Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (4)

IV

Арсен Люпен.

Гурел повтаряше съдбовните думи потресен. Те отекваха в самия него като погребален звън. Арсен Люпен! Бандитът-крал! Върховният авантюрист! Хайде де, нима е възможно?

— Не, не — шепнеше той. — Това е невъзможно, защото е мъртъв! Само че… действително ли беше мъртъв?

Арсен Люпен.

Прав до трупа, той стоеше оглупял, зашеметен, като превърташе картичката с известен страх, сякаш беше получил предизвикателство от призрак. Арсен Люпен! Какво да прави? Да действа ли? Да поведе ли битката със собствени сили?… Не, не… по-добре да не действа… Неизбежно ще допусне грешка, ако приеме предизвикателството на такъв противник. А освен това нали шефът щеше да дойде.

Шефът ще дойде! Цялата психология на Гурел се свеждаше до тази малка фраза. Ловък и настойчив, смел и опитен, силен като Херкулес, той беше от хората, които тръгват напред само когато ги ръководят, и вършат добра работа само когато получат заповед.

Колко много намаля инициативността откакто г-н Льонорман зае мястото на г-н Дюбоа в Службата за сигурност! Г-н Льонорман беше истински началник: С него всички бяха уверени, че вървят по правия път! Толкова сигурни, че дори Гурел спираше веднага щом не получеше указание от шефа.

Но шефът щеше да дойде! По часовника си Гурел изчисли точния час на пристигането му. Дано само не го изпревари полицейският комисар. Дано определеният вече следовател или съдебен лекар не дойдат и направят неуместни констатации, преди шефът да има време да запечати в паметта си основното по случая!

— Е, Гурел, за какво мечтаеш?

— Шефе!

Г-н Льонорман беше още млад мъж, ако се съдеше по израза на лицето и по очите, просвяткащи зад очилата. Но беше почти старец, ако се забележеше прегърбената му фигура, сухата и като восък жълта кожа, сивеещата му брада и коса и цялата му прекършена, колеблива и болнава външност.

Животът му беше протекъл мъчително в колониите като правителствен комисар на най-опасните постове. Там беше хванал треска и натрупал неукротима енергия въпреки физическата си отпадналост. Беше си създал навика да живее сам, да говори малко и да действа мълчаливо. Бе станал донякъде мизантроп, но на около 55 години, след прочутата афера с тримата испанци от Бискра дойде и голямата заслужена известност. Несправедливостта бе изкупена с един замах. Назначиха го в Бордо, после заместник началник в Париж, после, след смъртта на г-н Дюбоа — началник на Сигурността. И на всеки пост той прояви толкова любопитна изобретателност в методите, такива сили, толкова нови и оригинални качества, освен това напоследък постигна толкова точни резултати при потушаването на четири-пет скандала, които бяха запалили общественото мнение, така че го познаваха най-известните полицаи. Гурел не се поколеба. Любимец на шефа заради невинността и пасивното подчинение, той поставяше г-н Льонорман над всички. Шефът беше негов идол и непогрешим бог. Този ден г-н Льонорман изглеждаше особено уморен. Той седна бавно, разтвори пешовете на своя редингот, стар редингот, известен със старомодната си кройка и маслинен цвят, свали си шала, прочутия кафяв шал и прошепна:

— Говори.

Гурел разказа всичко, което беше видял и научил, разказа кратко, според навика, който му беше създал шефът.

Но когато показа визитната картичка на Люпен, г-н Льонорман потръпна.

— Люпен! — извика той.

— Да, Люпен! Ето че отново изплува това животно.

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! — каза г-н Льонорман след миг размишление.

— Точно така, по-добре — отговори Гурел, който обичаше да коментира оскъдните думи на висшестоящия, когото упрекваха само в липса на красноречие-толкова по-добре, защото най-сетне ще си премерите силите с достоен за Вас противник… А Люпен ще си намери майстора… С Люпен е свършено… Люпен…

— Търси! — каза г-н Льонорман, като го прекъсна.

Човек би казал, че заповядва на кучето си. Затова като добро живо и интелигентно куче, което тършува, Гурел затърси пред очите на своя господар. С върха на бастуна си г-н Льонорман сочеше най-грижливо ту ъгъл, ту фотьойл, както се сочи храст или група дървета.

— Нищо — заключи комисарят.

— Нищо за теб — изгрухтя г-н Льонорман.

— Именно това исках да кажа… Аз знам, че за Вас има неща, които говорят като хора, като истински свидетели. Въпреки това ние сме пред истинско престъпление, за което се знае добре, че е извършено от г-н Люпен.

— Първото — отбеляза г-н Льонорман.

Първото, действително… Но това беше неизбежно. Този живот води рано или късно до престъпление, дължащо се на стечение на обстоятелства. Г-н Кеселбах сигурно се е защитавал…

Не, защото е бил завързан…

— Да — призна разочарован Гурел — и това е най-странното… Защо да се убива противник, който вече не съществува?… Но няма значение, ако го бях пипнал за яката вчера, когато стояхме един срещу друг, на прага на вестибюла…

Г-н Льонорман беше излязъл на балкона. После посети спалнята на г-н Кеселбах, отдясно, провери затварянето на вратата и прозорците.

— Прозорците на тези две стаи бяха затворени, когато влязох — заяви Гурел.

— Затворени или бутнати?

— Никой не ги е пипал. Впрочем, те са затворени, шефе…

Шум от гласове ги върна в салона. Там завариха съдебният лекар да преглежда трупа и следователят г-н Формери, който казваше:

— Арсен Люпен! Най-сетне, щастлив съм, че благоприятният случай ме изправя срещу този бандит! Веселякът ще види къде спят раците… А този път става въпрос за убиец!… Сега ще си премерим силите, маестро Люпен!

Г-н Формери не беше забравил странното приключение с диадемата на принцеса дьо Ламбал и възхитителния начин, по който Люпен го беше изиграл преди няколко години. Случаят стана известен в аналите на двореца. Още се смееха, а г-н Формери съвсем справедливо му имаше зъб и желаеше бляскав реванш.

— Престъплението е очевидно — произнесе той дълбоко убеден, — лесно ще открием подбудите. Хайде, всичко върви добре… Г-н Льонорман, здравейте… очарован съм.

Г-н Формери съвсем не беше очарован. Напротив, присъствието на г-н Льонорман съвсем не му се нравеше, а началникът на Сигурността изобщо не прикриваше презрението си към него. Все пак се изправи и каза тържествено.

— Е, докторе, Вие смятате, че смъртта е настъпила преди около 12 часа или може би повече?… Така предполагам аз… напълно съм съгласен… А какво е оръдието на престъплението?

— Нож с много фино острие, господин следовател-отговори лекарят… Вижте, дори са избърсали острието с носната кърпа на мъртвия…

— Действително… действително… следата личи… А сега ще разпитам секретаря и прислужника на г-н Кеселбах. Не се съмнявам, че техният разпит ще хвърли известна светлина.

Шампан, когото бяха пренесли заедно с Едуард в собствената му стая, вляво от салона, вече се беше съвзел от преживяното. Той подробно изложи събитията от предишния ден, без тревогите на г-н Кеселбах, очакваното посещение на така наречения полковник и накрая разказа за нападението, на което бяха станали жертва.

— Ах, ах — провикна се г-н Формери — има съучастник, а чухте ли името му… Марко, казвате… Това е много важно. Когато пипнем съучастника, работата ще напредне…

— Да, но не сме го пипнали — осмели се да каже г-н Льонорман.

— Ще видим… всяко нещо с времето си. И тъй, г-н Шампан, този Марко излезе непосредствено след позвъняването на г-н Гурел, нали така?

— Да, чухме го да излиза.

— А после нищо повече ли не чухте?

— Чувахме… От време на време, но смътно… Вратата беше затворена.

— И какви шумове?

— Крясъци. Човекът…

— Наричайте го с името му — Арсен Люпен…

— Арсен Люпен, изглежда, се обади по телефона.

— Отлично! Ще разпитаме лицето от хотела, което осъществява телефонните връзки с града. А по-късно чухте, че излезе и той нали?

— Той се увери дали сме добре завързани и четвърт час по-късно излезе, като затвори след себе си вратата на вестибюла.

Да, веднага след извършване на престъплението. Отлично… Отлично. Всичко се подрежда… А после?…

— После не чухме повече нищо… Нощта мина… умората ме приспа. Едуард също… и едва сутринта…

— Да… знам… Хайде, не върви лошо… всичко се подрежда… и забелязвайки етапите на своето разследване с тона, с който би отбелязал също толкова победи над непознатия, той прошепна замислено:

— Съучастникът… телефонът… часът на престъплението… доловените шумове… Добре… Много добре… остава да определим подбудите за престъплението. При тип като Люпен те са ясни. Господин Льонорман, забелязахте ли някаква дори съвсем мъничка следа от взлом?

— Никаква.

— Значи е обрана самата жертва. Намерен ли е портфейлът на г-н Кеселбах?

— Оставих го в джоба на жакета — каза Гурел.

Всички минаха в салона, където г-н Формери установи, че портфейлът съдържа само визитни картички и документи за самоличност.

— Странно. Господин Шампан, не бихте ли могли да ни кажете дали г-н Кеселбах е носил със себе си някаква сума пари?

— Да. Предишния ден, т.е. завчера, ние ходихме в „Креди Лионе“, където г-н Кеселбах нае една каса…

— Каса в „Креди Лионе“? Добре… ще трябва и това да се види.

— А преди да тръгнем, г-н Кеселбах си разкри сметка и взе 5 или 6 хиляди франка в банкноти.

— Отлично… научихме нещо.

Шампан продължи:

— Има още нещо, господин следовател. Г-н Кеселбах, който от няколко дни беше много неспокоен — той Ви каза каква е причината… някакъв проект, на който придаваше изключително значение, г-н Кеселбах като че ли държеше особено на две неща: първо, на една абаносова касетка и тъкмо нея постави на сигурно място в „Креди Лионе“ и, второ, малък черен марокенен плик с някакви книжа.

— Къде е този плик?

— Преди пристигането на Люпен той го сложи пред мен в тази пътническа чанта!

Г-н Формери взе чантата и я прерови. Пликът го нямаше. Той потри ръце.

— Хайде, всичко се подрежда… ние познаваме виновния, условията и подбудите за престъплението. Тази работа няма да продължи дълго. Ние сме съгласни с всичко, нали г-н Льонорман?

— С нищо.

Следователят остана изумен. В това време пристигна полицейският комисар, а след него, въпреки агентите, които пазеха на вратата, и персонала на хотела, група журналисти превзеха входа и стояха във вестибюла.

Колкото и да беше известен с грубостта си този човек — грубост, нелишена и от малко дебелащина, заради която вече беше получил няколко предупреждения отгоре, резкият отговор смути всички, а самият г-н Формери изглеждаше същисан.

— Все пак — каза той — според мен всичко е много просто: Люпен е крадецът…

— Защо е убил? — подхвърли му г-н Льонорман.

— За да го ограби.

— Извинете, разказът на свидетелите показва, че грабежът е станал преди убийството. Г-н Кеселбах първо е бил завързан и са му запушили устата, а после ограбен. Защо Люпен, който досега никога не е извършвал престъпление, е трябвало да убие един безпомощен и ограбен човек?

Следователят погали дългите си руси бакенбарди-обичаен за него жест, когато някакъв въпрос му се струваше неразрешим. И каза замислено:

— Възможните отговори са много…

— Например?

— Зависи… зависи от редица все още неизвестни подробности… А освен това възражението Ви се отнася само за подбудата. За останалото сме съгласни.

— Не.

И този път тонът беше рязък, отчетлив, почти неучтив, до такава степен, че следователят се обърка съвсем и дори не се осмели да протестира, остана безмълвен пред този странен сътрудник. Накрая произнесе:

— Всеки си има система. Любопитен съм да узная Вашата.

— Аз нямам система.

Началникът на Сигурността стана и направи няколко крачки из салона, подпирайки се на бастуна. Всички наоколо мълчаха… и беше доста любопитно да се види как този стар болнав и пречупен човек властва над другите със силата на авторитета, който търпяха, без все още да го приемат.

След дълго мълчание той произнесе:

— Бих искал да посетя стаите, свързани с този апартамент. Директорът му показа плана на хотела. Отдясно — стаята на г-н Кеселбах нямаше друг изход освен към вестибюла на същия апартамент. Но стаята на секретаря отляво водеше към друга стая.

Той каза:

— Да влезем в нея!

Г-н Формери не можа да се въздържи, повдигна рамене и промърмори:

— Но свързващата врата е със специално резе, а прозорецът е затворен.

— Да влезем в нея! — повтори г-н Льонорман.

Заведоха го в стаята, а тя беше първата от петте, запазени за г-жа Кеселбах. После по негова молба го отведоха и в следващите стаи. Всички свързващи врати бяха със спуснати резета от двете страни.

Той попита:

— Нито една ли от стаите не е заета?

— Нито една.

— Къде са ключовете?

— Те винаги са в канцеларията.

— Значи никой не можеше да влезе?

— Никой, освен момчето на етажа, което трябваше да проветрява и бърше прах.

— Да дойде.

Служителят на име Гюстав Бьодо отговори, че предишния ден, съгласно заповедта, затворил прозорците на петте стаи.

— В колко часа?

— В шест часа вечерта.

— И нищо ли не забелязахте?

— Не, нищо.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин отворих прозорците към 8 часа.

— И нищо ли не намерихте?

— Не… нищо… Ах, все пак…

Той се колебаеше. Притиснаха го с въпроси и накрая призна:

— Ами, близо до камината на 420 намерих една табакера… която възнамерявах да занеса тази вечер в канцеларията.

— У Вас ли е?

— Не, в моята стая. Това е табакера от лъскава стомана. От едната страна се слагат тютюнът и хартията за цигари, а от другата кибритените клечки. Има два златни инициала… Л и М.

— Какво говорите?

Шамнан беше пристъпил напред. Той изглеждаше много изненадан и прекъсвайки прислужника, запита:

— Значи казвате табакера от лъскава стомана?

— Да.

— С три отделения за тютюна, за хартията и за клечките… руски тютюн, нали, фин, светъл?

— Да.

— Идете да я донесете… Искам да я видя сам… да се убедя…

По знак на началника на Сигурността Гюстав Бьодо излезе. Г-н Льонорман беше седнал и с острия си поглед разглеждаше килимите, мебелите, пердетата. После попита:

— Ние сме в 420, нали?

— Да.

Следователят подхвърли с насмешка:

— Бих искал да знам каква е връзката според Вас между този инцидент и драмата. Пет затворени врати ни отделят от стаята, където Кеселбах е бил убит.

Г-н Льонорман не благоволи да отговори. Времето минаваше. Гюстав не се връщаше.

— Къде спи той, господин директоре? — попита началникът.

— На шестия етаж, откъм улица „Жюде“, следователно над нас. Любопитно защо още го няма.

— Ще бъдете ли любезен да изпратите някой? Директорът отиде сам, придружен от Шамнан. След няколко минути той се върна сам тичешком, с разстроено лице.

— Е и?

— Мъртъв е…

— Убит?

— Да.

— Ах! Гръм и мълнии, тези нещастници прекаляват — изрече г-н Льонорман. Тичай, Гурел, да се затворят вратите на хотела… Наблюдавай изходите… А Вие, господин директоре, ни отведете в стаята на Гюстав Бьодо.

Директорът излезе. Но в момента, когато излизаше от стаята, г-н Льонорман се наведе и прибра малко кръгче хартия, което беше видял преди това.

Беше етикет, обграден със синьо. На него имаше 813. За всеки случай той го сложи в портфейла си и се присъедини към другите.