Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (5)

V

Една малка рана на гърба, между лопатките… Лекарят заяви:

— Абсолютно същата рана като на г-н Кеселбах.

— Да — каза г-н Льонорман. — Същата ръка е нанесла удара и със същото оръжие.

Според положението на трупа човекът е бил изненадан на колене пред леглото, докато търсел скритата под дюшека си табакера за цигари. Ръката му беше още между дюшека и пружината, но табакерата не се намери.

— Сигурно този предмет е бил дяволски компрометиращ — подметна г-н Формери, който вече не се осмеляваше да изкаже по-точно мнение.

— По дяволите! — каза началникът на Сигурността.

— Но ние знаем инициалите, Л и М, а заедно с това, което г-н Шампан знае, както личи, лесно ще се осведомим.

Г-н Льонорман подскочи.

— Шампан! Къде е той?

Погледнаха в коридора между групите хора, които се тълпяха там. Шампан го нямаше.

— Г-н Шампан дойде с мен — каза директорът.

— Да, да, знам, но не се върна с Вас.

— Не, казах му да остане при трупа.

— Вие го оставихте!… Сам?

— Казах му: „Останете и не мърдайте“.

— Никой ли нямаше. Не видяхте ли никого?

— В коридора, не.

— А в съседните мансардни… или пък, вижте, никой ли не се криеше след онзи завой?

Г-н Льонорман изглеждаше силно развълнуван. Той крачеше напред, назад, отваряше вратите на стаите. И внезапно хукна да тича с неподозирана за него пърга-вина.

Слезе шестте етажа, следван отдалеч от директора и следователя. Долу той намери Гурел пред официалния вход.

— Никой ли не е излизал?

— Никой.

— А на другата врата към улица „Орвието“?

— Поставих Диьози да дежури.

— С категорични заповеди ли?

— Да, шефе.

В просторния хол на хотела тълпата пътници се трупаше, обзета от тревога, коментираше горе-долу точни версии, които й хрумваха върху странното престъпление. Всички прислужници, повикани по телефона, пристигаха един след друг. Г-н Льонорман веднага ги разпитваше.

Никой от тях не можа да даде ни най-дребно сведение. Тогава се яви една прислужничка от петия етаж. Преди десетина минути може би тя срещнала двама господа, които слизали по служебното стълбище между петия и четвъртия етаж.

— Слизаха много бързо. Първият водеше втория за ръката. Учудих се като видях двамата господа на служебното стълбище.

— Можете ли да ги познаете?

— Първия не. Той си обърна главата. Беше слаб, рус. Носеше мека черна шапка… и черни дрехи.

— А другият?

— Ах, другия. Това е англичанинът с добре обръснато тлъсто лице и карирани дрехи. Без шапка.

Очевидно описанието се отнасяше за Шампан. Жената добави:

— Видът му беше… Видът му беше странен… като на луд.

Твърдението на Гурел не задоволи г-н Льонорман. Той разпита поред портиерите, които стояха пред двете врати.

— Познавате ли г-н Шампан?

— Да, господине, той винаги говореше с нас.

— А не сте ли го виждали да излиза?

— Не. Тази сутрин не е излизал.

Г-н Льонорман се обърна към полицейския комисар:

— Колко души имате, господин комисар? — Четирима.

— Не са достатъчно. Обадете се на секретаря си да Ви изпрати всички налични хора. И благоволете сам да организирате най-непосредствено наблюдение на всички изходи. Военно положение, господин комисар…

— Но, протестира директорът, моите клиенти…

— Не ме е грижа за Вашите клиенти, господине. Моят дълг стои над всичко, а той е да арестувам на всяка цена…

— Значи Вие мислите? — осмели се следователят.

— Не мисля, господине… Сигурен съм, че авторът на двойното убийство се намира все още в хотела.

— В такъв случай Шампан…

— В този час аз не мога да отговоря дали Шампан е още жив. Във всеки случай това е въпрос на минути, на секунди… Гурел, вземи двама души и претърси всички стаи на четвъртия етаж… Господин директор, един от Вашите служители ще ги придружи. Към другите етажи ще пристъпим, когато пристигне подкреплението. Хайде, Гурел, на лов, и си отваряй очите… Това е едър дивеч.

Гурел и хората му побързаха. Г-н Льонорман остана в хола близо до рецепцията. Сега вече не мислеше да сяда, както правеше обикновено. Той крачеше от главния вход до входа откъм улица „Орвието“ и се връщаше в изходната си точка.

От време на време заповядваше:

— Господин директор, да се наблюдава кухнята, могат да се измъкнат оттам… Господин директор, кажете на Вашата телефонистка да не свързва никого от хотела, който поиска да говори с града. Ако й се обадят от града, да свърже търсеното лице, но да си запише името му. Господин директор, нека направят списък на клиентите, чието име започва с Л или М.

Произнасяше всичко това високо като армейски генерал, който дава заповеди на своите лейтенанти, от които зависи изходът на битката.

А това наистина беше безмилостна и жестока битка, въпреки че се разиграваше в елегантната обстановка на един парижки хотел между могъщата фигура на началника на Сигурността и загадъчния преследван, гонен човек, почти пленник, но така невероятно хитър и ловък.

Тревога свиваше гърлата на наблюдателите, струпани в хола, мълчаливи и треперещи, разтърсвани от страх при най-малкия шум, завладени от адския образ на убиеца. Къде ли се крие? Щеше ли да се появи? Дали не беше между тях?… Може би ето този?… Или онзи другия?

Нервите им бяха така опънати, че ако някой се разбунтуваше, можеха да насилят вратата и да излязат на улицата, но маестрото беше тук и неговото присъствие успокояваше. Чувстваха се в безопасност като пътници на кораб, ръководен от добър капитан.

Всички погледи се насочваха към възрастния прегърбен господин с очила и сивеещи коси, с маслинено зелен редингот и кафяв шал, който се разхождаше със сигурни крачки.

Понякога дотичваше, изпратено от Гурел, някое от момчетата, които присъстваха на разследването, водено от комисаря.

— Нещо ново? — питаше г-н Льонорман.

— Нищо, господине, нищо не се намира.

Два пъти директорът се опита да наруши заповедта. Положението е непоносимо. Много пътници имат работа и трябва да заминат, протестираше той.

— Не ме интересува — повтаряше г-н Льонорман.

— Но аз познавам всички.

— Толкова по-добре за Вас.

— Вие си превишавате правата.

— Знам.

— Ще Ви обвинят.

— Убеден съм в това.

— Самият следовател.

— Нека г-н Формери ме остави на спокойствие! Най-добре да разпитва прислужниците, което и прави сега. Останалото не засяга следователя, а полицията. То се отнася до мен.

В този момент в хотела нахлу бригада агенти. Началникът на Сигурността ги разпредели на много групи и ги изпрати на 3-тия етаж, а после, като се обърна към комисаря, каза:

— Скъпи комисарю, поверявам Ви охраната. Никаква слабост, моля Ви. Аз поемам отговорността за това, което ще се случи.

И като взе асансьора, се качи на втория етаж.

Работата не беше лесна. Тя продължи дълго, защото трябваше да се отворят вратите на 60 стаи, да се инспектират всички бани, всички легла, всички шкафове, всички килери. Но и това не даде резултат. Един час по-късно, към обяд, г-н Льонорман едва беше приключил с втория етаж, другите агенти не бяха завършили по-горните етажи и нищо не бе открито.

Г-н Льонорман се поколеба: дали убиецът не се е върнал отново към мансардите?

Но тъкмо реши да слезе в хола, когато му казаха, че г-жа Кеселбах току-що е пристигнала със своята компаньонка. Едуард, старият доверен прислужник, беше приел задачата да й каже за смъртта на г-н Кеселбах.

Г-н Льонорман я намери в един от салоните потресена, със сухи очи, но с изкривено от болка лице и разтреперано тяло, сякаш обзета от треска.

Тя беше доста едра кестенява жена, с черни очи, изключително красиви, изпъстрени с малки златни точици, подобни на пайети, които блестят в мрака. Мъжът й се беше запознал с нея в Холандия. Долорес беше родена там в семейство Амонти, стара фамилия от испански произход. Той веднага я беше обикнал и 4 години по-късно техният съюз, основан на нежност и преданост, продължаваше да бъде здрав.

Г-н Льонорман се представи. Тя го погледна, без да отговори, и той замълча, защото видя, че е силно потресена и сякаш не беше в състояние да разбере какво й говори.

После изведнъж се разплака и помоли да я заведат при мъжа й.

В хола г-н Льонорман намери Гурел. Той му подаде бързо шапката, която държеше в ръка.

— Шефе, намерих това… Няма грешка откъде идва, нали?

Това беше черна мека филцова шапка. Отвътре без етикет.

— Къде я намери?

— На площадката на служебното стълбище, на втория етаж.

— А на другите нищо ли не намерихте?

— Нищо. Всичко преровихме. Остава само първият етаж. А тази шапка доказва, че човекът е слязъл дотам. На прав път сме, шефе.

— И аз тъй мисля.

В подножието на стълбата г-н Льонорман се спря.

— Иди при комисаря и му предай заповедта: по двама души в подножието на четирите стълбища с пистолети в ръце. Гурел, ако Шампан се е спасил, а престъпникът се опита да избяга, аз ще нападна. Вече два часа се размотавам с него.

Той се качи по стълбите. На първия етаж срещна двама агенти, които излизаха от една стая, водени от служител.

Коридорът беше празен. Персоналът на хотела не смееше да се движи, а някои гости се бяха затворили, заключвайки два пъти стаите си, та се налагаше да се чука дълго и да бъдат разпознати, преди да им отворят.

По-нататък г-н Льонорман забеляза група агенти да посещават офиса, а в края на дългия коридор видя и трети, които се приближаваха до завоя, т.е. до стаите, разположени към улица „Жюде“.

Внезапно той ги чу да надават възгласи и изчезнаха тичешком. Спусна се след тях.

Агентите се бяха спрели посред коридора. В краката им, преграждайки пътя, лежеше тяло с лице към килима.

Г-н Льонорман се наведе и хвана безжизненото лице.

— Шампан — промълви той… — Мъртъв е.

После го разгледа. Бяло копринено плетено шалче стягаше врата му. Разви го. Появиха се червени петна и той установи, че по шала откъм темето имаше голям кървав тампон.

И пак същата малка рана, чиста, ясна, неумолима. Предупреден веднага, г-н Формери и комисарят притичаха.

— Никой ли не е излизал? — попита шефът. — Никаква тревога?

— Нищо — каза комисарят. — По двама души дежурят в подножието на всяка стълба.

— Може би се е качил отново? — каза г-н Формери.

— Не!… Не!

— Впрочем щяхме да го срещнем.

— Не… Всичко това е направено преди повече време. Ръцете му вече са изстинали… Убийството изглежда е извършено веднага след другото… веднага след като двамата мъже са стигнали тук по служебното стълбище.

— Но някой щеше да види трупа! Помислете си, преди два часа, 50 души минаха оттук…

— Трупът не е бил тук…

— Ами тогава къде е бил?

— Е! Откъде да знам? — отговори рязко началникът на Сигурността. — Постъпете като мен, търсете!… С приказки не се намира.

Той удряше нервно и гневно с юмрук но дръжката на бастуна си и стоеше с очи, вперени в трупа, мълчалив и замислен. Накрая произнесе:

— Господин комисар, бъдете любезен да разпоредите да пренесат жертвата в някоя празна стая. Ще повикаме лекаря. Господин директор, бихте ли ми отворили вратите на всички стаи от този коридор.

Господин Льонорман посети трите стаи и двата салона отляво, които съставляваха един незает апартамент. Отдясно имаше 4 стаи. Двете обитавани от някой си г-н Реверда и един италианец — барон Джиакомичи, и двамата излезли в този час. В третата стая намериха стара мома англичанка, все още в леглото, а в четвъртата — англичанин да чете и да си пуши кротко, когото шумът в коридора не беше успял да отвлече от четивото. Казваше се майор Парбъри.

Впрочем, нито обиските, нито разпитите дадоха някакъв резултат. Старата госпожица нищо не беше чула преди възгласите на агентите, нито шум от борба, нито предсмъртен вик, нито скарване. Майор Парбъри също.

Освен това не намериха никаква следа от кръв, нищо, което да позволи да се предположи, че нещастният Шампан е минал през някоя от тези стаи.

— Странно — прошепна следователят… Всичко това действително е странно…

И той наивно добави:

— Все по-малко разбирам. Тук има серия обстоятелства, които донякъде ми убягват. Какво мислите за това, господин Льонорман?

Г-н Льонорман несъмнено щеше да му даде някой от своите остри отговори, чрез които се проявяваше лошото му настроение обикновено, но Гурел се появи запъхтян.

— Шефе… намерихме това… долу… в рецепцията на хотела… на един стол…

Беше малък пакет, завързан и увит в черен вълнен плат.

— Отваряхте ли го? — попита шефът.

— Да, но когато видяхме съдържанието му, отново го завързахме точно както беше… много стегнато, можете да видите.

— Развържи!

Гурел развърза пакета и откри панталон и сако от черен вълнен плат, по всяка вероятност сгънат набързо, това си личеше по гънките на дрехите. В него беше завита тоалетна кърпа, цялата изцапана с кръв. Тя беше потапяна във вода, несъмнено, за да се заличат отпечатъците от ръцете, които са се бърсали с нея. В кърпата — стоманен стилет с инкрустирана със злато дръжка, целият червен от кръв, от кръвта на трима убити за няколко часа мъже, от невидимата ръка, сред тълпата от 300 души, която се разхождаше в широкия хол. Едуард — прислужникът, позна веднага стилета, който принадлежеше на г-н Кеселбах. Предишната вечер, преди нападението на Люпен, Едуард го беше видял на масата.

— Господин директоре — каза началникът на Сигурността, — отменям заповедта. Гурел ще каже да освободят вратите.

— Значи мислите, че въпросният Люпен е могъл да излезе? — запита г-н Формери.

— Не. Авторът на тройното убийство, което току-що установихме, е в хотела, в една от стаите или по-скоро е сред пътниците в хола или в салоните. За мен той живее в хотела.

— Невъзможно! А освен това къде ли е могъл да се преоблече? И с какви ли дрехи е сега?

— Не знам, но твърдя, че е така.

— И Вие освобождавате пътя? Но той ще си отиде напълно спокойно с ръце в джобовете.

— Пътникът, който си отиде така, без да си вземе багажа, и не се върне, ще бъде виновникът. Господин директор, благоволете да ме придружите в канцеларията. Искам да проуча отблизо списъка на Вашите клиенти.

В канцеларията г-н Льонорман намери няколко писма, адресирани до г-н Кеселбах. Той ги предаде на следователя.

Имаше и колетна пратка, която току-що беше донесена от парижката пощенска колетна служба. Тъй като хартията, с която бе обвита, се беше накъсала, г-н Льонорман можа да види абаносова касетка, върху която беше гравирано името на Рудолф Кеселбах.

Той я отвори. Освен останките от огледало, чието място все още личеше от вътрешната страна на капака, касетката съдържаше и визитната картичка на Арсен Люпен.

Но една подробност, изглежда, порази началника на Сигурността. Отвън, на дъното на кутията, имаше ети-кетче, оградено в синьо, подобно на онова, което прибра в стаята на четвъртия етаж, където беше намерена табакерата, и на този етикет цифрата 813.