Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещиците от Мейфеър (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Witching Hour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Полунощ. Книга първа

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-331-7

 

 

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Полунощ. Книга втора

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-345-4

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и седем

— Какво беше съглашението и обещанието? — попита тя.

Стоеше насред таванската стая — вече стерилно чиста, с бели стени и открити прозорци, които гледаха към покривите на къщите отсреща. Не беше останал и помен от Жулиен. Всичките му книги бяха изчезнали.

— Това вече не е важно — отговори той. — Пророчеството е на път да се сбъдне и ти си порталът.

— Искам да знам. Какво е било съглашението?

— Това са просто думи, предавани от уста на уста, от поколение на поколение.

— Да, но какво означават?

— Съглашение между мен и вещицата — че аз ще изпълнявам всичките й заповеди, ако тя роди женско дете, което да наследи силата й и правото да ме командва и да ме вижда. А аз трябва да я направя богата и да изпълнявам всичките й желания. Да предвиждам бъдещето за нея, да отмъщавам за всички обиди и наранявания. Но в замяна тя трябваше да роди женско дете, което да обичам и на което да служа, и което да ме обича и вижда.

— И това дете е трябвало да е по-силно от майка си — колкото повече се приближава до тринайсетото.

— Да, с времето започнах да виждам тринайсетата.

— Не от самото начало, така ли?

— Не. След време. Видях я да събира мощ, видях я да се усъвършенства, видях я да се храни от силните мъже в семейството. У Жулиен видях по-голяма мощ от тази в сестра му Катерин. Видях Кортланд. Видях пътя към портала. Знаех, че си тук.

— Кога каза на вещиците си за тринайсетата?

— По времето на Анжелик. Но трябва да разбереш колко несъвършено бе собственото ми разбиране на видяното. Почти не можех да го обясня. Думите бяха съвсем нови за мен. Процесът на мислене — също. Пък и пророчеството беше обгърнато от мрак, не по същност, а по случване. Но сега то е на път да бъде изпълнено.

— И си им обещавал единствено подчинение?

— Нима не е достатъчно? Нима не виждаш на какво съм способен? Живееш в къща, създадена от мен и чрез мен. Мечтаеш да построиш болници с богатството, което си получила от мен. Ти самата каза на Аарън, че аз съм създателят на вещиците Мейфеър. Това е истината. Виж само колко разклонения има този род. Цялото им богатство идва от мен. Щедростта ми е хранила и обличала безброй мъже и жени с това име, които не знаят нищо за мен. Достатъчно е ти да ме познаваш.

— И не си обещавал нищо друго?

— Какво друго мога да дам? Когато бъда в плът, ще съм твой слуга, също както сега. Ще бъда твой любовник и довереник, твой ученик. Никой няма да те надвие, когато имаш мен.

— А какво общо има спасението с всичко това — старата легенда, че когато порталът се отвори, вещиците ще бъдат спасени?

— Пак изтъркани думи и стари фрагменти.

— Но ти помниш всичко. Върни се до първичната идея — че вещиците ще бъдат спасени.

Тишина.

— Тринайсетте вещици ще получат възмездие в момента на моя последен триумф. Като награда за Лашър, техния верен слуга, екзекуциите на Сузан и Дебора ще бъдат отмъстени. Когато Лашър стъпи през портала, Сузан няма да е умряла напразно. Дебора също.

— Това ли беше пълното значение на думата „спасени“?

— Сега знаеш пълното обяснение.

— И как ще го направя? Все ми казваш, че ще разбереш, когато и аз разбера, а аз ти казвам, че няма да мога.

— Спомни си разговора си с Аарън — че аз съм част от живота, че моите клетки могат да се смесят с клетките на плътта, и то чрез мутация, чрез отдаване.

— Явно тук е ключът. Ти се страхуваш от това отдаване. Страхуваш се да бъдеш заключен във форма, от която няма да можеш да избягаш. Осъзнаваш ли какво е да си от плът и кръв? Можеш да изгубиш безсмъртието си. Можеш да бъдеш унищожен по време на мутацията.

— Не, няма да изгубя нищо. Когато бъда в новата си форма, ще отворя и за теб път към нова форма. Винаги си го знаела. Знаеше го, когато за първи път чу легендата от родствениците си. Знаеше защо има дванайсет крипти и една врата.

— Искаш да кажеш, че мога да стана безсмъртна.

— Да.

— Това ли виждаш?

— Винаги съм го виждал. Ти си моята перфектна спътница. Ти си вещицата на вещиците. Имаш силата на Жулиен и волята на Мери Бет. Имаш красотата на Дебора и Сузан. Душите на всички мъртви са в твоята душа. Пътувайки през мистерията на клетките, те стигнаха до теб, оформиха теб, сътвориха съвършената. Ти сияеш ярко като Шарлот. По-красива си дори от Мари Клодет и Анжелик. Твоят огън е по-силен дори от този на Маргьорит и на моята бедна Стела. Имаш по-голямо въображение дори от обичните ми Анта и Деидре. Ти си избраната.

— Душите на мъртвите още ли са в тази къща?

— Душите на мъртвите напускат земята.

— Тогава какво видя Майкъл в тази стая?

— Видя остатъчни образи на мъртвите. Такива образи се излъчиха и от предметите, които докосваше. Те са като жлебовете на фонографски цилиндър. Ако сложиш иглата в жлеба, ще чуеш гласа. Но певецът няма да е там.

— Но защо се бяха скупчили около него, докато докосваше куклите?

— Както ти казах, това са само впечатления, остатъчни образи. Въображението на Майкъл ги е съживило и ги е раздвижило като марионетки.

— Но защо вещиците са пазили тези кукли?

— За да играят същата игра. Това е като да пазиш снимка на майка си и щом я вдигнеш към светлината, все ти се струва, че в очите й грее живот. Тогава вероятно ще повярваш, че душите на мъртвите отиват някъде, в някое друго селение, във вечността. Аз самият не съм видял никаква вечност. Виждам само звездите.

— Мисля, че са призовавали духовете на мъртвите чрез тези кукли.

— Това е като да се молиш. Да се сгряваш с остатъчните образи. Не е възможно нищо повече. Душите на мъртвите не са тук. Духът на моята Сузан мина покрай мен и отлетя нагоре. Душата на Дебора се издигна като с криле, когато крехкото й тяло полетя от кулата на църквата. Куклите са просто сувенири. Нима не разбираш, че това вече няма значение. Куклите и смарагдът са само емблеми. Вече излизаме от областта на емблемите, спомените и пророчествата. Преминаваме в ново измерение. Представи си портала, ако искаш. Ще минем през него — от тази къща към света.

— И това преобразуване може да бъде повторено. Така ли?

— Това е по твоята специалност, Роуан. Аз прочетох книгата на живота, надничайки над рамото ти. Всички живи клетки могат да се възпроизведат. В много отношения и аз мога. Моите клетки могат да се присадят на твоите. Има възможности, за които дори не си мечтала.

— И ще стана безсмъртна?

— Да. Ще станеш моя спътница. Моя любовница. Безсмъртна като мен.

— Кога ще се случи това?

— Ще разбера, когато ти го узнаеш. А ти ще знаеш много скоро.

— Абсолютно сигурен си в мен, нали? Не знам как да го направя. Казах ти.

— А какво ти казват сънищата?

— Това са кошмари, пълни с неразбираеми образи. Не зная откъде идва тялото на масата. Не зная защо Лемли е там. Не разбирам какво искат от мен и не желая да виждам отново Ян ван Абел разкъсан. Онова място няма никакво значение за мен.

— Успокой се, Роуан. Позволи ми да те успокоя. Сънищата ти говорят. Но истината ще дойде от самата теб — ще изскочи от врящия казан на ума ти.

— Не, махни се от мен. Искам само да говорим.

Тишина.

— Ти си порталът, любима моя. Жадувам за плътта. Изморих се от самотата. Не знаеш ли, че времето вече настъпва? Моята майка, красивата ми майка… Сега е времето да се преродя.

Тя затвори очи, усещаше устните му по тила си, пръстите му плъзнаха по гръбначния й стълб. Топла длан я притисна между краката и в нея се вмъкнаха пръсти. Устни притиснаха устните й. Пръсти защипаха болезнено прекрасно зърната й.

— Нека те обгърна — прошепна той. — Другите ще дойдат и ти ще останеш с тях часове, а аз ще витая жадно далече от теб, ще те гледам и ще улавям думите, които се отронват от устните ти, сякаш са капки вода, с които да утоля жаждата си. Позволи ми да те обгърна сега. Подари ми тези часове, моя красива Роуан…

Тя усети, че я вдига, краката й вече не докосваха пода. Мракът около нея се завихри и силни ръце я обгърнаха. Галеха цялото й тяло. Вече не съществуваше гравитация; усещаше как силата му нараства, топлината му се засилваше.

Студеният вятър се блъскаше в прозорците. Огромната празна къща изглеждаше изпълнена с шепот. Роуан плуваше във въздуха. Обърна се и посегна да хване мрачната плетеница от ръце, които я държаха, но нещо раздели краката й и тя отвори уста. Да, направи го.

— Кога ще настъпи моментът? — прошепна тя.

— Скоро, любов моя.

— Не мога да го направя.

— О, ще можеш, красавице моя. Знаеш го. Ще разбереш…