Ан Райс
Вещиците: Полунощ (51)

Петдесет и едно

Само дървото светеше. Цялата къща тънеше в топъл сумрак. Студът чукаше по прозорците, но не можеше да влезе.

Роуан седеше по средата на дивана с кръстосани крака и скръстени ръце. Взираше се към другия край на стаята — към дългото огледало, в което едва се различаваше бледото сияние на полилея.

Стрелките на стенния часовник бавно пълзяха към полунощ.

А тази нощ значеше толкова много за теб, Майкъл. Искаше да сме заедно. Но дори да беше на другия край на света, нямаше да си по-далече от мен сега. Всички така прости и прекрасни неща са далече от мен, като в онази Коледа, когато Лемли ме водеше от стая в стая в своята тайна, потънала в мрак лаборатория. Какво общо могат да имат тези ужаси с теб, мили мой?

Цял живот — бил той къс или дълъг, или вече към края си — щеше да помни лицето на Майкъл, когато го удари; щеше да помни гласа му, когато я молеше, щеше да помни ужаса му, когато заби иглата в ръката му.

Но тогава защо не чувстваше нищо? Защо беше така празна и изсушена отвътре? Беше боса, меката фланелена нощница висеше свободно по тялото й. Коприненият китайски килим под краката й беше топъл. И все пак се чувстваше съвсем гола, изолирана, сякаш нищо не можеше да я стопли, да я успокои, дори да се докосне до нея.

Нещо се раздвижи в средата на стаята и Роуан потрепери, когато малките сребърни камбанки звъннаха едва доловимо в тишината. Мъничките ангели с позлатени крилца затанцуваха на дългите златни нишки.

Мракът се събираше, уплътняваше се.

— Настъпва часът, любима. Моят час.

— О, ти си имал поетична душа — каза тя, заслушана в слабото ехо на собствения си глас.

— Получих поетичността си от хората, любима. От онези, които хиляди години са чакали тази нощ на всички нощи.

— И сега възнамеряваш да ме посветиш в науката, защото аз не знам как да те пренеса в този свят.

— Нима? Нима вече не си разбрала?

Тя не отговори. Обвивката на сънищата я обгръщаше все по-плътно, образите застиваха и после отминаваха, студът и самотата нарастваха и ставаха непоносими.

Мракът се сгъстяваше. Завихряше се и оформяше фигура. Стори й се, че дори различи човешки кости. Те като че танцуваха, събираха се и после се покриваха с плът под сиянието на дръвчето. Искрящите зелени очи внезапно се втренчиха в нея.

— Времето почти настъпи, Роуан — каза той.

Изумена, тя видя, че устните му се движат. Видя и проблясването на зъбите. Осъзна, че е станала от дивана и вече стои съвсем близо до него. Съвършената красота на лицето му я зашемети. Той сведе поглед към нея и очите му леко притъмняха. Русите мигли изглеждаха златисти на тази светлина.

— Почти съвършен — прошепна тя.

Той докосна лицето й, съвсем бавно. Прокара пръст по кожата й и спря на брадичката. Тя съвсем нежно докосна гърдите му. Затвори очи и се заслуша в ударите на сърцето. Виждаше органите вътре, или пък бяха просто имитация на органи? Стисна още по-силно очи и ги видя — кръвта преминаваше по артериите и се устремяваше към крайниците.

— Трябва само да се поддадеш! — Тя се взираше в него, устните му се разляха в усмивка. — Хайде, не виждаш ли, вече си го направил!

— Така ли? — попита той, а лицето му реагираше съвършено, фините мускули се съкращаваха и отпускаха, очите се присвиваха, като на човек в момент на концентрация. — Мислиш, че това е тяло? Това е само имитация! Скулптура, статуя. Това е нищо и ти го знаеш. Смяташ, че можеш да ме подмамиш в тази безжизнена черупка от малки частици, за да ме превърнеш в свой роб? В робот? За да можеш да ме унищожиш?

— Какво говориш? — Тя отстъпи назад. — Не мога да ти помогна. Не зная какво искаш от мен.

— Къде отиваш, скъпа моя? — попита той и леко вдигна вежди. — Да не мислиш, че можеш да избягаш от мен? Часът настъпи, красавице моя. Знаеш какво искам. Коледа е, скъпа. Часът на вещиците ще удари всеки момент, часът, в който се е родил Христос, в който Словото най-после е добило плът. Аз също ще се родя в този час, красива моя вещице, и изгарям от очакването.

Той се хвърли напред и я стисна за рамото. Сложи другата си ръка на корема й и тя усети как в нея прониква изгаряща топлина. Прилоша й.

— Махай се! — прошепна тя. — Не мога да го направя. — Призова гнева и волята си, очите й се впиваха в очите на създанието пред нея. — Не можеш да ме накараш против волята ми! Не можеш да го направиш без мен.

— Знаеш какво искам, какво съм искал винаги. Не искам повече черупки, Роуан, никакви груби илюзии. Искам живата плът вътре в теб. Каква друга плът на този свят би ме приела — така пластична, приспособима, гъмжаща от милиарди миниатюрни клетки. Кой друг организъм увеличава хиляди пъти размера си през първите няколко седмици от съществуването си и сега е готов да се разпъне и удължи, да се раздуе, щом моите клетки проникнат в него!

— Махни се от мен. Махай се от детето ми! Ти си глупаво, откачено изчадие. Няма да докосваш детето ми! Махай се от мен! — Тя трепереше, гневът й бе толкова силен, че не можеше да го издържи. Усещаше как кипи във вените й. Краката й бяха мокри и лепкави, когато пристъпи назад в усилието да събере яростта си и да я насочи право към него.

— Да не мислиш, че можеш да ме измамиш, Роуан? — каза той бавно, търпеливо и нежно. Красивият му образ все още беше съвсем плътен. — С жалките си изпълнения за пред Аарън и Майкъл? Да не мислиш, че не виждам до дъното на душата ти? Аз съм сътворил тази душа. Аз подбрах гените ти. Аз избрах родителите ти, аз избрах и наследниците ти, аз те сътворих, Роуан. Знам къде у теб се срещат плът и съзнание. Познавам силата ти като никой друг. Винаги си знаела какво искам от теб. Още когато прочете историята. Видя спящия зародиш на Лемли в леглото от тръбички и химикали. Ти знаеше! Още когато избяга от лабораторията, знаеше, че имаш ума и куража да го направиш. Още преди да ме познаваш, преди да разбереш, че те чакам, че те обичам и че съм най-големият подарък, определен за теб. Аз самият, Роуан. Ще ми помогнеш, или това малко потрепващо дете ще умре, щом вляза в него! А ти няма да позволиш това.

— Господи! Господи, помогни ми! — прошепна тя и ръцете й се плъзнаха към корема, събрани на кръст, като че да му попречи да не се пръсне. Очите й не се откъсваха от Лашър. — Умри, кучи сине, умри!

Стрелките на часовника помръднаха и малката застана точно върху голямата. Прозвуча първият удар.

— Христос се роди, Роуан — извика той, гласът му още беше силен, когато образът му започна да се разтваря в огромен кипящ облак от мрак, който закри часовника, издигна се към тавана и се нави като фуния. Роуан изпищя и притисна гръб към стената. Мертеците и стените се разтресоха и тя усети тътен като при земетресение.

— Не! Господи, не! — запищя тя, завладяна от паниката. Обърна се и затича през салона към вратата. Стисна дръжката. „Господи, Майкъл, Аарън, помогнете ми!“

Някой трябваше да чуе писъците й. Бяха оглушителни. Разкъсваха я.

Но тътенът се засили и тя усети как невидими ръце стиснаха раменете й. Блъснаха я грубо към вратата, тя изпусна дръжката и падна на колене. Усети силна болка в слабините. Около нея се спускаше мрак, а жегата нарасна.

— Не, не и детето ми. Ще те унищожа, с последния си дъх ще те унищожа. — Извърна се с отчаяната сила на гнева и заплю мрака пред себе си. Ръцете я обгърнаха и я повалиха на пода.

Тилът й се удари във вратата, а после и в пода, краката й бяха изпънати напред. Тя се взираше нагоре, опитваше се да се изправи, но ръцете й не я слушаха, а тъмнината кипеше над нея.

— Проклет да си, да се продъниш в ада дано. Умри, умри, като онази старица! Умри! — изпищя тя.

— Да, Роуан, твоето дете, детето на Майкъл!

Гласът я обгръщаше отвсякъде, както мракът и жегата. Главата й отново бе блъсната назад, ръцете й бяха приковани към пода. Беше разпъната и безпомощна.

Мракът отново се развълнува, нави се и се стрелна надолу. Стрелна се в нея, проникна, разкъса я. Сякаш огромен юмрук се вряза в утробата й и тялото й се сгърчи, щом болката го впримчи в огромен раздиращ обръч — виждаше го, искрящ под затворените си клепачи.

Жегата беше непоносима. Болката идваше отново, вълна след вълна, и от нея рукна кръв и околоплодна течност.

— Убиваш го, изчадие такова, убиваш бебето ми! Проклет да си! Господи, помогни ми! Господи, върни го в ада! — Започна да удря ръце в стената, извиваше се по хлъзгавия мокър под. Жегата я убиваше, изпълваше дробовете й.

Къщата гореше. Сигурно гореше. Тя самата гореше. Жегата пулсираше вътре в нея и дори й се стори, че вижда извисяващите се пламъци. Но не, просто бе изригнала зловеща червена светлина. Някак бе успяла да застане на четири крака. Знаеше, че тялото й е вече празно, детето й го нямаше. Сега просто се опитваше да избяга, да стигне до вратата, с отчаяно усилие и раздирана от болка.

— Майкъл, Майкъл, помогни ми! О, господи, опитах се да го измамя, опитах се да го убия. Майкъл, той е в детето. — Заля я нов прилив на болка и от утробата й рукна още кръв.

Ридаеща, тя се свлече замаяна на пода, неспособна да контролира ръцете и краката си. Жегата пулсираше в нея, силен плач изпълваше ума й. Бебето плачеше. Същият ужасен звук, който чуваше постоянно в съня си. Протяжен бебешки плач. Опита се да запуши уши, не можеше да го понесе. Зави отчаяно, а жегата я поглъщаше.

— Нека умра — прошепна тя. — Нека изгоря отвътре. Нека се продъня в ада. Нека умра.

Роуан, помогни ми. Аз съм в плът. Помогни ми или ще умра. Роуан, не можеш да ми обърнеш гръб.

Тя притисна още по-силно ушите си, но не можеше да спре телепатичния глас, който се сливаше с бебешкия плач. Ръката й се хлъзна в кръвта и тя падна по лице на окървавения под. Обърна се по гръб и отново видя потрепването на жегата. Писъците на бебето ставаха все по-силни, сякаш умираше от глад или от болка.

Роуан, помогни ми! Аз съм твоето дете! Детето на Майкъл. Роуан, нуждая се от теб.

Знаеше какво ще види. През сълзите и прииждащата жега тя видя джуджето, чудовището. Не, не съм те родила аз, не съм. Не съм…

То лежеше по гръб. Главата му беше като на голям човек, а устата му бе раззината от плач. Тънките ръце се издължаваха пред очите й, пръстите се изкривяваха и растяха, малките крачка ритаха, съвсем по бебешки, изпъваха се. Цялото беше омазано в кръв и слуз — по главата, по закръглените бузи, по тъмната коса. Малките му органи приличаха на цветни пъпки. Милиардите клетки се деляха, сливаха се с неговите, като че в това същество от плът и кръв, в този мутант, в това дете, излязло от нея, протичаше ядрена експлозия.

Роуан, аз съм жив, не ме оставяй да умра. Не ме оставяй да умра, Роуан. Ти имаш силата да спасяваш живот, а аз съм жив. Помогни ми.

Тя се напрегна да стигне до него, цялото й тяло пулсираше от острите пристъпи на болката. Най-сетне докопа малкото хлъзгаво краче, което риташе във въздуха. Пръстите й се сключиха върху меката бебешка плът и в същия миг мракът я погълна. Видя отново анатомията му, пътя на клетките, виждаше как се развиват органите, древното чудо, което караше клетките да се сливат, да формират кръвните телца, подкожната тъкан, костната тъкан, фибрите на дробовете, черния дроб и стомаха. Сливаха се с неговите клетки, с неговата мощ, с неговата ДНК, мъничките вериги на хромозомите се извиваха и плуваха, докато ядрата се сливаха. И всичко това под нейното водачество, чрез знанието, което дремеше в самата нея, както ненаписаната симфония дремеше в композитора. Нота след нота, ред след ред, кресчендо след кресчендо.

Плътта му пулсираше под пръстите й, жива и дишаща през порите. Писъците му станаха по-дрезгави, по-дълбоки, кънтящи. Тя дойде на себе си и отново се надигна. Другата й ръка посягаше в тъмното, за да открие челото му. Докосна гъсти мъжки къдрици, клепачи пърхаха под дланта й. Откри устата, вече притворена, стенеща; откри гърдите и сърцето под тях; дългите мускулести ръце, пляскащи по дъските. Да, това нещо вече беше толкова голямо, че можеше да положи глава на пулсиращите му гърди, между краката имаше пенис — да, и той се втвърдяваше, изправяше се. Тя легна върху нещо, усещаше как се надига под нея с всяко вдишване и издишване. Дробовете му се разтваряха, изпълваха се, сърцето биеше, а около пениса му имаше черни копринени косми. Сияещата в мрака мрежа, пълна с химия, мистерия и неизбежност, отново се появи. И тя потъна в мрака, в покоя.

Някакъв глас й говореше, близък, мек.

— Спри кръвта.

Тя не можеше да отговори.

— Кървиш. Спри кръвта.

— Не искам да живея — рече тя. Да, къщата със сигурност гореше. — Ела, Карлота, ела с лампата си. Запали завесите.

Лемли каза:

— Никога не съм твърдял, че е невъзможно. Щом веднъж бъде родено в ума, то става неизбежно. Милиони клетки. Ембрионът е ключ към безсмъртието.

— Все още можеш да го убиеш — каза Петир. Стоеше отгоре й и гледаше към нея.

— Те са само част от въображението ти, твоята съвест.

— Умирам ли?

— Не. — Той се засмя тихо и нежно. — Чуваш ли ме? Аз се смея, Роуан. Вече мога да се смея.

— Нека отида в ада. Остави ме да умра.

— Не, скъпа моя, скъпоценна моя, спри кървенето.

 

 

Събуди я слънчевата светлина. Лежеше на пода в салона, на мекия китайски килим. Първата й мисъл беше, че къщата не е изгоряла. Ужасната жега не я беше погълнала. Някак си бе оцеляла.

В първия момент не осъзна какво вижда.

Някакъв мъж седеше до нея и я гледаше. Имаше гладка нежна бебешка кожа — но лицето му беше на възрастен. Приличаше на нея. Никога не беше виждала човек, който толкова да прилича на нея. Все пак имаше и определени разлики. Очите му бяха големи и сини, обрамчени от черни мигли, косата му беше черна като на Майкъл. Косата на Майкъл и очите на Майкъл. Но беше строен като нея. Гладките му безкосмени гърди бяха тесни като нейните в детството, с две сияещи розови зърна. Ръцете му бяха тънки и все пак с добре оформени мускули, с деликатни пръсти, като нейните. Той галеше замислено устната си и я гледаше.

Беше по-едър от нея, едър като мъж. Целият бе омазан със засъхнала кръв и слуз — приличаше на карта, начертана с тъмнорубинено мастило.

В гърлото й се надигна стон и се устреми към устните й. С него се напрегна и цялото й тяло и тя внезапно запищя. Изправи се на пода и запищя. По-силно, по-оглушително и по-диво, отколкото бе пищяла в страха си предната нощ. Цялата се изля в този писък, бягаше от себе си, бягаше от онова, което бе видяла, и онова, което помнеше.

Ръката му легна на устата й и я притисна към пода. Тя не можеше да помръдне. Писъкът й се обърна навътре като повръщано, което щеше да я задави. Тялото й се сгърчи от болка, а после застина немощно, притихнало. Той се наведе над нея и прошепна:

— Недей. — Старият глас. Разбира се, неговият глас, с характерната интонация.

Гладкото му лице изглеждаше съвършено невинно — същинска картина на изумление с тези красиви сияйни бузи и гладкия тънък нос. Огромните сини очи мигаха учудено. Клепачите се отваряха и затваряха отривисто, като на манекена от сънищата й. Той се усмихна.

— Нуждая се от теб. Обичам те. Аз съм твое дете.

След малко отмести ръката си.

Тя седна. Нощницата й бе твърда от засъхналата кръв. Цялата стая миришеше на кръв. Като в Спешното.

Роуан задрапа назад по килима и седна със свити колене. Втренчи се в него.

Зърната — перфектни, пенисът — също, макар че щеше да се разбере, когато еректира. Косата също беше перфектна, но как беше вътре? Всички сложни вътрешни органи.

Приближи се и се вгледа в раменете му, в гърдите, които се надигаха при всяко вдишване, а после в очите му. Не й пукаше дали той ще отвърне на погледа й, просто изучаваше тъканта на плътта и устните.

Сложи ръка на гърдите му и се заслуша. Долавяше силен, постоянен ритъм.

Той не понечи да я спре, когато сложи ръце от двете страни на главата му. Черепът беше мек, като на бебе, способен да се възстанови след травми, които биха убили възрастен човек. Господи, но колко време щеше да е така?

Тя докосна с пръст долната му устна и отвори устата му. Вгледа се в езика. После седна назад и отпусна безжизнено ръце до свитите си крака.

— Боли ли те? — попита я той. Гласът му беше много нежен. Присви очи и само за секунда на лицето му се появи зряло изражение. Но веднага след това бебешкото изумление се върна. — Изгуби много кръв.

Тя дълго се взира в него, без да продума. Той я гледаше и чакаше.

— Не, не ме боли — промърмори тя и отново се втренчи в него. — Имам нужда от някои неща — каза накрая. — От микроскоп, от кръвни проби. Искам да видя какви са тъканите сега! Господи, трябват ми тези неща! Трябва ми добре оборудвана лаборатория. Ще се махнем оттук.

— Да — кимна той. — Това ще направим. Ще се махнем оттук.

— Можеш ли да станеш?

— Не зная.

— Е, ще трябва да опиташ. — Тя се надигна на колене, хвана се за мраморната полица над камината и се изправи на крака.

Хвана ръката му, беше силна.

— Хайде, стани, не мисли, просто го направи. Мускулатурата ти е напълно развита и това те различава от новороденото. Имаш скелета и мускулатурата на мъж.

— Добре, ще опитам — отвърна той. Изглеждаше изплашен и някак зарадван. Треперейки, първо се опря на колене, като нея, после се изправи, но веднага политна назад. Но не падна, а бързо направи няколко крачки.

— Ооо — пропя той. — Аз ходя, аз ходя…

Тя се втурна към него, обгърна го с ръка през кръста и го остави да се облегне на нея. Той се успокои, щом сведе поглед към лицето й. Вдигна ръка и я погали по бузата. Ненапълно овладян жест, като на пияница, пръстите му бяха копринени и треперещи.

— Красивата ми Роуан — каза той. — Виж, в очите ми има сълзи. Истински сълзи. О, Роуан.

Опита се да стои сам и се наведе да я целуне. Тя го хвана и го подкрепи, когато устните му докоснаха нейните. Разтърси я същият чувствен шок, както винаги, когато я докоснеше.

— Роуан — изстена той, притисна я към себе си, а после отново полетя назад, преди тя да го хване и изправи.

— Хайде, нямаме много време — каза Роуан. — Трябва да намерим някое сигурно място, напълно неизвестно…

— Да, скъпа, да… но нали разбираш, всичко е толкова ново за мен, толкова красиво. Нека те прегърна отново, нека те целуна…

— Няма време — настоя тя, но копринените бебешки устни пак се залепиха за нейните и тя усети как пенисът му се притиска към нея, към парещите й слабини. Дръпна се назад и го задърпа след себе си.

— Точно така, не гледай в краката си. Гледай към мен и просто върви.

Когато се озова пред вратата с форма на ключалка, в ума й проблеснаха старите разговори за скритото значение и цялото нещастие и цялата красота на живота й изтече пред очите й — всичките й битки, миналите й желания.

Но това вече беше нова врата — вратата, която бе зърнала преди милион години, когато бе момиче и за първи път отвори магическите научни книги. И сега тя беше отворена, далече отвъд ужасите на лабораторията на Лемли, далече от събраните около масата холандци в митичния Лайден.

Поведе го бавно през вратата и нагоре по стълбите. Вървеше до него, търпелива, стъпка по стъпка.