Ан Райс
Вещиците: Полунощ (5)

Пет

И така, те отново се опитали да отпратят Деидре Мейфеър, след всичките тези години. Сега, когато госпожица Нанси вече я нямало, а госпожица Карл ставала все по-немощна, това било най-доброто. Поне така се говореше. Бяха се опитали на 13-и август. Но Деидре откачила и те я оставили у дома, а тя ставала все по-зле, наистина зле.

Когато Джери Лониган каза това на жена си Рита, тя се разплака.

Бяха минали тринайсет години, откакто Деидре се бе върнала от санаториума като безмозъчен идиот, който не може да изрече дори собственото си име, но това нямаше значение за Рита. Рита никога нямаше да забрави истинската Деидре.

Рита и Деидре бяха на шестнайсет, когато отидоха в пансиона на манастира „Света Роза от Лима“. Той представляваше грозна стара тухлена сграда в самия край на Френския квартал. Рита бе изпратена там, защото била „лоша“, беше се напила на речното корабче „Президента“ с момчета. Татко й бе казал, че в „Света Роза“ ще я вкарат в пътя. Всички момичета спяха в обща спалня на таванския етаж и си лягаха в девет часа. Рита не спираше да плаче.

Деидре Мейфеър бе в пансиона вече от доста време и нямаше нищо против, че е стар, мрачен и строг. Но държеше ръката на Рита, когато тя плачеше. Слушаше я, когато й се жалваше, че е като в затвор.

Момичетата гледаха „Татко знае най-добре“ на един стар телевизор с кръгъл шестинчов екран, за бога! Пращящото старо дървено радио, което стоеше на пода под прозореца, не беше по-добре. Изобщо не можеха и да мечтаят за грамофон. Латиноамериканските момичета си имаха грамофон, слушаха онази ужасна „Ла Кукарача“ и танцуваха испански танци.

„Не им обръщай внимание“, казваше Деидре и отвеждаше Рита в двора за игра в късния следобед, където се люлееха под пекановите дървета. Да не си помислите, че това е било кой знае какво забавление за шестнайсетгодишни момичета, но Рита обичаше да е с Деидре.

Деидре пееше, докато се люлееха — стари ирландски и шотландски балади, така ги наричаше. Имаше много хубаво сопрано — деликатно, високо — а песните бяха толкова тъжни. Рита винаги настръхваше от тях. Деидре обичаше да стои навън чак до залез-слънце, когато небето ставаше „съвсем пурпурно“ и цикадите запяваха сред дърветата. Деидре наричаше това здрач.

Да, Рита бе виждала тази дума написана, но никога не бе чувала някой да я произнася. Здрач.

Деидре хващаше Рита за ръката и тръгваха покрай тухлената стена, точно под пекановите дървета, за да могат да се шмугнат под ниските, гъсто обрасли клони. Имаше места, където можеш да стоиш напълно скрит от дърветата. Беше трудно да се опише, но това бе странно и прекрасно време за Рита — да стои в полумрака с Деидре, а дърветата да се полюшват от вятъра и малките листа да се сипят по тях.

В онези дни Деидре изглеждаше като истинско едновремешно момиче от книжка с картинки — с виолетова панделка в косата и черни къдри, които се спускаха по гърба й. Можеше да бъде много модерна, ако пожелаеше. Имаше с какво — гардеробът й бе пълен с нови дрехи, които тя дори не си правеше труда да пробва. Но беше много лесно да забравиш за подобни неща, когато си с нея. Косата й бе толкова мека. Рита я бе докоснала веднъж. Толкова мека.

Разхождаха се из прашния манастирски двор до параклиса. Надничаха през дървените порти към градината на монахините. „Тайно място“, казваше Деидре, „пълно с най-прекрасните цветя“.

— Дори не искам да си ходя у дома — обясняваше тя. — Тук цари такъв покой.

Покой! Сама през нощта, Рита плачеше ли, плачеше. Дочуваше музиката от джубокса в бар „Негро“ от другата страна на улицата, която проникваше през тухлените стени чак до тавана на четвъртия етаж. Понякога, когато мислеше, че всички спят, тя ставаше, излизаше на балкона с металните перила и гледаше светлините на Канал стрийт. Цялата улица сияеше в червено. Целият Ню Орлиънс се забавляваше там навън, а Рита бе заключена тук, където зад завесата във всеки край на помещението спеше по една монахиня. Какво щеше да прави, ако нямаше Деидре?

Деидре бе по-различна от всички, които Рита познаваше. Тя имаше такива красиви неща — дълги бели памучни нощници, поръбени с дантела.

В такава бе облечена и сега, трийсет и четири години по-късно, докато седеше на страничната, заслонена с мрежа веранда на онази къща, като „безмозъчен идиот в кома“.

Тя бе показала на Рита смарагдовата огърлица, която носеше и сега над бялата нощница. Прочутата смарагдова огърлица на Мейфеър, макар че Рита не бе чувала за нея дотогава. Разбира се, Деидре не я носеше в училище. В „Света Роза“ не можеше да носиш бижута. А и никой не би сложил голяма старомодна огърлица като тази, освен на бала на Марди Грас може би.

Сега огърлицата изглеждаше ужасно върху бялата нощница на Деидре. Просто нелепо — огромно бижу на врата на инвалид, втренчен през мрежите на верандата. Но кой знае? Може би Деидре някак осъзнаваше, че тя е там, може би Деидре я обичаше.

Тя позволи на Рита да я докосне, когато седяха на леглото в „Света Роза“. Наоколо нямаше монахини, които да им кажат да не мачкат кувертюрата.

Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита различи голяма буква „Л“. Стори й се нещо като име.

— О, не, не го чети — каза Деидре. — То е тайна! — За миг изглеждаше изплашена, бузите й поруменяха и очите й се навлажниха. После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на Деидре.

— Истински ли е? — попита Рита. Сигурно струваше цяло състояние.

— О, да — каза тя. — Донесен е от Европа преди много, много години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.

И двете се засмяха на многобройните „пра“.

Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства. Всички я обичаха.

— Майка ми ми го остави — обясни Деидре. — А един ден аз ще го оставя на дъщеря си, ако… ако някога имам дъщеря. — По лицето й се изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре събуждаше това чувство у всички.

Тя й каза, че не познава майка си.

— Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите хора.

Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.

— Какво искаш да кажеш, Диди? — попита тя.

— О, не зная — отвърна Деидре. — Просто усещаме разни неща. Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.

— Кой би искал да те нарани, Диди? — попита Рита. — Ти ще доживееш до сто години и ще имаш десет деца.

— Обичам те, Рита Мей — каза Деидре. — Ти имаш чисто сърце.

— О, Диди, не е така — Рита поклати глава. Мислеше си за своя приятел от „Светия кръст“, и нещата, които бяха вършили.

А Деидре сякаш прочете мислите й, защото каза:

— Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.

— И аз те обичам — каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем думите на Деидре.

Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че я обича.

Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от „Света Роза“. Но знаеше, че това ще се случи.

Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа. Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото сестра Даниел казваше, че такъв бил „етикетът“. А Деидре нямаше нужда от прически. Къдриците й бяха просто перфектни. Имаше нужда само от една панделка.

Винаги изчезваше по това време. Къпеше се първа, после слизаше долу и не се връщаше чак докато не загасяха лампите. Винаги късно, винаги забързана за нощната молитва, със зачервено лице. И тогава даряваше сестра Даниел с онази прекрасна невинна усмивка. А когато се молеше, изглеждаше напълно искрена.

Рита мислеше, че само тя забелязва бягствата на Деидре. Не можеше да понася приятелката й да не е наоколо. Единствено тя я караше да се чувства добре в пансиона.

И тогава, една нощ Рита слезе да потърси Деидре. Може би Деидре просто танцуваше. Зимата бе отминала и сега здрачът падаше след вечеря. Рита знаеше за Деидре и здрача.

Не я откри в двора за игра. Тръгна към отворената порта на градината на монахините. Вътре беше много тъмно. Великденските лилии сияеха в бяло в мрака. Монахините щяха да ги откъснат на Великден. Но Деидре никога не би нарушила правилата и не би влязла вътре.

И тогава Рита чу гласа й и постепенно различи силуета й на една каменна пейка сред сенките. Пекановите дървета бяха толкова големи, а клоните им се спускаха толкова ниско, както онези в двора за игра. Отначало Рита видя само бялата блуза, после и лицето на Деидре, дори виолетовата панделка в косата й, а накрая високия мъж, който седеше до нея.

Всичко беше толкова тихо. Джубоксът в бар „Негро“ не свиреше. От манастирския двор не долиташе никакъв звук. Дори светлините в жилищните помещения на монахините изглеждаха много далечни, защото във вътрешния двор имаше твърде много дървета.

Мъжът каза на Деидре:

— Любима моя — шепнеше, но Рита го чу.

Чу и отговора на Деидре:

— Да, говори, чувам те.

— Любима моя — чу се отново шепотът.

Тогава Деидре се разплака и каза още нещо, може би име, Рита така и не разбра. Звучеше като:

— Мой Лашър.

Целунаха се. Деидре бе наклонила глава назад, белите пръсти на мъжа се открояваха ясно в черната й коса. След това той заговори отново:

— Искам само да те направя щастлива, любима моя.

— Мили боже — прошепна Деидре и скочи внезапно от пейката. Рита я видя да тича по пътеката между лехите с лилии. Мъжът не се виждаше никъде. Вятърът се бе върнал, фучеше из пекановите дървета така, че най-високите им клони се удряха в портата на вътрешния двор. Цялата градина като че изведнъж се развълнува. А Рита бе съвсем сама в нея.

Обърна се засрамена. Не биваше да подслушва. Хукна обратно и изкачи тичешком дървените стъпала до четвъртия етаж.

Мина още час, преди Деидре да се върне. Рита бе ужасно нещастна, задето я бе шпионирала.

Но късно същата нощ, докато лежеше в леглото, Рита си спомни онези думи:

Любима моя. Само искам да те направя щастлива, любима моя. О, като си помислеше само, че мъж може да каже подобни неща на Деидре.

Рита познаваше единствено момчетата, които искаха да „те почувстват“, винаги когато им се удадеше шанс. Неловки, глупави момчета, като нейното гадже Тери от „Светия кръст“, който казваше: „Знаеш ли, мисля, че много те харесвам, Рита“. Да бе, да. „Защото ти позволявам да ме «почувстваш», говедо такова.“

„Ти си уличница! — бе казал баща й. — Отиваш в пансион, там ти е мястото. И изобщо не ми пука колко ще струва.“

Любима моя. Това й навяваше мисли за красива музика, за елегантните джентълмени в старите филми, които бе гледала по телевизията късно през нощта. За гласове от друго време, меки и отчетливи, и думи като целувки.

А и мъжът бе толкова красив. Не беше видяла лицето му, но бе видяла тъмната му коса и големите му очи, беше висок и носеше елегантни дрехи, красиви дрехи. Бе видяла белите ръкавели и яката на ризата.

Рита искаше и тя да срещне такъв мъж в градината. Би направила всичко с него.

О, тя дори не можеше да определи чувствата, които това събуждаше у нея. Плачеше, но това бе сладък, тих плач. Знаеше, че ще помни този момент цял живот — градината под пурпурното здрачаващо се небе, по което вече изгряваха първите звезди, и мъжкият глас, който произнасяше онези думи.

Когато обвиниха Деидре, беше истински кошмар. Бяха в стаята за почивка. Другите момичета бяха останали в спалнята, но чуха всичко. Деидре избухна в плач, но не призна нищо.

— Видях го с очите си! — рече сестра Даниел. — Нима ме наричаш лъжкиня! — После отведоха Деидре в двора, за да говори със старата майка Бернар, но дори тя не постигна нищо.

Рита бе съсипана, когато сестрите дойдоха да съберат нещата на Деидре. Видя как сестра Даниел вади смарагдовата огърлица от кутията й и я разглежда. Явно реши, че е стъкло. Личеше си по начина, по който я държеше. За Рита бе болезнено да гледа как събират нощниците на Деидре и останалите й неща и ги тъпчат в куфара.

По-късно същата седмица, когато се случи ужасният инцидент със сестра Даниел, Рита не почувства жал. Никога не бе искала злата стара монахиня да умре по този начин, задушена в затворена стая от газта от забравения котлон, но така стана.

Рита си имаше други проблеми, вместо да ридае за някой, който бе толкова лош с Деидре.

Онази събота тя събра всичките си джобни и започна да се обажда по телефона в сутерена. Все някой трябваше да знае номера на семейство Мейфеър. Къщата им беше на Първа улица, само на шест пресечки от дома на Рита, но все едно живееха на другия край на света. Там не беше Айриш Ченъл. Там бе Гардън Дистрикт. И къщата на Мейфеър бе имение.

Точно тогава се случи ужасния скандал със Санди. Санди каза, че Деидре била откачена.

— Знаеш ли какво правеше нощем? Ще ти кажа какво. Когато всички заспиваха, тя отмахваше завивките и помръдваше така, сякаш някой я целува! Видях я, отваряше си устата и се движеше в леглото — разбираш ли — сякаш наистина усеща нещо!

— Затваряй си мръсната уста! — изкрещя Рита и се опита да удари Санди. Всички се нахвърлиха върху нея, но Лиз Конклин я изблъска встрани и й каза да се успокои. Каза, че Деидре е постъпила лошо, като се е срещала с онзи мъж в градината.

— Рита Мей, та тя го е пускала в пансиона. Водила го е дори на нашия етаж, видях ги. — Лиз шептеше, като поглеждаше през рамо дали не ги чува някой.

— Не ти вярвам — отвърна Рита.

— Не съм я следила — рече Лиз. — Не исках да я вкарвам в беля. Просто отивах към банята и ги видях до прозореца в стаята за почивка — двамата заедно, Рита Мей — на по-малко от десет крачки от спалнята ни.

— Как изглеждаше той? — попита Рита, сигурна, че Лиз лъже. Щеше да разбере, защото го бе виждала с очите си.

Но Лиз го описа съвсем точно — висок, с кестенява коса, много „изискан“, каза тя, и целувал Деидре, шепнел й нещо.

— Рита Мей, представи си само. Тя е отключила всички врати и го е довела на нашия етаж. Направо е откачила.

По-късно Рита каза на Джери Лониган, който я ухажваше:

— Тя беше най-сладкото момиче, което съм срещала през живота си. Беше светица в сравнение с онези монахини, казвам ти. И тъкмо когато имах чувството, че ще откача в онова място, тя хващаше ръката ми и ми казваше, че знае как се чувствам. Бих сторила всичко за нея.

Но когато дойде време да стори нещо за Деидре Мейфеър, Рита не бе в състояние да го направи.

Мина повече от година. Времето на юношеството й премина и тя дори за секунда не съжаляваше за него. Беше се омъжила за Джери Лониган, който бе с дванайсет години по-възрастен от нея и по-мил от всяко момче, което бе срещала — любезен и внимателен мъж, който печелеше добре от „Лониган и синове“, погребално бюро, което бе наследил от баща си, едно от най-старите в града.

Джери беше онзи, който носеше на Рита новини за Деидре. Той й каза, че Деидре е бременна от мъж, който е бил убит на магистралата, а онези нейните лели, онези откачени жени Мейфеър, щели да я накарат да се откаже от детето си.

Рита искаше да отиде в онази къща да види Деидре. Трябваше да го направи. Джери обаче не искаше тя да ходи там.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че можеш да направиш! Знаеш ли, че леля й, онази госпожица Карлота, е адвокат? Тя може да изпрати Деидре в психиатрия, ако откаже да даде бебето.

Ред Лониган, бащата на Джери, поклати глава.

— Постоянно стават такива неща, Рита — каза той. — Деидре ще подпише документите, или отива в лудницата. Пък и отец Лафърти се е заел с това. А ако има свещеник в „Свети Алфонс“, на когото да вярвам, това е Тим Лафърти.

Но Рита отиде.

Това бе най-трудното нещо, което бе правила — да отиде в онази огромна къща и да позвъни на вратата, но го стори. И разбира се, отвори точно госпожица Карл, от която се страхуваше. По-късно Джери й каза, че ако е била госпожица Мили или госпожица Нанси, е щяло да бъде по-различно.

И все пак Рита влезе вътре, почти се набута покрай госпожица Карл. Е, тя бе открехнала мрежата все пак. А и госпожица Карл не изглеждаше чак толкова зла. Изглеждаше просто делова.

— Само искам да я видя, разбирате ли, тя ми беше най-добрата приятелка в „Света Роза“.

Всеки път, щом госпожица Карл казваше „не“ по нейния вежлив начин, Рита казваше „да“ по друг и обясняваше колко близка е била с Деидре.

Тогава чу гласът на Деидре от върха на стълбата.

— Рита Мей!

Лицето на Деидре бе мокро от сълзи, а косата й се спускаше безразборно по раменете. Тя изтича боса по стълбата към Рита, а госпожица Нанси, онази набитата, вървеше по петите й.

Мис Карл хвана здраво Рита за ръката и се опита да я избута през вратата.

— Чакайте малко! — възропта Рита.

— Рита Мей, те ще ми вземат бебето!

Мис Нанси хвана Деидре през кръста и я вдигна от земята, краката й се отлепиха от стълбището.

— Рита Мей! — пищеше Деидре. Държеше нещо в ръка — нещо като малка бяла картичка. — Рита Мей, обади се на този човек. Кажи му да ми помогне.

Мис Карл се изпречи пред Рита и каза:

— Отивай си у дома, Рита Мей Лониган.

Но Рита се стрелна покрай нея. Деидре се бореше да се освободи от госпожица Нанси, която се бе облегнала на колоната, за да запази равновесие. Деидре се опита да хвърли малката бяла картичка на Рита, но тя падна на стълбите. Госпожица Карл отиде да я вземе.

Онова, което последва, приличаше на борбата по време Марди Грас, когато тълпата се опитва да докопа дребните украшения, хвърляни от парадните платформи. Рита избута госпожица Карл настрани и сграбчи картичката точно както се сграбчва мънистото от паважа, преди някой друг да го е взел.

— Рита Мей, обади се на този човек! — пищеше Деидре. — Кажи му, че имам нужда от него!

— Ще се обадя, Диди!

Мис Нанси влачеше Деидре обратно по стълбите, голите крака на момичето се клатушкаха насам-натам, ръцете й деряха рамото на жената. Беше ужасно, просто ужасно.

И тогава госпожица Карл сграбчи Рита за китката и каза:

— Дай ми я, Рита Мей Лониган.

Рита се отскубна и изтича през вратата, като стискаше малката бяла картичка. Чу госпожица Карл да тича след нея по верандата.

Сърцето на Рита биеше силно, докато бягаше по пътеката. Исусе, Мария и Йосифе, тази къща беше същинска лудница! Джери щеше много да се разстрои. Какво ли щеше да каже Ред?

И тогава Рита усети остра, гадна болка — госпожица Карл я дърпаше за косата така, че почти я отлепи от земята.

— Не ме скуби, дърта вещице! — просъска Рита през зъби. Не можеше да се остави да я скубят така.

Мис Карл се опитваше да откопчи малката бяла картичка от пръстите й.

Това като че ли беше най-лошото нещо, което се бе случвало на Рита. Госпожица Карл извиваше и разкъсваше ъгълчето на картичката, която Рита продължаваше да стиска, а с другата си ръка дърпаше косата на момичето колкото сили имаше. Щеше да я изскубне от корен.

— Престани! — пищеше Рита. — Предупреждавам те, предупреждавам те! — Тя издърпа картичката от госпожица Карл и я смачка в юмрука си. Просто не можеше да удари старата дама.

Но тогава госпожица Карл отново я дръпна за косата и Рита я удари. Блъсна госпожица Карл в гърдите и тя падна в храстите. Ако нямаше толкова много храсти, щеше да се стовари на земята.

Рита изтича през портата.

Виеше вятър. Клоните на дърветата се люлееха. Рита виждаше огромните черни клони на дъбовете, които се извиваха под напора на вятъра, чуваше силния му рев. Клоните шибаха къщата, драскаха покрива на горната веранда. Чу се и звук от строшено стъкло.

Рита спря, обърна се и видя дъжд от малки зелени листа да се сипе по цялата къща и из градината. Валяха малки клончета и вейки. Беше като при ураган. Госпожица Карл стоеше на пътеката и се взираше в дърветата. Поне не й беше счупила крак или ръка.

Господи боже, щеше да завали всеки момент. Рита щеше да стане вир-вода още преди да е стигнала до Мегазин стрийт — и на всичко отгоре косата й бе ужасно разрошена, а по лицето й се стичаха сълзи. Голяма гледка беше, няма що.

Но не заваля. Тя стигна до „Лониган и синове“, без да се намокри. А когато седна в офиса на Джери, рухна съвсем.

— Не трябваше да ходиш там, не трябваше да стъпваш там! — рече той. В залата имаше погребение и той трябваше да иде да помогне на Ред. — Скъпа, те могат да настроят всички против нас, те са стара фамилия!

Рита само плачеше, не можеше да стори друго. И тогава погледна малката бяла картичка.

— Но виж това, Джери! Виж това!

Тя бе съвсем смачкана и подгизнала от потната й длан. Рита отново се разплака.

— Не мога да прочета цифрите, не мога!

— Чакай, Рита, чакай — опита се да я успокои Джери. Той винаги бе търпелив, винаги бе добър, такъв си беше. Стоеше до нея и изпъваше смачканата картичка на бюрото. После си сложи очилата.

Надписът в средата бе достатъчно ясен: ТАЛАМАСКА.

Но останалото не се четеше. Думите отдолу бяха просто малки петънца черно мастило. И каквото и да бе написано в долния край, то бе напълно съсипано. Нищо не се четеше.

— О, Диди! — плачеше Рита.

Джери притисна картичката между две тежки книги, но това нямаше да помогне. Баща му влезе и също я погледна, но и той не можа да разбере повече. Името Таламаска не му говореше нищо, а Ред познаваше почти всеки и всичко. Ако например беше някакъв стар клуб, щеше да го знае.

— Чакайте малко, вижте, тук на гърба има нещо, написано на ръка — каза Ред. — Вижте!

Аарън Лайтнър. Но нямаше телефон. Номерата сигурно бяха отпечатани на лицевата страна. Изгладиха картичката дори с ютия, но и това не помогна.

Рита стори всичко по силите си.

Провери в телефонния указател за Аарън Лайтнър и Таламаска, каквото и да означаваше. Обади се на услуги. Помоли оператора да й каже дали няма някой необявен номер. Дори пусна обяви в „Таймс-Пикаюн“ и в „Стейтс-Айтъм“.

— Картичката е била стара и замърсена още преди да попадне у теб — напомни й Джери. Петдесет долара за обяви бяха предостатъчно. Старият Ред каза, че според него е време да се откаже. Но едно трябваше да му се признае — не я упрекна нито веднъж.

— Скъпа, не отивай пак в онази къща — каза Ред. — Не ме е страх от госпожица Карлота и прочее, но просто не искам да си имаш вземане-даване с онези хора.

Рита видя как Джери погледна баща си и как баща му го погледна в отговор. Те знаеха нещо, което не искаха да кажат. „Лониган и синове“ бяха погребали майката на Деидре, когато бе паднала от онзи прозорец преди години, а Ред помнеше и баба й, която също „умряла млада“, както се бе изразила самата Деидре.

Но баща и син не обелваха и дума, както се и очакваше от погребални агенти. А Рита сега бе твърде нещастна, за да чуе и историята на онази ужасна стара къща и жените в нея.

Плачеше в леглото, както навремето в пансиона. Може би Деидре бе видяла обявите във вестниците и знаеше, че Рита се опитва да изпълни желанието й.

 

 

Мина още една година, преди Рита да види отново Деидре. Бебето отдавна бе отнесено. Някакви братовчеди от Калифорния го бяха взели. Добри хора, казваха, богати. Мъжът бил адвокат като госпожица Карл. Щели да се грижат добре за бебето.

Сестра Бриджит Мари от „Свети Алфонс“ каза на Джери, че според монахините от „Болница на милосърдието“ бебето било красиво малко момиченце с руса коса. Изобщо нямало черните къдрици на Деидре. А отец Лафърти положил детето в ръцете й и казал: „Целуни бебето си“, а после й го взел.

Рита изтръпна. Така хората целуваха мъртвец, преди да затворят ковчега. „Целуни бебето си“, а после ти го взимат.

Нищо чудно, че Деидре бе получила нервен срив. От болницата я отведоха направо в санаториум.

— Това не е необичайно за Мейфеър — каза Ред Лониган, като поклащаше глава. — Така си отиде и Лайънъл Мейфеър, в усмирителна риза.

Рита попита какво означава това, но не получи отговор.

— О, но те не трябваше да постъпват така — настояваше. — Тя е толкова прекрасна. Не би наранила никого.

Накрая чу, че Деидре отново си е у дома, и една събота реши да отиде на службата в параклиса „Богородица на безкрайната благодат“ в Гардън Дистрикт. Там богаташите ходеха най-често. Те не идваха в големите стари енорийски църкви — „Света Богородица“ и „Свети Алфонс“ — от другата страна на Мегазин стрийт.

Рита отиде за месата в десет, като си мислеше — е, само ще мина покрай къщата на Мейфеър на връщане. Но това не се наложи, защото Деидре беше на службата — седеше между баба си, госпожица Бел, и госпожица Мили. Слава богу, госпожица Карлота я нямаше.

Деидре й се стори направо ужасяваща. Приличаше на призрака на Банко, както би казала майка й. Имаше тъмни кръгове под очите, беше облечена в някаква стара габардинена дреха, която не й беше по мярка, с подплънки на раменете. Сигурно някоя от стариците в къщата й я беше дала.

След службата, докато слизаха по мраморните стъпала, Рита преглътна, пое си дълбоко дъх и изтича след Деидре.

Деидре веднага й се усмихна със своята красива усмивка. Но когато се опита да заговори, не можа да каже почти нищо, успя да прошепне само: „Рита Мей!“.

Рита Мей се наведе да я целуне и прошепна:

— Диди, опитах се да направя каквото ме помоли, но не мога да открия онзи мъж. Картичката бе съсипана.

Очите на Деидре бяха широко отворени, празни. Да не би да не си спомняше? Възможно ли беше? Поне госпожица Мили и госпожица Бел не бяха забелязали ставащото, поздравяваха се с излизащите от църквата. А горката стара госпожица Бел и без това не забелязваше нищо.

Тогава Деидре като че ли си спомни.

— Не се тревожи, Рита Мей — каза тя. Отново красивата усмивка. Стисна ръката на Рита и се наведе напред да я целуне по бузата. Тогава леля й Мили каза:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

Да, такава беше Деидре Мейфеър за Рита. Не се тревожи, Рита Мей. Най-сладкото момиче, което познаваше.

Не след дълго Деидре отново бе в настанена в санаториум. Беше бродила боса из Джаксън авеню и си бе говорила сама на глас. Казаха, че е в психиатрия в Тексас, а след това Рита чу само, че била „неизлечимо“ болна и никога вече… няма да си дойде у дома.

Когато старата госпожица Бел умря, останалите жени Мейфеър както винаги повикаха бащата на Джери. Може би госпожица Карл дори не си спомняше за схватката с Рита Мей. На погребението дойдоха роднини от цялата страна, но не и Деидре.

Господин Лониган мразеше да отваря гробницата на „Лафайет“ №1. В нея имаше толкова много разрушени гробове, в които се виждаха гниещите ковчези и дори кости. Направо му призляваше да прави погребения там.

— Но в нея са погребвани всички Мейфеър от хиляда осемстотин шейсет и първа насам — казваше той. — И наистина поддържат гробницата, не мога да го отрека. Боядисват оградата от ковано желязо всяка година. Пък и туристите… Това е гробището, пред което винаги се застояват. Че как иначе — с толкова много мъртъвци и малки бебета вътре — имена, които датират още от времето на Гражданската война. Просто наоколо всичко е толкова окаяно. Някой ден сигурно ще изличат това място от лицето на земята.

Но не разрушиха „Лафайет“ №1. Туристите го харесваха твърде много. Харесваха го и семействата от Гардън Дистрикт. Почистваха го, варосваха стените, садяха нови магнолии. Но все още имаше достатъчно полуразрушени гробници за онези, които искаха да зърнат направо костите. Било „исторически паметник“.

Един следобед господин Лониган заведе Рита там, показа й прочутите гробове на жертвите на жълтата треска, по които можеше да се прочете дълъг списък с имената на хора, умрели само в продължение на няколко дни по време на епидемията. Показа й и гробницата на Мейфеър — беше огромна, с дванайсет гроба с формата на фурни. Малката желязна ограда опасваше цялата гробница и тясна ивица трева. А двете мраморни вази, закрепени за предното стъпало, бяха пълни със свежи цветя.

— Настина я поддържат много добре, нали? — рече тя. Толкова красиви лилии, гладиоли и гипсарки.

Господин Лониган се взираше в цветята. Не отговори. После прочисти гърлото си и посочи имената на онези, които познаваше.

— Тази тук е Анта Мари — умряла през четирийсет и първа, майката на Деидре.

— Онази, която паднала от прозореца ли? — попита Рита.

Той отново не отговори.

— А тази тук — Стела Луиз, умряла през двайсет и девета — тя пък е майка на Анта. И точно тоя там, Лайънъл, брат й — умрял през двайсет и девета — свърши в усмирителна риза, след като застреля Стела.

— О, да не искаш да кажеш, че е убил собствената си сестра?

— Да, точно това казвам — рече господин Лониган. По пътя на връщане посочваше и другите имена: — Госпожица Мери Бет, тя пък е майка на Стела и на госпожица Карл, а тази — госпожица Мили, е всъщност дъщеря на Реми Мейфеър. Той беше чичо на госпожица Карл. Също умря на Първа улица, но аз не го помня. Помня обаче Жулиен Мейфеър. Той беше точно от онези мъже, които ти наричаш незабравими. Чак до смъртта си беше много красив мъж. Такъв беше и Кортланд, синът му. Виждаш ли, Кортланд умря в същата година, когато Деидре роди. Но не го погребах аз. Семейството му живее в Метаир. Казват, че именно скандалите около онова бебе са го убили. Но това няма значение. Все пак той вече караше осемдесетте. Ето, старата госпожица Бел, по-голямата сестра на госпожица Карл. Госпожица Нанси обаче е сестра на Анта. Сега следва госпожица Мили, помни ми думата.

На Рита изобщо не й пукаше за тях. Тя си спомняше Деидре в онзи ден преди много време в „Света Роза“, когато седяха на леглото й. Смарагдовата огърлица й бе наследство от Стела и Анта.

Тя каза на Ред за това и той изобщо не се изненада. Просто кимна и заяви, че преди това пък смарагдовата огърлица принадлежала на госпожица Мери Бет, а преди това на госпожица Катерин, която построила къщата на Първа улица. Но тя живяла доста преди неговото време. Мосю Жулиен също, доколкото можел да си спомни.

— Но знаеш ли кое е най-странното? — рече Рита. — Те всички носят името Мейфеър. Защо не са приемали фамилиите на мъжете си?

— Не са можели — каза господин Лониган. — Ако го бяха сторили, нямаше да вземат парите на Мейфеър. Така е било решено преди много време. Трябва да си Мейфеър, за да получиш парите на Мейфеър. Кортланд Мейфеър го знаеше. Знаеше всичко. Той беше прекрасен адвокат. Никога не бе работил за друг, освен за семейство Мейфеър. Помня, че ми каза за това. Било нещо като завещание.

Отново се взираше в цветята.

— Какво ти е, Ред? — попита Рита.

— О, нищо, просто една стара история, за която се говори — каза той. — Че тези вази никога не остават празни.

— Е, сигурно госпожица Карл поръчва цветята? — попита Рита.

— Не, доколкото знам, но някой все пак винаги ги слага тук. — И после отново млъкна, както винаги. Никога не споделяше всичко, което знае.

След година, когато той почина, Рита се почувства толкова зле, сякаш бе загубила собствения си баща. Все се чудеше какви ли тайни бе отнесъл със себе си. Винаги се бе държал добре с нея. А Джери вече не беше същият. След това винаги бе нервен, когато си имаше работа със старите фамилии.

 

 

Деидре се върна в къщата на Първа улица през седемдесет и шеста като безмозъчен идиот заради шоковата терапия.

Отец Матингли отиде да я види. Не й беше останал никакъв мозък. Беше просто като бебе, така казал на Джери, като сенилна стара жена.

Рита също отиде да я посети. Бяха минали години от онази ужасна схватка с госпожица Карлота. Рита вече имаше три деца. Не се страхуваше от старата жена. Избра красив бял копринен халат за Деидре от „Д. Х. Холмс“.

Мис Нанси я отведе на верандата и каза на Деидре:

— Виж какво ти е донесла Рита Мей Лониган, Деидре.

Просто безмозъчен идиот. И колко ужасно беше да видиш онази красива смарагдова огърлица на врата й. Сякаш й я слагаха, за да й се подиграят, и то върху памучната нощница.

Краката й изглеждаха подути и крехки, почиваха на голите дъски на верандата. Главата й бе клюмнала на една страна, а очите й се взираха през мрежата. Но иначе тя още си беше Деидре — още беше хубава и сладка. Рита трябваше да се махне оттам.

Никога нямаше да се върне тук.

Но не мина и седмица и тя се върна на Първа улица. Само поспря до оградата да помаха на Деидре. Но тя дори не я забеляза. Рита все пак продължи да идва.

С времето като че Деидре започваше да се изгърбва и да отслабва още повече, ръцете й вече не лежаха в скута, а бяха свити нагоре, до гърдите. Рита така и не се приближи достатъчно, за да се увери в това. По-добре беше просто да й маха от оградата.

 

 

Следващата година умря госпожица Нанси и Рита каза, че ще отиде на погребението.

— Заради Деидре.

— Но скъпа, Деидре дори няма да разбере, че си го направила — рече Джери. — Тя не е продумвала от години.

Но за Рита това нямаше значение. Щеше да иде.

А колкото до Джери, той не искаше да има нищо общо със семейство Мейфеър. Сега баща му му липсваше повече отвсякога.

— Защо, по дяволите, не се обадят на някой друг погребален дом? — мърмореше той под нос. Другите го правеха, сега, когато баща му вече го нямаше. Защо Мейфеър не постъпваха като тях? Той мразеше старите фамилии.

— Поне този път е естествена смърт, или така казаха — рече той.

Това вече наистина стресна Рита.

— Какво, да не би госпожица Бел и госпожица Мили да не са умрели от естествена смърт? — учуди се тя.

След като си свърши работата по погребението на госпожица Нанси, той каза на Рита, че е било ужасно да влезе в онази къща, за да я изнесат.

Също като едно време било — спалнята на горния етаж с дръпнати завеси и две свещи пред икона на Богородица. Миришело на урина. А госпожица Нанси била умряла преди часове, и то в тази жега.

А бедната Деидре на верандата, сгърчена като човешки геврек, и онази чернокожа сестра, която я държи за ръката и нарежда на глас молитви, сякаш Деидре изобщо осъзнава, че тя е тук, да не говорим, че я слуша.

Мис Карлота не искаше да влиза в стаята на Нанси. Стоеше в коридора със скръстени ръце.

— Има ожулвания, госпожице Карл. По ръцете и краката. Да не би да е падала?

— Получи първия удар на стълбището, господин Лониган.

Господи, как му се искаше баща му да беше тук. Той знаеше как да се оправя с тия хора.

— Рита Мей, кажи ми защо, по дяволите, тя не е била в болница? Сега не сме хиляда осемстотин четирийсет и втора! Това питам, защо?

— Някои хора просто искат да са си у дома, Джери — каза Рита. Нима не му бяха дали подписан смъртен акт?

Да, дали му бяха. Разбира се. Но той просто мразел тия стари фамилии.

— Никога не знаеш какво ще направят — ядосваше се той. — И то не само Мейфеър, а и всички останали стари семейства.

Понякога роднините дори нахлували в погребалната зала и започвали да гримират трупа със собствената си пудра и червило. Никой с поне малко мозък не би сторил подобно нещо.

Да не говорим за онези ирландски старци, които се смеели и шегували, докато носели ковчега. Дори някой от тях можел да пусне своя край и да стовари цялата му тежест на брат си, за да започне да подскача по гробищната алея, сякаш е на Марди Грас.

Пък и от историите, които старците разказват по време на бдението, можело направо да ти призлее. Старата сестра Бриджит Мари бе разказала една нощ на долния етаж за някакво пътуване с кораб от Ирландия: една майка заплашила бебето си в плетената люлчица: „Ако не спреш да ревеш, ще те хвърля зад борда“. После заръчала на малкото си момченце да го наглежда. Когато се върнала, бебето го нямало в люлката. Малкото момченце казало: „Ами то отново започна да плаче и аз го хвърлих зад борда“.

Кажете сега, как може да се разказва подобно нещо, докато се седи до ковчега?

Рита се усмихна въпреки себе си. Тя винаги бе харесвала старата сестра Бриджит Мари.

— Мейфеър не са ирландци — каза тя. — Те са богати, а богатите не се държат така.

— О, ирландци са, Рита Мей. Достатъчно ирландци са, за да са откачени. Точно известният ирландски архитект Дарси Монахан е построил онази къща, а той е баща на госпожица Мери Бет. И госпожица Карл е дъщеря на съдия Макинтайър, а той е ирландец. Със сигурност са ирландци. Ирландци са, колкото и всички останали.

Тя бе изумена, че съпругът й говори толкова много. Мейфеър го притесняваха, това беше ясно, точно както бяха притеснявали и баща му, а никой никога не бе разказвал на Рита цялата история.

Тя отиде на погребалната служба на госпожица Нанси в параклиса. Следваше процесията със своята кола. Мина по Първа улица, покрай старата къща, заради Деидре. Но тя не даде никакъв признак, че дори е забелязала всичките тези черни лимузини.

Бяха дошли много Мейфеър. Откъде? Рита разпозна нюйоркско и калифорнийско наречие и дори южняшко от Атланта и Алабама. И после онези от Ню Орлиънс! Не можа да повярва, когато видя списъка. Имаше членове на рода от целия град, от Метаир и отвъд реката.

Беше дошъл дори един англичанин, белокос джентълмен с ленен костюм, който носеше бастунче. Той изостана и закрачи с нея.

— Боже, каква ужасна жега е днес — каза с елегантния си британски акцент. Когато Рита се препъна на пътеката, той я прихвана за ръката. Много мило от негова страна.

Какво ли мислеха тези хора за онази ужасна стара къща, чудеше се тя, и за гробището „Лафайет“ с всичките му гниещи гробове. Хората се тълпяха по тесните пътеки, надигаха се на пръсти, за да виждат над покривите на високите гробници. Във високата трева имаше комари. Един туристически автобус спря при портите на гробището. О, на туристите със сигурност щеше да им хареса. Е, напълнете очите тогава!

Но най-големият шок беше братовчедката, отнесла бебето на Деидре. Тя беше тук — Ели Мейфеър от Калифорния. Джери я посочи, докато свещеникът изричаше финалните слова. Тя бе присъствала на всяко погребение през последните трийсет години. Висока, тъмнокоса жена със синя ленена рокля без ръкави и красива загоряла кожа. Носеше голяма бяла шапка, като шапките за слънце, и черни очила. Изглеждаше като кинозвезда. Как се бяха скупчили около нея. Хората стискаха ръката й. Целуваха напудрената й буза. Дали, когато се привеждаха достатъчно близо, питаха за дъщерята на Деидре?

Рита избърса очи. Рита Мей, те ще ми вземат бебето. Какво бе направила с малкото парченце от бялата картичка с думата: „Таламаска“? Вероятно беше някъде тук, в молитвеника. Тя никога не изхвърляше нищо. Може би трябваше да поговори с тази жена, просто да я попита как да се свърже с дъщерята на Деидре. Може би някой ден това момиче трябва да узнае онова, което Рита Мей имаше да му каже. Но какво право имаше да се бърка? Ако Деидре си отидеше преди нея и Рита видеше онази жена отново, тогава щеше да я попита. Нищо нямаше да я спре.

Тя бе на път да се разплаче и, представете си, всички тези хора щяха да си помислят, че плаче за старата госпожица Нанси. Голям смях. Обърна се, опита се да скрие лицето си и тогава видя англичанина. Взираше се в нея. Имаше много странно изражение, като че се притесняваше, че тя ще заплаче, и тогава тя наистина заплака и му махна с ръка, като да каже — всичко е наред. Но той все пак се приближи.

Предложи й ръка, както бе сторил преди малко, отведе я малко настрани — там имаше една малка пейка и Рита седна. После вдигна поглед, можеше да се закълне, че госпожица Карл се взира в нея и в англичанина, но госпожица Карл бе много далече, а и слънцето се отразяваше в очилата й. Вероятно изобщо не ги виждаше.

И тогава англичанинът й подаде малка бяла картичка и й каза, че би искал да поговори с нея. „За какво“, зачуди се тя, но все пак пое картичката и я сложи в джоба си.

Беше късно вечерта, когато извади картичката. Търсеше молитвената карта от погребението. И тогава я видя, малката бяла картичка със същите онези имена, след всичките тези години — Таламаска и Аарън Лайтнър.

За миг Рита Мей реши, че сигурно ще припадне. Може би беше направила голяма грешка. Тя затърси из молитвеника си старата картичка или каквото бе останало от нея. Беше сигурна, имената бяха същите, и на тази, новата, англичанинът бе написал с мастило името на хотел „Монтлеон“ в центъра и номера на стаята си.

Късно през нощта Рита говори с Джери. Той седеше в кухнята и пиеше.

— Рита Мей, не можеш да говориш с този човек. Не можеш да му разкажеш каквото и да било за това семейство.

— Но, Джери, трябва да му кажа какво се случи, трябва да му кажа, че Деидре се опитваше да се свърже с него.

— Но оттогава минаха години. Онова дете е пораснало. Вече е лекар, знаеш ли? Ще стане хирург, така чух.

— Не ми пука, Джери. — Рита Мей се разплака, но дори през сълзи вършеше нещо странно. Взираше се в картичката и запомняше написаното на нея. Запомняше номера на стаята в хотела. Запомняше телефонния номер в Лондон.

И точно както и предполагаше, Джери внезапно дръпна картичката и я пъхна в джоба на ризата си. Рита не каза и дума. Просто продължи да плаче. Джери беше най-милият човек на света, но никога нямаше да разбере.

— Беше много мило, че отиде на погребението, скъпа — каза той.

Рита вече не спомена мъжа. Не искаше да се кара с Джери. Е, поне за момента още не беше решила какво да стори.

— Но какво знае онова момиче в Калифорния за майка си? — попита Рита. — Дали изобщо знае, че Деидре не искаше да я дава?

— Ще трябва да престанеш с това, скъпа.

В живота на Рита никога не бе имало момент като онзи, преди много години, в градината на монахините, когато чу Деидре и онзи мъж, когато чу двама души да говорят по този начин за любов. Здрач. Рита бе разказвала на Джери за това, но никой не разбираше. Човек трябваше да е бил там, да е усетил аромата на лилиите и да е видял небето — приличаше на синьо стъкло през клоните на дърветата.

А като си помислеше за онова момиче някъде там, което може би изобщо не знаеше каква е истинската му майка…

Джери поклати глава. Напълни чашата си с бърбън и изпи половината.

— Скъпа, ако само знаеше онова, което аз знам за тези хора.

Джери бе изпил твърде много бърбън. Рита виждаше това. Джери не беше клюкар. Един добър погребален агент не би могъл да е клюкар. Но сега той започна да говори и Рита не го спря.

— Скъпа — започна той, — Деидре никога не е имала шанс в това семейство. Може да се каже, че е прокълната още от раждането си. Така казваше татко.

Джери бил още в началното училище, когато майката на Деидре, Анта, умряла — паднала от таванския прозорец на онази къща. Черепът й се разбил на плочите на вътрешния двор. Тогава Деидре била бебе, както и Рита Мей, разбира се. Но Джери вече работел с баща си.

— Казвам ти, направо изстъргвахме мозъка й от плочите. Беше ужасно. Беше само на двайсет години и беше хубава! Бе по-хубава дори от Деидре. Сигурно си виждала дърветата в онзи двор. Скъпа, беше като при ураган, така се развяваха клоните. Дори твърдите магнолии се огъваха и люлееха.

— Да, и аз съм ги виждала така — каза Рита, но бързо млъкна, за да може той да продължи.

— Най-лошото беше, когато се върнахме тук и татко огледа по-добре трупа на Анта. Помня, че ми каза: „Виждаш ли тези драскотини около очите й. Не са се получили при падането. Под онзи прозорец няма никакви дървета“. И тогава татко видя, че едното око просто е изтръгнато от очната яма. Той знаеше какво се прави в такива ситуации. Веднага вдигна телефона и се обади на доктор Фицрой. Каза, че трябва да се направи аутопсия. И не отстъпи, въпреки че доктор Фицрой започна да спори. Накрая лекарят каза, че Анта Мейфеър полудяла и се опитала да изтръгне очите си. Госпожица Карл се опитала да я спре и тогава тя хукнала към тавана. Паднала, да, но тогава била вече напълно откачила. И госпожица Карл видяла всичко. Нямало никакъв смисъл хората да започнат да говорят за това, нито пък случаят да попадне във вестниците. Нима това семейство не било изстрадало достатъчно заради Стела? Доктор Фицрой каза на татко да се обади на свещеника в „Свети Алфонс“ и да говори с него, ако още имал някакви съмнения. „Е, за мен е сигурно, че това не са белези от самонаранявания — каза татко, — но щом сте съгласни да подпишете смъртния акт при това положение, предполагам, че не мога да сторя нищо повече.“ Аутопсия така и не беше направена. Но татко знаеше за какво говори. Разбира се, накара ме да се закълна, че никога и никому няма да кажа за това. Тогава с него бяхме много близки, бях му ценен помощник. Знаеше, че може да ми се довери. И сега аз се доверявам на теб, Рита Мей.

— Боже, какъв ужас — прошепна Рита. — Да изтръгнеш собствените си очи. — Надяваше се Деидре да не е узнала за това.

— Е, още не си чула всичко — каза Джери и пак си наля бърбън. — Когато започнахме да я мием, намерихме смарагдовата огърлица — същата, която Деидре носи сега — прочутия смарагд на Мейфеър. Верижката се бе увила около врата й, а смарагдът се бе заплел в косата на тила й. Беше целият в кръв и Господ знае какво още имаше по него. Дори татко беше шокиран, а той е видял много, докато махаше космите и частиците кост от онова нещо. Каза: „Не ми е за първи път да чистя кръв от тази огърлица“. Миналия път я беше открил на врата на Стела Мейфеър, майката на Анта.

Рита си спомни онзи отдавнашен ден в „Света Роза“ и огърлицата в ръката на Деидре. Много години по-късно господин Лониган й бе показал името на Стела на надгробния паметник.

— Нали Стела беше застреляна от брат си.

— Да, беше ужасно, когато татко ми разказа. Стела била най-дивата от своето поколение. Дори преди смъртта на майка си тя пълнела онази къща със светлини, всяка нощ уреждала забави, контрабандният алкохол се леел като река, свирели оркестри. Господ знае как са приемали това госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Бел. Но когато Стела започнала да води и мъже, Лайънъл взел нещата в свои ръце и я застрелял. От ревност. Казал й пред очите на всички в салона: „Ще те убия, но той няма да те има“.

— Какво, какво? — изуми се Рита. — Да не би братът и сестрата да са били любовници?

— Може би, скъпа — отвърна Джери. — Може би. Никой така и не разбра името на бащата на Анта. Може и да е бил Лайънъл. Говореше се дори, че… Но Стела не се интересуваше от хорските приказки. Казваха, че когато била бременна с Анта, поканила всичките си приятелки на голяма забава. Стела изобщо не се притеснявала, че детето й ще е незаконородено.

— Боже, това е най-изумителното нещо, което съм чувала — прошепна Рита Мей. — Особено за онова време, Джери.

— Точно така е било, скъпа. И не съм го чувал само от татко. Лайънъл прострелял Стела в главата и всички в къщата полудели, изпочупили прозорците към верандите, за да се измъкнат навън. Обикновена паника. А през това време малката Анта била на горния етаж, слязла долу по време на суматохата и видяла майка си да лежи мъртва на пода в салона.

Рита поклати глава. Какво й бе казала Деидре онзи следобед преди толкова години? Казват, че и нейната майка умряла млада, но никога не говорят за нея.

— След като застрелял Стела, Лайънъл свършил в усмирителна риза. Татко казваше, че чувството за вина го подлудило. Постоянно крещял, че дяволът няма да го остави на мира, че сестра му е била вещица и е изпратила дявола след него. Накрая умрял, като глътнал езика си, а наблизо нямало никой, който да му помогне. Отворили тапицираната килия и той бил мъртъв, вече почернял. Но поне този път трупът пристигна спретнато закърпен от патолога. Драскотините по лицето на Анта дванайсет години по-късно така и не излязоха от ума на баща ми.

— Горката Диди. Сигурно е разбрала нещо от това.

— Да — каза Джери, — дори малките бебета знаят някои неща. Наистина! И когато двамата с татко отидохме да изнесем тялото от двора, чухме малката Деидре да ридае така, сякаш усещаше, че майка й е мъртва. И никой не взе детето, никой не я успокои. Казвам ти, онова малко момиченце бе родено с проклятие. Никога не е имала шанс с това семейство. Ето затова изпратиха дъщеря й на запад, да я махнат от всичко това, и ако бях на твое място, скъпа, нямаше да се бъркам.

Рита си помисли за Ели Мейфеър, която бе толкова красива. Вероятно в момента бе в самолета за Сан Франциско.

— Говорят, че тези хора от Калифорния са богати — рече Джери. — Гледачката на Деидре ми каза. Онова момиче си имало своя собствена яхта някъде в залива на Сан Франциско, стояла завързана на кей пред самата врата на къщата й. Баща й бил голям адвокат, същински кучи син, но печелел много. Ако над Мейфеър тегне проклятие, значи онова момиче се е отървало от него.

— Джери, ти не вярваш в проклятия — каза Рита.

— Скъпа, само си помисли за онази смарагдова огърлица. Татко на два пъти я е чистил от кръвта. И винаги съм смятал, че самата госпожица Карлота мисли, че огърлицата е прокълната. Първия път, когато татко я почисти — когато застреляха Стела — знаеш ли какво поиска от него госпожица Карлота? Да сложи огърлицата в ковчега при Стела. Татко ми каза. Истина е. Но той отказа да го стори.

— Е, може би не е истинска, Джери.

— По дяволите, Рита Мей, можеш да купиш цяла пресечка в центъра по Канал стрийт с тази огърлица. Татко накара Хършман от Мегазин стрийт да я оцени. Госпожица Карлота казала на татко: „Изричното ми желание е да я сложите в ковчега при сестра ми“. Тогава той се обадил на Хършман, те бяха добри приятели, и Хършман казал, че е истинска, най-прекрасният смарагд, който бил виждал. Дори не знаел на каква сума да го оцени. Трябвало да занесе бижуто в Ню Йорк за оценка. Казал, че и всички останали бижута на Мейфеър били такива. Веднъж ги почиствал за госпожица Мери Бет, преди тя да ги остави на Стела. Казал, че бижута като тези накрая се озовават на витрината в някой музей.

— И какво отговорил Ред на госпожица Карлота?

— Казал й, че няма да сложи смарагд за милиони в ковчег. Почистил го със спирт и купил една кадифена кутийка за него от Хършман. После й го върнал. Точно така направихме и години по-късно, когато Анта се хвърли от прозореца. Тогава обаче госпожица Карл не поиска да го заровим. Нито пък настоя за погребение в салона.

— В салона!

— Е, там бе положена Стела, Рита Мей, там, в онази къща. Навремето винаги така са правели. Старият Жулиен Мейфеър бе погребан след поклонение в салона, както и госпожица Мери Бет през двайсет и пета. Така бе пожелала и Стела. Беше го поискала в завещанието си, и те така и направиха. Но с Анта не се случи нищо подобно. Ние им върнахме онази огърлица, аз и татко. Отидох с него. Госпожица Карл беше в двойния салон, на изгасени лампи. Беше толкова тъмно заради всичките тези веранди и дървета наоколо. Тя просто си седеше там и люлееше малката Деидре в бебешката люлка до нея. С татко влязохме и той сложи огърлицата в ръката й. И знаеш ли какво направи тя? Каза: „Благодаря, Ред Лониган“. А после се обърна и сложи малката кутийка в люлката при бебето.

— Но защо?

— Защото тя бе на Деидре, ето защо. Госпожица Карл никога не е имала права над някое от онези бижута. Госпожица Мери Бет ги остави на Стела, Стела — на Анта, а единствената дъщеря на Анта бе Деидре. Винаги е било така, те се предават само на една от дъщерите.

— Ами ако тази огърлица е прокълната? — попита Рита. Господи, само като си помислеше, че тя висеше на врата на Деидре и до днес. О, това беше непоносимо.

— Е, ако е прокълната, може би и къщата е прокълната — каза Джери. — Защото бижутата вървят с нея, и с още много пари.

— Да не искаш да кажеш, че къщата е на Деидре.

— Рита, всеки знае това. Как така ти не си разбрала?

— Искаш да кажеш, че къщата е нейна, а онези жени са живели там през всичките тези години, докато тя бе в лудницата, и после са я върнали у дома, за да седи на онази веранда…

— Моля те, не изпадай в истерия. Да, това е положението. Къщата е на Деидре, както е била на Анта и на Стела. А след смъртта на Деидре, ще е на дъщеря й в Калифорния, освен ако някой не успее да промени онези стари документи, а аз не мисля, че това е възможно. Това завещание е още от времето, когато са имали плантацията, и дори отпреди това, когато са били на островите, на Хаити, преди дори да дойдат тук. Наричат го „завета“. Помня, че Хършман казваше, че госпожица Карл е влязла в юридическото училище само за да се научи как да разруши този завет. Но така и не успя. Дори преди смъртта на госпожица Мери Бет, всички знаеха, че Стела е наследницата.

— А ако онова момиче от Калифорния разбере за това?

— Това е закон, скъпа. А госпожица Карлота, без значение каква е като човек, е добър адвокат. Освен това Заветът е свързан и с името Мейфеър. Трябва да задържиш името, или няма да наследиш нищо. А това момиче носи името. Чух го още когато се роди. Това име носи и осиновителката й, Ели Мейфеър, онази, която дойде днес и подписа регистъра. Те знаят. Хората винаги знаят, когато опре до пари. И освен това, останалите Мейфеър сигурно ще й кажат. Райън Мейфеър със сигурност ще й каже. Той е внук на Кортланд, а Кортланд обичаше Деидре, наистина. Той беше много стар, когато Деидре трябваше да се раздели с бебето си, и доколкото съм чувал, бил напълно против, сторил е много за нея. Чувал съм, че направо се скарал с госпожица Карлота за детето, казал, че това ще подлуди Деидре, а госпожица Карлота заявила, че Деидре вече е луда.

Джери изпи бърбъна си и си наля още една чаша.

— Но, Джери, ами ако има и други неща, които дъщерята на Деидре не знае? — попита Рита. — Защо тя не дойде днес? Защо не иска да види майка си?

Рита Мей, те ще ми вземат бебето!

Джери не отговори. Очите му бяха много зачервени. Беше прекалил с бърбъна.

— Татко знаеше много повече за тези хора — каза той, вече заваляше думите. — Повече, отколкото ми казваше. Но помня едно — той смяташе, че те са прави да дадат детето на Деидре на Ели Мейфеър, за негово добро. Каза ми и още нещо. Каза, че Ели Мейфеър не може да има деца и съпругът й бил силно разочарован от това, и бил на път да я изостави, когато госпожица Карл й се обадила и я попитала дали иска бебето на Деидре. „Не казвай това на Рита Мей — каза татко, — но това беше благословия за всички. И старият господин Кортланд, Бог да успокои душата му, греши.“

Рита Мей знаеше какво трябва да направи. Никога не бе лъгала Джери Лониган. Просто не му каза. Следващия следобед се обади в хотел „Монтлеон“. Англичанинът бе освободил стаята, но смятаха, че може да е още във фоайето.

Докато чакаше, Рита Мей усети, че сърцето й бие силно.

— Аарън Лайтнър на телефона. Да, мисис Лониган. Моля, хванете такси дотук, аз ще платя сметката. Ще ви чакам.

Това я изнерви толкова, че тя почти заекваше по телефона. Когато хукна от къщата, си забрави нещата и трябваше да се връща. Но беше доволна, че отива! Дори и Джери да разбереше, щеше да се оправи с него.

Англичанинът я заведе в бар „Дезир Ойстър“ — красиво място с вентилатори на тавана, огромни огледала и врати, отворени към Бърбън стрийт. Рита го намери за екзотично, какъвто бе и целият Френски квартал. Бе идвала много рядко тук.

Седнаха до мраморна маса и тя си поръча чаша бяло вино, защото и англичанинът поиска същото. Той изглеждаше перфектно. При мъж като този възрастта нямаше значение, бе по-хубав от младите мъже. Близостта до него я изнервяше. Както и начинът, по който се взираше в нея — почувства се като гимназистка.

— Е, говорете, мисис Лониган — каза той. — Слушам ви.

Тя се опита да говори спокойно, но щом започна, думите просто се изляха от нея. Скоро вече плачеше и той вероятно не можеше да разбере и дума от казаното. Даде му късчето от старата и изпомачкана визитна картичка. Каза му за обявите, които бе пуснала, и как бе обяснила на Деидре, че не може да го намери.

Тогава дойде трудната част.

— Онова момиче от Калифорния не знае някои неща. За имота например. Адвокатите може да й кажат за него, но за проклятието, господин Лайтнър? Доверявам ви се напълно, казвам ви неща, които съпругът ми не иска да споделям с никого. Но щом Деидре ви се е доверила тогава, това е достатъчно за мен. Казвам ви, че бижутата и къщата са прокълнати.

Накрая му разказа всичко. Дори и онова, което Джери й бе казал. Предаде му и думите на Ред. Каза му всичко, всичко, което успя да си спомни.

А най-смешното беше, че той не бе нито изненадан, нито шокиран. Отново и отново я успокояваше, че ще стори всичко по силите си да предаде тази информация на момичето в Калифорния.

Когато всичко бе казано и тя седеше там и си бършеше носа, а чашата бяло вино пред нея стоеше недокосната, мъжът я попита дали иска да задържи картичката му, дали ще му се обади, ако нещо се „промени“ при Деидре. Ако не успее да се свърже с него, да остави съобщение. Хората, които отговаряли на телефона, щели да разберат. Тя трябвало да каже само, че става дума за Деидре Мейфеър.

Рита Мей извади молитвеника от чантичката си.

— Кажете ми отново номерата — каза тя и написа в молитвеника: „Във връзка с Деидре Мейфеър“.

Чак след като свърши, се сети да попита:

— Но, господин Лайтнър, кажете ми, как разбрахте за Деидре Мейфеър?

— Това е дълга история, мисис Лониган — отвърна той. — Може да се каже, че наблюдавам това семейство от години. Имам две картини от бащата на Деидре, Шон Лейси. Една от тях е на Анта. Той е онзи, който е бил убит на магистралата за Ню Йорк, преди Деидре да се роди.

— Убит на магистралата? Не знаех.

— Съмнявам се, че някой тук го знае — каза той. — Голям художник. Направил е красив портрет на Анта с прочутата смарагдова огърлица. Сдобих се с него чрез един прекупвач от Ню Йорк няколко години след като и двамата бяха вече мъртви. По онова време Деидре вероятно е била на десет години. Срещнах я чак когато отиде в колежа.

— Странно е, че бащата на Деидре е умрял на магистрала — каза Рита. — Точно това се случи и с приятеля на Деидре, онзи, за когото тя щеше да се жени. Знаехте ли това? Че излетял в реката с колата си, докато пътувал към Ню Орлиънс?

Стори й се, че вижда известна промяна в изражението на англичанина, но не беше сигурна. Като че ли очите му се присвиха за секунда.

— Да, зная — каза той. Като че ли мислеше за нещо, което не искаше да сподели. После отново заговори: — Мисис Лониган, ще ми обещаете ли нещо?

— Какво е то, господин Лайтнър?

— Ако се случи нещо, нещо напълно неочаквано, и дъщерята от Калифорния си дойде у дома, моля, не се опитвайте да говорите с нея. Вместо това ми се обадете. Обадете ми се по всяко време на деня и нощта, и ви обещавам, че ще бъда тук с първия полет от Лондон.

— Искате да кажете, че не бива да й казвам тези неща лично, така ли?

— Да — отвърна той. Изглеждаше напълно сериозен, докосна ръката й за първи път, и то по много джентълменски и напълно приличен начин. — Не отивайте отново в онази къща, особено ако дъщерята е там. Обещавам ви, че ако не мога да дойда лично, ще изпратя някой друг, някой, който да изпълни онова, което желаем, някой достатъчно запознат с цялата история.

— О, това ще е голямо облекчение за мен — каза Рита. Тя със сигурност не искаше да говори с онова момиче, с онази непозната, и да се опитва да й разказва всички тези неща. Но внезапно цялата тази история започна да я обърква. За първи път се зачуди кой беше този приятен мъж? Дали не бе сбъркала, като му се довери?

— Можете да ми се доверите, мисис Лониган — каза той, сякаш знаеше какво си мисли. — Моля, бъдете сигурна в това. Аз се срещнах с дъщерята на Деидре и знам, че тя е доста мълчалива — дори мога да кажа — неприветлива личност. Не е лесна за разговори, ако разбирате какво искам да кажа. Но мисля, че мога да й обясня нещата.

Е, това напълно обясняваше всичко.

— Разбирам, господин Лайтнър.

Той я гледаше. Може би знаеше колко е объркана, колко странен й изглежда целият този следобед, този разговор за проклятия и неща от този род, за мъртви хора и за странна стара огърлица.

— Да, те са много странни — рече той.

Рита се засмя.

— Сякаш ми четете мислите.

— Не се тревожете повече — каза той. — Ще се погрижа Роуан Мейфеър да узнае, че майка й е не искала да се отказва от нея; ще узнае всичко, което искате да й кажете. Дължа го на Деидре, не мислите ли? Ще ми се да съм бил тук, когато е имала нужда от мен.

Е, за Рита това беше повече от достатъчно.

 

 

Всяка неделя след това, в църквата, Рита отгръщаше молитвеника си на гърба и поглеждаше телефонния номер на мъжа от Лондон. И пак прочиташе онези думи: „Във връзка с Деидре Мейфеър“. После казваше молитва за Деидре и не изглеждаше нередно, че това е молитва за мъртвите, изглеждаше съвсем на място.

— Нека вечната светлина грее над нея, Господи, и нека тя почива в мир. Амин.

 

 

Бяха минали повече от дванайсет години, откакто Деидре зае мястото си на верандата, повече от година след идването на англичанина — и те вече говореха да я изпратят отново в болница. Тя беше собственик на къщата, която се рушеше в онази тъжна, обрасла с бурени градина, а те смятаха да я изпратят в лудница.

Може би Рита трябваше да се обади на мъжа. Може би трябваше да му каже. Просто не знаеше.

— Най-добре ще е да я изпратят в клиника — каза Джери — преди госпожица Карл да е остаряла твърде много, за да вземе решение. Истината е, скъпа, мразя да го казвам — но Деидре се влошава много бързо. Казват, че умира.

Умира.

Тя изчака Джери да отиде на работа. После се обади. Знаеше, че това ще се отрази на сметката и вероятно накрая щеше да разкаже всичко на Джери. Но това нямаше значение. В момента беше важно само операторът да разбере, че тя иска да се обади на номер отвъд океана.

На обаждането отговори мила жена и наистина прие разговора за тяхна сметка, както бе обещал англичанинът. Отначало Рита не разбра всичко, което жената каза — говореше твърде бързо — но после стана ясно, че господин Лайтнър е в Щатите. Бил в Сан Франциско. Жената щеше да му се обади веднага в хотел „Свети Франциск“ в Сан Франциско. Рита бе обляна в сълзи, когато затвори слушалката.

Същата нощ тя сънува Деидре, но не можеше да си спомни нищо, когато се събуди, освен че беше за Деидре и беше здрач, и вятърът виеше в дърветата зад „Света Роза от Лима“. Когато отвори очи, тя мислеше за вятър, който вие в дърветата. Чу думите на Джери, който разказваше как е било, когато са отнасяли тялото на Анта. Помнеше ужасната буря сред дърветата през онзи ужасен ден, когато тя се сдърпа с госпожица Карл за малката картичка с името „Таламаска“. Вятър в дърветата в градината зад „Света Роза от Лима“.

Рита стана и отиде на утринната служба. Влезе в параклиса на Благословената Дева и запали свещ. Моля те, нека господин Лайтнър дойде, молеше се тя. Моля те, накарай го да говори с дъщерята на Деидре.

И докато се молеше, осъзна, че не наследството я тревожи, нито пък проклятието над онази красива смарагдова огърлица. Защото Рита не вярваше, че госпожица Карл ще си позволи да наруши закона, колкото и да беше зла, а защото Рита не вярваше, че проклятия наистина съществуват.

Онова, в което вярваше, беше любовта, която таеше в сърцето си към Деидре Мейфеър.

И вярваше, че едно дете има право да знае, че майка му е била най-сладкото, най-милото същество на земята, момиче, което всички са обичали — красиво момиче през есента на петдесет и седма, което един красив, елегантен мъж сред потъналата в здрача градина наричаше: Любима моя.