Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (18)

I

Момиченцата си играеха в градината под надзора на г-ца Шарлот, новата сътрудничка на Женевиев. Г-жа Ернемон им раздаде сладкиши, после се върна в стаята, която служеше за гостна и приемна, и се настани пред бюрото, за да подреди книжата и дневниците.

Внезапно изпита усещане за чуждо присъствие в стаята. Тя се обърна разтревожена.

— Ти! — възкликна тя… — Откъде идваш? Откъде?

— Ш-ъ-т! — каза принц Сернин. — Слушай и да не губим минутка. Къде е Женевиев?

— На посещение при г-жа Кеселбах.

— Кога ще си дойде?

— След един час.

— Тогава ще въведа братя Дудвил. Имам среща с тях. Как е Женевиев?

— Много добре.

— Колко пъти се е срещала с Пиер Льодюк от моето заминаване преди десет дни?

— Три пъти и трябва да се срещне с него днес у г-жа Кеселбах, на която го представих съгласно заповедите ти. Само че ще ти кажа, този Пиер Льодюк не ми допада много. Женевиев трябва да намери някое добро момче от нейната класа. Например учител.

— Ти си луда! Женевиев да се ожени за даскал!

— Ах, ако мислеше преди всичко за щастието на Женевиев…

— И таз добра, Виктоар! Дразниш ме с всичките си брътвежи. Имам ли време за чувства? Аз играя партия шах и местя фигурките, без да ме е грижа какво мислят те. Едва когато спечеля партията, ще се позаинтересувам дали офицерът Пиер Льодюк и кралицата Женевиев имат сърца.

Тя го прекъсна.

— Чу ли? Подсвиркване…

— Това са двамата Дудвил. Иди да ги доведеш и ни остави сами.

Двамата братя влязоха и той ги разпита с обичайната си прецизност:

— Знам всичко, което вестниците писаха за изчезването на Льонорман и Гурел. Знаете ли нещо повече?

— Не. Заместник-началникът, г-н Вебер, пое случая в свои ръце. Вече осем дни претърсваме градината на пансиона и не можем да си обясним как са могли да изчезнат… Подобно нещо не се е виждало… да изчезне началникът на Сигурността, и то безследно!

— А двете прислужнички?

— Гертруд замина. Сега я търсят.

— А сестра й Сюзан?

— Г-н Вебер и г-н Формери я разпитаха. Няма нищо против нея.

— Това ли е всичко, което имате да ми казвате?

— А, не, има и други неща, които не съобщиха вестниците.

Тогава те разказаха за събитията, станали през последните два дни с г-н Льонорман, за нощното посещение на двамата бандити във вилата на Пиер Льодюк, после за опита на Рибейра на другия ден да отвлече Женевиев, и преследването през гората на Сен-Кукуфа, после за пристигането на стария Щайнвег, за разпита му в Сигурността пред г-жа Кеселбах, и за бягството му от Палатата.

— Някой друг освен Вас знае ли тези подробности?

— Диьози знае за инцидента с Щайнвег, защото той ни го разказа.

— Продължават ли да Ви имат доверие в префектурата?

— До такава степен, че ни използват открито. Г-н Вебер се кълне само в нас.

— Значи — каза принцът — не всичко е загубено. Щом г-н Льонорман е допуснал известно неблагоразумие, което му е струвало живота, както предполагам, все пак е свършил добра работа и остава само да се продължи. Врагът има преднина, но ще го настигнем.

— Много трудно, господарю.

— Защо? Става въпрос чисто и просто да намерим стария Щайнвег, защото той държи ключа на загадката.

— Да, но къде ли е скрил Рибейра стария Щайнвег?

— При себе си, по дяволите!

— Следователно трябва да разберем къде живее Рибейра.

— По дяволите!

След като ги изпрати, той отиде в пансиона. Пред вратата имаше автомобили и двама души се разхождаха напред-назад, сякаш бяха на пост.

В градината, близо до оградата на г-жа Кеселбах, той видя седнали на една пейка Женевиев, Пиер Льодюк и някакъв охранен господин с монокъл. Тримата разговаряха. Никой от тях не го забеляза.

От сградата излязоха много хора. Това бяха г-н Формери, г-н Вебер, един писар и двама инспектори. Женевиев влезе вътре, господинът с монокъла заговори със съдията и заместник началника на Сигурността и тръгна бавно с тях. Сернин се приближи до пейката, където седеше Пиер Льодюк, и прошепна:

— Не мърдай, Пиер Льодюк, аз съм.

— Вие!… Вие!

Младежът виждаше за трети път Сернин от ужасната нощ във Версай и всеки път срещата го смущаваше.

— Отговори… Кой е човекът с монокъла?

Пиер Льодюк заекваше пребледнял. Сернин му стисна ръката.

— Отговори за бога, кой е?

— Барон Алтенхайм.

— Откъде идва?

— Бил е приятел на г-н Кеселбах. Пристигнал е от Австрия преди шест дни и е предложил услугите си на г-жа Кеселбах.

През това време магистратите бяха излезли от градината заедно с барон Алтенхайм.

— Баронът разпитва ли те?

— Да, много. Той се интересуваше от мен. Пожела да ми помогне да намеря моето семейство, накара ме да му разкажа спомени от детството ми.

— И ти какво каза?

— Нищо, тъй като нищо не знам. Нима имам спомени? Вие ме поставихте на мястото на другия, а аз не знам дори кой е той.

— И аз също! — отвърна принцът. — И тъкмо в това се състои необичайното в твоя случай.

— А, Вие се забавлявате… Вие пак се забавлявате… Но на мен започна да ми дотяга… Забъркан съм в куп нечисти неща… без да смятаме опасността, на която се излагам, като играя ролята на друг човек.

— Как… да не си? Ти си най-малкото херцог, така както аз съм принц… Може би повече дори… А освен това, ако не си, стани за бога! Женевиев не заслужава ли да си продадеш душата за нейните красиви очи?

Принц Сернин дори не го гледаше, защото не се интересуваше какво мисли. Те влязоха в сградата и в подножието на стълбата Женевиев се появи грациозна и усмихната.

— Ето че се върнахте! — каза тя на принца. — Ах, толкова по-добре! Много съм доволна… искате ли да видите Долорес?

Миг след това тя го въведе в стаята на г-жа Кеселбах. Принцът изтръпна. Долорес беше още по-бледа, още по-отслабнала, отколкото последния път, когато я видя. Легнала на дивана, завита с бяла покривка, тя приличаше на онези болни, които отказват да се борят. Тя вече не се бореше с живота, а със съдбата, която я обсипваше със своите удари.

Сернин я гледаше с дълбоко състрадание и с нескривано вълнение. Тя му благодари за симпатията, която й засвидетелстваше, и заговори за барон Алтенхайм с приятелски думи.

— Познавахте ли го по-рано? — попита я той.

— Да, по име, и то от устата на моя съпруг, с когото беше много близък.

— Аз срещнах един Алтенхайм, който живее на улица „Дарю“. Мислите ли, че е същият?

— А, не! Този живее… Всъщност аз не знам много нещо, той ми каза адреса си, но едва ли ще мога да го повторя…

След като поговориха няколко минути, Сернин се сбогува.

Във вестибюла го чакаше Женевиев.

— Имам да Ви казвам нещо — каза живо тя…-сериозни неща… Видяхте ли го?

— Кого?

— Барон Алтенхайм… но това не е неговото име… или поне тоя има друго… аз го познах… той не се досеща…

Тя го изведе навън и вървеше доста развълнувана.

— По-спокойно, Женевиев…

— Това е мъжът, който искаше да ме отвлече… Ако не беше горкият г-н Льонорман, бях загубена… Хайде, Вие би трябвало да знаете, Вие, който знаете всичко.

— Как е истинското му име?

— Рибейра.

— Сигурна ли сте?

— Напразно си е променил вида, аз веднага го познах по акцента, но маниерите и по ужаса, който изпитвам. Но си мълчах… до Вашето завръщане.

— Не казахте нищо дори на г-жа Кеселбах, така ли?

— Нищо. Тя изглеждаше толкова щастлива, че се среща с приятел на мъжа си. Но Вие ще й кажете, нали? Вие ще я защитавате… Не знам какво подготвя против нея, против мен… Сега когато г-н Льонорман го няма, той от нищо не се бои и действа като господар. Кой би могъл да го разобличи?

— Аз. Аз отговарям за всичко. Но нито дума на никого.

Бяха стигнали до будката на портиера. Вратата се отвори. Принцът додаде:

— Сбогом, Женевиев, и бъдете спокойна. Аз съм тук.

Той затвори вратата, обърна се и веднага отстъпи назад. Срещу него стоеше с високо вдигната глава, с широки рамене и мощно телосложение човекът с монокъл — барон Алтенхайм.

Те се гледаха две-три секунди мълчаливо. Баронът се усмихваше. Той каза:

— Чаках те, Люпен.

Колкото и добре да се владееше, Сернин потръпна. Той идваше да разобличи своя противник, а тъкмо противникът му го разобличаваше още с първите думи. В същото време противникът влизаше в битката смело, нахално, сякаш беше сигурен в победата. Постъпката му беше решителна и говореше за грубата му сила.

Двамата мъже се измерваха с очи много враждебно.

— А после? — каза Сернин.

— После ли? Не мислиш ли, че трябва да се видим?

— Защо?

— Искам да говоря с теб.

— Кога?

— Утре. Ще обядваме заедно в ресторант.

— Защо не у Вас?

— Не ми знаеш адреса.

— Вярно е.

Принцът бързо извади вестника, който стърчеше от джоба на Алтенхайм, а върху него личеше изпращателната лентичка и каза:

— Вила „Дюпон“ номер 29.

— Добре изиграно — каза другият. — Следователно утре у дома.

— Утре при теб. В колко часа?

— В един.

— Ще дойда. Моите почитания.

Те се готвеха да се разделят. Алтенхайм се спря.

— А, още една дума, принце. Носи си оръжието.

— Защо?

— Имам четирима слуги, а ти ще си сам.

— Аз имам юмруци — каза Сернин — партията ще бъде равна.

Той му обърна гръб, после го повика отново:

— И още една дума, бароне. Наеми още четирима слуги.

— Защо?

— Размислих. Ще си взема камшика.