Ан Райс
Вещиците: Полунощ (23)

Двайсет и три

Досие на вещиците Мейфеър

Част 9

Историята на Деидре Мейфеър

Преразгледана в цялост през 1989 г.

Пристигнах в Ню Орлиънс през юли 1958 година и веднага се регистрирах в малък обикновен хотел във Френския квартал. После започнах да се срещам с нашите най-способни професионални детективи и да преглеждам някои от публичните регистри, за да съгласувам собствената си гледна точка с техните.

През годините бяхме научили имената на неколцина близки до семейство Мейфеър хора. Опитах да се свържа с тях. При Ричард Леуелин постигнах доста голям успех, както вече бе описано, и само този доклад ми отне няколко дни.

Освен това успях да „разприказвам“ една млада послушница, която преподаваше в „Света Роза от Лима“ и познаваше Деидре. Тя до някаква степен изясни причините за изключването й. За жалост тази млада жена вярваше, че Деидре наистина е имала връзка с „по-възрастен мъж“ и е била отвратителна лъжкиня. И други момичета знаели за смарагда на Мейфеър. Заключението било, че Деидре го е откраднала от леля си. Защо иначе едно дете ще държи толкова ценно бижу в училище?

Колкото повече говорех с жената, толкова по-ясно разбирах, че чувственото излъчване на Деидре е правило впечатление на всички около нея. „Знаете ли, тя беше толкова… зряла. Не е редно едно младо момиче на шестнайсет да има толкова големи гърди.“

Горката Деидре. Улових се, че съм на ръба да я попитам дали един учител смята, че осакатяването е подходящо при тези обстоятелства, но после прекъснах разговора. Върнах се в хотела, изпих доста бренди и си изнесох една лекция за опасностите от емоционалното обвързване към обекта на разследване.

За нещастие не бях по-малко емоционален, когато на следващия ден посетих Гардън Дистрикт, и на по-следващия, когато бродих с часове из тихите улици и наблюдавах къщата от всички ъгли. След години на четене за това място и неговите обитатели това бе много вълнуващо за мен. Но ако някога е имало къща, която да излъчва зло, то това е тази.

Запитах се „защо“.

По това време сградата беше вече много запусната. Виолетовата боя бе избледняла напълно. Бурени и тънки папрати растяха от цепнатините по перилата. Цъфтящи пълзящи растения бяха покрили страничните веранди така, че орнаментираната решетка от ковано желязо едва се виждаше. Дивите лавровишни закриваха от погледа цялата градина.

И все пак изглеждаше някак романтично. Въпреки че жегата беше много тежка, а изгарящите лъчи на сънливото слънце се провираха на прашни снопове през дърветата, мястото изглеждаше някак влажно, мрачно и определено неприятно. В тези лениви часове, в които стоях и съзерцавах къщата, забелязах, че минувачите неизменно пресичат от другата страна на улицата, когато я наближат. Вярно, че каменният тротоар беше покрит с мъх и разцепен от корените на дъбовете, но и от другата страна положението беше същото.

Нещо зло живееше в тази къща, живееше и дишаше там, чакаше и вероятно скърбеше.

Отново се обвиних, и то основателно, че съм свръхемоционален, и се опитах да дефинирам по-ясно онова, което усещах. Това нещо беше зло, защото беше разрушително. То „живееше и дишаше“ в смисъл, че влиянието му върху средата и въобще присъствието му беше ясно доловимо. А смятах, че то „скърби“, защото нито един работник не бе успял да поправи нещо тук от смъртта на Стела насам. Оттогава разрухата бе станала постоянна и неизменна. Дали това нещо не искаше къщата да гние като тялото на Стела в гроба?

О, толкова много въпроси без отговор. Отидох до гробището „Лафайет“ и намерих гробницата на Мейфеър. Един любезен гробар с охота ме информира, че в каменните вази отпред винаги има свежи цветя, въпреки че никога не е виждал някой да ги носи и слага.

— Мислите ли, че е някой стар любовник на Стела Мейфеър? — попитах аз.

— О, не — отвърна старецът и се изсмя. — Господи боже, не. Той ги носи, призракът на Мейфеър. Точно той слага цветята във вазите. И да ви кажа ли още нещо? Понякога ги взима от олтара на параклиса. Нали го знаете, параклиса на Притания и Трета? Отец Морган дойде един следобед просто побеснял. Точно сложил гладиолите на олтара и след миг те се озовали пред гробницата на Мейфеър. Отиде и вдигна врява на Първа улица. Чух, че госпожица Карлота му казала да върви по дяволите. Той много се смя тогава… представяте ли си, някой да каже на свещеник да върви по дяволите.

Наех кола и потеглих надолу по шосето покрай реката към Ривърбенд, за да видя какво е останало от старата плантация. После се обадих на нашия агент под прикритие във висшето общество, Жулиет Милтън, и я поканих на обяд.

Тя беше повече от щастлива да ме представи на Беатрис Мейфеър. Беатрис се съгласи да се срещнем за обяд, като прие без никакви въпроси моето не особено съдържателно обяснение, че се интересувам от история на Юга и в частност от историята на семейство Мейфеър.

Беатрис Мейфеър беше към трийсет и пет годишна, красиво облечена тъмнокоса жена, която говореше с очарователна смесица от южняшки, нюорлиънски, бруклински и бостънски акцент, и беше доста „бунтарски“ настроена по отношение на семейството.

Разговаряхме три часа без прекъсване в „Галатоар“ и тя ме заля с всякакви истории за семейство Мейфеър, като потвърди онова, което вече подозирах — че сегашните Мейфеър знаят съвсем малко и дори нищо за далечното минало на семейството. Всичко това бяха някакви доста мъгляви легенди, в които имената бяха объркани, а скандалните елементи бяха станали почти абсурдни.

Беатрис не знаеше кой и кога е построил Ривърбенд. Нито дори кой е построил къщата на Първа улица. Смяташе, че е построена от Жулиен. Колкото до историите за духове и легендите за пълни с монети портмонета, тя вярвала в тях като малка, но вече не. Майка й била родена на Първа улица (тази жена, Алис Мейфеър, е втората дъщеря на Реми Мейфеър; Милата Мили, или госпожица Мили, е най-малкото дете на Реми и леля на Беатрис) и тя често разказвала някои ужасяващо странни неща за онази къща. Но я напуснала още седемнайсетгодишна, за да се омъжи за Олдрич Мейфеър, правнук на Морис Мейфеър, а той никак не обичал Алис да говори за това място.

— И двамата ми родители бяха много потайни — каза Беатрис. — Не мисля, че татко наистина помни нещо вече. Той минава осемдесетте, а мама просто не искаше да говори. Самата аз не се омъжих за Мейфеър, както знаете. Съпругът ми не знае нищо за семейството, наистина. — (Ще отбележим, че съпругът на Беатрис почина, прехвърлил седемдесетте, от рак на гърлото.) — Не си спомням Мери Бет. Била съм на две години, когато е починала. Но имам няколко снимки, на които съм до нея на семейните срещи, нали знаете, заедно с всички други деца от рода. Обаче си спомням Стела. О, много обичах Стела. Толкова я обичах.

Фактът, че не мога да ида там, просто ме убива. Преди години спрях да посещавам леля Мили. Тя е сладка, но всъщност не е съвсем наясно коя съм. Всеки път трябва да й обяснявам, че съм дъщеря на Алис и внучка на Реми. Тя помни известно време и после пак забравя. А Карлота не иска да ходя там, не иска никой да ходи там. Ужасна жена. Тя уби тази къща! Пропъди целия живот от нея. Не ми пука какво говорят останалите, тя е виновна.

— Вярвате ли, че тази къща е обитавана от духове, че в нея може би има нещо зло.

— Да — Карлота. Тя е злото! Но разбирам за какво ме питате и е твърде жалко, че не можете да разговаряте с Аманда Грейди Мейфеър. Тя беше съпруга на Кортланд, но е покойница от години. Вярваше в някои доста невероятни, но наистина много интересни неща. Е, поне до известна степен. Казват, че заради това напуснала Кортланд. Тя твърдеше, че той знае, че къщата е обитавана от духове, че дори ги вижда и разговаря с тях. Винаги ме е изумявало как е възможно възрастна жена да вярва в подобни глупости! Но тя бе напълно убедена в тези небивалици за сатанински заговор. Мисля, че Стела е причината за това, но съвсем неволно. Тогава бях твърде малка, за да зная със сигурност. Но Стела изобщо не беше лош човек! Никаква магьосница не беше. Просто си лягаше с всеки, но ако това е вещерство, то половината град трябва да бъде изгорен на кладата на часа.

И така нататък, и така нататък, клюките станаха по-интимни и дръзки, докато Беатрис продължаваше да рови храната си и да пуши „Пал Мал“.

— Деидре просто притежава повишена сексуалност — каза тя, — това е целият й проблем. Постоянно я държаха затворена. Нищо чудно, че се хвана с някакъв непознат мъж. Разчитам изцяло на Кортланд да се погрижи за нея. Той се превърна в уважавания старейшина на фамилията. А и със сигурност е единственият, който може да се противопостави на Карлота. Мен ако питате, точно тя е вещицата. Направо тръпки ме побиват от нея. Длъжни са да отърват Деидре.

Наистина, вече се говорело за някакво училище в Тексас, малък университет, където Деидре можела да постъпи през есента. Като че Ронда Мейфеър, правнучка на сестрата на Сузет, Мариан (лелята на Кортланд), бе омъжена за млад тексасец, който преподавал там. Всъщност това било малко щатско девическо училище, което получавало щедри дарения и се отличавало с добрата традиция и всички характеристики на скъпо частно училище. Въпросът бил обаче дали ужасната Карлота ще позволи на Деидре да иде там. „Карлота е вещицата!“

Беатрис отново се спря на темата за Карлота, критиките обхванаха дори начина й на обличане (деловите костюми) и начина й на говорене (деловия маниер). Но след малко дамата се наведе през масата и ми каза:

— И сигурно знаете, че тази вещица уби Ъруин Дандрич, нали?

Не само че не знаех подобно нещо, но и не бях чул и най-малкия намек в този смисъл. През 1952 година до нас достигна вест, че Дандрич е починал от сърдечен удар в апартамента си някъде след четири часа следобед. Всички знаеха, че той има проблеми със сърцето.

— Аз говорих с него — каза Беатрис надуто и с едва прикрита мелодраматичност. — Говорих с него в деня, когато умря. Той каза, че Карлота му се обадила. Обвинила го, че шпионира семейството й, и казала: „Е, щом толкова искате да знаете всичко за нас, елате на Първа улица. Ще ви кажа повече, отколкото ви се ще да разберете“. Казах му да не отива, рекох му точно това: „Тя ще те осъди. Ще ти направи нещо ужасно. Тя не е с всичкия си“. Но той не искаше да ме послуша. „Ще ида да видя къщата с очите си — отвърна ми. — Никой не е стъпвал там след смъртта на Стела.“ Накарах го да обещае да ми се обади, щом се прибере. Е, не успя да го направи. Умря същия следобед. Тя го е отровила. Сигурна съм. Отровила го е. Когато го намериха, казаха, че е било сърдечен удар. Тя го е отровила, но му е дала точно толкова, че да може да се прибере и да умре в дома си.

— И какво ви кара да мислите така? — попитах аз.

— Защото това не се случва за първи път. Деидре казала на Кортланд, че на тавана на къщата има труп. Да, труп!

— Кортланд ли ви каза?

Тя кимна печално.

— Горката Деидре. Наговорила всичко това на лекарите и те й направили електрошок! Кортланд мисли, че й се привиждат разни неща. — Поклати глава. — Този Кортланд! Вярва, че в къщата има духове, призраци, с които можеш да разговаряш… Но труп на тавана? О, не, това не може да повярва! — Тя се засмя тихо, после стана изключително сериозна. — Обзалагам се, че е истина. Помня, че някакъв млад мъж изчезнал точно преди Стела да умре. Чух за това след години. Леля Мили каза нещо такова на братовчедката Анжела. По-късно Дандрич също ми го спомена. Търсила го и полицията, и частни детективи. Ъруин каза, че бил някакъв тексасец от Англия, който всъщност бил прекарал една нощ със Стела и после просто изчезнал. Ще ви кажа кой още знаеше за това. Аманда. Последния път, когато я видях в Ню Йорк, обсъждахме случая и тя каза: „Ами онзи мъж, който изчезна така странно!“. Разбира се, тя го свързва с Корнел, нали се сещате, онзи, дето умря в хотела в центъра, след като посетил Карлота. Казвам ви, тя ги трови, те си отиват у дома и умират там. Сигурно е от отровите със забавен ефект. Този тексасец бил нещо като историк от Англия. Знаел доста за миналото на семейството…

Тя внезапно направи връзката. Аз също бях историк от Англия. Засмя се и рече:

— Господин Лайтнър, по-добре да внимавате! — Облегна се в стола и се засмя тихо.

— Предполагам, че имате право. Но наистина ли вярвате във всичко това, госпожице Мейфеър?

Тя се замисли за момент и отвърна:

— Е, и вярвам и не вярвам. — Отново се засмя. — Нищо за Карлота не би ме учудило. Но ако трябва да бъда искрена, смятам, че е твърде скучна, за да отрови някого. И все пак си го помислих. Помислих си го, когато Ъруин Дандрич умря. Много го обичах. А и все пак той умря точно след срещата с нея. Надявам се Деидре да иде в колежа в Тексас… Но все пак, господин Лайтнър, ако Карлота ви покани на чай, не отивайте!

— Ами за призраците? — попитах я аз. (По време на това интервю почти нямах възможност да кажа каквото и да било.)

— О, за кой точно! Там има призрак на Жулиен — всички са го виждали. Мисля, че и аз веднъж го видях. Има и един, дето събаря стълбите на хората. Той е най-обикновен невидим призрак.

— Но няма ли и такъв, когото наричат „мъжа“?

Тя никога не беше чувала точно този израз. Трябвало да говоря с Кортланд. Ако той пожелае, разбира се. Кортланд не обичал да го разпитват външни хора. Живеел в света на семейството.

Разделихме се на ъгъла, след като й помогнах да хване такси.

— Ако наистина се видите с Кортланд, моля ви, не му казвайте, че сте говорили с мен. Той мисли, че съм ужасна клюкарка. Но го питайте за тексасеца. Никога не се знае какво може да каже.

Щом таксито замина, аз се обадих на Жулиет Милтън, нашата шпионка във висшето общество.

— Изобщо не припарвайте до къщата — казах й. — Не бива да имате никакви лични контакти с Карлота Мейфеър и повече не обядвайте с Беатрис. Ще ви напиша чек за много добра сума. Просто излезте от играта.

— Но какво да направя? Какво да кажа? Беатрис е невероятна клюкарка. Тя разнася тези истории. Аз не съм казала нищо, което другите да не знаят.

— Свършихте отлична работа, но има някои опасности. Съвсем реални опасности. Просто ме послушайте.

— О, тя ви е казала, че Карлота убива хора. Това са глупости. Карлота е просто една надута старица. Беатрис може да ви каже и че Карлота е отишла в Ню Йорк и е убила Шон Лейси, бащата на Деидре. Стига, това са пълни глупости!

Аз повторих предупрежденията си, или по-скоро нарежданията си, и настоях да ги изпълни.

На следващия ден поех към Метаир, паркирах колата си и продължих пеша по тихите улици към къщата на Кортланд. Освен огромните дъбове и мекото зелено кадифе на тревата, кварталът не притежаваше нищо от атмосферата на Ню Орлиънс. Със същия успех това можеше да е и богато предградие на Хюстън в Тексас, или в Оклахома Сити. Много красиво, много спокойно, някак безопасно. Не видях Деидре. Надявах се да е щастлива на това прекрасно място.

Бях убеден, че първо трябва да я видя отдалече, преди да пробвам да поговоря с нея. Междувременно се опитах да се свържа с Кортланд, но той не отговори на обажданията ми. Накрая секретарят му ми каза, че не желае да разговаря с мен, че бил чул, че говоря с братовчедите му, и иска да оставя семейството на мира.

Не знаех дали да настоявам. Същите стари въпроси, които винаги ни тормозят в такива ситуации — какви са моите задължения, целите ми? Накрая оставих съобщение, че имам много информация за семейство Мейфеър, която започва още от седемнайсети век, и бих се радвал да поговорим. Така и не получих отговор.

Следващата седмица научих от Жулиет Милтън, че Деидре е отпътувала за Тексаския женски университет в Дентън, където съпругът на Ронда Мейфеър, Елис Клемент, преподавал английски на малки класове от момичета от добри семейства. Карлота била абсолютно против; направили го без нейно разрешение и тя вече не говорела с Кортланд.

Той закарал Деидре до Тексас и останал там известно време, за да се увери, че тя се чувства удобно в дома на Ронда Мейфеър и Елис Клемент, а после се върнал в Ню Орлиънс.

За нас не беше трудно да разберем, че Деидре е приета като „специална ученичка“, обучавана у дома. Беше получила самостоятелна стая в общежитието на първокурсниците и бе регистрирана за цялата учебна програма.

Пристигнах в Дентън след два дни. Тексаският женски университет беше красиво малко училище, разположено сред ниски зелени хълмове. Сградата бе покрита с лози, а около нея се простираха грижливо поддържани морави. Не беше за вярване, че това е държавна институция.

Тогава бях на трийсет и шест години, с почти посивяла коса и вече пристрастен към добре скроените ленени костюми. Не беше никакъв проблем да се разхождам около кампуса, вероятно защото всички ме смятаха за преподавател. Заседавах се дълго на някоя от пейките и пишех в бележника си. Порових в една малка отворена библиотека и поскитах из коридорите на старите сгради, като си разменях любезности с възрастни учителки и млади жени със свежи лица, облечени с блузи и плисирани поли.

Зърнах за първи път Деидре съвсем неочаквано, на втория ден от пристигането си. Тя излезе от общежитието на първокурсниците — много скромна сграда в стил крал Джордж — и около час се разхожда из кампуса. Вече беше се превърнала в красива млада жена с дълга черна коса. Скиташе се безцелно из малките виещи се под старите дървета пътечки. Беше облечена с памучна блуза и пола.

Тази дългоочаквана среща ме изпълни с объркване. За мен Деидре бе нещо като голяма знаменитост. Но когато я последвах, на разстояние, започнах да се измъчвам какво трябва да сторя. Да я оставя ли на мира? Да й разкажа ли каквото знам за ранната история на семейството й? Какво право имах изобщо да бъда тук?

Не направих нищо, само я гледах как се връща в сградата на първокурсниците. На следващата сутрин я последвах към първия й час, а после и до големия стол в безистена, където тя седна сама на една малка масичка, изпи чаша кафе и пъхаше монети в джубокса, за да слуша отново и отново някаква скръбна песен от Гершуин в изпълнение на Нина Симон.

Струваше ми се, че се наслаждава на свободата си. Почете малко, после започна да се оглежда наоколо. Изведнъж се почувствах напълно неспособен да стана от стола и да се приближа до нея. Страхувах се да не я изплаша. Колко ли ужасно е да разбереш, че си следен. Тръгнах си преди нея и се прибрах в малкия си хотел в центъра на града.

Същия следобед отново отидох в кампуса и тя се появи още щом наближих сградата на първокурсниците. Този път беше облечена с памучна рокля с къси ръкави, красиво ушито елече и доста свободна бухнала пола.

Отново тръгна да се разхожда без посока; обаче този път направи неочакван завой към задната част на кампуса, иначе казано — надалече от окосените морави и хората. Последвах я и скоро се озовах в голяма, много занемарена ботаническа градина — беше толкова сенчеста и дива, че започнах да се притеснявам за Деидре, която навлизаше все по-надълбоко в нея по една неравна пътека.

Най-накрая високите бамбукови дървета закриха изцяло гледката към далечните сгради и заглушиха дори шума от далечните улици. Въздухът бе някак душен, като в Ню Орлиънс, и все пак малко по-сух.

Тръгнах по една алейка към малко мостче и щом погледнах нагоре, видях, че Деидре стои неподвижно с лице към мен под огромните цъфнали дървета. Тя вдигна дясната си ръка и ми помаха да се приближа. Дали не ме лъжеха очите? Не. Взираше се право в мен.

— Мистър Лайтнър — каза тя, — какво искате от мен? — Гласът й беше нисък, леко треперлив. Не изглеждаше нито гневна, нито изплашена. Не бях в състояние да й отговоря. Внезапно осъзнах, че носи смарагда на Мейфеър на шията си. Сигурно го беше скрила под роклята си, когато излизаше от сградата, но сега той се виждаше съвсем ясно.

В мен се надигна тревога. Опитах се да кажа нещо просто и откровено, нещо смислено, но вместо това рекох:

— Следвах те, Деидре.

— Да, знам — каза тя.

Обърна се и ми направи знак да вървя след нея. Тръгна по една тясна, обрасла с треви стълба към тайно местенце наблизо, където няколко циментови пейки бяха наредени в кръг, напълно скрити от главната пътека. Бамбукът потракваше леко на бриза, от близкото езеро миришеше на гнило, но местенцето притежаваше неоспорима красота.

Тя се настани на една от пейките, роклята й блестеше като бяло петно в сенките, смарагдът сияеше на гърдите й.

„Опасност, Лайтнър“, казах си аз. „Ти си в опасност.“

— Господин Лайтнър — каза тя и погледна към мен, когато се настаних срещу нея, — просто ми кажете какво искате!

— Деидре, аз знам много неща — отвърнах. — Неща за теб, за майка ти и за майката на твоята майка, както и за нейната майка. История, тайни, слухове, генеалогии… всякакви неща. В една къща в Амстердам има портрет на жена, която е твоя предтеча. Казва се Дебора. Тя е купила този смарагд от един бижутер в Холандия преди стотици години.

Нищо от казаното не я изненада. Тя ме изучаваше, очевидно се опитваше да разбере дали лъжа и дали имам лоши намерения. Аз самият бях доста притеснен. Говорех с Деидре Мейфеър. Най-после седях до Деидре Мейфеър.

— Деидре — казах аз, — кажи ми, ако искаш да научиш това, което знам. Искаш ли да видиш писмата на един мъж, който е обичал твоята прародителка Дебора? Искаш ли да чуеш как тя е умряла във Франция и как нейната дъщеря е прекосила морето до Сан Доминго? В деня на нейната смърт Лашър е разразил ужасна буря над града…

Млъкнах. Като че думите пресъхнаха в устата ми. Лицето й бе претърпяло шокираща промяна. За миг си помислих, че я завладява гняв, но после осъзнах, че е някаква огромна вътрешна борба.

— Господин Лайтнър — прошепна тя, — не искам да знам нищо. Искам да забравя това, което вече знам. Дойдох тук, за да се махна.

— О — промълвих аз и замълчах.

Усещах как се успокоява. Изобщо не знаех какво да кажа. Но след малко тя рече:

— Господин Лайтнър — гласът й беше овладян, макар и преливащ от емоция, — леля ми казва, че вие ни изучавате, защото вярвате, че сме специални хора. Искате да помогнете на злото в нас, и то само от любопитство. Не, не ме разбирайте погрешно. Тя има предвид, че като говорите за злото, вие го подхранвате. Като го изучавате, му давате още живот. — Меките й сини очи молеха за моето разбиране. Колко невероятно спокойна изглеждаше, изненадващо спокойна.

— Разбирам какво има предвид леля ви — казах аз. Всъщност бях изумен. Изумен, че Карлота Мейфеър знае кои сме и дори разбира до известна степен каква е целта ни. Но после се сетих за Стюарт. Той сигурно бе разговарял с нея. Това беше доказателство. Тази и още хиляди мисли изпълваха главата ми.

— Това е като при спиритуалистите, господин Лайтнър — каза Деидре със същата любезност и благоразположеност. — Те искат да говорят с духовете на мъртвите си предци. И въпреки всичките си добри намерения, само увеличават силата на демони, за които не знаят нищо…

— Да, зная за какво говориш, но повярвай ми, искам само да ти дам информация, да ти позволя да научиш…

— Но не разбирате ли, аз не желая. Искам да оставя миналото зад гърба си. — Гласът й леко потрепна. — Не искам да се връщам у дома.

— Е, добре — отвърнах аз. — Разбирам те напълно. Но ще ми направиш ли една услуга? Запомни името ми. Вземи тази визитна картичка и запомни телефонните номера на нея. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя взе картичката. Гледа я доста време, после я пъхна в джоба си.

Усетих се, че я гледам притихнал, гледах огромните й невинни сини очи и се опитвах да не се спирам на красотата на младото й тяло, на прекрасно изваяните й гърди в памучната рокля. Лицето й изглеждаше много тъжно в сенките.

— Той е дяволът, господин Лайтнър — прошепна тя. — Наистина.

— Но тогава защо носиш смарагда, скъпа моя? — попитах аз импулсивно.

Тя се усмихна. Посегна към камъка, стисна го и после го дръпна така силно, че верижката се скъса.

— По една определена причина, господин Лайтнър. Това беше най-лесният начин да го донеса тук, защото имам намерение да го дам на вас. — Тя протегна ръка и го пусна на дланта ми.

Аз се втренчих в него, не можех да повярвам, че държа това нещо.

Казах й напълно объркан:

— Нали знаеш, че той ще ме убие. Ще ме убие и ще ти го върне обратно.

— Не, не може да го направи! — рече тя. Гледаше ме невиждаща, ужасена.

— Разбира се, че може — казах аз. Но бях засрамен от думите си. — Деидре, нека ти кажа какво зная за този дух. Нека ти кажа какво зная за останалите, които са виждали подобни неща. Ти не си сама в това. Не е нужно да се бориш сама.

— О, господи — прошепна тя и затвори очи. — Той не може да го направи — повтори след малко, но не звучеше убедена. — Не вярвам, че може да направи такова нещо.

— Добре, ще рискувам — казах аз. — Ще взема смарагда. Някои хора също притежават известни оръжия, ако мога така да се изразя. Ще ти помогна да узнаеш кои са твоите. Леля ти направи ли това за теб? Кажи ми как да ти помогна.

— Искам да си тръгнете — каза тя нещастно. — И… и… никога да не говорите с мен за тези неща.

— Деидре, той явява ли ти се, когато ти не желаеш да го виждаш?

— Искам да престанете, господин Лайтнър. Ако не мисля за него, ако не говоря за него — тя вдигна ръце към слепоочията си, — ако отказвам да го виждам, може би…

— Какво искаш? За себе си.

— Живот, господин Лайтнър. Нормален живот. Не можете да си представите какво означават за мен тези думи. Нормален живот. Живот като техния, като на момичетата в университета, живот сред плюшени мечета, приятели и целувки на задните седалки на колите. Просто живот!

Беше толкова разстроена, че и аз се развълнувах. Ала всичко това беше толкова опасно, а тя все пак сложи онова нещо в ръката ми! Прокарах палец по камъка. Беше студен и много твърд.

„Съжалявам, Деидре. Толкова съжалявам, че те разстроих. Много съжалявам…“

— Господин Лайтнър, можете ли да го накарате да се махне! Никой ли не може да го накара? Моята леля казва, че само свещеникът може да го направи, но той не вярва в него, господин Лайтнър. Не можеш да прогониш демон, в когото не вярваш.

— Е, това не говори добре за свещеника, нали, Деидре?

— Не — каза тя с горчива усмивка. — Но и да вярваше, какво от това. Той не е някакъв нисш дух, който може да бъде прогонен със светена вода и „Аве Мария“. Той прави всички на глупаци.

Тя се разплака. Посегна към смарагда, издърпа го за верижката от ръката ми и го хвърли колкото можа по-далече през храстите. Чух го как пльосна във вода, неясен, мимолетен звук. Деидре трепереше силно.

— Но той ще се върне. Ще се върне! Винаги се връща.

— Може би ти можеш да го прогониш! — казах аз. — Ти и само ти.

— О, да, и тя казва същото, винаги това казва. „Не го гледай, не говори с него, не му позволявай да те докосва!“ Но той все се връща. Не ми иска разрешение! И…

— Да?

— Когато съм самотна и нещастна…

— Той е до теб.

— Да, той е до мен.

Момичето се тормозеше ужасно. Трябваше да се направи нещо!

— И какво като идва, Деидре? Искам да кажа, какво ще стане, ако спреш да се бориш с него и му позволяваш да идва и да става видим? Тогава какво?

Тя ме погледна с болка, беше като замаяна.

— Не знаете какво говорите.

— Но тази непрекъсната борба те подлудява. Какво ще стане, ако спреш да се бориш?

— Ще умра — отвърна тя. — И целият свят около мен ще умре, ще остане само той. — Избърса устата си с опакото на дланта си.

В този миг се зачудих от колко време живее в този ужас, колко силна трябва да е, колко беззащитна и колко уплашена.

— Да, господин Лайтнър, така е. Страхувам се, но няма да умра. Ще се боря с него. И ще победя. А вие трябва да ме оставите на мира. Никога не се приближавайте отново до мен. Аз вече няма да произнасям неговото име, няма да го гледам, няма да го викам да дойде. И той ще ме напусне. Ще си отиде. Ще намери някой друг, на когото да се явява. Някой друг, когото да… обича.

— Той обича ли те, Деидре?

— Да — прошепна тя. Вече се стъмваше и не виждах ясно лицето й.

— А какво иска той, Деидре? — попитах.

— Знаете какво иска! — отвърна тя. — Иска мен. Същото, което искате и вие! Защото той живее чрез мен.

Тя извади една смачкана кърпичка от джоба си и си избърса носа.

— Той ми каза за вас. Каза нещо много странно, нещо, което не можах да запомня добре. Беше като проклятие: „Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости“.

— Чувал съм тези думи и преди — отвърнах аз.

— Искам да си вървите — каза тя. — Вие сте добър човек. Харесвате ми. Не искам да ви нарани. Ще му кажа, че не бива да… — Тя спря объркана.

— Деидре, наистина мисля, че мога да ти помогна…

— Не!

— Мога да ти помогна да се бориш с него, ако това е твоето решение. Познавам хора в Англия, които…

— Не!

Изчаках малко, после добавих тихо:

— Ако някога имаш нужда от мен, обади ми се. — Тя не отговори. Усещах крайното й изтощение. Беше почти отчаяна. Казах й къде съм отседнал в Дентън и че ако до следващия ден не получа вест от нея, ще си тръгна. Имах чувството, че съм претърпял пълен провал, но не можех да я наранявам повече! Загледах се в шептящия бамбук. Ставаше все по-тъмно, а в тази градина нямаше никакво осветление.

— Но леля ти греши за нас — добавих, без да знам дали още ме слуша. Вдигнах очи към малкото парченце небе, което сега бе напълно бяло. — Ние искаме да ти кажем каквото знаем. Искаме да ти дадем каквото имаме. Наистина ни е грижа за теб, защото ти си специална, но ни е грижа за теб, а не за него. Можеш да дойдеш при нас в Лондон. Можеш да останеш, колкото пожелаеш. Ще те запознаем с хора, които също са виждали такива неща, борили са се с тях. Ще ти помогнем. И кой знае, вероятно ще успеем някак да го прогоним. И ще можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. — Тя не отговори. — Знаеш, че ти казвам истината.

Погледнах я, страхувах се да видя болката на лицето й. Тя се взираше в мен точно както преди, очите й бяха тъжни и блеснали от сълзи, ръцете й лежаха безжизнено в скута. А отзад, само на сантиметри от нея, стоеше той. Беше съвсем като жив, взираше се в мен с кафявите си очи.

Изкрещях, не можах да се сдържа, и скочих на крака, също като глупак.

— Какво има! — изпищя тя. Беше ужасена. Скочи от пейката и се хвърли в прегръдките ми. — Кажете ми! Какво има?

Той беше изчезнал. Порив на горещ ветрец разлюля извисяващите се издънки на бамбука. Но там бяха останали само сенки… и зловонната близост на градината. Стана осезаемо по-хладно. Сякаш вратата на някаква пещ внезапно бе захлопната.

Затворих очи, притисках силно Деидре и се опитвах да не треперя, да я успокоя, да запаметя видяното — заплашителен млад мъж, с официални тъмни дрехи, в които не се различаваше никакъв детайл — сякаш цялата енергия на съществото беше абсорбирана от лъскавите очи, от белите зъби и сияещата кожа. Иначе беше точно какъвто всички го описваха.

Деидре беше на ръба на истерията. Бе закрила устата си с ръка и преглъщаше риданията си. Отблъсна се грубо от мен и побягна към малката, обрасла с буренаци стълба, към пътеката.

— Деидре! — извиках аз след нея, но тя вече бе потънала в сенките. Видях бялата й рокля да се мярка сред далечните дървета, но скоро дори стъпките й заглъхнаха.

Останах сам в ботаническата градина, беше тъмно, бях уплашен до смърт — за първи път в живота си. Толкова ме беше страх, че чак се ядосах на себе си. Тръгнах след нея, или поне по пътеката, по която бе поела, и се насилих да не тичам, а да вървя със сигурна крачка, докато не видях далечните светлини на общежитията и локалното шосе зад тях, чух трафика и изведнъж се почувствах в безопасност.

Щом влязох в общежитието на първокурсниците, попитах една сивокоса жена на рецепцията дали Деидре е влязла току-що. Да, беше влязла. Е, значи е жива и здрава, рекох си.

— Но те сега вечерят, господине. Можете да й оставите бележка, ако желаете.

— Да, разбира се, ще я навестя друг път. — Взех един малък бял плик, написах на него името на Деидре, а после и бележка, с която още веднъж й обяснявах, че съм в хотела и ако реши, може да се свърже с мен. После сложих бележката заедно с една визитна картичка в плика, запечатах го, дадох го на жената и си тръгнах.

Стигнах до хотела без произшествия, влязох в стаята си и се обадих в Лондон. Мина цял час, докато ме свържат. През това време лежах на леглото с телефона до себе си и мислех единствено, че го бях видял. Бях видял мъжа. Бях видял мъжа с очите си. Бях видял онова, което Петир и Артър бяха видели. Бях видял Лашър.

Когато най-после се свързах, Скот Рейнолдс, нашият директор, беше спокоен, но непреклонен.

— Веднага се махай оттам. Ела си у дома.

— Моля те, Скот, успокой се. Не съм минал толкова път, за да се оставя да ме уплаши призрак, който изучаваме вече от триста години.

— Значи така смяташ да използваш своята проницателност, Аарън? Ти, който познаваш историята на вещиците Мейфеър от самото начало? Това нещо не се опитва да те изплаши. То иска да те подлъже. Иска да изтормозиш момичето с въпросите си. Губи я и ти си последната му надежда да си я върне. Лелята, каквато и да е, все пак е на верен път. Ти караш това момиче да говори с теб за онова, което е преживяло, и така даваш на призрака енергията, от която се нуждае.

— Не я карам да прави нищо, Скот. Но не мисля, че е на път да спечели тази битка. Връщам се в Ню Орлиънс. Искам да съм наблизо.

Скот беше на ръба да ми заповяда да се върна, но аз се позовах на ранга си. Бях по-възрастен от него и бях отказал поста, на който той се намираше. Нямаше да позволя да ме изтеглят от случая.

— Е, това е като да предложиш приспивателно на човек, когото ще изгорят жив, но все пак не шофирай до Ню Орлиънс. Вземи влака.

Това беше много добра идея. Няма да има мрачни безкрайни шосета през тресавищата на Луизиана, а прекрасен и ведър претъпкан влак.

На следващия ден оставих бележка за Деидре, че ще съм в „Роял Корт“ в Ню Орлиънс. Отидох с наетата кола до Далас и оттам взех влака за Ню Орлиънс. Пътуването продължи осем часа и аз писах в дневника си през цялото време.

Най-сетне имах възможност да обмисля случилото се. Момичето се бе отказало от историята си и от психичните си сили. Леля й я бе възпитала да отхвърля призрака, но с годините тя бе започнала да губи битката, това беше очевидно. Не можехме ли ние да й помогнем? Може би имаше начин наследствената верига да бъде разрушена? Дали призракът щеше да изостави семейството като дух, излитащ от горяща къща, която е обитавал с години?

Докато записвах тези мисли, отново бях завладян от спомена за привидението. Това нещо беше много мощно! Бе по-силно и по-способно да се въплъщава от всеки фантом, когото бях виждал. И все пак то бе само фрагментарен образ.

От опит знаех, че единствено духовете на хора, починали наскоро, могат да изглеждат така привидно материални. Например призракът на пилот, убит по време на битка, може да се появи в деня на смъртта на верандата на сестра си, която по-късно ще каже: „Но той изглеждаше толкова истински. Виждах дори калта по обувките му!“.

Призраци на отдавна починали хора почти никога не изглеждат така плътни и реални.

А бродещите духове? Те могат да обсебват телата на живите и на мъртвите, но не могат да се явяват сами в такъв плътен и интензивен образ?

Това същество обичаше да се появява, нали така? Разбира се. Затова толкова много хора го бяха виждали. Харесваше му да има тяло, та дори и за част от секундата. То не говореше на вещицата с беззвучен глас, нито се явяваше само в ума й. Не, то се материализираше така, че и другите го виждаха, дори го чуваха. И още нещо — макар и с огромно, вероятно с неистово усилие, успяваше да се усмихва или да плаче.

Така че каква беше целта му? Да събере сила, за да може да се явява за все по-дълги периоди и с все по-голямо съвършенство? И не на последно място: какво означаваше проклятието, за което бе писал Петир: „Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости“.

И накрая, защо Лашър не ме тормозеше сега? Дали бе използвал енергията на Деидре, или пък моята, за да се появи? (По това време бях виждал малко призраци и не бях силен медиум. Всъщност никога не бях виждал привидение, което да не може да бъде обяснено с някакъв вид илюзия, с игра на светлината, или пък с превъзбудено въображение.)

Вероятно е глупаво, но имах чувството, че ако съм далече от Деидре, то не може да ме нарани. Случилото се с Петир ван Абел трябваше да има нещо общо с неговите собствени способности на медиум и начина, по който това същество ги беше манипулирало. Аз самият притежавах съвсем малко от тази сила.

Но щеше да е много опасно да го подценявам. Оттук нататък трябваше вечно да бъда нащрек.

Пристигнах в Ню Орлиънс в осем вечерта и веднага започнаха да се случват странни и неприятни неща. Едно такси пред Юниън Стейшън едва не ме сгази. После таксито, на което се качих към хотела, едва не се сблъска с друга кола, докато спираше до тротоара.

В малкото фоайе на „Роял Корт“ един пиян турист се блъсна в мен и се опита да започне кавга. За щастие жена му го отведе, като на няколко пъти се извини, докато пиколата й помагаха да го качи по стълбите. Но при този малък инцидент рамото ми беше наранено. Бях доста разстроен и от скорошните премеждия с таксито.

„Просто превъзбудено въображение“ рекох си. Но докато се качвах по стълбите към стаята си на първия етаж, един по-разхлабен участък от старите дървени перила поддаде и едва не паднах. Едно пиколо веднага започна да се извинява. Час по-късно, докато записвах последните събития в дневника си, на третия етаж на хотела избухна огън.

Останах повече от час на малката улица във Френския квартал заедно с останалите недоволни гости. Стана ясно, че пламъкът е бил потушен без никакви последствия за останалите стаи. Когато попитах каква е причината за пожара, един объркан служител измърмори нещо за склада и ме увери, че вече всичко е наред.

Обмислях ситуацията доста време. Наистина всичко можеше да е просто съвпадение. Бях невредим, както и всички останали участници в тези малки инциденти, и сега от мен се искаше само да запазя хладния си разум. Реших да забавя малко темпото, да се оглеждам по-внимателно и да се опитам да разсъждавам трезво.

Нощта мина без повече произшествия, но въпреки това аз спах много неспокойно и често се будех. На сутринта, след закуска, се обадих на нашите разследващи детективи в Лондон и ги помолих да наемат в Тексас детектив, който да се опита да разбере възможно най-много за Деидре Мейфеър, но с голяма дискретност.

После седнах и написах дълго писмо на Кортланд. Обясних му кой съм, какво представлява Таламаска и как сме проследили историята на семейство Мейфеър още от седемнайсети век, когато един от нашите братя е спасил Дебора Мейфеър от много голяма опасност в родния й град Донелайт. Писах и за нейния портрет от Рембранд в Амстердам. Продължих с това, че се интересуваме от наследниците на Дебора, защото те очевидно притежават истински психични сили, които се проявяват във всяко поколение, че ние имаме голямо желание да осъществим контакт със семейството, за да предоставим нашите записи на онези, които се интересуват, и най-вече на Деидре Мейфеър, която като че ли е много обременена от своята способност да вижда призрак, наричан в миналото, а вероятно и днес, Лашър.

„Нашият представител Петир ван Абел първи вижда този призрак в Донелайт през седемнайсети век. Оттогава той е забелязван безброй пъти около вашия дом на Първа улица. Аз самият наскоро го видях със собствените си очи на съвсем друго място.“

После преписах това писмо и за Карлота Мейфеър, като след известен размисъл добавих адреса и телефонния номер на хотела си. В края на краищата, какъв смисъл имаше да се крия зад номера на някаква пощенска кутия?

Отидох на Първа улица и пуснах в кутията писмото до Карлота. После се отбих и в Метаир, където пуснах писмото до Кортланд в процепа на вратата на къщата му. След това обаче изведнъж се почувствах доста потиснат от проклятието и въпреки че се върнах в хотела, не се качих в стаята си. Казах на рецепцията, че ще бъда в бара на първия етаж и останах в него цяла вечер. Отпивах бавно от чаша с много добро уиски от Кентъки и описвах всичко в дневника си.

Барът беше малък и тих, отваряше се към очарователен заден двор. Аз седях с гръб към гледката и с лице към вратите на фоайето по причини, които не мога да обясня. Но все пак се чувствах много добре в това помещение. Усещането за проклятие малко по малко започна да се стопява.

Към осем часа вдигнах поглед от дневника си и видях, че някой стои много близо до масата ми. Беше Кортланд.

Както вече споменах, току-що бях завършил повествованието си за досието на Мейфеър и бях видял безброй фотографии на Кортланд. Но не се сетих за тях, когато погледите ни се срещнаха.

Високият чернокос мъж, който ми се усмихваше, сякаш беше самият Жулиен Мейфеър, починал през 1914 година. Разликите изглеждаха незначителни. Това беше Жулиен, но с по-големи очи, с по-тъмна коса и вероятно по-голяма уста. Но все пак Жулиен. Изведнъж усмивката му ми се стори гротескна. Като маска.

Отбелязах си наум тези странни впечатления и го поканих да седне при мен.

Беше облечен с ленен костюм, много подобен на моя, с бледожълта риза и светла вратовръзка.

„Слава богу, че не е Карлота“, рекох си аз и тогава той каза:

— Не смятам, че ще чуете вест от братовчедка ми Карлота. Но мисля, че е време ние двамата да си поговорим. — Много приятен и напълно неискрен глас. Звучеше южняшки, но същевременно с това някак специфично по нюорлиънски. Блясъкът на тъмните му очи бе очарователен, но и леко страховит.

Този мъж или ме мразеше, или ме смяташе за някаква отвратителна неприятност. Обърна се и даде знак на бармана.

— Още едно питие за господин Лайтнър, моля, и шери за мен.

После се настани срещу мен до малката мраморна масичка, кръстоса дългите си крака и се извъртя на една страна.

— Ще имате ли нещо против да запаля, господин Лайтнър? Благодаря. — Извади красива златна табакера от джоба си, сложи я на масата и ми предложи цигара. Аз отказах, но той запали. Сърдечното му отношение отново ми се стори напълно изкуствено. Чудех се как ли би изглеждало на някой съвсем обикновен човек.

— Много се радвам, че дойдохте, господин Мейфеър — казах аз.

— О, моля ви, наричайте ме Кортланд — отвърна той. — Все пак има твърде много господинмейфеъровци.

Усетих как от него се излъчва някаква опасност и направих съзнателно усилие да скрия мислите си.

— Ако вие се обръщате към мен с Аарън, ще ви наричам Кортланд с удоволствие.

Той кимна леко, дари младата жена, която ни донесе напитките, с хладна усмивка и веднага отпи от шерито си.

Беше изключително привлекателен човек. Черната му коса лъщеше, имаше и съвсем тънки мустачки, осеяни със сиво. Бръчките по лицето му като че служеха за украшение. Сетих се за Леуелин и неговото описание на Жулиен, което бях чул само дни по-рано. Но трябваше напълно да освободя съзнанието си от това. Бях в опасност. Интуицията ми нашепваше това много настоятелно и чарът на този човек бе част от опасността. Той се смяташе за много красив и за много умен. И беше точно такъв.

Втренчих се в чашата с бърбън, разреден с вода, и внезапно забелязах, че ръката му, която лежеше върху златната табакера, е само на сантиметри от питието ми. Знаех, бях абсолютно сигурен, че този мъж иска да ми навреди. Колко неочаквано. Мислех, че Карлота е по тези неща.

— О, извинете ме — каза той, изглеждаше леко изненадан, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Трябва да взема едно лекарство, ако успея да го открия. — Започна да тършува из джобовете си и накрая извади нещо от палтото си. Малко шишенце с таблетки. — Много досадно! — каза и поклати глава. — Е, как ви се струва в Ню Орлиънс? — Обърна се и помоли за чаша вода. — Разбира се, вие сте били и в Тексас, за да се видите с племенницата ми. Но без съмнение вече сте разгледали града. Какво мислите за тази градина? — И посочи вътрешния двор зад гърба си. — Има много интересна история за нея. Разказаха ли ви я вече?

Обърнах се на стола си и погледнах през рамо към градината. Видях някакви неравни плочи, стар фонтан и отвъд него, в сенките, един мъж стоеше пред ветрилообразна врата. Висок слаб мъж. Светлината падаше откъм гърба му. Не виждах лицето му. Стоеше абсолютно неподвижен. Хладните тръпки, които полазиха по гърба ми, бяха почти приятни. Аз продължих да гледам мъжа, докато той не се стопи бавно пред очите ми.

Зачаках да усетя топло течение, но такова нямаше. Вероятно бях твърде далече от призрака, или пък съвсем не бях видял него.

Сякаш мина цял век. Когато се обърнах, Кортланд каза:

— Една жена се е самоубила в тази малка градина. Казват, че цяла година след това от фонтана текла кръв.

— Очарователно — казах под нос. Гледах го как вдига чашата с вода и я изпива наполовина. Дали беше глътнал таблетките? Малкото шишенце беше изчезнало. Хвърлих поглед към моя бърбън. За нищо на света нямаше да го докосна. Втренчих се невиждащо в писалката си, която лежеше до дневника ми, и после я прибрах в джоба си. Бях така погълнат от онова, което бях видял и чул, че не усещах и най-малката нужда да заговоря.

— Е, господин Лайтнър, нека минем на въпроса. — Отново усмивка, сияйна усмивка.

— Разбира се — казах аз. Какво беше това усещане? Бях някак странно развълнуван. Седях близо до сина на Жулиен, Кортланд, който без съмнение току-що бе пуснал смъртоносна таблетка в питието ми. Мислеше си, че така ще се измъкне. Цялата мрачна история изведнъж проблесна в ума ми. Аз бях част от нея. Вече не четях досието в Англия. Сега бях тук.

Вероятно съм му се усмихнал. Знаех, че чудатият изблик на емоция ще бъде последван от голяма злочестина. Този проклет кучи син се опитваше да ме убие.

— Запознах се с тази история, за Таламаска и прочие — каза той с жизнерадостен изкуствен глас, — но не можем да направим нищо. Не можем да ви принудим да не разкривате информацията за нашето семейство, защото очевидно тя е напълно поверителна и не е предназначена за публикуване или пък за зли цели. Не можем да ви накараме да спрете да събирате сведения за вас, тъй като не нарушавате законите.

— Да, предполагам, че е така.

— Но все пак можем да създадем доста неудобства на вас и вашите представители. И можем да направим юридически невъзможно да се приближавате до нас или до имуществото ни. Но това ще ни излезе доста скъпо и всъщност няма да ви спре, ако наистина сте такива, за каквито се представяте.

Замълча, дръпна от тъмната си тънка цигара и хвърли поглед към бърбъна и водата.

— Да не би да съм ви поръчал неподходящото питие, господин Лайтнър.

— Не сте ми поръчвали нищо — казах аз. — Просто сервитьорът донесе още едно от това, което пия цял следобед. Трябваше да ви спра. Вече пих достатъчно.

Погледът му стана някак по-твърд и усмихнатата му маска изчезна напълно. В този момент той изглеждаше объркан, безхитростен и почти млад.

— Не биваше да ходите в Тексас, господин Лайтнър — рече той студено. — Не биваше да безпокоите племенницата ми.

— Съгласен съм с вас. Не биваше да я безпокоя. Тревожех се за нея. Исках да й предложа помощта си.

— Това е доста арогантно от ваша страна, както и от страна на приятелите ви в Лондон. — У него започна да се заражда гняв. Или пък беше просто подразнен, че нямам намерение да изпия бърбъна. Гледах го доста време, съзнанието ми се изпразни напълно, докато вече не чувах нищо, не виждах нищо, освен това лице, и тънкото гласче в главата ми, нашепващо ми онова, което исках да узная.

— Да, самонадеяно е — отвърнах. — Но, виждате ли, нашият представител Петир ван Абел е баща на Шарлот Мейфеър, родена във Франция през 1664 година. Когато отишъл в Сан Доминго да види дъщеря си, той станал неин затворник. И преди вашият дух, Лашър, да го подгони към смъртта му на един пуст път извън Порт-о-Пренс, той е преспал със собствената си дъщеря и така е станал баща на нейната дъщеря, Жан-Луиз. Това означава, че е дядо на Анжелик и прадядо на Мари Клодет, която е построила Ривърбенд и е създала завещанието, което вие управлявате от името на Деидре. Следвате ли мисълта ми?

Той явно беше напълно неспособен да отговори. Седеше и ме гледаше, цигарата димеше в ръката му. Не долових никакъв гняв или злонамереност. Без да откъсвам очи от него, аз продължих:

— Вашите предци са наследници на нашия брат Петир ван Абел. Ние сме свързани, Таламаска и вещиците Мейфеър. И то не само чрез Петир, а и чрез Стюарт Таунсенд, нашият представител, който изчезна в Ню Орлиънс, след като е посетил Стела през 1929 година. Помните ли Стюарт Таунсенд? Случаят на неговото изчезване така и не беше разрешен.

— Вие сте луд — каза той без никаква доловима промяна в изражението. Дръпна от цигарата си и я смачка, въпреки че беше изпушена едва наполовина.

— Този ваш призрак, Лашър, е убил Петир ван Абел — казах аз. — Него ли видях преди малко? Ей там? — И направих жест към далечната градина. — Той е довел племенницата ви до лудост, нали?

Сега изражението на Кортланд претърпя значителна промяна. Лицето му, красиво обрамчено от тъмната му коса, изразяваше напълно искрено недоумение.

— Ама вие май наистина говорите сериозно? — попита той. Това бяха първите искрени думи, които бях чул да произнася, откакто влезе в бара.

— Разбира се — рекох аз. — Защо ще се опитвам да заблуждавам хора, които могат да четат чуждите мисли? Би било глупаво, не мислите ли? — Погледнах към чашата. — Както е глупаво, че очаквате да изпия този бърбън, заедно с лекарството, което сте пуснали в него, както при Стюарт Таунсенд, или пък при Корнел Мейфеър.

Той се опита да прикрие шока си зад безизразен поглед и каза под нос:

— Отправяте доста сериозни обвинения.

— През цялото време мислех, че е била Карлота. Но не е била тя, нали? Вие сте били.

— На кого му пука какво мислите! — прошепна той. — Как смеете да говорите такива неща. — После потисна гнева си, премести се леко на стола си и без да откъсва очи от мен, отвори табакерата и извади цигара. Цялото му поведение изведнъж се бе променило, като че бе готов да започне откровен разговор. — Какво, по дяволите, искате от мен, господин Лайтнър! — попита той тихо и настойчиво. — Не, сега вече сериозно — какво искате?

Аз помислих малко. Задавах си същия въпрос от седмици. Какво очаквах да постигна в Ню Орлиънс? Какво всъщност искахме аз и орденът?

— Искаме да ви опознаем! — казах аз, сам изненадан от това изявление. — Да ви познаваме, защото вече знаем толкова много за вас и все още не сме разбрали нищо. Искаме да ви покажем какво сме научили — цялата информация, която сме събрали, всичко, което знаем за далечното минало! Искаме да ви кажем всичко за мистерията около това кои сте вие и кой е той. И бихме искали да разговаряте с нас. Да ни се доверите и да ни приемете! И накрая, искаме да кажем на Деидре Мейфеър, че има и други като нея, хора, които виждат духове. Да й кажем, че знаем, че страда и можем да й помогнем. Че не е сама!

Той ме изучаваше, очите му гледаха непритворно, лицето му беше лишено от всякаква преструвка. После се отдръпна назад, хвърли поглед наоколо, изтръска цигарата си в пепелника и направи знак да му донесат още едно питие.

— Защо не изпиете бърбъна? — попитах аз. — Не съм го докоснал. — И отново се изненадах от себе си. Но изчаках да ми отговори.

Той ме погледна и рече:

— Не обичам бърбън, благодаря.

Като че потъна в мислите си. Изглеждаше дори някак нещастен. Гледаше как момчето му донесе питието. Отново шери, в кристална чаша.

— Истина ли е — започна той и ме погледна — онова, което сте написали в писмото, за портрета на Дебора Мейфеър в Амстердам?

Кимнах.

— Имаме портрети на Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Мери Бет, Жулиен, Стела, Анта и Деидре…

Той ми направи нетърпелив жест да замълча.

— Вижте, дойдох тук заради Деидре — добавих аз, — защото тя е на път да полудее. Момичето, с което разговарях в Далас, е на ръба на лудостта.

— И мислите ли, че й помогнахте?

— Не, и дълбоко съжалявам, че не можах. Ако вие не желаете да контактувате с нас, ще ви разбера. Защо ще го правите. Но ние можем да помогнем на Деидре. Наистина.

Никакъв отговор. Отпиваше от шерито си. Опитах се да видя нещата от неговата гледна точка. Не можах. Никога не съм пробвал да отровя някого. Нямах и най-малката представа що за човек е, знаех само, че не е човекът, когото познавах от досието.

— Вашият баща Жулиен би ли разговарял с мен? — попитах аз.

— Изключено — каза той и ме погледна така, сякаш току-що го бях събудил от унеса му. За миг изглеждаше искрено потресен. — Нима не знаете от вашите наблюдения, че и той е един от тях! — Отново изглеждаше напълно искрен, очите му търсеха лицето ми, като че да се уверят, че и аз съм откровен.

— А вие не сте ли един от тях? — попитах.

— Не — натърти той, после бавно поклати глава. — Никога не съм бил един от тях! — Изведнъж ми се стори тъжен и по-стар. — Вижте, щом ви харесва, шпионирайте ни. Третирайте ни като някакво кралско семейство…

— Точно така.

— Вие сте историци, така ми казаха моите хора в Лондон. Историци, изследователи, напълно безобидни, напълно порядъчни…

— О, за мен е чест.

— Но оставете племенницата ми на мира. Сега тя има шанс да бъде щастлива и тази история трябва най-сетне да приключи. Трябва.

— Нима тя не е една от тях?! — попитах аз.

— Разбира се, че не е! — отвърна той. — Точно в това е въпросът! Днес не е останал никой от тях! Не разбирате ли? Какво точно проучвате за нас? Нима не виждате разпадането на силата? Стела също не беше една от тях! Последната беше Мери Бет. И Жулиен — баща ми — преди нея.

— Да, зная. Но какво ще кажете за вашия призрачен приятел? Той ще позволи ли да се сложи край?

— Нима вярвате в него? — Той вирна глава с лека усмивка, тъмните му очи се присвиха, сякаш се смееше безмълвно. — Наистина ли, господин Лайтнър? Вярвате ли в Лашър?

— Аз го видях — отвърнах простичко.

— Просто въображение. Моята племенница ми каза, че в градината е било много тъмно.

— О, моля ви. Нима стигнахме дотам да си говорим подобни нелепици? Видях го, Кортланд. Той ми се усмихна. Изглеждаше съвсем материален и като жив.

Усмивката на Кортланд започна да гасне, стана по-иронична. Той изви вежди и въздъхна леко.

— О, той би харесал вашето определение, господин Лайтнър.

— А Деидре може ли да го накара да се махне, да я остави на мира?

— Разбира се, че не. Но може да не му обръща внимание. Може да си живее живота, сякаш той не е там. Анта не можа. Стела не искаше. Но Деидре е по-силна от Анта, по-силна е дори от Стела. Деидре носи в себе си много от Мери Бет. Точно това не могат да осъзнаят другите… — Той замълча внезапно, сякаш изведнъж се бе хванал, че е казал повече, отколкото е възнамерявал.

Втренчи се в мен за дълго, после прибра табакерата и запалката си и бавно се изправи.

— Моля ви, не си тръгвайте — помолих го аз.

— Изпратете ми вашата история. Изпратете ми я и аз ще я прочета. Тогава може би отново ще разговаряме. Но вече не припарвайте до племенницата ми, господин Лайтнър. Разберете, че ще направя всичко, за да я защитя от онези, които се опитват да я използват или наранят. Всичко!

И се обърна да си тръгне.

— Ами питието? — попитах аз, докато ставах. Посочих бърбъна. — Предполагам, че трябва да се обадя в полицията и да го предложа за доказателство?

— Това е Ню Орлиънс, господин Лайтнър! — Той се усмихна и ми смигна чаровно. — А сега, моля ви, идете си у дома, във вашата наблюдателна кула, при вашия телескоп, и се взирайте в нас отдалече!

Гледах го как излиза. Вървеше грациозно, с широки, леки крачки. Хвърли поглед назад, когато стигна до прага, и ми помаха бързо и сърдечно с ръка.

Прибрах дневника и писалката си и тръгнах към стълбището, когато видях едно пиколо да стои точно до вратата на фоайето. Дойде до мен и каза:

— Господин Лайтнър, куфарите ви са готови. Колата ви чака. — Весело, сърдечно лице. Никой не му бе обяснил, че всъщност ме гони от града.

— О, така ли? — казах аз. — И вие сте събрали всичко? — Огледах двата си куфара. Дневникът ми беше в мен, разбира се. Тръгнах към фоайето и видях голяма черна лимузина да изпълва тясната улица като огромна коркова тапа. — Това ли е колата ми?

— Да, сър. Господин Кортланд каза да се погрижа да хванете полета в десет за Ню Йорк. Каза, че ще изпрати някой да ви посрещне на летището с билета. За да имате достатъчно време.

— О, колко е предвидлив — рекох аз и зарових в джоба си за банкноти, но момчето ги отказа.

— Господин Кортланд се погрижи за всичко, сър. Но по-добре да побързате. Не бива да изпускате самолета.

— Да, така е. Но съм суеверен, не се качвам в черна кола. Повикайте ми такси и моля ви, вземете парите.

Таксито ме откара не до летището, а на гарата. Успях да ангажирам спално купе за Сейнт Луис и оттам продължих за Ню Йорк. Когато се чух със Скот, той беше непреклонен. Новата информация трябва да бъде обмислена. Не предприемай повече разследвания в Ню Йорк. Ела си у дома.

На половината път през Атлантика ми стана лошо. Когато пристигнах в Лондон вече имах висока температура. Линейката ме чакаше, за да ме откара в болница. Скот ме придружи дотам. Ту идвах в съзнание, ту пак припадах.

— Търсете отрова — казах аз.

Това бяха последните ми думи за следващите осем часа. Когато най-после дойдох на себе си, още бях трескав и се чувствах зле, но все пак знаех, че ще живея и ще се възстановя. В стаята ми седяха Скот и още двама приятели.

— Наистина си бил отровен, но най-страшното мина. Помниш ли какво си пил последно, преди да се качиш на борда на самолета?

— Онази жена — казах аз.

— Разкажи ми.

— Бях в бара на летището в Ню Йорк, пих скоч със сода. Тя беше сама, едва влачеше огромна чанта. Помоли ме да й намеря количка. Кашляше като туберкулозна и имаше много нездрав вид. Седна на масата ми, докато аз търсех количка. Вероятно са я наели от улицата.

— Сипала ти е отрова, наречена рицин, прави се от рициново масло. Много силна и доста често срещана. Кортланд е сипал същото в бърбъна ти. Вече си вън от опасност, но ще се чувстваш зле още два дни.

— Господи боже. — Стомахът ми отново се свиваше.

— Те дори не пожелаха да говорят с нас, Аарън — каза Скот. — Как е възможно? Та те убиват хора. Край. Поне засега.

— Винаги са убивали, Скот — казах аз немощно. — Но Деидре Мейфеър не убива хора. Донесете ми дневника. — Спазмите станаха непоносими. Лекарят дойде и поиска да ми направи инжекция, но аз отказах.

— Аарън, той е шеф на токсикологията и има непоклатима репутация. Проверихме и сестрите. Хората ни са в стаята.

Чак в края на седмицата бях в състояние да се върна в метрополията. Почти не можех да се накарам да хапна. Бях убеден, че скоро може да се опитат да отровят цялата метрополия. Какво би ги спряло да наемат хора да сложат някакви съвсем обичайни отрови в храната ни? Та тя можеше да бъде отровена още преди да стигне до кухнята ни.

Въпреки че нищо подобно не се случи, мина цяла година, преди да се отърва от тази мисъл, толкова бях уплашен от случилото се.

През същата тази година до нас достигнаха доста шокиращи новини от Ню Орлиънс…

По време на възстановяването си аз прегледах отново цялата история на Мейфеър. Спрях се по-обстойно на някои части от нея, в това число на показанията на Ричард Леуелин и неколцина други хора, които бях срещнал, преди да отпътувам за Тексас, за да се видя с Деидре.

Заключих, че Кортланд се е разправил със Стюарт и вероятно с Корнел. Всичко си пасваше. И все пак оставаха толкова много мистерии. Кого точно е защитавал Кортланд с тези престъпления и защо е в постоянна война с Карлота?

Междувременно получихме вести и от нея — цял куп заплашителни юридически писма от фирмата й до нашата в Лондон. Настояваше, да „прекратим“ нашето „натрапване в личния й живот“, да направим „пълно разкритие“ на всяка лична информация, която сме събрали за нея и за семейството й, да не се приближаваме на повече от сто ярда от всеки член на семейството й и от всяка семейна собственост, както и да не правим никакви опити да осъществяваме контакт под никаква форма с Деидре Мейфеър, и прочие и прочие, до втръсване. И все пак нито една от тези юридически заплахи или претенции не притежаваха каквато и да било законна стойност.

Нашите юридически представители бяха инструктирани да не изпращат отговор.

Обсъдихме въпроса на общо събрание.

Отново бяхме опитали да осъществим контакт и пак бяхме отблъснати. Щяхме да продължим с разследването си и аз имах картбланш за това, но никой нямаше да припарва до семейството в обозримото бъдеще. „Или никога“, добави натъртено Рейнолд.

Не спорих. По това време не можех да изпия и чаша мляко, без да се запитам дали няма да умра от него. А и не можех да прогоня от ума си спомена за изкуствената усмивка на Кортланд.

Удвоих броя на детективите ни в Ню Орлиънс и в Тексас, като лично ги предупредих по телефона, че обектите на тяхното наблюдение са изключително неприятелски настроени и са потенциално много опасни. Дадох на всеки възможността да откаже работата, ако сметне за добре.

Никой обаче не се отказа, но неколцина вдигнаха цената.

Колкото до Жулиет Милтън, нашата клюкарка под прикритие — пенсионирахме я с неофициална пенсия въпреки протестите й. Направихме всичко възможно да я накараме да разбере, че някои от членовете на това семейство са способни на насилие. И накрая тя, макар и неохотно, спря да ни пише. В последното си писмо от 10 декември 1958 година ни умоляваше да й обясним къде е сбъркала. Все пак се чухме на няколко пъти след това. Тя все още живее (през настоящата 1989 година) в един луксозен старчески дом в Мобил, Алабама.

 

 

Продължение на историята на Деидре

Моите разследващи в Тексас бяха трима професионални детективи, двама от които навремето бяха работили за правителството на Щатите. Всички бяха предупредени, че Деидре не бива да бъде притеснявана или плашена по никакъв начин.

— Много съм притеснен за щастието на това момиче и за здравия й разум. Но разберете, тя е телепат. Ако се приближите и на петдесет крачки от нея, вече ще знае, че я наблюдавате. Бъдете внимателни.

Дали ми повярваха, не знам, но следваха инструкциите ми. Поддържаха голяма дистанция, събираха информация за нея от училищните канцеларии и от слуховете сред състудентите й, от старите дами, които работеха на рецепцията на нейното общежитие, и от учителите, които с охота говореха за нея на чашка кафе. Дори Деидре да бе разбрала, че я наблюдаваме, ние не разбрахме.

Беше се справила доста добре през есенния семестър в Тексаския женски университет. Имаше отлични оценки. Момичетата я харесваха, учителите — също.

На всеки шест седмици тя излизаше на вечеря с братовчедка си Ронда Мейфеър и съпруга й, професор Елис Клемент, който по това време й преподаваше английски. Дори на 10 септември на рецепцията в училището беше записано, че тя е излязла с момче на име Джоуи Доусън, но тази среща бе продължила един час, ако може да се вярва на регистъра.

В същия този регистър е отбелязано, че Кортланд често посещавал Деидре, водел я в петък или събота вечер в Далас, а тя се връщала преди „последната проверка“ в един часа през нощта.

Знаем, че Деидре е отишла за Коледа в Метаир, в дома на Кортланд. Семейната мълва гласи, че не пожелала да види Карлота, когато тя дошла да я посети.

Юридическите слухове поддържат твърдението, че Карлота и Кортланд все още не си говорели. Тя дори не отговаряла на обичайните обаждания по работа. Между тях постоянно се разменяли злъчни писма и за най-дребните финансови въпроси, свързани с парите на Деидре.

„Той се опитва да поеме пълния контрол върху нея, и то за нейно добро — казва неговата секретарка на своя приятелка, — но онази старица няма да му позволи. Заплашва го със съд.“

Както и да са протекли тези борби, Деидре започнала да се влошава по време на пролетния срок. Започнала да отсъства от часовете и съквартирантките й казвали, че понякога през нощта викала, но не отговаряла, когато чукали на вратата й. Една нощ полицията на кампуса я открила в малък парк в центъра. Била очевидно объркана и сякаш не знаела къде се намира.

Накрая тя била извикана в кабинета на декана за дисциплинарно наказание. Пропуснала твърде много часове. Била поставена на специален режим и въпреки че вече се появявала в класната стая, учителите казвали, че не внимава и вероятно е болна.

Накрая през април Деидре започва да повръща всяка сутрин. Момичетата по целия коридор я чували как се напъва в общата тоалетна. Накрая се обърнали към възпитателката.

— Не искаме да доносничим, но просто сме притеснени. Ами ако опитва да се нарани?

Когато възпитателката предположила, че може да е бременна, Деидре се разплакала неудържимо и я откарали в болницата. На първи май Кортланд дошъл и я отвел.

И до днес не е ясно какво се е случило после. От регистрите на новата „Болница на милосърдието“ в Ню Орлиънс можем да предположим, че Деидре вероятно е заведена там веднага след завръщането си от Тексас и е била настанена в индивидуална стая. Мълвата сред старите монахини, много от които са пенсионирани учителки от училището към „Свети Алфонс“ и помнят Деидре, бързо потвърждава, че личният лекар на Карлота, доктор Галахър, я посетил и установил, че тя наистина чака дете.

„Това момиче ще се омъжи — казал той на сестрите. — И не искам никакви клюки. Бащата е преподавател от Дентън, Тексас, и в момента е на път за Ню Орлиънс.“

За онези, които от много поколения се интересували от семейството, това било същински скандал. Старите дами клюкарствали за Деидре на стълбите на църквата. Деидре Мейфеър и женен мъж! Хората поглеждали крадешком госпожица Мили и госпожица Бел, когато те минавали наблизо. Някои казвали, че Карлота няма да си мръдне пръста за това. Но после госпожица Бел и госпожица Мили завели Деидре в „Гюс Майер“ и й купили красива синя рокля, сини сатенени обувки, бяла чантичка и бяла шапка.

„Тя беше така упоена, че май не разбираше къде се намира — казва една от продавачките. — Госпожица Мили избра всичко сама. Деидре само седна, бяла като платно, и все повтаряше завалено: «Да, лельо Мили».“

Жулиет Милтън не устоя и отново ни писа. Получихме дълго писмо от нея с подробности как Беатрис Мейфеър е посетила къщата на Първа улица, за да види Деидре и й занесла огромна чанта с подаръци. „Защо изобщо се е прибрала в тази къща, вместо да иде при Кортланд!“ — завършваше тя.

Има обаче някои доказателства, че Деидре не е имала особен избор. Медицината през тези дни смяташе, че плацентата на бебето го предпазва от лекарствата, инжектирани на майката. Сестрите казваха, че Деидре била толкова упоена, когато напускала болницата, че дори не осъзнавала какво се случва с нея. Карлота дошла в ранния следобед и издействала изписването й.

„Кортланд Мейфеър идваше да я види всяка вечер — каза ми сестра Бриджит Мари в един по-късен поверителен разговор. — И направо побесня, когато разбра, че са отвели детето!“

Юридическите слухове задълбочават мистерията. Кортланд и Карлота имали яростен спор по телефона зад вратите на кабинетите си. Вбесен, Кортланд казал на секретарката си, че ако Карлота си мисли, че може да го прогони от къщата, в която е роден, явно не е с всичкия си!

Години по-късно Райън Мейфеър говори за това:

„Казват, че дядо ми просто не бил допускан вътре. Отивал на Първа улица, а Карлота излизала на вратата и го заплашвала: «Ако влезеш вътре, ще извикам полиция».“

На първи юли още един залп от клюки залива енорията. Бъдещият съпруг на Деидре, „преподавателят от колежа“, който напуснал жена си, за да се ожени за нея, катастрофирал по пътя за Ню Орлиънс на шосето до реката. Кормилният вал се счупил и когато завил надясно с висока скорост, се ударил в един дъб и колата избухнала в пламъци. Деидре Мейфеър, неомъжена и едва на осемнайсет, щяла да роди бебето си. То щяло да бъде осиновено от роднини, госпожица Карлота уреждала всичко.

„Дядо ми беше бесен, когато разбра за осиновяването — казва Райън Мейфеър много години по-късно. — Искаше да говори с Деидре, да чуе от собствената й уста, че тя иска да остави детето, но просто не можеше да влезе в онази къща. Накрая отиде при отец Лафърти, енорийския свещеник, но Карлота явно държеше и него. Свещеникът беше твърдо на нейна страна.“

Всичко това звучи крайно трагично. Сякаш Деидре почти е щяла да се отърве от проклятието на Първа улица, ако бащата на детето й не бил умрял. С годините тази тъжна скандална история е повтаряна безброй пъти из цялата енория. През 1988 година Рита Мей Лониган я разказа и на мен. По всичко личи, че отец Лафърти е повярвал на историята за тексаския баща на бебето. Безброй свидетелства сочат, че и братовчедите Мейфеър са вярвали в нея. Беатрис Мейфеър и Пиърс Мейфеър — също. Дори Ронда Мейфеър и съпругът й Елис Клемент в Дентън като че са я приемали за истина, или поне неясната версия, която им е била разказана накрая.

Но тази история не е вярна.

Почти от самото начало нашите детективи си блъскат главата над тази загадка. Колежански преподавател и Деидре Мейфеър? Кой е той? Постоянното наблюдение изключва възможността да е съпругът на Ронда Мейфеър — Елис Клемент. Той едва е познавал Деидре.

Всъщност в Дентън, Тексас, няма мъж, който да се е срещал с Деидре Мейфеър, нито пък да е забелязван в нейната компания. В този университет или което и да било друго училище в района няма преподавател, загинал при автомобилна катастрофа в Луизиана. Всъщност, доколкото знаем, през 1959 година на шосето над реката не е имало подобна автомобилна катастрофа със смъртен случай.

Дали зад тази измислица не лежи доста по-скандална и трагична история? Ние не бързахме със сглобяването на пъзела. Всъщност по времето, когато разбрахме за инцидента на шосето над реката, осиновяването на детето на Деидре вече беше уредено юридически. А когато научихме, че такъв инцидент изобщо не се е състоял, то вече беше приключило.

По-късните съдебни протоколи показват, че някъде през август Ели Мейфеър отива в Ню Орлиънс, за да подпише документите за осиновяване в кантората на Карлота Мейфеър. Явно никой друг от семейството не знае за пристигането й.

Греъм Франклин, съпругът на Ели, казва след години на един от бизнес съдружниците си, че това осиновяване било голяма бъркотия.

„Жена ми спря да говори изобщо с дядо си. Той не искаше да осиновяваме Роуан. За щастие старото копеле умря, още преди детето да се роди.“

Отец Лафърти казва на своята възрастна сестра в Айриш Ченъл, че цялата история била някакъв кошмар, но Ели Мейфеър била добра жена и щяла да отведе детето в Калифорния, където то имало шанс за добър живот. Всички внуци на Кортланд одобрявали това решение. Единствено той самият не можел да го понесе. „Това момиче не може да се грижи за бебе. Та тя е луда“ — казал старият свещеник. Седял със сестра си на кухненската маса, ядял червен боб и ориз и пиел своята малка чашка бира. „Искам да кажа, че наистина е луда. Това просто трябваше да се направи.“

„Но няма да стане — казва по-късно старата жена на един от нашите представители. — Не можеш да избягаш от семейно проклятие, като заминеш надалече.“

Госпожица Мили и госпожица Бел купили красиви нощни роби и нощници за Деидре от „Гюс Майер“. Продавачките попитали как е „бедната Деидре“.

„О, опитва се да се справи — отвърнала госпожица Мили. — Това е същински кошмар, кошмар.“ Госпожица Бел казала на една жена в параклиса, че Деидре отново е изпаднала в един от лошите си периоди.

„През повечето време дори не знае къде се намира!“ — казала начупената Нанси, която метяла пътеката, когато една от матроните от Гардън Дистрикт минала покрай портата.

Какво се е случвало зад кулисите на Първа улица през всичките тези месеци? Ние притиснахме нашите детективи да открият каквото успеят. Знаехме само за един човек, който е виждал Деидре по време на тези последни месеци от нейното „затворничество“ — ако можем да използваме този старомоден термин, който в случая може би е най-подходящ — но не успяхме да говорим с него чак до 1988 година.

По онова време лекуващият лекар идвал и си отивал в мълчание. Така правела и сестрата, наета да се грижи за Деидре по осем часа на ден.

Отец Лафърти казва, че момичето приело осиновяването с примирение. Беатрис Мейфеър отишла да я посети, но й било казано, че не може да я види. Все пак тя изпила чаша вино с Милата Мили, която й споделила, че цялата история наистина била ужасна трагедия.

Към първи октомври Кортланд вече бил ужасно притеснен от ситуацията. Неговите секретари докладват, че постоянно се обаждал на Карлота, дори взимал такси до Първа улица, но винаги бил отпращан. Накрая, следобеда на 20 октомври, той казал на секретарката си, че ще влезе в онази къща да види племенницата си, дори ако се наложи да разбие вратата.

Към пет часа една съседка забелязала Кортланд да седи на тротоара на Първа и Честнът, дрехите му били раздърпани, а от рана на главата му течала кръв.

„Извикай линейка — казал Кортланд. — Той ме бутна по стълбите!“

Въпреки че жената седнала до него, докато дойде линейката, той не казал нищо повече. Бил откаран по спешност в близката амбулатория „Туро“. Там дежурният стажант го прегледал и установил, че целият е покрит със сериозни рани, китката му е счупена и има кръвотечение от устата. „Този човек има вътрешни наранявания“ — казал лекарят и веднага извикал спешния екип.

Кортланд стиснал ръката на лекаря и настоял да го изслуша, било много важно да помогне на Деидре Мейфеър, която била държана като затворник в собствения си дом.

„Те ще вземат бебето против волята й. Помогнете й!“ — И после издъхнал.

Аутопсията установила масивни вътрешни кръвоизливи и сериозни наранявания на главата, но когато младият стажант настоял за полицейско разследване, синовете на Кортланд незабавно се погрижили да го успокоят. Били говорили с братовчедка си Карлота Мейфеър. Баща им паднал по стълбището и после отказал медицинска помощ, като сам излязъл от къщата. Карлота и представа си нямала, че е пострадал толкова зле. Дори не знаела, че седи на тротоара. Не била на себе си от мъка. Съседката трябвало да звънне на вратата.

На погребението на Кортланд в Метаир — на което дошли много хора — същата история била разказана и на семейството. Докато госпожица Бел и госпожица Мили седели тихо на заден план, Пиърс, синът на Кортланд, разказвал на всеки, че баща му не бил на себе си, когато разказал онази неясна история на съседката — че някакъв мъж го е блъснал по стълбите. Всъщност на Първа улица нямало никакъв мъж, който би могъл да стори това. Самата Карлота видяла Кортланд да пада. Видяла го и Нанси и веднага се втурнала да го хване, но не успяла.

Колкото до осиновяването, Пиърс бил абсолютно съгласен с него. Неговата племенница Ели щяла да създаде на бебето най-подходящата среда за развитие. Наистина, трагично било, че Кортланд бил срещу това, но той бил вече на осемдесет години и от известно време преценката му вече не била така ясна.

Погребението било пищно и минало без инциденти, въпреки че години по-късно погребалният агент си спомня, че някои от братовчедите, възрастни мъже, които стояли в дъното на стаята по време на „малката реч“ на Пиърс, се шегували помежду си с горчивина и сарказъм. „А, разбира се, в къщата няма никакъв мъж — казал един от тях. — Неееее, ама съвсем никакъв мъж. Само тези прекрасни дами.“ „Аз никога не съм виждал мъж там, а ти?“ и така нататък. „Не, никакъв мъж няма на Първа улица. Ама съвсем никакъв!“

Когато братовчеди идвали да посетят Деидре, и на тях била пробутвана историята, разказана от Пиърс на погребението. Деидре била твърде болна, за да излезе от стаята си.

Не пожелала дори да види Кортланд, толкова била зле. А освен това не знаела и не бивало да узнае, че той е мъртъв.

„Виж само тези мрачни стълби — казала Милата Мили на Беатрис. — Кортланд трябваше да използва асансьора, но той не обичаше да се качва с него. Само да беше взел асансьора, нямаше да падне така лошо.“

Семейните легенди днес твърдят, че всички били съгласни, че осиновяването е най-доброто решение. Кортланд не бивало да се бърка. Както казва внукът му, Райън Мейфеър: „Горката Деидре вече не беше в състояние да бъде майка повече от например Лудата от Шайло^[1]. Но мисля, че дядо ми се чувстваше отговорен. Той бе завел Деидре в Тексас и като че ли се обвиняваше. Искаше да е сигурен, че тя е съгласна да даде бебето. Но може би вече не беше важно какво точно иска Деидре“.

По онова време аз посрещах с боязън всяка нова информация от Луизиана. Нощем, докато лежах в стаята си в метрополията, непрестанно мислех за Деидре, чудех се дали няма някакъв начин да разберем какво точно иска и чувства тя. Скот Рейнолдс беше по-непреклонен отвсякога, че не бива да се месим. Деидре знаеше как да се свърже с нас. Знаеше го и Кортланд. И най-важното — знаеше го и Карлота Мейфеър. Така че нямаше какво друго да направим.

Едва през януари 1988 година, почти трийсет години по-късно, в един разговор със старата приятелка на Деидре от училище, Рита Мей Дуайър Лониган, аз научих, че Деидре отчаяно се е опитвала да се свърже с мен, но не е успяла.

През 1959 година Рита Мей току-що се била омъжила за Джери Лониган от „Лониган и синове“ — погребалното бюро. Когато чула, че Деидре си е у дома, бременна и вече загубила бащата на детето си, тя събрала кураж да я посети. Както много други преди нея, била отпратена още на вратата, но успяла да зърне момичето на върха на стълбището и Деидре й извикала отчаяно:

— Рита Мей, те ще ми вземат детето! Рита Мей, помогни ми. — И докато госпожица Нанси се опитвала да я върне на втория етаж, Деидре хвърлила малка бяла визитна картичка към Рита Мей. — Свържи се с този човек. Кажи му да ми помогне. Кажи му, че те ще ми вземат бебето.

Карлота Мейфеър буквално нападнала Рита Мей и се опитала да й вземе картичката. Рита обаче успяла да я задържи и да изтича сред вихрушка от листа към портата, въпреки че Карлота я скубела за косите и деряла лицето й.

Когато се прибрала у дома, Рита видяла, че написаното на картичката вече не се чете. Карлота била откъснала част от нея, а и тя самата била стискала силно картончето във влажната си длан. Четяла се само думата Таламаска и моето име, написано на ръка на гърба на картичката.

Едва през 1988 година, когато срещнах Рита Мей на погребението на Нанси Мейфеър и й дадох същата картичка, тя направи връзката и ми се обади в хотела, за да ми разкаже всичко, което си спомня от онзи ден преди толкова години.

За настоящия изследовател беше ужасно мъчително да научи за напразния зов за помощ на Деидре. Беше мъчително да си спомням онези нощи преди трийсет години, когато лежах в леглото си и мислех: „Не мога да й помогна, но трябва да опитам. Как обаче бих дръзнал да направя подобно нещо? И какъв е шансът ми да успея?“.

Вероятно нямаше да мога да помогна с нищо на Деидре. Щом Кортланд не бе успял да спре осиновяването, и аз нямаше да мога. И все пак още виждам в сънищата си как извеждам Деидре от онази къща на Първа улица и я водя в Лондон. Виждам я днес като здрава, нормална жена. Но реалността е много по-различна.

На 7 ноември 1959 година в пет часа сутринта Деидре ражда Роуан Мейфеър, здраво светлокосо момиченце, което тежи девет паунда и осем унции. Няколко часа след това, когато излиза от упойката, Деидре вижда, че е заобиколена от Ели Мейфеър, отец Лафърти и Карлота Мейфеър, както и от две монахини, които по-късно описват най-подробно сцената на сестра Бриджит Мари.

Отец Лафърти държал детето в ръцете си. Той обяснил, че новороденото е кръстено в параклиса на болницата и е наречено Роуан Мейфеър. Показал подписано кръщелно свидетелство.

„Целуни бебето си, Деидре — казал той, — и аз ще го дам на Ели. Тя е готова да тръгва.“

Мълвата в енорията твърди, че Деидре целунала детето, но казала, че ще позволи да го отведат само при условие, че то ще запази името Мейфеър. И като плачела така, че едва виждала, тя целунала детето си и позволила на Ели да го вземе. После, ридаеща, извърнала глава към възглавницата, а отец Лафърти казал: „Най-добре да я оставим сама“.

Десет години по-късно сестра Бриджит Мари обяснява значението на името на детето.

„Карлота стана кръстница. Мисля, че извикаха някакъв лекар за кръстник, толкова бяха решени да извършат кръщенето веднага. Карлота каза на отец Лафърти, че детето ще бъде кръстено Роуан, а той й рече: «Това не е име на светица. Звучи ми доста езическо».

А тя, нали я знаете как говори, отвърна: «Отче, не знаете ли, че със самодивското дърво^[2] някога са се гонели вещици и всякакви зли сили? Нямало колиба в Ирландия, където стопанката да не слагала клонка от това дърво над вратата, за да защити семейството си от вещици. Правели го и след приемане на християнството. Така че детето ще се казва Роуан!». А Ели Мейфеър, тази малка лицемерка, само кимна.“

„Наистина ли? — попитах аз. — Наистина ли в Ирландия слагат клонка от самодивско дърво над вратата?“

Сестра Бриджит Мари кимна печално.

Кой е бащата на Роуан Мейфеър?

Според болничните регистри кръвната група на бебето съвпада с тази на Кортланд Мейфеър, който умира около месец преди това. Нека напомним, че вероятно той е баща и на Стела Мейфеър, а наскоро придобитата информация от „Белвю“ най-после потвърди, че Анта Мейфеър вероятно също е негова дъщеря.

 

 

Деидре „полудява“ още преди да напусне „Болница на милосърдието“ след раждането на Роуан. Монахините казват, че плачела непрекъснато, дори крещяла в празната стая: „Ти го уби!“. После влязла в болничния параклис по време на службата и отново изкрещяла: „Ти го уби. Ти ме остави сама сред враговете ми. Ти ме предаде!“. Наложило се да я обуздаят със сила и веднага след това била приета в лудницата „Света Ана“, където изпаднала в кататония до края на месеца.

„Крещеше на невидимия си любовник — твърди сестра Бриджит Мари. — Крещеше му и го проклинаше, задето бе убил нейния професор от колежа. Този дявол го е направил, защото я искаше само за себе си. Той беше нейният демон любовник, точно тук, в град Ню Орлиънс. Той броди по улиците на Гардън Дистрикт нощем.“

Това е много красиво и сладкодумно обяснение, но тъй като въпросният колежански преподавател най-вероятно никога не е съществувал, какво друго може да означават думите на Деидре! Лашър ли е блъснал Кортланд по стълбите, или пък го е изплашил така силно, че той сам е паднал? И ако е така, защо?

Всъщност тук приключва животът на Деидре Мейфеър. Следващите седемнайсет години тя прекарва в различни заведения за психичноболни, където приема огромни дози лекарства и е подложена на безмилостни процедури с електрошок, само с кратки прекъсвания, по време на които се връща у дома — вече като призрак на някогашното момиче.

Накрая, през 1976 година, тя се връща завинаги в къщата на Първа улица. Превърнала се е в ням инвалид, с широко отворени очи и постоянно будна, но като че изцяло лишена от памет.

Заради нея страничната веранда на долния етаж е покрита с мрежа. В продължение на години Деидре е извеждана там всеки ден, и в дъжд, и в пек, и стои неподвижна на един люлеещ се стол, извърнала леко лице към далечната улица.

„Тя няма памет дори за непосредствено отминалия момент — казва един лекар. — Живее изцяло в настоящето, по начин, който ние дори не можем да си представим. Може да се каже, че е напълно лишена от съзнание.“ Подобно състояние е описвано при някои много възрастни хора, достигнали крайна степен на сенилност, когато само седят и се взират пред себе си. Въпреки това тя приема огромни дози лекарства, за предотвратяване на всякакво „вълнение“, или поне така е казано на многобройните лекари и сестри, които се грижат за нея.

Как Деидре Мейфеър се превръща в такъв „безмозъчен идиот“, или както я наричат в Айриш Ченъл, в „красив зеленчук“? Терапията с електрошок със сигурност има заслуга за това, тя е прилагана постоянно във всяка болница, в която Деидре постъпва след 1959 година. А после идват и лекарствата — огромни дози от почти парализиращи успокоителни са й давани в невероятни комбинации, или поне така съдим от болничните регистри, до които все още не сме имали пълен достъп.

Как би могло да бъде оправдано подобно лечение? През 1962 година Деидре Мейфеър вече не е в състояние да говори свързано. Когато не е под влиянието на лекарствата, тя постоянно пищи и плаче. От време на време чупи разни предмети. Понякога просто лежи по гръб и вие, а очите й се извъртат обратно в орбитите.

Ние продължихме да събираме информация за Деидре Мейфеър през годините. Горе-долу на всеки месец успявахме да уредим „интервю“ с някой лекар или сестра, или пък с друг човек, посетил къщата на Първа улица. Но нашите записи за случващото се там си остават фрагментарни. Болничните досиета, разбира се, са поверителни и изключително трудно достъпни. Но знаем, че в поне две от лудниците, където Деидре е постъпвала, не съществуват никакви записи за нейното лечение.

Един от лекарите признава пред наш агент, че по свое желание е унищожил всичките си записки по случая на Деидре. Друг лекар се пенсионира малко след като я лекува и оставя само няколко загадъчни бележки в краткото й болнично досие: „Нелечимо. Трагедия. Лелята настоява да продължим с медикаментите, но все пак нейното описание на поведението на пациентката не е надеждно“.

По очевидни причини ние продължихме да разчитаме на по-скоро анекдотичните доказателства по отношение на историята на Деидре.

Въпреки че благодарение на лекарствата тя прекарва живота си на зряла жена в полусън, има безброй очевидци на „тайнствен тъмнокос мъж“, който се появява до нея. Сестрите от лудницата „Света Ана“ също твърдят, че са го виждали: „Някакъв мъж влизаше в стаята й! Сигурна съм!“. Един лекар от болница в Тексас, където Деидре е приета за кратко, твърди, че е виждал „тайнствен посетител“, който винаги „като че изчезваше, когато се опитвах да го попитам кой е“.

Поне една от сестрите в лудница в Северна Луизиана е твърдяла пред управата, че е видяла призрак. Чернокожите санитари в различните болници постоянно са виждали „мъжа“. Една жена ни каза: „Той не беше човек. Разбрах това още щом го видях. Аз виждам призраци и мога да ги призовавам. Веднага го познах и той ме позна, и изобщо не се приближаваше до мен“.

В това време работниците, наемани на Първа улица, не могат да свършат повече работа, отколкото в дните, когато Деидре е още дете. Разказват се все същите истории. Говори се дори за „някакъв мъж“, който не иска нищо да бъде поправяно.

И все пак са извършени някои ремонти: инсталирана е климатична инсталация в част от стаите и е поправена цялата електрическа мрежа. Но всичко това почти винаги е било изпълнявано в присъствието на Карлота Мейфеър.

Старият градинар все още идвал и от време на време боядисвал ръждясалата ограда.

Иначе къщата на Първа улица продължавала да се руши под клоните на дъбовете. Жабите крякали нощем около басейна на Стела, с неговите лилии и диви ириси. Дървената люлка на Деидре отдавна била паднала от дъба в дъното на имота и дървената седалка — просто парче дърво — лежала избеляла сред високата трева.

Много хора, спрели да погледат Деидре в люлеещия се стол на страничната веранда, зървали и „красивия братовчед“, дошъл да я посети. Сестрите понякога напускали, заради „мъжа, който идвал и си отивал като някакъв призрак“ или защото постоянно виждали разни неща с ъгълчето на окото си или пък им се струвало, че някой ги наблюдава.

„Там витае дух — казва една млада сестра и е категорична, че никога, ама никога няма да се върне в къщата. — Видях го веднъж, и то на слънчева светлина. Най-страшното нещо, което са зървали очите ми.“

Когато заведох тази сестра на обяд, тя добави няколко подробности към историята.

„Просто мъж. Мъж с кафява коса и кафяви очи, в много хубаво палто и с бяла риза. Но, мили боже, никога не бях виждала по-ужасяващо нещо! Той стоеше до нея, огрян от слънцето, и ме гледаше. Аз изтървах таблата и се разкрещях.“

Още много медицински лица внезапно отказват да работят за семейството. През 1976 година един лекар е отстранен от случая. Ние продължаваме да търсим тези хора, за да запишем техните свидетелства за архива ни. Опитваме се да им казваме възможно най-малко относно причината, поради която се интересуваме от видяното от тях.

От тези данни обаче изниква една доста плашеща възможност — че съзнанието на Деидре е разрушено до степен, в която тя вече не може да контролира появите на Лашър. Като че подсъзнателно му дава сила да се появява до нея, и то в много убедителна форма. И все пак не е достатъчно адекватна, за да го контролира, или дори да го прогони, ако не желае присъствието му.

С две думи, тя е нещо като безмозъчен медиум; вещица, която вече се е оказала неефикасна и изцяло на милостта на призрака, който е винаги наблизо.

Има и друга доста вероятна възможност. Лашър може би се опитва да я успокоява, да се грижи за нея и да я прави щастлива по начин, който ние вероятно не можем да разберем.

През 1980 година, преди повече от осем години, аз успях да се сдобия с парче от дреха на Деидре — памучен парцал, който беше изхвърлен в кофата за боклук зад къщата. Отнесох тази дреха в Англия и я сложих в ръцете на Лорън Грант, най-силният психометрик в ордена днес.

Тя не знаеше нищо за вещиците Мейфеър, но в такива случаи не бива да се изключва и възможността за телепатия. Аз се опитах да прикрия собствените си мисли, доколкото можах.

— Виждам щастие — каза тя. — Това е дреха на блажено щастлив човек. Тя живее в мечти. Мечти за зелени градини и здрачни небеса, за разкошни залези. Там има някакви надвиснали клони. Една люлка виси от красиво дърво. Тази дреха на дете ли е? Не, на жена е. Вее топъл ветрец. — Лорън стисна дрехата още по-силно и я притисна към бузата си. — О, тя има толкова красив любовник. Толкова красив. Изглежда като нарисуван. Като излязъл от „Дейвид Копърфийлд“. Толкова е нежен, когато я докосва, тя му се отдава напълно. Коя е тази жена? Целият свят трябва да бъде като нея. Поне за малко.

Беше ли това подсъзнателният живот на Деидре Мейфеър? Нямаше как да я попитаме.

Нека в заключение добавя няколко подробности. От 1976 година Деидре Мейфеър винаги носи смарагда на Мейфеър, без значение дали е облечена с фланелена бяла нощница, или с памучна роба.

От 1976 година насам съм я виждал няколко пъти. Дотогава бях посетил Ню Орлиънс три пъти, за да събера информация, а впоследствие съм се връщал многократно там.

Неизменно прекарвах известно време в разходки из Гардън Дистрикт; присъствах на погребенията на госпожица Бел, госпожица Мили и госпожица Нанси, както и на Пиърс, последния от синовете на Кортланд, който почина от сърдечен удар през 1984 година.

На всяко погребение виждах Карлота Мейфеър. Погледите ни се срещаха. На три пъти през тези десетилетия, пъхах визитната си картичка в ръката й, когато се разминавахме, но тя така и не се свърза с мен. Трябва да отбележа обаче, че вече не отправи никакви юридически заплахи.

Сега тя е много възрастна, белокоса и болезнено слаба. И все пак ходи на работа всеки ден. Вече не може да се качва в трамвая по линията „Сейнт Чарлз“, затова редовно взима такси. В къщата понастоящем работи само една черна прислужница, ако не се брои сестрата, която се грижи за Деидре.

При всяка своя визита аз срещах нов „свидетел“, който ми разказваше за „тъмнокосия мъж“ и за мистериите около къщата на Първа улица и всички истории много си приличаха. Но историята на самата Деидре наистина свършва тук, въпреки че тя все още е жива.

Време е да се спрем по-подробно на нейната единствена дъщеря и наследница Роуан Мейфеър, която не е стъпвала в родния си град от деня, в който е отведена оттам — шест часа след раждането си.

И въпреки че е твърде рано да се опитваме да обединим информацията за Роуан в един цялостен наратив, можем да направим някои изключително важни бележки от нашите откъслечни материали. Има съществени индикации, че Роуан Мейфеър — която не знае нищо за семейството си, за историята си и за наследството си — може би е най-силната вещица в цялата история на рода Мейфеър.