Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
813, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Морис Льоблан

813 Двойният живот на Арсен Люпен

 

© Здравка Найденова, превод от френски

© Никола Киров, художник

С/о Jusautor, Sofia

Редактор: Вяра Канджева

Технически редактор: Хари Пушков

Формат: 84/108/32

Издателска къща „Борина“ 1992

София

ISBN 954-500-014-7

Цена: 14,95 лв.

История

  1. — Добавяне

II

Сен-Клу. Малка вила, разположена на най-високата точка на платото до рядко използван път. Часът е единадесет вечерта. Г-н Льонорман остави автомобила си в Сен-Клу и като вървеше предпазливо по пътя, той се приближи към вилата.

Някаква сянка се появи.

— Ти ли си Гурел?

— Да, шефе.

— Предупреди ли братята Дудвил за моето пристигане?

— Да, стаята Ви е готова, можете да си легнете и да поспите… Освен ако не се опитат да отвлекат Пиер Льодюк тази нощ, а това няма да ме учуди след маневрата на оня тип, когото забелязаха братята Дудвил.

Те прекосиха градината, влязоха тихо и се качиха на първия етаж. Двамата братя Жан и Жак Дудвил бяха там.

— Има ли известие от принц Сернин? — ги попита той.

— Никакви, шефе.

— А Пиер Льодюк?

— Той лежи по цял ден в стаята на партера или в градината. Изобщо не се качва да ни види.

— По-добре ли е?

— Много по-добре. Почивката го преобразява видимо.

— Много ли е предан на Люпен?

— По-скоро на принц Сернин, защото той не се съмнява, че двамата са един човек. Поне аз така предполагам, но от него всичко може да се очаква. Той не говори. А, той е голям чудак. Само едно лице има дарбата да го съживява, да го кара да говори и дори да се смее. Това е една девойка от Гарш, на която го представи принц Сернин, Женевиев Ернемон. Тя идва вече три пъти… Дори днес…

Той прибави на шега:

— Мисля си, че дори малко флиртуват… Също като негово височество принц Сернин и г-жа Кеселбах… изглежда той й прави мили очи! Пустият му Люпен!

Г-н Льонорман не отговори. Чувстваше се, че всички тези подробности, на които не даваше вид, че обръща внимание, се врязваха дълбоко в паметта му за момента, в който ще му се наложи да прави логически изводи.

Той запали цигара, подъвка я, без да пуши, запали я отново и я хвърли.

Зададе два-три въпроса, после, както си беше облечен, се хвърли на леглото.

— При най-малкото нещо да ме събудите… В противен случай ще спя. Хайде… всеки на поста си.

Те излязоха. Мина един час, два часа…

Изведнъж г-н Льонорман почувства, че някой го докосва и Гурел му каза:

— Шефе, станете, бариерата е отворена.

— Колко са, един или двама?

— Видях само един… Луната изгря в този момент… Той се притисна към зида.

— Къде са братя Дудвил?

— Изпратих ги навън, през задния вход. Те ще отрежат отстъплението му, когато дойде моментът.

Гурел хвана г-н Льонорман за ръка, поведе го надолу, а после влязоха в една тъмна стая.

— Не мърдайте, шефе, ние сме в тоалетната на Пиер Льодюк. Отварям вратата на спалнята… Не се страхувайте… той е взел веронал както всяка вечер… нищо не може да го събуди. Елате… Скривалището е добро, нали? Ето завесите на леглото му… Оттук виждате прозореца и тази част на стаята, която се намира между леглото и прозореца.

Прозорецът беше широко отворен и през него се процеждаше мътна светлина, която на моменти се проясняваше, когато луната разкъсваше воала на облаците.

Двамата мъже не откъсваха очи от празната рамка на прозореца, уверени, че очакваното събитие ще дойде оттам. Чу се слаб шум… изскърцване…

— Качва се по решетката — прошепна Гурел.

— Висока ли е?

— Два метра… два метра и петдесет…

Скърцането ставаше по-ясно.

— Излез, Гурел — прошепна Льонорман, — иди при Дудвил, доведи ги при стената и преградете пътя на неканения гост.

Гурел излезе.

В същия момент на прозореца се появи първо нечия глава, после една сянка прекрачи балкона. Г-н Льонорман различи слаб мъж, по-висок от среден на ръст, облечен в тъмни дрехи и без шапка.

Мъжът се обърна и наведен над балкона, се вглежда няколко секунди в тъмното, сякаш да се убеди, че не го заплашва никаква опасност. После се обърна и залегна на паркета. Изглеждаше неподвижен. Но след миг г-н Льонорман си даде сметка, че черното петно се движеше и приближаваше. Стигна до леглото. Стори му се, че чу дишането на това същество и дори, че отгатваше как изглеждат очите му — блестящи, остри очи, които пробиват мрака като огнени струи и виждат в тъмното.

Пиер Льодюк въздъхна дълбоко и се обърна.

Отново настъпи тишина.

Съществото се беше плъзнало покрай леглото с недоловими движения, а тъмният му силует се открояваше върху белите висящи чаршафи.

Само да протегнеше ръка г-н Льонорман щеше да го докосне. Този път той различи ясно новото дишане, което се редуваше с дишането на спящия, и му се стори, че долавя и ударите на биещо сърце.

Внезапно блесна лъч светлина… Човекът беше запалил електрическо фенерче и осветяваше лицето на Пиер Льодюк. Но самият той оставаше в сянка и г-н Льонорман не можа да види лицето му.

Видя само нещо блестящо в осветеното поле и потръпна — острие на нож. Острият, тънък нож беше по-скоро стилет, отколкото кама, стори му се еднакъв с ножа, който намери до трупа на Шампан — секретаря на г-н Кеселбах.

Той напрегна цялата си воля, за да не скочи върху човека. Първо искаше да види какво ще направи…

Ръката се издигна. Щеше ли да нанесе удар? Г-н Льонорман изчисли разстоянието за пресичане на удара. Но не, това не беше убийствен жест, а жест на предпазливост.

Ако Пиер Льодюк мръднеше, ако се опиташе да извика, ръката щеше да се стовари върху него. Мъжът се наведе над спящия, сякаш разглеждаше нещо.

„Дясната буза… помисли г-н Льонорман, белега на дясната буза… той иска да се увери, че това наистина е Пиер Льодюк“.

Човекът се беше обърнал, така че се виждаха само раменете му. Но дрехите и пардесюто му бяха толкова близо, че докосваха завесите, зад които се криеше г-н Льонорман.

„Едно негово движение, помисли си той, едно тревожно потреперване и ще го сграбчи.“

Но мъжът не мръдна, изцяло погълнат от прегледа, който вършеше.

Накрая, след като прехвърли ножа в ръката, която държеше фенера, той повдигна чаршафа на леглото, отначало малко, после все по-високо, така че да открие лявата ръка на спящия.

Снопът светлина освети ръката. Показаха се четири пръста цели, а петият беше отрязан на втората фаланга.

За втори път Пиер Льодюк се размърда. Светлината веднага загасна и за миг човекът остана до леглото неподвижен като изтукан. Щеше ли да се реши да нанесе удара? Г-н Льонорман се разтревожи за престъплението, което можеше да предотврати толкова лесно, но искаше да го направи едва в последния миг.

Тишината продължи дълго, много дълго. Изведнъж му се привидя една ръка, която се издига. Той мръдна инстинктивно, протегна ръка над спящия, но блъсна мъжа. Чу се сподавен вик. Човекът замахна в празното пространство, защитаваше се наслуки, после се спусна към прозореца, но г-н Льонорман скочи върху него и го сграбчи с две ръце. Но тогава почувства, че човекът отстъпва и понеже беше по-слаб и безпомощен, бягаше от борбата и се опитваше да се изплъзне от ръцете му. Г-н Льонорман го притисна силно към себе си и го преви на две чак до паркета.

— Ах, пипнах те… пипнах те — прошепна той тържествуващо.

Изпитваше особено опиянение, че е хванал в непреодолимата си хватка ужасния престъпник, гнусното чудовище. Той почувства, че живее и тръпне, гневеше се и се отчайваше, животът им се сливаше, диханията им се смесваха.

— Кой си ти? — каза той. — Кой си ти? Налага се да проговориш…

Стискаше тялото на врага с растяща сила, защото имаше впечатление, че тялото се смалява в ръцете му, че се топи. Той стискаше все по-силно и по-силно… но изведнъж се разтрепери от главата до петите. Беше усетил съвсем леко бодване в гърлото… Отчаян, той го стисна още по-силно: болката се засили. Тогава си даде сметка, че човекът бе успял да си извие ръката, да я плъзне по гърдите му и да насочи ножа си. Наистина ръката му не се движеше, но колкото по-силно го притискаше г-н Льонорман, върхът на камата проникваше в плътта му.

Той отметна леко глава, за да избегне острието, но то последва движението и раната се разшири.

Тогава спря да мърда, завладян от спомена за трите убийства и всичко ужасяващо, жестоко и съдбовно, свързано със същата тази малка стоманена игла, която дупчеше кожата му и се забиваше безмилостно…

Внезапно го пусна и отскочи назад. После се опита да мине в настъпление, но беше късно.

Човекът прекрачи прозореца и скочи.

— Гурел, — внимавай — извика той, защото знаеше, че Гурел е наблизо, готов да посрещне беглеца.

Наведе се през балкона. Чу шум от стъпки по калдаръма… видя една сянка между дърветата… бариерата щракна… и никакъв друг шум повече… никаква намеса…

Без да го е грижа за Пиер Льодюк, той извика:

— Гурел!… Дудвил!

Не получи отговор. Наоколо цареше дълбока нощна тишина…

Против волята си той си спомни отново за тройното убийство, за стоманения стилет. Не, това е невъзможно, човекът нямаше да има време да замахне, но не се е наложило, понеже пътят му е бил свободен.

Той скочи на свой ред и като включи своя фенер, разпозна Гурел проснат на земята.

— По дяволите! — изруга той. — Скъпо ще ми платят, ако е мъртъв.

Но Гурел беше само замаян. Няколко минути по-късно дойде на себе си и изгрухтя:

— Удари ме с юмрук, шефе… обикновен удар с юмрук в гърдите. Но какъв здравеняк!

— Значи са били двама?

— Да, един дребен, който се качи, и още един, който ме изненада, докато пазех.

— А Дудвил?

— Не съм ги виждал.

Намериха единия от двамата — Жак, близо до бариерата, облян в кръв, с разбита челюст, а другия малко по-далече със смазани гърди.

— Какво? Какво има? — попита г-н Льонорман.

Жак разказа, че те с брат му се сблъскали с човек, който ги извадил от строя, преди да успеят да окажат съпротива.

— Сам ли беше?

— Не, когато мина отново покрай нас, беше придружен от по-дребен от него.

— Позна ли твоя нападател?

— По плещите ми заприлича на англичанина от хотел „Палас“, дето напусна хотела и ни се изплъзна.

— Майорът ли?

— Да, майор Парбъри.