Ан Райс
Вещиците: Полунощ (38)

Трийсет и осем

Като че никой не бе изненадан от новината. Аарън вдигна тост за тях на закуска и после се върна към работата си в библиотеката на Първа улица, където по покана на Роуан бе започнал да каталогизира редките книги.

Райън дойде във вторник следобед да поздрави Майкъл. След няколко любезни думи той заяви, че е впечатлен от постиженията му, което, разбира се, означаваше, че го е проучил по обичайните финансови канали. Накрая призна:

— Сигурен съм, че е доста изнервящо да знаеш, че някой те проучва, но, надявам се, разбираш, че нямам друг избор…

— Нямам нищо против — каза Майкъл с усмивка. — Ако искаш да знаеш още нещо, просто питай.

— Е, тогава кажи как така си се справил толкова добре, без да извършиш нито едно престъпление?

Майкъл се засмя.

— Когато видиш тази къща след месец-два, ще разбереш. — Но не беше толкова глупав да мисли, че скромното му състояние е впечатлило този човек. Какво бяха няколко милиона в ценни книжа пред наследството на Мейфеър? Не, това беше разговор за друго — за това, че бе роден от другата страна на Мегазин стрийт и че още имаше акцента на Айриш Ченъл в гласа си. Но Майкъл бе живял твърде дълго на запад, за да се притеснява за подобно нещо.

Разходиха се заедно по окосената трева. Сега из цялата градина бе засаден нов чемшир — нисък и подрязан. Вече се виждаха и цветните лехи, оформени още преди век, както и малките гръцки статуи в четирите ъгъла на двора.

Всъщност бе възстановен първоначалният класически план. Дългата осмоъгълна морава беше със същата форма като басейна. Квадратните плочи бяха наредени във формата на диамант срещу варовиковите балюстради, които накъсваха вътрешния двор на отчетливи правоъгълници и маркираха пътеките, срещащи се под прав ъгъл и опасващи и къщата, и градината. Старите дървени решетки бяха изправени и отново ограждаха портите. Оградата от ковано желязо беше боядисана в черно и орнаментите и повтарящите се завъртулки и розетки бяха върнати към живот.

Да, повтарящи се орнаменти — Майкъл ги съзираше навсякъде — които се бореха с пълзящата мирта, камелиите с лъскави листа и със старата роза, сякаш се опитваха да си проправят път към дървените решетки отгоре. Бореха се и с малките лунничета, които пък се опитваха да се докопат до светлината, струяща от ярките кръпки незакрито небе.

Беатрис, много красива с голямата си розова шапка и големи квадратни очила със сребърни рамки, се срещна с Роуан в два по обед, за да обсъдят сватбата. Роуан бе определила датата за следващата събота.

— След по-малко от две седмици! — изуми се Беатрис. Не, всичко щяло да е наред. Но разбирала ли Роуан какво означава тази сватба за семейството? Хората щели да дойдат чак от Атланта и Ню Йорк.

Не можело да стане преди края на октомври. Пък и нали Роуан щяла да иска ремонтът на къщата да бъде завършен. Всички много искали да я видят.

Накрая Роуан се съгласи, предположи, че с Майкъл ще могат да изчакат малко, особено ако трябва да прекарат първата си брачна нощ в къщата, пък и самият прием щеше да се състои тук.

Майкъл се съгласи; това щеше да му даде цели осем седмици да довърши всичко. Със сигурност първият етаж щеше да бъде завършен, както и предната спалня на втория.

— Това ще е двоен празник — рече Беа, — по случай сватбата, и в чест на реставрирането на къщата. Скъпи мои, ще направите всички щастливи.

О, и всеки Мейфеър в проект щял да е много очаквано събитие. Беатрис започна да прави списък на фирми за кетъринг. Около басейна и по моравата можело да се разпънат хиляди тенти. Не, да не се притесняват. И децата ще могат да поплуват, нали?

Да, щяло да е като в старите времена, като в дните на Мери Бет. Дали Роуан би искала няколко стари фотографии от последните партита преди смъртта на Стела?

— Ще съберем всички фотографии за приема — каза Роуан. — Ще е нещо като повторно обединяване на семейството. Ще ги изложим така, че всички да могат да им се порадват.

— О, това е прекрасно.

Внезапно Беатрис хвана ръката на Майкъл и рече:

— Може ли да те питам нещо, скъпи? Сега вече си част от семейството, нали? Защо, по дяволите, носиш тези ужасни ръкавици?

— Защото, когато докосна хората, виждам разни неща — каза той, преди да се усети.

Сивите й очи блеснаха.

— О, но това е много интересно. Знаеш ли, че и Жулиен е имал такава способност? Така са ми казвали. А също и Мери Бет. О, скъпи, моля те, позволи ми. — Тя започна да навива черната кожа, дългите й розови нокти леко драскаха ръката му. — Моля те, нали нямаш нищо против. — Тя свали ръкавицата и я вдигна с триумфална и все пак невинна усмивка.

Той не направи нищо, ръката му стоеше гола, с леко свити пръсти. Гледаше как тя слага нейната в дланта му и я стиска силно. Главата му се изпълни с цял порой от случайни образи. Бяха така смесени и прииждаха толкова бързо, че не можеше да различи нищо — само цялостната им атмосфера, свежест, светлина и много ясно усещане, че тя е невинна. Не е една от тях.

— Какво видя? — попита Беатрис.

Устните й спряха да се движат още преди да са изрекли втората дума.

— Нищо — каза той и се отдръпна. — Просто усещане за доброта и благоденствие. Нищо друго. Никаква загадка, никаква тъга, нито болест, нищо. — И всъщност това си беше самата истина.

— О, ти си съкровище — каза Беатрис, изглеждаше напълно искрена. В следващия миг се надигна и го целуна. — Къде намери това съкровище? — обърна се тя към Роуан и без да дочака отговор, каза: — И двамата сте прекрасни! Не само ви обичам, но и ви харесвам, а това е невероятна изненада. Вие сте изумителна двойка. Ти, Майкъл, с тези сини очи и Роуан с този чудесен, дрезгав глас! Иде ми да те целувам по очите всеки път, щом ми се усмихнеш, а нея да целувам по гърлото, всеки път, щом заговори!

— А може ли аз да те целуна по бузата, Беатрис? — попита той нежно.

— Братовчедке Беатрис, момче — каза тя театрално. — Е, хайде, целувай! — Затвори очи и после ги отвори с широка лъчиста усмивка.

Роуан ги гледаше развеселена.

Но вече бе време Беатрис да се връща в офиса на Райън. Безкрайните юридически глупости. Колко ужасно.

Майкъл видя, че черната му ръкавица е паднала на земята. Вдигна я и си я сложи.

Не е една от тях…

Но кой го бе казал? Кой бе получил и предал тази информация? Може би просто беше станал по-добър в това, беше се научил да задава въпроси, както Аарън го инструктираше.

Истината беше, че не бе обърнал особено внимание на този аспект от обучението си. Искаше главно да може да „изключва“ силата си. Във всеки случай за първи път след преживяването с бурканите, получи ясно и разбираемо послание. То беше много по-кратко и повелително от повечето ужасни сигнали, които бе получил онзи ден. Беше също толкова ясно, както бе ясно и пророчеството на Лашър.

Вдигна бавно поглед. Беше сигурен, че някой го наблюдава от сенките на страничната веранда. Но там нямаше никого. Само бояджиите работеха по кованото желязо.

Верандата изглеждаше великолепно. Старата мрежа беше свалена и временните дървени перила бяха демонтирани. От нея вече можеше да се излиза от двойния салон към красивата морава.

„Тук ще се оженя“, помисли си той замечтано. И като в отговор големите мирти се залюляха от бриза, затанцуваха и светлорозовите им цветове започнаха да се извиват красиво на фона на синьото небе.

 

 

Когато се върна в хотела този следобед, го чакаше плик от Аарън. Отвори го, преди да е стигнал до апартамента, и щом затръшна вратата зад себе си, извади дебела цветна фотография и я вдигна към светлината.

От божествения сумрак, изпреден от Рембранд, в него се взираше красива тъмнокоса жена. Беше като жива и на устните й играеше точно същата усмивка, която бе видял и на лицето на Роуан преди малко. Смарагдът на Мейфеър светеше в разкошния здрач. Илюзията бе така съвършена, че той имаше чувството, че картонът, на който бе разпечатана снимката, ще се разтопи и лицето на жената ще започне да се рее като призрак във въздуха.

Но това ли беше неговата Дебора, жената от виденията? Не знаеше. Не почувства никакво разпознаване, колкото и да я гледаше.

Свали ръкавиците, но това не му помогна — само влудяващи безсмислени образи на хора, които бяха докосвали снимката. Седна на дивана. Знаеше, че щеше да е същото, ако докосне и самия портрет.

— Какво искаш от мен? — прошепна.

Тъмнокосото момиче му се усмихваше невинно от своето безвремие. Непозната, уловена в миг от краткото си и отчаяно детство. Просто една новоизпечена вещица и нищо повече.

Но този следобед, когато докосна ръката на Беатрис, някой му бе казал нещо! Някой бе използвал силата му. Или беше просто вътрешният му глас?

Остави настрани ръкавиците си, както беше свикнал да прави от време на време насаме, и взе бележника и химикалката.

„Да, това вече може да се нарече конструктивна употреба на силата ми. Защото образите бяха сведени до посланието. Не мисля, че се е случвало преди, дори в деня, когато докосвах бурканите. Тогава посланията бяха премесени с образите и Лашър ми говори директно. Сега беше нещо друго.“

Ами ако докоснеше ръката на Райън на вечеря, когато всички се съберат около осветената от свещи маса в „Карибския салон“? Какво щеше да му каже вътрешният му глас? За първи път беше нетърпелив да използва силата си. Вероятно, защото малкият експеримент с Беатрис беше минал така добре.

Но той я харесваше и вероятно бе видял каквото бе пожелал да види. Обикновено човешко същество, част от реалността, която двамата с Роуан така ценяха.

— До ноември ще съм женен. Господи, трябва да се обадя на леля Вив. Ще е много разочарована, ако не го направя.

Той сложи фотографията на масичката от страната на Роуан, за да може и тя да я види.

Там имаше красиво бяло цвете — изглеждаше като познатите лилиуми, но беше някак по-различно. Майкъл го взе, разгледа го и се опита да определи какво му се бе сторило толкова странно. Тогава осъзна, че е много по-дълго от всеки лилиум, който бе виждал, а листата му бяха необикновено крехки.

Беше красиво. Роуан сигурно го бе откъснала, докато се бе разхождала в задната част на градината. Стана и отиде в банята, напълни чаша вода, потопи цветето и го занесе на масичката.

 

 

Спомни си за намерението си да докосне ръката на Райън чак когато вечерята свърши и отново бе сам в апартамента. Беше доволен, че не го стори. Вечерята бе твърде приятна.

Младият Пиърс ги забавляваше със старите легенди за Ню Орлиънс — той самият ги беше чувал, но за Роуан бяха нещо ново. Разказаха се и няколко смешни случки за братовчедите. Но майката на Пиърс, Джифорд, кокетна красива брюнетка, и също Мейфеър по баща, се взираше някак уплашено в него и Роуан и не говореше почти с никого.

Тази вечеря беше още един от тайно лелеяните моменти в неговото детство и можеше да се сравнява с вечерята след пристигането на леля Вив от Сан Франциско. Тогава за първи път бе вечерял в „Карибския салон“.

Като си помислеше само, че леля Вив щеше да пристигне преди края на следващата седмица. Беше объркана, но щеше да дойде. Това бе огромно облекчение за него.

Щеше да я настани в някоя от хубавите сгради по Сейнт Чарлз авеню — една от онези нови тухлени градски къщи с красиви мансарди и френски прозорци. Щеше да я избере точно на маршрута, по който минава парадът на Марди Грас, за да може тя да го гледа от балкона си. Всъщност трябваше да прегледа обявите още сега. Ако леля Вив искаше да иде някъде, можеше да вземе такси.

Щеше да й каже много внимателно, че му се иска тя да остане тук, да не се връща в Калифорния, че къщата на Либърти стрийт вече не е негов дом.

Някъде към полунощ затвори книгите по архитектура и влезе в спалнята. Роуан тъкмо изгасяше светлината.

— Роуан, ако видиш онова нещо ще ми кажеш, нали?

— За какво говориш?

— Ако видиш Лашър, ми кажи. Веднага.

— Разбира се, че ще ти кажа. Защо въобще отваряш дума? Я остави книгите и идвай в леглото.

Той видя, че снимката на Дебора е подпряна под лампата. Красивият бял лилиум в чашата беше пред нея.

— Красива е, нали? — обади се Роуан. — Предполагам, че нищо на света не би принудило Таламаска да се раздели с оригинала.

— Не зная, вероятно. Но това цвете е доста необикновено. Този следобед, когато го сложих в чашата, имаше само един цвят, а сега има три големи цвята, виж. Не забелязах пъпки.

Тя изглеждаше объркана. Извади внимателно цветето от водата и го разгледа.

— Що за лилиум е това? — попита го.

— Прилича на Великденска лилия, но те не цъфтят по това време на годината. Не знам какъв вид е. Откъде го взе?

— Аз ли? За първи път го виждам.

— Реших, че си го откъснала отнякъде.

— Не, не съм.

Погледите им се срещнаха. Тя първа погледна настрани, вдигнала вежди. После килна леко глава и остави цветето в чашата.

— Може някой да го е донесъл.

— Какво ще кажеш да го изхвърля? — попита той.

— Не се ядосвай, Майкъл. Това е само цвете. Пък и той обича тези номера, нали знаеш.

— Не се ядосвам, само че тя вече вехне. Погледни, става кафява и изглежда някак странно. Не ми харесва.

— Е, добре, изхвърлил — каза Роуан много спокойно и се усмихна. — Но не мисли повече за това!

— Добре, няма. Какво тревожно има тук? Само някакъв си тристагодишен демон, който може да кара цветята да летят из въздуха. Защо ще се впечатлявам от някакъв си странен лилиум, изникнал от нищото? По дяволите, може да го е донесъл за Дебора. Колко мило от негова страна.

Обърна се и се вгледа отново в снимката. Като при повечето портрети на Рембранд и тук Дебора гледаше сякаш право в него.

Майкъл се сепна, когато Роуан тихо се изсмя.

— Знаеш ли, много си сладък, като се ядосаш. Но вероятно си има съвсем обикновено обяснение за появата на това цвете.

— Да, по филмите все така казват — отвърна той. — А зрителите знаят, че изобщо не е вярно.

Той отнесе лилиума в банята и го хвърли в кошчето, наистина бе започнал да вехне. „Не е голяма загуба, откъдето и да се е появил“, помисли си Майкъл.

Роуан го чакаше в леглото, прегърна го приканващо и й веднага забрави за книгите във всекидневната.

На следващата вечер тръгна сам към Първа улица. Роуан бе излязла със Сесилия и Кланси Мейфеър да обиколи Търговските центрове.

Къщата беше тиха и пуста. Дори Еужения я нямаше тази вечер, беше излязла със синовете и внуците си. Майкъл беше съвсем сам.

Работата бе напреднала значително, но все още навсякъде имаше стълби и покривала. Прозорците бяха голи и бе твърде рано да се мият. Дългите капаци бяха свалени за циклене и боядисване и сега лежаха един до друг като огромни дълги дъски в тревата.

Майкъл влезе в салона и дълго се взира в сенчестото си отражение в огледалото над първата камина, мъничкото червено огънче на цигарата му приличаше на светулка в тъмното.

„В къща като тази никога не е съвсем тихо“, помисли си той. Дори сега се чуваше тихото проскърцване на мертеците и старите дъски на пода. Човек можеше да се закълне, че някой ходи по горния етаж или току-що е затворил вратата на кухнята в дъното на къщата. А и този странен шум, като бебешки плач, някъде много далече.

Но тук нямаше никой. Не за първи път идваше в къщата, за да я изпита, да изпита себе си. Знаеше, че няма да е и последният.

Мина бавно през трапезарията, през тъмната кухня и излезе през френските прозорци. Нощта бе озарена с меко сияние, струящо от фенерите на реставрираната кабина край басейна и от подводните му светлини. То осветяваше и красиво подрязаните храсти и дървета, столовете от ковано желязо, излъскани, боядисани и подредени на малки групички по пометените плочи.

Басейнът беше напълно ремонтиран и напълнен до ръба. Изглеждаше разкошно — дълъг правоъгълник дълбока синя вода, чиято повърхност се набраздяваше леко и сияеше на залеза.

Майкъл коленичи и докосна водата. Беше малко по-топла, отколкото трябваше да е по това време на годината, в края на септември, който всъщност не беше по-хладен от август. Но беше съвсем подходяща за едно вечерно плуване.

Да, точно така, защо да не поплува? Обаче не му се струваше редно да го прави без Роуан — първото скачане в басейна беше момент, който трябва да се сподели. Но какво пък толкова? Роуан сигурно си прекарваше чудесно със Сесилия и Кланси. А водата бе така примамлива. От години не бе плувал в басейн.

Погледна назад към малкото осветени прозорци по тъмновиолетовата стена на къщата. Нямаше кой да го види.

Свали сакото, ризата и панталоните си, събу обувките и чорапите. Свали и боксерките. После отиде до дълбоката страна и се гмурна, без да му мисли повече.

Господи! Това беше живот! Гмурна се толкова надълбоко, че ръцете му докоснаха синьото дъно, после се обърна и видя как светлината блещука по повърхността на водата.

Стрелна се нагоре и излезе на повърхността. Разтръска глава и погледна към звездите. Отвсякъде прииждаха звуци! Смях, разговори на висок глас, хора говореха един през друг, ритмичният вой на диксиленд.

Обърна се изумен и видя моравата, осеяна с фенери и пълна с хора; млади двойки танцуваха по плочите и дори по тревата. Всички прозорци в къщата светеха. Някакъв млад мъж с черен смокинг внезапно се гмурна в басейна точно пред него и го заслепи с фонтан от пръски.

Устата му се напълни с вода. Шумът стана оглушителен. В другия край на басейна стоеше възрастен мъж във фрак и бяла връзка и го викаше.

— Майкъл, махай се веднага, човече, преди да е станало твърде късно!

Британски акцент. Това беше Артър Лангтри. Майкъл заплува трескаво към него, но преди да загребе и три пъти, започна да се задъхва. Остра болка го проряза в ребрата и той се обърна настрани.

Щом най-сетне се хвана за ръба на басейна и се изтегли, нощта около него притихна.

В първия миг не смееше да помръдне. Само дишаше тежко и се опитваше да успокои пулса си, чакаше болката в дробовете да премине. Оглеждаше трескаво празния вътрешен двор, голите прозорци и празната морава.

После се опита да излезе от басейна, но усещаше тялото си невероятно тежко и измръзнало въпреки жегата. Остана за миг треперещ на мястото си, после тръгна към кабината и взе една от хавлиите, които бе използвал през деня, когато бе дошъл да си измие ръцете. Подсуши се и се върна обратно, за да огледа празната градина и притъмнялата къща. Прясно боядисаните виолетови стени сега се бяха обагрили в цвета на здрачното небе.

Само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Но болката в гърдите бе отминала и той се насили да задържи на няколко пъти дъха си.

Беше ли изплашен? Гневен? Не знаеше. Вероятно беше в шок. Имаше чувството, че е тичал поне цяла миля. Главата започваше да го боли. Взе дрехите си и се облече, без да бърза, не искаше да бъде прогонен така лесно.

После седна на желязната пейка с извита облегалка и изпуши цигара. Оглеждаше всичко наоколо и се опитваше да си спомни какво точно бе видял. Последното парти на Стела. Артър Лангтри.

Дали това бе още един от номерата на Лашър? Стори му се, че отвъд моравата, някъде до предната ограда, сред камелиите, някой помръдна. Чу стъпки. Не, това бе просто минувач, който сигурно надничаше през листата.

Заслуша се, докато стъпките не заглъхнаха. Чу потракването на влака по линията до реката, точно както го бе чувал и като дете, на улица „Благовещение“. И отново бебешки плач, не, това бе свирката на влака.

Стана, стъпка цигарата и влезе в къщата.

— Не успя да ме изплашиш — каза внезапно. — Не вярвам, че това беше Лангтри.

Дали не чу въздишка в мрака? Обърна се. Нищо, трапезарията беше празна. Тръгна към високата врата към коридора. Не си правеше труда да върви по-тихо, стъпките му кънтяха силно.

Чу тихо изщракване. Дали не се бе затворила някаква врата? После шум от вдигане на прозорец.

Обърна се и тръгна по стълбището. Провери всяка стая. Не си правеше труд да светва лампите. Знаеше пътя покрай старите мебели, които бяха покрити с найлони и приличаха на призраци. Слабата светлина от уличната лампа му беше напълно достатъчна.

Най-сетне обиколи цялата къща и си тръгна.

Върна се в хотела и се обади от фоайето на Аарън. Помоли го да слезе в бара за по едно питие. Мястото беше доста приятно — малко, с няколко уютни сепарета, и почти безлюдно.

Седнаха на една маса в ъгъла. Майкъл погълна почти половин бира наведнъж и разказа на Аарън какво му се е случило. Описа му и сивокосия мъж.

— Знаеш ли, не ми се ще да казвам на Роуан — каза той.

— Защо? — попита Аарън.

— Защото не иска да знае. Не иска да ме вижда разстроен отново. Това направо я подлудява. Опитва се да ме разбере, но просто не може. Аз откачам, а тя се ядосва.

— Мисля, че трябва да й кажеш.

— Тя ще отговори, че трябва да го забравя и да се посветя на нещо приятно. Понякога си мисля, че ако успеем да пропъдим този ад оттук, ако въобще е възможно…

— Какво?

— О, звучи налудничаво, но бих убил всеки, който се опита да навреди на онази къща.

— Кажи й. Просто й кажи какво се е случило. Не й обяснявай как си се чувствал, освен ако не те попита, разбира се. Но не го пази в тайна.

Майкъл мълчеше. Аарън почти бе привършил питието си.

— Аарън, а какво може да направи тя със силата си, ако се опита да я използва и да я контролира?

Англичанинът кимна.

— Използвала я е през целия си живот, за да лекува. А не иска да развива негативния потенциал; иска да я използва само частично.

— Да, но дали няма да започне да си играе със силата си в лабораторията.

— Може би, след време. Но мисля, че сега се е концентрирала върху идеята за медицински център. Иска да бъде със семейството си и да реализира този план. Трябва да призная, че концепцията й е прекрасна. Сигурен съм, че в „Мейфеър и Мейфеър“ са много впечатлени, въпреки че едва ли ще го признаят. — Аарън изпи виното си. — Ами ти? — И направи жест към ръцете му.

— О, имам напредък. Свалям ги все по-често. Не зная…

— А когато плуваше?

— Сигурно съм ги свалил. Господи, дори не помислих за това. Аз… Мислиш ли, че има нещо общо?

— Не, не мисля. Но според мен с право смяташ, че онзи мъж не е бил Лангтри. Просто предчувствие, но не мисля, че Лангтри би се опитал да се намеси по този начин. Обаче на всяка цена кажи на Роуан, ако искаш и тя да е напълно откровена с теб. Кажи й всичко.

 

 

Знаеше, че Аарън е прав.

Беше облечен за вечеря и седеше във всекидневната на апартамента, когато Роуан се прибра. Направи й питие и й разказа накратко целия инцидент.

Видя тревога на лицето й, дори разочарование, че нещо толкова мрачно и ужасно разклаща увереността й, че всичко ще бъде наред. Изглеждаше неспособна да каже каквото и да било. Просто седеше на дивана, до купчината пакети, които бе донесла. Не беше докоснала питието си.

— Мисля, че беше един от номерата му — каза Майкъл. — Както лилиума. Не трябва да му придаваме голямо значение.

Нали това искаше да чуе тя?

— Да, точно така ще направим — отвърна Роуан с леко раздразнение в гласа. — А ти… как ти се отрази? Аз бих откачила, ако видя подобно нещо.

— Ами стреснах се, но беше дори някак вълнуващо. Ядосах се и май пак получих… пристъп…

— Господи, Майкъл!

— Не, не. Седнете, доктор Мейфеър. Добре съм. Обикновена реакция на организма. Не знам точно. Може би просто съм се уплашил. Веднъж, като дете, се спусках с шейна на колела по плажа Пончартрейн. Качвахме се до върха на хълма и се спусках надолу съвсем спокоен. Но веднъж се случи нещо много странно. Получих някакво стягане в гърдите и корема. Много болеше! Сякаш тялото ми се бе вдървило. Е, сега беше нещо подобно.

Тя седеше със скръстени ръце и стиснати устни. Накрая каза тихо:

— Хората умират от сърдечен удар и при спускане от хълм, и при други силни вълнения.

— Аз няма да умра.

— Така ли?

— Да, защото вече съм умирал и знам, че не ми е дошло времето.

Тя се засмя горчиво.

— Много смешно, няма що.

— Напълно сериозен съм.

— Не искам повече да ходиш там сам. Не му предоставяй още възможности да ти причинява подобно нещо.

— Глупости, Роуан! Не се страхувам от тъпия призрак. Освен това ми харесва да ходя там. Пък и…

— Какво?

— Така или иначе той все някога ще се появи.

— И защо смяташ, че е бил Лашър? — попита тя тихо. Лицето й внезапно се бе отпуснало. — Ами ако е бил Лангтри, ако е искал да ме напуснеш?

— Откъде го измисли?

— Ами измислих го.

— Виж, нека зарежем това. Просто исках да бъда откровен с теб, да ти кажа какво се е случило, а не да започна да умувам по въпроса. Не искам и ти да се тормозиш.

— Не ходи там сам — каза тя с потъмняло лице. — Никога сам и през нощта, не си търси още проблеми.

Той изсумтя пренебрежително.

Тя стана и излезе от стаята. Никога не я бе виждал да се държи така. След малко се върна с голяма черна кожена чанта.

— Разкопчай си ризата, моля те. — И извади стетоскоп.

— Какво, да не се майтапиш.

Стоеше пред него със стетоскопа в ръка и се взираше театрално в тавана. После сведе поглед и се усмихна.

— Опитваш се да измамиш чичо доктор? Е, добре, разкопчай си ризата.

— Само ако и ти разкопчаеш твоята.

— Веднага след това, обещавам. Всъщност, ако искаш, и ти можеш да послушаш сърцето ми.

— Добре, ако махнеш това. Господи, Роуан, студено е.

— Топля го в ръце само за децата, Майкъл.

— Ох, по дяволите, нима мислиш, че големите и силни мъже като мен не могат да усещат студ?

— Спри да ме разсмиваш. Поеми си дълбоко дъх.

Той изпълни нареждането.

— Е, какво чу там вътре?

Тя се изправи, свали стетоскопа и го прибра в чантата. Седна до Майкъл и притисна с пръсти китката му.

— Кажи де.

— Всичко е наред. Не чух никакъв шум. Не установих и никакви вродени увреждания, нито пък дисфункция или каквато и да било слабост.

— О, значи старият Къри е здрав като камък! А какво ти подсказва шестото чувство?

Тя сложи ръка на врата му и плъзна пръсти в отворената яка, като леко галеше кожата. Беше толкова нежно и така необичайно за нея, че по целия му гръб плъзнаха тръпки и пламъчето на страстта се разгоря.

Едва се сдържаше да не я сграбчи и тя сигурно го усещаше. Но лицето й си остана безизразно; очите й бяха някак стъклени и не се откъсваха от него. Той започна да се тревожи.

— Роуан?

Тя бавно отдръпна ръцете си. Отново се превърна в старата Роуан и остави пръстите си да се плъзнат с влудяваща нежност в скута му. Стисна подутината на джинсите му.

— Е, какво ти каза шестото чувство? — попита той отново, като едва се удържаше да не разкъса дрехите й.

— Че си най-красивият и секси мъж, с когото съм спала — каза тя лениво. — Че е било много умно от моя страна да се влюбя точно в теб. И че нашето първо дете ще бъде невероятно красиво и силно.

— Наистина ли това видя?

— Не, но така ще стане — отвърна тя и положи глава на рамото му. — Ще се случат прекрасни неща — добави и се сгуши в него. — Защото ние ще ги накараме да се случат. Можем да започнем още сега.

 

 

Към края на седмицата в „Мейфеър и Мейфеър“ се проведе първото сериозно заседание по въпроса за създаването на медицинския център. След консултация с Роуан бе решено да бъдат проведени няколко координирани проучвания относно осъществимостта му, оптималния му размер и най-подходящото място в Ню Орлиънс.

Райън уреди няколко срещи на Ан Мари и Пиърс в главни болници в Хюстън, Ню Йорк и Кеймбридж. На тях щяха да бъдат обсъдени възможностите за сдружаване с университети или съществуващи институции в града.

Роуан се зае да проучи техническите сведения за развитието на американските болници. Проведе четиричасов разговор с Ларкин, стария си шеф, и с лекари от цялата страна, като молеше за предложения и идеи.

Вече бе разбрала, че най-грандиозната й мечта може да бъде реализирана само с частица от капитала й, ако въобще се наложеше да се черпи от него. Или поне така твърдяха Лорън и Райън Мейфеър. Беше най-добре нещата да продължат да се развиват на тази основа.

— Но някой ден може цялото богатство, до последното пени, да се влее в медицината — каза тя на Майкъл, когато бяха насаме, — да се вложи в създаването на ваксини и антибиотици, в операционни и болнични легла.

Реставрацията на къщата вървеше така гладко, че Майкъл дори имаше време да огледа няколко други имота. Към средата на септември той купи един голям, прашен магазин на Мегазин стрийт, където щеше да направи офис на „Големите надежди“. Намираше се само на няколко преки от Първа улица и от родната му къща. Сградата беше старомодна, с плосък покрив и веранда от ковано желязо, която стърчеше над тротоара. Още един от онези перфектни моменти.

Да, всичко вървеше просто прекрасно и те много се забавляваха. Салонът беше почти готов. Бяха постлали няколко от китайските килими на Жулиен и подредиха прекрасните френски мебели. Старият стенен часовник отново работеше.

Разбира се, роднините постоянно ги умоляваха да оставят хотела и да заживеят с едно или друго семейство, докато дойде денят на сватбата. Но те се чувстваха много удобно в големия апартамент с изглед към Сейнт Чарлз авеню. Обожаваха „Карибския салон“ и персонала на малкия елегантен хотел, дори и асансьора с изрисуван с цветя таван и малкото кафене, където понякога закусваха.

Пък и Аарън още живееше в апартамента на горния етаж, а и двамата много го обичаха. Не минаваше ден, без да пият кафе с него и да си побъбрят. Той не спомена повече за никакви необясними инциденти.

През последните седмици на септември захладня. Често оставаха вечер в къщата на Първа улица, след като работниците си тръгнеха. Пиеха вино на масата от ковано желязо и се наслаждаваха на залеза.

Последният светлик на слънцето винаги се отразяваше във високите прозорци на таванския етаж и позлатяваше стъклата.

Беше великолепно. Бугенвилията бе омайваща с пурпурните си цветове.

Всяка завършена стая, всяка боядисана част от перилата ги изпълваше с радост и с мечти за бъдещето.

Междувременно Беатрис и Лили Мейфеър бяха говорили с Роуан за тържествена венчавка в църквата „Успение Богородично“. Очевидно завещанието изискваше католическа церемония. Стана ясно и че за щастието и доволството на целия род всичко ще е изключително пищно. Роуан накрая се предаде, но не изглеждаше недоволна.

Майкъл тайно ликуваше.

Беше по-развълнуван, отколкото можеше да признае. Не се беше надявал на нещо толкова прекрасно, толкова традиционно. Разбира се, жената решаваше, а той не искаше да й оказва натиск. Но само като си помислеше — пищна сватба в старата църква, където бе служил като иподякон.

Когато дните захладняха още повече и настъпи красивият и ароматен октомври, Майкъл внезапно осъзна, че съвсем скоро ще прекарат първата си Коледа заедно, и то в тази къща. Представяше си украсеното дръвче в огромния салон. Щеше да е великолепно, а леля Вив най-сетне щеше да свикне с новия си дом. Тя още мрънкаше за старите си вещи и той все обещаваше да иде някой ден до Сан Франциско да ги вземе, но знаеше, че тук й е добре. Тя също бе харесала семейство Мейфеър.

Да, Коледа. Винаги си я бе представял точно така. Във великолепна къща, с разкошно дърво и огън в мраморната камина.

Коледа.

Но тази мисъл неизбежно събуди спомена за Лашър в църквата. Да, Лашър, в осветената от свещи църква, изпълнена с аромат на борови иглички. И малкият Исус, който се усмихваше в яслата.

Защо Лашър го бе гледал така приветливо в онзи отдавна отминал ден, а после бе изчезнал зад олтара?

Защо се бе случило всичко това? Защо?

Може би никога нямаше да узнае. Може би някак бе изпълнил мисията, заради която го бяха върнали към живота. Може би не бе имал друга мисия, освен да обича Роуан и да живеят щастливо в тази къща.

Но знаеше, че не може да е толкова просто. Щеше да е чудо, ако щастието им траеше вечно. Чудо, както създаването на медицинския център щеше да е чудо и това, че Роуан искаше бебе, че къщата скоро щеше да е тяхна… и като това да видиш призрак, който се взира в теб от олтара на църквата или изпод някое голо миртово дърво в прохладна нощ.