Ан Райс
Вещиците: Полунощ (48)

Четирийсет и осем

Денят притъмня и вятърът стана още по-свиреп, когато Майкъл излезе от колата. Плантаторската къща обаче изглеждаше приветлива и гостоприемна, от прозорците й струеше топла жълта светлина.

Аарън го чакаше на вратата, облечен в няколко ката вълнени дрехи под сивата жилетка, а на врата си бе увил кашмирен шал.

— Весела Коледа, приятелю — каза Майкъл. — Ето, това е за теб. — Сложи в ръцете му малка бутилка, увита в зелена коледна хартия. — Опасявам се, че сигурно няма да е кой знае каква изненада, но е най-доброто бренди, което успях да открия.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Аарън. — Мисля да му се насладя с удоволствие. До капчица. Влизай вътре на топло. И аз имам нещичко за теб. Ще ти го покажа по-късно. Влизай.

Вътре беше прекрасно топло. Във всекидневната имаше доста голямо дръвче, разкошно украсено със златни и сребърни орнаменти. Това изненада Майкъл, защото той нямаше представа как празнуват Коледа в Таламаска и дали изобщо я празнуват. Дори полиците на камините бяха украсени с бодлива зеленика. Буен огън пламтеше в голямата камина.

— Това е много стар обичай, Майкъл — каза Аарън, преварвайки въпроса му с усмивка. Остави подаръка си на масата. — Датира много преди Христа. Зимното слънцестоене е времето, когато всички сили на земята са в своя апогей. Вероятно затова Синът Господен е избрал да се роди точно сега.

— Аха, като че ли точно по Коледа наистина започвам да вярвам в Сина Господен и дори в земните сили.

Чувстваше се добре тук. Беше уютно, като в провинцията — с ниски тавани, по-прости гипсови украси, големи дълбоки огнища, построени не само за въглища, но и за горене на едри цепеници.

Майкъл свали коженото си палто и ръкавиците. Даде ги с благодарност на Аарън и протегна ръце към огъня, за да се сгрее. В общите стаи не се мяркаше никой, въпреки че от кухнята се дочуваше някакво тракане и гласове. Вятърът блъскаше заскрежените френски прозорци, през които обаче все още се виждаше бледозеленият пейзаж навън.

Таблата с кафето ги чакаше и Аарън покани Майкъл да седне на креслото вляво пред камината.

Щом се настани, той усети как възелът в гърдите му се отпуска. Имаше чувството, че ще започне да вие. Пое си дълбоко дъх, огледа невиждащо стаята и започна с треперещ глас:

— Случи се. — Не беше за вярване, че стигна дотук, че говореше за нея по този начин, но все пак продължи: — Тя ме лъже. Той е там с нея и тя ме лъже. Лъже ме денонощно, откакто се прибрах у дома.

— Разкажи ми какво се случи — каза Аарън, а изражението му бе печално и съчувствено.

— Тя дори не ме попита защо съм се върнал така бързо от Сан Франциско. Изобщо не повдигна въпроса. Сякаш вече знаеше. Беше като полудяла, когато й се обадих от хотела. Мамка му, нали вече ти казах по телефона какво стана. Мисля, че онова същество се опитва да ме убие. А Роуан дори не попита какво се е случило.

— Нищо, разкажи ми го отново, отначало.

— Господи, Аарън. Сега вече съм сигурен, че във виденията съм видял Жулиен и Дебора. Вече нямам и най-малкото съмнение. Не зная какво означава това съглашение, нито пък обещанието. Но знам, че Жулиен и Дебора са на моя страна. Видях Жулиен да ме гледа през прозореца на автобуса, но най-странното беше, че сякаш искаше да каже нещо, да помръдне, но не можеше. Беше му много трудно.

Аарън не каза нищо. Беше се подпрял на подлакътника на стола и извил пръст под долната си устна. Изглеждаше внимателен, замислен, нащрек.

— Продължавай — каза той.

— Но важното е, че точно този проблясък беше достатъчен да върне всичко останало. Припомних си не само думите им, но и самото усещане. Те искат да се намеся. Казаха, че съм притежавал „старите човешки инструменти“. Чух тези думи отново. Чух Дебора да ги изрича. Да, беше Дебора. Само че не изглеждаше като на портрета, Аарън. Знаеш ли, ще ти кажа най-убедителното доказателство.

— Да…

— Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Че Жулиен от съня му не приличал на Жулиен приживе. Помниш ли? Е, точно тук е ключът. Във видението Дебора беше съвсем различно същество. На онзи проклет ъгъл в Сан Франциско аз ги почувствах и двамата — бяха каквито ги помнех — мъдри, добри и знаещи. Знаеха, че Роуан е в ужасна опасност и че трябва да се намеся. А изражението на Жулиен в автобуса беше толкова… тревожно и все пак спокойно. Не мога да го опиша с думи. Беше загрижен и все пак необезпокоен…

— Мисля, че зная какво се опитваш да кажеш.

— Казаха ми да си вървя у дома. Че от това имам нужда. Аарън, защо той не гледаше право към мен на улицата?

— Може да има много причини. Сигурно е нещо свързано с това, което казваш. Ако наистина съществуват някъде, сигурно им е трудно да се проявят тук. За разлика от Лашър. И това е изключително важно за разбирането ни за цялата тази история. Но ще се върна на въпроса по-късно. Продължавай…

— Е, сигурно се досещаш? Дойдох си у дома с частен самолет и лимузина. Всичко организирано от братовчеда Райън. Сякаш бях някаква проклета рокзвезда. А тя дори не ме попита какво се е случило. Защото тя вече не е Роуан. Пленена е от нещо. Усмихва се, преструва се, взира се в мен с големите си тъжни сиви очи. Аарън, най-лошото е…

— Какво, Майкъл?

— Тя ме обича и сякаш безмълвно ме умолява да не й се противопоставям. Знае, че мога да прозра заблудата. Господи, чувствам го, когато я докосна! А тя го знае и безмълвно ме умолява да не я притискам в ъгъла и да не я карам да лъже. Отчаяна е. Дори мога да се закълна, че е уплашена.

— Да, поддала се е на коварството му. Тя говори и с мен. Започнали са нещо като общуване, след като си тръгнал. Вероятно дори преди да си тръгнеш.

— Какво? Защо не ми каза?

— Майкъл, имаме си работа със същество, което знае какво си говорим, дори сега.

— Господи!

— Няма къде да се скрием от него — продължи Аарън. — Освен вероятно в светилището на собственото си съзнание. Роуан ми каза много неща. Но най-важното е, че цялата битка сега е в нейните ръце.

— Но сигурно можем да направим нещо. Знаехме, че ще се стигне дотук. Още при първата ни среща ти вече знаеше, че ще се случи.

— Не е в това въпросът, Майкъл. Единствено тя може да стори нещо. А като я обичаш и оставаш близо до нея, ти наистина използваш старите човешки инструменти.

— Това няма да е достатъчно! — Вече не можеше да издържа. Стана и закрачи из стаята. После се наведе, подпрял ръце на полицата на камината, и се втренчи в огъня. — Трябваше да ми се обадиш. Трябваше да ми кажеш.

— Добре, ядосвай се на мен, ако ще ти олекне, но работата е там, че тя ми забрани да ти се обаждам, заплаши ме. Държа се много зловещо. Някои от заплахите й бяха поднесени като предупреждения — че невидимият й приятел искал да ме убие и скоро щял да го стори — но си бяха чисти заплахи.

— Господи, кога е станало това?

— Няма значение. Тя ми каза да си вървя в Англия, докато все още имам възможност.

— Наистина ли? Тя ли ти го каза? И какво още?

— Аз реших да остана. Въпреки че, честно да ти кажа, не знам какво още мога да сторя тук. Тя искаше да останеш в Калифорния, защото мислеше, че там ще си в безопасност. Но, както виждаш, ситуацията стана твърде сложна, за да може да бъде намерено някакво просто и буквално обяснение на думите й.

— Не те разбирам. Какво означава буквално обяснение? Какво друго обяснение може да има? Не схващам.

— Майкъл, тя говореше със загадки. Не беше общуване, а по-скоро демонстрация на някаква борба. Отново ти припомням, че ако реши, това същество може да бъде с нас в момента, в тази стая. Няма сигурно място, където да заговорничим на глас срещу него. Представи си боксов мач, в който противниците могат да си четат мислите. Представи си война, в която всяка стратегия се долавя телепатично от врага още в началото.

— Това вдига залога, увеличава вълнението, но не е невъзможно.

— Съгласен съм, но според мен няма никакъв смисъл да ти предавам думите на Роуан. Достатъчно е да кажа, че тя е най-способният противник, изправял се пред това създание.

— Аарън, ти много отдавна я предупреди да не му позволява да я отделя от нас. Предупреди я, че той ще се опита да я откъсне от хората, които тя обича.

— Така е. И съм сигурен, че Роуан го помни. Тя е от хората, които не забравят нищо. Повярвай ми, опитах се да споря с нея и с нейната наука. Казах й с най-прости думи защо не бива да позволява на това създание да мутира. Но решението е в нейните ръце.

— Искаш да кажеш, че трябва просто да чакаме и да я оставим да се бори сама.

— Казвам, че ти правиш каквото се очаква от теб. Обичаш я. Стоиш близо до нея. Чрез самото си присъствие й напомняш кое е естествено и изначално добро. Това е борба между естественото и неестественото, Майкъл. Няма значение от какво е направено това същество, нито откъде идва — това е борба между нормалния живот и отклонението. Между еволюцията, от една страна, и пагубната интервенция, от друга. И двете имат своите мистерии и своите чудеса, а никой не знае това по-добре от Роуан.

Той се изправи и сложи ръка на рамото на Майкъл.

— Седни и чуй какво ще ти кажа.

— Слушам те — сопна се Майкъл, но все пак седна на ръба на креслото. Не можеше да спре да свива дясната си ръка в юмрук и да я търка в дланта на лявата.

— През целия си живот Роуан се е изправяла срещу това разделение между естественото и отклонението — каза Аарън. — В същността си тя е много консервативна. Създания като Лашър не могат да променят базисната природа на човека, могат да влияят единствено върху вече изградените черти. Никой не обича белите булчински рокли повече от Роуан. Никой не иска да има семейство повече от Роуан. Никой не желае повече от нея това дете.

— Та тя дори не продумва за бебето. Не го е споменавала, откакто се прибрах. Исках да кажа на семейството тази нощ, на партито, но тя не ми дава. Казва, че не била готова. Пък и знам, че това парти ще е същинска агония за нея. Тя просто се преструва. Беатрис организира всичко.

— Да, знам.

— Аз говоря постоянно за бебето. Целувам я, наричам го Малкия Крие. А тя само се усмихва, сякаш не е Роуан. Аарън, ще изгубя и нея, и бебето, ако тя не победи този демон. Не смея дори да си помисля за това. Не ща да чувам за никакви мутации, чудовища и… призраци, които искали да оживеят.

— Прибери се и не се отделяй от нея. Това са ти казали да направиш.

— И да не й се противопоставям, така ли?

— Само ще я принудиш да излъже. Или нещо по-лошо.

— Ами ако двамата с теб идем там и се опитаме да я вразумим, да я убедим да му обърне гръб?

Аарън поклати глава.

— Ние с нея вече имахме конфликт, Майкъл. Затова и отказах на Беа поканата за тази вечер. Ако ида там, ще предизвикам и нея, и зловещия й приятел. Но бих отишъл все пак, ако мислех, че ще има някаква полза. Бих рискувал всичко, ако имаше вероятност да помогна. Но няма.

— Защо си толкова сигурен?

— Вече не съм сред играчите, Майкъл. Не аз съм имал видения, а ти. Жулиен и Дебора са говорили на теб. Роуан обича теб.

— Не знам дали ще издържа.

— Мисля, че ще успееш. Направи всичко възможно, за да издържиш. И не се отделяй от Роуан. Покажи й някак, че си тук заради нея.

Майкъл кимна.

— Добре. Знаеш ли, чувствам се, сякаш ми е изневерила.

— Не бива да гледаш така на нещата. Нито да се ядосваш.

— Постоянно си повтарям същото.

— Има и още нещо. Вероятно няма да има значение при окончателния анализ, но искам да ти го кажа, за да го знаеш, ако нещо се случи с мен. Важно е.

— Нали не мислиш, че ще ти се случи нещо?

— Честно да ти кажа, не знам. Но, моля те, чуй ме. От векове умуваме върху природата на тези невъплътени същества. Няма култура на земята, която да не е разпознала съществуването им, но никой не знае какво представляват. Католическата църква ги възприема като демони и им е измислила сложни теологични обяснения. Смята ги за неизменно зли и се опитва да ги унищожи. Сега това е лесно да се отхвърли, но Католическата църква наистина е доста права относно поведението и слабостите на тези същества. Ето че се отклоних от същността. Въпросът е там, че ние в Таламаска винаги сме приемали, че тези създания са много подобни на духовете на мъртвите, останали приковани към земята. Вярвахме, или по-скоро приемахме за даденост, че и в двата случая става дума за невъплътена същност, която притежава интелигентност, но е заключена в някакво селение около живите.

— Искаш да кажеш, че Лашър може да е дух на мъртвец.

— Да, но по-важното тук е, че Роуан смята да направи пробив, да открие какво представляват тези същества. Тя твърди, че Лашър притежава клетъчна структура и у него присъстват основните компоненти на органичния живот.

— Значи той е просто някакво странно изчадие, така ли?

— Не зная. Но вероятно така наречените духове на мъртвите са изградени от същите компоненти. Може би, когато напусне тялото, съзнанието отнася някаква жива част от него. Може би претърпяваме още някаква метаморфоза, освен физическата смърт. Всички стари понятия — ефирно тяло, астрално тяло, дух — са само термини за фината клетъчна структура, която продължава да съществува, след като плътта си отиде.

— Това е твърде сложно за мен, Аарън.

— Да, май прекалих с теоретизирането. Предполагам, че всъщност се опитвам да… искам да кажа, че може би мъртвите са способни на онова, на което е способно и това същество. Или нещо още по-важно — дори и наистина да притежава някаква структура, Лашър пак може да е само отмъстителният дух на някой живял отдавна.

— Това е за твоята библиотека в Лондон. Някой ден може би ще седнем до камината там и пак ще си поговорим. Сега обаче си отивам у дома и ще стоя при нея. Ще направя каквото ми каза ти и каквото ми поръчаха те. Защото само това мога да сторя. Не мисля, че тя ще му позволи да нарани теб, мен или когото и да било. Но наистина най-доброто, което мога да сторя, е да бъда наблизо.

— Прав си — рече Аарън. — Но не мога да спра да мисля за думите на онзи старец — че ще бъдат спасени. Много странна легенда.

— Да, но са я схванали погрешно. Тя е порталът. Някак си го разбрах още когато видях семейната гробница.

Аарън само въздъхна и поклати глава. Майкъл виждаше, че е недоволен и иска да обсъдят още нещо, но какво значение имаше това. Роуан бе сама в къщата с онова същество, което я крадеше от него. Пък и тя вече знаеше всички отговори, нали така? Духът й бе обяснил значението на всичко и Майкъл просто трябваше да си иде у дома, при нея.

Аарън стана леко сковано и отиде до дрешника, за да извади палтото и ръкавиците на Майкъл, който стоеше на прага на стаята и се взираше в коледното дърво. Лампичките му светеха ярко дори на дневната светлина.

— Защо се започна толкова скоро? — прошепна той. — Защо сега, защо точно по Коледа? — Но знаеше отговора. Всичко беше някак свързано. Всички тези дарове бяха свързани с финалната развръзка, част от която бе дори безпомощността му.

— Моля те, внимавай — каза Аарън.

— Да, ще ми липсваш утре вечер. Знаеш ли, Бъдни вечер за мен винаги е била като посрещането на новата година. Не знам защо. Сигурно заради ирландската ми кръв.

— Заради католическата ти кръв — каза Аарън. — Но мисля, че разбирам.

— Ако отвориш брендито утре вечер, изпий едно и за мен.

— Ще изпия. Можеш да си сигурен. И, Майкъл… ако някога някак двамата с Роуан решите да дойдете тук, знай, че вратата винаги е отворена. Денонощно. Мисли за нас като за убежище.

— Благодаря ти, Аарън.

— И още нещо. Ако имаш нужда от мен, ако наистина искаш да дойда и вярваш, че има смисъл, ще го направя.

Майкъл понечи да протестира, но Аарън вече бе извърнал поглед и изражението му се бе прояснило. Той внезапно посочи към прозореца над предната врата и каза:

— Виж, заваля. Не мога да повярвам. Дори в Лондон няма сняг, а тук вали.

Отвори вратата и двамата излязоха на голямата предна веранда. Снегът се сипеше на едри снежинки, които се рееха невъзможно бавно и грациозно из неподвижния въздух. Кацаха на черните клони на дъбовете, покриваха ги с дебел искрящ пласт белота и трупаха дълбока бяла пряспа по пътя между дърветата.

Полята вече бяха завити със същата бяла пелена, а небето бе искрящо и безцветно, като че се разтваряше в падащия сняг.

— И то точно преди Бъдни вечер — каза Майкъл. Опитваше се да обхване с поглед цялата красота — стария прославен път с древните дървета, които протягаха възлестите си ръце към въртящите се и вихрещи се снежинки. — Истинско малко чудо е, че заваля точно сега. Господи, всичко щеше да е толкова хубаво, ако…

— Нека всичките ни чудеса са малки, Майкъл.

— Да, малките чудеса са най-прекрасни, нали така? Виж го само, не се топи на земята. Трупа се. Да, ще бъде бяла Коледа, няма съмнение.

— Чакай — каза Аарън. — За малко да забравя. Коледния ти подарък. — Бръкна в джоба на жилетката си и извади малко плоско пакетче, не по-голямо от монета от петдесет цента. — Отвори го. Знам, че е студено, но бих искал да го отвориш още сега.

Майкъл разкъса златната хартия и видя стар сребърен медальон на верижка.

— Свети архангел Михаил — усмихна се той. — Аарън, невероятно е. Точно като за моята суеверна ирландска душа.

— Прогонва демона в ада — каза Аарън. — Намерих го в едно малко магазинче на Мегазин стрийт, докато те нямаше. Веднага се сетих за теб. Реших, че може да го харесаш.

— Благодаря ти, старче. — Майкъл не откъсваше очи от грубото изображение. Беше излъскано като стара монета, но все пак се различаваше крилатият архангел с тризъбеца, надвесен над рогатия дявол, паднал по гръб в пламъците.

Вдигна верижката — беше достатъчно дълга, така че нямаше нужда да я откопчава — окачи я на врата си и пусна медальона под пуловера.

Вгледа се за миг в Аарън, а после го прегърна и го притисна силно към себе си.

— Внимавай, Майкъл. Обади ми се скоро.