Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
813, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Морис Льоблан

813 Двойният живот на Арсен Люпен

 

© Здравка Найденова, превод от френски

© Никола Киров, художник

С/о Jusautor, Sofia

Редактор: Вяра Канджева

Технически редактор: Хари Пушков

Формат: 84/108/32

Издателска къща „Борина“ 1992

София

ISBN 954-500-014-7

Цена: 14,95 лв.

История

  1. — Добавяне

II

— А, не, не! — каза той, като се изправи бързо. — Ако бях само аз, може би… но съществува Женевиев. Аз трябва да я спася тази нощ… В края на краищата нищо не е загубено… Ако другият се е измъкнал току-що, това значи, че има втори изход наоколо. Хайде, хайде. Вебер и неговата банда не са ме пипнали още.

Започна да изследва тунела и с фенер в ръка изучаваше тухлите, от които бяха оформени стените му, когато някакъв вик стигна до него — ужасен отвратителен вик, който го накара да потръпне от безпокойство. Долиташе откъм дупката. И той си спомни внезапно, че я беше оставил отворена, защото имаше намерение да се върне във вила „Глисин“. Побърза да се върне, мина през първата врата. Беше загасил фенера си, докато вървеше. Изведнъж почувства нещо, по-скоро някой се отърка в краката му, някой, който пълзеше покрай стената. Стори му се, че това създание изчезваше, загубваше се, без да знае къде. В този миг той се спъна в едно стъпало.

— „Там е изходът, помисли си той, вторият изход, през който се минава.“

А горе викът отекна отново, по-слабо, последван от стонове, от хъркане… Той се качи по стълбата тичешком, излезе в ниската стая и се спусна към барона. Алтенхайм агонизираше, гърлото му беше окървавено. Връзките му бяха прерязани, но жицата, която връзваше китките и глезените му, беше непокътната. След като не беше успял да го освободи, съучастникът му го беше заклал.

Сернин гледаше ужасната гледка. Обливаше го ледена пот. Той си мислеше за затворената Женевиев, останала без помощ, тъй като само баронът знаеше къде е скрита.

Чу ясно, че агентите отварят малката скрита врата към вестибюла. Чу ги ясно да слизат по служебното стълбище. От тях го отделяше само една врата — вратата на ниската стая, където се намираше. Той сложи резето в момента, когато нападателите хванаха дръжката. Дупката до него беше отворена… Това беше възможното спасение, тъй като имаше втори изход.

„Не, каза си той, първо Женевиев. После, ако имам време, ще мисля за себе си…“

Коленичи, опипа с ръка гърдите на барона. Сърцето му биеше още. Той се наведе още по-близо:

— Чуваш ме, нали?

Клепачите мръднаха слабо.

В умиращия имаше искрица живот. Можеше ли да се изтръгне нещо от този полужив човек?

Вратата, неговата последна защита, беше нападната от агентите. Сернин прошепна:

— Ще те спася… имам безпогрешни лекарства… Само една дума… Къде е Женевиев?

Може да се каже, че тази обнадеждаваща дума даде сила на Алтенхайм и той се опита да проговори.

— Отговори — настояваше Сернин — отговори и ще те спася. Днес ще ти дам живот… утре свобода… Отговори.

Вратата трепереше под ударите.

Баронът изричаше неразбираеми срички. Наведен над него, разтревожен, напрегнал цялата си енергия и воля, Сернин се задъхваше от тревога. Той дори не мислеше за агентите, за залавянето си, за затвора,… а за Женевиев, за Женевиев, която умираше от глад и която само една дума на този клетник можеше да я спаси!

— Отговори!… Трябва…

Той заповядваше, молеше. Алтенхайм заекна като хипнотизиран, победен от неукротимата му воля.

— Ри…Риволи…

— Улица „Риволи“, нали? Ти си я затворил в къща на тази улица… Кой номер?

Силна врява… триумфиращи викове… вратата беше паднала.

— Дръжте го — извика г-н Вебер, — дръжте го!… Хванете и двамата.

— Номер… отговори… Ако я обичаш, отговори… Защо да мълчиш сега?

— Двадесет… двадесет и седем — прошепна баронът. Нечии ръце докоснаха Сернин. Срещу него бяха насочени десет револвера. Той се изправи пред агентите, които отстъпиха инстинктивно от страх.

— Ако мръднеш, Люпен — извика г-н Вебер с насочено оръжие, — ще те убия.

— Не стреляй — каза Сернин сериозно. — Излишно е, аз се предавам.

— Шегички! Това е още един от твоите номера…

— Не! — поде Сернин. — Битката е загубена. Ти нямаш право да стреляш. Аз не се съпротивлявам.

Той извади два револвера и ги хвърли на пода.

— Шегички! — поде г-н Вебер неумолимо. — Право в сърцето, момчета! При най-малкото движение — огън! При най-малката дума — огън!

Там имаше десет мъже. Той постави още. Насочи 15 ръце към мишената. И бесен, треперещ от радост и страх, процеди през зъби:

— В сърцето! В главата! Без милост! Ако мръдне, ако проговори… от упор, огън!

С ръце в джобовете, равнодушен, Сернин се усмихваше. Смъртта го дебнеше. На два пръста от слепоочията му. Пръстите се свиха върху спусъците.

— Ах! — засмя се г-н Вебер. — Удоволствие е да се види подобно нещо… И аз си представям, че този път, че ние се намесихме в твоите хиляда и един мръсни начина, господин Люпен…

Той накара да отворят капака на един голям отдушник, откъдето бързо проникна дневна светлина, и се обърна към Алтенхайм. Но за негово голямо смущение баронът, когото мислеше за мъртъв, отвори очи, мътни ужасяващи очи, вече превзети от отвъдното. Той погледна г-н Вебер… После като че потърси някого и като забеляза Сернин, се сгърчи от гняв. Можеше да се каже, че се събуждаше от своето вцепенение и че внезапно съживената омраза му върна част от силите.

Той се опря на двата си юмрука и се опита да проговори.

— Познавате го нали? — каза г-н Вебер.

— Да.

— Това е Люпен, нали?

— Да… Люпен…

Сернин слушаше все така усмихнат.

— Боже, как се забавлявам — каза той.

— Имате ли друго нещо да казвате? — попита г-н Вебер, който виждаше устните на барона да се движат отчаяно.

— Да.

— Може би за г-н Льонорман?

— Да.

— Затворили ли сте го? Къде? Отговорете…

С тялото си и с напрежение в погледа той посочи шкафа в ъгъла на стаята.

— Там… там — каза той.

— Аха,… — засмя се Люпен.

Г-н Вебер отвори. На една от дъските имаше пакет, увит в черен плат. Той го разтвори и намери шапка, малка кутия, дрехи… Вебер потръпна. Беше познал жълтозеления редингот на г-н Льонорман.

— Ах, нещастници! — провикна се той. — Убили са го.

— Не — каза Алтенхайм, кимвайки.

— Тогава?

— Това е той… той…

— Как той? Люпен ли е убил шефа?

— Не.

С диво упорство Алтенхайм се вкопчваше в живота, жаден да говори, да обвинява… Тайната, която той искаше да разкрие беше на върха на устните му, той не можеше вече да я изрече с думи.

— Хайде — настоя заместник-началникьт — г-н Льонорман е мъртъв, нали?

— Не.

— Жив ли е?

— Не.

— Не разбирам… А тези дрехи? Този редингот?

Алтенхайм се обърна към Сернин. Една мисъл осени г-н Вебер.

— Ах! Разбирам, Люпен е откраднал дрехите на г-н Льонорман и е мислил да си послужи с тях.

— Да… да…

— Не е лошо — възкликна заместник-началникът. — Това е тъкмо негов номер. В тази стая щяхме да намерим Люпен, преоблечен като г-н Льонорман, завързан може би. Това щеше да бъде спасение за него. Само че не е имал време. Нали така?

— Да… да…

Но по погледа на умиращия г-н Вебер почувства, че има още нещо и че това съвсем не беше цялата тайна. А каква беше страшната и неразгадаема загадка, която умиращият искаше да разкрие, преди да издъхне. Той запита:

— А къде е г-н Льонорман? — Там…

— Как там?

— Да.

— Но в тази стая сме само ние!

— Има… има…

— Има… Сернин…

— Сернин! Брей! Какво?

— Сернин… Льонорман…

Г-н Вебер подскочи. Внезапно просветление му дойде.

— Не, не, това е невъзможно! — шепнеше той. — Това е лудост!

Той се вгледа в своя пленник. Сернин, изглежда, се забавляваше много и присъстваше на сцената като аматьор, на който му е весело и много иска да научи развръзката.

Изтощен, Алтенхайм беше паднал по цялата си дължина. Дали щеше да умре, преди да издаде ключа към загадката, която поставяха неясните му думи? Г-н Вебер беше потресен от абсурдната и невероятна хипотеза, която не искаше да приеме. Той пак се наведе над барона.

— Обяснете се… Какво има? Каква е тази загадка…

Баронът сякаш не чуваше, погледът му беше неподвижен и втренчен. Г-н Вебер произнесе ясно, така че всяка сричка да проникне до дъното на погълнатата от мрака душа:

— Слушай… Аз разбрах добре, нали? Люпен е г-н Льонорман?

Г-н Вебер направи усилие над себе си, за да продължи, защото това изречение му се струваше чудовищно. Обаче нежните очи на барона го гледаха с тревога. Той довърши разтреперан от вълнение, сякаш беше произнесъл богохулство:

— Така е, нали? Сигурен ли си? Двамата са един и същ човек?

Очите не мърдаха. Струйка кръв се стичаше в ъгълчето на устата… Две или три изхълцвания… последна конвулсия. И край. В ниската стая, препълнена с хора, настъпи дълго мълчание. Почти всички агенти, които гледаха Сернин, се бяха обърнали стреснати, без да разбират или отказвайки да разберат, те още чуваха ужасното обвинение, което бандитът успя да направи.

Г-н Вебер взе намерената в пакета кутия и я отвори. В нея имаше сива перука, очила със сребърна рамка, кафяв шал, а в двойното дъно, шишенце с грим и преградка с дребни кичури сива коса — с една дума, всичко необходимо, за да се постигне образът на г-н Льонорман.

Той се приближи до Сернин, заразглежда го мълчаливо известно време, като възстановяваше замислено всички фази на приключението, той прошепна:

— Значи е истина.

Сернин, който продължаваше да стои спокойно, усмихнат възрази:

— Предположението не е лишено нито от елегантност, нито от дързост. Но преди всичко кажи на твоите хора да си приберат играчките и да ме оставят на мира.

— Добре — прие г-н Вебер, като направи знак на своите хора. — А сега отговори.

— На какво?

— Ти ли си г-н Льонорман?

— Да.

Чуха се възгласи. Жан Дудвил, който беше тук, докато неговият брат наблюдаваше тайния изход, Жан Дудвил, самият съучастник на Сернин, го гледаше ужасено. Г-н Вебер се задъхваше, но не знаеше какво да прави.

— Поразява те, нали? — каза Сернин. — Признавам, че е доста забавно… Господи, колко пъти си ме карал да се смея, когато работехме заедно ти и аз, началникът и заместник-началникът… най-смешното е, че мислеше за умрял храбрия г-н Льонорман… мъртъв като нещастния Гурел. Но не, приятелю, човечецът продължаваше да живее…

Той посочи трупа на Алтенхайм.

— Виж, ето този бандит ме хвърли във водата, в чувал с паве на кръста. Само че беше забравил да ми вземе ножа… А с един нож чувалите се разрязват, въжетата се прерязват. Ето това е, нещастни Алтенхайм! Ако беше помислил за това, нямаше да бъдеш там, където си… Но стига приказки… Мир на праха ти!

Г-н Вебер слушаше и не знаеше какво да мисли. Накрая направи отчаян жест, сякаш се отказваше да си изгради разумно мнение.

— Сложете му белезници! — каза той, внезапно разтревожен.

— Това ли е всичко, което измисли? — попита Сернин… — Не ти липсва въображение… Добре, ако това те забавлява…

И като видя Дудвил в първата редица на своите нападатели, той му протегна ръцете си:

— Хайде, приятелю, на теб се пада честта и няма опасност да ти коства усилия. Аз играя открита игра… защото няма възможност да постъпя иначе…

Той говореше с тон, който подсказа на Дудвил, че за момент борбата е свършила и че трябва да се подчини. Дудвил му сложи белезниците. Без да помръдне устни, без да раздвижи лице, Сернин прошепна: улица „Риволи“ номер 27, Женевиев.

Г-н Вебер не можа да сдържи задоволството си при вида на това зрелище.

— На път! — каза той. — В Сигурността!

— Точно така, в Сигурността! — възкликна Сернин. — Г-н Льонорман ще тикне в затвора Арсен Люпен, който пък ще тикне в затвора принц Сернин.

— Много си остроумен, Люпен.

— Истина е, Вебер, ние не можем да се разберем.

Докато пътуваха с автомобила, той не произнесе нито дума. Минаха през Сигурността, но не се забавиха, защото г-н Вебер си спомни за бягствата, организирани от Люпен. Той го отведе веднага в антропометрията и после в предварителния затвор, откъдето беше прехвърлен в затвора на здравната служба. Предупреден по телефона, директорът чакаше. Формалностите по записването в затворническата книга и минаването през стаята за пребъркване бяха кратки.

В седем часа вечерта принц Пол Сернин прекрачи прага на килия 14 във второ отделение.

— Апартаментът си го бива, бива си го… — заяви той. — Електрическо осветление, парно отопление, тоалетна… С две думи — съвременен комфорт… Отлично… съгласни сме… Господин Директоре, с най-голямо удоволствие заемам този апартамент.

Той легна облечен на леглото.

— Ах, господин директоре, имам малка молба към Вас.

— Кажете.

— Нека не ми носят каквото и да е до утре сутринта преди десет часа… умирам за сън.

Той се обърна към стената и пет минути по-късно вече спеше дълбоко.

Край
Читателите на „813 — Двойният живот на Арсен Люпен“ са прочели и: