ще бъде наред, че накрая тя ще победи, че никакво изкушение не може да я откъсне от любовта й, от мечтите й, от плановете й?

Онова нещо щеше да се яви и да се опита да я изкуши — както дяволът е изкушавал вещиците от миналото — но тя нямаше да се поддаде, силата в нея, подхранена чрез дванайсет вещици, щеше да е достатъчна, за да го унищожи. Числото тринайсет носи лош късмет, демоне. А портата е порта към ада.

Да, точно така, порта към ада.

Но Майкъл щеше да повярва едва когато всичко свърши.

Тя си спомни розите на масата в салона. Бяха ужасни. И ирисът с черната потрепваща уста. Кошмар. А най-лошото от всичко — смарагдът на врата й в мрака, студен и тежък върху голите й гърди. Не, не му казвай за това. Изобщо не го споменавай.

Майкъл беше смел и добър човек, но сега бе длъжна да го защити, защото той не можеше да защити нея. Това беше ясно. И за първи път осъзна, че когато нещата наистина започнат да се случват, вероятно ще бъде съвсем сама. Но нима не беше неизбежно?