Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
813, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Морис Льоблан

813 Двойният живот на Арсен Люпен

 

© Здравка Найденова, превод от френски

© Никола Киров, художник

С/о Jusautor, Sofia

Редактор: Вяра Канджева

Технически редактор: Хари Пушков

Формат: 84/108/32

Издателска къща „Борина“ 1992

София

ISBN 954-500-014-7

Цена: 14,95 лв.

История

  1. — Добавяне

ПРИНЦ СЕРНИН СЕ ХВАЩА ЗА РАБОТА

I

Партерен етаж на ъгъла на булевард „Осман“ и улица „Курсел“… Тук живее принц Сернин, един от най-блестящите членове на руската колония в Париж, чието име се появява непрекъснато в рубриките „Пътувания и курорти“ на вестниците.

Часът е единадесет сутринта. Принцът влиза в работния си кабинет. Той е мъж на около 35–38 години, в кестенявите му коси се преплитат няколко сребърни нишки. Той има здрав тен, големи мустаци и много ниско подстригани бакенбарди, едва очертани върху свежата кожа на бузите.

Изискано облечен със сив втален редингот и жилетка от тънко бяло ленено платно.

— Хайде! — каза той полугласно — мисля, че денят ще бъде тежък.

Отвори вратата, която водеше към голяма стая, където чакаха няколко души, и каза:

— Тук ли е Варние? Влез, Варние.

Мъж с походка на дребен буржоа, набит, солиден, стоящ здраво на краката си, се отзова на повикването. Принцът затвори вратата след него.

— Е добре, докъде стигна, Варние?

— Всичко е готово за тази вечер, шефе.

— Отлично. Разкажи с няколко думи.

— Ето. След убийството на нейния мъж г-жа Кеселбах повярва на проспекта, който й изпратихте, и избра за подслон дамския пансион, разположен на улица „Гарш“. Тя живее в дъното на градината, в павилиона на Императрицата, последната от четирите сгради, давана под наем от дирекцията на дами, които желаят да живеят напълно отделно от другите пансионерки.

— С какви прислужници?

— Нейната компаньонка, Гертруд, с която пристигна няколко часа след престъплението, и сестрата на Гертруд, Сюзан, която повика от Монте Карло, за да й служи като камериерка. Двете сестри са й много предани.

— А Едуард, камериерът?

— Не го задържа и той се върна в своя край.

— Среща ли се с някого?

— С никого. Цялото си време прекарва излегната на един диван. Изглежда много слаба и болна. Тя много плаче. Вчера следователят остана два часа при нея.

— Добре. Сега за младото момиче.

— Г-ца Женевиев Ернемон живее от другата страна на пътя… това е една уличка, която води към полето, в третата къща отдясно на тази уличка. Тя държи свободно и безплатно училище за изоставащи деца. Нейната баба, г-жа Ернемон, живее с нея.

— И като изхождам от това, което ми описа, Женевиев Ернемон и г-жа Кеселбах запознаха ли се?

— Да. Девойката поискала от г-жа Кеселбах субсидии за своето училище. Те, изглежда, се харесали, защото вече четири дни излизат заедно в парка на Вилньов-градината на пансиона е част от него.

— В колко часа излизат?

— От 5 до 6. Точно в шест часа девойката се връща в своето училище.

— Значи ти си организирал работата?

— За днес в шест часа. Всичко е готово.

— Ще бъдат ли сами?

— В този час в парка никога няма други хора.

— Добре. Аз ще бъда там. Върви.

Той го накара да излезе през вратата на вестибюла и като се върна в чакалнята, извика:

— Братята Дудвил.

Влязоха двама младежи, облечени с прекалено изискана елегантност, с живи очи и симпатичен вид.

— Добър ден, Жан! Добър ден, Жак! Какво ново в префектурата?

— Нищо особено, шефе.

— Г-н Льонорман продължава ли да Ви има доверие?

— Да. След Гурел ние сме неговите любими инспектори. Доказателство за това е, че ни настани в хотел „Палас“, за да следим хората, които са живели в коридора на първия етаж по време на убийството на Шампан. Гурел идва всяка сутрин и ние правим същия доклад като на Вас.

— Отлично. Важното е да съм в течение на всичко, което се върши и се казва в префектурата на полицията. Докато Льонорман мисли, че сте негови хора, аз ще бъда господар на положението. А в хотела откриха ли някаква следа?

Жан Дудвил като по-възрастен отговори:

— Англичанката, която живееше в една от стаите, си замина.

— Тя не ме интересува. Имам сведения за нея. А нейния съсед, майор Парбъри?

Те изглеждаха смутени. Накрая единият от двамата отговори:

— Днес сутринта майор Парбъри заповяда да занесат багажа му на гара Север за влака в 12:50, а той от своя страна тръгна с автомобил. Ние отидохме за потеглянето на влака. Майорът не дойде.

— А багажа?

— Изпратил да го вземат от гарата.

— Чрез кого?

— Казаха ни чрез някакъв посредник.

— Значи ли това, че следите му са загубени?

— Да.

— Най-сетне! — провикна се радостно принцът.

Другите се спогледаха учудени.

— Ами да — каза той. — Ето една улика.

— Мислите ли?

— Очевидно. Убийството на Шампан е могло да се извърши само в една от стаите на този коридор. Там, при един съучастник, убиецът на Кеселбах е завел секретаря, там го е убил, там се е преоблякъл и именно съучастникът след заминаването на убиеца е поставил трупа в коридора. Но какъв съучастник? Начинът, по който изчезва майор Парбъри, навежда на мисълта, че не е чужд на случая. Бързо, съобщете по телефона добрата новина на г-н Льонорман или на Гурел. Трябва да се извести префектурата колкото може по-бързо. Ние с тези господа вървим ръка за ръка.

Той им даде още няколко препоръки относно двойната им роля на полицейски инспектори на служба при принц Сернин и ги изпрати да си вървят.

В чакалнята оставаха двама посетители. Той въведе единия от тях.

— Хиляди извинения, докторе — му каза той. — Сега съм изцяло на твое разположение. Как е Пиер Льодюк?

— Мъртъв.

— Ох, ох! — каза Сернин. — Очаквах това след бележката, която ми изпрати сутринта. Но все пак горкото момче не живя дълго…

— Беше напълно изтощен. Един припадък и край.

— Проговори ли?

— Не.

— Сигурен ли си, че от деня, когато го прибрахме заедно от масата на кафенето в Белвил, никой в твоята клиника не е заподозрял, че това е той, Пиер Льодюк, когото Кеселбах искаше да намери на всяка цена?

— Никой. Беше настанен в една единична стая. Освен това аз бинтовах лявата му ръка, за да не се види раната на кутрето. Колкото до белега на бузата, той не личи под брадата.

— Сам ли го пазеше?

— Да. И съгласно Вашите инструкции се възползвах, за да го разпитам във всички мигове, когато изглеждаше в съзнание. Но постигнах само неразбираеми мънкания.

Принцът промърмори замислено:

— Мъртъв… Пиер Льодюк мъртъв… Цялата афера на Кеселбах очевидно почиваше на него и ето… ето че изчезна… без да направи разкритие, без да каже думичка за себе си, за своето минало… Трябва ли да се замесвам в тази авантюра, от която все още нищо не разбирам? Опасно е… Може да загазя…

Той помисли за момент и се провикна:

— Ах, толкова по-зле! Вече съм поел. Включил съм се. Това, че Пиер Льодюк е мъртъв, не е основание да напусна играта. Напротив! А случаят е много съблазнителен. Пиер Льодюк е мъртъв. Да живее Пиер Льодюк!… Хайде, докторе. Връщай се у Вас. Тази вечер ще ти се обадя по телефона.

Докторът излезе.

— Сега е наш ред, Филип — каза Сернин на последния посетител, дребен човек с побелели коси, облечен като служител във второкласен хотел.

— Шефе — започна Филип, — ще Ви припомня, че миналата седмица Вие ме настанихте като камериер в хотел „Дьо-з-Амперьор“ във Версай, за да следя един млад човек.

— Ами да, знам… Жерар Бопре. Докъде стигна той?

— Средствата му са на свършване.

— Все още ли има черни мисли?

— Да, иска да се самоубие.

— Сериозно ли е това?

— Много сериозно. В неговите книжа намерих ето тази бележка, написана с молив.

— Ах, ах! — каза Сернин, четейки бележката. — Съобщава за своята смърт… и че това ще стане тази вечер!

— Да, шефе, въжето е завързано и куката е забита в тавана. И съгласно Вашите заповеди влязох във връзка с него, той ми разказа нещастието си и аз го посъветвах да се обърне към Вас. „Принц Сернин е богат, казах му аз, той е щедър, може би ще Ви помогне“.

— Всичко това е отлично. Значи той ще дойде, така ли?

— Той е тук.

— Откъде знаеш?

— Проследих го. Той взе влака за Париж и сега се разхожда напред-назад по булеварда. Всеки момент ще се реши.

В този момент един прислужник донесе визитна картичка. Принцът я прочете и каза:

— Въведете г-н Жерар Бопре.

И като се обърна към Филип:

— Мини в този кабинет и не мърдай.

Останал сам, принцът промълви:

— Как да се колебая? Съдбата сама го изпраща този…

Няколко минути по-късно се появи висок рус млад човек, тънък и с отслабнало лице, с трескав поглед, който застана объркано на прага, в колебание, в позата на просяк, който иска да протегне ръка и не се осмелява. Разговорът беше кратък.

— Вие ли сте г-н Жерар Бопре?

— Да… да… аз съм.

— Нямам честта…

— Вижте… господине… казаха ми…

— Кой?

— Едно момче от хотела… казва, че е служил при Вас.

— Най-сетне, накратко…

— Ами…

Младият човек спря засрамен, смутен от надменното държание на принца. А той се провикна:

— Все пак, господине, може би трябва…

— Вижте, господине… казаха ми, че сте много богат и щедър… И аз си помислих, че ще Ви е възможно…

Той млъкна, неспособен да произнесе умолителни или унизителни слова.

Сернин се приближи до него.

— Господин Жерар Бопре, не публикувахте ли Вие томче стихове, озаглавено: „Пролетна усмивка“?

— Да, да — провикна се младият човек, чието лице просветна… — Чели ли сте го?

— Да… Вашите стихове са много хубави… много хубави… Само че, нима смятате да преживявате с това, което те Ви носят?

— Естествено… някой ден…

— Някой ден… по-скоро никога, нали? А докато чакате, сте дошли да ми поискате пари, за да живеете?

— За да ям, господине.

Сернин сложи ръка на рамото му и каза хладно:

— Поетите не ядат, господине, те се хранят с рими и мечти. Постъпете така. Това е по-добро, отколкото да протягате ръка.

Младежът потръпна от оскърблението и без да каже нещо, се отправи живо към вратата.

Сернин го спря.

— Още една дума, господине. Нямате ли вече никакви средства?

— Ни най-малки.

— И не разчитате на нищо?

— Имам още една надежда… Писах на мой роднина с молба да ми изпрати нещо. Отговорът му ще пристигне днес. Това е последната граница.

— А ако не получите отговор, без съмнение сте решен още тази вечер да…

— Да, господине.

Това беше казано просто и ясно.

— Боже! Колко сте комичен, храбри човече. И каква наивна убеденост. Елате да ме видите следващата година, искате ли?… Пак ще поговорим за всичко това… Толкова е любопитно, толкова е интересно… и най-вече толкова е смешно… ах, ах, ах!

Й разтърсен от смях, с преувеличени жестове и поздрави, той го отправи към вратата.

— Филип — каза той, като отвори на служителя от хотела, — чу ли?

— Да, шефе…

— Жерар Бопре очаква днес следобед телеграма, обещание за помощ…

— Да, последният му патрон…

— Той не бива да получи тази телеграма. Ако пристигне, прибери я пътьом и я скъсай.

— Добре, шефе.

— Сам ли си в хотела?

— Да, само с готвачката, която не спи там. Собственикът отсъства.

— Добре. Ние сме господарите. Довиждане до довечера към 11 часа. Тръгвай.

Принц Сернин отиде в спалнята и звънна на своя прислужник.

— Донеси ми шапката, ръкавиците и бастуна. Тук ли е колата?

— Да, господине.

Той се облече, излезе и се настани в просторна и удобна лимузина, която го откара до Булонския лес при маркиз и маркиза Дьо Гастин. Бяха го поканили на обяд.

В два и половина той напусна любезните домакини и се сиря на авеню „Клебер“, взе двама свои приятели и доктора, и пристигна в три без пет в парка на принцовете.

В три часа той се би на дуел със сабя с италианския командир Спинели. Още при първата схватка отряза ухото на своя противник, а в три часа и три четвърти държеше банката (при комар) в клуба на улица „Камбон“, откъдето се измъкна в пет и двадесет с печалба от 47 хиляди франка.

И всичко това, без да бърза, с някакво надменно безгрижие, сякаш дяволското движение, което, изглежда, носеше живота му във вихър от действия и събития, беше същинското правило на неговите най-спокойни дни.

— Октав — каза той на шофьора си, — отиваме на улица „Гарш“.

И в шест без десет той слизаше пред старите зидове на парка във Вилньов.

Макар накъсано и занемарено имението във Вилньов все още съхранява частица от блясъка, който имаше по времето, когато императрица Йожени идваше да си почива тук. Със своите стари дървета, с езерото, с погледа към короните на дърветата на гората „Сен-Клу“, в пейзажа се излъчваше грациозност и меланхолия.

Значителна част от имението беше дадена на института „Пастьор“. По-малка част, отделена от първата с пространство, предназначено за посетителите, образуваше все още доста обширно имение, в което се издигаха около пансиона четири отделни сгради.

„Там живее г-жа Кеселбах“, си каза принцът, като видя отдалече покривите на къщата и на четирите сгради.

Все пак той прекоси парка и се отправи към езерото.

Внезапно се спря зад група дървета. Беше забелязал две дами, облегнати на парапета на моста над езерото.

„Варние и неговите хора трябва да са наоколо. Но, по дяволите, те се крият много добре. Напразно ги търся…“

Сега двете дами вървяха по моравата, под големите внушителни дървета. Небесната синина надничаше между клоните, поклащани от слаб ветрец, а във въздуха се носеше мирис на пролет и млада зеленина.

Върху тревните склонове, които се спускаха до неподвижната вода, маргаритите, теменужките, нарцисите, момините сълзи, всички дребни априлски и майски цветя се групираха и образуваха тук и там съзвездия от всички цветове. Слънцето клонеше към хоризонта.

Внезапно трима мъже изскочиха от гората и тръгнаха срещу разхождащите се дами.

Заговориха ги.

Размениха няколко думи. Двете дами видимо показваха, че са изплашени. Един от мъжете пристъпи към по-малката и се опита да грабне златната чантичка, която тя държеше в ръка.

Те нададоха викове, тримата мъже се нахвърлиха върху тях. Трябва да се появя, сега или никога — каза принцът.

И той се спусна.

За 10 секунди почти стигна до брега на езерото.

При неговото приближаване тримата мъже избягаха.

— Бягайте, нехранимайковци — извика той, — бягайте с всичка сила. Появи се спасителят.

И понечи да ги преследва. Но една от дамите го помоли:

— О, господине, моля Ви… моята приятелка е болна. По-дребната от двете наистина беше паднала на тревата в несвяст.

Той се върна назад и каза разтревожено:

— Ранена ли е?… Нима тези нещастници?…

— Не… не… само от страх… от вълнение… А после… Вие ще разберете… тази дама е г-жа Кеселбах.

— Ах! — каза той, като поднесе шишенце със соли, което девойката веднага даде на нейната приятелка да подиша и добави:

— Повдигнете аметиста, който служи за запушалка… Има малка кутийка и в тази кутийка, хапчета. Нека болната вземе едно… едно, не повече… много е силно…

Той наблюдаваше как девойката се грижи за своята приятелка. Тя беше руса, с много скромен вид, с нежно и сериозно лице, с усмивка, която оживяваше лицето й дори когато не се усмихваше.

— „Това е Женевиев“, помисли той и си повтори развълнувано „Женевиев, Женевиев…“.

Все пак г-жа Кеселбах постепенно се съвземаше. Първоначално учудена, тя сякаш не можеше да разбере какво става. После паметта й се върна и с едно кимване благодари на своя спасител.

Тогава той се поклони дълбоко и каза:

— Позволете ми да се представя… Принц Сернин.

Тя каза тихо:

— Не зная как да Ви изразя моята признателност.

— Като не я изразявате, госпожо. Трябва да се благодари на случайността, която насочи моята разходка насам. Но мога ли да Ви предложа ръката си?

Няколко минути след това г-жа Кеселбах звънеше на пансиона и казваше на принца:

— Ще Ви помоля за една услуга, господине. Не говорете за това нападение.

— Все пак, госпожо, това е единственият начин да разберем…

— За да разберем, е необходимо следствие, което означава още шум около мен, разпити, умора, а аз съм на края на силите си.

Принцът не се поколеба. Той попита на сбогуване:

— Ще ми позволите ли да се осведомявам за Вас?

— Разбира се…

Тя прегърна Женевиев и влезе.

Започваше да се стъмва. Сернин не желаеше Женевиев да се връща сама. Но тъкмо бяха тръгнали по пътеката, когато един силует изтича в мрака пред тях:

— Бабо! — провикна се Женевиев.

Тя се хвърли в прегръдките на старата жена, която я обсипа с целувки.

— Ах, скъпа моя, какво се случи? Колко много закъсня, ти, която си толкова точна!

Женевиев ги представи един на друг.

— Г-жа Ернемон, моята баба. Принц Сернин… После тя разказа инцидента, г-жа Ернемон повтаряше:

— Ох, скъпа моя, колко ли си се изплашила!… Никога няма да забравя, господине… кълна Ви се… Но колко ли си се изплашила, моя клета малка!

— Хайде, бабче, успокой се, тъй като съм жива и здрава…

— Да, но уплахата е могла да ти причини зло… Никога не се знаят последиците… О, това е ужасно…

Те вървяха покрай ограда, зад която имаше няколко масивни дървета, вътрешен двор на училище и една бяла къща.

Зад къщата, в дъното на тунел от туфи бъз, имаше малка бариера.

Старата жена помоли принца да влезе и го заведе в малък салон, който служеше едновременно и за приемна.

Женевиев помоли принца за разрешение да излезе за малко, за да нагледа своите ученици, които трябваше да вечерят.

Принцът и г-жа Ернемон останаха сами.