Ан Райс
Вещиците: Полунощ (26)

Двайсет и шест

И така продължи всичко, екзотично и подобно на сън, и все пак толкова странно, като чуждоземски ритуал, старомоден и мрачно красив, сякаш цялата церемония се разливаше в топлия въздух и после във флотилията от лимузини, които ги понесоха безшумно по тесните, многолюдни и лишени от дървета улици.

Дългите бавни лъскави коли спряха една след друга пред висока тухлена църква — „Свето Успение Богородично“; като че никой не забелязваше запуснатите училищни сгради с изпотрошени прозорци и триумфиращо избуяли от всяка пролука плевели.

Карлота стоеше на стъпалата пред църквата — висока и скована, слабите й, осеяни с петна ръце бяха сключени върху дръжката на лъскавия й дървен бастун. До нея стоеше хубав мъж, с бяла коса и сини очи, не много по-възрастен от Майкъл. Старицата му направи рязък жест да се отдалечи и махна на Роуан да я последва.

Мъжът отстъпи назад с младия Пиърс, но преди това бързо стисна ръката на Роуан. Имаше нещо потайно в начина, по който произнесе името си: „Райън Мейфеър“, и се озърна към старицата. Роуан разбра, че той е бащата на Пиърс.

И тогава всички тръгнаха към огромния неф на църквата. Цялата процесия следваше ковчега, сложен на поставка с колелца. Стъпките отекваха меко под грациозните готически арки, а през великолепните стъклописи на прозорците струеше светлина и озаряваше прекрасно изрисуваните статуи на светци.

Дори в Европа рядко можеше да се види подобна елегантност и великолепие. Изведнъж Роуан си спомни думите на Майкъл за старата енория от детството му, за построените една до друга църкви, които били големи като катедрали. Дали това беше мястото?

Сигурно се бяха събрали поне хиляда души. Деца плачеха пискливо, а майките ги успокояваха. Думите на свещеника кънтяха в огромната църква и се превръщаха в мелодия.

Старицата с изправен гръб до нея не й продумваше. Държеше в отпуснатите си, крехки на вид ръце тежка книга, пълна с ярки и живи илюстрации на светци. Бялата й коса, опъната назад в кок, лежеше гъста и тежка върху малката й глава под черната филцова шапка без периферия. Аарън Лайтнър остана някъде назад в сенките, до предните врати, въпреки че на Роуан й се искаше да е до нея сега. Беатрис Мейфеър ридаеше тихо на втората пейка. Пиърс седна от другата страна на Роуан, събра ръце и се загледа замислено в статуите до олтара и в нарисуваните далече горе ангели. Баща му като че бе изпаднал в същия транс, въпреки че веднъж се обърна и острите му сини очи се втренчиха съвсем открито в Роуан.

Всички станаха да получат Светото причастие, стари, млади, малки деца. Карлота отказа помощ, когато тръгна напред и после се върна на мястото си. Бастунът й с гумен накрайник тупкаше глухо по пода. Тя седна на пейката със сведена глава и започна да мълви молитвите си. Беше толкова слаба, че тъмният габардинен костюм изглеждаше почти празен, сякаш бе окачен на телена закачалка.

От сребърната кадилница се издигна аромат на тамян, когато свещеникът започна да обикаля около ковчега. Накрая процесията се понесе към очакващата я флотилия от лимузини на лишената от дървета улица. Десетки малки чернокожи деца — някои боси, други без ризи — гледаха, насядали на напукания паваж пред буренясалия и порутен училищен салон. Черни жени, скръстили голи ръце, примижаваха на слънцето.

Това Америка ли беше всъщност?

И тогава процесията се понесе през гъстите сенки на Гардън Дистрикт, броня до броня. От двете й страни вървяха много хора, децата тичаха напред. Всички навлизаха в дълбоката зелена светлина.

Ограденото с висока стена гробище беше същински град от гробници със заострени покриви. Някои дори си имаха миниатюрни градинки. Пътеките лъкатушеха около порутена гробница или около огромен паметник, издигнат в чест на пожарникари от друг век, около гробовете на сираци от този или онзи приют, или покрай могилите на богаташи, които бяха имали време и пари да гравират надгробните камъни с поезия, чиито думи сега бяха изпълнени с прах и лека-полека се заличаваха.

Гробницата на Мейфеър беше огромна, оградена с цветя. Малка желязна оградка опасваше постройката, в четирите края на леко скосения перистилен покрив имаше мраморни вази. Трите свода съдържаха дванайсет ниши с размерите на ковчег, а от една от тях гладкият надгробен камък бе отместен и сега тя зееше тъмна и празна, очакваща ковчега на Деидре Мейфеър да бъде положен в нея като някакъв дълъг хляб.

Като си проправи внимателно път до предните редици, Роуан застана до старицата. Слънцето блестеше в малките кръгли посребрени очилца на Карлота, която се взираше мрачно в името „Мейфеър“, издълбано с огромни букви в ниския триъгълник на перистила.

Роуан също погледна към него, отново замаяна от цветята и лицата наоколо. Пиърс й обясняваше тихо и почтително, че макар нишите да са само дванайсет, в тези гробове са погребани много Мейфеър, както личи от камъните отпред. Старите ковчези се разпадали с времето и отстъпвали място за нови, а останките били премествани в една крипта под гроба.

Роуан си пое рязко дъх и прошепна изумена:

— Значи всички те са там долу? Просто така, един върху друг.

— Не, те са в ада и в рая — каза Карлота Мейфеър, гласът й беше твърд и без възраст, също като очите й. Тя дори не извърна глава.

Пиърс се отдалечи, сякаш се беше изплашил от Карлота. По лицето му пробяга неловка усмивка. Райън се взираше в старицата.

Вече придвижваха ковчега напред, носачите буквално го поддържаха на раменете си, лицата им бяха червени от усилието и пот течеше по челата им, когато го сложиха на поставката с колелца.

Дойде време за последните молитви. Свещеникът беше тук, заедно с дякона си. Изведнъж въздухът стана още по-горещ, неподвижен. Беатрис попиваше зачервените си бузи със сгъната носна кърпичка. Всички старци, с изключение на Карлота, бяха седнали където намерят по бордюрите около по-малките гробове.

Роуан остави погледът й да се зарее към върха на гробницата, към орнаментирания перистил с издълбаното име „Мейфеър“, над който се виждаше контурно изображение на дълга отворена врата. Или пък голяма ключалка? Не беше сигурна.

Тогава повя лек, влажен ветрец, който разклати неподвижните допреди миг листа на дърветата по пътеката. Изглеждаше като истинско чудо. Далече назад, през предните врати, се виждаха ярките петна на преминаващите коли. Аарън Лайтнър стоеше до Рита Мей Лониган, която плачеше и изглеждаше съсипана като хората, стояли до леглото на умиращ в болничните отделения цялата дълга нощ.

Последната мисъл порази Роуан като частица от цялата тази живописна лудост. Защото когато излязоха от портата на гробището, стана ясно, че неколцина от тях ще отидат в елегантния ресторант от другата страна на улицата!

Господин Лайтнър се сбогува шепнешком с нея и й обеща, че Майкъл ще дойде. Искаше й се да настоява за подробности, но старата жена се взираше студено и гневно в него, а той явно видя това и изгаряше от нетърпение да се оттегли. Изумената Роуан му помаха за довиждане, отново й прималяваше от жегата. Рита Мей Лониган прошепна някакви тъжни думи за сбогом. Стотици хора й казваха „довиждане“, докато минаваха бързо покрай нея; стотици дойдоха да прегърнат старицата. Сбогуването сякаш нямаше край, жегата стана още по-голяма, но скоро намаля, щом огромните дървета им предложиха шарената си сянка.

— Ще си поговорим отново, Роуан.

— Ще останеш ли, Роуан?

— Довиждане, лельо Карл. Пази се.

— Ще се видим скоро, лельо Карл. Трябва да дойдеш до Метаир.

— Ще ти се обадя следващата седмица, лельо Карл.

— Лельо Карл, добре ли си?

Накрая улицата се изпразни, остана да профучава само обичайният пъстър и безразличен трафик. Неколцина добре облечени хора излизаха от очевидно разкошния ресторант и примижваха на ярката светлина.

— Не искам да ходя там — каза старицата. Взираше се студено в синьо-бялата тента.

— О, хайде, лельо Карл, моля те, само за малко — каза Беатрис Мейфеър.

Някакъв строен млад мъж на име Джералд хвана старицата за ръката.

— Да идем само за няколко минутки, а? — каза той на Карлота. — После ще те заведа у дома.

— Искам да остана сама — отвърна тя. — Ще повървя до дома. — Очите й се спряха на Роуан и проблеснаха някак призрачно с неостаряващата си интелигентност на сбръчканото й лице. — Остани с тях колкото пожелаеш — каза тя, почти като заповед, — а после ела при мен. Ще те чакам. В къщата на Първа улица.

— А кога искаш да дойда? — попита Роуан плахо.

Студена иронична усмивка изкриви устните на старицата, и тя без възраст, като очите и гласът й.

— Ела, когато решиш. Все ще е твърде скоро. Имам да ти кажа някои неща. Ще те чакам.

— Иди с нея, Джералд.

— Ще се погрижа, лельо Беа.

— Ако искаш, можеш да караш до мен — каза Карлота, като наклони глава и заби бастуна пред себе си, — но аз ще вървя сама.

Изведнъж стъклените врати на ресторанта, на име „Мястото на командора“, се затвориха зад тях и Роуан осъзна, че вече е в смътно познатия свят на униформени сервитьори и маси с бели покривки. Озърна се назад през стъклените врати към белите стени на гробището и малките заострени покриви на гробниците, които стърчаха над тях.

„Мъртвите са толкова наблизо, че може да ни чуят“, помисли си.

— О, мила, в Ню Орлиънс ние никога не ги изоставяме — каза високият белокос Райън, сякаш беше прочел мислите й.